Всичко от литература

литература

• Женски времена

  

  .

  ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА

  На майка ми

  На жените часът търкулѝ се.
  На жените часът е сега.
  Като хляб остарял и възкисел,
  като мярка за женска тъга.

  И стърчат в мойто село вдовици –
  верни стражи на стария дом.
  Във очите им – крясък на птици.
  А усмивките – кражба със взлом.

  Те дървата така ще нацепят,
  че кюмбето ще пее в нощта…
  Без минутка на нежност и трепет.
  Без момент за любими неща.

  Ще развият прилежно бушона,
  всички крушки сами ще сменят.
  Няма даже сълза да проронят.
  Може мъжки да псуват от яд.

  Ще развържат единствено само
  на душата си възела строг,
  щом на топлото бабино рамо
  легне внук, сякаш легнал е Бог!

  Че часът им нечакан настъпи.
  Вечер стенат стените без мъж.
  На жените сълзите са скъпи.
  И разказват нашир и надлъж,

  как във моето село жените
  овдовеят ли, нямат предел.

  Но… броят си вдовиците дните,
  като дни преди чакан разстрел…

   

   

  ТЪЖНИТЕ ОЧИ НА ЛЕЛЯ СТАНА

  В тъжните очи на леля Стана
  сбран, блести лъжовният ни свят.
  Малка тя на своя мъж пристанала.
  Той пък се оженил на инат.

  Три деца изгледала самичка.
  Той бил все на карти и на лов.
  После като малки кукувички
  хвръкнали децата. По любов.

  Нейният пропил се. И се гътнал.
  Скрила тя във черно рамене.
  После ги зачакала. На пътя –
  своите деца. Едно поне.

  Свила си душата на тепсия.
  Да, но още имала сърце,
  имала снага, и тънка шия.
  Само дето нямала ръце –

  мъжки, та дърва да й нацепят,
  скършената вратня да сковат.
  После да я сграбчат в яки шепи –
  в женските й нощи да сноват.

  Бързо я чумосали жените.
  Бранели мъжете си със страх.
  Клетвите прошарили косите й,
  Смазал я нестореният грях.

  Днес виси красива леля Стана,
  в кухнята, на старото въже.
  Свети само в погледа й сбрана
  болка, че светът е за мъже.

   

   

  НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО

  Наточи ми
  от виното, мамо!
  Напълни
  остарялата бъклица!
  Та задуха ли
  вятър през рамо,
  да не казваш,
  че вече си пътница!

  Да усетиш
  в ръцете си още,
  как от вятъра
  виното пее,
  както някога,
  в късните нощи.
  Че животът
  докрай се живее.

  Под навеса
  с гръбнака си чамов
  разсипи.
  Аз до теб ще приседна.
  Ще запея
  със виното, мамо…
  Както с татко
  ти пях за последно.

   

  Николай Дялков

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Безсмъртниците

  

  .

  И аз на Господата
  казвам – да, Ботев
  остарял е – горе
  на Балкана – главата
  му е побеляла
  от снега – и сняг му чисти
  на върха – на челото
  му лютата му рана,
  по мярка са му и крилата
  бели на билата –
  да стане и да ги размаха
  поетът неумиращ
  на борбата. Орелът
  се върти над София
  и над България –
  Ако погледнеш
  зимата – със вдигната глава
  снега – ще видиш – жив е –
  Стария. България
  е с много върхове –
  не са изчезнали
  орлите на България.
  Високо са орловите гнезда
  за писарушките, които
  на бюрата си гнездят
  и със челцата си кълват –
  висок и остарял е всеки
  връх – и чакат неговата смърт –
  на вярваща в безсмъртните
  България.

   

  Генадий Велчев

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук. 

  .

• На Сирни заговезни

  

  .

  Защото винаги и всичко прощаваме,
  сега децата ни са в чужбина.
  А ние ще има да даваме
  и след смъртта си много години.

  Прошка се дава и взема, когато
  поне малко сме смирили душата си.
  А ние мразим дори в червата
  съседа, колегата и даже брата си!

  Прощаваме щедро дори на мюфтията
  и на тия, дето крадоха здравата.
  А нас прости, Господи, простотията,
  че си затрихме държавата!

   

  Красимир Бачков

• Злато

  

  .

  ЗЛАТО

  На дъщеричката ми Петя

  И някой ден не ще те питам
  какво си ти за мен.
  Отлита времето, отлита,
  расте от ден на ден.

  Растат годините, растат,
  животът ти порасна.
  И не е същият светът,
  а ти си по-прекрасна

  дори от най-красивите ти дни
  на детството щастливо,
  когато златни бъднини
  за теб мечтаех си красиво.

  И няма да те питам вече
  какво си ти за мен,
  когато си далеч, далече,
  и аз от теб отдалечен.

  Защото знам, че и до края
  ще бъдеш златното момиче,
  което – безпределно зная
  до болка ще обичам.

  И както грее дълго лято,
  макар от времето да потъмнява –
  у мен ще светиш като злато,
  а то все злато си остава!

  .

  

  .

  ЗИМЕН ПРОЗОРЕЦ

  Бели хора накъде ли
  в утрото вървят;
  бели пътища къде ли
  ще ги отведат?

  С бели мисли, с мисли бели
  всеки в своя божи път,
  без да знае никой где ли
  пътищата ни ще спрат.

  Знаем само, че в безкрая,
  в тайните предели
  ще отидем в миг незнаен
  бели побелели…

   

  Петър Андасаров

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Андасаров е роден през 1937 г. в с. Елешница, Разложко. От 1971 г. живее в София. Завършил е Учителския институт „Св. Иван Рилски” в гр. Станке Димитров (Дупница) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е председател на литературния клуб „Димчо Дебелянов” в Дупница. Автор е на повече от 30 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Негови стихове са превеждени на руски, белоруски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари.

  .

• Не ми се спи, така не ми се спи

  

  .

  НЕ МИ СЕ СПИ, ТАКА НЕ МИ СЕ СПИ

  Не ми се спи, така не ми се спи!
  Да те сънувам вече никак не умея…
  А времето рисува без бои –
  директно върху спомена вилнее.

  И избледняват твоите черти,
  макар че често ме болят отвътре.
  Неказаните думи трополят
  в тъгата на безсънното ми утро…

  Мълчанието дали ще си простим?
  Трънлива е пътеката към рая!
  Засядат ми предишните вини,
  а Бог по прошката ще ни познае!

  Не ми се спи! Така не ми се спи…

  .

  СЪМНА СЕ ВЕЧЕ

  Съмна се вече след толкова мрак!
  Съмна се вътре в душата.
  И ще поникне от тънкия злак
  нова надежда нататък…

  Ще се разтворят онези тъги
  в обич, която лекува.
  Повече няма така да боли
  всичко, което си струва…

  Ще се огледам отново в Очи,
  носещи светла утеха.

  Господи, вдигам се. Ето! Прости!
  Тръгвам по Твойта пътека!

   

  Румяна Попова-Бакърджиева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Румяна Попова-Бакърджиева е родена и живее в София. Завършила е Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Стихове пише от ученическите си години. Има публикации в Алманах „Нова българска литература”, в сборниците „Всичко за майка ми” и „На изповед пред Дякона” , както и в Антология с християнска лирика „Небе за земята”. През 2018 г. излиза първата й самостоятелна стихосбирка „Коричка вяра”.

  .

• Честита Баба Марта!

  

   

  ВЪЗХВАЛА НА КОКИЧЕТО

  Скочи из свойта зима ти!
  Взриви я с тънкото си тяло.
  Включи ме в скока си, расти
  зелено и до болка бяло…

  Расти не утре, а сега!
  В снега с атаки поривисти.
  Вдигни ме строго из снега
  с тризъбеца на свойте листи!

  Преди най-първата трева,
  в часа на тая зима дива,
  учи ме как леда с глава
  сияйно нежна се разбива.

  Единствено – расти сега!
  Сега вдигни се ти веднага!
  Ти срещу моята тъга
  скочи със блясъка
  на шпага!

   

  Христо Фотев

• Да уловиш безкрая

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Най-после към обяд заваля. Дъждът се сипеше ситно и мижаво, сякаш на небето му се свидеше тази тъй дълго чакана от хората влага. Безкрайната добруджанска равнина посивя и някак отесня пред погледа на Велико. Той подбра овцете и ги прислони в близкия пояс. Мръсната, белезникава вълна на животните провисна и лека пара задимя над гърбовете им. Двете кучета се излегнаха в шумата и само тихият ромон на дъжда изпълваше тишината наоколо. Есента отиваше към края си, една суха и ялова есен, през която дори лозята не узряха. Овчарят бръкна във вътрешния джоб на ватенката и извади малко транзисторче „Шарп“. На гърба му бе закрепена плоска батерия от четири волта и половина, за да работи по-дълго. Потърси хубава музика и я намери на вълните на „Хоризонт“. Благодарение на малкото апаратче самотните му дни на полето ставаха поносими, а понякога дори приятни.

  С програмите на радиото беше свикнал от времето, когато все още бе инж. Янев. Пет години работи с още трима колеги в едно проектантско бюро и първата им работа сутринта бе да пуснат радиото. Добре се разбираше с колегите и работата им вървеше добре, но… понякога за един ден, като в приказките, можеш да се превърнеш от инженер в овчар. Стават такива неща, ако късметът ти тръгне срещу теб. При Велико се получи точно така. Оказа се още, че годеницата му вече не го предпочита пред хазяина си. Последният, макар и доста възрастен, бе състоятелен човек и можеше да я осигури за цял живот, докато инж. Янев сега бе просто безработен.

  Вторият удар дойде съвсем ненадейно, от страна на майка му. Мълчаливата изсушена женица, която цял живот не се бе оплаквала дори от хрема, легна и за два дни угасна. С помощта на няколко съседки я погреба и на третия ден, когато остана сам в малката кухня, разбра колко много е значела за него майка му. Всяка вещ наоколо носеше нейното присъствие, толкова близко и добро, че да си у дома, без да вижда свитата й фигурка и да чува тихия й глас, просто не издържаше. Излизаше навън и по цял ден бродеше из града, станал му изведнъж чужд и неприятен. Не бе изминал и месец, когато се появи ненадейно сестра му с мъжа си. На погребението те не дойдоха, макар да ги извести, а сега пристигнаха с претенции за наследствен дял. Настояваха да продадат скромната къщурка – всичко останало от родителите им – и Велико не възрази. Беше се пречупил неусетно, за пръв път се намираше в безизходица, съвсем сам и отчаян.

  С парите от неговия дял закупи дворно място от половин декар в едно близко село. Криво-ляво издигна малка барака с дълъг сайвант до нея. Купи двайсет овце и се запиля по къра да ги пасе. Ръцете му загрубяха и привикнаха към неблагодарния селски труд. Сега му беше безразлично всичко, свързано с хорската суета. Живееше примитивно, почти без удоволствия, не общуваше с никого от селото и се чувстваше стар, макар скоро да мина четиридесетте.

  Откъм черния път край пояса се дочу виене на автомобилен двигател. След малко бързо премина някаква жълта кола, като на места се поднасяше и пръскаше кал от локвите. После пак се спусна безмълвието на равнината. Музиката по програмата свърши и започнаха новините. Велико угаси транзистора и го прибра. Приседна до едно дърво и затвори очи. Представи си голяма бяла вана, пълна с гореща вода, как се потапя в нея и оставя всичкия студ и мръсотия вън, далеч от себе си. Събереше ли пари, първото нещо, което щеше да си купи, беше ваната. А щом му омръзнеха еднообразието и мръсният му живот, можеше лесно и почти безболезнено да се спаси пак във ваната, но малко под повърхността на водата. Откакто се бе превърнал в неудачник, и такива мисли му минаваха през главата.

  Встрани се чу шляпане на стъпки и Велико се огледа. По коларския път, с натежали от кал крака и обувки в ръце, вървеше млада жена. Тя съзря овчаря и тръгна към него. Косата й бе разчорлена, лицето зачервено от усилията, но въпреки раздърпания си вид, тя будеше някаква необяснима симпатия. Застана пред Велико и малко грубо запита:

  — Знаеш ли каква съм аз? — по лицето й личаха размазани следи от сълзи, а в чистия въздух се долавяше лека миризма на алкохол. Явно бе пияна, но не чак толкова, че да не се държи. Велико се надигна и мълчаливо повдигна рамене.

  — Аз съм курва, бе! Най-долната курва съм, мой човек! — гласът й бе пресипнал и наистина звучеше вулгарно. Повтори декларацията няколко пъти и се свлече на земята. Раменете й се затресоха в глухо ридание. Велико понечи да я вдигне, но щом я докосна, се отдръпна като опарен. Топлото и меко тяло на жената го зашемети, и върна забравени и неутолени отдавна желания. Засрамен от себе си, той стоеше безмълвен и не можеше да свали очи от леко разголената гръд на жената. Тя забеляза погледа му и рязко дръпна бялата си копринена риза. Освободени, изскочиха гърдите й и тя се разкрещя истерично:

  — Хайде бе, какво чакаш? Яхай курвата, прост овчар такъв! На крака съм ти дошла! Давай, днес бутам на аванта!

  Стомахът му се сви на топка. Той преглътна с усилие и пристъпи към нея. Късо замахна и я зашлеви през лицето:

  — Я се вземи в ръце! Ти курва не си, щом сама го казваш! И се закопчай, че и аз съм мъж! Нищо, че съм овчар!

  Тя го изгледа по-скоро учудена, отколкото уплашена, и очите й леко се избистриха. Изправи се и си закопча ризата. Усмихна му се накриво:

  — Да, ама си прост все пак! Друг на твоето място не би изтървал келепира!

  — Да ти пикая на келепира! — намуси се Велико.

  — Що бе, не ме ли харесваш? — иронично го изгледа тя. — Жена ти да не е Клаудия Шифър случайно?

  — Нямам жена аз! Сам съм! — като оправдание прозвуча отговорът му.

  — По-добре си! На тоя свят най-добре е да си сам!

  — Не си права!

  — Вярно, да си сам и богат е по-хубаво, отколкото да си само сам.

  Замълчаха. Случайността бе пресякла пътя на двамата неудачници и сега им гледаше сеира. Жената постоя малко права, после пак седна в шумата. Заразказва спокойно своята банална история, от обезчестяването й на дванадесет години до днешното й изгонване насред полето от „онова животно с много пари“, което бе минало с жълтата кола преди малко. Велико я изслуша мълчаливо и на свой ред с няколко думи й разказа за себе си. За пръв път споделяше болката си с друг човек и от това му ставаше някак по-леко. Двамата се гледаха, открили обект за съчувствие пред себе си, докато жената не попита:

  — Имаш ли нещо за ядене? Днес съм на пет-шест цигари от сутринта, без да броя изпитите водки!

  Велико извъртя торбичката, преметната на гърба му, пред себе си и бръкна. Освен шишето с вода, му бе останал само един къшей хляб. Смути се от собствената си нищета и горчиво се усмихна:

  — Това е! Нали ти казах, че я карам ей тъй.

  Понечи да върне хляба в торбата, но тя го спря.

  — Чакай! Като бях малка, от дядо съм чувала да казва, че никой не е по-голям от хляба. Дай го!

  Той й подаде малкото парче хляб. Жената без погнуса отхапа и започна да дъвче. Май й се услади, защото лапна и трохите накрая. Двете кучета неусетно се бяха присламчили и лакомо я гледаха. Тя им се усмихна и подвикна:

  — Няма за вас! Изядох го всичкия!

  — Чудно, как не те залаяха? — забеляза Велико.

  — Що се чудиш! Аз съм кучка, а те кучета! Своята ли да лаят?

  — Е, ти пак! — намръщи се овчарят.

  — От себе си не можеш да избягаш! — примирено сведе глава тя. Овцете нещо се сбутаха и Велико размаха сопата срещу им. Жената се надигна и взе в една ръка калните си обувки. Погледна го топло и рече:

  — Благодаря ти за хляба! Сега ми е по-добре!

  — Няма нищо! — отвърна овчарят.

  — Ако искаш, можем да го направим? — предложи тя отново и като видя как я изгледа той, добави: — Аз това имам — това давам!

  — Върви си! — изпрати я той. Жената бавно тръгна, но като излезе на пътя спря и извика:

  — Утре ще съжаляваш, че си ме изпуснал!

  — Бягай, бягай! — изръмжа Велико и се извърна. Овцете се бяха пръснали и той тръгна да ги забира. Дъждът кротко продължаваше да наслоява своята мътна пелена над равнината. Имаше нещо в тая широка земя, което го караше да се държи и чака всеки следващ ден, ако не с надежда за нещо по-добро, то поне с любопитството на обречените да живеят. Времето и разстоянието тук не значеха нищо, както бяха без значение нещата, които можеше да изгуби или спечели от една безпътна жена. Дъждът нямаше да спре до вечерта, затова овчарят бавно подкара стадото назад към селото. Щеше да се прибере в бараката и да си легне. Можеше да си представи бялата вана с гореща вода, а в нея — жената, която бе срещнал днес. Въпреки всичко тя си оставаше жена и кой знае защо, по нещо много приличаше на равнината — тъй близко и тъй далеч от него, тъй желана, но недостигната в крайна сметка.

  — Ей, проклет чикиджия! — чу зад гърба си Велико. Бавно се обърна. Жената го бе настигнала и сега го гледаше с нажежени очи, настръхнала като ядосана котка:

  — Ти какво си мислиш, бе?! Че си нещо повече от мен ли?

  Овчарят стоеше и не реагираше. Жената продължи вбесена:

  — Същият боклук си бе, овчар с овчар такъв! Чобан смотан! Аз поне удоволствие мога да направя на някого, а ти и за това не ставаш! — Малката й фигурка в този момент никак не изглеждаше безпомощна, а напротив – с тия размахани в ръцете обувки, като нищо можеше и да го цапне в яда си. Велико се отдръпна леко назад, а тя не спираше да бълва обвинения:

  — Ти си една отрепка бе! Отказал се от себе си и сам се съжалява! Мъж ми било това! При това – инженер! — захили се иронично тя. — Пък пасе овце! Ти си най-голямата овца в стадото бе! Тебе трябва някой да те срита отзад, за да се събудиш! Разбра ли?!

  Тихият дъждец мокреше зачервеното й лице, стичаше се на едри капки върху ризата й като я прилепваше до тялото, подчертаваше предизвикателно формите й. Велико пристъпи към нея и обхвана с длани лицето й. Дори не бе мечтал да държи в шепите си безкрая на равнината, заедно с една жена.

  Сега го имаше, значи трябваше само да го задържи.

  .

• Апел

  На моя приятел Кольо Беев

  

  .

  Убийците на Левски са известни.
  Проклехме ги – те оживяха пак.
  Укриха се зад лозунги и песни,
  строиха се зад родния байрак.

  Те сложиха служебни ръкавели
  и маски със почтен държавен вид
  и ни убиват днес, но не в разстрели,
  а тихо и по начин деловит.

  Убиват ни със бедност и умора,
  докарват ни до лудост, до инфаркт
  и със сърцето честно на народа
  хазартно те играят на билярд.

  Със нас те нямат общо мило-драго
  и тяхната патриотарска сган,
  за свойто лично помиярско благо,
  продава днес и родния Балкан.

  Свободни уж – живеем в ново робство,
  под игото на български аги.
  Със турското то няма нищо общо,
  но точно като него ни тежи.

  Тежи ни финикийската истерия,
  тежи ни този незаслужен хал.
  Боли ни, че търпимата мизерия
  е днешният обществен идеал.

  Момчета, вярата крепи душата,
  но розата се пази със бодил.
  Спомнете си за чистата и свята
  република на Дякона Васил.

  Пазете си омразата, момчета!
  Да се сплетем като бодлива тел.
  Поп Кръстьо е събрал голяма чета
  и ни избива тихо, без разстрел.

   

  Ивайло Балабанов

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Човекът от другата страна на улицата

  

  .

  Той е толкова сам – като заек под ято от ястреби.
  Между зъбите му хрущи страх вместо хляб.
  Той живее от вчера до утре. Усмихва се в сряда.
  Ахилесово зее дупка на левия му чорап.

  Той си има легло. И понякога даже заспива.
  Има мнение твърдо като твърд алкохол.
  Той си има тъга. Вечер често си я пребива
  от любов. И защото в супата няма сол.

  Той е малък. Сам е сложил намордник
  да го пази от него самия. И от хищния свят.
  Ръмжи безопасно. И гледа под вежди отровно.
  Той е възрастен, зъл, изтормозен хлапак.

  Той е сам. Подивял като куцо прогонено куче..
  И прегърбен, сякаш носи в гърдите си тежко сърце.
  Този малък човек е захвърлена в нищото купчина
  от невяра, необич, немисъл и немити ръце.

   

  Силвия Недкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Силвия Недкова е родена през 1967 г. в Пловдив, живее в София. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише литературна критика и поезия. Работи като отговорен редактор в списание. Публикувала е стихове в поетичния сборник „Време за камъни“ (изд. „Атеа“, 2013), в сп. „Жената днес“ и в електронни издания. Носител на първа награда от Международния литературен конкурс „Лирични гласове“ – 2017.

  .

• Лъки

  Разказ от Мария Генчева

  

  То беше само на шест месеца и вече познаваше тъжната действителност в приюта за кучета. Приютът се намираше в края на града и в него, освен всичко друго, беше много самотно. Един ден дойде семейство с момиченце на около шест годинки, с две кестеняви опашки.

  – Днес имам рожден ден – каза гордо то на пазача и всички тръгнаха покрай клетките. В една от тях забелязаха черно-бяло кученце, рошаво и свито. Като усети присъствието им, то стана и неохотно се приближи към решетката. Погледна без надежда момиченцето, но внезапно всички се стреснаха от вика й:

  – Мамо, това е! Виж му само очите! Искам го.

  Бяха донесли специална чанта, сложиха вътре кученцето и се прибраха вкъщи.

  То радост, то къпане, игри, специални храни, разходки и много, много гушкане. Катя, така се казваше момиченцето, отскоро учеше английски и кръсти кученцето Лъки.

  – То ни е късметът, мамо!

  След две години Лъки, който излезе малтийска болонка и, както казваше ветеринарят, плюс още две-три породи, крачеше важно сутрин, воден гордо от стопанката си на разходка в близката градинка.

  Но един ден Катя се върна от разходка сама. Майка й едва разбра от хлипащото момиченце какво се е случило… Едни момчета…

  Оттогава положението стана трагично. Лъки го нямаше. Разлепиха листовки. Откриха профил във Фейсбук. Баща й дори се обади в полицията. Унила и мрачна, Катя не стъпваше в градинката, където често се чуваше кучешка врява.

  Мина година. Лъки го нямаше.

  – Татко – нерешително каза Катя, – а можем ли да обявим награда?

  Баща й се замисли, в тези трудни времена и малко пари да отделиш за такова нещо, се усеща. Той понечи да отговори и тогава погледна Катя. Срещна широко отворените и очи, пълни с надежда и сълзи.

  – 1000 лева – отсече баща й.

  И пак дните тръгнаха празни. Не, че нямаше желаещи за хилядата лева…

  ***
  Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!

  – Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…

  Вечерта радостта в къщата на Катя беше вече поутихнала. Лъки спеше и Катя се приближи към баща си

  – Ами сега, татко, кой ще вземе наградата?

  – Ти, моето момиче, ти го откри.

  Катя замислено каза:

  – Аз мисля, че наградата заслужава Лъки, защото той ни откри.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Притча за смеха

  

  .

  Когато Господ създаде Земята, той я напълни с всякакви видове животни.

  Малки, големи и огромни.

  Такива, които пълзяха, които плуваха или летяха, или даже вървяха.

  Страхливи или безстрашни.

  Умни или глуповати.

  Грозни или красиви.

  Злобни или доверчиви.

  Наблюдаваше ги Господ и откри, че всички те търсеха Радостта, и не само това, но търсеха и начин да я покажат пред света. Някои като вълците я показваха като въртяха по определен начин опашката си. Някои като рибите, в пристъп на радост изскачаха от водата, а други видове изразяваха това чувство като скачаха във водата и я плискаха навсякъде.

  Само Човекът стоеше тъжен и самотен. Гледаше го Господ и се чудеше, защо само този уж най-съвършен вид е толкова умъчнен и защо е недоволен от Живота.

  – Аз знам какво трябва да се направи! – До Господ се беше приближил най-довереният му Ангел.

  – Какво предлагаш?

  – Ако не искаш да е тъжен, подари му Смеха!

  – Ако го направя, след време той ще се възгордее, защото на нито един друг вид не съм дал този дар.

  – Така е, но по-добре да не е тъжен, защото тъгата ще убива красотата на този прекрасен свят, който създаде.

  – Така да бъде, нека Човекът има дара на Смеха.

  В началото, когато получи Смеха, всичко беше наред. Човекът се смееше и радваше, и целият свят стана по-красив. Но после постепенно Човекът превърна смеха в надсмиване.

  Надсмиваше се на пропастите и построи мостове.

  Надсмиваше се на океаните и построи кораби.

  Надсмиваше се на Луната и отиде да я посети.

  Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.

  Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.

  Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.

  Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.

  Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.

  И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото.
  Беше сериозен за първи път от много, много време.

  Но от огледалото го гледаше един чужд и грозен образ, който се надсмиваше на Човека и неговата глупост.

   

  Симеон Коев

• Наследството

  Разказ от Мария Генчева

  

  Леля Радка почина тази нощ. Както всяка сутрин, съседката Мира й донесла млякото и я намерила кротко заспала. Компютърът й бил включен и на екрана светел контактът на Хели, Радкината дъщеря, която работеше в Ню Йорк.

  Хели беше строителен инженер, като майка си, в една мултинационална компания и работеше по целия свят. Но където и да беше, точно в 17:00 часа българско време се усмихваше от скайпа на майка си. Леля Радка впиваше жадно очи в лицето на дъщеря си, за да открие някаква умора, тъга, следа от неприятност – просто гледаше с майчини очи. Хели оживено разказваше за деня, за своите си строежи: знаеше, че майка й се интересува от стария си занаят. Леля Радка слушаше за съвсем други мащаби, нови технологии… – един друг свят. Сухата й възлеста ръка галеше едрата плетка на покривката от миналия век, докато попиваше поредната история. Сякаш ръката й докосваше някакъв сензор и на екрана, вместо красивата уверена жена, виждаше едно малко момиче, което реве с всичка сила, докато тя непохватно се опитва да върже панделка около кичурчето на главата му, а Петър – млад и хубав, и се смее на усилията. Как няма да е с панделка, нали снимка ще си правим! После – ученичка с дебели плитки, любопитно ровеща в багажа й, когато се връщаше от Либия или Нигерия, а тя, с почерняло от африканското слънце лице, се смее, защото подаръкът е скрит много надълбоко. Търсенето е по-хубаво от намирането, моето момиче. След това – абитуриентка, студентка… Тръгна по своя си път. Да търси… А той я отведе далече…

  Петър си отиде преди пет години, внезапно, просто й го изтръгнаха. Тя притихна… останаха й само скайпът и Сузи – петгодишната персийка, която Хели й подари, за да не е самотна. Двете се гледаха, често надвечер хората, които минаваха под прозореца й, ги виждаха заедно… Леля Радка живееше на първия етаж в една малка кооперация в центъра, на малка улица с едни такива големи, ароматни липи. Кооперацийката е била нова през шейсетте години на миналия век, но се държеше. Беше построена от строители за строители и си личеше. Нито мазилката бе изронена, нито дограмите – изкорубени. И така… минават хората под прозореца и виждат една достолепна жена с прошарен кок и свежо лице, гушнала сива пухкава котка, и някакво спокойствие се излъчваше от тази картина, невидимо като радиовълни, но когато те докоснат, просто забравяш за всичко по-бързо от котешка прозявка.

  И така – до тази нощ, когато леля Радка тихо пое по онзи дълъг път, от който няма завръщане… Мира взе нещата в свои ръце, свърза се по скайпа с Хели…

  „Чакайте ме!“ – каза бързо тя и прекъсна връзката. След два дена едно такси доведе Хели с грамадна чанта, вързана с черна панделка коса и подути от плач очи. Всичко си мина, както му е редът, само през нощта Мира от горния етаж чуваше глухите ридания на Хели. Лампата свети цяла нощ…

  На другия ден една строга и делова Хели започна да приключва живота си тук. Ходене по администрации, документи, делови срещи…

  След няколко дена, докато пиеха сутрешното си кафе, Мира плахо попита:

  – А котето?…

  – Ще става американка. Нали тя ми остана от мама – усмихна се за първи път Хели. – Лельо Мира, отдавна исках да ти кажа, че без теб мама не би оцеляла сама. Толкова съм ти благодарна.

  – Хели, майка ти беше интересна жена, докрай беше толкова отворена към света, от всичко се интересуваше… Когато си пиехме кафето, все имаше разни истории – минали, днешни…– И някак гордо каза: – Бяхме приятелки. – А след това промълви: – Без нея Мартинчо, внучето, нямаше да оживее. Ние откъде…

  Делникът ги похлупи и разговорът тръгна в друга посока.

  – Виждам, че си разтребвала тук. Не си спала.

  – Опитах се да прибера всичко от мама – снимки, писма, спомени… Другото днес ще го вземат… Има такива фирми…

  – А апартаментът…?

  – Мама ми е дала наставления – между това да се обличам, за да не настина, и да не се тревожа от преходни неща, тя се разпореди и за него. Вече го продадох. Семейството, което го купи, идва утре. Много мили хора, учители. Ще ги харесаш…

  Мира слушаше вцепенена. Толкова бързо… Но се окопити:

  – Е, наистина по-лесно е да прехвърлиш парите в Америка.

  – Но аз не ги вземам. Мама ми каза да ги преведа на Фонда за лечение на деца, дори ми беше оставила листче с банковата сметка.

  Мира някак се смути – това надминаваше дори нейната представа за доброта. Хели се усмихна:

  – Такава е, такава беше майка – довърши тя без усмивка.

  А животът си течеше. Дойде време за сбогуване.

  – Лельо Мира, още веднъж ти благодаря за всичко. А това е от майка ми.

  Тя й подаде дебел плик. Мира малко стреснато го взе, машинално го отвори и очите й станаха големи-големи… Вътре имаше банкноти от по 100 долара, много банкноти…

  – Не, Хели, благодаря ти, но не мога да ги взема. Аз… обичах майка ти.

  – Не, не, лельо Мира… Тези пари са на майка ми. Тя ти ги оставя точно като на приятелка…

  Двете жени се прегърнаха. Хели взе специалната чанта, в която важната Сузи беше разстлала разкошния си пух, и се шмугна в таксито.

  …То я отнасяше към летището, Хели плачеше безгласно, скътала една тайна – единствената, която не можа да сподели с майка си: една дългоочаквана тайна за един малък Петърчо, който си растеше спокойно под сърцето й и на когото сигурно майка й се усмихваше от Рая.

  На другия ден новите собственици на апартамента се нанесоха.

  …Мина време. И пак надвечер хората, когато минаваха по малката уличка с липите, виждаха на първия етаж пет-шестгодишно къдрокосо момиченце, гушнало хубавко тигрово коте, и усещаха познатите радиовълни…

  Светът си беше на мястото.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мария Генчева е родена и живее във Варна. Завършила е Икономическия университет в родния си град със специализация „Реклама”. Работила е като редактор, копи-райтер в Предприятие „Реклама” и като журналист във в. „Белослав” – до 1989 г. След това като редактор в рекламна агенция и издателство, популяризиращо културно-историческото наследство на България, което е издало над 40 представителни албума на Варна и на други общини. Пише къси разкази. Подготвя за печат детска книжка с работно заглавие „Истории с опашки”. Автор е в сайта culturespace.bg.

  .

• „Мечка страх“, премиера в София

  На 5 февруари т.г., вторник, от 18.30 ч. местно време, в камерната зала на Младежки  театър „Николай Бинев“ в София ще бъде представена последната книга на Марин Бодаков „Мечка страх“. 

  

  Зад книгата стоят две издателства – „Фабер“ и Издателство за поезия ДА. Художник е Кирил Златков, който за трети път работи върху стихосбирка на Бодаков.

  За „Мечка страх“ ще говорят Надежда Радулова, проф. Александър Шурбанов и Стефан Иванов. Стихотворения ще изпълнят младият актьор Иван Станчев и самият автор.

  Марин Бодаков е автор на седем поетични книги, между които „Наивно изкуство“ (ИК „Жанет 45“, 2011), „Северна тетрадка“ (Издателство за поезия ДА, 2013) и „Битката за теб“ (Издателство за поезия ДА, 2016). Той е литературен редактор на вестник „Култура“ и на неговия наследник вестник „К“. Преподавател по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Съдружник в издателство за детска образователна книжнина „Точица“.

  Нашето издание, част от чиито литературни сборници с творби на български автори от различни страни са били представяни от Марин в София и във Велико Търново, желае успех на „Мечка страх“.

  .

• Малко небе за двама

  Този кратък разказ е за Станимир и Цвета, моите Фейсбук приятели, с които така и не успях да се срещна, но вече загубих единия от тях… Всичко в разказа е измислено от мен, само дето тях действително ги има, дори и след като Цвети е вече на небето. Поклон пред паметта на тази добра жена!

  Авторът

  

  Когато се срещнаха, двамата бяха на средна възраст и без особени идеали спрямо отсрещния пол. Нели бе живяла бурно, интересно и сред общност на артисти, художници и писатели. Крум бе обикновен строителен работник. Той имаше брак и дъщеря от първата си жена, но след развода бе тъй огорчен от лъжите и изневерите на половинката си, че си хвана чукалата и отиде да работи в чужбина. Там, на един концерт, се запознаха с Нели. Още щом я видя, той я хареса. В очите й светеше живец, какъвто рядко се срещаше у хората. Тя бе емоционална, жизнерадостна и непрекъснато се шегуваше. Той бе сериозен като старо дърво, на което могат да намерят подслон много беззащитни птички. На концерта в залата се случиха един до друг и когато излизаха, тя непринудено запита:

  – Ще пием ли по бира, да отпуснем малко страстите?

  – Ще ми е приятно! – отвърна той, доволен, че тя взе нещата в свои ръце.

  Двамата седнаха в една бирария и си поръчаха свежо пиво с прясно изпечени фъстъци. Хрупаха лакомо фъстъците и дърдореха, сякаш се знаеха от сто години. Бирата бе чудесна и, когато заведението затвори, двамата тръгнаха да се разхождат из стария европейски град. Скиториха из пустите улици почти до сутринта. Едва на раздяла, Крум плахо целуна Нели, а тя простичко каза:

  – Не сме ли вече твърде пораснали, за да губим време? Кажи къде отиваме! При теб или при мен?

  Двамата заживяха заедно тъй лесно и естествено, сякаш цял живот бяха чакали момента да се срещнат. Нели обичаше да си угажда и понякога приготвяше страшно вкусни гозби, а Крум всеки ден бързаше да свърши работа, за да се върне при нея. Понякога тя хващаше главата му с ръце и я накланяше наляво-надясно. После го целуваше и се гушваше в него. И на двамата не им трябваше много, за да се чувстват щастливи. Бяха заедно, а това май им стигаше. Така неусетно отминаваха годините.

  Една събота, излезли на разходка край реката, седнаха на пролетната трева и тя отпусна глава в скута му. Този ден бе необичайно мълчалива и тиха. Загледа се в облаците на небето и запита:

  – Нали, като идем там горе, ще бъдем пак заедно? Не бих издържала в това огромно небе, ако те няма до мен!

  Той внимателно я изгледа. Напоследък му се струваше променена. Край очите и имаше тъмни кръгове и бе сякаш по-бледа от обикновено. Запита какво има и тя му призна за болестта. Крум стисна зъби и пое дълбоко въздух. В никакъв случай нямаше да я загуби, каквото и да казваха докторите. Небето над тях изведнъж отесня и се смали.

  Месеци наред двамата се бориха, всеки по своему с коварната болест. На Крум не му бе по-леко, макар да боледуваше тя. И макар да знаеше за евентуалния край, той все пак го свари неподготвен. Всъщност, никой няма как да е подготвен за смъртта. Когато Крум видя очите на Нели угаснали, той разбра, че всичко е свършило. Бе загубил най-милия и добър човек, когото изобщо познаваше. Бе загубил половинката си, при това по-живата и истинска част от себе си.

  След погребението той ходеше като робот, без да усеща нещата наоколо. Не му се ядеше, не искаше да пие и всичко бе загубило смисъла си. Животът му бе празен и, ако не бе малодушно, би я последвал без много да се замисля.

  Един ден отиде на брега на реката, където Нели му бе съобщила за първи път за болестта. Седна, а после се отпусна на тревата и загледа небето над себе си. На пръв поглед нищо не се бе променило. Само дето огромното, безкрайно пусто небе сега бе влязло в душата му. Самотата виеше в него, връзваше на възли всеки спомен и му причиняваше болка, по-страшна от физическата. Той затаяваше дъх и я чакаше да отмине. Знаеше, че вече няма да допусне никого толкова близо до себе си, защото истинската любов е неповторима. За нея не бяха нужни много думи и обяснения, тя бе като слънцето, което топлеше и осветяваше дните ни безкористно и щедро, тя само даваше и никога не искаше нещо.

  Докато се чудеше какво да прави с безкрайното самотно небе, Крум дочу тихо гласа на Нели:

  – Не тъгувай, мили! Времето на земята отлита като миг! Няма да разбереш как отново ще бъдем заедно! Аз тук съм добре и пазя нашето малко късче небе! Ще те пазя отгоре, докато и твоята душа долети! След това ще имаме цялата вечност…

   

  Красимир Бачков

• Заслон в планината

  

   

  Тук някой е почистил печката –
  Дърва е подредил, кибрит и сол оставил.
  Изгубени души ли са били,
  последни бедстващи,
  или са само преминаващи под светлото небе,
  сред времето, в което се разтваряме?
  Наивен ще е всякакъв въпрос
  къде са отпътували нататък – в личните си бездни,
  в какъв ненужен преход
  лъщят сребристите им кости в чужди спомени.
  Излишно ще е илюзорното издигане
  в бита на атмосферното море –
  хронична загуба ще е,
  щом в блатните ни блокови квартали
  ще светят жълтите очи на наште кухни.

  Когато тръгвам, не искам да забравя,
  какво ще им оставя на изморените ръце
  и на очите със сломени хоризонти –
  дърва, кибрит и сол.
  Когато тръгна.

   

  Филип Кабакян

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Филип Кабакян е роден през 1958 г. в Сливен. Завършил е Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и е преподавател е по български език и литература. Публикувал е стихотворения в редица периодични издания. Негови творби са номинирани и награждавани на национални конкурси, сред които „Усин Керим“, „Биньо Иванов“, „Яворови дни“. Автор е на стихосбирките „Юфка и нафора” (2008) и „Гнездо за книжни лястовици” (2016).

  .

• Недей разплаква никога жена

  Стихове от Добромир Радев

  

  .

  НЕДЕЙ РАЗПЛАКВА НИКОГА ЖЕНА

  Недей разплаква никога жена!
  Че, казват, Господ й брои сълзите…
  Ти обич дай й. Нежна при това.
  И тя ще ти осмисли дните…

  Недей разплаква никога жена,
  че те самите мили са създания.
  Макар понякога да бъдат за беля,
  причината за нашите страдания…

  Недей разплаква никога жена!
  Красиво цвете просто подари й.
  И винаги с усмивка на уста,
  грешките нейни ти прости й…

  Недей разплаква никога жена!
  Люби я с трепет, страст и нежност!
  Шепни й влюбените си слова.
  И тя ще бъде твоя цяла вечност…

  Недей разплаква никога жена!
  Че, казват, Господ й брои сълзите…
  Посрещай я с усмивка в утринта,
  а нощем я целувай сред звездите…

   

   

  НИЕ ВСИЧКИ ГИ ВИЖДАМЕ

  Ние всички ги виждаме тия малки деца,
  дето блудно се скитат по улици пусти!
  Уж вечно усмихнати, но в очите тъга!
  Уж гледаме с жал! Но се дърпаме гнусно!

  Ние всички уж жалим за тях! И какво?
  На думи сме силни, но делата ги няма!
  На думи е лесно, но да правиш добро
  се иска сърце… Да обичаш за двама!

  С тъга във очите се скитат навред!
  На гости се чувстват в свойта родина!
  За тях щастие значи един сладолед!
  Легло за тях значи – пейка в градина!

  Къде сме ний, питам? Къде сме сега?
  Защо допуснахме да се стигне до тука?
  Това бе немислимо преди трийсет лета!
  Но май че на никой за това не му пука!

  Ние всички ги виждаме тия малки деца!
  Пораснали бързо с живота учител!
  Но, въпреки всичко и те имат сърца!
  Какво са виновни, че нямат родител?

   

   

  ОТНОВО

  Отново стоя, отново те чакам,
  пред чаша горещо кафе.
  Отново въпроси току си задавам.
  Ще дойдеш ли ти или не?

  Отново тъгата при мен е на гости
  и гледа ме с укор сега.
  Отново нещастие, болка ми носи
  и стегнала мойта душа.

  Отново цигара си паля с надежда
  и казвам: „И утре е ден…“
  Отново съдбата с усмивка поглежда,
  отново играе си с мен.

  Отново мечтите си тръгват от мене.
  Мойте прекрасни мечти.
  Отново пак няма кой да ги вземе,
  ще скитат се вечно сами.

  Отново стоя, отново пак чакам.
  Какво ли? И аз май не знам!
  Изпивам кафето, запалвам цигара
  и тръгвам нанякъде сам.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Добромир Радев е роден през 1972 г. в гр. Русе. Има средно специално образование. Живее във Варна, работи във Военноморския флот. Пише стихове от дете, но досега не е издавал своя стихосбирка. 

  .

• У. Мередит. Две маски, намерени в България

  Във връзка със 100 години от рождението на големия американски поет Уилям Мередит (William Morris Meredith, 1919-2007), публикуване негови стихове. Стиховете са в превод на Красин Химирски, с когото Меридит се е познавал лично.

  

  .

  ДВЕ МАСКИ, НАМЕРЕНИ В БЪЛГАРИЯ

  .                                                  На Кольо Севов

  Когато е ваел човешкия образ,
  Творецът навярно е имал модели
  като онези маски под музейния кристал.
  След шест хилядолетия некрополен сън
  ги срещам северно от Варна,
  под златни диадеми, в златни украшения,
  безплътни, сред човешки прах погребани.
  Антични заблудени воини или богове? –
  Забулен е в тайна отговорът.
  Очите им – слънца ковани –
  и бръчките по глинената кожа
  издават мекотата на ръката,
  която вдъхна на Адам живот.
  Във погледа им грее негасима дързост,
  тъгата на епохите не ги засенчи.
  На времето трагизма те не разгадават
  по нашите надвесени лица.
  „От глина сме и злато“ – мъдро маските мълвят
  и озаряват върволицата на вековете.

   

   

  РОДИТЕЛИ

  Какво ли е да се почувстваш ангел,
  или по-скоро катерица – по-земна твар.

  Когато в детството си рано лягахме,
  те плашеха ни с тъмнината.

  Предълго глезеха ни, та от приятели
  превърнаха ни в свои антиподи.

  Но неизбежно идва ден, когато
  с невръстното си детство се прощаваме.

  Челата им бразди на времето резецът;
  гнетят ги мирис, кашлица, куп недъзи.

  И странно е, че още ни обичат,
  и отговаряме на обичта им с обич.

  Необяснимо, фантастично е
  как дръзнали са да ни създадат.

  В живота им внимателно се вглеждаме
  и мислим се на повече способни.

  И всичко продължава твърде дълго.
  Животът им е низ от грешки.

  И най-голяма е, че умират
  и тайната със себе си отнасят

  как сме дошли от морските вълни
  и как от нищо са ни сътворили.

  Отива си и брънката последна,
  която с тях ни свързва.

  Мамо, тате, ридаем в паяжината от бръчки
  пред изумените деца и внуци.

   

   

  ПРЕД СТРАННИ СЪБИТИЯ

  Угаснат ли звездите, а нe съмне,
  насила подменят ли книгите на мъдростта
  и връхлетят на враг безумен ордите,
  опасно стане ли да се говори даже,
  какво да правя аз, къде да ида?
  Горяха доблести мъже по-ярко от звезди,
  бледнее паметта на летописите дори.
  Омразата ми към врага коварен се развихря –
  на моя бог това лице единствено познавам.

  .

• Отиват си…

  Поговорих си по телефона с приятеля ми Виктор Хинов. Той в Америка, а аз тук. За нищо съществено не приказвахме, просто се чухме за кратко. Нямам брат или сестра, но него го чувствам малко повече от роднина! Не за друго, а защото ме зарежда с човещина…! След разговора написах това стихотворение, което му посвещавам като най-малкото, което мога да сторя в знак на благодарност, че… го има!

  

  .

  ОТИВАТ СИ…

  Гледам хората край мен и ми е страшно.
  В тях не виждам грам човещина.
  От мечтите в детството ми прашно
  днес висят прекършени крила.

  Няма вече приказни герои,
  а принцесите със огнени очи,
  дето щяха някой ден да бъдат мои,
  тръгнаха си, яхнали метли.

  И отиват си прогонени орлите,
  в този тъй бъхлив, кокоши свят.
  Чашите остават недопити,
  а душите мрат от глад.

  И те питам – Мислиш ли човече,
  че без обич може да си жив?
  Този свят без обич е обречен,
  а без доброта е просто див…!

   

  Красимир Бачков

  Варна, 8.01.2019 г.

• Януарска нощ

  

  .

  Януари – звездите високо горят

  и градът се събужда – различен

  като мене навярно и други не спят

  в този час за любов нетипичен.

   

  Доживяхме и тази година – Амин!

  Подарени от Бога години…

  Пак е същият свят и просторът е син

  и дано – нови сто да изминат.

   

  Да се будим – така без причина

  с ясен поглед и луди копнежи,

  за живот – неизгребана мина

  и за обич – безкрайни залежи,

   

  за очи, във които да плуваме

  по-желани от въздуха нужен,

  да се сбъдва – което сънуваме

  и да бъдат мечтите обслужени.

   

  Януарската нощ – е дълбока

  в чаша вино Токайско искри,

  предизвиквам съдбата стоока

  и ще резна стоте й глави…

   

  Боби Кастеелс

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Кой как посреща Коледа

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Баба Станка омеси содена питка, свари малко бобец и наточи баница. Нареди ошав от сушени ябълки и сливи в една паница, притури и няколко мандарини, купени от кварталното магазинче. Наряза кисело зеле в синията и го поръси с червен пипер. Застели масата с домашно бродирана покривка и се сви на леглото. Вече можеше да чака идването на внучето си. Бръкна под възглавницата, където бе скътала спестените от няколко месеца двадесет лева. Щеше да му ги даде, като я сурвака. Макар предварително, детето спазваше обичая, защото Нова година посрещаха на друго място. Беше затоплила малката стая с печката на дърва, която глухо бумтеше и караше стария алуминиев чайник да изпуска пара и да фучи. Обикновено пестеше дървата, но сега трябваше да е топло за скъпите й гости. Както всяка година, на Бъдни вечер при нея пристигаха синът й, заедно с жена си и малкият му син. Внуците от първият брак на сина й бяха пораснали и отдавна не се сещаха за баба си. Докато седеше на леглото, баба Станка се връщаше назад във времето и си спомняше най-хубавите моменти от изминалите празници. От време на време лека усмивка стопляше пожълтялото й от старостта лице, а понякога сякаш болка преминаваше през очите й. Тя погледна към прозореца и видя, че тъмнината вече го бе покрила. Надигна се и с леко куцане отиде до салончето, за да светне лампата отвън. Като пристигнеха нейните, трябваше да им е светло…

  .

  * * *

  Масруф махна с ръка на Яшо и той прескочи оградата. Преди час кучето на Болярина беше изяло наденицата, пълна с отрова, и вече не се чуваше по двора. Вече се стъмни достатъчно, затова Яшо се спусна като привидение и отвори голямата порта. Дърпайки количката, Масруф се насочи към кочината, в задния край, встрани от кокошарника. Още по обяд Яшо бе излял достатъчно смес от ракия и вино на прасетата. Сега от кочината се чуваше само глухо сумтене. Двамата отвориха вратата и се вмъкнаха в кочината. Голямата свиня се бе проснала на едната си страна и само изпъшкваше от време на време. Двете й останали малки прасета се бяха сгушили едно в друго, до зурлата й. Масруф хвана задните крака на свинята, а Яшо преметна здраво въже през врата й. Двамата дръпнаха силно и повлякоха животното към вратата. С доста усилия успяха да го прехвърлят върху количката и побързаха да напуснат мястото на грабежа. Излезли на улицата, те бяха посрещнати от Сабрито, който помогна да бутат по-бързо количката към спрения в края на улицата „Москвич“. Тримата натикаха свинята в багажника на колата, от което той увисна и престилките зад гумите опряха в земята. Сабрито запали и старата кола потегли с ръмжене. Масруф удари с длан гърба на Яшо и рече:

  – Видя ли колко съм тарикат, брате? Болярина дори не се усети какво става!

  – Можехме и него да натоварим на количката, без да разбере! – ухили се Яшо. – Сега като й теглим ножа на свинкята, ще посрещнем Коледа и ние!

  .

  * * *

  В хотелския комплекс се влизаше след строга проверка на входа. Двама охранители, облечени в черно, спираха всеки и след като се убедяха, че е поканен, го пускаха. В големия ресторант вече се бяха събрали доста хора. Висока до тавана елха бе отрупана с гирлянди и играчки. На две дълги, успоредни една на друга маси, бяха поставени големи подноси, с цели изпечени прасенца. Между тях в дълги тави бяха опънати есетри и моруни, украсени встрани с лимони и разни зеленчуци. В изящни кристални купи бе сложен червен и черен хайвер, а до тях лъщяха изпотени шампаниери, в които чакаше изстудена водка „Белуга“. В единия край на ресторанта се беше събрала групичка от няколко мъже, с гузни, нечисти очи. Те разговаряха припряно, усмихваха се фалшиво и непрекъснато се оглеждаха. Всеки от тях бърникаше в един или повече телефони, обаждаше се, нареждаше нещо и надменно следеше какво впечатление прави на околните. По едно време дебел, мустакат мъж изпъшка като спукана гума:

  – Момчета, шефът идва! Тръгвайте, да го посрещнем!

  Всички край него изведнъж промениха физиономиите си. На лицата им се изписаха сервилни, покорни изражения и те вкупом се засилиха към входа. Останалите в ресторанта ги последваха, леко отдалечени и респектирани от идването на важната особа. Без да спират на входа на комплекса, пред ресторанта се извиха два джипа и една дълга лимузина между тях. И трите коли бяха черни и със затъмнени стъкла. Вратите се отвориха и оттам изскочиха яки мъже, облечени в тъмни кожени шуби. Под шубата на първия блесна автомат, но той го намести под мишницата и отвори вратата на лимузината. Оттам с мъка се измъкна дебел, ниско остриган мъж и бавно се насочи към ресторанта. Мустакатият се втурна към него и вместо да се ръкува, сведе глава и му целуна ръка:

  – Чакаме те като Господ, Кръстник! След теб вече може да идва и Коледа!

  След него всички наоколо се изредиха да целуват ръка. Само по-голямата група отзад пристъпяше плахо и не смееше да доближи до величието. Той разтвори уста в нещо като усмивка и изръмжа:

  – Влизайте в ресторанта! К’во сте ме зяпнали? – обърна се към един от охранителите и заповяда: – Мето, я донеси чувала с подаръците!

  Когато шефът се настани в трон от дърво, кожа и инкрустирани ценности по него, всички в залата го заобиколиха. Той развърза гърлото на чувала и бръкна вътре. Извади няколко пачки с едри банкноти и ги хвърли над главите на хората. Те заподскачаха и започнаха да ловят парите. Шефът хвърляше, а хората се боричкаха, за да грабнат възможно повече банкноти. Само охраната седеше неподвижна и с презрение наблюдаваше блъскащите се и лазещи хора.

  – Може да извикате и Дядо Коледа! – с широк жест махна шефът. – И на него ще дам подарък… ако е заслужил! Вие имате ли заслуги, момчета?

  – Разбира се, шефе! Да живее партията! – вкупом креснаха всички.

  .

  * * *

  Вечерта Коледата мина покрай баба Станка, надникна през прозорчето на малката й стаичка и тъжно се усмихна.

  След това се спря в циганската махала, където Яшо, вече пиян, напсува друг циганин, който режеше прасето с него. Другият циганин, също пиян, само късо замахна и ножът му изкорми Яшо. Коледата поклати глава и побърза да се махне от там.

  Щом наближи комплекса, Коледата не бе допусната да приближи от охраната.

  .

• <<
• 1
...
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
...
• 81
• >>