литература
- Спомен
.
Няма ги вече прашните друми,
черните цигани с конете бели.
Следа не оставиха. Корени пуснаха.
Къщи направиха. И ги забравихме.А в моя род баба на внучка предава,
че я орисали някога врачките
с песен и хубост света да радва
и да остава все сама – като вятъра.Колко лета оттогава са минали
не съм броила – чета ги на вяра.
Чакам да видя дали ще ме стигне
прокобата нявгашна и си повтарям…че младост и хубост не са до века,
че разум и мъдрост хората тачат,
а в душата ми черните цигани
пеят, пътуват, пият и плачат..
Таня Панова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Среща в София с Антонина Дуриданова
.
Заповядайте на вълнуваща среща с писателката Антонина Дуриданова!
26 юни 2025 г., четвъртък, от 19 часа
FOX book café
София, ул. „Уилям Гладстон“ 32
Антонина Дуриданова е известна в Америка и България с книгите си „Бягство от желязната завеса” и „Магия за дълголетие”. Антонина е родом от София и израства в семейството на проф. Дуриданов, където от ранна възраст обиква книгите и пътуването. Завършва английската гимназия през 1968 г. и след една година студентство в Белград, прекосява нелегално границата за Австрия.
Нейният живот в Америка започва от нула, като преодолявайки всякакви трудности, писателката се образова с три университетски дипломи. Кариерата й в Американската данъчна администрация я връща в България през 1992 г., по покана на българското правителство, като данъчен съветник, за да помогне с изграждането на българска данъчна администрация.
След пенсионирането си Антонина се отдава на писателска дейност като в книгата мемоар „Бягство от желязната завеса” тя описва историята на България по време и след комунизма, както и разказва за пътя на изграждане и растеж на един човек. „Магия за дълголетие” е книга с подробни описания за осмислен и здрав живот и е в помощ на всеки човек, който избира да живее до дълга старост и да се радва на здраве и щастие. Антонина има три деца и шест внуци. Живее в Тексас, но прекарва част от времето си в България.
В Америка преподава български език на деца от българското училище в Южна Каролина и поддържа връзка с български общности и училища в различни щати. Съветът й към хората е да не спират да четат и да се образоват.
Срещата ще започне в 19:00 часа!
Вход свободен!
Събитието във Фейсбук ТУК
.
.
- Представяме Ви Роси Крамен
.
Роси Иванова Крамен е родена в София през 1958 г. Завършила е художествена гимназия и художествена академия – ВИИИ “Николай Павлович”. Многостранният й талант се изразява в различни жанрове, като живопис, скулптура, графичен дизайн, моден дизайн, монументална скулптура, журналистика и писане на разкази. През 1990 г. пребивава във Франция, където участва в изложби в Рен, Бордо и Париж. Духът и вдъхновението на живота й в Франция оставят дълбока следа в нейното изкуство. През 1997 г. се премества в САЩ и до ден днешен живее в Лос Анджелис. През 2013 г. публикува първата си книга с разкази „Любов на тротоара“. Участвала е в изложби, сред които и самостоятелни, в различни краища на света: България, Франция, Вашингтон, Ню Йорк, Пасадина и др. Роси Крамен е дъщеря на известната българска писателка Весела Люцканова.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
.
ИЛЮЗИЯ ЗА ЛЮБОВ
.
Той беше невероятно добър в продаването на тази илюзия. Правеше го непрекъснато и навсякъде, и на всеки. Успяваше да накара почти всички да повярват в илюзията. Всеки поглед, всяка усмивка бяха като обещание. Обещание за любов, за безкрайна, всеобхващаща любов. Ще те обичам, ще те обичам завинаги.
Неговите сини очи бяха толкова дълбоки и привличащи, но в същото време топли и убеждаващи. Те мечтаеха за любов. Чистата безусловна любов, която всеки желае. Очи, който бяха неустоими, като океан от любов, който те придърпва навътре. Тя не се опита да устои. Знаеше, че няма да успее. Както толкова много други жени, който се бяха предали на неговия чар по същия начин. Но в момента това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да направи така, че това да се случи. Тя искаше да бъде с него и да живее с илюзията. Тя искаше да живее в неговия свят от илюзии завинаги и да забрави за действителността.
Всеки път, когато отиваше да го види, не чувстваше земята под краката си и тичаше към дома му. Не можеше да се удържи, искаше да лети.
Сърцето й биеше с всичка сила в гърдите й. Имаше твърде много любов да сподели, а също и някои малки подаръци, които беше направила за него. Винаги мислейки за всеки малък детайл, който може да го зарадва. Може би този път ще почувства радостта да бъде обичана. Но вместо това всеки път си тръгваше от дома му разплакана. Всеки път беше наранена.
Независимо колко много го обичаше и колко пъти успяваше да преодолее болката, нещата не се променяха.
Тя беше закотвена в този кръг. Хваната в клопката на илюзията за любов. Желанието за любов беше толкова силно и всеобхващащо. Нямаше значение дали беше илюзия или не, тя не можеше да го превъзмогне. Не можеше да се откаже от илюзията.
Тя вече знаеше, че той не може да обича. Майка му го беше зарязала още като дете. Години наред той се бе надявал, че тя ще го вземе обратно в новото си семейство, но това никога не бе станало.
Всичко това го беше направило много силен и независим, но дълбоко в сърцето му съществуваше тази огромна празнина от нужда за любов. Той неудържимо излъчваше любов и копнееше за любов. Любов, която подсъзнателно никога нямаше да позволи да се осъществи. Очите му бяха обещание за любов. Любов, която никога не беше имал.
Тя не можеше да му даде това, което му липсваше. Никой не можеше да му даде миналото. Любовта й беше безгранична. Той й казваше всеки ден, че я обича, дори когато я нараняваше. Тя искаше да му повярва. Тя искаше илюзията. Не е ли всичко в живота една илюзия? Илюзията, че ти си различен. Че ще се справиш в живота по-добре от другите. Че няма да направиш същите грешки. Че ако даваш любов, ще получиш любов.
Тя знаеше, че животът е пълен с илюзии. Но все още не можеше да го приеме. Въпреки че той беше в залеза на живота си, тя искаше да спре времето, да го спаси и да спаси илюзията, която той създаваше. Обичаше го толкова силно. Тя отчаяно се нуждаеше от тази илюзия. Какво би бил животът без илюзии? И има ли по-голяма илюзия от любовта?
.
ТАНЦ СЪС СМЪРТТА
.
Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“
В отговор тялото ми моментално започна да се свива и да потъмнява от обезводняване. Аз съм родена на осмия месец. Хората казват, че седмачетата обикновено оживяват, но родените на осмия месец почти никога. Като по чудо аз оживях, но смъртта винаги се криеше наблизо.
За първи път през живота ми започнах да мисля за смъртта, когато бях само на четири години. Родителите ми ме бяха записали на детска градина с по-голямата ми сестра в нейната възрастова група, така че всички деца бяха много по-големи от мен. Те ме щипеха или бодяха с игли, наранявайки ме, с каквото можеха да намерят, и ми се подиграваха. Аз търпях мълчаливо, без да споделям мъката си с никого. И тогава започнах да си мисля, че ако умра, ще бъде по-добре. Всички ще плачат за мене. Започнах да виждам смъртта като спасение. Няма да има повече терор и повече страдание. Тогава си представях, че когато умреш, хората започват да те оценяват и може би дори да те обичат. Смъртта изобщо не ми се виждаше като нещо лошо.
Дори в тази ранна възраст аз усещах присъствието на смъртта и не се страхувах. Мисълта да не съществувам не ме плашеше. Исках никога да не се бях раждала. Може би тези мисли направиха тялото ми много болно. И понеже аз не се страхувах да умра, смъртта започна да се превръща в познат приятел, който ще ме спаси от страдание и живот без любов.
И тогава, точно когато навърших петнайсет години, смъртта получи истински шанс да ме отнесе. Апендиксът ми се спука и получих перитонит. Още си спомням как скочих от операционната маса, опитвайки се да избягам, и след това как докторите сложиха маска на лицето ми. Помня пропадането в дълбок, черен тунел и крясъците, идващи от всички страни, а после пълната тишина. Връщането обратно не беше лесно. Докторите се опитваха да ме събудят, задавайки глупави въпроси. Аз знаех, че умирам. Понеже бях художничка, в този момент единствено съжалявах, че не успях да нарисувам повече картини.
Но все пак оживях. Смъртта ме остави да поживея още малко, винаги напомняйки ми за съществуването си.
По-късно, обаче, когато колата ми се преобърна надолу по хълма, смъртта отново ми каза здрасти и след това продължи да идва и да си отива в сънищата ми, оставяйки ме обляна в пот. Това беше ясно предупреждение, но този път аз не съжалявах за творбите, които не бях успяла да създам. Този път съжалявах за всички мъже, с които бих могла да се любя. Съжалявах за цялата любов, която можех да преживея.
Всичко това, чувствайки смъртта толкова близко, ме накара да оценявам красивите моменти в живота още повече. Научих се в един момент да гледам в лицето на смъртта и веднага в следващия да се радвам изцяло на живота. Станах пристрастена към рискове. Започнах да пътувам на автостоп като четиринайсетгодишно момиче. Излизах в открито море посред нощ със сърф.
Скачах от високи места със ски през зимата. И всичките рискове, които поемах, ме правеха по-силна и по-мъдра. Достатъчно мъдра да знам колко временно е всичко на този свят.
Но винаги държах смъртта под око и смъртта никога не ме изпускаше от очи.
И както можеше да се очаква, здравето ми отново ме предаде. Изкарах цяла година в болница с пневмония след пневмония, отново и отново. Смъртта пак ми се усмихна: „Ти си моя.“ И след болницата, аз и смъртта станахме доживотни партньори. Развих астма. Започнах да се задушавам всяка нощ, чувствайки, че това е краят. После ставах по-добре сутрин, но след това се задушавах през нощта отново и отново. Знаех, че съм близо до края. Но този път съжалявах само за нещата в живота, които не се бях осмелила да направя. Нещата, които не бях опитала.Бях много болна и страдах неописуемо. Исках да умра. Молех се да умра. Смъртта беше като обещание. Като край на страдание. Като мечта. Като несбъднато желание. Смъртта се превърна в неразделна част от живота ми. Аз можех да почувствам дъха й във врата си. Можех да почувствам присъствието й. Но въпреки това успявах да й се изплъзна отново и отново. Като в танц, стъпка напред, стъпка назад, стъпка напред, стъпка назад. Можех да чуя музиката. Можех да се насладя на красотата на танца.
Никога не се опитвах да го спра. Никога не се страхувах, че умирам.
Никога не бях уплашена.
Но сега съм.
Сега съм ужасена, защото смъртта иска да вземе човека, когото обичам най-много.
.
- Разговор с преводачите на „Случаят Джем“
.
На 19 юни 2025 г., от 18:30 часа бг време, на живо във Фейсбук страницата на Къща за литература и превод, ще се проведе разговор с преводачите на романа на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ на английски, хърватски, украински, словенски и испански език.
Ето какво пишат организаторите на събитието:
„Срещаме ви с Анджела Родел, Ксения Банович, Олга Сорока, Борут Омерзел и Мария Вутова, за да говорим за процеса по превода, за предизвикателствата, възможните компромиси и находките в преводите им. Разговорът ще модерира Ангел Игов.
Участват преводачите:
Анджела Родел — английски език: The Case of Cem, Sandorf Passage, 2024
Ксения Банович — хърватски език: Slučaj Džem, Sandorf, 2016
Олга Сорока — украински език: Випадок Джем
Борут Омерзел — словенски език: Primer Džem, Goga, 2024
Мария Вутова — испански език: El caso Cem, Automática, 2026Разговорът ще се води на български език.“
Повече информация за събитието и участниците в него ТУК
.
- Жабешката река
.
Така седеше… Преди сто години.
Бутилка… пейката… до него
– есен;
реката – Жабешката му – отсреща,
а той загубен, в мислите унесен.И килната скованата барака –
оцапана –
петно безир… смола…
И всеки, който мине, вдига капка,
но тъй и името му никой не узна.Отде ли идеше, какъв бе пътят,
защо ли толкова празно зад очите.
Човек в небето си и…
тишина,
и болка някаква, дълбоко скрита.Додрасква с поглед облака отсреща,
въпрос задава –
сам си отговаря,
забързан вече в тъмното се спъва
и с тихи стъпки тръгва по тротоара.Завърнал се е – да –
но е забравил
къде е бил и кой го приюти,
в кои от тези сипеи бе падал,
под тези срутени, пропаднали звезди.… И пак седи сега – след сто години –
реката – Жабешката му
– отсреща!
Палтото му – огладено до светло –
за тази толкова безсветла среща..
Васил Славов
.
- Жертвоприношение
.
Разказ от Ибрахим Бялев
И тази година се изниза някак неустно. На късметлиите Аллах им даде рожби, на други – невести или зетьове. На трети – здраве и щастие… Имаше и такива, които пострадаха от коварни болести. Не бяха малко и ония, на които стрехата им жадуваше за радост и поминък. Но, както казваше бучу* ми: „Всичко е в ръцете на Аллах. Той решава. Той прощава. Той дарява.“ Именно заради това всички в селото ни с голямо вълнение очакваха Байрама, в който към Всемогъщия щяха да отправят жертвоприношение.
Селото ни, в което се бях родил и живеех, колкото беше малко, толкова беше и древно. В него много мъдреци и дервиши бяха живели. Но в съвремието ни само моят бучу бе наследил от тяхната мъдрост. Много хора опираха до него, когато бяха в беда, и искаха от него съвети. Аз често сядах до него и винаги се наслаждавах на мъдростите му. А той всеки ден отделяше време за мен и, както обичаше да казва, да сложи върху основите ми още един камък. Още помня думите му:
„Заради другия Рай, много хора пропускат този тук, на Земята.“
„Човек огън не го гори. Горят го греховете му.“
„Неукият нищо не харесва в другите. А на себе си гледа със слепи очи.“
„Който се качи на магарето, трябва да приеме и последиците.“
„Търговията – намръщеното лице, а семейството невъзпитаното дете и пропадналата жена ги провалят.“В деня преди празника не можах да се стърпя и аз го попитах:
– Буче, как трябва да съхраним месото на курбана, за да не се развали?
– Като го раздадем на нуждаещите, сине. По този начин и до съдния ни ден няма да се развали.
На портата ни, както винаги, почукаха цяла дузина изпаднали в беда хора. И, както винаги, той и в този ден на всички успя да помогне. На някои от тях даде бащини съвети. Други пък ги изпрати с упреци, че са се отклонили от човещината и заради лакомията си неусетно са се превърнали в чудовища. На един от тях пък с въже завърза единия крак и едната ръка и така го изпрати за вкъщи като му каза, че това ще е животът му, когато остане без семейството и без обичта към близките.
Надвечер, когато остана свободен, баща ми с голямо вълнение се приближи до бучу и с още по-голямо вълнение го попита:
– Буба**, утре е Байрям! Кажи ми какво да заколя на него? Знаеш, животните ни са в изобилие. Имаме и хубави кочове и още по-хубави телета. Но тъй като всичките ги обичам като мои чеда, така и не мога да реша, кое да заколя.
Бучу ми този въпрос сякаш го беше чакал цяло столетие и като малко дете му се зарадва. И след като погали брадата си, както никога досега, сериозно му отговори:
– На този толкова велик празник за нас, сине, първо заколи лъжата. След това заколи и изневярата. С гордост заколи и кражбата. След това недей да щадиш и немотията. Заколи и нея. Заколи и нечовечността в себе си. И накрая в себе си заколи и омразата. И чак след тях, каквото искаш, това коли.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бучу – дядо.
** Буба – татко.
.
- Представяне на българската съвременна литература в Аржентина
.
Родната общност в латиноамериканската страна не пропуска да чества всеки път най-лъчезарния от празниците в календара – 24 май, Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.
Тази година празникът беше отбелязан достойно в Буенос Айрес, с организирания от Гражданската асоциация „Българите в Аржентина“ форум на актуалното родно писателско творчество. На него бяха представени произведения на наши автори, отпечатани неотдавна на испански език със съдействието на организацията.
.
.
Събитието се състоя на 23 май т.г. в салона на Editorial Dunken, издателската къща на някои от творбите. Отзоваха се любители на четенето, жадни да се докоснат до българската словесност и духовност.
Сред присъстващите се открояваха българският посланик Н. Пр. Стоян Михайлов, новоназначеният консул Оля Огнянова, чужди дипломати, дейци на културата и сънародници от диаспората.
Водеща на конференцията беше Аксиния Иванова, председател на Гражданската асоциация „Българите в Аржентина“, адвокат, писател и член на Съюза на аржентинските писатели (S.A.D.E.).
.
.
Последователно, с експозета и кратки видеоматериали, бяха представени три издания.
„Преди сътворението“ – изключително оригинална творба. По език и структура можем да я оприличим на епическа поема, приказно слово от 12 изложения, вид алегория, която отделя голямо внимание на детайлите. Проникновеният автор Христо Славов успешно надниква в скритите кътчета на човешката душа и кара читателя да осмисли собственото си битие.
.
.
Произведението „70/15“, излязло изпод майсторското перо на проф. Златимир Коларов, д.м.н., се състои от 15 автентични разкази, почерпани от нелекото битие на лекаря и ежедневните му срещи с различни герои, съдби, мечти, болки и надежди. Всяка една от историите е своеобразна вселена.
.
.
Книгата „Българите в Аржентина – културната дипломация на новата емиграция“ с автори Аксиния Иванова и Иван Цанков – хронологично повествование за живота и активността на българското сдружение. Разказва за събития, отпътували в историята, но също така представя вече изградения фундамент, на който стъпват други неща: случващи се или предстоящи да се случат.
.
.
След запознаването с българските автори и техните съчинения, думата беше дадена на специално поканени литератори:
– Рубен Толоса, писател, автор на най-пълната биография на поета с български корени Марио Несторофф (1936-1980), родом от провинция Чако, където се намира най-старата и най-голяма българска общност;
– Еухенио Лопес Ариасу, писател, преводач и славист, ръководител на Катедрата по славянски литератури на Университета в Буенос Айрес, превел и издал на испански език Христо Ботев и Константин Павлов.
.
.
Двамата познавачи на писаното слово говориха за своеобразния интеркултурен мост, създаден от Асоциацията с проведения форум на родното творчество, който затвърждава връзките между двата ни народа.
Вълнуващата среща продължи и по време на коктейла, даден за гостите на събитието, с разговори за съвременната българска литература, за която може да се каже, че вече уверено стъпва на южноамериканския континент.
.
.
Текст и снимки:
Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“
.
- Литературен конкурс „Език свещен“ – 2025
ТРЕТИ МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ЛБПСС
„ЕЗИК СВЕЩЕН“ 2025.
ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА (ЛБПСС)
обявява
Международен литературен конкурс за поезия и проза „Език свещен“,
посветен на 15-годишния юбилей на организацията.
УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ:
· В конкурса могат да участват български творци от цял свят, навършили 18 години. Лигата отправя специален апел за участие към авторите, които живеят в чужбина, но творят на родния език.
· Произведенията трябва да са на български език и непубликувани под каквато и да било форма.
· Темата е свободна.
· Конкурсът е анонимен. Авторите ще изпращат по два файла – един с творбите, и втори – с творбите, името на автора и информация за контакт (име, възраст, адрес, телефон и имейл).
· До конкурса няма да бъдат допускани творби, които не отговарят на посочените условия.
.
РЕГЛАМЕНТ:
· Раздел поезия: Всеки автор може да участва с не повече от три поетични творби.
· Раздел проза (разказ): Всеки автор може да участва с не повече от едно белетристично произведение до 5 страници (Times New Roman, 12 pt., line spacing 1.5, PDF или Word).
· Творбите се изпращат електронно на следния адрес: [email protected]
· Срок за изпращане: 31 юли 2025 г.
· Произведенията ще се оценяват от тричленно жури.
· Журито ще обяви имената на победителите на сайта на ЛБПСС на 1-ви октомври 2025 г.
· Организаторите си запазват правото на промени в регламента.
.
НАГРАДИ:
· Във всяка категория ще бъдат връчени по три награди за първо, второ и трето място, както и по три поощрителни награди.
· Първа, втора и трета награда във всеки раздел получават материални награди и грамоти: първо място – $300, второ място – $200, трето място – $100.
· Трите поощрителни награди във всеки раздел получават грамоти.
· В допълнение, всички отличени произведения ще бъдат публикувани в алманах Любослов 2026, издание на ЛБПСС.
· Наградите ще бъдат връчени в началото на месец ноември в Чикаго, САЩ, по време на тържествата по случай 15-годишния юбилей на ЛБПСС; предвижда се и церемония по награждаването в България.
.
Лига на българските писатели в САЩ и по света
.
- Ин и Ян
.
На спирката на рейса в село има пейка. На пейката има люспи от семки. И под пейката също, че и на пътя има люспи от семки. Народът чака рейса и люпи семки. Каква красота има само в тия люспи – половината са бели, половината – черни.
Белите са по-големи и са от тикви, а черните – от слънчоглед. Ето ти я цялостната философия на живота – спирка, път, рейс и люспи от бели и черни семки. Ин и ян.
Когато за пръв път видях медальон с белите и черните риби, които са си захапали опашките, не си помислих, че са вечно движение и че са ин и ян. Заприличаха ми на бяла и черна мряна от Вита, които скачат и се гонят една друга, а то се оказа, че било ин и ян, смисълът на живота.
В село семките са на голяма почит. Те заместват думите, общуването, те убиват времето, правят така, че в устата вкусът на сол да иска бира, те затрупват пейката на спирката, те препречват в края на краищата и пътя на автобуса.
Преди „сто века“ братът на баба ми Дона – Кольо Княза, от време на време ходел в София и с парите, спечелени от обущарския си занаят, гуляел по няколко дена. Страшен пияница и любовник е бил този обущар Кольо Княза и не нещо друго, а именно слънчогледовите семки са спасявали живота му в София. Свършел ли парите за пиене и жени, минавал на печени слънчогледови семки, които му докарали в края на краищата язва и разбито любовно сърце.
Ще ми се да добавя, че Кольо Княза неслучайно е ял слънчогледови семки, ще ми се да кажа и, че е бил слънчоглед в живота си – някакъв слънчоглед – че се е въртял и гледал към слънцето. Но той се беше въртял единствено около обущарския тезгях, около шишето с ракия, жените и луната. И слънчогледовите семки са му отмъстили.
Веднъж попитах баба защо Кольо Княза не е ял тиквени семки – хем са по-големи, хем са по-хранителни и полезни. Бях чел, че тиквените семки укрепват организма, че помагат на зрението, че в известен смисъл променят представите ти за живота – окръглят ги. Но баба ме отряза:
– На Кольо му ставаше лошо от тиквени семки, а и ние тука с тикви си храним само прасетата.
Сега в село рядко има прасета и тиквите са по-скоро екзотика. Според мен са нещо като по-голямо киви и като ги видиш в някоя царевица или на някой дувар, тичаш да ги снимаш за спомен. И слънчоглед много не се сее, по тая причина намаляха гугутките и гривеците, слънцето почна по-бързо да минава над долината. Няма ли слънчогледи, на слънцето не му е интересно и бърза да се скрие, а ето че сме се заринали с люспи от тиквени и слънчогледови семки. И на всичко отгоре те ми приличат на ин и ян.
Ами ако са денят и нощта, ами ако са бели пера и черни пера от бели врани и черни врани? Ами ако са сажди и снежинки?
Всичко може да са тия люспи от семки. Само дето няма да е лошо някой да ги помете.
Не се надявам да се приеме Закон срещу яденето на семки в България. Че ние, ако не люпим семки, какво друго да правим? Забраниха ни да пушим, но засега ни оставиха люпенето на семки. И това напълно отговаря на очакванията ни, че рано или късно оттук ще мине рейс – закъдето и да е, важното е да мине.
.
.
- Среща с Людмила Калоянова и Васил Славов, „Американски триптих“ и „Ахав“
.
УВАЖАЕМИ СЪНАРОДНИЦИ, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ!
Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Българският културен център в Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър Ви канят на среща-разговор с писателите ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА И ВАСИЛ СЛАВОВ и представянето на книгите им „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“ и „АХАВ“.
МОДЕРАТОР: АНГЕЛ КОЛЕВ, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
Събота, 10 май, от 20:00 до 22:00 EEST
582 Upper Gulph Rd, Wayne, PA 19087-2096, United States
Вход свободен
Събитието във Фейсбук ТУК
.
ЗАЩО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРИСЪСТВАТЕ?
– „Американски триптих“на Людмила Калоянова е продукт на ИК „Жанет“ (редактор Георги Цанков, художник Иво Рафаилов);
– Романът бе наречен от критиката „философски“ и „многопластов“;
– Читателите го определиха като „изключително забавен“ и „четящ се на един дъх“;
– Книгата изчерпа първия си тираж за по-малко от шест месеца;
– „В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни.“
– Васил Славов бе определен от критиката като един от „най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност.“
– Поетичният сборник „Ахав“ е илюстриран с картините на великолепния художник Станислав Памукчиев.И ОЩЕ…
Гостите ще имат възможност да се запознаят с авторите, да задават въпроси, както и да участват в неформалната част от представянето. Заповядайте и доведете приятел или член на семейството, за да се запознаете с авторите и да си вземете автограф; за да се включите в разговори с хора, които намират четенето смислено и приятно.
.
ЗА РОМАНА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“ (2024):
„Американски триптих“, на пръв поглед леко и забавно четиво, е книга за търсенето на корените, за възможното или невъзможно изкупление. Романът запълва едно останало незаето пространство в съвременната българска литература като поставя ударението върху съдбата на няколко поколения емигранти в Америка.
ОТЗИВИ ЗА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“:
• Наталия Недялкова
“Тази необикновена книга се чете на един дъх, но и се препрочита със затаен дъх, защото всеки прочит разкрива нови пластове и нови послания.”• Палми Ранчев
“Отдавна на бях чел толкова увлекателен роман. Богат език, наситен със събития сюжет и калейдоскоп от човешки персонажи. Използваният материал е наистина богат.”• Гергина Дворецка
“Харесвам книги, които не само дават отговори, но карат слушателя да си задава въпроси и да мисли над тях. Такава е „Американски триптих“. Като прибавим умението на авторката да рисува с няколко щриха запомнящи се образи и деликатното вплитане в повествованието на красива любовна история, романът е наистина впечатляващо четиво.”• Диана Саватева
“Опитното перо се усеща не само в лекотата на разказа, но и в умението да се заплете интрига и да се държи буден интересът към нея от първата до последната страница. Отвъд увлекателния разказ е лиричният поглед на Калоянова, както и философската зрялост на творец, избрал да дели живота си между две доста различни реалности.”• Росица Чернокожева
Това е полифоничен роман – и исторически, и философски, и екзистенциален, и модерен като фабула и наративност, който въздейства на чувствата ни в широкия диапазон от родова памет и религиозна памет до усещането за космополитност и (пост)модерност..
ЗА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА
Людмила Калоянова е поет и писател, доктор на филологическите науки (University of Pittsburgh). От 1990 г. живее в САЩ. Един от инициаторите на идеята за обединение на българските културни центрове извън България. Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (2021-2023). Вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Автор на книгите „Uebergangsgeschoepfe” (1998), „Аnadromous“ (2017), „Между лавъра и кръста“ (2020), „Номад“ (2022) и „Американски триптих“ (2024). Съставител и редактор на сборника „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), първата антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от американската, европейската и австралийската диаспора.
Удостоена с наградата „Нике” на Лигата на българските писатели в САЩ (2023). Високото отличие е връчено във връзка с цялостната й дейност за популяризиране на българската култура и отстояване на българската идентичност в и извън пределите на България. Носител на наградата „Нова социална поезия“ (2018). Стихосбирката й „Номад“ е номинирана за националната литературна награда „Иван Пейчев“ (2023) и в националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2024)..
ОТЗИВИ ЗА „АХАВ“ (2024):
• Димитър Христов:
Васил Славов се утвърди в българската поезия в последните години с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност.• Никола Иванов:
Новата стихосбирка на Васил Славов „Ахав“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия.• Недялко Славов
Емиграцията е странен феномен. Тялото се изнася, за да се спаси, а духът, чрез носталгията, е в непрекъснато състояние на обратна емиграция към Родината. И това състояние пази възвишената представата за родното. То пази и Логоса в неговата чистота и близост до оригинала. Това си мисля, докато чета прекрасните стихове на Васил Славов, един от знаковите ни съвременни поети, които съдбата разпиля по света.• Румен Леонидов
Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“.• Валентина Радинска
Каква великолепна книга! Какво пиршество на мощния талант, какво вдъхновено Слово! Душевност с толкова силни криле, че не се побира нито в страниците, нито в тесните дрехи на думите! Сила, дълбочина, съкровеност и много, много Поезия от най-висше качество!.
ЗА ВАСИЛ СЛАВОВ
Васил Славов е роден в София. Завършва английска филология в СУ
„Климент Охридски“. Първата му стихосбика излиза от печат през 1989г.
Същата година заминава за САЩ, където специализира литература,
литературна критика и креативно писане в Pennsylvania State University. До заминаването си публикува поезия, преводи и критически материали в повечето литературни издания в България. Автор на няколко поетични и белетристини книги. Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания.
Награди в национален конкурс за поезия „Биньо Иванов“, съпътстваща награда и номинации в национален конкурс за поезия „Христо Фотев“, номинация в национален конкурс за поезия „Иван Николов“, лауреат на национален конкурс за поезия „Дамян Дамянов“, специална награда в национален конкурс за поезия „Йордан Кръчмаров“, номинации в годишна награда за проза – „Портал Култура“, в годишна награда за проза „Перото“ през 2024 г. и др. През 2024 г., съвмвестно с Румен Леонидов и Станислав Памукчиев, реализира сборник стихове „Ахав“, публикуван в издателство „Факел“..
Лига на българските писатели в САЩ и по света
и Български културен център в Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър.
- Великден
.
С „Осанна!“ градът Го посрещнал тогава.
Тълпата размахвала клонки зелени…
Защото „Осанна!“ не значело Слава –
на древен еврейски
означава Спасение.Спасение искали бедните хорица
от чуждото робство, от своите грижи…
Очаквали чудо от чудотвореца –
да грейнат от щастие
техните хижи.Но Божият син им говорел за друго:
че Бог е любов, че лъжата е робство,
че обич към ближния е тихото чудо,
което превръща
бедността в благородство.Такова Спасение – иди, разбери го…
И ето: от зли фарисеи насъскана,
тълпата след ден закрещяла: „Разпни го!“.
И Божият син
увиснал на кръста…И днес пак гадаем небесното слово,
спасено навеки от смърт и от тление.
И всеки Великден възкръсва отново
онази човешка мечта
за Спасение..
Георги Константинов
Из стихосбирката „Неделен човек“ (2017)
.
- Козуначената лейди
.
Тези дни си спомних за филма „Лимонаденият Джо“ – една музикална уестърн комедия, която получи „Сребърен ритон“ през 1964 г., на филмовия фестивал в Сан Себастиян. Главният герой се опитва през цялото време да забрани пиенето на алкохол в Дивия запад, за да може да продава своята безалкохолна лимонада.
.
.
Тези дни, през Страстната седмица, по нашите диви Балкани се появи Козуначената лейди. Тя не прекосила девет морета, а цял океан. Лордът, който я довел тук, се занимавал с непосилна за него работа, да оправя бакиите на дивите балканци, въпреки че бил доста неграмотен. Лейди трябвало да се справя сама в тази непонятна географска ширина. Препасала готварска престилка и започнала да пече козунаци за народа. Снимала се с тях като древногръцката богиня Естия (богиня на семейното огнище), като във всяка ръка държала по един кръгъл пай, наречен от нея козунак. Сложила му и една антинародна цена, вместо червено великденско яйце, и зачакала народния юруш към сладкарницата.
По този повод се сетих за няколко „козуначени“ истории. Какво ли не се изприказва за социализма и неговото поражение върху нашите яки балкански души! Как пък един не написа и два реда за козунаците? Още нямаше заводи и те се месеха ръчно, и се печаха по фурните. В нашата училищна лавка се продаваха по 12 стотинки. Ухаеха на козунаци! Изобщо за мене социализмът си беше козуначен! Имаше обаче една подробност. Седмица преди Великден, по нареждане „ОТГОРЕ“, изчезваха козунаците. И се започваше тайното месене на домашните козунаци. Баба пристигаше при нас в големия град специално с тази мисия.
Веднъж решила да опече козунак в дома си. Заключила входната врата, за да не я разконспирира властта, че се приготвя за Великден. Кухнята й беше вътрешна и имаше само едно малко прозорче, към двора на съседите. През него се понесъл навън вълшебният аромат на козунака, докато бил още във фурната. Не минало много време и на вратата се почукало. Бил кварталният ОФ-отговорник, изпратен да конфискува козунака и да порицае баба. Срещу бабината къща имало детска градина и децата играели в двора. Баба набързо нарязала още топлия козунак на филийки, взела подноса и по чехли тръгнала пред кварталния. Влязла в двора при децата и ги приканила да си вземат по парче козунак, а на офето казала: „Не може да отнемеш радостта и залъка на децата.“
След тази случка тя не можеше да пече козунаци вкъщи и идваше при нас. На Разпети петък с мама се захващаха за работа от зори. На този ден се спазваше пълен пост. В тестото се слагаше обезателно и светена вода. Преди да започнеше месенето се казваше молитва. Готовото тесто се подхвърляше нависоко четиридесет пъти. Когато се плетеше козунакът, той се благославяше. Готовите плитки се прекръстваха от баба, нареждаха се в една голяма тепсия и татко я носеше в кварталната фурна. И т.н, и т.н… козуначените истории са без край.
До ден-днешен не знам в Дивия запад да са престанали да пият алкохол и да налитат на лимонадите на Джо. Надявам се и на Балканите да не заменим великденските козунаци с пай. За да омесиш великденски козунак, трябва да знаеш и да спазваш традицията. Точно за тази традиция са думите на Г. Саферис (Нобел 1963 г.):
„Най-висшият израз на пролетта, който познавам,
е гръцката Страстна седмица.“.
Елена Пеева-Никифоридис
.
- Евгени Черепов в „Глаголницата“
.
„Извън обхват“ е един от онези романи, които като поемеш книгата в ръка и се зачетеш уж за малко (в една кротка вечер – да видиш как върви) и два-три часа по-късно вече си на 200-та страница. Защо? Какво има в този роман? Как го има? Тези въпроси ни се струват като едно възможно антре към разговора ни с Евгени Черепов на 13 април.
11:00 ч. Сиатъл
14:00 ч. Ню Йорк
21:00 ч. София***
Евгени Черепов (1981) дебютира като романист през 2012 г. с романа „Добавено лято“, за който получава съпътстваща награда от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, както и номинация за Националната литературна награда „Елиас Канети“ през 2013 г. Преди това, в периода 2005-2013, публикува активно разкази в периодичния печат. След десетилетие, прекарано в столицата, се отказва от инженерните науки (учи в Университета по архитектура, строителство и геодезия в периода 2000-2005 г.), както и от пребиваването в София, и избира да живее в родния Стара Загора. През 2016 г. завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и започва работа като преподавател по литература в гимназиален етап в родния си град.
След 12-годишна пауза, в която последователно става баща, филолог и гимназиален учител по литература, през февруари 2024 г. излиза вторият му роман „Извън обхват“ („Жанет 45“). Първият тираж се разпродава за по-малко от месец. Романът се допечатва още три пъти, печели Литературна награда „Перото“ в раздел „Проза“, както и е номиниран за награда „Хеликон“.
***
Линк към срещата – в навечерието на събитието във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата.
Събитието във Фейсбук ТУК
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
.
- За поезията на Николай Дялков, „Вертикален кръстопът“ и Тополовград
.
Николай Дялков е роден през 1963 г. в Тополовград, където живее. Има две висши образования: машинен инженер и право. Работил е като офицер в системата на МВР, сега е пенсионер. Автор е на стихосбирките „Настояще от спомени” (2002), „Постой, Любов” (2013), „И понеже рисувах слънца” (2014), „Адресна регистрация: бежанец” (2016), „Нагазване в женски води” (2016), „Шлифер, облечен на голо” (2018), „Последният идалго” (2019), „Вертикален кръстопът” (2020). Участвал е със свои стихове в десетки национални и международни сборници и алманаси. Има множество награди от национални и международни поетични конкурси. Негови стихове са преведени на руски, украински, сръбски и испански език. Председател е на Литературния клуб към читалището в Тополовград. Член е на Съюза на българските писатели. Потомък е на тракийски бежанци от с. Дервент – чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г. и 1923 г. – при турско клане и при интернирането им на о. Крит; както и на жители на с. Сачанли – в което, според предания, по време на османското иго турци не са смеели да пренощуват. „Преди година един литературен критик ми каза, че трябва да се разхождам като император из Тополовград, предвид постиженията ми в поезията. Приех думите му с усмивка, защото аз обичам обикновените хора и цял живот самият съм такъв…“ – пише авторът.
.
ПОЕТИЧНА АВТОБИОГРАФИЯ
От село съм. Там – много отдалече.
От Орешник съм, свито под Сакар.
А дядо ми във детството ми рече:
„Осланяй се на своя си дувар!”Дувари виждах много аз из къщи,
но думите на дядо не разбрах.
Пораснах. И животът се намръщи –
тогава някак всичко проумях.Работех сам. И сам си носих кръста.
Зад мене нямах крепостна стена.
Постигнах всичко. Не. Не вдигнах пръста.
Не казах: „Аз съм някой, ей ме – на!”.И пътя си от село не забравих.
Аз селянин съм – даже и в Париж.
И селския си корен не заравям,
че станал съм надменен, току-виж.Езика си по градски не завъртам.
Какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам –
една за всички тука е пръстта.Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.Тъй боря се с живота… С триста зора.
И вече май по-скоро да съм стар.
Сред хилядите крепости и хора
осланям се на моя си дувар..
ДИЛЕМА
Аз не съм градинарят на Господ.
Не поливам библейски цветя.
И вратите на Рая – залостени
ще намеря, щом грабне ме тя –
тази, с черната роба, с косата.
И за мен тя ще дойде веднъж.
Ще се стресне навярно, горката,
щом ме срещне – най-прост земен мъж.
Не, не съм градинарят на Господ.
Но не съм и придворен слуга
на Лукавия, който докосна
неведнъж моя свят със тъга.
Аз за всички съм, знам, друга тема.
Неразбран. И разбран. И дотам!
Бог и Дявол са с мене в дилема.
Но каква е тя… всъщност не знам..
НЕДОСЪНУВАНО СТИХОТВОРЕНИЕ
В памет на всичките ми починали близки!
Тихо скитам из село с уморени нозе,
с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
После тихо завръща колелото назад.Там на баба ми станът още песни тъче –
сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
с който тежко кросното – там, във оня салон,
още сбира доброто и му дава подслон.И онази совалка покрай мене снове.
Уж сънувах за малко, пък събра светове.
Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
с дядо тя поговори и с бръснача му гол.Ах, каква късметлийка – поотърка се тя
и в една табанлийка. Есента заехтя.
Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
Всъщност дядо ми трака – дялка нечий самар.После спря автобусът и се хлопна врата.
Нещо сякаш издруса и сънят полетя.
Ала, татко, премина покрай мене и ти –
ето, вадиш от скрина нещо, дето лети –мойто книжно хвърчило. Аз се смея до теб.
Сякаш вчера е било. Но сънят е свиреп!
Точно тука приключи и остави ме пак
на любов да се уча сам във късния мрак..
ПОКРИВ
Плете си паяжини времето
и трупа залъгалки.
Остава в него само семето
на истините малки.И ти в една такава истина,
оставаш вечна, мамо.
Черешата сега разлистена
е мъжкото ти рамо.От нея татко днеска гледа те.
И сбира небесата.
Той пее пак за теб – зад хребета.
Усин Керим – за Ата.А ти му помниш още песните.
И вино му наливаш.
Пътеките към него тесни са.
Тъгата – каменлива.Плете си паяжини времето.
И мене в тях оплете.
И под черешата ти взе ме то,
да спирам дъждовете,че самотата в гръм и мълнии
изсипва се над тебе,
очите ти – две чаши пълни и
аз в тях съм много дребен.А ти си пак онази, същата –
скроила вечен покрив
в душата си. Да се завръщам
при теб във дните мокри.И уж сега съм ти опората,
синовното ти рамо.
А скривам цял света на хората
под покрива ти, мамо..
НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО
Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!
Да усетиш
в ръцете си още
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.
Под навеса
с таванчето чамово,
уморен,
аз до теб ще приседна.
Ще запея
след виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно..
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ ТЕЧЕ СИ…“
В един наскоро появил се в духовния хоризонт сборник срещаме предварително уточнение: „Вертикален кръстопът“ (второ издание) е допълнена и преработена версия на осмата поетична книга на Николай Дялков. Тя е книга за Тополовград, за тополовградчани, за Орешник, за орешанци, за близките, колегите и приятелите на автора, както и за хора от община Тополовград, които са го докоснали с нещо. Той я посвещава на всички тях.“ Бих добавил – и на всички нас, които познаваме по-ранното творчество на този сърдечен, открит и по своему „делничен“ автор. Реалистичните и ясни послания, но които бързо открехват двери към читателската публика, търсеща разбиране за собствените си тегоби. Това са стихове с верен поглед към динамиката на битието, с вплетен по редовете, нравствен анализ на споделеното. С емоционален ракурс към крехкото равновесие между доброто и злото; между взаимното човешко доверие и студенината и мястото на личното „аз“ в отронващия се календар на дните. Над всичко споделено от Николай отчетливо пулсира живият живот. Въжделено тайнство, дарено ни от Създателя, което притискаме към сърцата до сетните мигове на неизбежния финал…
А „Вертикален кръстопът“ (изд. СД „Констант М – Петров и сие“, 2025 г. и с чудесни цветни илюстрации на деца от СУ „Д-р Петър Берон“ – Тополовград), разкрива най-желания за него център на света. Тук изгрява и залязва слънцето… Тук се случват най-важните събития за цялата планета, вместена в неголям географски щрих. С едно необходимо, според мен, уточнение – „регионални“ аспекти в споделеното няма, те съществуват само привидно. Мястото им на сцената е заето от спомени – философски интерпретации за хора и събития; от разкази за отлетели в друго измерение човеци, витаещи незримо между нас. От разсъждения за истинските стойности на съществуването и онова, което ни прави значими днес, и в очите на людете за нас… утре. Книгата черпи своите тематични сокове от извора на родовата памет, свято тачена от Николай. „Подсъзнателно мога да я нарека още „Книга за моите корени“. А историята на моите корени е интересна, като в тях се преплитат тракийски бежански гени от Дервент – селото, чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г., при турското клане, и през 1923 година, при интернирането им на остров Крит, и от Сачанли – селото, в което според преданията по време на турското робство турчин не смеел да пренощува.“ Както сам той с горест споделя в „Адресна регистрация: бежанец“, с посвещение на своите далечни, непознати предци:
И се ронят минути. И мигове бягат.
А над Тракия прежда небето преде.
И на Черно и Бяло море двата бряга
ме докосват със мисъл, която боде.
–––––––––––––––-
Все разравят по тъмно те белите кости
в беломорски дъбрави – на мои деди.
В кръстопът от печал и надежда залостен
днес оставям по тях аз безлични следи.А над Тракия прежда небето преде си.
И в сърцето ми трупа къдели печал –
в непознати, в далечни и в близки адреси,
на които насън може би съм живял.Част от творбите в тази книга са посветени на най-близките в семейството и пак част от тях – на други, вече изтлели в прежни години хора. Ликовете на бащата и майката, като добри икони, светят от витражите на домашния храм. Отдавна простили и благо прощаващи грешките на поостаряващите си, на свой ред, деца. Четейки тази поредица от химни-стихове, неволно си спомням Хайтов с покъртителното откровение „Докато са живи“: „И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне! Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи – не отлагайте нито минута. Ако искате да кажете „Благодаря“ – кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост вам и на вашите родители – завинаги!“. И защото после, във времето, настъпва трудно връщане назад в студа на спомените, за които напява лирата на Дялков:
А в оня дом на босото ми детство
пълзи студът по голите стени.
Притиска той на баба късогледството
и дядовите болни старини.Пълзи по овехтелите пердета,
които мама купи от града.
След татковите стъпки тихо шета…
И мен след него те ще отведат.Отдавна пустотата е наляла
отварата си в родния ми дом.
И свита там, във ъгъла, заспала,
сълзата ми живее мълчешком. („Празният комин“)По страниците са включени и стихове с посвещения и за други хора, скрити в небитието – приятели и колеги, вплетени в прочувствен реквием. Те битуват в силуета на времето, без никому да пречат, в живия пулс на града. С колегите на Николай, с красивите жени по улиците, с детската глъч и шума на колите. И с мислите за натрупващите се години… За приятелите, пръснати по света, които все някога ще се завърнат, макар и за кратко. Но, нека си чука на вратата старостта! Нека стъпките бавно натежават, а познатите образи тихо отлитат един по един в нетленната вечност! Има ги още и родното село Орешник, и китният Тополовград – и ще ги има и занапред, нали? Заедно с генетичния код на историческата приемственост между поколенията. Покълнал някога „там“, под дъгата на историческите превратности и сега – тук? Не е ли това по-важно от тъжните мисли, не е ли повод за искрена радост?
Ако някога търсиш си Рай,
ти тръгни по смълчаните улици
в свечерения град под Сакар,
сред мъха и съня на тополите.
По тревистия пуст тротоар
със цветчета по края наболи.
Просто спри вечерта в моя град.
Остани цяла нощ. Пренощувай!
Тишината и лунният цвят
безсловесно душата лекуват. („В моя град“)Много още бих разказвал за новата книга на Николай Дялков „Вертикален кръстопът“ – цветна галерия от изповедно откровение, спомени, красиви послания и… мъничко носталгична тъга. Защото тленното има неумолим финал, а щастието нерядко струва преглътнати сълзи. Но човешкият, буйният, пълнокръвният кръговрат е вечен и той, неукротим и ласкав, кипи в сърцето на Сакар. Знам, че който разтвори поетичния сборник, ще се връща към него отново и отново. А това е най-голямата награда за перото на всеки стойностен творец, нали?…
.
Материала подготви Георги Н. Николов
.
- Голямото пиене
.
Страх ме е било от пияни хора. На баба брат й – Кольо Княза, беше пияница, но хората умираха за него. Поправяше им обувките, пиеше и им пееше. Но аз умирах от страх да не падне по дървената стълба на къщата ни и да се пребие.
Пияниците рано или късно падат и се пребиват. Дори тези, които пеят като грамофонни плочи. Баба ми Дона така казваше за брат си: „Пее като грамофонна плоча“.
Голям страх съм брал, като видя някой да залита по улицата и да се клатушка. Представял съм си, че идва мечка, която може да ме изяде.
Мъжете пият много – винаги са пиели. От студ, от сняг, от жега, от мъки и най-вече – за да се забравят. И от любов, и от драматизиране на любовта – алкохолът превръща любовта в пиеса. Божии създания сме, но пиенето пали такива дяволи под кожата ни, че описване няма. Но е сигурно, че дяволите под кожата на човек понякога го радват, правят го да не мисли нищо, да политне – и встрани, и нагоре – преди да си счупи носа в камъните.
Аз пия от ученик в трети-четвърти клас. Глътвах си тайно от шишето с ракия по две-три глътки, гледах как ракията в шишето се заплита на синджирчета и заспивах. Исках да не мисля нищо, да спя. А и ме мързеше страшно – нищо не исках да става. После в гимназията всеки ден пиех по две бири тайно на гарата в Ловеч и спях по цял следобед. А като постъпих на работа в Комсомола, пиех непрекъснато – в Ловеч – на битова основа, а в София – на интелектуално-партийна основа. Напълно щях да се пропия, когато избухна демокрацията и аз се върнах в първо отделение и станах учител. Пиене до откат – по всички линии, та чак до инфаркт.
Толкова за мъжкото пиене.
Вие сте в пълното си право да разширите и разклоните написаното от мен с всякакви мъжки алкохолни истории – от кисел и непоносим характер до побоища, скандали и тормоз на всичко, което шава около пиещите мъже.
За мъжете хубаво. Но защо толкова много пият жените? Ей така, както се правят, че не близват ракия, както сумтят и мразят пиещите си мъже, почват да пият тихо и напоително и се превръщат в не знам точно какво.
Като дойдох в София, първите месеци ходех на гости на едно мое роднинско семейство. Издигнати хора – той млад доцент в институт, тя – доктор. А като им ходех на гости, докторката така се напиваше, че заемаше поза на жаба, оглупяваше напълно, пулеше се с разширени очи, само мучеше и о, ужас, както се казва – пияният й мъж – доцентът, хем се радваше, че се е напила, хем я презираше, че прави това, което прави и той самият. Олекваше му по този начин.
Не знам дали на жените по някое време не им писва от нашето мъжко пиене и правят същото, за да ни покажат какви свине ставаме в пияно състояние.
Имах и колежка от учителския ми период, която толкова обичаше мъжа си, че наричаше неизменното му вечерно натряскване опиване.
– Сашо и тази вечер се опи много. Не спря, докато не изпи ракията, и се опи. И аз го сложих да си легне.
Каква любов само, каква жена, каква учителка. Сашо се опи! Мед й капеше от устата. Или кой й знае какво й е капело. Тоя същият Сашо обаче взел, та я гръмнал в крака с пищова си една вечер от ревност и защото не му била направила супа – както се бил опил.
Иди вярвай на любовта и на пиенето. И двете ни запращат в непознати гори и в непознати светове. Защото пиенето и любовта не прощават.
С голяма мъка на сърцето ще ви кажа, че майка ми също се пропи – като умря татко, и се пропи. Прибирам се на село да я видя, тя синя по главата, по ръцете и ме лъготи, че се ударила на печката, че еди-какво си станало. А тя просто почнала да се напива, да пада из къщата и да се въргаля.
Казвал съм го поне хиляда пъти, че беше най-добрият човек на света, но като почна да пие, така я намразих, че нито ми се връщаше в село да я видя, нито можех да понасям пияния й, разтеглив глас по телефона.
Оказа се, че и други вдовици около нея по комшийска линия, уж да си говорят за кокошките, за козите, уж да клюкарстват, а пиеха още от сутринта – греяна ракия с портокалови кори вътре.
Една сутрин полупияна приятелка на майка ми някъде към осем часа още се обади, че майка лежи на средата на стаята и ни мърда, ни шава. Помислих си, че е инсулт, оказа се алкохолно отравяне. Трябва да отбележа, че след този инцидент тя някак се прекърши и омекна. Пиенето спря да я радва и да й помага.
Сигурно човешкият мозък не може да търпи реалността такава, каквато е. А каква е реалността, изобщо не е ясно. Химични ли процеси някакви протичат, какво става с човешкото тяло, но преди да тръгне нагоре, то се разтваря в пиене, забрава и сънища и се готви за отвъдното.
Пиенето на жените, особено на възрастните, е и вик, криза – свършила е работата им, никой не ги търси, пенсионирали са се, мъжете им или са се запилели някъде, или са неадекватни, децата ги няма никакви. И те какво да правят – почват да пият. Младостта пие от скука, от бяс и от желание да порасне, а старостта пие, за да забрави младостта си и да я сънува.
Махмурлукът след пиене е страшен, но той сякаш само доказва колко глупав и непоносим е животът и колко напиването ни превръща в други същества.
Не правя никаква апология на ракията и виното. Само се питам защо имаме нужда от замъгляване на съзнанието – защо ни са градусите, дрогата, морфинът, райският газ? Защо ни е необходимо това сливане с дивото и непознатото, със суетата и глупостта? До първоначалния Хаос ли се приближаваме, до различни форми на изкуството ли, или просто искаме да забравим това, което идва?
Лека-полека, лека-полека – и с пиене, и без пиене – човек започва да свиква с края и годините престават да се губят в далечината, времето се свива и година или две ти се струват страшно много. И всичко, което е било преди, го отнася реката.
.
Николай Милчев
.
- Накрая винаги е тъжно…
.
Накрая винаги е тъжно.
Прощаване, последната сълза.
Умът напразно се залъгва
със притчи за безсмъртната душа.Отиваме си с болка и без болка,
едни внезапно, други чакат ред.
Последно вдишване и… толкоз!
Издъхваш. Край! Труп на човек,положен във последната постеля.
Цветя, свещи и черен некролог
и зее гроб сред мъртвите заселници,
последен дом в градината на Бог.Руми Симова
.
- Софи Стамбо в „Глаголницата“
.
В разказите на Софи Стамбо мнозина ще разпознаят места, образи, изрази, мелодии („Ум, белият делфин“, например) от детско-юношеските години. Но тези разкази не говорят само на онези, които пазят подобни спомени. Софи ни приканва в свят, колкото реален, толкова и фантастичен. Свят, изграден от светове. Тя засяга теми, свързани с живеенето в среда, различна от родната. С поглед към детайлите. Но с лекота. Пресрещаме пътеките на 30 март. Искаме да си поговорим за писането на английски език и живеенето в Ню Йорк – с неговите мултикултурни смесици, разграничения и стотици книжарници. Ще тръгнем от знака „One Way” – от снимката на постера. Пък накъдето ни заведе.
30 март 2025 г., неделя
11:00 ч. Сиатъл
14:00 ч. Ню Йорк
21:00 ч. София***
Софи Стамбо печели първа награда в конкурса за нова имигрантска литература на издателството „Рестлес Букс“ за 2024 г. Нейният сборник с разкази „Диваци“ ще излезе през пролетта на следващата година. Стамбо печели наградата Вирджиния Улф на списание „ЛитМаг“ за 2024 г. с откъс от романа и „На Всичко“. Печели също първа награда за проза в конкурса на Дзанк Букс/Дискуаят. Софи Стамбо е номинирана за наградата Пушкард за 2018 г.
Авторката е завършила Българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и е учила Английска литература в Сити Колидж в Ню Йорк. Тя живее и работи в Ню Йорк от 1997 г.
Разказите на Софи Стамбо са публикувани в „Пламък“, „Гранта България“, „Тин Хаус“, „Гуерника“, „Белвю Литерари Ревю“ и много други. Някои от нейните публикации са на уебсайта https://www.sofistambo.com
***
Отзив за “A Bunch of Savages”:
В нашето мрачно време, което с лекота и небрежност демонизира аутсайдерите, Софи Стамбо предлага като най-съществен антидот – хуманизацията. Нейната гледна точка е общочовешка. Нейните герои, независимо откъде идват, са странни, сложни, емблематични и най-вече уникални. Сборникът „Диваци“ издига нивото на имигрантската литература до нови, пищни висоти.
– Ilan Stavans, publisher of Restless Books and author of Sabor Judio: The Jewish Mexican Cookbook.***
Събитието се провежда чрез платформата Zoom.
Линк – в деня преди срещата във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата.
Събитието във Фейсбук ТУК
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Литературен салон „За буквите“ с Ангел и Мария Колеви
БАКЦ „Българе“ има удоволствието да бъде домакин на литературен салон c журналистa и писателя Ангел Колев и съпугата му, Мария Колева.
30 март 2025 г., неделя, от 18:30 часа
Bulgarian Association and Cultural Center ‘Bulgare’
1201 Ranch Trl, Irving, TX 75063-7353, United StatesСъбитието във Фейсбук ТУК
Ангел Колев е пътешественик. Той е разказвач на истински истории за държави, градове, срещи с интересни хора. Маршрутите му са по всички паралели и меридиани на най-красивата планета, нашата Земя. Посетил е 35 държави на 5 континента. Tри пъти е пресичал САЩ и е посетил 40 щата.
Ангел пише прекрасни пътеписи, разкази, които увличат читателя с теми, разнообразие, находки. Въпреки че живее във Филаделфия, Ангел носи в сърцето си България. Наскоро издаде нова книга, „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“, която ще представи на срещата.
Ангел и Мария са създатели на проекта „За буквите“, спонсорират издаването на книги, поезия и проза, от съвременни български автори; организират литературни салони, с участието на български творци в българските общности в САЩ и в неделните български училища.
Ангел е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС) в Чикаго през 2010 г. и е неин президент от 2019 г.
Каним сънародници от всички поколения, най-вече младежи, за да се срещнат с този забележителен творец.
.
.
- Резултати от конкурса „Олтарите на българския дух“
.
Скъпи приятели на българското слово, приключи международният литературен конкурс “Олтарите на българския дух“, организиран от Литературен кръг „Любородец“, Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго.
В конкурса „Олтарите на българския дух“ взеха участие автори, които изпратиха над 300 творби.
Жури в състав:
Димитър Йовков
Ники Комедвенска
Красимира Жечева-Байлс
Снежана Галчева
проф. Васил Казанджиевопредели авторите и творбите, както следва:
.
ЗА РАЗДЕЛ „ПОЕЗИЯ“
ПЪРВА НАГРАДА
Светлана Николова за „Прераждане на Белоногата“ и
София Милева за „2024“ВТОРА НАГРАДА
Татяна Йотова за „Свята земя“ и
Маргарита Мартинова за „Изходът“ТРЕТА НАГРАДА
Гюлшен Алиева за „Чудо“ и
Петя Цолова за „Българското знаме“ПООЩРЕНИЯ
Радка Капралова – „Подирих те, Апостоле“, Иван Върбанов – „Вековен дъб“ и Михаил Цветански – „Моя любов и болка“.
ЗА РАЗДЕЛ „ПРОЗА“
ПЪРВА НАГРАДА
Банко Банков за „Последна вест“ВТОРА НАГРАДА
Илияна Каракочева за „Панера“ТРЕТА НАГРАДА
Цонка Великова за „Път към Голгота“ПООЩРЕНИЯ
Веселин Веселинов – „Олтарите на българския дух“, арх. Михаил Михайлов – „Многая лета“, Наско Гелев – „Българските олтари“, Мария Стайкова – „Каба гайда и евкалипт“, Галина Николова – Мост през времето“Конфедерацията на българските културни организзции и дейци в чужбина присъжда Специална награда на Анелия Хохвартер за „Икони“ (проза);
Салон за българска култура и духовност – Чикаго присъжда Специална награда на Миглена Дикова-Миланова за стихотворението „София“;
Конфедерацията на българските културни организзции и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго удостостояват с Почетна грамота Дени Папо за предоставяне на стихотворението „Прости, Йерусалим“ с автор Мони Папо.
Поздравявам всички участници и наградени с моето стихотворение „Вечните олтари на България“.
ВЕЧНИТЕ ОЛТАРИ НА БЪЛГАРИЯ
Като пред олтар пред тебе коленича,
изстрадана моя Родино!
Всичко, което на дълг ме обрича,
събрано е само във твоето име.То преминава през разстояния и време,
като белег в паметта на времето скрит.
Носи раните на моето родово племе,
сложило начало на един народ велик.Коленича пред онези вечни олтари,
пред които като със свято причастие,
от кръвта на предците, живота си дали,
смирено пречиствам душата си и тяло.Но Шипка как между стени да поберем
или онова бесило, превърнато във връх?
Симеоновите книги и дух да пренесем,
в които историята е написана със кръв.За всеки вечен български олтар,
който не се побира в храма тесен,
звездите са му изпратени във дар
и храм е само куполът небесен..
Снежана Галчева
.
- Изумрудената лирика на Джина Дундова-Панчева
.
Д-р Джина Дундова-Панчева е родена в София. Завършила е Английската езикова гимназия в родния си град, както и Медицинския университет. Лекар е – асистент в Катедрата по Физиология на МУ – София, където преподава и до момента Физиология на медици, стоматолози и фармацевти на български и английски език. От 1994 г. работи в Клиниката по детска неврология на Института по педиатрия като педиатър и електрофизиолог. Има издадени седем поетични книги, една новела и четири букварчета. Две от книгите са двуезични. Новелата е преведена на английски и арабски език. Нейни стихове са поместени в: “Пламък”, “Словото днес”, “Галерия на думите”, “Тетрадката” и др. Някои от тях са преведени на английски, турски и гръцки език. Много от стиховете са послужили за създаване на песни, изпети от известни поп звезди. Две от песните печелят първа награда на националните конкурси за нова българска песен “Бургас и морето” и “София пее”. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на писателите-лекари.
.
.
НОЩНИ ПЕПЕРУДИ
Долитат като нощни пеперуди
след залеза тревожните ми мисли.
Надежди, еуфория, заблуди,
задъхани фантазии сребристи
изчезват – тъмнината ги прокуди.А споменът от вчера е торнадо,
погълнало внезапно младостта ми.
По здрач като в старинно огледало
оглеждат се моменти в паметта ми
и болката усмихва се злорадо.Къде избяга пролетният вятър,
понесъл аромат на цвят в безкрая
и онова усмихнато момиче,
което с радостта по пътя тича,
къде е – не намери ли приятел?Но с утрото ще дойде светлината
и огън там, над хълма ще запали.
Ще бяга по пътеката тъгата,
усмихнат ден ще носи изненади
и щастие ще стъпва по росата.КЛЮЧЪТ Е СОЛ
Така е топло в бащиния дом,
че тази къща я е правил татко…
Ръцете му създали са подслон
и пристан за присъствието ни кратко.Картина пъстроцветна на Гоген
е кацнала свенливо на стената.
Таванът дървен грее пременен,
в прозореца изгрява красотата.Тук нощем скитат в тъмното коне,
звънчетата им сладостно пропяват,
небето често звездно и е не –
ах, тези нощи, те не се забравят.Огнището излъчва топлина
и пукат в него съчки разпилени,
а спомени от стари времена
в жаравата просветват съхранени.Денят изгрява в жълтите цветя
и бърза да се влее във реката,
а жиците, на слънцето с цвета,
оформят петолиния от злато.Ключът е Сол, а нотите са в мен,
отключвам на мелодия вратата
и в нея всеки шепот е вграден
от тихото дихание на Земята.КАК КРАСИВО УМИРАТ ЛИСТАТА
Как красиво умират листата,
завъртени в златист водопад,
и докоснали вече земята,
за последно, съдбовно шумят…Скоро те ще са приказни сенки,
ветрове ще ги носят на прах.
Само голите клони ще стенат,
ще заглъхне и птичият смях.В този миг ще заплаче гората
с подарени от облак сълзи.
Как красиво умират листата,
а отгоре мъглата пълзи.ВЯТЪР
Защо ли казват – “Вятър работа”?
та всъщност вятърът е всичко –
копнеж, мечта, свободомислие,
горчива обич, свобода,
стремеж, подем, прозряна истина,
вселенска тайна, красота…
Май другото е вятър работа,
а вятърът е вечността..
–––––––––––––––––––––––––––––––-
ИЗУМРУДЕНАТА ЛИРИКА НА ДЖИНА ДУНДОВА-ПАНЧЕВА
Георги Н. Николов
Някой би запитал: „Защо изумрудена?“ Ще отговоря веднага – с втъканите в стиховете й мъдрост и копнеж за щастие, за любов и емоционална взаимност изумрудът с магичните си качества сякаш най-точно отразява творчеството на Джина. С което, струва ми се, в процеса на днешното книгоиздаване и противоречива духовност е благословено, встрани от мимолетния порой на имена и заглавия. И олицетворява създателката си като интелектуален лъч на днешното време – умело съчетаващ тематичните, моралните и емоционалните си послания в папирусите на класическия стих. На римуваната словесна песен, така желана от изгубения в сивотата на делника читател…
Тези мисли са породени от поредната книга на Джина „От сенки слънце си направих“, С., БП, 2023 г., изградена от взаимно допълващите се части „Паралелен свят“, „Пролетно почистване на душата“, „Рапсодия в бяло“, „Любовта на морето“, „Животът продължава“, „Цветен дъжд“. В тях пулсира същността на съвременния човек, вграден в цивилизационния модел на своето столетие. Носител и изразител на общите психологични контури в тленния хорски поток и сред вълните му – на личностното „аз“, търсещо своята отличима индивидуалност. И нека допълня – на озарената жена, чиято лира винаги носи своя нежен отпечатък върху грапавите контури на живота. А той пък, веднъж разтворил двери за (не)предначертана ни орис, изисква от нея много повече нравствени сили, осъзнат стоицизъм и… мила дарба да ни възкреси, когато от делнична умора клюмнем встрани край пътя. Защото, както сама Джина изповядва,
Поетът в мен е странник сред звездите,
поетът в мен възторжено шепти.
Защо е тук за кой ли път се пита
и някакви мелодии реди…Поетът сътворява незабрава
за своите и чуждите следи,
защото неусетно чудо става,
когато в думи някак ги вгради. („Поетът неслучайно е роден“)Стиховете на авторката се подреждат в ярка, цветна галерия на космическата извисеност и бързия реалистичен щрих; кристално звънят библейските завети за доброта и взаимност; мимолетното униние отстъпва място на възторжената радост, а природата често доминира по редовете не само като фон. Тук, в тази книга с избрани стихове, присъстват още волността пред тъгата за отиващия си пореден ден; семейството, ликовете на свидни люде, децата. И разбира се – любовта, винаги надмогваща дебнещата я раздяла. Защото е безсмъртна, а обичаният човек, макар и понякога далече, е неотменно до теб. Или пък не е, но тя, любовта, си остава вечна. Оптимистична, макар през ридание:
Моя късна любов, неочаквана,
неуверена, смешно ранима,
след пороя от грешки отчаяна,
щом си спомняш за мен – намери ме.Чувствам, идваш при мене нетърсена,
Очарована палаво тичаш…
Ще отворя вратата и в тъмното
ще те пусна в сърцето си скришом.Че в живота ми дълго те нямаше,
даже вече почти те забравих
и без тебе усмихвах се някак си,
но от радост ли беше… Едва ли. („Моя късна любов“)Редящите се пред погледа ни покоряващи картини на изповедност, на душевна и духовна красота, сполучливо се подреждат в панорама на онзи първичен идеал, кодиран в нас от Създателя. На смисъла да съществуваме и вдъхваме живот на следващите поколения с надеждата да не бъдем забравяни. Да им бъдем все така близки и необходими през пръстта, в чиято пазва някога ще се скрием. И да кънтят в гаснещото ни съзнание познатите стъпки по пътища, дарени им от нас, за да достигнат мамещия хоризонт… Но предреченият финал е още далече, той просто е нежелан и отсъства в лириката на Джина! Мислите за него са запратени в дъното на паметта, отстъпвайки място на яркия, заслепяващ слънчев миг. Озаряващ мамещата тайнственост на света през безкрайния Атлантически и Индийски океан и нос Добра надежда до Ушуая… Несебър, Созопол и най-желания пристан – прагът на дома. Специално искам да откроя обичта на Джина Дундова-Панчева към морето, „уловено“ като импресионистичен миг, или пластично осмислено във философските измерения на нещо вечно. Неподвластно на граници и епохи и съпровождащо планетата Земя във вселенското й безсмъртие. Джина е частица от неспокойната му същност и негов изповедник. Негова русалка-жрица, отнасяща соления му шепот до очарованите слушатели на плажа, скрит в повеите на ласкавия бриз:
Във постеля от слънчеви зайчета спи
неспокойно море и бълнува,
после нежно целува брега и шепти,
покорената суша сънува.И в съня му са рибите цветни мечти,
а пък мидите – бели надежди.
В огледало прозрачно седефът блести,
а морето все нещо нарежда.То върти се във свойто кораво легло,
със скали и рапани постлано,
а отблясъци слънчеви всичко било
заличават и в синьото плават. („Морски сънища“)Завладяващата маринистика на Джина Дундова-Панчева е сериозен дял от духовното й присъствие в съвременната българска литература. А във всичко написано е излишно да търсим каквито и да било модернистични веяния, зад които прикриват творческата си немощ разни мъчители на словото у нас. Несъмнената поетична дарба на тази авторка е поднесена в стихове с овладяна рима и впечатляваща образност. Монологична, ала предназначена за широка мислеща аудитория, отличаваща се с много човечност и интимна изповедност. С верен усет за наблюдаваните от натура природни картини и с дълбоко вникване в психологията на съвременника, на когото е дарена. Споделеното по редовете е обагрено с полифоничност от чувства и настроения, каквито може да изповядва само много искрен и обичащ хората майстор на перото. Знам, че създаденото досега от авторката е принос в културната ни съкровищница и стъпало за бъдещи нейни поетични върхове. И дар за нас, човеците, улисани в хаоса на объркания, тревожен, чуждопоклоннически, но все пак и български ХХI век…
.
