Всичко от литература

литература

• Паролата

  Разказ от Иван Христов

  

  Бяха минали няколко месеца, откакто ме взеха в Беломорието запас – дружинен фелдшер, с чин подофицер. Нашата Втора трудова дружина бе разположена в село Маистро, заобиколено с маслинови гори, в близост до Дедеагач.

  Беше лятото на 1944 година. Наближаваше Петровден. Мъчеше ме носталгията и ме връщаше на село, където бях оставил жена и няколко деца. Там сега започваше сенокосът. Високо в планината утрините са прохладни. Небето на изток избелява и предвещава горещ ден. От сутрин до вечер въртя косата. Пред очите ми се редят откос след откос. Росната трева блести на слънцето и се носи аромат на горски билки. Мъжка ръка иска коситбата. Дано успеят да окосят и приберат сеното.

  Такива мисли се въртяха в главата ми, защото картината в Беломорието бе съвсем друга. Лятото бе горещо и задушно. Из въздуха се носеха рояци комари. Нощно време палихме около спалните помещения говежда тор, за да се предпазим от тях. Имаше много болни от малария.

  Районът около Дедеагач бе пълен с немски войскови части, които очакваха десант. Затова и задачата на нашата трудова дружина беше да строим бункери, подземни скривалища и артилерийски гнезда.

  Един ден в канцеларията на ротния командир влезе една гъркиня – около 35-годишна, висока, слаба, с черна забрадка. Плачеше и нареждаше нещо на капитана като непрекъснато поглеждаше към мен. Капитан Герасимов, запасен офицер с побелели вече коси, беше от Станимъка и знаеше добре гръцки.

  Обърна се и рече:

  – Попов, мъжът на тази жена е убит от немците. Има четири болни деца от малария. Можеш ли да й помогнеш?

  – Господин капитан – отвърнах аз, – забранено ни е да оказваме помощ на гръцкото население. Известно Ви е как отчитам ампулите.

  – Оставям те сам да решиш как да постъпиш – каза капитан Герасимов. – Имаш време да размислиш. Рискът е голям.

  Пълните с мъка очи на тази преждевременно застаряла жена ме трогнаха, защото аз бях оставил на село сама жена и шест малки деца.

  Реших още същия ден да се срещна с немския фелдшер, отговарящ за санитарния склад. Знаех неговата слабост – да пийва заарска мастика в селската кръчма.

  Отидох там и сварих немеца на чашка мастика. Поздравих го и той отвърна на поздрава. Поръчах половинка мастика и седнах при него. Фелдшерът разбираше малко български. Оплаках му се, че имам много болни войници и нямам достатъчно инжекции против малария.

  Под влияние на мастиката ли, от човещина ли – не разбрах – той стана от масата и ме заведе в санитарния склад. Напълни джобовете ми с ампули.

  Привечер гъркинята дойде отново в канцеларията. Капитанът ме погледна – очакваше отговор.

  – Реших да помогна – казах аз. – Хора сме!

  Капитан Герасимов стисна ръката ми и каза:

  – Пази се от немския караул! Следвай жената от разстояние.

  Вървях на петдесетина крачки след нея. Късното следобедно слънце бе разпростряло дългите си сенки по кривите улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерния бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.
  Жената зави по една тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.

  Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раговаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах – видях, че войниците ги няма. Върнах се обратно, огледах се и влезнах в къщата.

  Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая – влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа светлина. На дървен одър, завити с черга, лежаха четири деца – бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата ми – горяха от температура. Моментът бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. Поставих им инжекции.

  Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите й. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.

  Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата, насреща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензели на куртката, единият войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръпнах целият. Другият завика припряно: “Парол, парол!”

  Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нервното: “Парол, парол!”. Благодаря на Бога, че си спомних паролата.

  Пребледнял я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъхнах. Докато съм жив, няма да я забравя, защото ми спаси живота.

  Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца. Помагах, доколкото можех. Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консервени кутии и чакаха да им дадем храна.

  Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.

  Преди да тръгна от село Маистро ме наобиколиха децата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътят ми за дома по-лек…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Христов е роден през 1951 г. в с. Добралък, Пловдивско. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като учител и директор на училището в родното си село и директор на училището в пловдивското с. Марково. Публикувал е свои литературни творби в редица вестници, списания и антологии. Негови разкази са помествани и във в. „Будилник” – Лондон и в. „България” – Чикаго. Съавтор на сборниците „Знай своя род” (1983) и „Учители – сподвижници на Левски” (1989). Автор на книгите „Родопски апостоли” (1993), „Литературни пристрастия” (1999), „Кръстен знак” (2003), „Отблясъци“ (2017) и др. Носител на националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа” за художествен разказ (2012). Награден с орден “Св. св. Кирил и Методий” втора степен (2015), почетен знак на гр. Пловдив (2016), почетна грамота на СБП (2018). Член на СБП и на Дружеството на писателите – Пловдив.

  .

• Селски двор

  

  .

  НИЕ, СИНКО…

  Ние, синко, сме вече пътници.
  Обран бостан сме, ожъната нива…
  На нашия покрив не кацат щъркели.
  Далечните ни внуци
  български не разбират.
  Дотук я докарахме – орахме, копахме,
  на различни говеда слугувахме безсънни,
  за да чучнем сега
  под прегърбена стряха
  и да ровим спомени, обрасли с тръни.
  Тук беше градина. Беше летовище.
  А сега виждаш каква сме картина.
  Още си имаме
  селско гробище,
  но отдавна си нямаме детска градина…
  Земен рай е България… Верен е химнът!
  Но прашна вихрушка
  селцето ни преобръща.
  Към небесния рай вече гледаме, синко.
  Е, там ще си направим нова къща…

  .

  СЕЛСКИ ДВОР

  Кръг от сляпа светлина.
  Затворен вятър.
  Бледи спомени, притихнали в трева.
  Дърво без птици…
  Всъщност – мъртво е дървото.
  А птиците бродират
  далечна синева.
  Бездомен дом – като грамадна
  разбита стомна.
  Глуха тишина.
  И кладенец, жадуващ
  за човешка жажда.
  Не идва никой.
  И никой не скърби
  за никого.
  Дори камбаната отвъд
  не се обажда…

  Тук вече никой не умира…

  И никой
  не се ражда.

   

  Георги Константинов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Константинов е роден през 1943 г. в Плевен. Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1967 г. Автор на близо 40 стихосбирки. Създадени са над 200 песни по негови текстове. Стиховете му са включени в антологии на различни езици: английски, френски, руски, японски, немски, полски, сръбски, турски, гръцки, хинди и др. Участвал е в международни поетически форуми в Белград, Стокхолм, Солун, Маастрихт, Мексико Сити, Москва, Охрид, Стружките вечери на поезията и др. Пише и книги за деца. Номиниран за Световната награда за детска литература “Ханс Кристиан Андерсен” (1994, 1996), Medalica Pontificia, Vaticana (1996). Почетен гражданин на родния си Плевен. Директор на сп. “Пламък”.

  .

• Владимир Георгиев, из „Правно значение на глупостта“

  В края на миналата година излезе от печат книгата на Владимир Георгиев „Правно значение на глупостта“ (издателство „Летера“ – Пловдив, 2017 ). След сборника „Едно дете играе дама“, който издателство „Жанет 45“ пусна през пролетта на 2017 г., това е втори литературен сборник на този автор. Предлагаме на вниманието на читателите два текста от „Правно значение на глупостта“.

  

   

  ПРАВОТО НА АЛЧНОСТ

  То е субективно право от рода на притежателните. Понякога се превръща в преобразуващо право – интервенира в чужда правна сфера, за да конфискува чрез присвояване чуждото имущество и да го трансформира в собствено на активния деец, наричан алчник в континенталното или алчноискател в англосанксонското право.

  Като форма на действителност, алчността е винаги неформална. За нейната валидност не е нужна правна форма, нито пък да е обективирана в някакъв документ. Изразява се във визуални, опорно-двигателни и силови, често вербални действия, а също и посредством злоумисъл, престъпления, видове измама, предумишлен саботаж, изкористяване на чужди успехи, присвояване и обикновена манипулация.

  Правните последици от алчността се свързват с увеличаване на материалното положение и имуществото на алчника, за сметка на намаляване на същото у лицата, чрез които и по отношение на които алчността се е материализирала. За осъществяването на правото на алчност често се използват различни правни институти и обективни прояви на властта като прокуратура, правителство, парламент, полиция, а също и бирници във всичките им форми на териториални приходни ведомства: те са също са алчноподобни институции, действащи от името на държавата, но за своя сметка.

  За отличаване от други правни фигури правото на алчност не трябва да се отъждествява с глупостта, макар и да има общ корен с нея; глупостта се родее повече с културата, отколкото с алчността.

  Спори се в науката кога за първи път е защитено от закона правото на алчност. Вероятно самото възникване на закона ознаменува и правото на алчност, защото защитава по-силните от по-слабите, вместо да е обратното. В някои страни в Африка това право е непознато поради установилата се от няколостотин години правна система, предвиждаща публично изяждане на алчниците; преди това същите се варят в котели в неразфасован вид.

  .

  .

  ФИРМА

  Експертът чоплеше семки и разсъждаваше:

  „Ако оправя тази анархия в службата, дали тя ще заработи по-ефективно или хаосът ще вземе връх и забатачването ще се задълбочи?” – питаше се той и плюеше обелките върху мазния килим на пода.

  Шефът на експерта пиеше уиски в съседната стая и умуваше:

  „Как би могло да съществува това предприятие изобщо след толкова старания от моя страна? Няма ли някой поне да го обяви в несъстоятелност? Да ми се махне от главата поне. Няма читави кредитори в днешно време. Банка не остана да не й дължа пари, а всички ми дават разсрочки и никоя не прави нищо да си вземе кредита обратно. А на държавата дължа най-много.”

  Чистачката пушеше в тоалетната и съобразяваше:

  „Много боклук има в тази фирма, ама нищо. Поне заплатата ми я плащат редовно. То боклукът е затова, да се трупа. И годините за пенсия се трупат. Така трябва да бъде. Животът е хубав и е съвсем хигиеничен.”

  Собственикът на фирмата плуваше в плиткото в лагуната на остров в Тихия океан. Край него две туземки носеха питиета със сламки и плодове. Туземките бяха голи, ако изключим шапките и гирляндите върху гърдите. За миг собственикът се замисли нещо, но после махна с ръка и си каза: „Оная фирма съвсем я забравих. Сигурно е фалирала, щом не се обаждат. Не ми е до тях. Нали си взех, каквото ми трябваше. Тя е източена до дъно, тая фирма. Да се оправят, както могат.”

  Държавата през това време изчисляваше колко дължи на своите кредитори и колко има да взема от длъжниците си. Когато държавата стигна до името на въпросната фирма, установи, че вече сума ти години никой не събира дълга. „Трябва да има причина!” – досети се държавата и погледна нагоре, където върху облак или вълшебно килимче стоеше човекоподобно същество, което вземаше важни решения и изпускаше дим под себе си. Държавата подмина името на фирмата и започна да се рови в следващите в списъка.

  Погасителна давност настигна дълговете на фирмата. Банкерите си мислеха като държавата, никой за нищо не бива да я пипа, специална фирма трябва да е това, тъмни и страховити сили стоят зад нея.

  Днес, ако случайно влезете там – то ще е без причина, разбира се, защото там никой нищо не работи, а само умозаключава – ще установите, че чистачката пуши в тоалетната, шефът се налива с уиски, експертът чопли семки и всичко е наред.

  Всички си мислеха, че някой е обещал да не се закача тази фирма. Някой отгоре, от онези неземни хора, които изпускат дим отзад, и този дим се превръща в захарен памук или в облак.

  Всъщност нямаше такова нещо: той не изпускаше дим.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  

  „Веселото в тези разкази е малко тъжно. Боде понякога, приболва. Но нали казват, че болката може да е и лечебна – означава, че ако е имало рана, тя вече заздравява. А може и да не е така. Човек има право да вярва на глупостта на другите и да я нарича мъдрост. Свободен е да избира и да предпочита само своята собствена глупост, като по този начин доказва самобитността си. В развитите държави това се нарича „Право да бъдеш сам“ – Right to be let alone. Имаш ли себе си, имаш всичко. Написаното тук ще Ви помогне да се съхраните и, надявам се, да се посмеете. Ако това не е едно и също…“ – пише авторът за втория си литературен сборник.

  Владимир Георгиев e poдeн в Paдoмиp пpeз 1967 г. Освен на двата литературни сборника, които излизат през 2017 г., той е автop и нa тpи ĸниги в oблacттa нa бaнĸoвoтo и бopcoвoтo пpaвo, издадени преди литературните. Πишe paзкази oт 1984 г. Πyблиĸyвaл e във в. „Народнa млaдeж“, „Cтyдeнтcĸa тpибyнa“, „Πyлc“, „Hoвият Πyлc“, cп. „Poднa peч“, „Πлaмъĸ“ и дp. Твopчecтвoто му e oтpaзeнo най-пълно в сайта „Литepaтypeн cвят“. Haгpaждaвaн e в литературни ĸoнĸypcи. Негови творби влязоха в сборника „Часовниковата кула“, подготвен от редакционния ни екип, който излезе през 2017 г.

  .

• Нови стихове на Генадий Велчев

  

   

  ЗАТИШИЕ

  Навярно
  има смисъл
  да се пише-
  като на
  фронта –
  при затишие.

   

  МАЛЪК

  Какво разбрах
  дотука
  от живота –
  за него – много –
  а за мене
  нищо –
  а краят вече
  е наблизко –
  за мойто
  корабче,
  което вижда
  суша –
  ще ме стовари
  там и
  и ще продължи
  само
  на Изток –
  където
  слънцето изгрява,
  аз ще му
  махам
  дълго
  с моята
  посмъртна
  слава.
  Ужасно е
  накрая –
  да знаеш,
  че си толкоз
  малък.

  

  Преди месец написах тази книга, както обикновено за два дни, за две сядания, на два листа, плътно изписани, в два общо часа мое плътно като река време. Поезията друго време не признава или аз самият друго време за поезия не признавам. Сега си мисля, че беше логично да напиша някой ден и тази книга – за смисъла на живота, на творчеството, за човещината в този свят, в който сме родени. Аз самият имах и друг проблем, измъчваше ме от Нова година насам и скръб, и болка, и безнадеждност, и мигове като на снимка на загубените мои скъпи хора – държеше ме за гърлото с всичките конкретни дати на раждане и смърт – до началото на септември. Олекна ми неочаквано часове преди да тръгна за Разград, където са погребани моите хора. Бях написал тази малка книжка и даже наполовина напечатал на машината. Бил съм в дълг – и на себе си, и на моите хора, и на поезията. Можел съм още нещо да направя за тях, както съм си мислел, че всичко е свършено. Нищото е било в мен, приятелю. Нашите вътрешни борби, страдания имат смисъл за справяне с това нищо, което излиза пред нас и казва – дотук. Ти си безсилен, предай се. Аз знам, че изобщо трудно се предавам. Хората сме такива.

   

  Генадий Велчев,
  19 октомври 2017 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от Генадий Велчев – вж. тук и тук.

  .

• Някому да кажа: Влез!

  

  .

  …старче – без рождена дата, име, ЕГН, адрес,
  сам си чукам на вратата и самин си казвам влез,
  винце сипя ли, наздраве! – гълтам си горчивини,
  или скитам – изоглавен, през града по цели дни,
  ни за делник, ни за празник, все така неприложим,

  нито ставам за полазник, ни за Божий серафим,
  самота – несъкрушима, вдигнала пред мен стена,
  и Вълшебникът с килима мина! – и не ме позна,
  моля ви – поне във чата – ми елате още днес,
  и чукнете на вратата – някому да кажа: Влез!

   

  Валери Станков

  1 януари 2018 г.

• Полет за Лондон

  Разказ от Лъчезар Георгиев

  

  Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици, погрознели от кишата и поройните дъждове; закри и сметта край блоковете, и изкопаните, проядени от безброй дупки пътни настилки и тротоари из вътрешността на кварталите. Дори олющените сгради сега някак срамливо прикриваха изнемощели от годините плещи и се свиха незабележими край претенциозните и могъщи великани от олекотени материали и стъкло, които изненадани бърчеха чела сред лепкавата мокрота. В това странно съчетание на някогашно достолепие и безпардонно триумфиращо настояще хората вървяха някак по-бодро, даже се поусмихваха и с въздишка отпращаха погледи към децата, които се замерваха със снежни топки; кучетата лаеха радостно край стопаните си в градинките и парковете, а снегът продължаваше да вали, сякаш беше призован от невидими сили да покрие с бяла пелена и света, и греховете, и заблудите му.

  Все пак улиците бяха разчистени и потокът от коли по булевардите продължаваше, макар и не тъй силен, и член-кореспондент Евгени Савов усети как цялото му тяло се изпълва с радост и с още нещо, подобно на сладко, макар и неясно предчувствие, дошло най-сетне да пропъди уморителните и еднообразни делници в Академията. И загледан през стъклата на автобуса в прелитащите побелели сгради, коли и дървета, за миг си помисли, че вече е дошъл краят на онова тягостно настроение, което го заливаше като с невидима лепкава течност. И той се сети, че от тези няколко години сякаш всички часовници в големия град бяха заковали стрелки, премръзнали и посивели като в онова неприветливо утро без слънце, но и без мъгли, еднакво, както всички останали студени делници, в които преди началото на голямата зима все още има полети до всяка от безкрайните посоки на света; и Савов ненавиждаше тези полети, защото в един с нищо забележим ден те бяха отвели Ани Велева към далечния чужд град – самолетът беше изпънал охранено тяло, сега си спомни как се засили по пистата, за миг сякаш повдигна криле и се отлепи от земята, направи прощален кръг, сетне заби нос право в сивотата на пепелявото небе. Савов напразно махаше и проклинаше, и без да усети, върху сгърченото му лице се стекоха няколко мъжки сълзи, които никога повече нямаше да си позволи, но които винаги щяха да му напомнят този прощален полет, сякаш Ани като птица бе излетяла, за да изтръгне и сърцето, и миналото на двамата завинаги; да я забрави и никога повече да не се връща назад, дори в часовете на размисъл, към онова, невероятно красиво и завинаги изгубено, подобно на умиращата в студената синева сянка на боинга.

  „Ани, малка проклетнице, нима тогава си заслужих този последен плесник; нима не те обичах повече от всичко; нима не зарязах дом и дете, и през тези няколко месеца не ти беше хубаво и весело в скромната ми гарсониера? Могат ли да се забравят ей тъй, без окото да ти мигне, всички огнени нощи – и преплетените в ненаситна ласка тела, и жадните устни, и разходките из планината, и залезите, и изгревите в прегръдката на онази столетна къща, която приемаше двамата ни като свои деца и се радваше на гласовете, песните, стоновете, целувките и клетвите, с които ти ми се обричаше до края на живота си…“

  Навярно Савов щеше още да размишлява над нелепото, внезапно заминаване на довчерашната му аспирантка и с горчивина да заключи, за кой ли път, колко малко се познават хората и как с лека ръка могат да захвърлят и най-свидното, но автобусът направи рязък завой и сви към аерогарата, сега далеч по-различна, и някак по-светла с преустроените си сгради и зали от стъкло и алуминий. Нямаше време да разглежда повече, скочи от стъпалото и едва не си навехна крака, но продължи към салона за изпращане на пасажерите. Смая се от промените – уж беше същото, а всъщност далеч по-различно – дали от новия ред и ритъм, дали от заведението и салоните, изпълнени с пътници, които бяха съвсем други, в сравнение с онези сиви, безнадеждно унили лица и очи, които на всяка цена жадуваха час по-скоро да излетят в невидимото пространство, поемащо най-красивите, най-силните, свободомислещите, за да ги направи различни, непонятни; с други лица и други сърца – тях Савов никога нямаше, а може би и не искаше да разбере. Тъй както не разбра и Ани, която в писмата си до него разказваше как е успяла да се справи и да просперира, и нито намек за разкаяние, нито въздишка по онова, на двамата минало, което бе оставила с един замах, без нито едно угризение, зад гърба си.

  …И само преди два дни тя се бе обадила, че за кратко е в България – отскочила набързо да се види с роднините, после – за два часа делова работа в едно от столичните ведомства във връзка с международен проект, а оттам право на аеропорта. Ако почитаемият господин Савов има желание, нека да се срещнат в голямото кафе над салона за изпращачи. Тя ще бъде с майка си, която добре го познава (как няма – за малко да й стане зет), обаче мисис Велева ще я укроти – вече нищо не застрашава репутацията на английския й съпруг, нито почтеността на непоклатимия й брак. Ще бъде просто една среща между някогашни, е, и настоящи приятели…

  „Приятели, глупости“ – мислеше си Савов, докато изкачваше стъпалата към кафето, блъскан от нетърпеливи да заемат малкото празни места клиенти. Най-после се добра до маса и успя да я запази. Чакането продължи близо час. Той се оглеждаше неспокойно. Все още я нямаше и той се сети, че това бе в стила й – винаги да закъснява, при това никога не се извиняваше – за жената е в реда на нещата да се забави малко, тъкмо тръпката ще е по-силна и за двамата, а кавалерът трябва да чака, да засвидетелства уважение към дамата – това е част от играта, така че място за сърдене просто няма.

  Този път мисис Ани Велева се извини. Видя я да слиза от маршрутното такси заедно с майка си, и двете сякаш се търкаляха между огромните сакове. Савов не повярва. Наблюдаваше изумен, докато тя разпореждаше на старата жена до себе си – тутакси позна някогашната си кандидат-тъща, която навремето тичаше да разпитва негови роднини и приятели дали наистина се е развел, дали са му сериозни намеренията и въобще що за птица е, след като няма още едно свястно жилище и приличен автомобил, а и износва дрехи от студентските си години. Е, такава беше тази възрастна дама, но странно, той отдавна бе забравил за дребните наглед неща, които някога му бяха вгорчавали до отчаяние прекрасните дни с дъщерята.
  И кой знае защо развеселен, той продължи да наблюдава търкалящите се дами, които най-после се добраха до коридора за заминаващите пътници. Тук Савов извърна глава и зачака търпеливо. Какво да се прави – жени…

  Той видя мисис Велева да изкачва тежко стъпалата към кафето. Проследи как тя пристига запъхтяна, прошепва едно „Прощавай за закъснението“ и се отпуска тежко на стола. „Боже мой – каза си Савов – лицето й почервенява и се оросява в пот, та тя трябва да се прегледа!“ После се отказа да гадае, да не би да е лекар; остава си най-обикновен кабинетен теоретик в областта на психологията, а пък на Острова имат достатъчно специалисти медици, нека Ани да се оправя. Все пак беше смайващо да гледа как потта се стича по моравото й лице. Тя забеляза погледа му, извади кърпичка, изтри се, после бръкна в чантичката си и посипа от някаква кутийка обилно руж върху бузите си, което ги зачерви още повече.

  – Хубав сняг наваля! – рече тя и едва сега му подаде ръка през масата. – Обаче пътищата ви този път са добре изчистени, булевардът е нов и пистата също е наред, тъй че ще излетим!

  – С майка си ли?

  – Не, тя вече идва веднъж в Лондон. И баща ми постоя две седмици, обиколиха с моя хубостник кварталните пъбове. Между нас казано, поканих ги повече заради себе си, друго е като имаш от време на време близък човек там. Иначе…

  – Писа ми, че обитавате със съпруга си жилище под наем – вметна Савов и продължи да разглежда критично фигурата й.
  Тя разбра погледа му като чисто мъжко любопитство:

  – Е, да си купи човек истинско жилище, трябват доста пари…

  – Аз пък купих скромен апартамент – отвърна Савов и се усмихна. – Ще го изплащам цял живот. Изглежда, по това си приличаме…

  – Не съм сигурна – завъртя тя глава иронично. – Като знам колко получавате… Винаги ще бъдете бедните роднини… Дори и днес, когато правоимащите ви се фукат, че приемат елита на целия Европейски съюз и даже щели да поставят официално проблема с Брекзит на Обединеното кралство, та уж да спасяват интересите на нас, хилядите българи, които избягаха и се спасиха от тях. Каква ирония…

  – Всъщност ти какво работиш? – опита да не се засяга Савов. – Да не би нещо специално… за много пари?

  – Не точно… Говоря ти за стандарти на живота тук и там. Иначе аз съм чиновник към една неправителствена организация. Проекти, съвместно с държавни институции, особено със страните от Източна Европа. В Кралството има фондове за подпомагане, а аз съм нещо като преводач, работя понякога и върху самите проекти. Нали знаеш, оправям се с езиците, и това ме спасява там.

  – Знам, знам… Но казваш, било временно?

  – Да, временно… Докато намеря нещо постоянно и сигурно. По-важното е, че вече съм поданик на Обединеното кралство!

  – Виж ти! Е, жалко е, напускате Европа. И този Брекзит. Дано да нямаш усложнения.

  – Всичко свърши, приключих с документите, имам британски паспорт, английска съпруга съм, кой от големия ми род би си и помислил, че ще стигна дотам… Сега вече спокойно мога да се разведа – засмя се дрезгаво мисис Велева. Бузите й се затресоха, тя подпря масата и едва не разля чашата с кафето.

  – Не ти вярвам! Та нали пишеше как романтично сте се запознали с бъдещия си съпруг на онази твоя екскурзия, как любовта ви пламнала изведнъж и си разбрала, че това е единственият и неповторим мъж!

  – Неповторим ли? Глупости! Така само се казва и пише. Знае ли човек през колко ръце му минава кореспонденцията, особено из кралските пощи на острова…

  – Тогава?

  – Един охранител на скромна квартална фирма каква перспектива може да даде на млада жена, било и чужденка? Освен тя да вземе поданство. Но на жената й трябват и други неща…

  – Например?

  – Да общува с хора от твоята черга. Чух, че си успял много в научните среди и те поздравявам! Чета статиите ти в елитни англоезични списания и още се чудя…

  – Кариерата никога не е била самоцелна за мен. А и от нея тук не идват добри приходи. Да, малко повече престиж, международни форуми и прекалена заетост, от която не мога да се вгледам в себе си…

  – Там, оттатък, тези неща се ценят. Още повече сега, след Брекзит…

  – Шегуваш се, та ние винаги ще си останем бедните роднини…

  – Нали сте вече в Европа. Щат – не щат, ще ви оправят някой ден, нищо че по върховете управляващите господа още си мислят, че като пооткраднат и поизлъжат поданиците си, ще измамят и европейците… Слушай, затова и мястото на почтените хора като теб става още по-ценно и, помни ми думата, за теб ще има много отворени врати на Запад. Дори и при нас, на Острова…

  – И за какво ми е всичко това? А и дами като теб защо се вълнуват от подобни факти?

  – Как защо? – едва не се разсърди мисис Велева. – Контактите, средата понякога са важни повече и от пачките с лири…

  – Ами! Парите винаги са управлявали този ваш свят! А и той е не по-малко корумпиран от нашия, само че някак го прави по-фино, по-деликатно, да не наскърби кралските поданици… А и ти допреди години не мислеше по този начин…

  – Тогава ти беше обикновен преподавател и дори прозорливата ми майка не вярваше, че ще стигнеш дотук. А това би обезкуражило всяка млада жена…

  – Защо винаги не си била толкова откровена? – въздъхна Савов. – Щяхме да си спестим толкова болка…

  – Цял живот съм мълчала и преглъщала. Като се прибера, пак ще мълча; щом ми докривее, ще се нарева едно хубаво, а когато ми мине, ще продължа да пиша на приятелите си колко съм щастлива, ще им пращам всеки месец картички, уж, че обикалям безгрижно цяла Англия…

  Тя замълча и той забеляза как брадичката й леко потрепера, както някога, когато бе готова да се захлупи по очи и да захълца беззвучно. Но Ани се овладя. Погледна часовника си и стана:

  – Време е да тръгвам. Майка ми кой знае какво ще си помисли.

  – А ти обясни, че отдавна всичко е наред.

  – Така ли?

  – Разбира се. Ти си сериозна дама, обвързана… Винаги си ми го повтаряла по няколко пъти в писмата си.

  – А ти поне дете си оставил, макар и от бившия си брак…

  – Сега е твой ред.

  – Едва ли… И за мъжа ми, и за мен е вече късно. Да сме се изследвали, когато е трябвало…

  – Не знаех… Моля да ме извиниш.

  – Само не ме съжалявай! – тя го изгледа навъсено и подаде ръка. Беше все още влажна и потна, навярно от изкачването, или пък от самия разговор, кой знае. – Е, сбогом. Все пак те видях и това ми стига.

  – Реших, че много бързо си забравила…

  – Всеки се бори с живота, както може! – тя почти изхлипа, закри очите си и прошепна: – Боже, и този хубав сняг… Както някога там, в онази бедна селска къща, сред планината, отвъд времето. Не, това не съм била аз…

  И без да добави нищо, тя стисна силно ръката му, после рязко се дръпна и се втурна към стълбите.

  Савов въздъхна и притвори очи. Сега му се искаше да вижда само белите заснежени чукари, планинските върхове и долината, онази невероятно бяла долина със замръзналата река, боровете по рътлините, кристалния къс небе. И старата, схлупена от годините къща, която тогава, а може би и до днес, не би сменил и за най-изисканото жилище, стига да се върне онова, което, уви, никога не се повтаря; което отлита като птица в пепелявия свод и даже диря не остава…

  – Последно повикване на пътниците за Лондон! – сепна го гласът от уредбата, но той не отвори очи, не проследи фигурата на мисис Велева, приведена като възрастна жена под няколкото сака. Какво ли му трябва на едно английско семейство, та толкова багаж са му нагласили бедните роднини?

  Когато най-после вдигна поглед, бялата птица се беше отделила от пистата. Скоро стихна ревът на моторите. Снегът валеше кротко, без да трупа, сякаш бе последна милувка, преди всичко да се превърне в черна, лепкава киша под задименото, сивеещо небе.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Лъчезар Георгиев е автор на десетки художествени, документално-публицистични и научни книги, както и на пет романа, една повест, сборници с разкази, новели, пътеписи, студии и статии в художествени и научни списания. Работил е като музикант, журналист, издател. В момента е професор по книгознание и печатни комуникации във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“  и в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Член е на Съюза на българските писатели и на СБЖ. Главен редактор е на научното списание за книгата „Издател“.

  .

• Новогодишна приказка

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  След Коледа заваля градушка. Изсипа се внезапно от сивото небе, после спря. Замълча и отново засипа – още по-ожесточена. Беше и топло, и лошо време. Нездраво. Като клисавия хляб от фурната, дето бабата все го пустосваше и затова сама си месеше питките.

  Дядото на Васил наричаше това време болно.

  – Василе, печката не ще да дърпа – вика възрастната стопанка и току отваря с кърпа желязната вратичка. – Значи е калпаво времето. Виж, кюмюрът гасне. Дървата едва пропукват. Небето е стиснало времето за гушата. Като в приказките.

  Дядо Васил подухва в огнището.

  – Какви приказки, дядо? – пита малкият Васил. Той беше на пет години и се взираше през замъглените стъкла на обримчения с маджун прозорец. Градушката му изглеждаше като бомбардировка от небето. Сигурно сега ще слязат самолетите на немците. Ще посипят по-голяма канонада от бомби и къщицата ще падне. Баба и дядо ще умрат. А той, Васил, ще остане сам самичък. Той няма да умре, но ще плаче толкова дълго, че накрая ще забрави защо е оцелял. И може да съжалява за това.

  Дядо му все гледаше Viasat History и той покрай него знаеше всичко за войните преди и след Времето.

  Присви очите си, зачервените, дядото и отговори, докато бъркаше въглените:

  – Приказките за Времето, разбира се. Нали съм ти ги разказвал? – мъчеше да припали огъня. Бабата мърмореше под носа си и почти не се разбираше какво говори, но май се ядосваше, че бобът няма да се свари за обяд.

  – Кои са тези приказки? – преструваше се хлапакът. – Може пък да съм ги забравил! Я ми ги разкажи пак!

  След дъжда времето поутихна, снежните кристалчета се стопиха; а после задуха вятър. Влезе в комина, раздуха пещта, бабата се успокои и задряма до печката, та да чува къкренето на манджата и да я подушва като куче кокал. Дядото пригали внука и заразказва:

  – Времето е било пират на младини. Бушувало из океаните, из моретата и ширините, влизало в домовете на хората, крадяло и пожаряло де що намери. Насилвало жените, отвличало децата, а мъжете убивало. Превръщало младите в стари, загрознявало хора и животни…

  – Защо, дядо?

  – Такава му била природата, сине. Затова. То не признавало нищо друго, освен себе си. Знаело, че един ден ще легне да спи и ще засънува нещо, което си въобразява, че още притежава. И треперело да не би някой да влезе в съня му.

  – И да открадне богатствата му ли?

  – Да. Най-големите богатства на Времето били в младостта. Страхувало се то, че ще заспи и ще засънува младостта си. А стане ли това, значи е се е появил признак; признак, че вече младостта е отминала, че Времето е остаряло. Сънуваш ли минало, значи бъдещето е по-близо от него.

  – Какво означава това?

  – Като връвта на престилката на баба ти. Ето виж я – посочи с палец разръфаните окончания на старата фуста, завързани накриво. – Краят е по-близо от началото. Слушай сега. А така, гушни се до мен. Та, легнал да спи този пират, Времето, след дълъг пиянски запой; празнували – с повод, без повод ли – никой не знаел. Цялата нощ пирували, а морето било тихо; само виковете, крясъците и несвързаните думи на Времето и гласовитите песни на тези, които смятали, че ще пребъдат чрез него, пречели на Луната да почива. Корабът се полюшвал леко на вълните и нищо не предвещавало буря. Вече не помнел пиратът в своята пиянска веселба колко хора е убил, колко души е унижил, колко човеци е затрил. Не се страхувал от нищо, защото знаел, че Времето е негово, та той самият бил Времето. Затова – окрилен от своето могъщество! – решил да бъде пират и да вършее из света, както си пожелае. И миналото, и бъдещето пожелал да бъдат негови. С един замах можел да превърне спомен в настояще. Ако пък друго му хрумнело, катурвал бъдещето в минало.

  – Толкова голяма сила ли имал този пират?

  – О, да! И още повече, чедо, още повече сила имал. Той можел да се подмладява. И знаел, че няма смърт, няма и раждане. Всичко е кръговрат, щом Времето е твое. Сега ще завали градушка, утре – сняг, по-нататък – дъжд, ще напои земята, ще поникнат кълновете. Пиратът обаче не мислел така. Той не признавал ни природни закони, ни сезони, нищо. Когато поискал, ставало зима. Когато му било весело – ставало лято. Ние, хората, мечтаем по Коледа да вали сняг (голям сняг, голям комат, нали знаеш?), а Времето не позволява – ядовито е. Пиратът иска жертви. Мъка.

  Внучето сви нозете си до гърба на своята баба, която смучеше лукче и дремеше.

  – Всички злодеи искат жертви в приказките, дядо. Триглавата ламя е готова да убие всекиго заради ябълката. Кумчо Вълчо все е гладен и изобщо не се интересува от Снежанка. Неродената мома…

  – Така е. Само дето Кумчо Вълчо го няма в приказката за Снежанка. Но нищо. Прав си, сине, Времето иска жертви.

  – И затова ни бомбардира ли? Да унищожи къщичката ни? Да убие кокошките? Да причини смърт? И какво като са се напили на кораба? А Луната не е успяла да заспи?

  Бобът вреше, бабата спеше. И тогава дядото сниши гласа си, за да не чуе думите му онзи пират, Времето:

  – Снишило се небето и залепило влажните си устни връз морето – за това говореше баба ти преди малко. И като духнало! Извила се страшна буря. Пияното Време не очаквало такова нещо. Природата въстанала срещу него. Огромни трийсетметрови вълни поглъщали сами себе си и после си играели с пяната в мъртвешки вихър, усукан като предило в хурка. Обърнал се корабът, прекатурнал се няколко пъти в стихията. Изпопадали всички от палубата, морето ги засмукало във фуния, издавили се в ужасни мъки: тези, същите, които мислели, че ще пребъдат с Времето.

  – Всички ли? И Времето ли се удавило? Най-големият пират?

  – Не, то оцеляло някак. Но осъзнало – така, лека-полека, съвсем само във водната пустиня след бурята бавно разбрало, че е безсилно. „Напълно безсилно е времето, когато не прилича на себе си.“ Така си казало.

  Детето разбра, че става свидетел на тайнство; нещо ще му бъде съобщено: от онези съкровения, които не бива да знаят всички хора.

  – Защо да е безсилно, дядо? – прошепна.

  – Защото няма власт над себе си. Затова. И Времето понякога е несвоевременно.

  Внучето знаеше от телевизията и от приятелите си, че който има власт, има всичко: оръжия, сила, пари и други неща, дето правят хората и държавите велики. Затова не можа да разбере напълно тайнствените думи на дядо си. Дори му възрази:

  – Ако този пират, Времето, няма власт над себе си, не се владее, как ще властва над света? И над хората?

  Притихнал до печката и вече полусънно вслушан в равномерното прохъкване на бабата, старецът отговори:

  – Това още никой не знае, чедо. Може пък ти да го разбереш.

  .

• Целувката

  

  .

  Свободата си струва да загинеш за нея.
  Доближил я за малко, ти за малко поне я
  докосни, но не чакай да остане при тебе.
  Виж я – вече катери безпределния хребет.

  Безпределните чувства бдят отвъд хоризонта.
  Само техните сенки са прекрачили фронта,
  притъмнили шосета, градове и градини…
  Кой смеха ни засенчи, кой така раздели ни?
  Свободата изчезна и я няма с години…

  Свободата се върна, вече не така млада.
  Побелели къдрици над очите й падат.
  Нежни бръчки бродират недостъпната шия.
  Свободата е близо, затова – доближи я!

  Приближи се по-смело и не питай, целувай
  тези устни, за тях да загинеш си струва!
  После дълго припомняй смелостта си щастлива
  как целуна от упор свободата красива
  през живота ти, който от света си отива…

  .

  Боян Ангелов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Боян Ангелов е роден през 1955 г. в Панагюрище. Завършил е Философия и Българска филология в СУ „Св. Климен Охридски“. Печели аспирантура в Института за философски изследвания при БАН и получава научната и образователна степен доктор. Работил е като редактор и гл. редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Бил е зам.-председател на Съюза на народните читалища, председател на фондация „Читалище – 1870“, издател на сп. „Читалище“. От 1998 до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва Антропософска педагогика и Социална психология с признат докторат; преподавал и специализирал в областта на гьотеанистиката, антропософската естетика, историята на философията, социалната и педагогическа психология. От края на 2012 г. Ангелов е директор на издателство „Български писател“. От 2014 г. е председател на СБП. Член е на СБЖ. Негови творби като самостоятелни книги или участия в сборници са превеждани на много езици. Носител на престижни творчески награди. Боян е автор и на поетични книги, последните от които са „Далнина“ (2015), „Едикула“ и „Поледица“ (2016), „Помръкнала е реката“ и „В сянката на хоругвите“ (2017).

• Сърце в топче кал

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Казват, че помаците били страхливи, изостанали и не знаели – българи ли са или турци. Казват го глупаците, разбира се.

  Лесно е, когато си потомък на българин и всъщност дори не знаеш как са оцелели собствените ти деди, да съдиш другите. Вярно, че тези скромни, планински хора се капсулират и живеят по своите правила и разбирания. Правят го, тъкмо защото това им е осигурило оцеляването до момента. Били са изправени пред избора – да приемат исляма и да запазят живота на децата и внуците си (за себе си те не правели сметка), или всички да бъдат изклани като агнета. Ако всеки се постави на тяхно място, ще разбере колко лесно или трудно се прави подобен избор. Колкото до мен, аз просто ще разкажа една стара, тъжна история, съхранена почти седем века, която ясно показва що за хора са помаците…

  Всяка година, малко преди Коледа, фирмата, в която работи жена ми, организира тридневно събиране на служителите си, заедно с техните семейства, на специални места. Избират се скъпи хотели, със спа процедури, ресторанти с изискана кухня – и поне за малко по-бедните работници живеят като богаташи. Всичко се прави човешки, без помпозност и фукня, точно като между приятели. Това наистина сближава служителите на фирмата и след това те работят много по-съвестно и отговорно от обикновено.

  Тази година се събирахме в хотел „Арте СПА“, в покрайнините на Велинград. Това бе нов хотел, построен в алпийски стил, сгушен в пазвите на планината, малко преди „Юндола“. След дългия, почти петстотинкилометров път дотук, първото нещо, което сторихме, щом се настанихме, бе да слезем със седемгодишния ми син до минералния басейн. Басейнът бе практично разделен на основен и детска част, само с една рампа, и ние се гмурнахме в топлата вода с огромно удоволствие. Усещах как с всяка минута умората изчезва от тялото ми, а щастието да видя доволен сина си бе по-важно от всичко друго. След това влязохме в едно вътрешно джакузи, после излязохме навън, където имаше други джакузита, а накрая потопих краката си в аквариум с рибки, които подобно на малки пирани изгризаха мъртвите кожички по стъпалата ми. Двамата се прибрахме доволни в стаята и малко по-късно слязохме заедно с жена ми на вечеря в ресторанта. Както винаги, нашата група бе отделена в специално помещение. Настанихме се край масата и всеки си сервира мезета и ястия от претрупаната блок маса. Както всеки път, имаше в изобилие от всичко, но най-вече добро настроение. Синът ми започна да се гони и играе с децата на другите служители, жена ми се заприказва с една своя колежка, а аз се чукнах за „Наздраве“ с едно младо момче, родом от този край. Казваше се Рожен и аз лекомислено се пошегувах с името му, във връзка с едноименния връх и астрономическата обсерватория, за поддържането на която държавата напоследък все не намираше средства. Споделих и колко запуснат и занемарен ми се бе видял Велинград, в сравнение с преди. Рожен повдигна рамене и се усмихна тъжно:

  – Като навсякъде в България, бедните стават все по-бедни, а богатите още повече забогатяват! Много хора избягаха от Родопите, защото няма работа, а тази, която се осигурява, е давана предимно по политическа линия. Има цели села, които са се изселили я в Щатите, я в Канада…! Всичко си отива от тук!

  Загрят от изпитата ракия, аз директно го упрекнах:

  – Така ще е, щом само си траете! Открай време сте такива по тоя край! Ами вземете, че станете, изхвърлете партийните крадци и престъпници, оправете си живота! Неслучайно сами не знаете какви сте – българи или турци, и не знаете на кой Бог да се кланяте! Манипулират ви, а вие се поддавате като деца…!

  Тук усетих, че съм прекалил. В очите на Рожен блеснаха кафяви искри, той отпи от домашната ракия, донесена, за да ни почерпи, и с тих глас запита:

  – Искаш да знаеш на кой Бог се кланяме ли? Ще ти кажа…!

  – Не се засягай! – опитах се да замажа сторения гаф аз. – Нищо лично, но ме е яд, че у нас успяват предимно хайдуците! Свестните хора – кучета ги яли!

  – Не само тук, навсякъде в България е така! Затова сме на тоя хал! – присви очи Рожен. – А ние се кланяме на едно топче кал! Това е нашият Бог!

  – Всъщност, как така? – изгледах го с недоумение.

  – Така! По-малко от билярдна топка топче кал, което от десетки поколения се предава от баща на син, и което аз, като дете, без да искам изтървах и счупих на земята.

  – Вярно, че според Библията всички сме сътворени от кал! – промърморих несигурно, а Рожен присви очи и с дрезгав глас продължи:

  – Когато започна преименуването на българските турци, баща ми си върна истинското име Иван. По-рано се казваше Шабан. Името на мама бе Арифе, но сега е Ангелина. Баба ми стана Правда, от Адиле, а дядо ми от Раиф стана Райко. Нашите купиха и заклаха теле по този повод. Опекохме го на чеверме, горе в планината, далеч от хорски очи… Баща ми за пръв път се напи и разплака! Всички се прегръщахме, сякаш това бе най-големият празник, който ни се бе случвал.

  Бях малък и помня, че по Нова година или Гергьовден, щом седнехме всички на масата, най-старият от мъжете се изправяше и вместо тост или молитва, свеждаше глава и предаваше в ръцете на сина си едно обикновено топче от кал. Целуваше го по челото и после веселбата започваше. Това се повтаряше неизменно, а когато детското ми любопитство надделяваше и питах мама, какво е това топче, тя само слагаше показалец пред устните си, в знак да мълча. Само веднъж каза, че това е нашето общо сърце. Така и не я разбрах тогава, обаче на един празник, струва ми се бях в първи или втори клас, съзрях топчето, оставено на бюфета и го взех. Излязох на терасата на втория етаж на къщата, за да го разгледам на спокойствие – и, както го оглеждах, го изтървах и то падна на плочите в двора. Светкавично слязох и видях топчето счупено на три парчета, а в едно от тях блестеше малък, златен кръст…!

  Там, на поляната, когато ядохме чевермето, по случай връщането на изконните ни български имена, всички поред целунахме този кръст, защото той олицетворяваше нашия Бог! Да, вярно, скрит бе нашият Бог, но бе по-истински от големите, златни кръстове на патриарсите в храмовете! Струваше повече от всичките им натруфени одежди, луксозни коли, „Ролекси“ и църковни имоти! Не за друго, а защото олицетворяваше не църквата и дори религията, а… вярата ни!

  Погледнах Рожен и видях само топлота в очите му. Чукнахме се с неговата домашна ракия и я изпихме до дъно. Нямах повече упреци и въпроси към него. Знаех, че сме от едно семейство, което дори не определях като българско. Бяхме от потомците на истинските владетели на тези земи! Това ме правеше спокоен, защото знаех,какво да оставя след мен на сина си. Стигаше му само човещина, вяра и тази безкрайно красива земя, между „Дунав“ и „Черно море“, от нос „Калиакра“ до Трън, за да може и той да предаде нещо след себе си, някой ден…!

   

  Красимир Бачков

• Молитва

  

  .

  Ако още те има, поне дай ми някакъв знак,
  нека твоята воля пребъде и царството твое,
  нека падне нощес, изведнъж, над градините сняг
  и засвети душата ми – тъмно планинско усое.

  Дай на мама отново чевръсти и силни ръце –
  да простре сутринта овехтялата риза от думи,
  зад която съм крил уморено от обич сърце.
  Дай на скитника – дом. Нека хляба нощес да целуне.

  Дай на тази вдовица, отсреща, две шепи небе,
  да засее от своята вярност – по няколко стръка,
  и мъжът, с който дълго в неволя и в радости бе,
  нека идва в съня й по-често, равнец да й мъкне.

  Дай на моя съсед, който пие от виното сам
  шепа верни приятели, дето ще викнат: наздраве.
  И света, ако трябва, смали, да не е тъй голям,
  огън общ наклади – да се сгреем – насън и наяве.

  На доброто, щом пламъкът, ласкав, нощес израсте
  и задълго челата ни слепи съдбовно покръсти,
  от смълчания хълм нероденото мое дете
  ще се спусне – косите ти дълги да среше със пръсти.

   

  Ивайло Терзийски

• Кирил Камбарев, из „Боилът от Панония“

  Откъс от романа на Кирил Камбарев „Боилът от Панония“ (издателство „Захари Стоянов“, София, 2013)

  

  – Жесток мъж е бил дядо ми – възмущава се Маламир. – Истински варварин.

  Вишната на двора е гиздава като млада булка. Откак пъпките й се разтвориха в безброй бели цветчета, цялата градина се разхубави. Сега плодчетата й са тъкмо узрели и са такава съблазън. Ама не отива на възрастен мъж като мен да краде посред бял ден от вишната. Туй е работа на дечурлигата.

  – Варварин?! – възмущавам се на свой ред от срамното сравнение. – А що да кажем за василевсите, момко? Че Константин, дето издигнал Цариград, а християните до ден днешен го наричат Велики, заклал жена си и големия си син! Ама туй не му стигнало, та убил и мъжа и сина на сестра си.

  – Защо го е сторил? – пита Маламир.

  – Че за какво му е толкоз голямо семейство? – пускам една усмивка, но момъкът не долавя шегата ми, та пак ставам сериозен. – За да покаже, че е недосегаем, и може да убие, когото си поиска. Ей на това викам аз варварин.

  – Уф, стига с тоя Константин – въздиша Маламир. – Що се сравняваме все с ромеите?

  – Щото владеят половината свят – отвръщам.

  – И дядо е убил много хора.

  – Суровото време изисква сурови мъже. Тангра не харесва мекушави владетели. Всичко, що е сторил дядо ти, сторил го е за доброто на България.

  Омуртаг го няма още. Наближават две луни, откак потегли с войската на запад, а вести в Плиска нямаме никакви. Хитреци са туй франките. Притиснеш ли ги до стената, гледат все да увъртат и да протакат. Пратениците на ювиги занесоха на Людовик нашите искания още преди година. А той, не стига, че не отвърна, ами с панонските славяни взе да се пазари зад гърба ни. Нахалник. Колобрите твърдят, че Тангра е милосърден и на франките лошо им се пише, а ние се молим всеки ден Омуртаг да отвоюва българските земи от лапите на тия лицемери.

  Последната неделя работих доста над моята история, за радост на нетърпеливия Маламир. Помогна ми много и туй, че Батай е зает. Захванал се е с превода на една гръцка книга, а мене е оставил на мира. Младият кавхан, Исбул, се прибра наскоро от Цариград. Уж го пратихме там договори да обсъжда, пък той се върна с позлатена гръцка книга, писана от някакъв монах. Разправя, че обещал торба жълтици за нея. Торба жълтици за писаниците на тоя плъх! На Батай му заръчаха да превежда отровните му разкази. Оня ден попрочетох малко, че нали разбирам от гръцки. И за българите разказал, ама на места така се смях. Писал даже за Крумовите битки с ромеите. Битки, в които и аз съм въртял меч. Ама какво разбират монасите от война? Крият се в тесните си дупки, целуват кръста и по цял ден се молят на техния Исус за прошка. Опитват се и нас да заразят с отровата си. Не стига това, ами тръгнали да пишат истории. Чудя се кой им ги разказва, щото са така разкрасени. Де да можеха монасите да питат загиналите.

  – А Велизара? – Маламир ме откъсва от мислите ми.

  – Какво за нея?

  – Успя ли да я забравиш?

  Младокът все избързва. Все налита на онуй, дето не ми се разказва.

  – Човек не може да забрави такава любов – отвръщам.

  – Диценг ожени ли се за нея?

  – Имай търпение, момко. Ще разбереш като му дойде времето.

  – Ти пък нищо не казваш. Срещна ли друга жена?

  Разговорите ми с Маламир често приличат на разпит. Засипва ме с въпроси и не ме оставя дъх да си поема.

  – Срещнах много жени – отговарям замислено, връщайки се към старите спомени. – Но никога такава като Велизара.

  – Прочетох последната ти глава – Маламир кимва към пергамента; бързината му не ме учудва вече. – Трябва да пишеш повече за себе си.

  – Моята история е скучна.

  – Не е – настоява младокът. – По-интересна е от дядовата.

  Думите му ме карат да се засмея. Той е слушал много за дядо си, ама нали и идните поколения трябва да научат за него! Обещавам на Маламир да пиша повече за себе си, само и само да не го разочаровам, но продължавам да мисля, че скучното минало на един застаряващ славянин не може да се сравнява със славата на един български владетел. Най-великият владетел. Когато моето тяло бъде заровено, животът ми ще бъде забравен. Но историята, която пиша, е друго нещо. Тая история може да остане векове след смъртта ми.

  Отпращам Маламир и се залавям с новата глава с удвоени усилия…

  ~

  …Времето беше писин читем, според календара на българите. Или индиктион тринадесети, съгласно изчисленията на ромеите.

  Беше буреносен ден. Дъждът се лееше като из ведро, сякаш Тангра нарочно беше разтворил небето. Вятърът бучеше страховито. До сутринта из полето тук-там се мяркаха бели петна, остатъци от неразтопения последен сняг, но към обед дъждът беше измил всичко.

  Аз бършех и подреждах паници в кухнята под зоркия поглед на Найда, когато стражите удариха копия о щитове. В разгара на свирепата вихрушка тия удари прозвучаха като тътен от подземния свят.

  Подадохме глави навън. Едрите капки се спускаха пред очите ни и цопаха в локвите, изпълнили двора на чертога. Дъждът премрежваше погледа и заглушаваше думите, но видяхме стражите да ръкомахат към калния път на изток и ги чухме да крещят, предупреждавайки за самотен конник, препускащ към Плиска в бурята.

  – Луда работа – промърмори Найда. – Да се пуснеш на път в такова време!

  Не мина дълго преди вратите на чертога да бъдат отворени. В мрачния ден изплуваха жребец и неговият ездач. Мъжът дръпна юздите и скочи на земята. Беше облечен в скъп кожух, преметнал на рамо щит и лък. На глава носеше шлем.
  От отсрещния край на чертога към него изтича Сермон, понесъл в ръка тоягата си. Небето просветна, сетне над Плиска прокънтя силен гръм.

  – Добре дошъл в Плиска, боиле – извика колобърът.

  Мъжът свали шлема си и разтърси сплесканите си коси под дъжда. Гъстата брада го издаде. Беше Аспор.

  – Щеше да е по-добре, ако не яздех в такава виелица!

  – Очаквахме с тебе и Вунд – рече Сермон.

  – Вунд са поболя – отвърна Аспор. – На легло е. Тука ли е Крум?

  Сермон кимна.

  Един от стражите хвана юздите на жребеца и го подкара към конюшните. Животното изцвили.

  Колобърът поведе Аспор към спалните и скоро двамата мъже се скриха от погледа ни.

  Варненският боил беше първият големец, пристигнал за Съвета.

  До неделя след него щяха да дойдат боили от Шумен, Бъдин, Хисар и Червен. Славянските родове, които Крум беше обиколил предното лято, също изпратиха князете си и туй идеше да покаже, че ханът беше спечелил тяхното уважение. Всички се отзоваха на призива, с изключение на браничевци. Хората твърдяха, че знаят целта на туй събиране много добре. Говореше се за поход към Авария. Слуховете бяха тръгнали още в края на есента, а сега, когато зимните снегове си бяха отишли, приказките за война бяха подновени. Настроението в града беше приповдигнато. В Плиска бяха пристигнали най-знатните мъже на България, а туй не се случваше често.

  В деня на Съвета жените сякаш изглеждаха по-спретнати, стражите по-напети, а по-късно вечерта храната и виното щяха да са в изобилие. Крум беше събрал големците в тронната зала, а аз се бях качил в тайника над кухнята, откъдето през процепа заедно с мен зяпаха още две дузини любопитни очи. Боилите и князете се бяха настанили около масата, но преди туй се бяха разделили със снаряжението си. В залата се носеше шумът на приглушени разговори, когато Крум откри заседанието.

  – Хвала на всички ви – започна той и разговорите заглъхнаха. – Около тая маса никога не е имало толкоз много знатни мъже.

  В далечния ъгъл видях грейналото лице на Елемаг. Той сред всички беше най-радостен да види славянските князе редом с българските боили, когато се обсъждаха съдбините на държавата. Недалеч от стареца забелязах Диценг, който пък единствен изглеждаше намръщен. Мъжът, който беше отнел любимата ми Велизара, не обичаше славяните. Носът му беше леко сплескан и изкривен. Не беше зарастнал правилно след като го бях строшил в яда си, а аз тайно се израдвах, че нахалството на туй копеле не беше останало безнаказано.

  – Знам, че цяла зима се носеха слухове – рече Крум. – Е, затуй реших да ви събера тука. За да разберете, че слуховете са истина. Смятам да поведа войска към Авария. Искам да се убедя, че разполагам с подкрепата ви.

  За миг настъпи тишина.

  – Ха, истина било значи! – чух зад себе си весел шепот и се обърнах.

  Беше Мачун.

  – Не си ли на пост? – попитах го тихо.

  – Там има достатъчно мъже – рече той. – Да погледам малко и аз.

  Пръв от боилите заговори Аспор.

  – Защо да ходим на север, ювиги, когато заплахата иде от юг.

  – Заплаха от ромеите? – отвърна Крум. – Никифор още се дерка с монасите, а бойците му недоволстват.

  – Ако разбере, че сме потеглили към Авария, може да поведе недоволните си бойци с обещания за плячка.

  – Не вярвам – рече ханът. – Таквиз спорове не се решават лесно. Пък и арабите все слухтят от изток. Василевсът не ще посмее да припари насам преди да оправи държавата си и да озапти арабите.

  – Той се кани на България, откак взе престола – намеси се княз Велибъд. – Войските от Мала Азия смята да прехвърли в тракийско, че и тамошните славяни да въоръжи до зъби.

  – Туй са само приказки, княже – рече Цок. – Знам ги тия заплахи открай време. Оголи ли Мала Азия, Никифор сам ще вкара вълка в кошарата. Арабите само туй чакат.

  – Стига сме се плашили от византийците – рече твърдо Крум. – Само да заздравим границите си и да се позамогнем, сами ще ударим на тях. Никой народ не е оцелял, ако само се гуши в земите си. Имаме сили за повече. Но затуй ми трябва вашата опора.

  Ханът заговори с въодушевление, което бързо се пренесе у слушателите му. Край масата се разнесоха одобрителни гласове.

  – Че защо на аварско налиташ, ювиги? Да ударим направо ромеите. Завладеем ли Тракия, сами ще дадат Сердика без бой. – Заговорил беше един от боилите, чието име не знаех. Беше дошъл от Червен. Имаше орлов нос и продълговато лице, на което носеше тънка брада.

  – Смели думи – рече Крум, – ама ромеите може да почакат. Сега е време да ударим аварите. По-сгоден случай няма да намерим.

  – Че за какво ни е притрябвало?

  – Богатства има там, боиле. Не е зле да сложим ръка върху тях.

  – Богатства? – усъмни се Аспор. – Франките сигурно всичко са прилапали. Ще бъхтем път дотам залудо, че и жертви ще дадем.

  – Франките нищо не знаят – изсумтя Иратаис. Кавханът седеше безмълвен, потропвайки тихичко с пръсти върху масата, но ето, че беше решил да се намеси в разговора. – Богатствата на аварите са горе, в планините. Франките взеха Панония, ама там няма нищо. Пусти равнини. Верно, избиха много народ, и още толкоз плениха, ама кракът им не е стъпвал в Свещените планини. Там трябва да ударим.

  Мачун ме потупа по рамото.

  – Ще воюваме май. Хайде, че мечът ми вече ръждяса!

  Той се подпря на издатината до мен и без да иска откърти парче от скалата, което тупна на земята. Обърнах се към него.

  – Шшт! – скарах му се.

  – Не се впрягай – Мачун ме плясна по темето.

  Близо до мен гладна мишка се ровеше край пукнатините в скалата. Протегнах крак и я ритнах. Тя изцвърча и се шмугна в първата тясна дупка.

  – И какви са тия богатства, боиле? – попита Любозар, младият тимочански княз.

  Крум кимна към един от войниците, завардили входа, и той му поднесе две торбички. Ханът ги сложи върху масата и ги развърза. Сетне бръкна в едната и разпиля върху масата шепа жълтици.

  – Злато – рече ханът. – Ромейско злато. С купища жълтици са се разделили василевсите, за да поддържат мира с аварите. Хаганите още пазят съкровището. Е, претопили са туй-онуй в украшения; жените им все нагиздени ходят. Ама другото още го крият в планините на Дакия. Не са много хората, дето знаят къде е. Ама аз знам кои са. Знам и как да ги попитам.
  Крум разтвори втората торбичка и вътре нещо се бялна.

  – Знаеш ли що е туй, боиле? – той провлачи торбичката по масата и я бутна под носа на Аспор, който седеше през един човек вляво от него.

  Боилът бръкна вътре с показалец, сетне извади пръста си и го облиза.

  – Пфу! – Той се изплю. – Сол!

  – Сол?! – попитаха едновременно няколко мъже.

  Ханът се засмя.

  – Тъй, тъй, сол. Там я имат в изобилие. Цяла Плиска могат да зарият. И е чудна на вкус. Абе, аз не разбирам, ама съм виждал франки и ромеи сума пари да дават за аварската сол.

  – Брей! – възкликна един от боилите, седящи с гръб към мен. – Нивга не ми е минавало през ум, че от сол ще богатеем!

  – Не е само туй – рече Крум. – Планините им са пълни с руда.

  – Рудници и ние си имаме в Хемус, ювиги. Само дето никой не се хваща да ги работи.

  – Не се хваща – отвърна ханът, – щото никой не плаща. Ти обещай на майсторите малко имот, цял живот ще се трудят за тебе. И рудниците ще копаят, и оръжия ще ти правят. Че и на децата си работа ще намерят. Ама да ви кажа аз една случка. Дойдоха преди години в Дакия мъже и жени от някакво странно племе. Сакси им викаха. – Крум спря за миг и погледна въпросително мъжете край масата, но никой, освен Иратаис, не беше чувал за тоя народ. Той продължи. – Големи особняци. На гърдите си дървени кръстове носеха, с разпетия Исус, пък вечер се молеха на някакви незнайни богове. Да им се чудиш. След неделя изчезнаха в планините. Заселиха се край рудниците, а скоро майсторлъкът им се разчу в цяла Авария. Туй брадви, ножове, мечове. Какво ли не. Ама не като нашите мечове, дето като ги кръстосаш два пъти, на третия я дръжката се строши, я острието. Здрави мечове. И някак си по-леки, да ти е удобно да ги носиш. Ей тия мъже искам аз да ни коват оръжията, че и нашите майстори да понаучат. Ако трябва, ще ги купя със златото на аварите.

  Крум говореше разпалено. Накрая дори взе да ръкомаха. И колкото по-разпален ставаше, толкоз повече наостряха уши мъжете край тронната маса. Особено доволни изглеждаха славянските князе. Присъствието им на тоя разговор ги караше да се чувстват равни с боилите. Преди те винаги научаваха за намеренията на хана и приближените му от вестоносци, а често дори от слухове, които се разнасяха из българските земи. Сега обаче князете бяха тук, в залата, в която ханът чертаеше държавната политика. Сега научаваха всичко от първа ръка.

  – След два дни потегляме на поход – заяви ханът. – Очаквам помощ от всички ви…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Кирил Камбарев е роден в Хасково през 1970 г. Завършил е математическа гимназия в родния си град и „Прогнозиране и планиране на икономическите системи“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работил е като консултант и експерт към различни фирми и в Агенцията за приватизация в България. Получава втора квалификация – за преподавател, в Саутхямптън, Англия. Живее в гр. Бейзингсток и е гимназиален преподавател по математика. Един от редовните и награждавани участници в конкурса „АРГУС – фантастика през 100 очи“. „Никога няма да забравя България и това, че съм българин. Исках да направя нещо за родината, но понеже не съм богат човек, реших, че мога да помогна по духовному, като напиша книга.“ В различни сборници у нас са публикувани негови разкази. Романът „Спасителят“ (2005) е първата авторска книга на Камбарев. Следват романите „Боилът от Панония“ (2013) и „Враг на франки и ромеи“ (2017).

  .

• Вятърът на Босфора

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Разхождаме се с татко из Истанбул. Правим го с колата. Без това едвам пълзим на повечето места. Пеша е невъзможно. Милиони мравки тръгнали срещу мен – това усещам в големия мегаполис аз, обитателят на лудата гора. Свикнал съм да виждам простор. Около мен да няма никой. Само гората и аз. Казваме си толкова много неща, без думи. Те просто не са необходими. В мегаполиса не след дълго започва да ме залива студена пот. Дишането ми се учестява. Обхваща ме паника. После… Почвам да се задушавам. Иде ми да си разкъсам дрехите и да се развикам. И да удрям… Да удрям всеки, който се изпречи пред мен, за да си завоювам поне малко свободно пространство и да мога да дишам. Отдавна вече знам как се чувстват диви животни, затворени в клетка. Затова избягвам да ходя там.

  Минаваме през Левент. Административният център на Истанбул. Истанбулският Манхатън, както му викат. Огромни небостъргачи са извисили снаги. Татко се навежда и поглежда през стъклото, за да види докъде се простират върховете им.

  – Спри… спри, момче – заповядва по някое време.

  – Татко, не мога да спра тука, ще ни избримчи някой отзад. Забранено е спирането.

  – Спри, ти казвам.

  – Татко, ако оцелеем, ще ни глобят.

  – Не ме интересува, спри.

  Отказвам се от споря и търся място, където да запра машината. По едно време забелязвам малко пространство в дясно. Цялото е разчертано с дълги бели непрекъснати черти. Естествено, точно там е най-забранено да се спира, затова и начертали чертите, но пускам аварийните и го правя.

  Татко слиза от колата и устремява поглед към небостъргачите. Последвам го и аз. Вдига глава нагоре, докато накрая каскетът му не пада от главата.

  – Брех, брех, брех… – чуди се непрекъснато.

  – Татко, трябва да тръгваме.

  

  Не ви пожелавам никога да си имате работа с турските полицаи. Тогава нашите ще ви се сторят по-скоро добродушни като пеленачета. Онези са свикнали да се занимават с терористи, атентатори, самоубийци, живи бомби, бандити и за каквото се сетите още. Ходят подобно на каубои от Дивия запад – дясната ръка е готова винаги, моментално да изкара патлака от кобура, че закъснението може да им струва и живота. Когато ви спрат, ръцете задължително ги дръжте на волана и никакви резки движения. Не оспорвайте тяхно решение, защото ще стане по-зле. Във всеки един момент могат да се изсипят още стотина. Как го правят не знам. Изведнъж, младежите пушещи отстрани, разкопчали саката си се оказват цивилни полицаи с автоматични оръжия в ръце. Виждал съм го няколко пъти лично. А да спрете на забранено място в Левент, около небостъргачите… Интересно ми е, как ще убедите служителите на реда, че не подготвяте атентат?

  – А… туй нещо турчинът не може да го построи, момче – изтърсва татко, тупайки каскета си.

  – Кое?

  – Ей това…, кое? – и посочва към небостъргачите. – На турчина му дай жени и баклава. Тогава ще нагъва… баклавата и за друго няма да мисли.

  Неволно, усмихвайки се, изтърсвам:

  – Българите ги построили.

  – Да, бе. Разправяй ми ти на каскета. Българинът и той няма толкова акъл. Дай му да жули джанковица и да се хвали.

  – Ха-ха-ха…

  – Че не е ли тъй? И едните, и другите само се правят на велики и се хвалят. Ама да са постигнали нещо на света? Като изтрезнеят, се качват на колите, направени от германеца, и пъчат гърди. Много често го правят и пияни.

  – Ха-ха-ха…

  – 50 години живях там, оттатък… у българско. И к’во? На що глупости станах свидетел. То манифестации ли не бяха, пламенни речи ли не бяха, Космоса ли не завладяваха. Бяха като полудели – толкова много си вярваха. И сега, какво? Иде ми да отида до гроба на оня, който 45 години ни лъга, и да го попитам: „И за какво се пъни толкоз? Какво постигна? Къде го занесе? Кой ще плати за причинената хорска болка и толкова многото опропастени човешки съдби? Къде са сега великите неща, които твърдеше, че правиш?“ Ама ще ме чуе ли някой? Естествено, виновни няма. После… От 30 години живея тука. Да не мислиш, че има някаква разлика? Отново същите речи слушам. Избягах от един велик народ и попаднах при друг велик. Това е. Ама една кола не могат да произведат ни едните, ни другите. Затова карат германските. Германецът си произвежда тихомълком колите и пуска фишеците ту на единия глупак, ту на другия. И нашите пак са готови да се хванат за гушите, ала на него клякат. Пред него не се правят на велики.

  – Татко, трябва да тръгваме.

  – Ей ся…

  Но не можа да продължи с речта си. Със светещи в червено и синьо лампи до нас се доближи полицейска кола и спря. Отвътре изскочиха две млади момчета и тръгнаха към нас.

  – Казвах ти, ама като не ме слушаш – изтърсих по-скоро за оправдание пред себе си.

  – Спрели сте на забранено място, господине – започна отдалече единият полицай.

  После забеляза българската регистрация на колата и запита:

  – Говорите ли турски, господине?

  – Да, господин полицай.

  – Значи ме разбирате какво ви говоря, господине?

  – Да, господин полицай.

  – Господине, нарушили сте член…

  Започна да изброява някакви членове и алинеи от Закона за движение по пътищата на Република Турция. Веднага разбрах, че няма да се отърва евтино. Как иначе, след подобни големи членове. Те, членовете са затова, за да не се отървете лесно. А и членът е член. Идете и разправяйте после, че не е бил голям. Сякаш някой ще ви повярва.

  „Дано поне не приберат и колата, че като ги знам какви са…“ – изрекох си наум.

  Започнах да пресмятам колко пари имам в джоба и дали ще мога да си платя глобата, че иначе няма излизане през границата. Сетих се, че имам и банкова карта. В краен случай щях да платя с нея. Естествено, ако успеех да се сетя за кода.

  От страната на сметките ме изкараха стенанията на татко. Беше се хванал, наведен над мантинелата, и охкаше. Веднага изтичах при него.

  – Татко… татко…

  Последваха ме и полицаите и го подхванаха от двете му страни.

  – Чичо… чичо, добре ли сте? – запитаха с разтревожени гласове.
  – Ох, така лошо ми стана – съобщи татко с най-плачевния си глас, на който беше способен. От лицето му се излъчваше всемирна болка.

  – Месут, извикай бързо линейка – нареди единият полицай на другия.

  Оня сякаш това бе чакал. Веднага се хвана за радиостанцията.

  – Линейка… линейка – заповтаря в микрофона.

  – Добре съм вече, добре съм – уплаши се не на шега и татко като чу за линейката.

  Трябваха му цели пет минути, за да убеди полицаите, че вече е добре, за да отменят линейката.

  – Върнете линейката – нареди накрая Месут в радиостанцията.

  – Изведнъж ми стана лошо, момчета – обясняваше обстойно татко на полицаите. – И викам на сина си да спира бързо. Забранено – казва той. Забранено, мабранено, не разбирам аз, умирам – отвръщам. Ако не беше спрял, бях заминал, да знаете. То, на моята възраст пътният лист вече е в джоба.

  – А, много добре изглеждаш, чичо – започнаха да го успокояват полицаите. – На колко години сте, господине?

  – Следващия месец ще чукна деветдесетака, ако е рекъл Оня горе – излъга без свян татко, добавяйки десетина години отгоре.

  – Деветдесет? Браво… Браво… Юнак – започнаха да го хвалят полицаите. На лицата им се появиха истински усмивки.

  Започнаха да го тупат по рамото. Единият даже му стисна бицепса, за да види колко е обиколката на мускула му.

  – Торба цимент вдигам сам, момчета – похвали се отново нашият.

  – Браво, бащице. Герой такъв – не спираха и полицаите.

  После нашият изведнъж се усети, че си вкарва автогол, и веднага се измъкна от положението, докато полицаите все още не бяха начаткали квитанцията за глобата.

  – Ама, какво ми стана така изведнъж? Добре, че момчето спря. Иначе щяхте да ми ядете житото. Ще извинявате, момчета, заради мен и правилника наруши. Спря на забранено място.

  – Важното е, че сте добре, бащице.

  – Дано да не предизвика някоя катастрофа заради мен.

  – Няма страшно, ние сме пуснали лампите.

  – Ох, дано, дано, че животецът си замина, момчета. То, какво и остана вече? Ей, на… чакам повиквателна.

  – А, недейте така, има хляб още във вас.

  Разделихме се с полицаите почти като роднини.

  – Ама… наистина ли мога да тръгна? – запитах невярващо накрая.

  – Тръгвайте, тръгвайте, господине. И се грижете за баща си. Добре, че Аллах му е помогнал. Сигурен ли сте, че не искате да минете през болницата?

  – Добре е сякаш вече – правех се на луд и аз.

  – Ако искате, ще ви придружим до болницата. Ей сега ще пуснем сирената и за 5 минути ще стигнем до там.

  – Ей, голям си Андрешко – изрекох на татко вече в колата.

  Дълго ни следваха полицаите, за да са сигурни, че на татко няма да му прилошее отново и аз да спра пак на забранено място. Тогава веднага щяха да пуснат лампите за да предотвратят катастрофа.

  – Мини по моста, искам да видя Босфора – обади се татко. – Може да ми е за последно. После се върни, ама по другия мост, че искам да зърна колкото се може повече красоти. Чак към края на живота си човек започва да цени красотата.

  

  Качих се на естакадата и се насочих по посока на стария мост. Скоро Босфорът се ширна пред нас.

  – Що хора са минали оттук… – зафилософства татко. – Римляни, византийци, латинци, турци. Ала, да са го взели със себе си? Продължава да си стои тук в цялата си прелест и да се присмива на нас, хората с дребни душици, тръгнали да завладяват света. И след нас ще продължи. Ето, и мостове сме направили над него. И к’во? Някой ден ще паднат. След сто години, след хиляда, но ще паднат. Толкова ни е величието. А Босфорът ще продължи да си стои тук. Един живот, а и него не те оставят да си го изживееш, както си искаш. Тоз бил такъв, оня бил онакъв… Че мен какво ме интересува какъв си? Вярвал бил в еди-коя си идея. Ми, вярвай си. Що ме караш и аз да вярвам? Защо се опитваш да ми завладееш мислите и делата? Целият свят е полудял. Всеки прегърнал някаква луда идея и те мачка, опитвайки се да те накара да повярваш и ти. А всъщност, опитват се да те накарат да работиш за тях. Да умреш, ако се наложи, за тях. Дано да се наядат някой ден всички, че иначе…

  Татко повече не продума. Просто мълчаливо съзерцаваше пейзажа. Не продумах и аз. Мислех си за онова бедно сираче от Делиормана, родено в калта. Пораснало, тичайки след овцете. Видяло и две, и двеста. И фашистите, и комунистите и… и… Опитвало се е да оцелее. Мъчейки се да осъзнае, коя идея е по-добра и в коя да повярва. Беше се родил в дивата гора, а сега доизживяваше живота си сред бетон, затова, че не бе мислил, както са искали от него. Друга вина нямаше. Беше усвоило хитрините и на Балканите, и на Ориента, на Хитър Петър, на Настрадин ходжа и разбира се на бай Ганьо, и на Андрешко дори. Единствено важно е било да оцелее, с цената на всичко. И накрая, достигнал до самия финал на жизнения си път и осъзнал, че всъщност, важно е да вярва в човешката идея. И знаеше, че ще дойде ден и човечеството ще се измъкне от пелените си. Щеше да се изправи и да проходи. После щеше да върви по света, гордо, че се нарича човечество. И вятърът на Босфора и на хиляди други красоти на света щеше да подухва във високо вдигнатото му чело.

  Отворих прозореца и оставих вятърът на Босфора да навлезе свободно в колата. После натиснах газта и се насочих към дивата гора, която ме зовеше с нестихваща жал.

  .

• Коледна приказка със Сароян

  

  Във вълшебствата на приказките винаги е скрита и частица истина. В тази моя приказна Коледа всичко е истина, а вълшебството е само едно – Уйлям Сароян*. Да, същият този, който казва за себе си: “ …роден съм в Америка, пиша на английски, но съм писател, защото по душа съм арменец.”

  Случи се три дни преди Коледа и нямаше нищо общо с разказа на Сароян “Третият ден на Коледа“. Навън само студ, кал и сивота. Официално този празник не се празнуваше и не се споменаваше. Такива бяха времената – безпразнични. Имаше само чествания – задължителни и скучни. Въпреки че бях сама в къщи, си подредих скромна коледна украса – свещ, клонче от елха, откъснато от парка, няколко червени ябълки и стара рождественска картичка, запазила се по чудо от детството на майка ми.

  Живеех в град, който беше почти арменски. Не, че арменците бяха повече от нас, българите, или от другите етнически общности, но бяха най-тихите, най-толерантните, най-сръчните и най-добрите хора. Изтръгнати от корените си, пръснати по Америка, Франция, Русия, България и къде ли още не, те живееха със спомените за своето минало, без да го натрапват на другите, запазвайки най-здравите си родови връзки – езика и кухнята. Спре на някой да цъка часовникът и той отива направо при Ончо, най-добрият часовникар. Трябват му ботуши за зимата – поръчва си ги при обущаря Варожан. Носи ги години наред, скъсване нямат и всеки познава, кой им е бил майсторът. Когато бях малка и се разболях от заушка, трябваше спешно да се намери половин килограм маслини за лечебен компрес. Бай Кеворк веднага ги набави и така ме спаси от преждевременна смърт. Наближаваха ли абитурентските вечери, само арменката Такухи можеше да измайстори мечтаната рокля.

  Думата толерантност тогава никой не я знаеше, просто си живеехме заедно и българи, и евреи, и турци, и арменци. С голямо вълнение целият град очакваше годишните арменски балове. Те се превръщаха в парад на тоалетите, които роднините им изпращаха от Америка и Франция. Филмова красота! Арменците си бяха кебар хора и живеха с мурафети. Не беше лошо, защото така разнообразяваха и нашия живот. Изобщо да нямаш приятели арменци, беше немислимо. Ако ти се приискаше да си поприказваш с някого, нямаше по–добри мохабетчии от тях. Ние имахме голям късмет, защото съседи ни бяха семейство Саркизян. В един апартамент живееха в мир и разбирателство три поколения, до момента, в който синът им Варто доведе снаха, българка. Тя въведе някакво ханово право, стана главнокомандващ и за кратко време им разгони арменската идилия.

  Бай Арам и съпругата му леля Саломе имаха и още една дъщеря Зарухи, казвахме й Зара. Беше стара мома, но с две висши образования и работеше като журналистка в радиото. Арменците, каквото и да работят, винаги са най-добрите, защото са старателни и по този начин доказват, че не са навлеци в страната, която ги е приютила. Хвалят се едни други и не си завиждат. Завиждаше им българската снаха, защото беше стигнала до продавачка в плод–зеленчук.

  Мъжът й Варто караше таксиметрова кола. Една вечер той дойде у нас да гледаме заедно по телевизията концерт на френската певица Далида, който започваше в 22 часа. Жена му си била легнала и изключила телевизора. Настанихме се всички пред екрана, напълнихме чашите с домашно вино, май нарязахме и някакви суджуци. Далида само това чакаше и запя. Не дишахме и не шавахме, само Варто превеждаше ли, превеждаше. Като си отиде, повече обсъждахме френския на Варто, отколкото песните на Далида. “Колко скромен и интелитентен човек – каза баща ми. – Знае френски, а работи като шофьор. Браво, браво! Арменците са голяма работа.“

  От този момент, щом срещах Варто по стълбите на кооперацията, си мислих, че с французин се поздравявам, и изпитвах едно допълнително уважение. По онова време за всяко хубаво нещо се казваше, че е „френско“. Една друга вечер идва Варто у нас кахърен, да изпие с баща ми по една ракия. Споделя, че бил подал документи да замине на работа като шофьор в Алжир, но за съжаление не го одобрили, защто не знае френски. Бяха минали две-три години от синхронния му превод на песните на Далида. Баща ми деликатно му припомни това и тогава Варто ни обясни, че сестра му Зара била завълшила и френска филология. Тя му превеждала всички модни шансони. „Съдържанието им е почти едно и също – каза Варто. – Не ме забравяй, спомни си за любовта, не ме напускай, върни се, не мога без теб, любовта е още жива между нас, вярвам в любовта и т.н.“

  Какво е пяла Далида и какво ни е превеждал Варто, няма как да знаем, но ни беше хубаво онази вечер и така я запомнихме. Ние продължихме да си го харесваме и без френския. Знаехме, че арменците са фуклив народ, но не им връзвахме кусур. Правеха го заради нас, за да ни се харесат, а не да ни унижат. Това са две различни неща.

  Някои от тях например цял живот не научиха добре български и понякога се случваха конфузни ситуации, а ние им се присмивахме. Такъв беше случаят с бай Агоп, обущаря. Баща ми често се отбиваше след работа в дюкянчето му, да изпушат по една цигара и да полафят. Един ден заварил бай Агоп разстроен. Държал на тезгяха пред себе си вестник и лотариен билет. Споделил с баща ми, че жена му сънувала някакви числа. Запомнила ги и отишла да се посъветва с арменския поп, а той от своя страна й казал, бай Агоп да купи лотариен билет с този номер, но преди това да го накара да се закълне, че ако спечели, 20% ще дари на църквата. Речено – сторено. Едва не припаднал бай Агоп, като видял, че печелившият номер от вестника съвпада с този от неговия билет. Радостта обаче се оказала краткотрайна, защото серията била друга. Бай Агоп трябвало да се примири с утешителната награда от пет лева, минус 20% за черквата, остават четири лева. Точно в този тежък момент влиза баща ми и пита: “Е, бай Агоп, ще черпиш, ли?“ А бай Агоп отговаря: “НомерОтО същото, ама серията, ядеш гОвна. “ – и показал билета. Баща ми и той си падаше зевзек, та му рекъл: “Защо аз да ям гОвната бе , бай Агоп? Да ги яде арменският поп. Ако не ще, не му давай 20%. Защо не ти е казал и серията?“ – Толкова знаел български бай Агоп, така го говорил, но ние и до днес си ползваме този лаф, въпреки че бай Агоп отдавна се е преселил в отвъдното, заедно с арменския поп. Както се казва: животът си отива, словото – остава.

  Арменците са голями кулинари. И в най-мизерните години, те винаги имаха лимони, маслини и турско кафе, т. е. арменско, докато ние се задоволявахме с виетнамско от тръстика, или от каквото и да е било, само не и от кафе. Родителите на Зара и Варто били някога в Цариград готвачи. Бай Арам притуряше към манджите подправки с екзотични названия. Когато ни каниха по комшийски на кафе, беше истински празник – Великден някакъв! – то локуми, то халва, то сушени смокини, абе направо дворецът на Сюлейман Велики. И много мохабет за далечни страни и за още по-далечни времена. Затова си има и приказка: “арменско гости“ – не можеш, не искаш и не те оставят да си тръгнеш.

  В онези мрачни предколедни дни, за които стана дума в началото, пристигна в града ни Уйлям Сароян. Намирал се на официално посещение в България. Доколкото си спомням, поставяха негова пиеса в София, а може и нещо друго да е било. Арменците от нашия град го поканили да им гостува. Приел човекът с удоволствие. Определили съседка ни Зара да го съпровожда и да му превежда, защото арменският му бил съвсем слаб. Посрещнала го арменската общност в техния културен клуб, разговаряли, почерпили го и го завели на кръщенка в арменската черква. После той се поразходил заедно със Зара по калдъръмените сокаци на стария град. Вечерта й предложил да вечерят в ресторанта на хотела, за да й благодари за компанията.

  В този момент звъни телефонът в къщи и чувам развълнувания глас на Зара. Набързо и запъхтяно тя се опитва да ми обясни какво се е случило. Помолила била Сароян да й даде час време, да отиде до вкъщи и да се преоблече за вечерята. Като стара мома все се тъкмеше и държеше да изглежда перфектно. Тъкмо си поръчвала такси на рецепцията, когато той се плеснал по челото и радостно заявил, че ще я придружи до вкъщи, защото искал да види как живеят сънародниците му тук и да се запознае с родителите й. Зара изтръпнала при мисълта какво ще види Сароян у тях. Там управляваше смръщеният поглед на снахата. Племениците тичаха по коридорите и стаите, надавайки индиански викове. Бай Арам и леля Саломе не смееха да се покажат от тяхната стая без сериозна причина. Холът, в който живееше Зара, се ползваше общо от всички, когато не ги свърта някъде другаде. Изобщо олелия и бъркотия, без следа от мир и сговор.

  – Моля те, нека доведа Сороян у вас, все едно, че аз живея там. Ти кажи, че си ми племеница от провинцията и си дошла на изпити в университета. Знаеш какъв ужас е у дома, а той е неумолим.

  – Няма проблем, Заре. Добре сте дошли! Идвайте – казвам аз.

  У дома е чисто, тихо и даже имам мебели от Кореком. Паля свещта, която да напомна, че наближава празник, който нормалните хора по света честват, и чакам Сароян. Аз, с моята черна и къдрава коса, а може би и от това, че откакто се помня живея сред този народ, малко приличам на арменка. Не знам нито дума арменски, но и той не говори този език, въпреки че пише за арменците.

  На вратата се звъни. Отварям и пред мен стои Уйлям Сароян! – човек от друго измерение, широкосърдечен, топъл, който изпълва цялото пространство, но така, че оставя място и за всеки друг. Създава усещането за великан, а всъщност не е и висок. Смее се и полилеят звънва. Прегръща ме и усещам по бузата ми рошавите му мустаци. Настанява се на голямото кресло, сякаш си е у дома. Стоя развълнувана, загубила и ума, и дума. Зара ми се извинява, че е влязла с обувките. Идвам на себе си от тази битова подробност и подхвърлям:

  – Не се притеснявай. Прави, каквото искаш. Не забравяй, че си си у вас.

  Отивам в кухнята да приготвя кафе по арменски, на джезве. От вълнение да не го разсипя, пристъпям леко като гейша и го поднасям. Зара ни оставя сами и се изнизва през вратата, за да се качи на горния етаж и да се преоблече. Усещам се, сякаш съм се курдисала на някоя от страниците на “Хиляда и едно нощ“ – пия кафе, а срещу мен Сароян ми се усмихва, седнал в позата на Георг Вашингтон. Сърба си каймака с наслада и пита какво уча.

  – Консерватория – отговарям аз. Почти във всяка арменска къща има пиано. В нашата нямаше дори и тъпан, така че няма да се наложи да демонстрирам способности.

  – О, аз не обичам класическата музика! – Сароян е това и може да си го позволи, без да се интересува какво ще си мислат другите. – Обожавам американския черен джаз и старата арменска музика. – Отпива от филиджана и ме пита, чела ли съм нещо от него. Измъквам единствената негова книга, която имам, и му я показвам: “Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

  – Само това? – и мустаците му щръкват застрашително.

  – Да – отговарям.

  – Малко, много малко – казва Сароян и има право.

  – Ами толкова е преведено – оправдавам се аз.

  – Ние, арменците, имаме толкова много приказки, които трябва да разкажем на света. Ето, аз съм роден в Америка и пиша на английски, но светоусещането ми е на арменец и пиша, защото по душа съм арменец. Трябва да разказваме, че християнството първо ние сме го приели за своя религия. Това има значение, защото за всяко нещо е важно началото.

  Казах му, че при нас е забранено да се говори за вяра и за Христос. Дори и Коледа не е официален празник. Празнуваме я тайно, кой както може, а не както трябва. Знаеше за това и не ми зададе излишни въпроси по темата. Само за миг стана тъжен, а може и така да ми се е сторило. Запалих свещта от моята скромна коледна украса, а той запя – тихо, съвсем тихо, някаква стара, арменска коледна песен, която знаел от баба си. Когато спря да пее, измърмори нещо, сякаш само на себе си.

  – Преди много години роднините ми са живеели в Турция, но там, в онези времена, не са им забранявали християнските празници. Традицията, песните и гозбите са се запазили и до днес.

  Не знам накъде щеше да ни отведе този разговор, ако не се беше появила Зара, готова за вечерята.

  – А къде са родителите ти? – пита Сароян.

  – Те живеят на горния етаж и вече са си легнали – казва Зара.

  Той много моли да го запознае с тях. Не се отказва лесно на този човек. Плясва се по челото и казва:

  – Нека дойдат по пижами, ако не, аз ще се кача при тях – и мустаците му заиграват весело. Точно това не биваше да се допусне.

  След наколко минути влизат бай Арам и леля Саломе. Прегръщат се със Сароян като стари приятели и той им целува почтено ръка. Настаняват се по диваните ми, все едно са си у тях. Така и трябва. Аз се плесвам по челото (жест, който току-що съм прихванала от Сароян) и вадя бутилка с арменски коняк. Може Коледа да нямахме, но този коняк се продаваше навсякъде.

  Бай Арам си дойде с цигара в ръка. Все му се караха, че пуши, а той отговаряше, че саклетите му бягали от пушека, като дявол от тамян. Пушеше “Родопи“ без филтър – такива имаше, такива пушеше. Сароян му предложи “Кент“. Настъпи моментът на мурафетите. Бай Арам взе внимателно дългия папирос, разтърка го майсторски между пръстите, помириса го, запали цигарата и затвори очи, всмуквайки от тютюна. После бавно ги отвори и каза една дума, която промени хода на цялата вечер, а тя беше “Истамбул“.

  Разговорът се водеше на някаква вавилоно-какафонска смесица от английски, френски, арменски, турски и български, все едно, че бяхме в епохата на Отоманската империя и чакахме тайно Рождество Христово. Бай Арам поясни, че такъв качествен тютюн пушил баща му, когато още живеели в Истамбул. Там той бил търговец на зехтин и доста заможен, затова и тютюнът му бил от скъпия. Сароян с детско любопитство искаше да чуе всякакви небивалици за турската връзка на бай Арам, защото се оказа, че и неговите предци са живеели по същите земи. Поласкан от вниманието, бай Арам започна да разказва за всичко, което си спомня от живота в Истамбул. И се започна арменският мохабет, и минаваха часовете, и разказът нямаше край, защото животът на всеки арменец е свързан с голям род и никой не може да разкаже за починалия си родител, без да помене цялата родата, в която той се е родил, живял, и умрял. Другото е незачитане на корените, а това не е арменско. По някое време бай Арам изважда от единия джоб на домашно плетената му жилетка шише с ракия, арменска разбира се, и налива от нея за Бог да прости. Той и Сароян стават, застават един срещу друг, изпиват чашите до дъно и се прегръщат като братя, бърборейки нещо на арменски. В очите им за миг проблясва влага, която по мъжки сдържат и не проронват сълза.

  Леля Саломе излиза тихо и след малко се връща с тенджера, пълна с арменски сърмички от лозови листа, тънки като цигарите „Кент“, и с по една стафида в двата края, овкусени с канела. Като отвори капака, къщата ми замириса на Истамбул. Ресторантите в града отдавна бяха затворени. Тогава това ставаше в 22 часа, а часовникът вече показваше към 23. Извадих чинии, отворихме бутилка червено вино. След още едно изчезване на леля Саломе, тя се появи с току-що приготвена арменска халва. Вечерта продължи до два часа след полунощ. Всичко се изяде, всичко се изпи, всичко се похвали. Оттогава знам какво ще рече арменско гости. Хубаво е да се живее сред арменци, дори и да не си един от тях. Аз имах щастието да се правя на арменка за една вечер, в собствения си дом, и то в присъствието на вълшебника Уйлям Сароян. Оттогава минаха години. Хората от онази предколедна вечер си отидоха от този свят, включително и Сароян. Изчезнаха и мебелите от Кореком, но креслото, на което той седеше, пазя и до днес. Старомодно е, голямо е, но е оставило пространтство и за другите неща.

  Когато Сароян си тръгна, навън беше навалял сняг. След себе си той остави усещането, че понякога празниците идват по-рано, отколкото е отбелязано в календара. Достатъчто е някакво чудо, някаква стара арменска песен или просто да завали приказен сняг, макар и три дни преди Коледа.

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Уйлям Сароян (1908-1981) е американски писател и драматург от арменски произход, автор на над десет романа, над три хиляди разказа и много театрални пиеси. Роден и починал във Фресно, Калифорния. В България до са издадени книгите му – „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“  (1971, преиздавана два пъти), „Некролози“  (1984), „Мамо, обичам те“ (2000), „Той и тя“ (2006), Светът, денят, нощта, аз“ (2007), „Един ден от залеза на света“ (2010). Отличен e с наградата „Пулицър“, която той отхвърля с думите: „Нищо не може да ме купи“.

  .

• Маймуните

  От Калин Терзийски

  

  Наскоро жена ми ми разказа за един експеримент. Не мога да възпроизведа съвсем точно разказа й, но мисля, че схванах добре смисъла на експеримента.

  И след това историята се залежа в главата ми. А сигурно сте забелязали, че когато едно нещо лежи в главата на човек, склонен да мисли, то зрее.

  Покрай него, така да се каже, се развиват благородни микроорганизми, които сами работят; независимо от съзнанието ни благотворните влияния на влагата, идваща от други мисли, и на хлада, идващ от други впечатления, повлияват на нещото, оставено да зрее в главите ни.

  И то от обикновено знание става отлежало знание – като кашкавал от двестагодишна мандра в Парма. И някак много приятно, изведнъж това нещо, стояло в главите ни дълго, започва да ражда интересни размишления и странни изводи. Ние даже се чудим откъде ни идват те.

  А то е заради зреенето.

  Не се бойте да научавате разни неща, братя и сестрици, защото, прибрани на тихо и на проветриво в главите ви, те ще обраснат с разни други неща, ще се комбинират в мозъците ви с още по-други неща, ще се трансформират и улягат, ще се разслояват и подреждат; докато накрая се превърнат в благородно познание. А не дай си, Боже, един ден и в мъдрост! Ха, шегувам се. Просто някои казваха, че мъдростта носи печал. А в наше време печал не бива да се изпитва, защото има коледни разпродажби и промоции, и ако грабнеш (Да, грабни!) Еди Какво Си – то печалта ще отиде на майната си!

  Ето какво ми разказа жена ми.

  Някъде там – в САЩ, МАЩ или някъде още по-далече – на някое още по-важно място… където всичко направено е такова, че направо да си свалим гащите, да плеснем с ръце и да кажем: „Здравствуйте, братушки!“, та там някъде направили следния експеримент:

  Вкарали десет маймунки от вида зелена морска котка (ох, майко, как тъжно, трагично се радвам, че висококултурният съвременен читател няма да издържи на това предизвикателство – да осмисли какво е това „маймуната зелена морска котка” – просто ще изпсува и ще каже: тоя идиот пак се е напил и нещо се ебава с нас – и ще захвърли това четиво, пък ще зачете нещо за Шампионската лига, където всичко е ясно и разбираемо!; а „зелена морска котка” е просто вид маймуни), та вкарали маймунките в една специална клетка. Нищо специално всъщност. Само дето имало една стълба в средата й. Висока Стълба. Може да си помислите нещо за Стълбата на Христо Смирненски – и няма да сгрешите.

  Когато маймунките се настанили и свикнали с обстановката, когато заживели подреден и смислен маймунски живот, в един хубав маймунски ден коварните експериментатори взели, та сложили на върха на стълбата една голя-а-ама чепка банани!

  Една от маймунките – най-умната, най-съобразителната или може би – най-гладната… или може би – най-лакомата (всеки ще я опише спрямо себе си) – веднага хукнала – и щрап, щрап, щрап – качила се на върха на стълбата!

  И взела бананите. И вече по-спокойно, с вид на маймуна, изпълнила дълга си – заслизала наобратно. В тоя момент експериментаторите внезапно залели всички други маймунки с ужасна, ледена, гадна вода!

  А маймуните, знаете, никак не обичат вода. С изключение на снежните японски макаци, които само в минерални извори им дай да се киснат, когато не участват в реклами на нещо. Маймуните запищели и изпаднали в паника! Когато при тях слязла сухата и доволна маймунка с бананите – те я гледали с лошо око. Много лошо око.

  На следващия ден подлите експериментатори пак сложили бънч ъф бананас на върха на стълбата.

  Вчерашната героиня, която вече била се качвала до Горе – веднага хукнала! Пак да се качи и пак да свали бананите за благото на всички! Поне така си представяла тя нещата. Банани – сваляне – за благото – на – всички. Защото не била заливана с ледена вода, разбииш ли.

  И, както си тичала към стълбата – другите, заливаните с вода маймунки, вдигнали страшна врява!

  Наобградили я и – бой, бой, бой – не оставили здраво място по гърбината й. За да й дойде акълът и да не си и помисля повече да тича така – алчно и амбициозно – към някакви си върхове на стълби за благото на всички!

  Защото, когато един тича нагоре, другите ги заливат с ледена вода. Разбииш ли.

  И така – потекли дните като водите на мътния Ганг, вероломните експериментатори слагали всеки ден по една чепка банани… но всяка вечер я махали от Върха на Стълбата непокътната. Защото деветте обливани с ледена вода твърде строго съблюдавали това – никоя прекалено амбициозна маймуна из техните среди да не хукне да сваля банани! За да не се стига до проклетата ледена вода!

  След това гадните експериментатори взели, че извели една от маймуните и я сменили със съвсем нова. Нито сваляла банани, нито поливана с вода. Новобранец. Чист и неопетнен от маймунските страсти и неволи. И пак сложили чепка банани. Новата маймунка понечила да тръгне по трънливия път Нагоре – за бананите. Но веднага била възпряна от строгите и недвусмислени забележки на колежките си. Между другото – зелените морски котки имат доста големи за ръста си кучешки зъби. Хапят зле. И така – попредупредили я, разкритикували я – и въобще не се стигнало до ледени душове.

  Течали дните, бананите си висели Горе, но никоя от маймунките не си и помисляла да ходи да ги вземе. А експериментаторите, тия мръсници, сменяли през няколко седмици някоя от маймунките с нова – необливана и некачвала се по стълбата. Явно го правели с надеждата да се появи такава, която да се осмели да хукне Нагоре и да свали проклетите банани.

  Но, каквито и да били новите маймуняци – смели или страхливи, глупави или умни – винаги, още с влизането си научавали урока, че тръгне ли се Нагоре – има студен душ. И бой за тръгналия.

  И така минала половин година. Експериментаторите всеки ден слагали нови, пресни и сочни банани.

  Всички маймунки били вече съвсем нови. Тоест – нито една от поливаните с ледена вода не била останала в клетката. Повече поливания, както казах, нямало. Защото всяка нова, понечила да тръгне по Стълбата Нагоре, бивала строго предупреждавана (ха!) да не прави глупости и да не си въобразява много-много… Защото…

  И така си живеели. Кротко, спокойно, смислено. Без банани. С проста каша от сушени маймунски фъшкии. Но пък и без душове с ледена вода. Нямало нито една, която наистина да е била поливана. Просто от древността, от старите поколения, отдавна изведени от клетката, се предавала – от уста на уста и от гърбина на гърбина – родовата памет! А родовата памет съдържала най-вече следната мъдрост-премъдрост: Ако хукнеш Нагоре, за да свалиш бананите… пък ако ще и да си мислиш, че го правиш за Всеобщото Благоденствие… ако направиш това – всички ще страдат! Защото ще се лее ледена вода! И ще настане плач и скърцане със зъби!

  Никой в клетката никога не бил поливан с ледена вода. Никой не помнел какво е чувството да те полеят с ледена вода. Никой даже не бил виждал ледена вода.

  Най-старият маймуняк, виждал Ледената вода, бил изчезнал от клетката отдавна-отдавна. Той бил изведен преди цели три месеца!

  Но паметта… вечната и мъдра… святата памет на народа, на маймунския народ на десетте маймунки зелена морска котка, казвала така: Не – се – качвай – Нагоре – защото – ще ядеш – бой! Защото има Ледена вода! Защото Така!

  И какво?! – ще каже всеки добър и мъдър човек. – Маймунките се пазели една друга! Предпазвали се от това – неовладените пориви на една към Нагоре да навредят на всички. Няма сега пък да страдат всички, заради амбициите на една!

  Всеки опит за изкачване се тълкувал вече – в изградилата се за тия месеци философия и народопсихология на маймунките – като опасна и вредна за всички проява на вироглавие и егоизъм. Самохвалство, нарцисизъм, самовъзвеличаване, самомнение, болно високо самочувствие, мегаломания, алчност, кариеризъм, самовлюбеност, себеизтъкване, егоцентризъм…

  …водещи до гадна, ужасна, ледена вода!

  Та така за експеримента.

  Тази история поседя достатъчно дълго в главата ми и неусетно обрасна и се слепи с разни други истории. Примерно – за българския народ. Кой знае защо към нея прилепна историята за това, как по време на османското… там каквото беше… българите нямали право да строят в селата си нищо по-високо от конака на бея. Ни къща, ни храм. Ако построели – ядяли бой. Лобут. И други неща. В конака. И българите лека-полека престанали да строят по-високи неща. После османското… там каквото беше… свършило. И нямало вече лобут. Но никой не започнал да строи нищо по-високо. И така – и досега.

  И тръгне ли някой новобранец, никога нелобутен, да строи нещо по-високо – веднага строго го предупреждават.

  Предупреждават го по най-категоричен и безпрекословен начин. А българите, както знаем, имат големи за ръста си кучешки зъби.

  С тях те не хапят никого. Освен други българи. Всъщност – смята се, че тия прекалено големи кучешки зъби са се развили именно, за да се предупреждават един друг българите: Да не си и помислят за Строене – на – нещо – по – високо – от – конака – на – Бея!

  И тук – за тия, що пълнят сърце ми с радост, защото са малоумни буквалисти и не знаят ни какво е метафора, ни какво е иносказание – ще кажа, че въобще не става въпрос ни за къщи, ни за храмове, ни за арени армеец. А за нещо наистина Високо, което се строи в умовете!

  Но – както и да е.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Калин Терзийски е роден през 1970 г. в София. Завършил е Националната природо-математическа гимназия и Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в родния си град. Специализирал е психиатрия. Работи няколко години като психиатър в Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания – „SAX“, „Егоист“, „Клуб М“, „Ева“, „Едно“, „Night life“. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в предаванията „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“. През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест, за запалването на огън на площада пред Народното събрание, заедно с Мартин Карбовски. През 2006 г. създава, заедно с Карбовски и Ангел Константинов, литературния клуб „Литература*Диктатура“. През 2010 г. учредява, заедно с други сценаристи, Сдружение на българските телевизионни сценаристи (СБТС). Учредител е и на Асоциация на писателите в България. През 2010 г. издава романа „Алкохол“, написан в съавторство с Деяна Драгоева. Носител е на „Най-първа награда“ за проза от националния конкурс за хумор в гр. Хасково „Хасковски Каунь“, на Награда за литература на Европейския съюз (2011). Номиниран е четири пъти за наградата „Хеликон“ за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича“ (2009) и „Любовта на 35-годишната жена“ (2010), и за романите „Алкохол“ (2010) и „Лудост“ (2011).

  .

• Прощавам ви…

  

  .

  Прощавам ви за всичко, господа.
  За хубавата просешка тояга.
  За дрипавата просешка торба,
  която някой сръчно ми надяна.

  Прощавам ви за нощите без сън –
  нали очите гладни не заспиват.
  Прощавам ви за хаоса навън,
  където ни насилват и убиват.

  Прощавам ви за тия, дето с вик
  политат от високите етажи –
  от бедността спасили се след миг,
  размазвайки се долу на паважа.

  Прощавам ви за скъпите коли.
  И за откраднатите милиони.
  За пищните ви мраморни дворци.
  Дори
  за наглостта
  да сте спокойни.

  От името на вашия народ –
  одрипавял и гладен – ви прощавам.
  Ала дали ще ви прости и Бог?
  Съмнявам се.
  Ужасно се съмнявам.

   

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Павлина Павлова, из „Спартак, гладиаторът“

  Откъс от историческия роман на Павлина Павлова „СПАРТАК, ГЛАДИАТОРЪТ“, издателство „Български писател“, София, 2017

  

  …Надали друг простосмъртен е видял през живота си толкова много кръв, колкото аз в своя. Реки от кръв. Но докато при кръвта на животните има някаква логика – ние ги убиваме обикновено за храна, то човешката кръв за забавление е най-големият позор, измислен от болни мозъци. Доколкото може да се вярва на мълвата, гладиаторските битки започнали като религиозни церемонии, уж за да умиротворят душите на умрелите. Преди близо 200 години на Говеждия форум синовете на починалия Брут Перей организирали първите гладиаторски битки между три двойки гладиатори – като висша степен на почит към мъртвия. А горе-долу, когато аз съм се родил, гладиаторските битки били въведени като официални.

  В подземията на Големия цирк в Рим, наричан Циркус Максимус, виковете на екзалтираната публика връхлитат на вълни. Чакам своя ред, за да изляза и се бия. Винаги с последните, неизменно – с най-опасните противници, ако са хора, или с най-кръвожадните хищници, държани дни наред без храна. Бил съм се толкова много пъти, че вече не изпитвам нищо – нито страх, нито вълнение. Вероятно, защото от моите оръжия на арената загинаха и славни мъже, мои приятели, ако тук е възможно да се използва тази дума. Приятелствата са забранени не само от пазачите, а и от нас самите. Когато ви изправят един срещу друг на арената и прочетеш в очите му страха, ръката ти може да трепне, ударът ти – да изгуби част от устрема си и той пръв да те прободе смъртоносно.

  – „Ave, Sidoni! Morituri te salutant“ – скандират гладиаторите, излезли на арената, което означава: „Здравей, Сидоний! Обречените на смърт те поздравяват!“

  Малко по-късно, когато единият гладиатор е в опасна ситуация и животът му виси на косъм в буквалния смисъл, спонсорът на игрите – днес името му е Сидоний, трябва да реши съдбата на нещастника. Тя, съдбата му, всъщност отдавна е решена, но това е част от представлението, част от демонстрацията му на величие. Случваше се единият от гладиаторите да рани другия и да го събори на земята. Тогава раненият вдигаше лявата си ръка, за да иска милост, след което организаторът на игрите се обръщаше към публиката – нека тя да реши. Ако започнеха да размахват бели кърпички, значи му подаряваха живота, защото се е бил храбро. Но започнеха ли да сипят хули по негов адрес, то смъртта му, пожелана от хиляди гърла, ставаше неизбежна. Трибуната, издигната над високия 18 стъпки парапет и леко издадена напред, беше за консулите, сановниците, весталките и сенаторите. И, разбира се, за спонсорите на игрите.

  Мечтая си да убия поредната мазна мутра, заела централната ложа, скърцам със зъби като си представям очите му, докато го стискам с две ръце за гърлото. Всъщност, тази отмъстителна злоба, която клокочи в гръдта ми, ме държи все още жив. Непобедим. Страшен.

  Аз съм сред малцината толкова едри гладиатори. Седем и половина стъпки висок, с широки плещи и големи мускули на ръцете и краката, всъщност, тялото ми е изваяно само от ясно очертани мускули, нямам никаква тлъстина. Затова бързо станах любимец на всички – на мъжете заради храбростта и ловкостта си, а на жените – заради красивата ми външност. Тук много ценяха русокоси и синеоки; е, моите очи са зелени, но все – светли, както и кожата на тялото ми, за разлика от мургавите и доста по-ниски римляни.

  Публиката особено се радваше, когато на арената се разиграваха минали славни битки на Римската република, за които всички знаеха и говореха, но малцина от тях бяха участвали. В тези възстановки аз и други по-опитни гладиатори обикновено трябваше да изиграем главните роли – на техните пълководци, а когато накрая постигахме победа срещу слабо обучените гладиатори, поставени за наши противници, тогава виковете и радостта на публиката тресяха небето, а нашите имена се скандираха, като да бяхме истинските им герои. Понякога в главните роли влизаха кръвожадни престъпници-убийци и настъпваше голяма сеч, защото и въоръжението на неопитните роби, избрани за техни противници, беше лошо. И всичко подгизваше в кръв, в човешка кръв, дори и пясъкът ставаше хлъзгав, защото кръвта покриваше и него. Затова, след като извлечаха трупа на поредния убит, бързо засипваха кървавите следи с бял мраморен прах, за да продължат игрите на чисто. Много се дразнех, че пазачите, които извличаха труповете на убитите през Вратата на смъртта, бяха облечени, според представите им, като Бога на Подземния свят.

  Но особено непоносимо ми беше, че докато се биехме на арената на живот и смърт, трябваше да слушаме не само виковете на публиката, но и изпълнение на оркестър от флейта, тромпет и воден орган…

  Когато ми казаха, че моята Фия се е преселила в Царството на сенките, животът сякаш спря, изгуби цвят, мирис, смисъл, душата ми обгоря в пламъците на болката и яростта, загдето не мога да отмъстя за нея… Моето нежно планинско цвете никога повече нямаше да ме погледне с теменужените си очи и закачлива усмивка да цъфне върху устните й… Никога повече нямаше да я взема в прегръдките си и телата ни да се слеят в ритъма на древния танц на сътворението на живота… И сърцето ми окаменя…

  За сина ни Бологес – никакви вести. Дали е бил посечен тогава? Дали е бил пленен и продаден в робство? Можеше да е навсякъде, дори тук, в омразния Рим. Молех се дано се е спасил с бягство и сега да събира оцелелите в армия на отмъщението…

  О, богове! Защо изоставихте племето ни? Нима тези развратни, продажни, подли римляни заслужиха вашата протекция, а от нас отвърнахте лица? До неотдавна аз бях водач на най-силното тракийско племе не само в Родопа планина, имах дом, имах семейство и бях щастлив. Безбройните ми стада от овце, коне и волове пасяха из околните поляни, а моето племе добруваше, гордо и непобеждавано от никого. Фия беше жрица в храма на Дионис, издигнат в подножието на най-високия планински връх Сютка, а синът ни растеше и възмъжаваше, за да застане редом до нас, когато се наложи.

  Засега само сестричката ми е жива, робиня е в къщата на Клавдиан Орозий и понякога успявам да зърна красивата й руса глава сред публиката на последния ред, там, където сядаха бедните и жените. Веднъж беше успяла да получи разрешение да я пуснат при мене – уж господарката й ми изпраща кошница с храна. Останахме безмълвно прегърнати, скрили сълзите в очите… Защото никой от нас не знае колко още крачки му остават до края на земния път… особено, ако е роб… И особено – роб-гладиатор.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА АВТОРКАТА

   

  

  Павлина Павлова е написала десетки книги с поезия и проза, както за възрастни, така и за деца. В творчеството й си дават среща криминалният жанр, писането на литература за деца, нежната любовна лирика, впечатляващата героика (в романа „Спартак“), гражданската проблематика, българската историческа памет. Авторката е носител на престижни национални и европейски награди. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Отворено писателско общество „Балкански Декамерон“, Академията на европейска култура „Орфеева лира“, Асоциацията на писателите криминалисти „Саламандър“. Отделни стихотворения и разкази на Павлина са превеждани на италиански, руски, френски, румънски, турски, украински, унгарски, арабски, английски и др., включвани са в сборници или публикувани в списания.

  .

• Народен представител

  

  .

  Да можеше Васил Иванов Кунчев
  да влезе днес в Народното събрание:
  Подпира се на дървено бастунче,
  прикрива с шалче белези от раните.

  Присяда най-отзад. Огрява залата
  с косите побелели и сините очи.
  Облякъл е онази риза, бялата…
  Над всички там със своя среден ръст стърчи.

  Изважда молив от сако протрито,
  оглежда се неловко и смутено.
  „Пет лева съм похарчил за таксито“ –
  записва си в тефтерчето червено.

  Поисква думата. За реплика и дуплика:
  „Аз, байовци, дошъл съм от бесилка тука…
  Да видя божем святата република.
  А пътем да изхвърля и боклука.“

   

  Иван Вълев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Иван Вълев е роден в 1942 г. в с. Стрелци, Пловдивска област. Живее в Пловдив. Има десет издадени стихосбирки досега, между които дебютната е „Скорост“ (1967), както и „Пътят на птиците“ (1996), „Високата трева“ (автоантология), „Любовна лирика“ (2012) и др. Последната е „Лошо време“ (2015). Превежда полска художествена литература – има преведени 12 книги от известни полски автори. В края на тази година излиза негова книга с проза – „Лятно кино“, разкази и новели. Една много известна песен, изпълнявана от Гриша Трифонов – „Лятото“ – е по едноименно стихотворение на Вълев.

  .

• Майка

  Разказ от Радка Атанасова-Топалова

  .

  

  Селото замръкна в очакване. Утре Герана щеше да вдига сватба на дъщеря си. Той бе един от най-личните хора в селото и околията – работлив, умен и сладкодумен. Богата зестра беше приготвил на щерка си, а момчето и то беше от сой. Хората обичаха Герана, ценяха го, за много неща се допитваха до него, а някои… и завист ги глождеше. Само нещо дето се зашушука, че много скоро след годежа вдигат сватбата.

  Селото заспиваше. Боровете приемаха кротко ласките на луната. Гераница все нещо нареждаше, премисляше. Дъщерята спеше отдавна, а малкият още се одрямваше. Неспокойна беше Гераница – лош сън я беше споходил. Искаше да види чедото си под венчило и тогава щеше да си отдъхне. Силна българка – в душата си таеше и радост, и мъка, но повод за приказки не даваше на хората.

  Герана още седеше на пейката пред къщата и радиото му свиреше.

  „Какво ли се бави този човек? Сигурно е задрямал. Не помисля, че утре цял ден ще сме на крак” – мислеше си Гераница. Зави момчето си, изгаси лампата и излезе да го прибере. Приближи, а той и не помръдна. Побутна го по рамото… и окаменя. Мъжът падна на една страна.

  – Божичко… – изстена тя, прихвана го и нещо лепкаво намокри дланта й… кръв! Някой го беше убил. Последната мисъл в главата й беше за съня и едрата жена рухна пред стопанина си. Колко време беше минало така… не знаеше. Внезапно огнена мисъл я парна и изправи на крака.

  „Децата… ако се събуди някой – не, само това не, Господи!”

  Огромна буца я задушаваше, но сълза не се отрони от очите й.

  „Защо Боже, защо? Кой го направи и… защо?”

  Хукна Гераница като обезумяла към избата, грабна чувал. Как се справи, какво и даваше сили – не знаеше, но довлече тежкия си човек до избата. Старият скрин беше голям – приюти го. После изми кръвта и скри новите му дрехи. Цяла нощ седя на стола до леглото. Гледаше възглавницата и мълвеше: ”Боже, Боже, има ли те, Боже? Ако те има, поне децата ми пожали!”
  А утре трябваше да е весела, трябваше да е силна!

  Зазоряваше. Скочи Гераница, разшета се, направи закуска на децата. Скоро пристигнаха и шетърниците. Всички питаха за Герана, но най-много я жегваха въпросите на децата. Булката се обличаше и плачеше:

  – Как може точно в такъв ден да го вземат в града… и посред нощ? Какво толкова спешно може да има в горското?

  Гераница усмихната промърмори да не се коси, че той ще си дойде до обяд.

  Сватбата си е сватба – дойде момчето със сватовете… и веселбата започна. Весела беше Гераница, а сърцето в ужас и мъка. Трябваше да издържи! Все за него питаха, а тя все по-често излизаше навън – да погледне за него, че тежки сълзи се ронеха в душата й…

  Вечерта младите се прибраха в тяхното село – младоженката нажалена за тейко си. Гераница придума сестра си да остане при нея през нощта, да помогне в разтребването. Чак тогава рукнаха сълзите… като отприщена река. На сутринта тръгна да изпълнява плана си – отчаяна, но решена на всичко за детето си. Изтегли парите от книжката и ги занесе на младите – да отидат до морето. Преди се инатеше и беше против това ходене – заради малкото, което щерката носеше в утробата си, но сега така беше по-добре. Настоя да заминат веднага, че и без това Герана уж пратил хабер, още два-три дни няма да се връща. Дълго им маха при тръгване и гледа подир тях.

  Отмаляла, с тежки стъпки мина през мегдана и се запъти към църквата. Запали свещ и се помоли на Господ… да прости нейния грях!

  По никое време камбаната заби на умряло… Селото настръхна – питаха се едни други.. кой е. Понесе се слух, че Гераница е онемяла. Тръгнаха подир нея хората като омагьосани…

  Отвори тя раклата тогава… Тълпата се люшна ужасена…

  А тя зави и застена…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

• Случайност

  Разказ от Калина Томова

  

  Срещна го съвсем случайно. Нищо не търсеше, отдавна затвори вратите на сърцето си за всички мъже. Само старите проверени приятели останаха там, само в тях имаше доверие. Дори не във всички.

  Когато вдигна поглед, по алеята се движеха много хора. Но той привлече вниманието й с някакъв дребен, незначителен жест. Едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка. Майката тревожно поглеждаше наоколо, сякаш търсеше нечие съдействие, защото по никакъв начин не можеше да успокои детето. Тогава се появи той. Вървеше с твърди сигурни крачки по алеята, подсвирквайки си с уста. Когато чу плача на детето, поспря и се върна малко назад към пътеката, водеща до детския кът. Още в движение започна да подскача, да цвили и тича като палав жребец, да издава разни неопределени звуци. Момиченцето го гледаше изумено и остана така – с отворена уста и мокри очи, от които вече не капеха сълзи, а гледаха с любопитство. За минутка той я превзе – нея, както и малкото момиченце. Смехът, като буйна клокочеща река, напираше отвътре с риск да изригне. Детето вече се смееше с глас. Майката отдъхна и също се усмихна.

  А тя беше поразена – от тази естествена заразяваща веселост, която се излъчваше от него. Нещо в нея се предаде на чара му. Почувства го близък, сякаш някога някъде бяха се срещали. Дори повече, имаше усещането, че винаги го е познавала. Сърцето й се почувства освободено – от страха, който я бе обзел напоследък. Стана й леко и хубаво. Почувства се непонятно щастлива, също като малкото момиченце, което вече протягаше към него ръчички, за да види света от високо.

  Колко стоя така и наблюдава нетипичната случка, не знаеше. Сякаш времето спря. Остана единствено той. Всичко друго бе просто фон. Не мислеше, не си задаваше въпроси, само гледаше и се смееше. Лицето й посветля, все едно слънцето бе влезнало в нея. В един миг той я забеляза. Погледна я весело и й махна с ръка. Толкова естествен й се стори този жест, че и тя му отвърна, а усмивката не слизаше от лицето й.

  Майката на момиченцето му благодареше и се извиняваше едновременно, смутена от ситуацията, в която беше изпаднала. Той спокойно махна с ръка – “Деца!” и като погали детето по главичката, тръгна обратно към алеята. Обърна се няколко пъти с усмивка към малката си приятелка и с жест за довиждане пое своя път, отново свирукайки си, все едно живееше в свой собствен свят, незасегнат от световната икономическа криза. Изведнъж спря, извърна се рязко встрани и погледна към нея. Усмихна се, махна й с ръка и в този момент… се запъти към тревата. Наведе се, после се изправи, държейки нещо в ръка и тръгна. Застанал до пейката, имаше вид на исполин, а малкото синьо цвете блестеше като небесно око в ръката му.

  – Може ли? – погледна въпросително нея и празното място.

  – Да, заповядайте! – дори не изпита страх.

  – Благодаря, за мен е удоволствие да Ви подаря къс от небето! – очите му весело светеха.

  “Дали подхожда на годините ми?” – смутено се запита тя. “Някакъв непознат идва при мен с цвете в ръка, като в ученически роман.” – Тревогата започна да надига глава в гърдите й.

  – Какво, да не би да не обичате цветя? Или сте алергична към синьото? Може би ще намеря червено?

  Този път се засмя, спонтанно и искрено. Очите й весело засияха. Напрежението изведнъж я напусна. Довери му се. Какво толкова! Един мъж й подарява цвете! Защо се плаши? Трябва ли миналото да я държи винаги в плен на страха?

  Така започна случайното им познанство.

  ***

  Мина време. В началото само се чуваха. И си разменяха имейли. За срещи дума не ставаше. После се случи така, че той трябваше да замине – внезапно и за дълго.

  Нещо опари душата й. Почувства празнота. Дните й имаха някаква тръпка, сама не знаеше каква. Той бе по своему магнетичен и заразителен с оптимизма си. Не знаеше много за него, но не любопитстваше. Това, което чуваше, й бе достатъчно.

  Той също тъгуваше, усещаше привързаност, без да може да определи защо. Някаква тайнствена нишка свързваше душите им. Как наистина минаваха дните преди тази случайна среща? Защо тогава не се чувстваха така?

  “Трябва да се измъкна от тази зависимост!” – строго си зашепна тя с такова постоянство, все едно произнасяше мантра.

  “Ще мине време, ще я забравя!” – пропъждаше тъгата си той и се опитваше да звучи весело и непринудено в разговорите и в имейлите си.

  А времето неуморимо отминаваше.

  Той замина. Тя остана. Всеки имаше своя път. Всеки имаше достатъчно задачи и грижи. Всеки имаше своя изживян кошмар. Всеки имаше самотата и се спасяваше по своему от нея.

  ***

  Нещо я събуди посред нощ. Стана, запали лампата. Непонятен тътен в душата й я държеше нащрек. Искаше й се да поговори с някого. Какво е това безпокойство, което я обзе? Или…

  Колко време не беше го чувала? Липсваше ли й наистина? Знаеше, че е така. Нямаше обяснение защо, но знаеше, че когато чуе гласа му, нещо в нея светва и светът изглежда различен. Не искаше да си задава въпроси, не искаше да чува отговори. Не искаше да мисли. Искаше само да го чуе. Но той бе толкова далече, че се питаше ще го види ли изобщо някога.

  “Ще му пиша имейл!” – заплаши сама себе си.

  “Само да посмееш!” – отговори й онзи вътрешен глас, който се явява проводник на будната съвест.

  “Но защо?” – недоумяваше тя. – “Какво лошо има в това?”

  “Стига!” – почти изкрещя съвестта й. “Малко ли ти беше това, което изживя досега?”

  “Да, така е..”. – промънка сконфузено. – “Но аз нищо не искам, само разговарям с него, шегувам се…”

  “Знаеш много добре, че винаги така се започва!” – съвестта вече беснееше в нея.

  “Какво да направя?” – уплашено попита себе си.

  “Лягай и заспивай!” – изкомандва будната съвест, която не знаеше какво е сън, защото в малкото моменти, когато беше заспивала, ставаха големите беди. Повече нямаше да й позволи да се държи безразсъдно.

  Тя стана, разтри челото си с треперещи пръсти и се подчини. Легна в празното легло, сгуши се като уплашено дете и… си спомни. Спомни си за разплаканото момиченце в парка и за веселата му усмивка. Плачеше й се, но някаква топлина пропълзя в тялото й. Отпусна се и започна да си мечтае – за него, за деня, когато ще срещне очите му и ще могат да си разкажат толкова неща. Да, тогава ще го пита за всичко, кое го вълнува и интересува, какво обича и мрази. Колко неизказани неща стояха помежду им! Толкова ли много иска?

  Така я завари сънят. Заспа спокойна, леко усмихната. Някъде близо до нея, невидим, остана неговият образ – да пази съня й.

  ***

  Той имаше толкова задачи пред себе си, коя ли по-напред ще успее да разреши? Животът му поднесе куп изпитания, предстоеше му да се пребори с много сложни неща. Къде изчезна усмивката, твърдата му убеденост, че с шега и закачки трудностите са по-леко преодолими? Той, който умееше да види комичното във всяка ситуация, сега се зазида и вкамени като скала, притиснат от всички страни. Защо изобщо замина? Не би ли могъл да успее да промени живота си там, където усещаше себе си, сърцето си? Кое течение го отнесе толкова далече да търси онова, което може би се намира навсякъде? Така самотен се чувстваше понякога! Както сега…

  Какво ли прави тя? Отдавна не беше чувал гласа й, не беше й писал. Защо? От какво бягаше, кое го уплаши? Та тя беше толкова деликатна и фина, не изискваше нищо от него.

  “Всички в началото се представят така!” – прошепна му някакъв глас.

  “Но тя е различна!” – правеше опити да се отбранява от себе си.

  “С какво? Та тя е жена, една от многото. И тук е пълно с жени – погледни ги!”

  “Да, виждам – красиви, добре облечени, закачливи.” – призна той в душата си.

  “Тогава? Защо мислиш за нея?” – предизвикателно го дразнеше гласът.

  “Липсва ми…” – призна пред себе си и капитулира.

  В този момент си даде сметка колко много му липсва наистина – онази мелодичност на гласа й, която го правеше различен от другите, онази чистота на очите й, която изписваше всичко помислено в тях. Тя умееше да е различна, но истинска. Макар да не се срещнаха повече, той я почувства от първия миг, от онази случайна среща, когато я видя усмихната на пейката в парка. Да, той позна по някакъв неизразим начин човека в нея, който го разбира без думи, с едно вътрешно усещане.

  “Защо, защо се държах по този глупав начин?” – питаше сам себе си и се срамуваше да си отговори.

  “Не исках да я допусна по-близо, защото се страхувах… Да, страхувах се, като си внушавах, че не може да съществува жената, отговаряща на моя идеал. Но ако това е тя? Ако от мнителност не я разпознах?”

  Спомни си всички усещания след разговорите с нея. Знаеше, но не искаше да си признае как се чувства след това, колко самотна е душата му и как му се иска да можеше да я прегърне, да я почувства, да се порадва на съприкосновението с тялото й, да докосне с устни лицето й, да погали косите й…

  “Ще позвъня!” – закани се сам на себе си и се надигна. “Не ме интересува часът! Независимо какво ще се случи! Аз трябва да я чуя и да й кажа истината!”

  Усмивката се върна на устните му и те весело засвирукаха позната мелодия. Момчешка закачливост се изписа по лицето му. Стана му спокойно и хубаво. Отправи се към компютъра с надеждата да чуе гласа й, да види съненото й лице, да й каже това, което досега сам не е знаел…

  ***

  Нещо се движеше под нозете му. Странно усещане разбърка стомаха му. Силен тътен разтресе всичко. Това стана за един кратък миг. Наоколо падаха предмети. Токът прекъсна. Земетресение! Оставаше само едно – да намери по-сигурно място. И да чака… какво ще се случи нататък.

  “Защо?” – питаше себе си. “Защо чака досега?”

  От очите му се стичаха сълзи. Заплака с глас.

  “Какво прави толкова време?”

  Пред погледа му стоеше тя – светла, усмихната, очакваща, забавна… И толкова самотна… В този момент проумя, че я обича, осъзна, че тя беше жената от неговите мечти, че е готов да бъде с нея до края на дните си и да й подари сърцето и душата си, всичко, което е успял да съхрани от себе си.

  “Защо? Защо едва сега го проумя?” – упрекът като камшик шибаше уплашеното му съзнание, а сълзите го давеха и задушаваха… Дали бяха сълзите?

  ***

  Тя четеше и плачеше… Душата й беше накъсана на безброй малки парченца – като отломки от земетресение. Куп останки от нищо… Празнота… Самота… Болка…

  Един далечен непринуден смях кънтеше в ушите й, две закачливи очи я гледаха насмешливо и задаваха безгласно лудешки въпроси, а тя се смееше с глас… Откога не беше се смяла така – истински, от сърце! Той успя да й върне усмивката.

  А сега? Къде е сега той? Защо замлъкна? Ще го види ли някога?

  Пред замрежения й поглед се виждаха руини и отломки, купища нищо… от места, където доскоро е кипял живот.

  “Не! Това не се отнася за него! Той не може да е там! Той си има ангел-хранител, който го пази! На него не може да му се случи…” – плачът разтърси тялото й и повече нищо не виждаше, нищо освен него – вървящ с твърди сигурни крачки по алеята в парка, подсвирквайки си с уста. А едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Калина Томова е родена в Хасково. Завършила е ВИНС – Варна, специалност “Счетоводство и контрол” и “Педагогика”. Пише поезия, импресии, проза.  Прави го още от ученическите си години, но по-активно започва да се занимава с литература след 1990-та. От 2008 г. Калина живее в Чикаго. Има публикации в печатни издания в родния си град (в. Хасковски вести, в. Шипка, в. „Новинар-юг“), а след пристигането си в САЩ предимно във в. “България Сега“. Както и в сайтовете „Литературен свят“, “Откровения“ и “БГ нюз“. Калина е инициатор за основаването на литературен клуб в Чикаго, провеждащ сбирките си в кафе-книжарница “Лейди Бъг“ от лятото на 2009 г., наречен по-късно клуб “Българско слово“, с което се поставя началото на организираните литературни срещи сред българската общност в града. Когато през април 2010 г. в Чикаго е учреден Съюз на българските писатели в САЩ и по света, Калина става негов секретар и член на УС. Включва се и в инициативата на Съюза за създаването на първия по рода си сборник с творби на автори, живеещи в чужбина – алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света“, издаден през 2012 г. Авторката сама е подготвяла и принтирала книги със свои творби, които е подарявала на приятели. Една от тях, романът “Тайната на сребърната нишка“, излиза през 2012 г. Калина е носител на втора награда за стихотворение от литературния конкурс „Изящното перо“ 2017 – Чикаго.

  .

• Най-сладка глътка

  Илия Консулов е роден през 1933 г. в с. Величково, Пазарджишка област. Завършва гимназия и икономически техникум в Пазарджик. През 1967 г. емигрира през Югославия. Осем месеца престоява в емигрантски лагер в гр. Латина, Италия, после заминава за САЩ. За няколко месеца е в гр. Форт Уейн, щата Индиана. По-късно се премества в града на автомобилната индустрия Детройт и работи в заводите на «Дженерал мотърс», дивизия «Шевролет». Дългогодишен гражданин на Чикаго, щата Илинойс. Пише поезия. Издадени книги: «Есенни тъги», «Тръпки от младостта», «Единакът» – поезия и мемоарната книга «Наказани таланти», която бе представена през март 2016 г. в Чикаго. Един от основателите на Творчески съюз «Творци без граници».

  

   

  ПРАКТИЧНИЯТ

   

  Душата му била чиста,
  физиономията права,
  коса руса ли, сребриста,
  снагата му яка, здрава.

  Телото му било калено,
  сърцето му от завист празно,
  всичко долно, не дарено
  било нему тъй омразно.

  Недостатък всеки имал,
  а той – пълен с добрина,
  в скандали той не влизал,
  най-хитър в нашата страна!

  Но, от некои неразбран,
  от червените отричан,
  бил достоен, но подигран,
  от много хора не обичан.

  В живота си той не просел,
  що имал, малкото му стига,
  бедността си бил сам носел,
  бегал от всека шушумига.

  Некои хора не го ценили,
  за тях той бил неудобен,
  все мизерии му правили,
  че от тях бил по-способен.

  В СДС-то – сега е отпред!
  С новата власт е в крак,
  а червения му билет
  бил го скъсал – немало как!

  Събира хора, заседава,
  стиска зъби, вдига юмрук,
  за новата власт всичко дава
  изглежда – на бай Ганьо е внук!

  1992 г.

   

   

   

  НАЙ-СЛАДКА ГЛЪТКА

   

  В градината на мойто детство,
  в джунглата на мойта младост
  усетих дар за стихоплетство,
  под свода син усетих сладост.

  Оглеждах цъфналите вишни
  и ябълковия нежен цвят,
  минали мои дни предишни,
  с тях блажен съм и богат.

  Раснах сред майката природа,
  любовта на птиците видях,
  тъги и радости на народа,
  цветята как растат следях.

  Но там видях за първи път
  и твоите очи, че са сини,
  чертаех на скалите по мъха
  устните ти с цвет – малини!

  Там усетих и други неща:
  в сърцето си тъжна радост,
  кръвта ми ставаше гореща –
  нагонът див на мойта младост.

  Там отворих си сърцето
  и те, мила, приютих,
  там си – и си изворчето
  най-сладка глътка де отпих…

   

  Илия Консулов

• <<
• 1
...
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
...
• 81
• >>