Всичко от литература

литература

• Начало

  

  .

  Започвам всичко отначало.
  За кой ли път?
  Само аз и Пътят, който е пред мен.
  Без никого и нищо –
  остана всичко във вчерашния ден –
  предателства, посредственост, лъжа.

  Каквото имах, на Вселената раздадох,
  а тя ми върна светлина.
  Тръгнах –
  навярно помъдряла.
  За кой ли път сърцето ми
  тревожно пак се свива –
  верния Път дали съм избрала.

  Създавам се отново,
  но никога повторно!
  Главата си изправям,
  отърсвам рамене…
  Аз съм на Пътя.
  И само пред БОГ на колене!

   

  Снежана Галчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Снежана Галчева е родена и израства в София. Завършила е Българска филология. Автор е на стихосбирките „Мигове и вечност”, „Мост към светлината”, „Космични послания” и др. Има международни награди – за Европоезия – 2011 г. в Париж, Франция; 2012 г. – в гр. Лече, Италия, и др. Носител на наградата „Народен будител” – 2013 г. Живее и работи в САЩ от 18 години. Редактор на книги, издадени във Великобритания, Германия, България и САЩ. Съосновател, през 2009 г., на клуб „Българско слово” в Чикаго. През 2014 г. е редактор, сценарист и водещ на ТВ шоу по BiT. От юни 2016 г. до февруари 2017 г. е автор на седмична рубрика „Българското слово през вековете” във в. “BulgArena“, а от май 2017 г. – на седмична страница за култура и духовност във в. „България Сега”. Инициира създаването, организирането и провеждането на първия Фестивал на българската култура в Чикаго през 2015 г. Вторият Фестивал се проведе през октомври 2017 г. Член е на СБЖ и на Конфедерацията на българските писатели. Председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

• Компромис

  

  .

  Прощавам ти, че тръгна да убиваш.
  Законно е: не ще те обвинят.
  Неделна страст – жестока и красива
  живее в твоя ловен занаят.

  Сърничката е глупава и малка
  и опипом по нейното телце
  като студена докторска слушалка
  цевта ти търси топлото сърце.

  Прекрасна цел, застанала нарочно,
  за да покажеш своя ловен стил.
  Но – дявол да те вземе! – стреляй точно!
  Раниш ли я – това не бих простил.

   

  Ивайло Балабанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и  тук.

  .

• 45 години стигат! Времето е наше!

  Площадът бе пълен с народ – двайсетинагодишни деца, току-що завършили трети клас, но можещи да четат; млади пенсионери на 72-75 годишна възраст, щастливи, че са взели първата си пенсия; десетки интересни физиономии с пера, развяващи знамена с цветовете на дъгата; сондьори, не успели да съблекат дочените униформи. И между тях стотици мъже с дълги балтони и шапки, очевидно организатори от Обединената Реформаторска Опозиция, които всяваха ред.

  Най-горе на трибуната се бяха наредили лидерите на 27-те организации, съставящи Обединената Реформаторска Опозиция, и един след друг взимаха думата. Опиянени от щастие, и най-вече от грандиозния успех на тяхната коалиция, успяла да прескочи 4% бариера, със завидните 4.25% те имаха реален шанс най-сетне да променят Конституцията и България.

  – Победата бе с малко, но завинаги! Шут, силен реформаторски шут ще има за тези, които 45 години ограбват нашата родина и портфейли, и не позволяват на демокрацията да се развива в нашите градове, села и в Драгалевци. България спря да се развива – ето, последните 20 години нито едно предприятие не е приватизирано. А какво беше по-мое време – помните ли? Имаше предприятия за приватизиране за всички – гласът на един доста възрастен мъж с теменужен поглед, синя лента на ревера и стиснат юмрук отекваше на площада.

  Гръмовно ура, от близо 300-400 гърла, въздуха разпра.

  – Искаме пак, искаме пак… – отекнаха няколко задавени гласа на площада.

  Част от по-младите се спогледаха, очевидно неразбиращи какво се иска, зашушука се между редиците и, докато от високоговорителите отекваше мелодията на “45 години стигат”, ораторите се смениха.

  Хората очевидно бяха опиянени от надигащата се надежда. Най-сетне безсмисленото строене на магистралки щеше да приключи и парите от Европа да потекат в далеч по-смилени неща – например за паметници на борците за демокрация, които не можаха да доживеят до това щастие. Ако бяха останали камбаните на „Св. Александър Невски“, сигурно щяха да запеят, но сега на тяхно място имаше гигантска статуя на карабина АR-15, а и името на храма бе сменено.

  Дойде време на следващия оратор и той, с превръзка на главата, очевидно току-що дошъл от фест в някакво село, взе думата:

  – Моите прогнози се сбъднаха. Още, когато учех във Оксфорд преди 50 години, знаех, че този ден ще дойде. Още преди 30 години ви казах, че на мутрата, приятел на Мишо Бирата – времето му изтича. И ето, то изтече. Моите соц. прогнози се оказаха верни и за пръв път Реалната, истинската опозиция има такъв зашеметяващо висок процент. Жалко, че „Дневник“ вече не излиза – иначе щяхте да видите детайлния ми анализ по темата, какво ще се случи след 2-3 години! – каза ораторът и, докато прегръщаше по братски седящата до него бивша европейска комисарка, показа знака на победата.

  Тълпата се раздвижи. Мъжете с балтони започнаха да проправят път и всички погледи се насочиха към мъжа, който се задаваше отдолу. Този човек с обаятелна усмивка беше лидерът на великото СДС. Покрай него, държейки му балтона, пристъпяха няколко верни сподвижници от славните години на СДС. Впечатление правеха и един-двама души, които избягваха да говорят, но изглеждаха някак си по-мургави от останалите. Въпреки това всяваха доверие и някаква приемственост с онези брадясали типове отпреди толкова години.

  Мъжът се качи на сцената, огледа се на всички страни, и въпреки че 20 метра по-напред множеството вече беше доста рехаво, той се провикна така, че да го чуят добре и без микрофон чак в Руската църква.

  – Направихме малко трикчета. Но тези трикчета бяха нужни. Нужни като слънцето и въздуха за всяка живо същество. Ето сега ние в СДС сме много повече, отколкото онези, които участвахме в жалкото правителство на онзи… Как беше… Бай Хуй. СДС е по-силен от всякога – ние се простираме на три морета и най-силните ни организации в Столипиново, Комлука и бежанските лагери в Сирия и Нигерия го доказват. Ние имаме кадри за всяка позиция, която новата власт ще ни предостави. Защото, макар и с 4.25 % – те са длъжни да се съобразяват с нас. Ние сме автентичните, ние сме истински десните – каза мъжът с лукава усмивка и погледна надясно – там, където до синьото знаме с лъвчето гордо се бе изправил Генералът. – А мутрата, мутрата ще го съдим до дупка за всички дупки, които не можаха да запушат оттук до Варна и Добрич. 45 години магистрали и строителство – стигат!

  Намиращите се по-далеч от трибуната запяха някаква песен и само за две минути жените около тях извъртяха такъв красив кючек, че на операторите от CNN, Нова и Стара TV, ТВ Надежда – Карлово и Еврогейт ТВ им се зави свят.

  Беше ред на следващия оратор.

  – По време на прекрасното османско присъствие, България постигна завидни успехи – колко църкви се построиха, колко училища изникнаха изпод развалините на държавността, съсипана от цар Шишман, знаете ли? Хората щастливи даваха децата си в армията на Султана, зимнината им бе толкова много, че се налагаше да строят допълнителни стаи за съхранението им, а от културни събития не можеха да вдигнат поглед. И ако не бяха онези революционни лайна, създали някакъв си Български таен революционен комитет – сега България можеше да бъде водеща световна сила, износителка на петрол и вносител на супер красиви жени. Всички щяхме да сме богати и да се наслаждаваме на по няколко жени, а не, както сега – само една Лиляна да ни представлява пред света. – Ораторът, опиянен от възбудените погледи, не спираше да се усмихва. За съжаление отдалеч си личаха следите от един побой, който беше получил преди години, най-явната от които беше скъсаната фланелка, която и сега бе облякъл. – Но ние ще победим. 45 години шовинистко образование стигат. Времето е наше!

  Църквата „Света София“ тихо наблюдаваше случващото се. Между редовете минаха млади момичета с подноси, на които, редом със сандвичите, се предлагаха и чай, топъл чай от маргаритки и мащерка, засадени и отгледани върху рекултивираната почва, изоставена след сондажите за шистов газ. Според Европейско-американската здравна асоциация, този чай беше изключително лековит – подпомагаше редица мъжки слабости и успешно лекуваше всякакви психични неразположения.

  Най-сетне на сцената, освен синьото знаме на победата, се развя и мултинационалното знаме с цветовете на дъгата. Левите две колони на митинга се залюляха и в такт, отброяващ поклащане напред-назад, докато бяха плътно притиснати един до друг, запяха Одата на радостта. След минута-две някои от митингуващите издадоха сподавени стонове на радост.

  – Иде нашето време. Време, в което всички мъже, жени, триполови, шестполови, деца и животни ще са равни. Време, в което няма да има значение какъв си – мъж, жена или най-обикновен транссексуален, за да родиш или отгледаш дете. Време, в което всеки ще може да спи и се размножава, както си поиска. Без да се съобразява с каквито и да е природни или писани закони. Идва времето на свободата. 45 години стигат – времето е обратно и е наше.

  – Ла, ла, лааа… – запя тълпата.

  Хиляди балони полетяха към синия небосклон. Син като сбъдващите се надежди. Син като знамето на Европейския съюз, в който след напускането на Англия и Испания, Обединена джамахирия Германия водеше света към по-светло бъдеще.

  Само един човек не беше доволен и сновеше сам като призрак. Като чу за любимия си ЕС, той вторачи яростни, безумни очи в оратора, и изригна в дъжд от плюнки една колосална попръжня против Германия и султана. Този човек бе Йоло Д. От очите му се стичаха сълзи. Йоло беше единственият човек, който се осмели да протестира.

  От първия митинг на този площад, проведен на 18 ноември 1989 г., бяха минали цели 45 години.

  .

  Б.а.: Всички прилики с действителни лица и събития са случайни. Разказът е политическо-фантастичен, в далечно минало несвършено време.

  .

• Ден от живота

  

  .

  “Ох,
  шибан ден…” –
  си каза охлювът,
  прибирайки се вечерта
  в черупката си.

  Той смъкна от коремчето си стари лиги,
  обви го в чисто нова лига
  и каза тихичко на себе си:

  “Ох,
  шибан свят;
  и колко бързо движат се проклетите неща;
  и колко кал;
  и кой глупак
  е сложил най-прекрасните листа
  по върховете на дърветата –
  на майната си…” –
  мърмореше си охлювът,
  вечеряйки в черупката
  с трева…

  И, свивайки се бавно на клъбце
  (полека и щадейки си сърцето),
  той си оправи свойто малко легълце –
  почисти го от стара лига
  покри го с чисто нови лиги,

  бърборейки си
  зверски уморен:

  “О, Господи…
  Ох, шибан ден…”

   

  Рашелия Дилбазова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Рашелия Дилбазова-Шели е родена в София. Началното си образование получава във френско училище в гр. Оран, Алжир. Завършила е Френска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Като гимназистка печели І-во място в конкурс между всички френски езикови гимназии в България за превод на няколко страници от Захари Стоянов на френски. Като студентка във Великотърновския университет печели ІІ място от студентите филолози за литературната тема „Сравнение между Шарл Бодлер и Едгар Алън По“. През 1994 г. специализира в Париж със стипендия на френското правителство. Работила е като старши асистент към ПУ „Паисий Хилендарски“, в катедра Френска филология, преподавала е френска литература и други дисциплини с френски език. Превеждала е от френски и от английски езици, както и от български на френски. Има интереси към окултизма, астрологията, будизма, християнството. Нейни стихове са публикувани във в. „Литературен форум“.

  .

• Писмо до другия край на земята

  

  .

  Ти как си, сине, в твоята чужбина,
  където океанът пръски мята?
  Когато ти оттука си замина
  към по-добрия къшей от земята,

  за гибел всичко чело е навело
  и всеки миг аха-аха ще падне.
  Изкукали, неуки сме на село
  и пенсийката е от ден до пладне,

  но стига ми за хляба и тютюна.
  И жалбите ни кой ли да ги слуша,
  гневът ни е пречупена ластуна.
  Изсъхна лятос бухналата круша,

  а кравата – от глад се тя спомина.
  Зла хала гони по полето тръни,
  ний с Шаро поминуваме двамина.
  И снощи майка ти ми се присъни:

  усещам се, в отвъдното ме чакат –
  да си отдъхнат старите ми кости.
  Ей вчера пътя хвана баджанакът –
  мъж свестен беше, Господ да го прóсти!

  И поп си нямаме да ни прекръсти,
  по християнски той да ни опее.
  Броим се вече в селото на пръсти,
  живота ни изпи го суховеят.

  Ти как си, сине, в твоята чужбина?
  Пак казват ми: покана ще ти прати.
  Но късно е да търся днес родина.
  Оставам, сине, тука аз.
  Баща ти.

   

  Ганка Филиповска

• Шофьорски неволи

  Разказ от Стайка Должева

  

  – Погледни колко е красиво небето, не мога да повярвам, че само преди няколко часа мина такава страшна буря. Не се виждаше въобще, дъждът валеше като из ведро. Само като се светнеше се виждаше накъде караме…  Добре, че спря на първия възможен изход … Умирах от страх някой друг камион да не ни отнесе или някоя кола да не влезе под нас… Беше ужасно. Никога не съм виждала нещо подобно. А погледни сега колко е красиво – обърна се Мария към съпруга си Ники, с когото работеха като шофьори на ТИР.

  – Какво да му гледам, небе като небе – отговори Ники. – Това не е моето небе… Твоето е, на теб ти харесва Америка. Аз си харесвам моето небе, българското… Хайде, заспивай, пусни щората на този прозорец, че сега ще звънне диспечерът с информацията за следващия товар. Хайде да поспим малко, че целият треперя. Такова напрежение… Добре, че не закъсняхме с доставката.

  Мария се опитваше да заспи, но не се получаваше. А беше изморена. Опитваше се отчаяно да заспи. Броеше дървета, стада овце, опита се да медитира, да се отпусне,  но светлини минаваха през очите й и като остри шишове болезнено се забиваха някъде дълбоко в подсъзнанието.

  Навън се очертаваше прекрасна сутрин, небето беше чисто като кристал, но денят отново щеше да е горещ.

  Обикновено се опитваха да спят поне 2-3 часа на загасен камион, за да се елиминират вибрациите, които не им разрешаваха да се наспят добре. То за 2-3 часа, но пак е нещо – обичаха да се шегуват – ами без хич…

  Изгуби представа за времето, умората си каза своето, беше заспала…

  Телефонът звънеше. Мария го грабна и по най-тихият възможен начин бързо излезе навън, за да позволи на Ники да поспи поне още малко.

  Поговори с диспечерите, взе информацията за следващия товар. Беше помолила момчетата да ги оставят ден-два за почивка. Съгласиха се. Супер! За два дни нямаха работа. Щяха да се наспят и да се разходят. Бяха много близо до красивия Сан Франциско – един от големите градове, дванадесети в Америка по брой на населението.  А след това ще натоварят и отново ще карат като луди до тексаския град Уейко (Waco). Ники щеше да е много доволен – толкова много обичаше да разглежда и прави снимки. А Сан Франциско си заслужаваше да се посети, имаше какво да се  види.

  Времето беше прекрасно за разходка. Имаше открита картинна галерия, или по-точно аукцион на картини на огромен площад – „Юнион Скуеър“ в центъра на града, възхитиха се на пирамидата Трансамерика, видяха отдалече кулата Койт. Забавляваха се на цветния зигзагообразен и стръмен път – улица „Ломбард“, цветята около пътя бяха неописуемо красиви, посетиха остров Алкатрас с едноименният затвор, сега музей, където Ал Капоне е лежал, ядоха риба на огромния рибен пазар, разходиха се до най-известният кей 39, но там за съжаление не видяха тюлени.  Разгледаха огромна католическа катедрала и мостовете на Сан Франциско, возиха се на прословутите трамваи…

  Вечерта се настаниха в хубаво и чисто хотелче, близо до северния бряг. Голямо беше учудването им, когато установиха, че всички наоколо говорят на италиански. Оказа се, че са попаднали в италианския квартал. Мария предпочиташе хотел в центъра на града, но Ники не обичаше сутрешната лудница на големия град. Бяха много различни – Ники обичаше да става рано, да се разхожда, да ходи за риба, а Мария не обичаше ранното ставане, предпочиташе да се излежава сутрин с чаша ароматно кафе и книга или таблет в ръце. Вечерите Ники заспиваше рано, докато Мария беше във върховна форма за каквото и да е. Това бе и причината тя да шофира нощем.

  Неусетно изминаха двата разтоварващи дни. Много се забавляваха, когато си купиха връхни дрехи първата вечер, защото през деня коментираха как може да има толкова сергии с якета. Оказа се, че вечерите са направо студени, не прохладни, ужасно студени – а не бяха подготвени за такова време. Втората вечер се прибраха в камиона изморени, но удовлетворени от късата ваканция, за да са готови за работа. Рано сутринта имаха час за товарене. Нощта не мина спокойно, защото два пъти проститутки тропаха по вратата им. Търсеха работа. Мария беше свикнала с подобни тропаници и ги прогони, но на сутринта имаха неприятна изненада. Цялото ремарке беше изрисувано с черен спрей. Е, какво да се прави – това е рискът да се паркира в беден район.

  Натовариха в съботната утрин и тръгнаха през пустинната местност за много известния на шофьорите град Бартстоу, Калифорния. Но не след дълго, някъде към обед, камионът аварира. Спука се меката връзка между двигателя и радиатора. Всичкият антифриз изтече. Ники спокойно загаси мотора, но навън бе толкова горещо, че само за броени минути в камиона не се дишаше от жега. Климатикът не работеше, а бяха по средата на нищото. Дори навигационната система не показваше точната локация. Телефоните не работиха също – нямаха покритие.

  – Боже, тук сигурно е пълно със змии и скорпиони, погледни, наоколо щъкат разни твари и паяци – ужасено констатира Мария, която имаше фобия от разни гадинки.

  – Качвам се обратно в камиона, заяви твърдо тя.

  – Вземи и двата телефона и тръгни нагоре по пътя, за да намериш обхват и да се обадиш за помощ. Знаеш моя английски, ако можех аз… – занарежда Ники.

  – Ти луд ли си? – прекъсна го Мария. – Къде ще ходя, ние сме в пустинята…

  – Обади се във фирмата, събота е, трябва да има дежурен диспечер, да намерят най-близкия сервиз и да изпратят помощ – прекъсна я на свой ред Ники.

  – Всички диспечери са българчета, обади се ти, аз няма да вървя пеша през това гъмжило от гадини…

  – Добре – смирено отговори Ники. – Докато ходя да търся обхват, ще мисля какво друго може да се направи, за да се отстрани повредата. Подай ми телефоните, а ти гледай някой паяк да не те глътне – усмихна се иронично той.

  След десетина минути ходене, сигурно на около половин километър, Ники спря. Мария не можеше да види какво точно прави. Сигурно там имаше сигнал на телефона. Реши: „Тръгвам и аз, иначе в камиона ще получа топлинен удар…“. Нахлузи на бос крак кожените зимни, дълбоки до над коляното ботуши, изровени за секунда изпод леглото, където бяха старателно прибрани зимните дрехи, и тръгна. Срещна Ники по средата на пътя.

  – В офиса няма никой. Звънях и на шефа на мобилния, но и той не го вдига… Малко по-нагоре има добър сигнал, а тук прекъсва…

  Мария взе телефоните и смело закрачи нагоре по пътя. Бяха закъсали на първокласен път, не беше магистрала, но имаше по две ленти за движение във всяка посока, а между тях имаше около пет метра затревена площ, обрасла с изсъхнали треволяци, тръни и храсти.

  В другата посока се зададе раздрънкан пикап, натоварен до краен предел с разни стари мебели. Мария се размаха, но шофьорът-мексиканец караше толкова бързо, че дори не я забеляза и изчезна зад завоя за секунда.

  – Невъзможно е да премина през тази трева – спряла се на асфалта, си каза Мария. – Поне се видя, че мина кола, значи ще мине и друга… Е, говоря си сама… С ужасени очи, вперени в краката си, тя крачеше и сама се успокояваше: – С тези дебели и високи ботуши съм в безопасност. Но продължаваше да се взира и да търси гадини по горещия асфалт. – Те, гадинките, да не са луди да се пекат на слънце, сто на сто са се сгушили на прохладно място – продължаваше разговора със себе си Мария.

  Не, че не вярваше на съпруга си, но първо позвъни в офиса на фирмата, после остави съобщения и на шефа, и на мобилния телефон на неговата съпруга. Звънна и на директора по сигурността, но… глас в пустиня. „Абе, тия хора живи ли са, вече е обяд. Боже… Ами сега, какво ще прави?“ Обади се на 911, телефонът за спешни случаи. Обясни за какво се обажда. Дадоха й информация за най-близкия сервиз за камиони, който се намираше на 200 мили, което е колкото от София до Русе. Обади се на сервиза и отново абсурд – оттам попитаха за номера на повредената част. Мария говореше приличен английски, но тези технически термини… И чак пък сериен номер на глупавия нагънат маркуч. Знаеше марката, модела и годината на производство на камиона, направи заявка за помощ на пътя и обясни, че освен меката връзка, ще им трябват и двадесетина литра антифриз. Момичето, което приемаше поръчката, явно беше ново, защото си нямаше понятие какво говори. Каза:

  – Поръчката ви е приета, до един час пътна помощ ще бъде при вас.

  – Чакайте, чакайте, ние сме на 200 мили, разбрахте ли точно къде сме?

  – Да, да – бързо отговори момичето и затвори телефона.

  – Това не може да е истина – продължи да говори на себе си Мария. – Дори не съм сигурна, че ми е приета поръчката за пътна помощ.

  Отново прозвъни на всички възможни телефони във фирмата. Нищо ново. „Всички още спят или са умрели“ – усмихна се на глупавата мисъл Мария. – „По-добре е май да се смея за глупости, отколкото да се разцивря“. А беше вече готова за това. По принцип си беше ревлива – на филми, на книжки, на тъжни случки в живота все си поплакваше. Но си поплакваше обикновено, когато беше сама. Пред децата и близките се стараеше да е по-корава.

  Неусетно се беше завърнала до камиона. Ники се опитваше да поправи маркуча – беше изкарал домакинското алуминиево фолио, разни найлонови чантички, конци, телове.

  – Ако товарът беше по-лек, можеше да се опитаме да караме с поправен маркуч, ама с тия 45 хиляди паунда надали ще издържи по тези баири.

  – Кола, кола! – развика се Мария и се затича да заобиколи камиона, но докато стигна до края, колата беше заминала.

  Тъкмо се завърна на сенчестата страна и отново се чу звук от лека кола. В срещуположното движение с висока скорост и светлинен сигнал профуча полицейска кола.

  – И тоя дебел американец не ме видя – почти разплакана, говореше Мария. – Какви са тия полицаи, ще трябва да стоим от другата страна на камиона, нищо че от там е слънчево.

  – Умирам от жега, ти искаш ли глътка? – попита тя малко по-късно, качвайки се на стъпалото от пасажерската страна на кабината. И се присегна за бутилка вода. Отпи няколко глътки и подаде на Ники. Той се усмихна:

  – Как така не те е глътнала някоя буболечка? И не се поливай с водата, защото може да ни трябва и да я използваме вместо антифриз – каза Ники, след като й върна бутилката и видя, че тя изливаше остатъка от водата върху главата си.

  – Много ми е горещо, ще припадна.

  – А на мен ми е хладно…Не ми каза какво стана, поръча ли пътна помощ?

  – Да – отговори кратко почервенялата от жегата жена. – След час-два ще бъдат тук.

  – Супер!

  – Какъв супер, това е глупост. Не съм сигурна дали изобщо бях разбрана…

  – Ама как така, ти винаги се разбираш, нали много знаеш… – започна със заядлив тон Ники.

  – Не разбра ли, че вече нищо не зная, мина времето, когато знаех много… Сега съм шофьор на камион. Добре знаеш моето мнение за шофьорите в Америка. Който за нищо друго не става, става шофьор… Е, добре че имаме един близък познат, който прави изключение, за да не сложа всички под един знаменател, и мене в това число…

  – Хайде, хайде, ти винаги се оправяш – със заядлив ироничен тон продължаваше Ники.

  Е, това е – който какъвто си е. В проблемни ситуации винаги се караха, вместо да е обратното. Мария много говореше и гълчеше, а Ники се заяждаше, когато бяха притеснени или ядосани.

  – Хубаво, оправям се, какво толкова съм се оправила,  щом стигнах дотук, да карам камион…? –  Тя грабна пакетче слънчоглед от кабината и заобиколи камиона, оставяйки съпруга си да се бори с фолиото и теловете. Сълзи от обида и безсилие се смесваха с потта, която се стичаше по цялото й лице. Имаше чувството, че краката й са в пещ – ботушите бяха подплатени с вълнена вата, която беше вече мокра и гореща. Отвсякъде пареше. Телефонът показваше, че температурата е малко над 40 градуса по Целзий.

  – Боже – започна отново да говори на себе си Мария, – защо тук и сега? И защо го взех този слънчоглед, нали го ям само нощем, за да не заспя, докато карам… а е и солен, имаме малко вода…

  Времето, което обикновено летеше, беше спряло.

  Унесена в мислите си, Мария не чу приближаващата се кола. Дори се стресна, когато усмихнатото лице на „дебелия полицай“ попита:

  – Може ли да ви помогна, какво се е случило? Одеве, като минах от другата страна, ви видях, че сте вдигнали капака, но много бързах, защото един пикап се е обърнал ей тук, съвсем близо, след два завоя…

  Почти плачейки, Мария му обясни какво се е случило:

  – Вече си мислих, че ще умрем тук. Това е моят съпруг, Ник – посочи тя приближаващия към тях Ники.

  – Офицер Черник – представи се полицаят. – Дайте да видим какво точно е станало?

  Ники се опита да му обясни нещо, но полицаят го гледаше неразбиращо. Английският на Ники беше неразбираем. Дори Мария повдигна вежди в знак на недоумение…

  – Вие откъде сте? – попита офицерът.

  – От Чикаго …

  – Не, не, откъде сте родом?

  – От България… Знаете ли къде е? В Източна Европа – бързаше да обясни Мария.

  – Да, да, зная къде е, родителите ми са от Чехия, емигрирали в Щатите преди повече от 70 години. Заминаха си отдавна от този свят, но ние с децата посетихме Европа преди няколко години. До България не стигнахме, но зная къде е.

  Мария му обясни набързо какво се е случило и полицаят, противно на тромавото му излъчване, енергично се покачи върху бронята, за да погледне точно повредата.

  – Е, хайде да тръгваме да намерим тръба и антифриз. Наблизо има няколко малки селца, може да имаме късмет. А ти – обърна се към Ники – остани да чакаш тук, разбра ли ме?

  – Разбрах, разбрах – побърза да отговори Ники и се обърна питащо към съпругата си: – Разбрах да чакам, но какво каза преди това, къде ще ходите?

  – Да търсим маркуча, къде… – отговори Мария и се пресегна за портмонето си…

  Тя с удоволствие се настани на предната седалка в хладната полицейска кола.

  Преди още да потеглят, полицаят се обади от системата. Каза, че има аварирал камион на еди коя си миля от пътя и че отива в еди кое си село, за да потърси частта и колко мили са до там… „10/4…“ – изпука говорителят, което ще рече разбрано, прието. Мария с интерес разглеждаше сложната техника вътре в полицейския автомобил. Преди първото селце имаше бензиностанция. Спряха да заредят. Сипаха бензин за пет долара и скоро след това се озоваха пред малко смесено магазинче. Преди да слязат от колата полицаят отново се обади и рапортува локацията. Имаше само два литра антифриз.

  – Взимаме ги, каза полицаят и изчака Мария да плати.

  И отново се обади по радиостанцията, да каже накъде тръгват. След около двадесетина минути каране по малки пътища, отново паркираха пред подобно магазинче. Тук имаха по-голям успех – имаше пет бутилки по литър антифриз и отделно други два галона.  Имаше и една твърда тръба за отводняване под 90 градуса. Взеха всичко и отново рапорт накъде тръгват. Преди третото село полицаят отново зареди бензин за пет долара. Мария не издържа на любопитството си и го попита защо трябва да губи време и толкова често да спира.

  – Такава е системата ни, на всеки 30 мили да слагаме бензин за 5 кинта. За да е винаги пълен резервоарът – обясни спокойно Шон, както каза да го нарича полицаят.

  В третото и следващото село удариха на камък – нямаше нищо. Всичко се повтори още няколко пъти, рапортуване на локацията, за 5 долара бензин. Слънцето клонеше доста на запад, когато се завърнаха при камиона.

  Полицаят паркира зад камиона, пусна светлинен сигнал, като че ли имаше кой знае какъв трафик, и отново се обади по системата.

  – Не успях да намеря частта, работната ми смяна свърши, но ще остана на мястото, докато се намери помощ. Ако до 8 часа вечерта не оправим камиона, ще закарам шофьорите на хотел.

  – 10/4, отново пропука говорителят.

  Мария също не бързаше да слиза, беше толкова хладно и приятно да се слуша как говори един загрижен човек.

  – Кажи на Ник да дойде на хлад – каза той и извади мобилният си телефон. След секунда вече говореше с някой си Скат, помоли го да дойде да помогне. – Вземи със себе си каквото имаш подходящо, да заменим скъсаната тръба – каза по телефона.

  Вече се свечеряваше, когато до полицейската кола паркира очукан, раздрънкан и ръждясал, голям „Форд“ пикап. Петдесетинагодишен, висок, много добре сложен мъж с  каубойска шапка и чаровна усмивка излезе забързано от пикапа.

  – Здравейте – учтиво поздрави чаровникът. – Хайде да видим какво ще измайсторим. Мисля, че ще успеем да съединим няколко тръби, колкото да стигнете до първия възможен сервиз.

  За нула време тримата мъже спретнаха необходимата гъвкава връзка от снадените набити една в друга тръби. Вече привършваха ремонта, когато до тях спря сервизният автомобил от Барстоу, за който се бяха обаждали преди около седем часа.

  Започна спор, който се водеше между шофьора-механик от сервиза и полицая.

  – Ако аз не оправя повредата, „Пилот“ (така се казваше сервизът) ще ви дадат под съд, за да си вземат необходимите пари за разходите. Аз пътувах дотук толкова време…

  – Я да видим какви части носиш и колко антифриз имаш? – прекъсна го полицаят и намигна съучастнически на Мария. – Ако беше дошъл минута по-рано, щеше да ни види, че допълнихме радиатора с вода – пошепна, усмихвайки се Шон.

  Младият механик започна сконфузено да показва видовете тръби. И той не знаеше точния сериен номер на частта, която евентуално трябваше да се подмени. А и имаше само един галон с антифриз.

  – Ето, карал си напразно – заяви авторитетно полицаят. – Това е моят полицейски номер. Ако те попитат, само им кажи да се обадят в управлението. Аз съм полицай Черник.

  – Но от управлението със сигурност ще потърсят транспортната компания за обезщетение – продължаваше механикът. – Трябва да ми платят сега 200 долара за спешното обаждане.

  – Ти на това спешна помощ ли му казваш…? Повече от седем часа те чакаха хората. Ако не бяхме ние, щяха да умрат от жега… Хайде тръгвай, няма да ти платят нищо.

  Механикът послушно се качи в автомобила, махна ядосано с ръка и потегли.

  – Вероятно ще се опитат да ви подведат под отговорност, такава ни е системата, всеки се опитва да съди другия с цел материално облагодетелстване. Но по закон е трябвало да се свържат с местен механик, а не да пращат такъв от там… Така че, ако се стигне до съд, обадете ми се, задължително ще дойда да ви защитя. Ето ми координатите – подаде визитна картичка на Мария полицаят. – На добър път и карайте внимателно! Ще карам след вас до следващият изход.

  И Ники, и Мария сърдечно благодариха на помощниците си.

  Камионът потегли след раздрънкания пикап, който с висока скорост изчезна зад завоя. Полицейският „Шевролет“ търпеливо се движеше след камиона, и малко преди изхода ги изпревари и поздрави за последен път със звуков и светлинен сигнал.

  – Ето, това е полиция – наруши дългото мълчание Ники. – Помагат хората, а нашите полицаи… – И впери поглед в пустинната тъмнина.

  – Слава Богу, че ни помогнаха – въздъхна и Мария, взираща се под снопче телефонна светлина над пътната карта. – На около 20 мили има малка бензиностанция. Ще спрем, за да си купим вода и да оправим пътните листове. Ако сега някой друг полицай ни спре, ще сме в голяма неприятност, времето за шофиране ти е изтекло…

  – Няма страшно – усмихна се Ники. – Вече имаме приятели в региона… Явно в този край хората са запазили човешкото в себе си… Дори отказаха да им платим материалите…

  Тежката машина набираше скорост и ръмжеше застрашително.

  Шофьорските неволи нямаха край, както и нямаха край необятните пътища, както и нямаха край красивите пейзажи, изгреви и залези. Равновесие в природата съществува, и в живота – също. Всичко се случва с определена цел.

  Защо ли светът е устроен така? И защо винаги след нощта идва светлина?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Стайка Должева е от Пазарджик. Има техническо образование, но увлечението й по литературата я съпътства от много години. Емигрантският живот е познат за Стайка от първо лице, доста време тя живее в Илинойс, САЩ. Член е на Творческия съюз „Творци без граници“. Нейни творби са публикувани в алманасите: „Българско слово и багри от САЩ и света“ (2012); „Нова българска литература, поезия и проза“ (2013, 2014, 2015, 2016); „Любослов“ – издание на Съюза на българските писатели от САЩ и света (2013, 2014, 2015, 2016). През 2015 г. излиза поетичната й книга „В галоп с времето“. Има почти завършен роман, който още не е издаден.

  .

• Не помнеше вкуса на любовта

  

  .

  Не помнеше вкуса на любовта,
  отдавна бе забравил да обича,
  но често виждаше насън жена,
  понесла на ръце едно момиченце,

  а покрай тях – неземна светлина,
  тъй ярка, че изчезва всичко друго,
  вървеше срещу тях до сутринта
  и тъкмо да ги стигне – се събуждаше…

  И знаеше – сънувал е Смъртта,
  пристигнала със цялата си нежност,
  понесла малката им дъщеря,
  да го спаси от безнадежност,

  да му припомни, че е бил човек,
  обичан и умеещ да обича,
  че го очаква и не е далеко,
  на следващия път ще го повика,

  той безрезервно ще се отзове,
  ще хукне като луд към нея
  и мъничкото им дете
  по ангелски тогава ще запее,

  като любов, като съдба,
  преминала отвъд живота
  и прошката, и горестта.
  Любов без граници и похот.

  Не помнеше вкуса на любовта,
  навярно сам поиска да забрави.
  Но виждаше насън кола,
  а в нея тя с детето – здрави

  и живи, той не е пиян,
  той вече капчица не близва…
  Шофира весело натам,
  където можеше да стигне.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Пазителят на птици

  

  .

  Подобно на скучен, сиротен клошар,
  покорно съблякъл последната радост
  в приют за бездомни – разбит тротоар,
  завоят, по който те спъва и падаш…

  Но пътник за Горе, надвил слабостта,
  човекът стоик е за земни тегоби.
  Дали пък защото отдавна е стар
  или мъдростта му е ресто от Бога,

  не пита, не моли… към своя олтар
  отмерва обратното време, когато
  в постлания с кестени, есенен парк,
  го чака с надежда непрелетно ято.

  Камбанният звън щом замлъкне до здрач,
  от сянка с вързопче и дребни трошици,
  Съдбата със здрава ръка на палач
  белязва го с име „Пазител на птици“.

  Оскъдна вечеря е сухият хляб,
  с комата ронлив тях поне да нахрани,
  че пътят му къс е, а пак заваля… –
  през сълзи небето му праща покана!

   

  Мая Нарлиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Ангелите на Истанбул

  

  Дълбоко умислен за това кое ми липсва в живота, забързан крачех за работното си място, което се намираше в центъра на Истанбул. А тази липса в живота ми беше толкова много – трябваше да си подновя колата, гардероба, трябваше да си създам нови приятелства, които да ме издигнат с още едно стъпало над всички заобикалящи ме в него. Трябваше да си намеря и нова любовница, сегашната нещо бе много пасивна и пипкава, едно кафе не можеше да направи като хората, камо ли друго. Трябваше ми нещо по-свежо и крехко, като го вкараш в леглото си, да трепери като лист в ръцете ти, да повдига адреналина до лудост…

  Нещо твърдо се блъсна в мен, ударът беше толкова силен, че то падна на земята. Като го погледнах видях, че беше момче на около шестнадесет години. Това ме вбеси до полуда, искаше ми се да се стоваря върху него и да го размажа като нещо вредно на земята.

  – Извинете, извинете, аз много се извинявам, повярвайте ми, не ви видях. Иначе аз съм много внимателно момче…

  Пред мен на земята стоеше момче облечено най-много за двадесет лири, не повече, а ръцете му бяха изцапани и мазолести, очите му искрени и сини, толкова сини, че не можеха да лъжат. Наведох се към него и му подадох ръка, той малко се позамисли дали да я хване, но я пое и аз му помогнах да се изправи. Въпреки че на дрехите спокойно можеше да се каже “дрипи“, то старателно взе да ги изтупва от праха, което ме накара да се засмея.

  – Чист си, чист си, не се притеснявай толкова. Закъде си се забързал така, че не виждаш нищо покрай себе си? И внимавай да не те блъсне някой трамвай, че тогава докторите ще трябва да ти подадат ръка, а не аз.

  – Аз бързам за среща, господине! За среща бързам! Ще се срещна с любимата си… – в гласа му вече имаше необясним трепет (не знам, може би човек когато изпитва истинската любов така изговаря думите с трепет) и започна да ми обяснява какво представлява тя за него.

  – Тя е много красива! Повярвайте ми, тя е най-красивата! Тя има една такава миризма, която я няма никоя друга! Усмивката й и тя, господине, е най-хубавата, която съм виждал на тази земя!…

  – Къде е тази толкова неземна и красива жена? Блазе ти, че си успял да я срещнеш и срещаш – с нотка завист попитах.

  – Ето тука е, господине, продава гевреци! Тя това работи – продава на хората гевреци и припечелва добре! Стигат й за всичко! И за майка й, за квартира, и за нея. Елате, ще ви запозная! Тя е много любезна! Сигурен съм, че ще се зарадва на вашето внимание!

  Не можех да откажа, пък и любопитството ме караше да приема поканата му.

  – Добре, на драго сърце бих се запознал с тази дама.

  Когато тръгнахме, забелязах, че момчето до мен накуцва, а и ръката му леко трепереше. Видимо личеше, че се е родил инвалид. На двадесет метра по-нагоре едно момиче упорито подканваше преминаващите да си купят топли гевреци.

  – Sıcak, Sıcak! Taze, Taze! Sıcacık! Buyurun efendim! Buyurun*…

  Като ни видя се засмя някъде от дълбоко, някъде оттам, откъдето извираше любовта.

  – Мелиха! Да те запозная с господиннн… Извинете, но аз не ви попитах за името!

  – Това не е проблем. Казвам се Ибрахим. А ти?

  Мелиха пак се засмя, но този път гласът й се чу и от преминаващите.

  – Казвам сеее… Мурат! Приятелите ме наричат Kara Murat!**. – Искаше пред любимата си да изглежда герой като черния Мурат.

  – Добре! Беше ми много приятно, Мурат, извинете, Кара Мурат! И ти, мила Мелиха! А сега бихте ли ми продали няколко геврека и на мен?

  Момичето като чу тези думи с машинално движение на лявата ръка отвори една найлонова торбичка и със същата сложи в нея няколко геврека, след това пак със същата ми я подаде. Тогава забелязах, че дясната й ръка липсва.

  – Заповядайте, господине! Това е почерпка от мен и Кара Мурад! Да ви е сладко! – И продължи да гледа ту в мен, ту в нейния черен Мурат, а той вече почти не ме забелязваше, виждаше само нейната усмивка, нейната обич и доброта, нейната не дясна, а лява ръка, която стигаше не за една, а за хиляда…

  – Ооо, благодаря! Поласкан съм от почерпката, но ми позволете и аз да ви подаря нещо. – Извадих от джоба всичките си пари и им ги сложих в шепите.

  – Благодаря ви, че ми напомнихте какво имам и нямам, какво ми трябва и какво трябва да търся, и когато го намеря – как и с кого да го споделя! – Благодаря ви! Благодаря! – И с бавни и по-внимателни крачки се отдалечих от мястото, където беше жива любовта, добротата, човещината…

  Настигнаха ме думите им: “Allah e büyük! Allah e büyük!“***, а на мен това ми стигаше да знам, че заради една малка добрина, съм подкрепил Любовта и човещината.

   

  Ибрахим Бялев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Топли-топли, пресни-пресни, заповядайте, господа.
  ** Народен герой, който се е сражавал за бедните.
  *** Бог е велик.

• Синеокият вълк

  

  .

  Тук дойде от небето почти
  и земя край брега си хареса…
  Декар взе – и веднага плати.
  А морето до камък пренесе.

  Вдигна къщата с голи ръце.
  Но откакто я дава под наем,
  спи на двора под навеса все.
  И какво му е – ние не знаем.

  Сутрин пие на гладно или
  през дърветата гледа морето
  и за риба – вали не вали –
  тръгва винаги сам през дерето.

  През гората от габър и дъб
  крачи равно и въздуха души,
  празна раница метнал на гръб
  и убийствено тежки ботуши.

  Не обича дълбокото той,
  затова на реката отива –
  там, където последен завой
  прави тя – и с морето се слива;

  там, където примряла от плод,
  тя кърви между двата си бряга
  и, поела към следващ живот,
  в плитчините й рибата бяга.

  От години е вече така:
  от шишето той първо отпива,
  мята въдица, вдига яка
  и в тръстиката сякаш заспива.

  Тъй стои и лови с часове,
  във водата нагазил до кръста,
  и се връща – кълве не кълве –
  с пълна раница в празната къща.

  Нито спи му се, нито яде,
  нито с хора на маса говори.
  Вади рибите, сякаш са те
  живо злато – и живи ги пори.

  На дъската реди ги – напук,
  точи вино и пъшка из мрака,
  че оная – най-едрата тук –
  бяга все и с опашка му маха.

  Че оная, вдовицата – тя! –
  все по-силно и бързо влече го
  към дълбоката своя вода,
  а дълбокото плаши го него.

  И дали от водата, или
  от изтеклите в нея години,
  стават все по-прозрачни и зли,
  все по-вълчи – очите му сини.

  И под навеса сух от камъш,
  с нож в ръка и до мрака на завет,
  той заплаква – без глас, изведнъж…

  И във своите сълзи се дави.

   

  Георги Борисов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Борисов е роден в София през 1950 г. Поет, публицист, издател, главен редактор на сп. „Факел“, преводач от руски, френски и английски. Завършил е Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Автор е на поетичните книги „По пладне някъде в началото“ (1977), „Оставете човека“ (1981), „Врати“ (1986; 2004), „Пришълец“ (1992), „Живият бог“ (1997), „Картаген“ (2000), „Точно в три“ (2008), „Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода“ (2012), „Нищо“ (2015). Негови стихове са включени в почти всички представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Германия, Русия и др. Участник в редица международни литературни срещи и фестивали. Носител на множество награди, сред които  „Владимир Башев“ за най-добра първа стихосбирка (1977), голямата награда за поезия на в. „Труд“ „Златният ланец“ (1999), Националната награда „Иван Николов“ за най-добра поетична книга (2001), Славейковата награда за лирично стихотворение (2007) и др. През 2013 г. получава наградата на Министерството на културата „Златен век“.

  .

• Пратеникът

  Разказ от Симеон Коев

  

  Когато личният охранител на царя ме намери, си спомних думите на баща си: „Сине, с това божествено име, което съм ти дал, няма начин някой ден царят да не се опре на твоето доверие.“

  Царят ме знаеше само по име и произход, но никога не бяхме оставали само двамата, затова след като отпрати всички и се увери, че никой не може да ни чуе, се обърна тихо към мен:

  – Теосфорис, помниш ли още езика на майка си?

  Майка ми беше много красива тракийка, която баща ми беше взел за жена в мирните години. Беше ме научила на тракийски така, че малко хора можеха да си помислят, че има нещо гръцко в мене.

  – Никой не забравя своя майчин език, господарю!

  – Имам за тебе много важна задача и никой не искам да разбира за нея!

  – Никой няма да разбере от мене, господарю!

  – Задачите са ти всъщност две и ако ги изпълниш вярно и точно, ще те възнаградя богато!

  Поклоних се в знак на признателност, но сърцето ми биеше силно и много често, защото си спомних как преди две години царят беше наредил да обезглавят трима от най-близките му приятели, след като в една пиянска вечер те, полупияни твърдяха, че във виното му е добавяна вода. На сутринта царят плачеше по-скръбно и жаловито, даже и от вдовиците на своите вчерашни приятели, но стореното беше сторено!

  – Първо, искам да отидеш по най-бързия начин в онези чудни планини Родопа и да намериш онова момиче. Искам да отидеш без кон, с най-окъсаните си дрехи, никой да не знае, че си мой пратеник, и да я накараш да говори. Защото никой не е чувал гласа й повече от година. Ако направиш това, попитай я какво да правим ние тука!

  После царят извади две малки кесийки, подавайки ми ги една по една, и каза:

  – Това е от жълтото цвете отвъд пустинята на Африка. Ако си ранен или нямаш сили, вземи от него, нали знаеш как? В другата има драхми, ако прецениш, отплати се за съвета на момичето.

  Така вървях вече 10 дни, а изминах разстоянието, което нормално ще измине човек за 20 дни. Когато влязох в Родопа планина, минах през приказни места, а вечерно време се завивах в шумата, за да не ме види някой звяр, и от умората заспивах веднага. През две от нощите чух музика, която свиреха незнайни музиканти, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Едната вечер открих бавно и внимателно шумата от лицето си и видях светлини, които се движеха като ефирни същества навсякъде около мен. Не смеех да мръдна, за да не ме забележат, че ги гледам.

  Родопа беше, както най-красивата, така и най-загадъчната планина на света. Навремето всички богове искали да живеят тук, но Зевс заповядал да са на Олимп, за да може да вижда навсякъде. Казват, че боговете много повече харесват Родопа и гледат все знайно или тайно да я навестяват. Поради това и тук се раждат най-много деца с дарбата да „виждат”. Хората твърдяха, че това са деца на боговете, за което не знаеха даже и майките, защото боговете са спели с тях, след като ги омайвали с тежестта на съня.

  Последните три дни вървях, без да си дам и най-малка почивка. Чувствах се, както се чувства ловно куче, което вече се е доближило достатъчно близо до бягащата плячка и близостта му дава небивали сили. Не усещах болките в краката, нито умората, която ме беше стигнала сутринта и ме пусна едва, след като сдъвках листата на онова тайнствено цвете, за което казваха, че помагало за всичко. Когато слънцето преваляше, видях старата и опустошена крепост на траките и знаех, че селцето, където живее момичето, е съвсем близко. Малко преди да залезе слънцето, вече тропах на вратата. Майка й как ли не опита да ме изгони, явно й беше писнало от хора, които имаха нужда и търсиха начин да им се помогне. Но аз стоях твърдо и непоклатимо и с гърлен глас виках:

  – Румела, Румела…

  Точно, когато слънцето наполовина вече не се виждаше, видях как едно слабичко, неземно красиво момиче излезе и ми се усмихна!

  – Кажи ми, Тейчо, какво дириш тука?

  Аз отворих уста и застинах, защото така ме наричаше само майка ми, и то в най-малките ми години, преди да й забраня, понеже другарчетата започнаха да ме наричат подигравателно Теочо!

  – Ти си Румела? – тихо казах аз и погледнах към майка й, която беше не по-малко изненадана от мене и сега не знаеше дали да продължи да ме хока, или да ме покани в къщата си и да ме нагости, че дъщеря й изведнъж е проговорила.

  – Ти говориш, ти говориш… ти говориш – тя викаше сега с възторг и просълзена, а хората започнаха да се събират отвсякъде, за да разберат каква е тази глъч.

  – Трябваше да мълча цяла година и да проговоря в деня, в който дойде царският пратеник – каза Румела.

  Майка й погледна скъсаните ми дрехи, ясно й беше, че не съм никакъв царски пратеник, но не възрази, да не би Румела пак да млъкне.

  – Нека свърша с човека, че път го чака – каза Румела, хвана ме за лакътя и тръгнахме към градината.

  И когато никой не ни чуваше, тя продължи, гледайки ме остро в очите.

  – Твоят цар иска да разбере дали да подпомогне Магна Гърция. Каквото и да направи, най-богатият гръцки град ще падне след две години. И знаеш ли защо? Всичко се плаща и разплаща във времето. Гърците някога плячкосаха и опустошиха с хитрост Троя, затова същата участ очаква тях. Това, което не е угодно на Небето, то се връща със страшна сила срещу създателите си.

  Не знаех дали ще бъди доволен цар Ликургус, но извадих кесийката с драхмите и я подадох. Тя се усмихна и каза:

  – Няма да вземам повече пари! Точно затова ме наказа Небето с мълчание за цяла година, защото взех пари, искайки да помогна на нашите. Но ти вземи парите, защото жена ти е бременна и ще имаш момче.

  Това не можах да го повярвам и бързо тръгнах да кажа вестите на царя. Той много мисли, но не изпрати никъде войски. След две години падна най-значимия град Сиракуза и после всичко се обърна срещу нас. Ние, гърците, унищожихме с хитрост Троя, но после римляните превзеха всичко, което бяхме изградили с векове. Роди ми се син и това се случи 112 години след смъртта на Александър Велики или осем месеца след като видях Румела!

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Късна обич

  

  .

  Тази обич е късна.
  Тя е зимен коняк.
  Тя не е земетръсна
  и не тропа със крак.

  Не задава въпроси,
  не променя съдби;
  не придиря, не проси,
  даже дом не реди.

  Тя ни носи покоя,
  без фанфари и шум,
  като стара секвоя,
  като точен куршум.

  Тя не иска, а дава,
  като есенен дъжд.
  Тя е кротка жарава
  и се случва веднъж.

  Тя е стара подкова,
  патиниран кадем.
  Тя е змийска отрова,
  благороден калем;

  калдъръмче сред камък
  и светулка във мрак;
  неочакван подарък
  и последният влак.

  Тази обич е късна.
  Тя не носи мечти.
  Нещо в мене възкръсна
  и причина си ти.

   

  Цветанка Ангелова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Цветанка Ангелова е родена през 1973 г. в Русе. Завършила е „История” в СУ ”Св. Климент Охридски” и „Счетоводство и контрол” в УНСС. 12 години е учител по история. В момента работи в търговска фирма и следва задочно „Право” в Русенския университет. Авторката има публикации във вестниците „Уикенд” и Ретро”, в сборниците „Меридианът на нощта”, ”Спри. Обичам те”, “На изповед пред Дякона” и др. През 2010 г. тя печели първа награда в Национален литературен конкурс „Син съм на земя прекрасна”, през 2011 г. – първи места в конкурса „Език свещен на моите деди” и в конкурс, посветен на Никола Вапцаров. През 2017 г. – първо място в конкурса „Пролет моя”, второ място в конкурса „Жената – любима и майка”, трето място в Международен поетичен конкурс „Белоцветните вишни”.

• Калинка

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Живееше в къща. Голяма къща. Нощем щурците пееха. Като на село.

  Не живееше постоянно там. През повечето време беше в големия град. Там като фон ехтеше кухо и монотонно друг шум: онзи тих, злокобен и подмолен тътен на заетостта, на парите, на деловия ритъм и на алчността.

  Обичаше къщата.

  Не обичаше града.

  Едното беше свързано с другото – като животът със смъртта. На едното място живееш, на другото умираш. И е странно, че пребиваваш повече там, където животът умира.

  – Ще дойда след час! – извика на съпругата си. – Трябва да довърша нещо.

  Трябваше да вика силно, защото къщата беше голяма. Навремето искаха да си направят вътрешен домофон, но се отказаха. Чак пък толкова. Вътрешен басейн, вътрешна охранителна система, вътрешно видеоозвучаване, вътрешно… Много вътрешна стана тази сграда. Нали затова беше дом – да чуват звуците на природата, да наблюдават птичките, макар и понякога скришом, през дебелите стъкла на двукамерните словенски стъклопакети, за да не ги уплашат, докато страхливо човъркат в тревата и подскачат хаотично.

  Така де, това – хубаво, обаче на клавиатурата му имаше калинка. Вървеше бавно между клавишите. Спокойна. Пречеше му. Трябваше да довърши нещо.

  Сигурно е влязла през горния отвор на прозореца.

  – Каза ли на прислужницата да затваря френския прозорец? – изкрещя пресипнало. Мразеше да крещи. Само вкъщи го правеше. Май наистина им трябва домофон.

  Никой не му отговори. Жена му се къпеше и беше усилила телевизора на максимална степен, за да чува какво се случва в последнияя епизод на най-тъпия филм, който излъчваха в многобройни серии, сериите заплашително прерастваха в сезони, а когато сезоните се натрупат един върху друг на купчина, приличат на цял един живот. Беше от онези филми, в които винаги се случва нещо достатъчно значимо и важно, за да оправдае липсата на собствен смисъл. Като в сесиите на парламента. Или като политическите сезони.

  Е как сега да пише?

  Опита да я премести. Беше се наместила на буквата „о“ и не мърдаше. Когато усети близостта на ръката му, се сви и замръзна на мястото си. Костенурка. Червеничка, на точки.

  „Дали да не я убия?“ – помисли си. Това беше превъзходна мисъл от практична гледна точка. Спомни си, че като дете беше убивал калинка. Нищо, че братовчедката му повтаряше, че точно тази калинка-малинка ще го отведе на мястото, където ще се ожени; увещаваше го да не й причинява болка. Няма що! Ожени се и без калинка. Едва ли тя точно щеше да го доведе до съпругата му, която продължаваше да се къпе дълго на отворена душ-кабина: искаше да дочува онова от телевизора. Там, в този телевизор, някой страдаше. Някой умираше. А друг се радваше. Голям живот кипи в телевизиите вечер.

  – Махни се, калинко! – каза почти ултимативно. – Иначе ще те убия.

  Тя пропълзя до буквата „щ“ и застина там. Провря се в долчинката между два клавиша и притихна.

  „Това е да живееш в къща – каза си. – Все нещо такова ще се случи. Добре, че пор не е влязъл. Или щурец. И как сега да пиша?“

  Обърна клавиатурата наопаки, изтръска я и му се стори, че животинката падна. Така е по-добре.

  – Обичам те, драга! – бумтеше гласът на телевизора в стените на голямата къща.

  Този доклад трябваше да бъде готов до утре сутринта. Няма как да го представи в този незавършен вид. Не бива. Ще го вземат за малоумник. За мързеливец. За некадърник ще го вземат. Или още по-лошо – за сухар. Така че по-добре да започва. Дочете последните абзаци, хрумна му как да продължи, погледна надолу и… пак тя.

  Взря се в нея втренчено. Като ненормална беше тази калинка. Съвсем малка. Вероятно беше новородена. Края на септември е. Сега ли се размножават? И защо не се страхува? „Не знае ли, че като натисна „т“ ще я смачкам? Не се ли страхува от буквите? От словото? От пръста ми?“

  Не. Не се страхува. Това е очевидно.

  – Любовта е крясък на мълнии! – съобщи дрезгаво и почти пискливо един от героите във филма на жена му.

  – Ти не се ли изкъпа вече? – изкрещя и той.

  – Не още! – чу отдолу. – Недей да шумиш. Пречиш ми да слушам.

  „Калинке-малинке, покажи ми пътя, накъде ще се оженя?“ – все това повтаряше неговата братовчедка, когато ловяха кралски пеперуди в широката запустяла градина на село. „Каква калинка?“ – кореше я той. Уж все за пеперуди идваха, а тя само калинки търсеше. Бяха деца. Не мина много време и братовчедката му започна да се омъжва: три или четири пъти, през няколко години. А може и повече, вече не ходеше на сватбите. Трябва да е хванала бая калинки през живота си; той повече търсеше пеперуди. Беше царят на пеперудите. Улавяше ги за крилата, докато смучеха нектар от цветята, после ги пускаше. Обикновено установяваше, че вече има достатъчно от този вид в своя пеперуден хербарий. „Нека бъдем снизходителни към природата!“ – това трябва да е значела неговата благосклонност. Но тогава не го е осъзнавал, защото благосклонността не е вродена. Поведението е такова. Просто преценяваше, че е глупаво да има по два екземпляра от един вид. Плюс това кралските пеперуди бяха много лесни за хващане. Може би трябваше да обясни още тогава този свой извод на влюбчивата си братовчедка, та да не хваща цял живот едни и същи калинки, които да й показват пътя към едни и същи мъже, с които после трябваше да се развежда.

  Успокои се калинката. Започна да обикаля наоколо, слезе от клавиатурата, мина напряко през бюрото и се спря пред ръба. Вероятно ще отлети. Това е добре. Може вече да пише. И започна.

  „Въпросът за демографските сривове произтича не толкова от липсата на способност у…“

  Разбираше от демография. И разсъждаваше, че по света, а понякога и у нас, мнозина разбират от размножаване, но малко хора – от демография. Ставаме все по-малко хора и все повече население. Дори някои историци и изследователи твърдят, че важно е жизненото пространство, територията, а не населението, което я обитава. Е, ще докаже обратното, като използва доводи от същото това жизнено пространство, което е винаги недостатъчно, щом животът в него е изкривен, невъзпроизводим.

  Калинката се върна и започна да обикаля около клавиатурата.

  Жена му най-сетне излезе от банята с вечния огромен тюрбан или пешкир около главата си, и дори благосклонно намали звука на събитието, което следеше. Това му помогна. Трябваше му още малко време. Докладът му щеше да разбуни духовете; но все пак ще удари рамо на някои съществени изводи относно връзката между раждаемостта и спокойствието; между житейското благонравие и плодовитостта.

  Нямаше как да продължи обаче. Калинката застана на буквата „а“. А без тази буква нищо не става.

  Това са рисковете да живееш в къща.

  Свали очилата. Отказа се да убива. Нека живее. „Калинке-малинке…“

  Неговата братовчедка все казваше, че е щастлива и влюбена. Трябва да й се обади някой ден. Сигурно вече е съвсем луда от щастие. Щом вярва на калинки. Не я беше чувал седем-осем години, че и повече.

  Изми се набързо и легна до жена си. Телевизорът вече бе без звук и служеше за нощна лампа. Миришеше толкова хубаво, това красиво създание до него. Добре беше, че си лягаха рано. Че си легна с нея. Утре може пък да успее да довърши. Докладът си заслужаваше труда. Няма значене дали заради него ще го повишат или ще го сатаниризат. Просто щеше да изложи мислите си спокойно – честно, откровено. И щеше да се почувства добре.

  Пак се сети за малката червеничка досадница на клавиатурата. Сигурно вече спи върху буквите. Никога досега не му се беше случвало калинка да му гостува по този начин. Да съучаства в писането на доклада. Едновременно да му пречи и да го насърчава. Странна животинка.

  Заспа. Когато се събуди, меката коса на жена му беше под възглавницата. И главата й беше там, отдолу. Той имаше хубава жена. Винаги спеше не върху, а под възглавницата. През лятото това беше единствената й завивка. Завеяно момиче. Самотно. И загледано във филмите. Те вероятно също бяха някаква възглавница, за да се скрие под нея. От нещо. Да не чува. Да не вижда.

  Е, такъв е животът. Хора всякакви.

  Кафето от домашната машина е отвратително. Но става. Прозя се. Разтвори пердетата, отвори прозореца. Пое дълбоко въздух. Какъв ли е този сезон? Няма дъждове. Значи не е есен. Ама и лято не е. Няма значение. Нека довърши доклада, докато е време.

  Мониторът се е изключил сам през нощта. Спокоен е компютърът, не жужи. Помоли се – на кого ли? – дано да не са спирали тока през нощта, защото забрави да съхрани написаното. Пак ще се провали в службата. Докладът му беше важен. Не е кой знае какво, но винаги е знаел, че раждаемостта и демографските проблеми имат един корен. И това е коренът на…

  Появи се хоризонтална лента и мониторът светна. Всичко беше запазено. Като в сейф. Текстът си беше пълен. Сложи очилата.

  И се облещи. Разтърка очите под стъклата. Снощи, преди да си легне, беше написал без да знае, сигурно докато е бягал по клавишите от бързите крачета на калинката, думата

  ЛЮБОВ

  С главни букви. По средата на екрана. Между изреченията. Вмъкната дума. Помпозна. Неуместна за научен доклад. Но дали?

  Не я беше изтрил. Напротив. Стоеше гордо в центъра на текста и събираше целия смисъл на написаното. Никога не пишеше с големи букви, дори когато знаеше, че пасажът е важен. Калинката стоеше като точица на това място на екрана и не мърдаше. Беше чела цялата нощ. И бе заспала точно върху тази думичка. Намерила си беше най-хубавата възглавница.

  Изведнъж се досети: „Значи не е умряла. Само спи.“ Прииска му се да й благодари. Стана и се върна в леглото, за да целуне момичето под възглавницата. Докладът му се стори напълно завършен.

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Крушата

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  

  – И така, докъде стигнахме с купуването на самолети за авиацията? – запита генерал-президентът Боримечков.

  Генералът беше опитен военен пилот. Учил се бе да лети в Долни Дъбник на съветски „Миг“-ове. Това хич не бе лесна работа. Най-трудното беше да се пребори с принципа, че само „нашите хора“ трябва да имат летателни часове, но младият курсант Боримечков си беше роден юнак, пък и като пилот си го биваше. След промените лейтенант Боримечков, използвайки набраната инерция в политическите и кариерни войни, замина на обмяна на опит в САЩ. Там Боримечков показа на американците как трябва да се лети, а те му показаха какво е истинска военна авиация. Боримечков никога не забрави грамадното летище на военновъздушната база в Кий Уест. Десетки надлежно поддържани ескадрили, които непрекъснато се обновяваха с последните поколения изтребители, безпроблемно снабдяване, изобилие на авиационно гориво, стотици млади кадети, набиращи за нула време летателните часове, за които на генерала му трябваха години. Една работеща и развиваща се военна авиационна машина, сравнима само със съветската такава, в най-добрите й времена.

  На тези американци авиацията, приличаше на пътищата им. Широки, ясно обозначени, непрекъснато поддържани, работещи транспортни артерии.

  Генералът разбра, че България си има летци-юнаци като него, има и шепа стари руски самолети и гориво, макар и крайно недостатъчно, но авиация си няма.

  Боримечков си беше борец по душа. Не разсъждаваше много, отвлечените материи не го интересуваха. Такива неща като геополитика, съдбата на малките нации, световните империи, генералът предпочиташе да не забелязва. Той беше прагматик. Има проблем, има повод за борба, значи ще се борим. Авиацията почва от самолетите, значи трябват самолети.

  И генералът се включи с целия си юнашки плам в борбата за закупуване на нови самолети. За целта не беше достатъчно да бъде начело на българките военновъздушни сили. Трябваше да е начело на държавата. България бе обедняла толкова много, че изглежда само президентът би могъл да уреди финансиране за купуване на модерни изтребители. И генералът стана Президент. Генерал-президент!

  – И така. Докъде стигнахме с купуването на самолети за авиацията? – запита той президентския екип, насядал на кръглата маса около него. Всички мълчаха, надявайки се да останат незабелязани и да ги отмине поредната буря.

  – До под кривата круша – промърмори под носа си Динко, който отговаряше за изпразването на кошчетата за боклук в президентският кабинет.

  – Какво каза? – повиши глас генералът.

  – Аз ли? Ми нищо. Приказвам си да разведря обстановката. Имаме си една круша на село. Крива една такава, но ражда страхотни круши всяка година. Не е на никого. Сама си е израстнала на склона. Всички я берем по-малко. Тъй като не е на никого и си расте на ничия земя, като искаме да кажем, че работата е стигнала доникъде, казваме – до под кривата круша. Израз просто – заоправдава се Динко.

  Останалите започнаха да се подхилкват.

  Генералът трябваше да въстанови дисциплината в редиците си. Той погледна мрачно Динко и каза:

  – Казваш, че сме стигнали до под кривата круша. Значи крушата е пречка пред създаване на българската авиация. Хайде сега ти, Динко, като знаеш за тази круша, да вземеш да я отсечеш, или още по-добре да я изкорениш, за да не пречи и да можем да преминем най-сетне към действия! Крушите ще раздадеш на партийните лидери под формата на партийни дотации. Да има полза за държавата. А ти да се научиш да си мълчиш. Другата седмица да докладваш за изпълнение, иначе да си обираш партакешите от екипа ми. Ясно!

  Да, с генерал-президента шега не биваше. Динко понечи да протестира, но думите му се спънаха в тежкия поглед на пилота. Той тежко въздъхна.

  – Тъй верно, господин президент. За изпълнението ще доложа!

  Кривата круша се беше самонасадила и пораснала на един стръмен склон в Искърското дефиле. Как се бе задържала там, как бе намерила пролуки в скалата за корените си, и самата тя не знаеше. На гола скала израстна, но постепенно около корените й започнаха да се събират листенца, бучки пръст, паднали отгоре и изгнили миналогодишни круши. С годините около корените на крушата започна да се образува почва и скалата вече не беше толкова гола. Крушата раждаше все по-хубави и дъхави плодове. Плодове на нейната упоритост и жажда за живот. Хората от близкото село Лъкатник започнаха да идват за сладките круши и всеки гледаше я да окопае малко дървото, я да хвърли малко тор или да вароса стеблото. Никой никога не се скара около това дърво. Хората като че ли разбираха, че тези круши не са на никого. Те са на дървото, което се е задържало тук, оцеляло и отгледало тези чудесни плодове. Затова всеки, който откъсваше плод от дървото, гледаше да се отблагодари. Крушата растеше все по-силна и здрава, а плодовете й бяха все по-сладки и дъхави.

  Динко стоеше пред кривата круша с търнокоп в ръката. Беше си донесъл и брадва, и лопата, имаше и бензинова резачка. Стоеше, гледаше дървото и чак сълзи му избиха на очите. Изведнъж Динко заговори, като че дървото беше живо същество и можеше да го чуе.

  – Извинявай. Моля те, извинявай. От малък съм си такъв. Не си държа езика зад зъбите и това си е.

  Крушата съчувствено шумеше с листа.

  – Какво да направя? Ти най-добре разбираш. Ние правим всичко, за да оцелеем. Това е нашата вяра, в това е нашето бъдеще. Ето, ти си се задържала тук на този склон заради крушите си. Така и аз днес трябва да те изкореня, заради моите деца. Нали знаеш, че в китната ни Родина, ако не си човек на някого, си никой. Е, аз съм човек на Генерала. Без него съм като дърво без корен. Нямам на какво да се опра. Аз съм никой без него и децата ми са деца на никого. Няма да оцелея. Ти можеш да го разбереш.

  И Динко запали резачката.

  Дълбоко се бе вкопала кривата круша, но и Динко беше инат шоп. След два часа рязане, копане, сечене, дървото се наклони и падна на земята с трясък, по-скоро наподобяващ стон на живо същество.

  Динко изтри потта от челото си. Обърна се и замръзна на място. Зад него се бяха събрали мъжете от Лъкатник. Те просто стояха мълчешком и гледаха Динко. Лошо го гледаха. Много по-лошо от генерала-президент.

  Напред излезе Петър. Наедрял, с годините застаряващ шоп. Той гледаше Динко право в очите.

  – Хайде сега да си обираш партакешите от това село. Да не си си и помислил да се връщаш тук, че ще направим от тази круша пръти и ще ги изпочупим всичките в твоята гърбина и в тази на генерала ти. Не се ли налапахте там с европейски фондове, че стигнахте и до кривата ни круша? Нямат ли засищане тези ваши усти?

  – Ама, Петре, той генералът такова, за всички де. Да имаме авиация, самолети, да пазим небето – заоправдава се Динко, оглеждайки се със страх. Съселяните му не си поплюваха и криваците можеха да заиграят всеки момент.

  – Да му кажеш на генерала ти да спира с глупостите. Ще му направим самолет. Български самолет! Хайде сега беж! – изръмжа Петър.

  – Е, момци – обърна се Петър към съселяните си. – Президентът иска кривата круша за самолет. Нали чухте? Е, да му изработим един изтребител от крушово дърво, щом му е толкоз притрябвал. Нали го знаете началството. Като си науми нещо, ще изкорени всички круши по земята българска, докато не си го получи. Като не можахме да опазим крушата, поне да опазим децата й, че ако се свършат кривите круши по земята българска, свърши се и с българщината.

  Съселяните съгласно кимаха. После се разотидоха само, за да се върнат с инструменти за работа. Дялкаха, цепиха, коваха, лепиха, докато най-накрая не изработиха планер от останките на кривата круша. Странен самолет се получи. С ребра от крушови клонки за крилете и опънати отгоре им ленени чаршафи. От коренището изработиха кабина, от по-големите клони подобие на ракети. Боядисаха всичко това в цветовете на самолетите на НАТО и го пуснаха да лети над Балкана, вързан с едно дълго въже, за да не го отвее западният вятър.

  Всички мирясаха. Генералът беше доволен, че е постигнал своето и над Балкана е на бойния си пост българската авиация. Политиците си разделиха крушите, както разделяха и всичко останало в окаяната си държавица. Динко си запази работното място и изпрати децата си да учат в САЩ за мениджъри на крушови ферми.

  Само склонът, опустял, започна да се размива и плодородната почва постепенно се превръщаше отново в гола скала.

  И шопите, поглеждайки нагоре към крушовия изтребител, намръщени мърмореха нещо под мустаците си и потупваха криваците в дланите си.

  България оцеля отново.

  .

• Като килер, почистен от ненужни вещи

  

  .

  Преди да ослепея
  от накипелите сълзи,
  да можеше
  в очите
  да надникнеш
  и болката да видиш…
  Тих странник съм,
  на прага ти застанал…

  Не ме позна, нали?

  С ръката правя кръстен знак
  и давам благослов
  на този дом
  за щедрия ти дар –
  коматче хляб…
  вързопче дрехи…
  и непотребен
  стар чадър,
  забравен във килера…

  Сменил ги бих
  за късчета любов
  от тъжното ми минало…
  За две-три
  думи,
  останали
  във паметта ми…
  Но то не се полага…

  Защо му е
  на странника любов?
  За него –
  хляб
  и вехти дрехи,
  за да опразним
  гардероба!…

  Преди да ослепея…
  да можех да надникна
  във душата ти!…
  Дали там
  болка има
  свита на кълбо?…
  „Върви по пътя си, човече!
  И нека Бог те пази!…“
  Вратата се затвори…

  Последните ти думи…

  Защо не ослепях
  преди очите ми
  към тебе
  да ме поведат?
  Защо не окуцях
  преди до прага ти да стигна?
  Защо ръката не изсъхна,
  когато я протегнах за коматче хляб?
  Защо не оглушах
  преди последните ти думи?…

  Защо ли?…
  Вероятно
  заради оная болка в мен…
  Но нея тук ще я оставя!
  До твоя праг.
  Ще продължа нататък…
  С парченце хляб,
  вързопче дрехи
  и стар чадър,
  за да ме пази
  от тъжни мисли
  и от лошо време…

  Но във душата ми
  ще бъде празно –
  като килер,
  почистен от ненужни вещи…

   

  Николай Христов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Николай Христов е роден в Благоевград. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като преподавател по български език и
  литература и като журналист. Пише и публикува свои стихове от 2009 г. Негови творби са публикувани в литературните сайтове „Хулите“, „Стихове.бг“ и „Откровения“ (където пише под псевдонима Роби/ Роберт). Това е първа публикация на Николай Христов в Еврочикаго.

• Раздавачът на щастие

  Разказ от Красимир Бачков

  

  В края на април любовните трепети са вече позакъснели, но човек не знае кога ще се разболее или влюби, за да се подготви за случая. Тази сутрин Марта се събуди с главоболие, подсилено от болки в корема, и ужасно гадене. Едва успя да се довлече до банята. В устата си усещаше вкус на алуминий или желязо, като че бе смукала цяла нощ дръжката на вратата. Това я принуди да повърне пак и пак, докато не пусна душа докрай, и студената вода не я пресече и накара да се изправи. Погледна се в огледалото. Гъстата й кестенява коса бе потъмняла от водата, а край зелените й лъжливи очи, както ги наричаше Тишо, се бяха оформили почти черни кръгове.

  – Боже мой! – потръпна момичето. – Приличам на вещица! – Тя от малка имаше навик да си говори, като бе сама у дома. Взе една хавлия и бавно изтри лицето си. Телефонът иззвъня. Тъй като тя не го вдигна, след малко се включи секретарят. Отсреща обаче затвориха и в същият миг запя мобилният й телефон. Тя тропна с крак и отиде да го вземе. На дисплея бе изписан НЕГОВИЯТ номер и макар да се чувстваше зле, му отговори.

  – Писе, защо не вдигаш телефона? – изръмжа като гладен тигър Тишо.

  – Болна съм! Не ми се говори.

  – Какво ти е?

  – Цепи ме тиквата и се скъсах да драйфам.

  – Айде, бе! Да не си бременна?

  – Каквоооо?! – изблещи очи Марта и бавно се отпусна на пода. В слушалката Тишо продължаваше да ръмжи мъжкарски, но тя дори не чуваше какво й говори. Облиза пресъхналите си устни, пое дълбоко въздух и прекъсна разговора. Захвърли мобифона на канапето отсреща и се изправи премаляла:

  – Леле, каква съм патка! Бременна съм и го обичам тоя негодник!

  Предполага се, че красиво момиче в последния клас на гимназията трябва да се чуди как да се спаси от ухажори. При Марта обаче не беше така. Особеният й характер сякаш плашеше момчетата. Тя бе по-дръзка и свободолюбива от доста от тях и може би затова единственият мераклия, който изяви желание да я опознае по-отблизо, бе учителят й по физкултура Гочев. Той си позволи да я покани на плаж миналото лято, като претекстът бе, че ще я учи да плува. За негово, пък и за нейно учудване, тя се съгласи и един следобед той я замъкна на дългите, пусти плажове на Шкорпиловци. Всичко наоколо бе диво и красиво, за разлика от грозното, отпуснато шкембе на Гочев. Без да съзнава каква жалка гледка бе в нейните очи, даскалът се засили и пльосна в морето като чувал. Замаха буйно с ръце и запляска из водата, стараейки се да й направи добро впечатление. Тя го позяпа малко и си тръгна. Прибра се в града с едно младо семейство, което я взе на стоп. През следващите дни реши, че така ще си умре девствена и непорочна, след като никой нормален мъж не я иска. На влюбения в нея хлапак от съседния клас тя естествено не обръщаше никакво внимание. Той бе по-нисък от нея, кльощав и пъпчив като млада краставица. Изглеждаше тъжен и скучен. Той просто не се броеше. На една Нова година я покани да танцуват и освен, че й стъпваше непрекъснато по краката, не успя да я впечатли с нищо, освен с глупостта, че можел да прави хората щастливи. Собствените му родители можели да докажат, че е прав.

  – А ти си единственото момиче, което може да ме накара да изпитам щастие! – призна тогава той. – Толкова си красива, че ми иде да те целуна и после да умра!

  На въпроса й защо просто не го направи, влюбеният глупчо заяви, че още му се живеело. После от нищото се появи Тишо. По-точно тя го извика по телефона. На Свети Валентин, преди два месеца и половина, всички от класа й се организираха да празнуват, а нея никой не покани никъде. Остана сама, като грозна бабичка вкъщи, и за да не полудее, реши да си организира собствен купон. Напълни съдомиялната с чинии, счупи няколко и я пусна да работи. След малко тя блокира и Марта позвъни в първия сервиз, чийто номер намери в указателя. Извади късмет, защото след около два часа се появи млад мъж с куфар за инструменти в ръка. Първо оправи миялнята, после пиха уиски, а накрая оправи и нея. Така я подкараха всеки ден досега. Младото й тяло имаше нужда от ласка и тя не искаше нищо друго, освен грубата му, първична сила на мъжкар. В момента момичето нямаше по-близък човек от него. Баща й дивееше с месеци по корабите, а майка й прикриваше новото си увлечение в болницата с безброй нощни смени и дежурства. Резултатът в крайна сметка бе неочакван, макар и логичен. Какво щеше да прави сега, толкова бременна и влюбена? Тя се разплака. След малко реши да се напие. Провери в хладилника и бюфета, но освен бутилка шампанско, друг алкохол нямаше. Без да мисли много, изби тапата и глътна направо от бутилката. Задави се. Докато кашляше, на вратата се позвъни. Отвори и видя Тишо, с най-сериозната физиономия на света.

  – Писе, кажи, че се шегуваш! Не си бременна, нали?

  Тя пак се разплака. Вместо да я утеши, както правеше понякога, когато тя не бе в настроение, той седна в срещуположния ъгъл на стаята и с непознат глас рече:

  – Имам жена и две деца. Не мога да ги зарежа заради теб.

  Марта спря да хълца. Изтри с ръкав лицето си и запита объркано:

  – Но нали каза, че си сам? Че нямаш никого и само мен си чакал да се обадя!

  – А какво да ти кажа? Викаш ме по работа, черпиш ме с уиски, сваляш ме! Няма да развалям работата, я!

  – Значи повече от два месеца си ме лъгал?

  – Да не си само ти! И жена си съм лъгал! И за какво съм те лъгал всъщност? Та на мен също ми бе хубаво!

  – Казваше, че съм твоята Писанка и ме обичаш!

  – Така беше!

  – А сега?

  – Сега… всичко свърши! Съжалявам!

  – Само това ли ще ми кажеш?

  – А какво друго? Фокус ли очакваш да направя?

  Марта замахна с все сила и бутилката с шампанско полетя към него. Закачи го леко по рамото и строши витрината на бюфета. Тишо скочи рязко и се засили към вратата:

  – Ти си откачена! Пълно куку! Забрави, че някога си ме виждала!

  – Ти ме забрави, негоднико! – изкрещя Марта, а Тишо хлопна вратата отвън. В стаята стана много тихо, а в главата й много шумно. Идеше й да скочи от балкона. Разбираше, че не трябва да остава сама. Знаеше, че е способна на всякакви глупости, и най-добре беше да повика някого при себе си. Но кого? Близки приятелки нямаше, откакто преди година разбра, че най-добрата й приятелка злослови зад гърба й. Известно време гледа счупената витрина на бюфета, после извади зеления си тефтер от бюрото. Там записваше адресите на всичките си познати. След дълго търсене най-после намери телефона на хлапака от съседният клас. Срещу него бе записала „Кирчо – раздавачът на щастие!”. Отпусна се на дивана и набра номера. Отсреща бодряшки я поздравиха и попитаха, с какво могат да й услужат.

  – Искам да ме направиш щастлива! Веднага!

  Познал с кого говори, Кирчо запита може ли да дойде при нея. Тя му обясни къде живее и заръча да побърза. Знаеше, че е глупаво, но друго не й идваше наум. Когато съученикът й влезе в стаята, на нея й дожаля за него. Толкова слабичък, безпомощен и наивен изглеждаше, колкото може би тя на първата си среща с Тишо.

  – Аз съм тук! – констатира глупчото, сякаш тя не виждаше нелепата му фигурка в средата на стаята. – Знам, че не ми вярваш – продължи той, – но аз наистина ще те направя щастлива! Веднага!

  – Добре! – съгласи се Марта. За пръв път виждаше по-щур човек от себе си. А той се усмихна и започна:

  – Плакала си! Някой те е наскърбил, навярно? Несправедливо! Нали?

  – Да! Може да се каже.

  – И се чувстваш толкова зле, че опря до мен да те утешавам? Работата значи е много сериозна!

  – Май да!

  – Слушай, Марта! Аз от три години съм влюбен, но на теб ти е все едно. Дори не ме забелязваш! И сега, когато някой вероятно ти е разбил сърцето, ме викаш, за да се увериш, че има по-нещастни хора и от теб! Нали?

  – Не знам!

  – Работата е там, че ми остават още месец-два живот! Болен съм от левкемия и си отивам! Родителите ми го знаят и се радват на всеки миг с мен. Това ги прави щастливи сега, защото знаят колко голяма ще е болката после, като ме няма вече. Искам и теб да зарадвам по някакъв начин! Представи си, след година мен вече няма да ме има, а ти ще се срамуваш, че си се държала като малко момиченце. Теб пак ще те обичат, Марта! И ще имаш всичко, което сега смяташ, че си изгубила! Най-малкото ще знаеш, че там горе – посочи към тавана Кирчо, – някой те обича истински!

  – Стига! – скочи разплакана отново тя и го хвана за ръцете. – Вярно ли е… всичко това?

  – Не, разбира се! – ухили се той. – Измислих си го, за да видиш колко относителна може да бъде човешката болка! И щастието също!

  – Ти, ти… си ужасен! – облекчено въздъхна Марта и се отпусна на дивана.

  – Сега щастлива ли си? – заинтересува се Кирчо.

  – Ама, че си глупчо! – махна с ръка тя. – Говориш ги едни…!

  Като го изпрати, Марта внимателно събра счупените стъкла от витрината и ги изхвърли. После излезе на балкона и седна на стола, на който майка й сядаше да пуши цигари. Загледа се към близкото дърво, по клоните на което прехвърчаха врабци и весело чирикаха. Сети се за живота, който се зараждаше някъде в нея, и най-неочаквано се почувства щастлива.

  В началото на септември раздавачът на щастие Кирчо продължи да я обича някъде оттам, където сочеше с ръка нагоре.

  .

• Залив на пиратите

  

  .

  Приижда океанът
  мокър
  и просторен.
  Водораслите –
  разхвърляни рибарски мрежи
  са плетените кошници на времето.
  Кораловите графики обичам,
  те хвърлят своите пейзажи,
  хайвер на риби неродени.
  Обичам гъдела на океана
  от миди и седефи –
  те са тайните,
  стаени
  в безпаметните дни на ветровете.
  Обичам бурите на океана.
  Бурите,
  заливащи ме с блясъка на стриди –
  смокините солена страст.
  Свисъка му на ветрец от дълъг бриз,
  очите му
  обичам,
  очите на горгоната –
  изплъзващи се като слънчев лъч
  преди да се удавят.
  Дъното на океана е душата ни,
  в която странстват минали вълнения
  и бъдещи мълчания.
  След нас остават
  скърцащите кораби,
  извадки от ръждиво бъдеще
  на тихо потопено минало,
  щастливи, че пътуват още,
  в оазиса на бащиния дом.

  Но сенки са,
  дори не призраци.

  Смърта ли?
  Тя не е пристанище
  на осмата вълна…
  Само влюбените знаят –
  С деветата започва всичко…

   

  Михаил Кръстанов,

  Убатуба, Бразилия 

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Михаил Кръстанов е писател, журналист и литературовед. Роден и израснал в София, от 2002 г. живее в Бразилия. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Сдружението на българските писатели и на Европейската асоциация на журналистите. Негови текстове с поезия, проза и литературна критика са публикувани в различни български и бразилски литературни издания. Превеждан е на португалски и немски език. Автор е на три книги с поезия и една пиеса. Носител е на редица поетични награди – от конкурса за студентска поезия „Академика-90″, „Веселин Ханчев” – Стара Загора, награди от поетични конкурси в Русе, Кърджали, Шумен. През 1997 г. първата му поетична книга, „Кръстоносец” печели наградата за дебютна книга „Южна Пролет” – Хасково. През 2015 г. става първият български автор, включен в бразилската литературна антология „Любовта на третото хилядолетие”. Награден е за принос в литературата и културата от Академията за литература в Бело Оризонте, Бразилия. Работи като преподавател по западноевропейска литература в университета Кларинтиано, щата Сао Пауло. Основател е на първото българско училище в Южна Америка – в Сао Пауло. Създател на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети” в сп. „Espaso Horizonte”, където се представя творчеството на съвременни български автори.

• Носталгия

  

  .

  Аз вече нямам пристан в моя град.
  Замръкна ли, къде ли ще осъмна?
  И всеки втори тук е непознат.
  Пътеката към портата е тъмна.

  Притихнала отсреща мълчаливо,
  се взирам към познатия балкон.
  Прииждат спомените – още живи.
  Нахлуват като птици в моя дом.

  Прозорците просветват изведнъж.
  Но чужди сенки движат се в сумрака…
  Сега, ако от свода рукне дъжд,
  тук няма никой, който да ме чака.

  На мама умореното лице
  към улицата няма да надзърне.
  „Дали е мокро моето дете?“
  А татко да дотича със чадъра.

  Домът е чужд, а хората – различни…
  Но гордият Балкан – един и същ!
  В недрата си закътал древни притчи,
  над моя град издига се могъщ.

  Врабчета във брезичките гнездят.
  И вадички по улиците тичат.
  Тук розите не спират да цъфтят.
  А аз на прага мълком коленича…

   

  Бианка Габровска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Бианка Габровска е лекар по професия. Родена е в Карлово, живее в Пловдив. Пише от студентските си години, докато следва медицина в Града на тепетата. Има издадени пет стихосбирки – “Орис” (1999); “Бяга любовта” (2001); “Водовъртежен кръстопът” (2002); “Ако се спра” (2009), „Любовта ми се подпря на прага“ (2013). Член е на Дружеството на Пловдивските писатели, на Дружеството на журналистите, на Дружеството на общопрактикуващите лекари писатели и на Литературен кръг „Метафора“. Носител е на първа награда от конкурса „По стъпките на лятото ‘2012“, първа награда на конкурса „Ний всички сме деца на майката Земя ‘2015“, от конкурса „Зов за пролет ‘2016“, както и на други награди. Нейни стихотворения са включени в алманасите на творческа фондация „Буквите“ от 2012 г. досега, в сборника „Избрани произведения на лекарите писатели“, в антологията  „Жени и вино ‘2015“ и в антология на Литературно студио „Младост“. В процес на издаване е и нейна нова стихосбирка.

• Ела със мен…

  

  .

  Ела със мен. Да продължим нататък
  към есенната прелест на годините.
  Банкетът е по принцип твърде кратък
  и твърде бързо е изпито виното.

  Ела със мен. Донякъде. Докрая.
  Дарявам те с безбрежност от илюзии.
  Не вярвам всеки сън, че е нетраен
  и само миг – усмивката на музите.

  Ела със мен. Ще ти измисля празник.
  Защо ли пееха среднощ камбаните?
  Не беше сън. Не бе дори напразно
  и вятърът разнасяше поканите.

  Ела със мен. Към бялата ни есен.
  Не съществува остров на блажените.
  Но чувам нощем тази звездна песен
  в нестихващия плач на неродените.

   

  Ради Радев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Кой ще отиде в Рая

  Разказ от баща ми

  

  Всички знаете, че съм селянин и син на овчар. Казвал съм ви го многократно. Знаете и за саята, в която израснах. Разбира се тези, които знаят какво е сая. С риск да бъда многословен, ще го повторя пак заради онези, които са пропуснали да чуят. Естествено, повечето от вас си мислят, че това е художествена измислица. Някои го наричат и откровена лъжа. Много често и ми казват, че при мен кое е истина, кое е лъжа и кое художествена измислица, им е трудно да различат. Но други не пропускат възможността да се опитат да ме обидят на тема селянин и овчар. Но никога не успяват.

  – А уж баща ти беше директор… – отговарям на таквиз и повече не продължавам. Не се и налага да комуникирам след това с тях. Обикновено започват да ме избягват, подобно дявол тамян.

  Да, баща ми не знае и да пише, но това изобщо не му пречи да бъде по-умен от стотици висшисти, които съм срещал през живота си. От него се научих и да се правя на по-глупав, отколкото съм. Винаги помага.

  Животът си върви, а колкото повече се доближавам до смъртта, толкова по-малко хора остават, с които общувам. Напоследък се замислям и установих, че от доста време живея сам. Но не съм самотен. Моментите, в които трябва да се срещна с хора и да говоря, са истинско бреме, но не и, когато съм с тати.

  Искате ли един кратък разказ от баща ми? Той е голям разказвач, но понеже не може да пише, ще го направя вместо него.

  ***

  Бях деветгодишен, когато почина баща ми. Лежа няколко седмици в болницата в Шейтанджък. Когато лекарите разбраха, че ще умре, го пуснаха, за да го стори у дома. Отидохме да го вземем с чичо. С волската каруца. Беше зима. Седях в каруцата и стисках ръцете на тати. Да ти кажа, не знам дали те бяха по-студени или леденият Делиормански вятър. Но се усмихваше. Така и го запомних – усмихнат. Оня ден се опитах да се сетя как изглеждаше лицето му, а не можах. Спомних си само усмивката. Да имах поне една снимка, за да си припомня лицето му… Всеки четвъртък му носех хляб. Даваха храна в болницата, но не и хляб. Омесваше мама погача. То, брашното, го взимахме назаем. Как да занесеш царевичен хляб на болен човек? Тръгвах в студа, пеша до Шейтанджък. Вятърът брулеше, но знаех, че трябва да се преборя с него. Заради тати. Последния път, когато му занесох хляб, го запомних ясно. Лежеше татко на леглото. Прегръща ме дълго. Как само бодеше брадата му. После отчупи половината погача и ми я подаде. Знаеше, че страшно ми се яде пшеничен хляб. Тръгнах да се прибирам, а навън виелица и студ. Влязох в гостилницата, за да се стопля. Вътре седяха няколко българи и пиеха ракия и вино. То, тогава само българите пиеха алкохол. Турците и не помирисваха. После, като отвориха едни усти и засрамиха българите. Седнах до печката и си протегнах ръцете към нея. Целият бях премръзнал. Като се постоплих малко, изкарах погачата, дадена ми от татко. Отчупих си едно парче. Бръкнах в джоба си за орехите, които намерих по пътя. Така и почнах да ям хляб и орехи. Беше най-сладкото нещо на света. Още не мога да забравя този вкус. Винаги, когато чуя за Шейтанджък, се сещам за вкуса на погачата и орехите.

  – Откъде си, момче? – изрече изведнъж някой до мен с плътен глас. Повдигнах глава. Беше съдържателят на гостилницата. Огромен мъж със засукани мустаци. През гърдите му беше заметната престилка.

  – От Трем – отвърнах плахо и се изправих. Бях сигурен, че ще ме изхвърли навън. – Аз само малко…

  – Сядай, сядай – отвърна гостилничарят и ме натисна надолу по рамото.

  После, без да изрече нищо, се отдалечи. Върна се след няколко минути с паница боб в ръка. Сложи я на масата.

  – Яж, момче – изрече и си тръгна отново.

  Всъщност, излъгах. Вкуса на хляба и боба ми е в устата. Не на орехите. Беше най-сладкият боб на света. Никога повече не усетих този вкус. Скоро паницата беше ометена, но оня се доближи с нова в ръка.

  – Свали тези мокри цървули и си стопли краката – нареди ми после. – Махни и тези парцали, които си омотал на краката си.

  Изведнъж в ръцете му видях чорапи. Дебели вълнени чорапи. Бях виждал подобни на краката на богаташите, но никога не бях имал. Едвам ги обух. Никога не бях го правил и не знаех как става.

  – Обуй и кондурите – изрече съдържателят и ми бутна и едни обувки в ръце. – Вече няма кой да ги носи.

  Едва ли имаше някой по-щастлив от мен на света в този момент.

  – Прибирай се, момче, че иде снежна буря – бяха последните думи на съдържателя, докато ме изпровождаше до вратата.

  По пътя не вървях, а летях. Подскачах весело нагоре-надолу и дори вече не усещах бурния вятър в лицето си. Сякаш някой ме галеше, а душата ми едва не хвръкна.

  Прибрах се на село и отидох веднага при ходжата. Беше приседнал на миндера и пиеше кафе, обхванал филджана с ръце.

  – Ходжа ефенди – изрекох право в лицето му. – Този българин сега, ще иде ли в рая?

  Ходжата така подскочи, че се опари с горещото кафе. Дълго седя и мисли. През цялото време пуфтеше и цъкаше с език. Приглаждаше брадата си с ръце, но отговор така и не можа да ми даде. Тогава разбрах, че в неговия Рай място за друговерци няма, каквото и добро да сторят.

  – Довиждане, ходжа ефенди – изрекох и до ден-днешен в храм не съм стъпвал.

  После пораснах. В казармата изкарах курс и станах мазач. Дадоха ми хляб в ръцете хората. С тази професия и ви изхраних. Богато може да не сте живели, но не позволих да ви липсва нещо. Работих по различни краища на страната. Работих на българи, на турци, на цигани, на арменци, на евреи. Един лев не ми остана в хората. Винаги ми плащаха до последната стотинка. Докато не отидох в Турция. Работих на един хаджия. Не ми даде половината пари, нечестивецът. Ходих десетки пъти да си ги искам. Накрая, една вечер ударих две-три ракии. После се изтипосах пред вратата на хаджията и се развиках:

  – Хаджията е крадец, лъжец и мошеник.

  Виках, колкото глас имам. Наизлязох хората по прозорците.

  – Какво става? – чудеха се.

  – Хаджията е нечестивец – продължавах аз. Не ми пукаше от нищо. – Не ми даде парите за труда ми. 

  Притича и самият хаджия. А уж го болеше кръстът.

  – Спри, бе момче – крещеше през цялото време. – Да не откачи? Аз колко пъти те виках да минеш да си вземеш парите?

  Даде ми ги веднага. И десет лири отгоре ми подаде.

  – Не ги ща – изрекох и ги хвърлих на земята. Нека се наведе и той да ги вземе. Аз не се навеждам.

  Преди това, в България, имаше пожар. Едно момче, турче, влезе в огъня. Спаси децата и майка им. Християни бяха. Влезе за последно да провери да не е останал още някой и повече не излезе. Насъбра се цялата махала. Дойде и попът. Беше приседнал на един дръвник. Застанах пред него.

  – Дядо попе – изрекох в лицето му. – Този турчин сега, ще иде ли в рая?

  Знаеш ли? Приглаждаше си брадата по същия начин, както навремето ходжата. И по същия начин пуфтеше и се чудеше какво да отговори. Тогава разбрах, че са еднакви. Затова и все ходят в черно. И в неговия Рай нямаше място за друговерци. Бяха си направили Рай само за тях. Техен, личен. Да построят човешки Рай, който да е за всички хора, не бяха се и сетили. Така е, моето момче. Всеки те натиска. Иска да не мислиш. Иска душата ти да му принадлежи.

  ***

  Привършва татко с разказа, а още дълго седим и мълчим, навели глави. Седнали сме на масата, в двора. Кучето не мърда и то. Прилегнало е. Сякаш разбира нещо.

  – Искаш ли още малко ракийка, тате? – изричам по някое време. Колкото да наруша тишината. Пили сме достатъчно вече.

  – Налей, ама от онази скоросмъртница. Дето изгаря душата и после те кара да не мислиш – изрича той и тихо заплаква.

  Сълзите му тръгват сами. И да иска, едва ли би успял да ги задържи.

  Дълго се лее мъката от очите му. Клати глава и понякога тихо напява. Като че ли опява живота, който си е заминал, или този, който идва.

  – Да си лягаме, тате – проговарям след време.

  – Ти си лягай. Аз след малко.

  Излягам се на спалнята и дълго не мога да заспя. Сълзите на тати продължават да нашепват за предстоящата буря. Седи точно пред прозореца ми. А бурята набира сила, някъде там. После, по някое време си ляга, но сънят ми вече е избягал отдавна. Онова състояние, когато не си нито буден, нито заспал, а мислите напират в главата и не дават покой, колкото и ракия да изпиеш. Не знаехте, че разказите идват сами в главата в съня ми, нали? Сякаш някой ги праща в определена последователност. Нищо! Художествена измислица.

  …Виждам се как седя на чин, но не в училище, а в палатка, в която се предлагат бира и кебапчета. Съвсем скоро бях на събор на село. Седим с директора от бившето ми селско училище. Отдавна е закрито.

  – Много лошо си ни описал нас, комунистите, в „Метаморфоза“ – изрича той и лекичко се усмихва.

  – Нищо лично. Такива бяха времената – отвръщам.

  – Да, такива бяха.

  – И идват по-лоши.

  – Дали?

  – Нямайте и капка съмнение.

  – А ти откъде си сигурен в това, докторе? – усмихва се отново директорът.

  – Виждам бъдещето. Вечер, когато си легна, картини от бъдещето нахлуват в главата ми.

  – И какво има там?

  – Всичко е червено. Само кръв. Човешка кръв, потекла по земята. И пустини.

  Дълго мълчим.

  – А кебапчета защо не си взимаш? И бира не пиеш – изрича по някое време директорът.

  – Аз на чиновете, на които съм сричал азбуката, кебапчета не ям – изричам. – И бира не пия. Те са свещени.

  После поглеждам към него. И той не пие и не яде нищо. Но останалите нагъват.

  Колко станаха новопостроените храмове вече? Не е вярно, че строят само едните! Строят и едните, и другите. А, да сте чули за новопостроено училище? За какво говорим, тогава? Само закриват. Станаха ли вече хиляда закритите училища? Нагъват кебапчета и бира по чиновете, разположени в палатки, и после всеки влиза в своя храм, за да се моли. И само неговата вяра е права. Друга няма. И всеки е сигурен, че ще отиде в Рая. Това, че всъщност човешкият Рай е на земята, не им и идва наум. Затова са го превърнали в Ад.

  Само в моя сън ли са кошмарите? Тровят само моите нощи ли? Отново аз ли съм черният оракул, предвиждащ бъдещето? Нима никой не вижда демаркационната линия, прокарвана от Шейтана и Сатаната в нашите души? Съюзили се и го правят заедно. Не знаете къде са ли? Пуснете си телевизора. Ще видите изчадията им. Плъзнали са навсякъде. Завъртете копчето на радиото. Ще чуете гласовете им как вият в ефира. Купете си вестник. Ще ги зърнете да подскачат между редовете. Ако и това не ви стига, излезте на улицата. Ще ги срещате из тротоарите. Ще се усмихват даже.

  Защо седяхте на тези чинове, хора? За да нагъвате после кебапчета на тях ли? На нищо ли не ви научиха? Какво бъдеще оставяте за децата си? После се чудите, че бягали. Никога ли хората няма да поумнеят? Това моят свят ли е? Нима не виждате… Всъщност, тати вижда по-добре от повечето от вас.

  Надявате се да ви подмине бурята ли? Блажени са верующите.

  Спирам…

  От тати знам, че трябва да се правя на по-глупав, отколкото съм всъщност.

   

  Хасан Ефраимов

  Добрич, 30.08.2017 г.

• <<
• 1
...
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
...
• 81
• >>