Home » Авторски страници, история

Нелепи убийства. Из книгата на Магдалена Шумарова “Дамга”

2016.06.28 Няма коментари
Spread the love

Тази публикация съдържа четири записани от журналистката от Петрич Магдалена Шумарова разказа на близки на убити по времето на комунизма в Петричкия край. Три от разказите са от нейната книга “Дамга”, излязла през 2007 г., а четвъртият се публикува за първи път. Докато записва разказите на близки на убитите и прави проучвания по темата, г-жа Шумарова установява, че интернираните семейства по времето на комунизма само в Петрич са били около две хиляди.

Всеки от записаните от журналистката разкази на близки на жертвите носи живия спомен и раните от преживяното на почернени без нужда семейства, на израсли деца без баща, на погребали синовете си родители, на изгубили ли съпрузите си жени. Това си истории за нелепи убийства, за изгубени любими хора, които близките помнят до края на дните си.

Тези убийства се случват само защото някои тогавашни властници изглежда толкова са се страхували някой да не избяга от Народната република, че са издавали заповеди, заради които са били убивани без предупреждение дори местни хора, които не са имали намерение да бягат, но са се намирали близо до граничната бразда. И на които на практика – дори някой от тях да е имал такова намерение – не е бил даден никакъв шанс да бъдат арестувани, но да останат живи. Има и случаи, при които близките дори не са могли да погребат после убития любим човек, понеже тялото му не им е било предадено. То е било хвърлено в някой масов, безименен гроб, чието местонахождение близките никога не научават.

.

06Магдалена Шумарова е родена в гр. Петрич. Завършила е Българска филология и Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като преподавател по литература в петричките гимназии „Юрий Гагарин” и „Асен Златаров”, и като редактор във вестник „Петрички вести”. Авторка е на седем книги: две с публицистично-документална проза – „Право на самота” и „Дамга”, и пет поетични – „Всичко за теб”, „До следващия живот”, „Белегът”, „Сълза от бели божури” и „Жена от провинцията”. Под печат е книгата й със стихове и проза „Докато чаках Иисус”. Член е на СБП.

Книгата на Магдалена Шумарова “Дамга” е била приета с радост и голям интерес от нейните съграждани. Тази книга е била създадена по идея на една от почернените близки – Цвета Мицкова от с. Коларово, Петричко. И макар че неволно авторката забравя да включи в книгата точно нейния разказ, баба Цвета идва първа на обсъждането на “Дамга” в Петрич. И не се разсърдва, че нейният разказ го няма в книгата. После възрастната жена коленичи и започва да се моли пред една икона, донесена от свещеника, когото авторката е поканила да освети книгата и да отслужи заупокойна молитва за убитите. Цвета Мицкова казва тогава на Магдалена Шумарова: “Нищо, чедо, аз не варкам, на другата книга ти сама ке се сетиш за мене. Свикнала съм да чекам.” Авторката сподели пред нашето издание, че никога няма да забрави тези думи.

.

—————————————————————————————————————————————–

.

БЕЛИТЕ ЦВЕТОВЕ НА ЗРЪМКАДЕТО

 

Разказ на Елена Пъхлева

за баща ù Тома Василев, убит през 1959 година

 

„Проклет, който приеме подарък,
за да убие невинен.

(Второзаконие, гл. 25)

Тома Василев Томов  в танковото поделение   в Казанлък, 1955 г.

Тома Василев Томов в танковото поделение в Казанлък, 1955 г.

„И двамата са били млади – баща ми на 25 години, Вельо на 46. Обичали гората, ходили често с магаретата за дърва. Така е би­ло и през този ден, 26 април, неделя…” – започва тъжния си разказ дъще­рята. „Мразя неделята. Тогава ходя на гробището, преживя­вам на­ша­та веч­на раздяла с баща ми – раздяла, преди да е имало истинска среща.

Била съм само на годинка, когато е застрелян. Без никаква при­чи­на. Той си остава най-красивият човек, който съм скъ­тала в мислите си. Виждам го как ме е понесъл на ръце. Вървях по своя изстрадан път в живота, а баща ми стоеше на Високото и беше моята мяра за сила и красота.

Като дете баща ми засадил в двора орехче. Сега то е стар орех – клонест и олисял. Но никой не смее да го отсече – нари­чаме го Том­чо­вото дърво. Дядо ми често присядаше под ореха. Се­де­ше умислен, някак странно приведен, сякаш се прислуш­ва­ше в ше­пота на листата. Той така плачеше – без сълзи, само с ду­шата си, неутешимо. От него съм за­пом­нила, че баща ми мно­­го е обичал ей това дръвче пред нас – цъф­на­лото, с белите цве­тове. Наричаме го зръмкаде.  Ду­ма­та е турска, означава бял дим.”

*

В онази черна неделя, 26 април 1959, Томчо и приятелят му Вельо тръгнали с магаретата към местността Козлек, близо до село Ръж­дак, откъ­дето трябвало да отидат за дърва. Скоро след това в квар­тала (Дъл­бошница) отекват изстрели. Дали точно те са убили Томчо и Вельо, никой не може да каже. Но вечерта не се върнали…

На другия ден всички тръгнали да ги търсят. В Козлек наме­рили двете магарета, но стопаните им ги нямало. Претърсили всичко нао­коло – от тях ни следа. Докато оглеждали отчаяно всеки кът от гората, дошло устно съобщение от милицията, че Томчо и Вельо са убити в забранената зона. Разрешили 8 човека от близките им да влязат в „зоната” и да приберат телата им.

След това бащата Васил е викан няколко пъти „за справка” в ми­ли­­цията. Уверявали го, че синът му наистина е нарушител на гра­ни­цата и искали от него да обе­щае, че „няма да говори повече пред хората”. Но бащата така и не повярвал, че синът му е искал да избяга от България… И бащинската му мъка вместо да на­­малява с времето, растяла като отровна гъба. Чак до смъртта му. А смъртта събаря бър­зо отчаяните…

Може ли да се вярва на „Органите”, че Вельо и Том­­­чо са тръг­нали да избягат в Гър­ция?

„Съдебно-меди­цин­ски­ят огледен про­то­кол”, съста­вен след разстрела им, може би ще ни помогне да се до­бли­­жи­м до ис­ти­ната.

Протоколът е подпи­сан от комисия с пред­седател майор Георги Ра­дев, на­чал­ник-щаб на Петрич­кото поде­­ление на Гра­нич­­ни вой­ски, и членове: старши лей­те­нант Атанас Лазаров Косанов, следо­ва­тел от Пет­­рич­­ката милиция; Босилко Кю­тов, следо­вател от Сан­дан­ски, и подполковник Стефан Стой­нов, лекар на Петрич­ко­то по­де­ление. Присъствали са и две „поемни лица” (свиде­те­ли) – войни­ци от Коларов­ско­то по­де­ление (защо точно от Кола­ровското, можем само да га­да­ем). Огледът е направен на „местопроизшествието” – в ра­­­­йо­на на „10-ти граничен пост”, ня­къде над Козлек.

В „Предварителните данни” на протокола е записано: „На 26 април 1959 година към 11. 00 часа две непознати лица били открити от граничен наряд в забранената гранична зона в района на мест­ността „10 граничен пост” да се движат близо до телената огра­да и контролно-следовата полоса. На предупреждението на граничния наряд да спрат, те отговорили с бягство, при което граничният наряд стреля по тях и ги убива.”

За съжаление, комисията е пропуснала да уточни най-важната „подробност” – как точно е отправено предупреждението. По воен­ния устав преследвачът първо трябва да извика достатъчно силно „Стой, ще стрелям!”. Ако беглецът не спре, се произвежда предупре­ди­телен изстрел във въздуха! Ако „нарядът” (патрул от двама вой­ници) е действал по устав, то излиза, че невъоръжените бегълци, чувайки устната заповед и изтре­щяването на предупредителния изстрел, са продължили да бягат като някакви иди­оти! Който иска, нека повярва на протокола, но според мен ни­какво предупреждение не е имало. Войниците навярно са били „устно” инструктирани да стрелят без предупреждение.

По-нататък се пояснява, че комисията е видяла „труп на мъж на около 45 години, проснат по очи на 1 м. от гра­нич­на пътека, с посока на юг, намиращ се на 4-5 метра от телената ограда и на 5-6 метра от граничната полоса. Крака опънати един до друг, ръце полусвити.” и още един „труп на мъж на около 25 години, проснат по гръб на пътечка, намиращ се на около 10 метра от телената ограда и контролно-следовата полоса, с опънат ляв крак и свит в коляното десен крак. Ръце опънати напред леко свити в лактите”.

————————————

Допълнение от редактора на книгата: Дори и след предупредителния изстрел, не може да се стреля по човек просто така – „на месо”, като по животно, особено пък ако не е въоръжен! Войниците би трябвало преди всяко изли­зане по границата да бъдат инструктирани, че по невъоръжен беглец в краен случай (за да не избяга) може да се стреля само в краката!

В подобна ситуация е изпаднал баща ми, когато е бил на пост в мина „Злетово” (Македания, между Щип и Кочани) през Вто­рата световна война. Изневиде­лица изниква група сръбски (титовски) партизани и един от тях извиква: „Баци пушка òземи!”. Баща ми, не разбирайки какво искат от него, застинал неподвижен с пушката в ръце. „Баци пушка òземи, мамца ти бу­гарска!”, повто­рил оня  и изстрелял във въздуха. Баща ми едва тогава раз­брал, че трябва да хвърли пушката, а не да я целува. Така „произ­шест­вието” завър­шило с пленяване, а не с кръвопролитие.

*

По тялото на 45-годишния мъж са открити общо 9 „входящи” ог­не­стрелни рани и съответни 9 „изходящи” (т.е., куршумите са про­ни­зали и напуснали телата), 5 от които в гърдите и 4 по ръцете и кра­ката. Тялото на 25-годишния мъж е със 7 рани – една в главата, една във врата, една в гърдите и 4 в крайниците. Типична картина при стрелба с автомат с дълги откоси! Всички входящи отвори са откъм гърба, което трябва да приемем като доказателство, че мъжете са по­бягнали към граничната бразда.

Има обаче една много интересна подробност в заключението на протокола. По 45-годишния мъж е стреляно приблизително от 15 метра разстояние, а по 25-годишния от 20-25 метра. Но двамата са били от­сам телената ограда (гъсто преплетена бод­лива тел, с „козирка” отго­ре, върху която лежи спирала от бодли­ва тел). Бягали са с гръб към гранича­ри­те, било е посред бял ден, т.е. от 20 метра се е вижда­ло ясно, че ня­мат оръжие в ръцете си. Натрапва въпросът: защо е тряб­­­вало да се открие такава бясна стрелба, че телата им станат на ре­ше­то?

Старите петричани, прочее, обясняват странното поведение на „на­ряда” (патрул от двама души) повече от просто: по този начин гра­ни­чарите са си „заработвали” така жадуваната от всеки награда 15 дни до­ма­шен отпуск за „добра служба”. (По пра­ви­ло войниците, както и по­ве­­чето офи­цери, са били от да­леч­­ни краища на България и не са поз­на­ва­ли местните жители, така че са нямали и представа кого убиват!)

Има още нещо странно в протокола – описанието на облеклото на убитите: 45-годишният е бил облечен като за януари: „черно въл­не­­но сако, вълнен пуловер, дочена риза и бяла вълнена домашно пле­тена фанела с ръкави, черни панталони, а под тях спортен анцуг, крака обути с вълнени чорапи”, а по-младият напротив, като за юли – по риза и потник: „цветна спортна риза, под която има синя памуч­на фанелка без ръкави, дочен панталон със зелен цвят и бели къси долни гащета”.

Да не би някой да е събличал и обличал убитите преди да дойде комисията, но в улисията да е забравил коя дреха на кого е била?

*

25-годишният Томчо правел всичко с мерак. Събирал специални бели камъни, за да започне строеж на нова къща, бил най-добрият дър­воделец в града. Много обичал жена си Мария. Ето какво ù напи­сал от казармата в Казанлък:

Подарявам ликът си на моята другарка в живота, която ще ми бъде мой спътник. Ако коварна смърт ни над­вяса, то ние то­га­ва ще се разделим. Затова пък нека тая снимка да ви напомня за мен.                                                                                 Томчо.  22.ХІ.1955 г.

 

.

 ———————————————————-

 

НЕ ЖЕЛАЯ НИКОМУ МОЯТА СЪДБА

 

Разказ на Атанас Велев

за баща му Вельо Илиев, убит през 1959 г.

 

„Бях на 18 години – войник в Гара Пирин. Един ден, като всич­­ки останали дни, ме повикаха в щаба и ми казаха да си пре­дам оръжието. Изтръпнах. Докато се мъчех да превъзмогна изне­нада­та, ми казаха, че трябва спешно да пътувам за Петрич. Поис­каха ми военната книжка и ми написаха отпуск. Без пове­че обяс­нения ми казаха, че ротният ще ме придружи до влака.

Тръг­нахме към гарата – аз едва си влача краката, а той все настрани извръща главата си. Чак когато пристигнахме, ме по­гледна някак си мило, различно от обикновеното, но пак мълчи, а и аз нямам сила да попитам какво е станало в Петрич. Когато влакът навлезе в гарата, ми хвана ръката: „Баща ти е убит!”. Про­звуча ми като изстрел, като гръм! Олюлях се, някой ме хвана през рамото и ме вкара във влака.

Нямам никакъв спомен как съм пътувал до Петрич, сам ли съм бил в купето, или съм разговарял с хора. Помня само, че пристигнах на Петричката гара посред нощ и че после тръгнах по безлюдните улици и вървях безкрайно дълго, като в сън.

Още не бях видял нашата къща, когато чух писъци. Помня, че ми се подкосиха краката, но следващите мигове ми се губят – отишъл ли съм до смъртния одър на баща ми, не съм ли оти­шъл… Само някакъв кошмар от писъци и шетащи насам-натам хора. Съхранил съм милия образ на най-малкото ми четири­го­дишно братче Георги – как притичва насреща ми и вика „Татко ти е убит”. Изглежда само това му бяха казали възраст­ните…  А аз побягнах навън, но краката не ме слушаха…

„Ти беше диреко на къщата, сине, нареждаше баба ми, къ­щата ки падне чедо без тебе, без диреко. Стани, чедо, оти и къ­щата ки падне, и децата ки пропаднат, и всички ки загинеме без тебе, Вельо, ти си ни диреко!”.

*

Било неделя, 26 април 1959 г. Вельо Илиев, баща на шест не­връст­ни деца, два дни преди това е навършил 46 години. Сутрин­та на зло­коб­ния ден той и 25-годишният му другар Тома Томов тръг­ват с две магарета да свалят дървен мате­риал за къща на техен съквар­та­лец. И не се връщат…

И досега Атанас не може да проумее защо е бил убит баща му. И още много други неща не проумява: защо всички гра­нич­ни „инци­денти” са ста­ва­ли все през април? Защо баща му е бил причис­лен към политическите „бегълци”, а 30 години по-късно смърт­та му вече е „нелепа случайност”? Нима истината е така мно­голика и из­мен­чива през времето? Какво да каже на децата и вну­ците си, когато по­питат защо е застрелян дядо им?

Прощаването с бащата, 28 април 1959: Прави: Роднина, двете му дъще­ри и майка му; Седнали: трима от четирите му сина, жена му и нейната майка. Най-големият му син Атанас още не е пристигнал от казармата в Гара Пирин.

Прощаването с бащата, 28 април 1959 г. Прави – роднина, двете му дъще­ри и майка му; седнали – трима от четирите му сина, жена му и нейната майка. Най-големият му син Атанас още не е пристигнал от казармата в Гара Пирин.

Вельо обичал повече от всичко земята и родната планина, децата и работата, приятелите и празниците – цялото очарование на обик­но­ве­ния човешки живот! Странно е как този толкова издръжлив човек, вою­вал чак до унгарския фронт и оцелял, в родната си Беласица не е могъл да се опази от „своите”…

Трябвало да работи буквално денонощно, за да изхрани мно­го­людната си челяд. Атанас си спомня, че той – най-големият син, съ­що е нямал почивен ден – през седмицата заед­но със семейство­то работел на полето, а в неделя отивал да пасе добитъка.

14 януари 1931 г., Василовден. Вельо (вляво) в русалийска носия

14 януари 1931 г., Василовден. Вельо (вляво) в русалийска носия

„Бях асретен да играя с връстниците си. Само труд и труд! А семейната ни тра­гедия стана още по-голяма, когато веднага след смъртта на баща ми баба полудя – не можа да преглътне страш­ната истина, че е по­гребала сина си. Двете ми най-малки братчета – Ге­ор­ги на 4 години и Йордан на 7 – изпратиха в си­ро­­пи­та­­ли­ща в Първомай и Якоруда. Семейството ни се раз­­би на­пълно. Сбъднаха се ду­ми­те на баба ми – без ди­реко всичко се срути.

В казармата не ми да­до­ха повече пушката. Увол­ни­­ха ме пред­сроч­но, явно се стра­­­­­ху­ва­ха от отмъще­ние. Но за каква пушка и отмъ­ще­ние да мисля, като жи­вота ни бе­­ше ед­на все­ки­­дневна бор­­ба за пре­­жи­­вя­ване. Май­­­ка ми ку­пу­ва­ше само олио и сол. Дру­­гото – от полето. Как­во­то сме съб­рали, това сме яли.

Но власт­ниците не ни верваха. Мо­же би за­що­то сме едри хо­ра, изглежда­ли сме опас­­ни. Всъщ­ност сме крот­ки като мрав­ки. И ба­ща ми съм го запомнил та­къв – на все­ки от­стъп­­ва­ше.

Само по празници се раз­­­вихряше, обичаше праз­­ни­ци­те. На тая сним­ка е 17-годишен, като стан­чинар на Ва­си­лов­ден (Сур­ва). Карнавалните носии и маски, израбо­те­ни от самите нас, бяха гордостта на Дълбошничката гру­па. Не мога да забравя неговото вълнение преди Сурва. То се пре­даваше на всички ни. Ставахме по тъмно, обличахме приготвените от предишния ден станчинарски дрехи и тръгвахме по улиците с чалгиите – зурни и тъпани. Той беше толкова щастлив и така се радваше на тоя празник…

Един куршум и… край на живота. Падна диреко и всички се свлякохме в пропаст, на дъното на отчаянието и безпъ­ти­ца­та. Шест деца сираци, белязани за цял живот. Дамгосани. Вър­виш и те сочат с пръст. Всеки те подозира, никой не верва, че убитите по Беласица са невинни. А защо баща ми ще иска да бяга през границата, на кого ще остави шесте си деца? Нима е възможно да не е обичал децата си? Защо да бяга, след като е посадил 10 декара тютюн и е отгледал цяло стадо крави?

Чудя се, как ли сме издържали без него.

А дали наистина сме издържали?

Колко пъти нощем се събуждах от плача на баба ми, колко пъти малките ми братчета бягаха от домовете! Как ли са се чув­ствали те там – прокудени и съвсем сами?

Сърцето ме боли, като говоря за всичко това. На никой не го желая.”

*

Събеседникът ми излива от чашата вино за мъртвите…

Времето е оставило отпечатък на стра­­­­дание върху лицето му. Голямата му болка се е разгоряла.

Ако изобщо е угасвала ня­­ко­га.

 

 

——————————————————————-

 

ПОМОЩТА НА ТАЙНИО АГЕНТ

 

По разказа на Грозданка Панделиева

за брат ù Панде Панделиев, убит през 1965 година

 

11 юли 1965 г.

Комсомолският секретар Ди­мов и кметът на Подгорското село Ключ организират поредната екскурзия на младежите до близката зас­­тава – за сдружаване с граничарите. Панде по това време бил уче­ник в Банско – в техникум по обществено хранене. В петък вечерта си дошъл за двата почивни дни. На другата сутрин, когато родите­ли­те със сестричката и двете по-малки братчета тръгвали на полето, той казал, че е решил да се разходи до заставата с приятелите си. По­пи­тал на коя нива отиват и поръчал да вземат и неговата мотика, за да им по­могне, като се върне. Взели мотиката.

Към обяд туристите заслизали по деретата, но Панде все не се показвал. „Нищо, дек дай, ки си дойде – разсъждавала на глас майката – може да се заприказвал с некой приятел, отдавна не си е идвал.”

Стъмнило се, прибрали се у дома. Пребити от теж­­­­ката работа, всички заспали, само майката не могла. Когато наближило полунощ, тръгнала да го търси. Въздъх­­нала с облекчение, като разбрала, че и съ­сед­ското мом­че Гоце не е у дома. Нейсе, помислила си, щом и два­­мата ги няма, значи са живи и здрави. Но останала на прозореца да се взира до прималяване в тъмнината.

В ранни зори събудила мъжа си да ходи на фурната, че цялото село, та и заставата, чакали хляба му. Ня­мало по-добър майстор хле­бар от бай Илия в околните села. Твърдо вярвал, че този занаят е от Гос­под даден, че който го работи с мерак, Господ ще му помага, за­щото за хората няма по-важно нещо от хляба. И сина си научил да пе­че хубав хляб и го изпратил чак в Банско да изучи занаята, да стане образован сладкар.

Панде Панделиев

Панде Панделиев

На сутринта войниците с мулето закъснели за хля­ба. „Айде мом­чета, скарал им се той, хлебо изстина.” А те издали, че на заставата е имало инцидент – две момчета тръгнали към границата, та се нало­жило да ги гонят. Попарил се бай Илия. Господи, дано не е Пандето! Дотичал при кмета. Така и така разправят войниците – казал – ти знаеш ли нещо? Не знам нищо – отвърнал кметът – ама лицето му цялото одрас­кано от тръни. Забелязал това бай Илия и изглежда го е по­глед­нал особено, защото кметът изплюл камъчето: Не се коси, твоето момче ки го върнеме от Гърция, ние те уважаваме! Иди си у дома, а аз ки питам майор Златев.

Тръгнал си бай Илия попарен и объркан, а у тях го чакали при­ятели на Пан­­де. “Още ли го нема – питат. – Те с Гоцето вървеха след нас. Бехме петимата, а те с Гоцето малко изостанаха и после чухме гърмежи…”. Момчетата млъкват, а очите им се изпълват със сълзи.

Двете майки решили да отидат до Ванга гледачката. Събрали в една бохча нещо „за подаване” и хванали рейса за Петрич. Ванга вед­нага ги извикала: „Eлайте мари, елайте! Две изгорели буки сте вие, огин ви е изгорел, изго­­рели сте веке, на въглени ки станете от огино”. И припаднала. А когато Ванга припадне, значи е видела умрелите…

Върнали се покрусените жени в селото и разказали за злокобните думи на гледачката. Изтръпнало подгорското село, а бай Илия в от­ча­янието си решил да иде при адаша си Ильо – тай­нио агент*.

– Слушай, друже – казал „тайнио”, нема що да се ла­жеме, децата са избити, гледай да намерим начин да ги свалиме от заставата, та да си ги погребете барем…

Как ли е прозвучало това „друже” на обезумелия от мъка баща, отишъл с плахата надежда да чуе, че първородният му син, опората, злат­ното му дете, е живо!

Върнал се у до­­ма, но как да каже на семейството страшната вест? Мълчал и пушил цяла нощ, а вестта вече тръгнала из Подгорието и мъжете се вдигнали да търсят момчетата. Прошетали всички дерета, няколко дни и но­щи ровили с пръчки шумата, но нищо не открили. Най-после „тайнио” се трогнал и им показал къде да копаят.

Георги Гецев

Георги Гецев

Като ги изровили, Панде изглеждал като заспал. Само една рана имал – в сърцето. Гоцето обаче бил обезобразен. Дори майка му не могла да го познае. Едната му ръка била пречупена. И двамата били боси. И се заговорило, че след разстрела войниците са им свалили обув­ките, за да направят стъпки върху граничната полоса, а после са забравили да обуят момчетата.** Властите изглежда са се стреснали от спонтанната хорска присъда, защото кметът и комсомолският сек­ретар били набързо уволнени, а началника на заставата майор Златев откомандировали надалече (на служ­­ба в почивната станцията на Гра­нич­ни войски в Слънчев бряг), за да не е пред очите на под­гор­ци.

Забранили на родителите да пишат на паметните плочи на мом­четата „убити” и те написали „починали”, както на другите па­мет­ници.

„Починали”! Тази хубава дума поставя в края на краищата в една графа убийците и техните жертви…

 

Епилог

Преди десетина години у Пандеви потропал непо­знат, позас­та­рял мъж, който казал, че е дошъл… да иска прошка. Поканили го да влезе, ма­кар че нещо ги пре­сяк­ло през ума каква ще да е тая прош­ка. Гостът жадно се нахвърлил на ра­кията, после заплакал и накрая си изре­къл мъката:

– Аз бях единият от двамата войници, аз стрелях, няма да намеря покой и в гроба си… Това беше заповед, разби­рате ли, заповед – ако аз не бях стрелял, другият щеше да го направи, дру­гият войник, разбирате ли? Добри хора сте, ще ме разберете ли или да си ходя, па вие стреляйте по мене, по-добре да ме убиете, ако нямате сили да прос­тите. Не мога повече да нося тая вина  в мене.

При тези думи изнемощелият и стар баща настръхнал, хванал ябанджията и го изтикал навън.

– За какво сърце говориш бе, нахалник, за какво сърце бе, не­щастник неден, та ти имал ли си некога сърце бе?… Бегай от­тук, докато не съм хванал камено! Твойо грех на мойта душа искаш да стовариш, а? За това ли си дошел? Бегай далеко ти казвам!…

——————————

* Трудно обяснима „конспирация”! Единственото разумно предположение е убийците първоначално да са направили традиционната за онова време инсценировка «опит за преминаване през разкопаната полоса», като са направили стъпки с обувките на убитите, но по-късно са размислили и са заровили телата, за по-сигурно.

** „Таен агент”, известен на цялата Подгорùя, ще да е някакъв нашенски фено­мен от онези години. Изглежда става дума за нещатния доносник от селото.

 

 

————————————————————

МОЛЯ, ПОЗВОЛЕТЕ ДА БЪДА ПОГРЕБАН! *

Разказ на Цвета Мицкова от с. Коларово, Петричко, за убития й съпруг Кирил

.

„Дните са дълги, Кириле, а животът кратък…”

На 28 септември 1944 г. получихме телеграма от Радомир мъжът ми да се яви запас при военните в 7-ма трудова дружина. Киро тогава беше на 33 години. Вземаха ги ужким за фронто, за Страцин. Разгънах бохчата, прибирам му багажа – сложа едно, сложа друго, но сърцето ме стяга – сълзите ми сами текат. Нещо отвътре ми казва: „Не го пускай никъде, Цвето, он нема да се върне…”. Бехме гледали цело лето тютюн. „На, казвам, вземи. Ти на фронто ке си сам, а ние туканка сме си сичките.” Бех отимала три маленки – Христо, Верка и Симеон. Кое от кое по-маленкинчо. Едното съм зафърлила на една страна, другото – на друга. А свекърва ми беше вече много стара – плаче горката и се тръшка на пода. Мъжът ми Киро тръгна по тъмното, а ние двете – след него. Тя тича гологлава, а аз – едва се тътря, знам, че пак скоро ке раждам, ама Киро не чака и не чака. Рече и замина. Заминаха заедно с Димитър Кобурски от село Беласица. По-късно този човек дойде у дома и ни разказа какво всъщност е станало.

Пътували заедно с нашия Киро до Радомир и си додумали: ”Като се облечеш, нека се видим пак, бай Димитре” – му заръчал нашият Киро. Добре, ама Димитър чакал, чакал, но Киро не се появил. През нощта партизаните повели арестуваните на разстрел. Единият от партизаните бил Владо Симеонов Дарин от село Кондуфрей.

Като ги извели от казармата, първом се отбили в участъка в Радомир. Точно там го е зърнал и Вельо, едно момче от село Беласица. Киро му заръчал: ”Вельо, моля те, иди тази нощ в София при брат ми Христо, който е ковчежник в Македонската бригада. Може някое от децата ми да издави късмет, само ако остана жив тази нощ…”

По-късно това ни разказа самият Вельо, който не е успял да отиде до Христо в София.

Ние със свекърва ми веднага тръгнахме към София, но не успяхме да направим нищо. Оттогава изминаха много години, а ние все чакаме и чакаме Киро да отвори вратата. Много пътища изходихме и все плачехме и плачехме. Дойде пролетта и трябваше вече да раждам. Но… не даде Господ! Родих мъртво, Бог да го прости. Помислих си, че може би баща му си го беше прибрал, та да не остане сам-самичък на другийо свет. Тогава са били избити и хвърлени в един ров 15-16 души. Христо, братът на моя Киро, ходи чак при Антон Югов, който му беше признал: „Слушай, ако брат ти е жив – веднага го изваждам. Ама не е.” После веднага го отпратил.

Минаха се много години. Повече от 40. Вече всичко съм простила. Само не ще мога да им простя това, че и до ден днешен моят чиляк гроб си няма. Да ни кажат барем дека са ги заровили. Е, заради това съм дошла при вас, напишете във вестника. Може пък някой да знае и да ни каже. Барем кокалите му да прибера в нашите гробища. Знам, че като прибера кокалите му, ще ме прибере при него си моя Киро, барем да бъдем заедно в гроба, защото през живота си бяхме разделени – аз тук на земята, а той – там, горе, на небето. Нека ни позволят да го погребем в нашите си гробища, та да си бъдем с него заедно поне на другия свет, така, както се полага на мъж и жена.

.

———————————————————————————————————–

* Бел.ред.: Това е разказът, който Магдалена Шумарова неволно пропуска да включи в “Дамга”. Когато г-жа Шумарова влезе в кореспонденция с нашето издание, във връзка с жертвите на комунистическия режим в Петричкия край и нейната книга, този разказ бе първият, който тя ни изпрати.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.