Всичко от литература

литература

• „Морето ми каза“ на Бойка Николас. Представяне в София

  .

  Писателка Бойка Николас, която от години дели времето си между Испания и България, е издала нова книга – „Морето ми каза“. Софийската премиера на „Морето ми каза“ ще бъде на 7 ноември 2024 г., от 19 часа местно време, в Галерия „София Прес“ (ул. “Славянска“ 29).

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  

  Бойка Николова (с псевдоним Бойка Николас) е родена през 1968 г. в София. От малка пише поезия и проза. Завършила е Испанска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска специалност по Литературна критика и Испано-американска литература. Владее еднакво добре испански и български език, говори освен това още три езика. Издала е досега четири свои книги – „Методът БОП – Благодаря, Обичам, Прощавам“, „Проклятие или Господ има други планове за теб“, „Обичам се“ и „Морето ми каза“. Член е на СБП. Председател е на „Испано-българска асоциация за интеграция и развитие“ (Asociación Hispano-búlgara para la integración y el desarollo) – НПО за хуманитарни каузи, социална интеграция на хора в неравностойно положение и международно сътрудничество.

  .

  ЗА КНИГАТА

  Според авторката, „Морето ми каза“ съдържа послание за човечеството. Тя споделя, че много от идеите й се явяват насън, а пророчеството, отразено в „Морето ми каза“, е стигнало до нея, докато е съзерцавала морето на един испански бряг. Това послание не преставало да звучи в ушите й, докато не е успяла да го запише.

  .

  

  За Бойка Николас са важни „невидимото видимо“ и „паралелната реалност“, както тя я нарича. И която е една от основните теми и в предишните нейни книги.

  Финалното послание, което авторката отправя в „Морето ми каза“, се съдържа в „Послеслова към читателите“ и е свързано със запазването на човешката душа във времената, в които живеем.

  .

• „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ на Васил Славов. Представяния в родината

   

  Излязлата тази година нова поетична книга „АХАВ“ (изд. „Факел“) на нашия сънародник в САЩ Васил Славов, както и излязлата миналата година стихосбирка „СТРОФИ НА КРЪВТА“ (ИК „Знаци“), бяха представени наскоро, с учасието на самия автор, в София, Пазарджик, Бургас и Сливен.

  .

  

  

  

  Моменти от представянето на „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ в София. Снимки: Владимир Дворецки

  Тези представяния на последните две книги на Васил Славов в родината, породили вдъхновена, интересна, приятелска атмосфера, се състояха в София с участието на проф. Станислав Памукчиев, д-р Любомир Канов, Румен Леонидов, Стойчо Стоянов, Димитър Бочев, Валентина Радинска; в Пазарджик – на Никола Иванов, д-р Елисавета Георгиева, Хари Харалампиев; в Бургас – на Румяна Емануилиду, Живка Иванова; в Сливен – на Росица Петрова, Веселина Селарска, Деньо Динев, сем. Аспарух Панови. 

  .

  

  

  Моменти от представянето на двете книги в Пазарджик

  Събитията в четирите изброени града бяха уважени разбира се и от редица други приятели, читатели и ценители на творчеството на Васил Славов.

  .

  

  Следва текст на Никола Иванов за „АХАВ“ на Васил Славов. (Текстът е прочетен на събитието в Пазарджик.)

  .

  

  .

  ВИСОКА ПОЕЗИЯ

  За книгата „АХАВ“ на Васил Славов
  (стихотворения, изд. „Факел“, 2024 г., редактор Румен Леонидов)

  Васил Славов живее със семейството си в Питсбърг, Пенсилвания. Той емигрира веднага след промените през 1989 година. Син е на писателя Атанас Славов. Заедно с поетите Георги Белев и Любомир Николов създават най-стойностната българска литература в Америка. И тримата пишат предимно на български език. За съжаление, Георги Белев почина.

  Новата стихосбирка на Васил Славов „АХАВ“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия. Той съвсем не е сред шумните, пробивни автори, които непрекъснато напомнят агресивно за себе си. Защото несъмнено е много талантлив, а надарените са несигурни в сътвореното и винаги се съмняват. Сигурни са само бездарните. За него Борис Христов споделя: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава… Човекът“.

  За всеки поет и творец е особено важно да има свой личен Път в литературата, който неизменно да следва. Такъв е именно Васил Славов, той е поет с биография. Това е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на Битието, включително за Смъртта и Смисъла. Каквато и тема да го занимава, той търси същността. Споменът играе силна роля при него. Изумително фина е неговата чувствителност. Той твори и предпочита да живее в самота и тишина, защото интуитивно разбира, че в тишината и самотата по-силно отеква и се усещат болката и тъгата:

  Колко наранима е самотата.
  Дори в белия сняг, който се опитва да надникне в нас.
  Самотата не принадлежи на самотните.
  Самотата принадлежи на тези, които преминават през
  изпитанието си.

  Лириката на Васил Славов излъчва духовност и хуманизъм, съчувствие и състрадание към унизените и оскърбените от живота и съдбата:

  Човек и дрипав куфар, димна вечер,
  под стола кучето от път пребито;
  стени без цвят,
  дъхти на дъжд,
  от най-високото светкавицата слита.

  Което се допълва от картината в „Пътека“:

  Далечен спомен и тъга
  и пристанът, забравен чака
  човека, тръгнал към дома,
  загубен в сенките и в мрака.

  В това ни убеждава цялата му поезия. Светът не е станал привлекателно място за живеене, неуютен е светът за човека. Затова в стиховете му преобладават дъжд, сняг, мъгли, духат ветрове, птиците не цвъркат с весели трели. Ето какво е за него Поезията, Творчеството в „Може би“:

  Може би –
  Молитвата е тихият ни опит да докоснем Творителя си.
  Може би –
  Поезията е опитът на Бог да осмисли Творението си.

  В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Като мото към стихотворенията си той използва стихове и мисли на творци като Къмингс, Мелвил, Борис Христов, Сеферис, Хенри Милър, Константин Павлов, Христо Фотев, Конрад, Фокнър, Керуак, Вутимски, Елиът, Дилан Томас… Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни. Специално ще отбележа и картините на великолепния художник Станислав Памукчиев, с които е илюстрирана книгата.

  Изборът на творческо и житейско поведение на Васил Савов е: „да бъда ням… И бях.“ В сборника няма да открием неубедително и излишно стихотворение. Извън каквото и да е съмнение срещаме един автентичен, физиономичен и различим поетичен свят, който оставя трайна диря у интелигентния читател. Ще завърша с великолепното класическо стихотворение „Ням“, с което започва стихосбирката:

  Аз чувам вече стъпките на тишината,
  притулните й стъпки на сърне –
  как падат, падат, с цялото небе,
  аз зная кой до облака ме чака.

  Далеко друмникът в тъгата си ще спре,
  ще бъде светло и ще бъде тихо,
  душа с душата ще пише стиха,
  а времето от вятъра си ще се отрече.

  Аз виждам как по мен расте трева,
  как белите й стръкове ме преболяват,
  как странната вечерня изтънява
  и как за пътя ни се готви обичта.

  Това е Поезията!

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Приложените снимки от представянията на двете книги в Пазарджик и в Сливен са изпратени на Васил Славов, като не са посочени техните автори. Затова те не са посочени и в тази публикация.

  .

• Представяне в Русе на „Британски пътешественици за България“

  .

  На 23 октомври 2024 г. (сряда), от 18 часа местно време, в Регионалния исторически музей в гр. Русе ще бъде представена книгата на Найджъл Мидълмис „Британски пътешественици за България”. Сборникът с пътеписи е преведен на български език от Миглена Парашкевова.

  Ето какво пишат за книгата организаторите на събитието:

  „Представянето на книгата „Британски пътешественици за България” ще включва откъси и изображения от 188-те страници с пътеписи, създавани в период от пет века. Те са издирвани и събирани от книги в някои от най-големите библиотеки във Великобритания, като Бодлеанската библиотека в Оксфорд, Лондонската библиотека и Британския музей. Текстовете представят увлекателна панорама на видяното от пътешествениците по време на приключенстването им в тази рядко посещавана и „екзотична” част на Европа между 1585 г. и 1939 г.

  Найджъл Мидълмис през целия си живот е възторжен почитател на България. Познанството започва още през 1972 г., когато със съпругата му Приска са назначени за учители в Английска гимназия „Гео Милев” в Русе. Те са силно впечатлени както от способностите и успехите на учениците си, така и от благородството и всеотдайността на своите колеги. След завръщането си в Обединеното кралство през 1975 г. Найджъл е редактор на списанието на Британско-българското дружество и се присъединява към благотворителната организация „Приятели на България”. През 1989 г. заедно с Приска започват да набират в Лондон средства за нуждаещи се сираци от България чрез концерти в двореца „Фулъм“, църквата „Св. Дънстън“ в Лондон и в посолството на България. Заедно със свой приятел, д-р Брайън Скип, Найджъл издирва в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, в Лондонската библиотека и в Британския музей многобройни разкази от първо лице на британски пътешественици, посетили в отминали векове България, които впоследствие редактира и преработва, за да се появи тази книга.

  Приходите от продажбата на книгата са в подкрепа на ученическия театър и театралното изкуство в Английската гимназия в Русе. Найджъл е съсобственик на къща на река Дунав, в близост до Русе, и с удоволствие учи български език.

  Преводачът на книгата Миглена Парашкевова е възпитаник на Английска езикова гимназия „Гео Милев”- Русе и е в числото на учениците на Приска и Найджъл Мидълмис в България. Това е причината тя да пожелае да подкрепи благотворителната инициатива на Найджъл Мидълмис с това издание да се набират средства за талантливи ученици от Гимназията, като от своя страна направи благотворително превода ú на български език, за да се разшири читателската аудитория. Миглена е дългогодишен професионален преводач в най-разнообразни сфери, а в последните десетина години се занимава най-вече с преводи в областта на музейното дело, културата и социалните дейности. Сред организациите, с които е работила, са Британският ноу-хау фонд, британските благотворителни организации „Спасете децата” и „Надежда и домове за децата”, Националният исторически музей, Институтът за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН, Русенският регионален исторически музей и много други.

  Според мнението на читатели: „Книгата е чудесна, изключително любопитна, пълна с най-невероятни детайли и наблюдения. Чете се на един дъх!… Още по-достойна за уважение е каузата, в чието име е създадено и се разпространява това издание: да подпомогне финансово сегашните ученици в АЕГ „Гео Милев“ – Русе да изразят творческата си енергия в сценични изкуства. Така че, купувайки книгата, всъщност подкрепяте тази кауза и участвате в нея…“

  Long story short, заповядайте на тази среща, поканете и приятели, споделете информацията/линка за нея с контактите си. Предварително Ви благодарим и Ви очакваме в сряда в музея!“

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Есен

  .

  Разказ от бъдещ сборник на Васил Славов*

  Mожеше да се слезе до двора. На двора имаше пейка. На пейката имаше слънце. Това бе красив софийски квартал. Понякога на пейката имаше много слънце и бе много хубаво. Просто трябваше да слезе по стълбите.

  Не винаги имаше някой, който да й помогне. А тя не искаше да безпокои никого. Хората са толкова заети сега.

  Можеше да хване с ръка дървеното перило, да направи завоя на втория етаж, сетне завоя на първия етаж. После перилото свършваше. До входа имаше няколко метра, но тя не можеше да стигне до там. Бе опитала и бе паднала. Нарани се. Бе останал страх.

  Не, не би безпокоила никого…

  – Някой да ми помогне да сложим перило, разбира се, аз ще си платя. Просто една дъсчица, може би по-дълга. Бих искала да излизам навън. Когато времето е хубаво.

  Приятелите й я изслушваха. Тя имаше много приятели, всички я обичаха и идваха да споделят с нея болките и радостите си. Говореха повече за болки и по-малко за радости. Тя бе търпелива… Приятелите й споделяха с нея. Приятелите й нямаха време за друго. Близките й бяха далеко. Не искаше да признае пред себе си, че синът й я бе изоставил. А синът й я бе изоставил.

  .

  

  .

  Мина година… Тя си купи стол, който слагаше на терасата в кухнята, за да се радва на пролетното, на лятното, на есенното слънце. Но това бе само за час, после идваха сенки. А долу, на двора, слънцето бе живо, живо още много дълго…

  В един ранноесенен следобед, когато София още дишаше лятото си, на вратата се позвъни. Тя отвори.

  – Кой сте вие, не познавам гласа ви, познавам ли ви?

  Чу смях. Смях от едно далечно детство…

  – Савата съм, Етке, гонихме с теб, Буба, Митко светулки на „Изгрева“. Вчера дойдох, взех мерки, долу на стълбите, нека първо свършим работа, пък после ще ми направиш чай. Не си се променила, Етке…

  Усети усмивката в гласа му.

  – Светулки, казваш…

  За последен път бе видяла Савата… не си спомни кога. Той бе останал на „Изгрева“. Нейният път беше друг. Бе чул и бе дошъл…

  В края на деня Савата й помогна да слезе до новото перило. Крачка, две. Чувстваше се стабилна. Крачка, две… Вече можеше да стига до пейката.

  – Благодаря ти, Сава, подари ми слънце ти.

  Савата бе замълчал. Тя не можеше да види очите му. Усмихна се и му махна с ръка.

  Някъде високо, далеко – бавно догасваше светулката на следобедното слънце…

  – Ако прогледна отново, каза ми, ще гледам само очите на хората…

  Умориха се дъждовете ти.
  Тръгваш си и една тънка надежда (за святост)
  кади по ръба на загубената светлина.

  Тихо е. Страшно.
  И ми казваш, докато те храня с вода:
  „Музиката, музиката звучи добре, нали, сине.“

  .

  

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Заглавието на бъдещия сборник е „Софийски разкази“.
  Снимките в публикацията са от личния архив на автора.

  .

• Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков издаден в САЩ

  .

  Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков излезе от печат в САЩ, под заглавие Rozara`s Trial. Книгата е публикувана от американското издателство Of Metal and Magic Publishing, съобщава платформата „Амазон“.

  Авторът на романа е и преводач на английския текст. През 2022 г. разказът „Изгнаникът“ на Никола Чалъков, също в негов превод, беше публикуван на английски език във фентъзи антологията Fable of Redemption Reclaimed на американското издателство Of Metal and Magic Publishing.

  Още с излизането си на българския пазар, романът „Изпитанието на Розара“ впечатли читатели и литературни критици. Вълнуващ фентъзи трилър, книгата се утвърди като един от най-успешните български фентъзи романи. Поради големия читателски интерес и многото положителни отзиви, издателство „Слънце“ предлага и второ издание на „Изпитанието на Розара“.

  Висока оценка за книгата даде и писателката Здравка Евтимова: „Когато прочетох книгата, си помислих – в този човек, който я е написал, има такава съкровищница от хрумвания, такива неочаквани обрати на въображението, че си пожелах романът да е началото на десетки други. Виждам у автора освен богато въображение и умение да създава герои, да ги развива и по един много фин, много естествен начин да ги оставя да демонстрират своите качества, заедно с умението му да създава острота в сюжета. И всичко това да бъде облечено в един красив език. Все знаци, че пред този писател има много големи възможности за развитие, има силно бъдеще.“

  Ето и сюжетът на романа накратко. Младата Розара е неопитна и незряла, но изпълнена с решимост. Изпратена е в малкия град Дитрум, за да разреши проблем от магическо естество. Ако се провали, ще бъде прокудена от Кръга на лунната светлина и връзката й с магията ще бъде прекъсната. Изпитанието, за което се е готвила, се превръща в начало на безмилостно преследване, в което някои се борят за власт, а други за оцеляването си. Предателства, кръв, приятелства и една нова любов бележат пътя й.

  Никола Чалъков е роден в София през 1981 г. Завършил е висше образование в Нов български университет – английска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на МВР. Превежда професионално от английски и френски език.Като писател неговите творчески интереси са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е автор на два романа – „Железният скиптър“ (2000) и „Изпитанието на Розара“ (изд. „Парадокс“, 2019), и на сборник с разкази „Кръгът на лунната светлина“ (изд. „Парадокс“, 2021). През 2021 г. авторът е номиниран за наградата на Националния литературен конкурс „Албена 2021“ за разказа „Магическа дарба“.

  Източник: БТА

  .

• Нация

  .

  Днес много се говори за нации.

  Идва ми наум една история, разказана ми от мой познат, фамилен лекар в САЩ.
  Идва при него пациентка на деветдесет и кусур години. Стара еврейка, преживяла концентрационен лагер. В процеса на прегледа моят приятел я пита дали има проблеми с уринирането, което на английски звучи така: “До ю хев проблемс уит юринейшън?”.

  Бабата погледнала моя приятел с ненавист и просъскала: “Ай до нот хев проблемс уит ани нейшън!” (Нямам проблеми с никоя нация!)

  Страшна история е тази. История за забравени днес времена, в които хората са избивани само заради думата нация и смисъла, който е влаган в нея. Как става така, че човек да се нарече българин или руснак, или американец, или македонец или германец? Нима българите не се делим на шопи, макета, къдрави и мокри власи, морски, балканджии и какви ли още не? Нима германците не са баварци, швардвалдци и маса други различни какви? Какво е нация? Та тази дума не е даже славянска. Латинска дума е, което ми подсказва кои народи стоят в основата на тази идея.

  Ние, славяните, имаме думата Род. Ясна и близка на всеки човек е тази дума. В английския има две думи, които може да ползвате, вместо род – “фемили” и “пипъл”. И двете не отразяват пълното значение на думата Род. Поне не и за мен – славянин по рождение и възпитание. Род – това е селският събор, род – това е мерата, на която са опънати дъсчени маси, на открит огън се пекат агнета, а около масите са насядали братя, сестри първи, втори, трети, четвърти братовчеди и братовчедки, родители и прародители на цялото това меле. Множество деца тичат около масите, играят си по тревата, бият се и се сдобряват, и всичките тези хора знаят, че те са Род, Рода, Кръвчица. Че са едно.

  Нация. Какво е то? Парче замя, обиколено с гранични стълбове, гражданство, жителство, плащане на данъци, служба в армията, война, смърт, пушечно месо, герой, който погребват с националния флаг, до крайност обезличен паметник – национален символ, в който и майката не би познала детето си. Тази страна…

  Заради думата нация днес на изток от Днепър, братя, братовчеди, родители и деца се избиват, измъчват осакатяват, умират. Родове се срещат на бойното поле, вместо на селския мегдан. Утре същото може да стане по бреговете на Вардара, сред долините на Апалачите, на остров Тайван. А в Газа, а в Африка? Навсякъде Нация, нация, нация, нация…

  Що за дума е тази? От Бога ли е дошла или от Дявола? Род е дума Божия. Бог е събирач. Бог е рода, кръвчица ние е, през светата Дева и Иисус с нас, хората, се е сродил той. Не с еврейската нация, а със всички нас.

  Есен идва отново. Есен. Време на жълтото, кафявото, червеното, розовото, оранжевото. Време на виното, време на луканките. Време на дългите маси и пукащите в огъня цепеници. Време на ябълки, тикви и грозде. Есента е тук. Тя е хубава, зряла жена с кестенява коса, кафяви очи, в които се крие тъга по отиващото си лято, мъдростта на майката, отгледала и изпратила по света децата си, и любовта на съпругата, всеопрощаваща, всеразблраща и вечна, която тя дарява на някого. Може би на мен… Тя ме води за ръка, спокойна, мъдра и прекрасна. Води ме, а наоколо се застудява. Аз искам да съм по-близко, да се стопля от нейната топлина. Тя ми разказва за децата, за внуците, а аз си спомням за татко и ми става мъчно. Тя се опитва да ме разсмее с усмивката на внука.

  Напред ни чака зимата. Всичките ни чака зимата. Не слушайте рогатия. Няма вечен живот на тази земя. Тя е разкъсана от граници, разделена на нации, разтърсвана от взривове, поливана с кръв на невинни.

  Вечният живот е там, на мерата. На дългите дъсчени маси е седнал Бог, Иисус с всичките му апостоли, и ние със свети Георги се пием вино и се тупаме по раменете – нали сме адаши. Той ми показва копието, с което е промушил ламята, а аз на него изработения от мен лък. Наоколо е целият ни Род. И татко, и дядовците, и бабите, и вуйчо, и чичо, и всичките седем милиарда наши роднини са седнали днес на мерата. Има ядене, пиене, веселба и любов за всички, защото знаете ли какво ми каза свети Георги?

  Каза ми, че с копието си е промушил нацията, а после я съсякал с меча и от смрадното и тяло излетели демоните на страха, завистта, користта и ненаситността. На грозните им тела са били татуирани имената на световните корпорации, а в лапите си носели душите на директорите им. Светията ги заточил в пъкъла, където им е мястото, и дошъл на събора.

  „Евала, адаш!“ – му казах и се чукнахме с пълни чаши младо вино.

  Нали сме си Род!

  .

  Виктор Хинов

  .

• И ще забравиш всяко зло, когато спре дъждът…

  .

  * * *

  И ще забравиш всяко зло,
  когато спре дъждът
  и слънцето докосне
  връх от хребета;
  и ще потеглиш пак,
  но не по стръмен път,
  над урви
  и повличащи усоища.

  И ще се питаш пак:
  защо живях,
  на пресекулки
  дишайки на сцената,
  като зрънце,
  попаднало сред камънак
  и носещо сърцето
  на вселената?

  Водата ще проправи път
  за друг живот,
  през рухнали
  надежди и съмнения;
  и може би отново
  ще си бряг
  за лутащи се без посока
  скръбни хора.

  .

  Мариана Христова

  .

• Представяне в Чикаго на книга на Снежана Галчева

  .

  На 20 октомври 2024 г., от 16:30 до 18:30 часа, в Културен център „Българика“ (1120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect, IL 60056), ще бъде представена книгата на Снежана Галчева „Отразена светлина“.

  Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салонът за българска култура и духовност в Чикаго канят всички желаещи на представянето на книгата.

  В „Отразена светлина“ с автор Снежана Галчева са събрани интервюта и рецензии на книги от български автори. Сред които са творците на Чикаго – Калина Томова, Василен Васевски, Михаил Цветански, Елка Бърдарова, Наско Гелев, художничката Снежана Стоянова, лютиерите Антоанета Чавдарова, Стефка Шуманова и Елка Русков – Лас Вегас.

  „Присъстващите ще имат възможност да проведат диалог с авторите, един открит разговор с хора, които имат какво да кажат. Идеята за създаването на книга като тази е да се прави мост, освен между различните хора и изкуства, но и да скъсява разстояния. Тя събира различните изкуства и обхваща пространствата на духовните и физическите светове.“ – пишат организаторите на събитието.

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Представяне в София на „С гръб към морето“ на Елена Пеева-Никифоридис

   

  На 15 октомври 2024 г., от 17:30 часа местно време, в София ще бъде представена книгата „С ГРЪБ КЪМ МОРЕТО“ (изд. „Факел“, 2023) на нашата сънародничка в Гърция Елена Пеева-Никифоридис. Мястото на събитието е книжарница и галерия „НБУ в ЦЕНТЪРа“ (ул. „Георги С. Раковски“ № 191 Б).

  .

  

  .

  ЗА КНИГАТА

  Сборникът „С гръб към морето“ съдържа 9 новели, разказващи на читателя причудливи истории, които сякаш морските вълни са изхвърлили на брега. Това са истории за хора от различни краища на света, събрани в една лодка насред морската шир, или по един или друг начин свързани с морето. То свързва сушите, но така ли е и с хората, свърза ли и тях? Стават ли по-човеци или не? Стилът е лек, често ироничен и увлекателно ни пренася в света на преживяното и въобръжението на авторката, чието творчество неведнъж е намирало място и в литературната рубрика на Еврочикаго.

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  .

  

  .

  Елена Пеева (по-късно Пеева-Никифоридис) е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. Владее пет езика. От десетилятия живее в Солун, Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. Елена получава в Марсилия, Франция, Специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ (асоцииран член на ЮНЕСКО). В България са издадени книгите й „Коледно реване“ (2013), „Книга за Ангел“ (2015), „Откачени съботи“ и „С гръб към морето“ (2023). Нейни творби са част от сборниците „EXILS“, „С море в сърцето“ (2016, 2018), „Морето“ (2017), „Род и родова памет“, „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата (2022). Както и от престижната „Антология на балканската проза“ (Гърция, 2020).

  .

• Събирачи на охлюви в дивата джунгла

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Всичко е възможно.

  1. Архонт. Щом се доближи до насипа на железопътната линия, Максимилиан забави хода си и без да се колебае започна да събира охлювите, които, подмамени от летния дъжд, бяха изпълзели от храстите на ниската, наситено зелена джунгла. Той добре виждаше железопътната линия, която в права линия, насред джунглата се простираше на цели три километра, чак до миньорското селище накрая. Оттам, от единственият магазин в цялата област, трябваше да купи една дузина консерви, нарязан тютюн, цигари и още бутилки коняк и уиски – от тях колкото се може повече.

  Максим съзнаваше абсурда на ситуацията, в която беше изпаднал поради факта, че в момента неговите помисли не бяха чисти. Заради това той не беше сигурен дали ще успее да премине през зоната на железопътната бариера. Просто старият Архонт нямаше да му позволи да го направи, защото преди да се отправи на този труден и рискован път се беше скарал с Рая – негова законна съпруга. Той не само се беше скарал с нея – той я наби жестоко, като преди това обвини жена си в прелюбодеяние, а накрая я заключи в склада за дърва. Максимилиан беше чувал от други заселници, че Архонт има изумителните умения да чете мислите на хората. Старият Архонт, вече на преклонна възраст, не беше някакъв обикновен възрастен човек – защото беше от рода на хищните динозаври, от рода на Царозаврите. Други пък твърдяха, че той е от рода на Тиранозаврите Рекс, техни първи братовчеди.

  От дълго време човечеството бе водило война с тези два рода на хищните динозаври, с променлив успех. Докато накрая не изобретиха усъвършенствана пушка с пет заряда и оптически мерник. Те бяха сигурни в своя краен успех, но тогава техните противници от рода на Царозаврите развиха биологичните си способности, като добиха телепатични умения. В резултат на това започнаха безпогрешно да откриват (след като можеха да четат мислите им) местоположението на въоръжените с пушки хора и тогава започнаха да ги унищожават безпощадно. Спечелили по този начин битката, хищните динозаври – Царозаврите и техните братовчеди – Тиранозаврите Рекс разположиха, образно казано, нещо като окупационни сили около селищата на заселниците. Двама от представителите на тези окупатори в областта, където живееше Максим, заедно с други като него, бяха именно те – Архонт от вида на Царозаврите и неговият полубрат (от друг баща) – Тиранозавърът, на име Михаил.

  Прелезът беше „вратата”, през която трябваше да премине всеки един от заселниците поне един път на ден, или на два дни. Един път, за да отиде до магазина, за да си вземе задължително нещо – или пък тези, които бяха миньори, трябваше да пътуват с единствения изправен локомотив в областта, за да отидат до калаената мина на работа.

  А номера със събирането на охлюви го измисли една млада жена от селището на миньорите. Тя вярваше, че събраните на едно място охлюви могат да предават емоциите си на надарените с телепатични способности Царозаври, Архонт и брат му Майкъл. Това е трябвало да послужи за хората като входен билет пред тях.

  Максимилиан се изкачи на железопътния прелез и започна да се оглежда. От Царозавъра Архонт нямаше и следа, никъде не се забелязваше. Отново погледна зад себе си – и тогава го видя: огромния хищен динозавър стоеше на броени метри от него. Беше излязъл наблизо, от група високи евкалиптови дървета, които до този момент бяха го скривали от погледа му. Високият шест метра Архонт стоеше с гръб към него – отправил поглед някъде далеч оттук, към самия безкрай на хълмистата джунгла. Тесен в раменете, с огромна глава, подобна на кофа на багер, която бе по-широка от раменете му, а челюстите му имаха някаква дебела, вълнообразна линия, като че ли се усмихва. Имаше широк таз и още по-огромни и несъразмерно големи спрямо останалото тяло крака. Подпрял се на късата си опашка, дебела в основата – той така беше скръстил отпред малките си, закърнели ръце, че приличаше на властен, добре охранен чорбаджия, който е излязъл да види нивите си с узряло жито. Архонт се намираше така близо до него и беше толкова висок, че несъзнателно Максим седна върху железопътния насип, за да може да го види целия. Той се изправи на краката си, които трепереха, и започна да се отдалечава от това опасно място. Успя да вдигне железопътната бариера и се отправи към дрезината, която се намираше съвсем наблизо. Сети се да отвори кутията със събраните от него охлюви, бръкна в нея и внимателно започна да ги вади оттам. Като някакъв грижовен сеяч, с отмерени движения започна да им възвръща свободата, като ги хвърляше леко, насред гъстата, зелена растителност на джунглата. Като всеки път им говореше:

  – Хайде, мили мои, веднъж ви спасих живота, сега ви връщам и свободата – за това помогнете ми да премина без проблем покрай Архонт!

  – Мъррр – започна да ръмжи доволен огромният царозавър, разбрал, че Максимилиан възвръща свободата на охлювите. Това не беше точно „мъррр“, а по-скоро беше нещо като далечен гръм от лятна буря, от който на човек можеше да му настръхнат косите от ужас. Максимилиан се намираше само на няколко метра от моторната дрезина, но в последния момент се спъна в един остър камък… За да не падне на земята, той се подпря на нея с едната си ръка. Когато се изправи отново, все още стискаше в другата си ръка един охлюв, но когато разтвори пръстите си, видя, че го е смачкал. Той изпусна смачканата му черупка на земята и започна несъзнателно да размазва с длан слузта по лицето и главата си. Изведнъж го обзе безумна мисъл: „Ами, ако жена ми Рая е успяла да излезе извън бараката за дърва! И сега стои пред тълпата, по средата на селския площад – къса от дрехите си, кълне ме и ме проклина, че съм я смазал от бой. И като доказателство показва подутото си и насинено око!”

  Максим си представи емоционално тази грозна картина, той почти я видя.

  – ААУУУ! – на мига изрева страшно царозавърът Архонт, отново разгадал, благодарение на телепатичните си способности, тази негова грозна мисъл, предадена на Максим от смачкания от него охлюв.

  Това не беше рев, това беше продължителен, силен и могъщ писък, който можеше да се изтръгне само от разгневеното сърце на огромен жив организъм. Беше по-силен от рева на параходна сирена.

  Обезумял от страх, Максим се хвърли върху дрезината и видя как царозавърът бавно се обърна към него. Без да бърза особено, Архонт започна да превежда могъщото си тяло във вертикално положение – за да го нападне. Сега се крепеше само върху двата си огромни крака, а масивната му глава, гърбът и опашката му образуваха една линия. Отначало бавно направи няколко крачки – но после вече се носеше към него, подобно на набиращ скорост експресен влак. Максимилиан с всички сили натисна лоста на дрезината, за да потегли, а после напрегнато го натисна още веднъж. Някой добросъвестно преди това беше смазал с грес колелата й – и дрезината скоро набра скорост. Но Архонт бързо я догонваше. За да се отдалечи по-бързо от него, Максим трябваше да включи мотора й. Опита се веднъж – два пъти, но безуспешно. Накрая успя да го включи. Сега дрезината се носеше със скорост от четиридесет мили в час – но Архонт неизменно се приближаваше, развил скорост от четиридесет и пет мили в час. Гибелта му беше неминуема:

  – ААУУУ! – пищеше Царозавърът. Уплашен, Максим закри с две ръце главата си. Съзнанието и мислите в главата му започнаха да излъчват ужас: „Помощ, помощ! – помогнете ми! Помощ, махнете ме от тук!“ – стенеше обърканото му съзнание, в опит да намери някакъв изход за спасение.

  2. Майкъл.

  – И какво се случи след това? – попита го Виктор, негов приятел и по душа, и по чаша.

  – Нали ти казах вече, казвам го още веднъж! – отвърна му неговият приятел Максимилиан. – Изведнъж се появи отнякъде Михаил, Майкъл – братът на Архонт и се нахвърли върху него. Михаил се оказа по-едър от брат си и в последвалата борба между двамата той успя да се справи с него. Уби брат си Архонт! Когато се върнах с направените вече от мен покупки от миньорския град, го заварих да седи до трупа му. И от висотата на своите седем метра той беше отправил поглед към джунглата, някъде далеч оттук. Въобще не ми обърна внимание, даже и не се помръдна, когато минавах с покупките покрай него. Стоеше като истукан пред трупа на брат си Архонт – довърши разказа си Максим.

  – Тиранозавърът Майкъл е велик! Много по-добър е от брат си Архонт – извика на висок глас Виктор и обърна на един дъх чашата си, пълна с двеста грама силен джин.

  – Майкъл наистина е велик – повтори след него Максимилиан, – защото ми спаси живота. Но охлювът е по-велик дори и от него, могъщия Тиранозавър Рекс. Защото малко преди да се върна от миньорския град, за да премина пак покрай него, аз се сетих изведнъж за нещо, спрях се, обзет от съмнение, и отворих капака на кутията с охлювите. Вътре, на дъното й, видях да стои един-единствен охлюв, значително по-едър от останалите си събратя. Бях забравил да го освободя – направих го с огромно облекчение. Това ми спаси живота, защото чак тогава се осмелих да премина покрай Майкъл, за да се прибера в селото. Мога да си представя какво щеше да стане с мен, ако го бях оставил охлюва, забравен на дъното на кутията. Тогава Майкъл, след като разбере, че охлювът се намира в плен, щеше да ме погуби, вместо да ме спаси.

  Виктор реши да го попита:

  – Значи, ти смяташ, че тези силни емоционални мисли, които са те връхлетели, когато старият Архонт се е приближил до теб с намерение да те убие, а именно: „Помощ, помощ, помогнете ми! Помощ, махнете ме оттук!“, не са били твои мисли? А това е било емоционалното състояние на този единствен охлюв, който е стоял заключен на дъното на кутията и е искал да излезе навън? И, че Майкъл е прочел тези „мисли“ на охлюва, доколкото може да се говори за мисли при тях, като зов за помощ. И тогава той е тръгнал да се бори с Архонт, за да спаси този охлюв от гибел, а не теб самия! Мислиш ли, че това е истина?!

  – Убеден съм, че е така! – потвърди Максим и продължи. – Да не забравяме, че охлювите са едни от най-древните живи същества, които обитават в момента нашата планета. Природата нямаше да ги съхранява така дълго, ако те не бяха уникални. Според мен, съществува емоционална връзка между тях и Царозаврите. Колкото пъти съм ги събирал охлювите, за да им спасявам живота от лъчите на тропическото слънце, и след това съм ги освобождавал насред зелената пустош – толкова пъти съм пропъждал от себе си всякакви зли мисли, освобождавал съм съзнанието си напълно от всички тегоби. Нито веднъж не съм посегнал да бия жена си след това.

  Виктор реши да провокира своя другар:

  – Да не забравяме и за този охлюв, на когото ти счупи черупката и на практика го погуби.

  – Точно така! – сети се Максим. За да ми отмъсти, преди да умре, той предаде своята отрицателна енергия и на Архонт – и така го накара да ме нападне, за да ме убие.

  Той продължи:

  – Но не бива да се осланяме на безкрайната доброта и лоялност на Майкъл, който уби Архонт. Не трябва всеки път да го провокираме с надеждата, че безопасно и без проблем ще бъдем допуснати от него да пазаруваме от миньорското селище. Ето защо, предлагам следното: отсега нататък жителите на селото всеки ден, между 14 часа и 16 часа, когато лъчите на тропическото слънце са най-изпепеляващи, ще излизат навън, за да ги събират охлювите. След това ритуално ще им подаряваме живота, като ги връщаме отново насред лоното на вечнозелената джунгла. Така ще можем да умилостивим самия Майкъл и други подобни като него. Жителите на селото ще започнат да наричат себе си „Събирачи на охлюви в дивата джунгла.” И оттук насетне, ако вместо с освободено съзнание, между нас все още съществуват хора, които са крадци, убийци, подпалвачи, изнасилвачи и прочие – то тогава останалите жители ще ги накарат да напуснат селото ни.

  Виктор се заинтересува:

  – А кой ще бъде съдникът за това?

  Максимилиан му отговори, без да се двоуми:

  – Аз се наемам да бъда съдникът! С твоята помощ и с помощта на твоите петима здрави братя – по такъв начин ние ще раздаваме правосъдие на всички. И знаеш ли какво ще казваме на провинилите се: „Притежавате престъпно съзнание, следователно утре ще напуснете селото ни – ще отидете в дивата джунгла и повече никой няма да се връща оттам.“

  ***

  Много години след това, жителите на миньорския град говореха помежду си, че са били настъпили мрачните тоталитарни времена на управлението на Виктор, Максимилиан и другите от тяхната шайка.

  .

• Престъпления против избирателното право

  .

  Автор: Алеко Константинов (1863-1897)

  Коментарии на чл. 128, 131, 133, 134 и 135 от Наказателния кодекс

  Член 128. Който със сила или заплашване възпрепятствува на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някои от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

  Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно от само себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкувание, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата сила се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и проявена в известно действие; също тъй под думата заплашване трябва да разбираме застрашавание, заканвание, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или с жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашвание, ако войската или жандармерията си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава, освен да се заюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Огражданието на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно, какво чудо храброст е в състояние да развие балканският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепителното доказателство.

  Член 131. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го не упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.
  Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

  И този член е също тъй ясен, както и предидущият. Запретява се да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига само да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитирание:

  Господин Старши:
  – Недобори нали имате?
  Селяните-избиратели:
  – Дал Господ, господин Старши.
  – Пътя нали не сте го направили?
  – Епа, не могохме.
  – Знаете ли какво ще рече екзекуция?
  – Слушали сме, да пази Бог…
  – Как вий мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да разкъртя някому зъбите?
  – Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.
  – След това, кажете: симпатизирате ли ми?
  – Кое кайш?
  – Обичате ли ме?
  – Тебе ли?… Иска ли питане… Обичаме те…
  – Е, като ме обичате, сещате ли се кого трябва да изберете?
  – Ете, както кажеш, твоя милост.
  – Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете…

  Този начин на агитирание, понеже не е съпрежен с подкуп или с обещание на материални облаги, носи названието агитация чрез морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем, защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

  Член 133. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.
  Бъде ли това извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години.

  Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да се избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможно да се осуети или преиначи резултатът на станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, че за да се избегнат погрешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

  Член 134. Който, при каквито и да е избори влиза с оръжие или държи оръдие за нанисание побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

  Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова, нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата влиза. Който влиза с оръжие, се наказва, значи – argumentum а contrario, – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин днес пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само „да държат оръдия за нанисание побой“, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си; и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джобовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но… dura lex sed lex!

  Както видяхме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

  Член 135. Който гласува или пък се яви да гласува под чуждо име при избори, назначени по разпореждание на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца.

  Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропомазанието им дават по няколко свои имена. Тъй например, един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

  „Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия…“

  Коментариите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

  „Или пък, откато е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия.“

  От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се яви и гласува в разни околии, а следователно, който гласува в няколко околни без да се яви – не подлежи на наказание. От друга страна трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне, например в Босилеград, и да се яви след пладне да гласува в Акадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едва ли ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото от тази страна общественият ред е гарантиран.

  Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. „Знаме“ да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментарии.

  10 ноември 1896 г.

  С почитание Въса Пъцова,
  родом от Белгия

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Алековият фейлетон „Престъпления против избирателното право“ е писан в навечерието на изборите за IX Обикновено народно събрание (произведени на 17 ноември 1896 г.) и публикуван за първи път във в. „Знаме“ на 13 ноември 1896 г. Подготовката на изборите за IX Обикновено народно събрание е била съпроводена с големи насилия върху населението, за които говорят многобройните дописки до в. „Знаме“ от Пещера, Никопол, Рахово, Шумен, Трявна, Ловеч и др. Поради насилията, извършени от полицията, жандармерията и разни шайки, IX Обикновено народно събрание е било наречено IX Полицейско народно събрание.
  От: „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2 (изд. „Български писател“, С., 1974) и webstage.bg.

  .

• За „По мярка на духа“ на Атанас Капралов

  .

  ИСТИНИТЕ ТЪРСЯТ СВЕТЛИНА…

  Литературата е отражение на вечността… докосната от интелекта в отредените му от безкрайното време мигове. А поезията можем да оприличим на полет в извисените небесни бездни – ту лазурни от галещите слънчеви лъчи, ту смръщени от хапещата паст на ненужни облаци. Но във всичките й „годишни сезони“: тематични, идейни, емоционални, философско-съзерцателни и пр., има морални центрове. В тях пулсират историческото наследство, родовата памет, пъстрата шевица на народопсихологията и фолклора. И разбира се – връзката между минало и бъдеще в дълбините на подсъзнанието, с корени, впити в реализма на настоящето. Без досега с тях хоризонтът на лирическите опити остава стеснен, маниерен, салонно-пейзажен, обезсмислен и пуст. А роякът от автори, печатащи подобни недомислици всеки ден, е предварително осъден на забвение. Още повече, че без никакво преувеличение днес дните са барутни и взривоопасни. Младата кръв на страната изтича зад граница, оставащите тук се лутат в разрастващата се демографска пустош. В очакване на биологичния финал сред официализирана нищета и лепкава апатия. Все по-властно, в контекста на ХХI век, тътнат Вазовите послания от стихотворението „Де е България“. И наистина – къде е тя днес в съвременната ни поетична продукция?

  Можем да твърдим, че с много редки изключения, предимно като поглед назад във вековете, тя практически не съществува. Заедно с темата за липсващия национален идеал и повиците святата й икона да възкръсне из мертвих като равна сред равни ней държави. За щастие, стават чудеса. Защото все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието „българин“. За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евроатлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото, ако не и пръв, веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му „По мярка на духа“ бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния граждански, морален и етичен кодекс. С произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване и всякакви литературни чудатости. Последва второ издание на сборника, а няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения:

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина. („Безименният“)

  Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието? Оглушително питащият – словотворецът, е зъл добряк, който не винаги получава задоволителни ответи. Още повече пък – благосклонно разбиране от висшестоящите. Потомците на Юда предпочитат вместо „осанна“ да го навикват с галещото ушите им „разпни го!“ Ударите под кръста не престават, ала и волята му стоманено не се пречупва:

  Въпроси, въпроси…
  Безброй бумеранги
  при мен се завръщат
  и ничком ме просват…
  Но все не замлъквам аз –
  дръзка камбанка,
  кънтяща досадно в ухото
  на Господ. („Въпроси“)

  Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние –несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци – предци, съвременници, деца… Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих. Себеотдава им се. Дарява им личното си „аз“ в изтощителния, но благороден стремеж да ги въздигне до струните на душата си. На идеите си, на въжделенията си и на убедеността си, че все някога тленните създания ще могат да докоснат с длан синевата над себе си. Ала все пак:

  Деня посрещам с чувство за вина…
  Отколе искам слънцето да влита
  в човеците с еднаква светлина…
  Но някой все краде на друг лъчите.

  Виновен влизам в делника си строг…
  Поти ме по сизифовски копнежът
  да се домогна
  до върха висок…
  Но рухвам пак под своя камък тежък. („Вини“)

  В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента – за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието „личност“ – едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на власт имащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените поколения към манната небесна – безсмъртието…

  Големият поет ли?
  За разстрел е!
  В покорните той инжектира смелост,
  властта продажна диагностицира
  и свойта смърт пред нея имитира.

  Големият поет ли?
  Нямам думи!
  Едни и същи плащат му куршума
  и паметника:
  той – за да прости, а
  те – от позора уж да се измият. („Големият поет“)

  Още много може да се говори – не, да се дискутира! – върху създаваното от Наско Капралов. Можем безкрай да се възторгваме спонтанно и неприкрито пред стиховете му (примерите в текста са заимствани от второто издание на сборника „По мярка на духа“, изд. „Летера“, Пловдив, 2023 г.), но те трябва да се четат с разума и сърцето. Стиховете му са неговото публично оръжие – вряща лава от съвест и себеотрицание, помитаща пред себе си идеологическите капани. Той самият е пример за човечност и доблест, от които с право можем да се поучим, а книгите му – манифест от истини и съвети за гражданска съвест, които да следваме безрезервно. Поетът е истинско явление за литературата ни, която да се гордее с него тук, в диаспората и въобще по света. Да го следваме и да го ценим! Другото, негативното, драги наши съвременници, е от лукаваго… А ние искаме верните стойности на дарения ни живот, нали?

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  СТИХОВЕ НА АТАНАС КАПРАЛОВ

  РОДИНАТА

  Насън я виждам преродена.
  Свободна.
  Втурната напред…
  Уви! –
  от вирус повалена,
  родината душа бере.

  С небе помътено…
  Излишна,
  топи се милата…
  Без вик…
  И няма кой да й предпише
  магичен антибиотик.

  Не вият в нейната посока
  линейките…
  По навик стар –
  отвсякъде наместо доктор
  на помощ пращат й
  гробар…

  Но твърде рано е за гроба!
  Напразно гарвани кръжат…
  С юмруче в нейната утроба
  пак някой блъска,
  търси път.

  И вместо да скимти за милост,
  тя,
  с гръд раздрана,
  в кръв и пот –
  напряга сетните си сили
  да се повтори
  в друг живот:

  Не като днес –
  болнава, боса.
  И не в живот –
  за срам и мъст.
  А в горд живот,
  през който носи
  с надежда своя вечен кръст.

   

  СПОМЕН ЗА УТРЕ

  Страхувам се, че някой ден
  и аз ще остарея.
  А ти едничка ще си с мен
  по тихата алея.

  Представям си с бастунче как
  годините ще пъдим
  от свойте пясъчни крака,
  макар че сме осъдени…

  Навярно някъде пред нас
  ще светят кипариси.
  Какво ли ще си мисля аз?
  Какво ли ще си мислиш?…

  Дано сме толкова добри,
  че просто се усмихнем,
  преди зелените искри
  да ни засипят тихо…

  И ще възкръснем след мига,
  когато свърши всичко –
  в далечен спомен…
  …Отсега!
  Обичам те, обичам…

   

  ДЪЛГ

  Там горе –
  лешояд кръжи…
  Там долу –
  червеят причаква те…
  Присъда е да бъдеш жив,
  щом живите са за оплакване.

  А ти си
  в дълг
  към този свят:
  да смъкваш на лъжата пудрата,
  на алчността да пращаш глад,
  да целиш пошлостта по мутрата…

  Макар облъскан сам до смърт,
  ще къташ къшея на бедния,
  пред слабия ще стъпкваш път
  и вярваш:
  пръв
  ще е
  последният!

  Духът ти горд ще продължи
  в повторна плът
  след звездно скитане…
  Присъда е да бъдеш жив,
  но…
  все пак е за предпочитане!

   

  ВЪЛЧА РОДИНА

  Твойта родна страна е превзета
  от безродници…
  И ни да рипаш
  по Балкана с озъбена чета,
  ни да траеш с народа си дрипав!

  Ако плюеш в крадците преяли,
  кален дъжд върху теб ще се ръси.
  Даже публично да се запалиш,
  не властта ще раниш,
  а рода си.

  А презреш ли честта си на рицар
  и по расо в молитви се проснеш –
  би спасил само свойта душица,
  врат превил пред житейската пошлост.

  Тя навред победи!
  Тя се кълчи
  от екрани,
  трапези,
  трибуни…
  И какво ти остава:
  по вълчи
  да завиеш от Странджа до Дунав.

  Не че някой ще чуе зова ти:
  стига само вълчица да мине
  и с език да те лизне по пътя
  в твойта
  утрешна
  вълча
  родина.

   

  БЕЗИМЕННИЯТ

  Страхливците са там отзад –
  те ще живеят сто години…
  А ти си в бомбения ад
  с присъда ясна –
  да загинеш.

  Като дивак, загубил ум,
  пълзиш и стреляш,
  псуваш,
  храчиш…
  Но смъртоносният куршум
  да те пожали?
  Няма начин.

  Той блъсва твоето чело̀
  със скоростта на тишината
  и ти,
  чуплив като стъкло,
  се разпиляваш по земята.

  Войната свършва в този миг
  за теб.
  Без орден за заслуги.
  Без почести…
  Просто – войник,
  заровен с хилядите други.

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина.

   

  БАЛАДА ЗА ЛУДИТЕ СЪЛЗИ

  На баща ми

  Щом в кацата ширата спре да циври
  с душа на недолюбена жена –
  разбирам,
  че премръзналите джибри
  ги чака смърт без мъжка топлина.

  Тогава с моя татко –
  старши лекар –
  пак стъкваме спасителния план…
  И живналата смъртница полека
  дъха си връща в сгретия казан.

  Тя по тръбата горе като кучка
  аха-аха навън да изпълзи!
  Но тясно е –
  до скръндзавия чучур
  долазват само злите й сълзи.

  Такива –
  хем отчаяни,
  хем гневни –
  като сълзи от родовата пръст…
  Отпием ли ги –
  ту за либе ревнем,
  ту мерим с Крали Марко своя ръст…

  И хванали се на хоро по мъжки,
  с баща ми в кръг ни врътва лудостта:
  мен – с колко глътки злото да натръшкам,
  а него – да е с мама след смъртта.

   

  МАМА БДИ

  Понякога захвърлям своя кръст,
  превит надве от грижи и умора.
  Но се изправям тутакси в цял ръст,
  защото мама бди за мен отгоре.

  Понякога ме режат глад и студ –
  плътта ми сякаш рухва в адска яма.
  Но ето –
  имам хляб днес.
  И уют!
  Защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога сърцето е пред взрив:
  От клетви.
  От предателства.
  От драми.
  Но влиза в ритъм пулсът милостив,
  защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога се гърчи застрашен
  човекът в мен.
  Миг лудост – и го няма!
  Но пърха той,
  ликува той спасен,
  защото горе бди за него мама.

  Понякога от болки и беди
  не виждам утре…
  Свят,
  висиш на косъм!
  Но няма страшно –
  мама горе бди
  и на самия Господ вяра носи.

   

  СВЕТОВЕ

  Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
  грубияни те учат на красиви обноски,

  мъжество ти преливат импотентни влечуги,
  тържествуват безличия с твойте лични заслуги.

  Тоя свят омерзява със коварствата свои:
  щом си честен – доносник те наричат копои,

  вечно „дръжте крадеца!“ най-крадливите викат,
  подлеци за предателство съдят тебе –
  стоика…

  И какво ти остава?
  Пред съда със насмешка
  да признаеш вината си – ти си тук по погрешка.

  По погрешка на тоя свят съществуваш –
  на т о я.
  И прицелен в безкрая –
  да политнеш към с в о я…

   

  МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

  Дрипава е моята родина –
  с мършава снага,
  с очи кахърни…
  Но това съвсем не е причина
  аз от нея днес да се отвърна.

  Не, че вчера царствена била е –
  що сатрапи помни,
  що яреми!…
  Божем е очаквала накрая
  ангел чер душата й да вземе.

  С китката за чест, за чисто име
  крила се е в пещери,
  по чуки…
  И родата българска я има –
  даже Левски от гръдта й сука.

  Сетне от самата преизподня
  той в небето
  всички нас
  прицели:
  ред е да сме живи и свободни,
  вместо да сме живи оскотели!…

  Прекипяла от възторг нахалост,
  вярата ни днес Балкан си вдига –
  гърбом синевата е подпряла,
  но я свличат
  рани от вериги…

  А пък аз за кой ли път осъмвам
  с тихата молитва:
  Майко свята,
  викам твойто вчера –
  път по тъмно,
  твойто утре –
  стъпка в светлината!

  .

• Представяне в София на „Американски триптих“

   

  На 3 октомври 2024 г., от 18.30 часа местно време, в Книжен център „Гринуич“ в София (бул. „Витоша“ 37), ще бъде представена новата книга „Американски триптих“ на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Авторката ще бъде на събитието.

  Книгата ще представи Димитър Христов, с участието на Георги Цанков
  и музикалното оформлениение на Петко Славов.

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.
  Трансформирането на носталгията в креативен процес за възкресяване на миналото, постоянната отвореност на наратива към варианти и възможности за постигане на решения очертават достойнствата и приносите на „Американски триптих“ в потока на съвременната българска литература.“ – Здравка Владова-Момчева

  „Има емигранти, които обичат родината повече от тези, които живеят в нея!“ Съждението е отрезвяващ акцент в романа на Людмила Калоянова „Американски триптих“, но то може да бъде осмислено като представителен слоган на българската участ след падането на Берлинската стена.“ – Людмил Тодоров

  Събитието във Фейсбук ТУК

  Книгата вече бе представена в Созопол, а освен представянето в София на 3 октомври, предстои представяне на „Американски триптих“ и в Бургас. Там датата е 16 октомври.

  .

• Д-р Борис Младенов и неговата книга „Лилия“

   

  ЗА СЕМЕЙСТВОТО И ЛЮБОВТА – СЪРДЕЧНО…

  От печат излезе стихосбирката на Борис Младенов / Young „Лилия – историята на една любов в стихове“. Сидни – София – 2024 г. Тя е дело на „ИД Принт“ ООД, а поводът за създаването й са 60-те години брачен живот, който авторът има със своята любима – името на която носи книгата. Живеещият в Австралия поет, лекар по професия, не е непознат за българския читател. Негови творби се появяват епизодично в периодичния ни печат, могат да бъдат намерени и издадените в родината книги, част от които са: „Еротични сонети“, „Ехо от близкото минало“ – стихове и сонети, „Старчески напеви“ – сонети, „Вълнения“ – стихове, сонети и преводи, „Мисли, надживели вековете“ – четиристишия, „I call Australia home” – на бълг. език – сонети, „Две сенки бяхме“ – сонети, „Мигове“ – сонети, „Рапсодия в бяло“ – стихове и сонети, „Дребни радости човешки“ – сонети, „Закъсняла младост“ –сонети, „Носталгия в залеза“ – сонети, „Вий ставате мъже“ – сонети, „С лира и слушалка“ – стихове и сонети, „Лирични откровения“ – сонети, „Живот под карантина“ – сонети, „Престъпление без наказание“ – сонети, „Благословена старост“ – сонети, „Фамилно дърво“ – проза и др.

  „Лилия“ е красиво продължение на създаденото от вече пенсионирания лекар-хематолог, член на Съюза на лекарите писатели в България. С какво всъщност ни впечатлява сборникът, в който стиховете са създавани в различно време и на различни места, но основно в Сидни?

  Той насочва вниманието на съвременния читател към позабравените днес, а понякога и съзнателно неглижирани в уж модерния начин на живот, стародавни семейни ценности: тази красива мозайка от интимни и морални багри, високо ценена от предците ни през векове, години и исторически превратности. Става дума за споделената, осъзната любов, проверена в спокойни дни и в трусовете на съдбата; за взаимната привързаност и общите усилия в изграждането на новите поколения; за себеотдаването и жертвоготовността; за преплетените със смирение една в друга длани, спокойно очакващи старостта и неумолимия тленен финал на съществуването. Любовта в семейството е песен и за доверието между двама души, обречени един на друг и изписали върху пергамента на живота своето християнско послание за обич, доброта, отстъпчивост, единомислие, откритост в мислите и чувствата… Всички тези черти, даряващи с топлота иконата на българското семейство нине и присно, са втъкани в новата книга на Борис Младенов. Която, макар и обемна в проекцията на отлетелите години, се чете увлекателно и на един дъх. В стиховете си д-р Младенов споделя радостта си от здравата спойка между него и обичаната жена. Изтъква благодарната си преданост към нея и сякаш в редовете отново диша възрожденската чистота и свенливост между двама млади, бъдещи съпрузи. Отброяващи отредените им години пред олтара на семейния култ, правещ ги достойни членове на обществото и пример за деца и внуци. Но Борис Младенов не морализаторства, не се дава за пример и повод за нечие подражание. По страниците пълнокръвно диша реалността на битието, споделените чувства са осезаеми и пулсират нетърпеливо, а понякога и скритата закачка весело приковава читателското внимание:

  Затворен в древни времена
  духът ми спеше в бронзов съд;
  девойка скромна и добра
  съда откри в затънтен кът.
  С наивитета на дете
  тя плахо го подритна с крак,
  но любопитство я обзе
  и дръпна прашния капак.
  Освободен от своя плен
  аз ръст изправих със замах,
  прегърнах я и в миг блажен
  с вековна жад я обладах.

  И оттогава досега
  съпруга скъпа ми е тя!

  Днес темата за семейството – за българското семейство и неговите непреходни ценности, все по-рядко се среща в произведенията на нашите автори. Тя сякаш е заключена в прашния килер за неща, изживели времето си. Вехта и неактуална, заедно с темата за порутеното и охлузено, обезлюдено село. За безмилостната демографска катастрофа, възцаряваща безизходна тишина и отчаяние над някога кипящи от жизненост родни краища. За несекващата поради това принудителна емиграция на фона на официалната демагогия, че сънародниците ни – вече трето и четвърто поколение, родени зад граница, щели уж да се върнат. За загърбените да умират без време от мизерия и болести пенсионери и работещи бедни. За страшната бездна между имащи и нямащи, която у нас никога няма да се запълни, и още за какво ли не. Вместо нея, непорасли за антагонистичното битие авторчета, гледащи си пъпа, ни занимават с джендаризъм, евроатлантически шменти капели, идеи за смяна на половете – който, когато и какъвто ще да става, с преклонение пред чужди, съмнителни политически хрумки и естетическа констипация, нека не изреждаме повече. България отдавна вече няма свой национален идеал, а проверените ценности от миналото време, в мир и барутни години, са изхвърлени на бунището. Затова такива книги като „Лилия“ на д-р Борис Младенов са свежа глътка поетична жива вода, призвана да трепне нещо мило в душите ни. Нека я разтворим с доверие и зная, убеден съм, че я прелистваме пак и пак…

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Борис Младенов е роден през 1939 г. в с. Лехчево, Монтанско. Завършва гимназия в Михайловград и Медицина във Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в София. Три години работи като лекар в Михайловград и Берковица. Приет за асистент в специалността „Пропедевтика по вътрешни болести“ при ВМИ – София, след това в новооткритата Клиника по хематология в Медицинска академия. Има признати специалности по вътрешни болести и клинична хематология. През 1991 г. емигрира със семейството си в гр. Сидни, Австралия. След издържан изпит по английски език и приравнителен изпит по медицина работи в три реномирани австралийски болници като лекар-хематолог. Понастоящем е пенсионер. Стихове пише от ранна детска възраст. Като ученик в гимназията участва в литературен кръжок. Като студент по Медицина е публикувал стихове във в. „Медик“. След пенсионирането си в Австралия събира всичко написано до този момент и започва да публикува стихосбирки в България в малки бройки за близки и приятели, като продължава по-интензивно да пише.

   

  ИЗ КНИГАТА „ЛИЛИЯ“ НА Д-Р БОРИС МЛАДЕНОВ

  „ПОСЛЕСЛОВ

  Есента на 1959 година. Първият „учебен“ ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време. Нищо не можеше да помрачи щастието ни от факта, че сме приети медицина, и едва ли някой имаше нещо против бригадата, която щеше да трае цял месец. Лекарската професия все още се ползваше с голям авторитет, частната практика я правеше много атрактивна и аз се чувствах на Седмото небе, когато престъпих прага на Медицински институт и влязох във вече препълнения с щастливи лица на студенти медици двор. Намерих името си в списъка – Първи поток, 7-ма студентска група. Нямаше никакви означения на групите и започнах на слуки да търся колегите от 7-ма група сред нестройното множество. „Седма група?… Някой от седма група?…“ Докато се промъквах така и повтарях въпроса си, най-сетне чух отнякъде зад мен нежно гласче, което каза: „Аз съм от седма група“. Обърнах се и видях лъчезарно усмихваща се красива колежка, която мило се представи: „Аз съм Лили“. „А аз съм Борис.“ Така се запознахме и продължихме да разговаряме непринудено, сякаш бяхме дългогодишни познати. Можех ли тогава да предвидя, че тази среща е съдбовна и от този момент сме предопределени един за друг, и ще останем неразделни до края на живота ни!

  На 18-ти септември 2024 година празнуваме Диамантен юбилей – 60 години щастлив семеен живот!

  СЪДБА!“

   

  По пътища неведоми поех
  да търся нежната си половина;
  години в мрак се лутах без успех,
  докато юношеството ми мина.
  С девойки умни, хубави дружах,
  но сякаш пазен от върховна сила,
  не се обвързах с никоя от тях –
  съдбата друго бе ми отредила.
  Напътстваше ме тя като маяк
  по пътя към спасителния бряг
  и ме преведе чист и свят през мрака

  към Нея в Алмаматерния храм –
  единствената, истинската там
  намерих с любовта си да ме чака.

  Ти спомняш ли си онзи първи ден,
  когато двама с теб се запознахме?
  Той бе ни от съдбата отреден,
  но чак след дълго време го разбрахме.
  Съвсем не подозирахме тогаз,
  че таз случайна среща бе съдбовна
  и че потайно ще разпали в нас
  от този миг една искра любовна.
  През следването ни един до друг
  останахме така неосъзнати,
  че аз съм бъдещият ти съпруг.
  А половин век сватбените дати

  празнуване до старини пределни,
  все още влюбени и неразделни!

  Разхождаме се ний…
  Денят преваля.
  Залязва бавно слънцето зад нас,
  от хоризонта го дели копраля –
  остава му най-малко още час.
  В косите ти, поръсени с жарава,
  лъчите му плетат златист венец,
  а ласкаво ги роши и развява
  полъхнал от морето лек ветрец.
  Да можеше, той щеше да ти каже,
  че като него бих желал така
  да те погаля, а не смея даже
  да те докосна с пръст, не ли с ръка.
  Но сенките ни все по-дълги стават –
  прегръщат се, в любов се обясняват.

  Понякога самият аз се питам,
  как бракът ни докрая устоя

  и всеки път във послеслов отчитам,
  не всичко бе късмет и по съдба.
  На мене и на моята съпруга
  семейството ни главно се крепи
  и наша е основната заслуга,
  че пак сме заедно на старини.
  И ако трябва в този свят тщестлавен
  причините в едно да обобщя,
  ще кажа с още влюбено сърце,

  че всеки беше в брака равноправен,
  и имаше възможност, свобода
  да бъде онова, което е!

  Сега, когато с теб сме остарели,
  с износени от времето сърца,
  със морна плът и страсти закърнели,
  се питам сам, какво е любовта.
  Каква е тази неизменна сила,
  която в късни старини дори,
  в солиден брак така ни е споила,
  че само гробът ще ни раздели?
  Животът бе за нас сурова школа,
  научи ни как дребните неща
  един с друг да делим и да ценим…

  В тях е секретът, тайната парола,
  с която любовта ни преуспя
  и бе на щастието синоним.

  Зад хоризонта нейде в маранята
  залязва слънцето на моя ден;
  приятно, леко ми е на душата,
  изпращам го в безкрая с дух смирен.
  В живота преживях моменти тежки,
  премеждия… Но съм все още жив.
  И без провали, и без груби грешки
  съм истински доволен и щастлив.
  За нищо не тъжа, не съжалявам.
  Мечтите си с успехи увенчах.
  И в трезви мисли днес се убеждавам,
  че твоята любов сред всички тях,

  с която бях от Бог благословен,
  бе най-великият успех за мен!

  Старице мила, бурята утихна.
  Ела да се разходим до брега!
  През облака небето се усмихна
  и слънцето отново заблестя.
  Красиви са вълните с бяла пяна,
  подобно буйни гриви на коне;
  връхлитат по гърба на океана,
  а той под тях бушува и реве.
  И силует на кораб в маранята,
  като черупка мятан и люлян,
  лети насам след дълга одисея…

  Тъй нас ни люшка цял живот съдбата,
  като вълни на бурен океан
  и ни на тоз далечен бряг довея!

  Епилог

  Да беше предпочела някой друг
  в кръга край нас неверен и лъжовен,
  дали би бил по-предан, по-грижовен,
  и по-добър от мен като съпруг.
  Не претендирам, че бях образцов,
  човек съм с всички слабости и грешки,
  но плътно бдях над теб в минути тежки
  и те обсипвах с моята любов.
  От всичко, нужно за една жена,
  ти дадох в двойна доза безусловно
  и бях готов през всеки миг дословно,
  за теб, за любовта ти да умра.

  И цял живот те „носих на ръце“,
  и пазих като „писано яйце“!!!

  .

• За „Море от мечти“ на Мари Робес

  .

  В дебютния си роман „Море от мечти“ (изд. „Сатвалайф“, 2024) Мари Робес описва България през погледа на двама чужденци. Действието се развива в Созопол, Несебър, река Велека, селца в Струмската долина, Балчик, Албена, Родопите, Пловдив, крепостта Калиакра. Освен двамата чужденци, сред героите в романа е и Камен – възрастен български таксиметров шофьор, някогашен учител, който не се отказва от мечтата си, въпреки тежестта на битието.

  Романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към родината. Не са спестени и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи. Неусетно научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България; откъде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно; кое цвете символизира силата на българския дух и не се среща другаде по света.

  „Надявам се „Море от мечти“ да вдъхнови българи в чужбина да се върнат обратно. Както и хора от България да не заминават навън“ – пише авторката.

  „Третото ми дете се роди тук. През четирите дни, когато бях в родилното отделение, не се роди друго дете. И усетих, че България изчезва. Трябваше да направя нещо. Да опиша Балкана и морето така, че повече млади хора да се влюбят в родината. Така, както я обичам аз…“ – споделя още Мари Робес.

  Тя разпространява романа си безплатно по български библиотеки в чужбина. Наскоро е изпратила тази книга на Културен център „Магура“ – Чикаго.

  Преди „Море от мечти“ Мари Робес е написала две книги за интериорен дизайн, издадени в Германия и Китай.

  .

• Тъжните очи на вълка

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Откакто Ловеца отстреля вълчицата и малките й, вълкът рухна. Изведнъж остаря с няколко години. Козината му се прошари от кафеникаво-сиво до бяло.

  Виеше от болка вечер срещу луната и й разказваше за своята мъка. Тя мълчаливо го изслушваше и отиваше да разказва на звездите колко лоши са хората.

  През деня слънцето изгряваше и дните продължаваха монотонно да следват хода на времето. Всичко живо в природата се надпреварваше да живее. Само за вълка времето беше спряло.

  Благой изкара коня от обора, подсвирна на кучетата и натовари на каруцата вълчите кожи. Имаше и няколко лисичи.

  Днес щеше да е добър пазар. Доволно потри ръце той. С парите щеше да изкара няколко месеца.
  До следващия лов.

  След случката с вълчицата и малките й, глутницата определи вълка за свой водач. От съпричастност и уважение. Там важаха строги правила. Посегнат ли на някого от „техните“, отмъщението е непредвидимо.

  Благой влезе в къщата и хвърли кесията на масата. Взе котленката от печката и си поля на ръцете в един леген. Избърса ги в кърпата, която висеше на въже над печката, поглади брадата си, сви си тютюн и седна да си брои парите.

  – Ще купя брашно, захар, няколко малки варелчета с олио. Все пак зима идва, трябва да се запася с продукти. Дърва – бол. Все пак живея в гората. Месо – все ще си отстрелям дивеч. Ще остане за ром и за уиски дори… – мърмореше си Благой под носа и прехвърляше сметките по тефтера.

  Стана да си запали печката, но му бяха привършили сухите вършини. Наметна ватенката и излезе до сайвана. Кучетата се разлаяха, бяха гладни.

  Ето какво пропусна. Да пише към продуктите и храна за кучетата.

  Влезе вътре, сложи една тенджера на печката с вода. Докато се разгаряха дървата, изсипа един пакет кокали с малко месо по тях. Сети се, че не беше ял, и отстрани на плочата си препече няколко филии хляб.

  Извади едно парче сланина от долапа, от съседната стая, където съхраняваше продуктите си на студено. Беше тъмно, а газовата лампа не донесе със себе си – и тъкмо да се насочи към рафта, да си вземе бутилка вино, усети странно присъствие. На прозореца срещу него, в тъмнината, светеха две очи. Те спокойно го наблюдаваха. Като че ли го изучаваха.

  Ловеца се стресна. Рядко се случваше да изпита страх, а и нямаше нужда – той беше човекът с пушката, който отсрелваше дивите животни. Или поне така си мислеше. Като има огнестрелно оръжие, все едно беше шефът на планината.

  Беше самонадеян и нагъл и живееше в свой затворен свят, високо в една хижа в планината. Беше такъв егоист, че смяташе, че всичко му принадлежи.

  Погледна отново към прозореца – очите в тъмното ги нямаше.

  „Объркал съм се в тъмното“ – помисли си той и отиде да си обърне филиите на печката. Наряза си сланина, обърна една чаша вино, засука мустаците и разбърка кокалите в тенджерата. Надроби няколко филии хляб и изсипа помията в котленката на кучетата. Бяха 5, но бяха гладни като за 100 кучета.

  Щяха да изядат и Благой. Толкова бяха зли и кръвожадни.

  Но бяха и добри пазачи.

  Той тъкмо се обърна да влиза в къщата и пак усети странното присъствие. Вторачи се в тъмнината пред него, обиколи с поглед гората. Нямаше огради и всяко животно можеше да влезе.

  И тогава съзря отново двете очи. Долу, в ниското, до едно дърво. Те го наблюдаха. Отново спокойно и настоятелно.

  „Или е лисица, или е вълк“ – помисли си Благой. И се запъти да вземе пушката.

  Кучетата лакомо довършваха помията и стопанинът им се разкрещя:

  – Нищо не става от вас! Имаме неканен гост, а вие даже и не го усетихте. Напразно ви храня – тюхкаше се Ловецът. –  Най-добре и вас да ви продам за кожи.

  Взе пушката и, докато излезе, чу кучетата да лаят:

  – А, сетихте се…

  И тръгна към дървото.

  Очите ги нямаше там.

  На следващата сутрин, беше паднала гъста мъгла. Благой стана, уми се, сложи джезвето с кафе и си сви тютюн.

  Погледна мрачното време навън. Не му се излизаше, но трябваше да отиде до селото. Взе списъка с продуктите. Изкара коня с каручката, подсвирна на кучетата и бавно потегли.

  В селото никой не го обичаше. Всички го отбягваха. Не само заради това, че убиваше животни, а и по принцип си беше много опак и дръпнат човек. С никого не общуваше, а и никой не изпитваше желание да общува с него.

  Взе си, каквото му трябваше, и се запъти към единствената кръчма в селото. Беше по обяд, не беше ял от сутринта, гаврътна набързо чаша ром да се сгрее, реши, че в хижата ще си прави обяд, и потегли. По обратния път мъглата още не се беше вдигнала.

  Бавно трополеше каручката нагоре по черния път. Даже птиците не се обаждаха. Толкова мрачен и студен ден беше.

  Позагърна се Благой с вълненото одеяло над ватенката.

  – Айде дий, върви, мършо ниедна, че замръзнах – провикна се той на коня.

  Конят, старичък, толкова му чинеха силите и каручката му беше тежка за влачене. Едвам се тътреше. Благой се беше одремал от рома, нали не беше ял и го хвана. Минаваха през дерето, на другия завой беше къщата… когато го нападна глутницата…

  Начело беше вълкът с бялата козина. Тази бяла козина, която за една една нощ смени цвета си от кафеникаво-сиво.

  Вълците са задружни, когато са заедно. Когато трябва да подкрепят някого от своите. Когато трябва да подкрепят своя водач.

  На коня не сториха нищо. От уплах той понечи да тръгне по-бързо, но каручката се прекатури и той безпомощно се обърна заедно с нея.

  Ловецът като че ли изтрезня и стреснато протегна ръка към пушката. Един от вълците, обаче, силно го захапа за ръката. Пушката гръмна веднъж във въздуха.

  Нямаше кой да го чуе и да му се притече на помощ.

  И да беше чул някой изстрела, щяха да решат, че пак стреля по дивите животни. И без това никой не го обичаше!

  „Край! Дотук бях!“ – пробягна бърза мисъл в главата на Благой.

  – Да става, каквото ще! – изпсува той, докато вълкът го хапеше до кокал.

  Другите вълци се бяха наредили в кръг. Като обръч, от който няма измъкване.
  Тук Ловецът щеше да срещне смъртта си.

  Хриптеше от болка. Парчета месо от тялото му бяха разхвърляни край него.

  Вълкът продължаваше яростно да го хапе.

  Другите вълци злобно ръмжаха. Кръв оплиска поляната.

  Поляната, на която Благой застреля вълчицата и малките й.

  Бяха се излегнали на слънчице, когато ги видя.

  Майката закачливо и гальовно захапваше ту едното, ту другото, ближеше ги по главичките, а те се бутаха на бозките й да цокат.

  Таткото вълк беше на лов. Той се грижеше за прехраната и сигурността на семейството си. Живееха по-високо в планината, далече от хорските очи, но в този ден майката и малките слязоха в ниското. Слънцето блестеше, беше топъл ден, никаква опасност не предвещаваше… Вълчицата и децата x блажено се припичаха…

  И само далечното ехо отброи 6 пушечни изстрела.
  1, 2, 3, 4, 5 – за малките вълчета и 6-ти за майката.

  Понеже Ловеца беше хладнокръвен убиец, сърцето му не трепна. Той не знаеше за стадното чувство при животните.

  Не знаеше за правилата в глутницата и за привързаността между животните. Не знаеше какво означава семейството за тях…

  Благой почти изпадна в несвяст от загубата на кръв. Цялото му тяло беше изпохапано.

  Тогава от глутницата се отдели вълкcj с бялата козина. Бавно се приближи към Ловеца.
  Погледна го тъжно в очите.

  Благой не реагира. Хриптеше тихо. Течаха последните му секунди…

  Вълкът продължи спокойно да го наблюдава. Като че ли го изучаваше.

  Благой трудно отвори очи. Срещна погледа на вълка. Страшна сцена беше запечатана в него.

  Видя себе си, как вдига пушката и застрелва вълчицата и малките й на поляната.

  Видя как после ги събра в два чувала и ги хвърли отзад на каручката.

  Но не видя таткото вълк, който наблюдаваше всичкото това…

  Той тъкмо беше наловувал обяд за семейството си и се прибираше при вълчицата си и децата им…

  Стоеше на високото на една скала, когато видя как Ловеца убиваше семейството му…

  Благой погледна в очите на вълка.

  Изтръпна!

  Той не предполагаше, че в очите на един вълк може да види толкова голяма болка.

  Не съзнаваше, че като убива животни, им причинява болка. Нали смяташе себе си за шефа на планината.

  А и нямаше собствено семейство, не знаеше какво е чувството на привързаност. Стреляше навред, без да му трепне сърцето.

  Вълкът доближи главата си по-близо. Ловеца усещаше дъхът му в лицето си. Вълкът съсредоточено наблюдаваше реакцията на Ловеца.

  Благой разбра, че в този момент ще умре!

  Погледна в очите на вълка и съзря болка. Вълкът тъжно го погледна и в очите му се появиха сълзи.

  Те бавно се стекоха по козината на бузите му…

  Вълкът бавно се обърна и си тръгна.

  Като по негласна заповед и всичките останали вълци от глутницата се обърнаха и тръгнаха след своя водач.

  Ловеца се шашна, всичко го болеше и с мъка наблюдаваше сцената.

  Той не разбра, че получи своят урок по човечност.

  Урок по човечност, който получи от едни животни.

  Животни, за които стадното чувство и семейството бяха на първо място.

  Животни, които той убиваше.

  Животни… които, обаче, не убиха него…

  ***

  След няколко години…

  Хижата в планината се огласяше от женски смях и детска глъч.

  Един силен мъж цепеше дърва на двора и радостно подвикваше на кучетата.

  В планината цареше спокойствие.

  Една вълча глутница беше допринесла за това спокойствие.

  Там вече никой не убиваше животни. Животните си живееха необезпокоявани и спокойно създаваха поколения.

  – Хайде, влизайте, обядът е готов! – подвикна жената на мъжа си и децата си.

  Благой остави брадвата, избърса с ръкав запотеното си лице, погледна усмихнат към семейството си, пожела приятен обяд и на кучетата, обърна погледа си към небето, слънцето разпръскваше топлите си лъчи, погледът му се премести към скалите във високото, съзря бавно вървящата вълча глутница и водача им…

  Вълкът с тъжните очи…

  Чиято вълчица и малки вълчета беше убил навремето, когато беше лош човек…

  Благой оттогава се промени.

  След като глутницата и водачът й го помилваха и не го убиха… той като че ли „прогледна“… И стана добър човек…

  Благой вече не беше Ловеца. Започна по-често да слиза до селото и да разговаря с хората. Те забелязаха промяната у него. Всички започнаха се държат добре с него. Не мина много време и срещна една добра жена. Тя се съгласи да живее с него в хижата, в планината.

  Роди му две дечица.

  Щастието на Благой щеше да е пълно, ако, обаче, не го мъчеше съвестта.

  Като се върнеше назад и си спомняше лошия период от живота си и какъв жесток човек беше, му идваше да си сложи край на живота сам.

  Толкова болка и мъка беше причинил на горките животни…

  Толкова болка и мъка причини и на вълка с тъжните очи, като отне вълчицата му и децата им…

  Жена му подвикна от къщата:

  – Хайде, че обядът изстива!

  Децата припряно се настаняваха на масата. Ухаеше на вкусна и топла храна. Тъкмо Благой да влезе вътре и погледът му отново се плъзна към високите скали в планината.

  Глутницата вълци бавно си проправяха път през дърветата.

  Водачът им с бялата козина вървеше най-отпред. До него радостно подскачаше млад вълк, до който плавно се придвижваше една стройна вълчица. А около тях подтичваха три малки вълчета…

  Младият вълк беше едно от вълчетата, което оцеля при кървавата сцена на поляната. Просто се беше изгубил в гората и това го спаси.

  Водачът близна леко по муцуната сина си, погледна към вълчицата му и децата им, огледа вещо цялата глутница, погледът му се спусна в ниското на планината, съзря хижата, видя радостта на хората да са заедно и тежко въздъхна.

  Откакто Ловеца застреля вълчицата му и другите му деца, той не погледна друга вълчица!
  Остана верен на своята вълчица!

  Видя Благой, който тъкмо се канеше да влиза на обяд. И Благой видя вълка. Същия вълк, чието семейство той погуби. Същия вълк, на когото отне щастието да бъде съпруг и баща.

  А в момента Благой беше добър съпруг и баща. Благодарение на същия вълк, който преди години пощади живота му. Още не можеше да се начуди и да проумее постъпката на вълка.

  „Между нас, хората, цари голяма злоба. Око за око, зъб за зъб… – мислеше си Благой. – Но при животните това не съществува. Животните са по-добри от хората. Има какво да научим от тях. Самият аз съм жив пример за това. Вместо да ме убие, както аз погубих семейството му, вълкът ме пощади. Дори ми даде ценен урок! Благодарение на него се промених. Благодарение на него станах добър човек, имам съпруга и деца и помен няма от предишния човек, който бях…“

  Жената на Благой отново подвикна, че е време за обяд.

  Благой погледна към глутницата в планината и им помаха с ръка.

  Вълкът с бялата козина видя това.

  Спря се. Учуди се. Погледна го спокойно и клекна на задните си лапи. Разстоянието не им пречеше да забелязват жестовете си.

  Цялата глутница спря. Синът му, вълчицата му и вълчетата им също.

  Всички впериха поглед надолу в ниското, към Благой.

  Животните имат интуиция да усещат кога хората са добри и кога лоши.

  След като Благой им махна с ръка за поздрав, всички се наредиха вкупом един до друг и по сигнал на водача им, започнаха да вият.

  Но не злобно или лошо. Не дори и тъжно.

  Те пееха. Пееха песен за живота. За живота и приятелството, за прошката и надеждата, за обичта и верността…

  Благой се заслуша. Вятърът понесе песента им през планината.

  После вълкът погледна мъжа с тъжните си очи и стана от мястото си. Всички вълци се наредиха в колона и бавно продължиха пътя си през планината.

  Те повече нямаше да се срещнат. Преплитат се пътища, животът си тече и никой не знае един път прилича ли си с друг. Всички пътища са толкова различни. Едни са гладки и улегнали, други са трънливи и недостъпни. Като хората!

  Човек с човек няма да намериш еднакъв.

  Но животните… Животните винаги са едни и същи. Те винаги носят доброта в себе си. И ни я показват.

  Ако имаме сърце, да я почувстваме!

  И ако имаме душа, да я усетим!

  И най-важното, ако имаме очи да я видим навреме!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Беглец

  .

  – Ти имаш претенции за чужд имот… Нищо не си допринесла тука – викаше сестра й, докато тя си тръгваше, защото нямаше никакво желание да слуша крясъци. Освен това от опит знаеше, че няма да излезе на глава. Беше си тръгнала от този дом неслучайно още преди години, макар че нямаше нищо.

  Причината сестра й да се разсърди сега бе, че тя бе твърде напрегната, за да бъде добър слушател на обикновeно дългите й разкази. Сестра й се бе върнала наскоро от първото си участие на паневритмия в Рила, което само по себе си бе прекрасно, но тя нямаше нито време, нито търпение да слуша за духовните й пътешествия.

  Беше излязла за малко, да види майка си, но нея я нямаше. И едно момче, което се нуждаеше от подкрепа. Но бързаше да се върне в квартирата си, където я чакаха други грижи и трябваше да се съобразява с други неща.

  – Недей да се караш… – обърна се момчето към за сестра й, опитвайки се да намеси. То знаеше и разбираше повече, въпреки младостта си. Но беше в трудно положение. И то бе беглец.

  – Ти нямаш и представа как живея… – успя да каже тя накрая на сестра си; или по-скоро на себе си. И затвори вратата на бащиния си дом.

  .

  Мариана Христова

  .

• Пристигането на Шейтана

  .

  От доста време се опитвам да стоя настрани от това, което се случва из света, понеже съм стигнал до убеждението, че се случват само простотии. Не, не че няма и хубави неща, но основно простотията води света. Някой беше казал: „Вие сте прости, и аз съм прост и затова избирате мен.“. Ама, забравих вече кой беше го казал. Може да не е казал точно това, но смисълът е, че простите хора избират прости хора, които да ги ръководят.

  Може би и затова човек като мен, който винаги е бил напредничав, спря и да се занимава и с откритията, и новите неща, които се въвеждат.

  От доста дълго време слушам за изкуствения интелект (ИИ), но не си направих труда досега да попрочета, за да видя за какво иде реч. Сега, когато жежкото лято е на път да остане зад гърба ни, и отпуските и хойкането приключиха, реших най-накрая да се заловя за работа.

  И… докато включа компютъра, в кабинета ми изскочи реклама за ИИ. Така се залових за работа. Скоро установих, че няма само един ИИ, а много такива. Общо взето се оказа, че всяка фирма разработва свой изкуствен интелект.

  От всичко на света най-много мразя празното дърдорене, затова веднага преминах към действие – започнах разговор с ИИ. И понеже не знаех какво да го питам, защото просто нищо не ме интересуваше в момента, с все още лятното настроение, зададох му въпрос от упор:

  – Кой е Хасан Ефраимов?

  Отговорът дойде веднага:

  – Хасан Ефраимов е български писател, драматург и сценарист. Роден е на 15 януари 1966 г. в село Никола Козлево, област Шумен. Той е от турски произход, но пише основно на български език. Ефраимов е автор на няколко книги, включително „Народен представител“ (2001), „Великият предател“ (2003) и „Тайните на стария Истанбул“ (2007). Той също така е написал множество пиеси и сценарии за филми и телевизионни предавания. Работата му често се занимава със социални проблеми и въпроси, свързани с идентичността и културното наследство.

  Честно да ви кажа, не успях да се въздържа и възкликнах:

  – Бе, мамито… Аз ли съм направил всичко това?

  Разбира се, не го написах, за да не ме разбере и ИИ какъв съм простак, още в началото на нашето общуване, ала след всички тези думи се почувствах някак си значим в собствените си очи.

  – Не е написал „Народен представител“ (2001) – поправих го лекичко.

  – Извинения за объркването. Прав си, че Хасан Ефраимов не е написал книга, озаглавена „Народен представител“ през 2001 г. – клекна веднага и оня.

  – Не е написал и „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – не спрях, обаче, дотук.

  – След проверка открих, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“ – заинати се този път.

  – Би ли проверил още веднъж?

  – Разбира се, ще се радвам да проверя отново. Моля, предоставете ми заглавието на книгата или автора, който искате да проверя, и аз ще направя всичко възможно да предоставя точна информация.

  – „Тайните на стария Истанбул“.

  – Благодаря ви, че предоставихте заглавието на книгата. Проверих отново и потвърждавам, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“, публикувана през 2007 г.

  – Би ли ми посочил източника на информацията си?

  – Със сигурност! Информацията, която споделих с вас, беше получена от различни източници, включително официални уебсайтове на автори, онлайн бази данни и запитвания до издателства. Въпреки това, тъй като направих грешка при проверката на подробностите за книгите на Хасан Ефраимов, бих искал да предоставя по-надежден източник за бъдещи справки. Библиотеката на Конгреса на Съединените щати поддържа изчерпателна база данни, наречена WorldCat, която съдържа милиони записи за книги, статии и други материали от библиотеки по целия свят. Можете да използвате WorldCat, за да намерите конкретни публикации, включително книги, написани от Хасан Ефраимов.

  – Защо твърдиш, че е роден в Никола Козлево? – продължих да настъпвам срещу Шейтана. Да, веднага го кръстих Шейтана.

  – Извинявам се, ако съм създал объркване относно родното място на Хасан Ефраимов. Посочих Никола Козлево като негово родно място въз основа на информацията, която намерих в различни източници. Тъй като обаче изглежда, че може да има несъответствия в наличната информация, препоръчвам да се обърнете към официални източници като уебсайта на автора или запитвания до издатели за най-точна информация. Моля, приемете моите извинения за евентуалното объркване.

  Ала нямах намерение да се предавам:

  – Посочи ми поне една книга от Хасан Ефраимов.

  – Разбира се, ето един пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – Тази книга е колекция от разкази, които се развиват в Истанбул и предлагат поглед върху историята, културата и хората на града.

  – Потърсих и няма такава издадена книга.

  – Извинявам се за объркването. Може да има несъответствие в информацията, която имам. В този случай нека опитаме друг пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Великият предател“ (2003) – Този роман разказва историята на млад мъж от малък град, който се бори с чувството си за вина, след като става свидетел на трагично събитие. Докато се опитва да изкупи греховете си, той трябва да се изправи срещу собствените си демони и обществените очаквания.

  – Може ли линк към източника ти?

  – Разбира се, ето връзка към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов, където можете да намерите списък с неговите публикувани произведения.

  – Линкът не работи.

  – Извинявам се за неудобството. Опитайте този актуализиран линк към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов

  – Не откривам никакви данни там за Хасан Ефраимов.

  – Извинявам се за объркването. Възможно е да има несъответствия в информацията, която WorldCat има за Хасан Ефраимов. Като алтернатива можете да посетите официалната уеб страница на автора или да направите търсене в други бази данни, като Goodreads или Google Scholar. Имайте предвид, че тези източници може също да имат ограничени или непълни данни. За най-точна и актуална информация относно публикациите на Хасан Ефраимов, препоръчвам да се свържете директно с автора или неговия издател

  – Добре, дай ми данни за контакт с него.

  – Съжалявам, но не разполагам с лични данни за контакт с Хасан Ефраимов. Можете обаче да опитате да посетите неговата официална уеб страница, Facebook страница или да потърсите профила му в LinkedIn за потенциални начини за връзка. Освен това можете да опитате да се свържете с неговия издател или литературен агент за повече информация.

  – Дай ми телефона му тогава.

  – Извинявам се, но нямам достъп до лична информация като телефонния номер на Хасан Ефраимов.

  – Кой е написал „Метаморфоза“?

  – „Метаморфозата“ е известна творба на Франц Кафка, австрийски писател, роден през 1883 г. Романът, публикуван за първи път през 1915 г., описва трансформацията на Грегор Самса, пътуващ търговец, в гигантско насекомо, подобно на буболечка. Това произведение е високо ценено заради своята символика, изследване на изолацията и уникалния си стил на писане.

  – Кой е написал „Метаморфози“?

  – Извинявам се за объркването. Правилният въпрос трябва да бъде „Кой е написал „Метаморфозата“?“ Отговорът остава същият: Франц Кафка, австрийски писател, е написал „Метаморфозата“.

  – Какво е написал Овидий?

  – Овидий, древноримски поет, е известен главно с работата си „Метаморфозите“, епична поема в 15 книги, написана между 8 г. пр. н. е. и 1 г. сл. н. е. „Метаморфозите“ описва превръщането на хора и богове в различни същества, както и създаването на света според римската митология.

  – Кой е написал „Събирачът на болка“?

  – „The Collector of Pain“ е кратък разказ, написан от американския писател Джон Ъпдайк. Разказът е включен в сборника му с разкази „Двойки“ (1968). Историята се върти около герой на име Доналд, който намира утеха в причиняването на болка на другите, особено на съпругата си.

  Загубих десетина минути, докато търся този разказ на Ъпдайк, но такъв не намерих. Вместо това, беше казал само: But „the pain does not stop coming“.

  – Бе, мамито… Този лъже още отсега… – не се въздържах и възкликнах. – Кой е написал „Дервишки караконджул“? – продължих след малко.

  – „Дервишки караконджул“ е стихотворение, написано от българския поет и писател Пеньо Пенев. Роден на 7 май 1930 г. в село Добромирка, Пеньо Пенев е виден представител на социалистическия реализъм в българската литература. Той е известен и с участието си в бригадирското движение и работата си като журналист. Пеньо Пенев умира трагично на 27-годишна възраст на 28 април 1959 г. Стихотворението „Дервишки караконджул“ отразява борбата на лирическия герой със социалните несправедливости и вътрешната борба между любовта и дълга.

  – Бе, мамито…

  Загубих още 10 минути да търся подобно стихотворение, но отново не открих нищо.

  – Кой е написал „Хвърлячът на ножове“? – бях решен да го разконспирирам докрай.

  – „Хвърлячът на ножове“ е разказ, написан от американския писател Уилям Фокнър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Големи надежди“ (1929). Историята се развива в Мисисипи по време на Гражданската война и се фокусира върху живота на млад войник на име Уил Варнър, който се бори с моралните последици от войната и собствената си вина за смъртта на другарите си.

  – Кой е написал „Джанки в Манхатън“?

  – „Джанки в Манхатън“ е разказ, написан от американския писател Джон Чийвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Джанки в Манхатън“ (1956). Историята се върти около живота на Джордж Патерсън, млад мъж, който се бори с чувствата си на самота и отчуждение, докато живее в Ню Йорк.

  – Кой е написал „Графити“?

  – „Графити“ е разказ, написан от американския писател Джеймс Джойс. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Дъблинчани“ (1914). Историята се развива в Дъблин и се фокусира върху живота на Леополд Блум, адвокат, който преживява един ден в града. Разказът е известен със своя експериментален стил и сложна структура.

  – Кой е написал „Възкресение“?

  – „Възкресение“ е роман, написан от Лев Толстой, руски писател. Романът, публикуван през 1899 г., изследва темите за вярата, семейството и морала чрез живота на главния герой, Алексей Карамазов. „Възкресение“ е едно от най-известните и влиятелни произведения на руската литература.

  Дотук само това беше вярно, но това не отми обидата ми, че не знае, че и аз съм написал такава книга.

  – Кой е написал книгата „Паралелен свят“?

  – „Паралелен свят“ е научнофантастичен роман, написан от британския писател Филип Пулман. Романът, публикуван през 1995 г., е първата част от поредицата „Неговите тъмни материали“. Историята се върти около Лира Белакуа, младо момиче, което открива, че нейният свят е свързан с паралелен свят, обитаван от различни същества. Романът изследва теми като етиката на науката, природата на доброто и злото и силата на любовта и приятелството.

  – Кой е написал „Изпращачът на души“?

  – „Изпращачът на души“ е роман, написан от френския писател Мишел Турние. Романът, публикуван през 1987 г., е последният от трилогията на Турние, която включва „Петкан или чистилището на Пасифика“ (1967) и „Жерминал“ (1969). Историята се развива във въображаем средновековинен град и се фокусира върху живота на Жан-Пиер, човек, който притежава необичайната способност да изпраща души в отвъдния живот. Романът е известен със своето фантастично и философско изследване на природата на съществуването, смъртта и човешката природа.

  – Кой е написал „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“?

  – „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малка общност и се фокусира върху живота на млад мъж на име Хенри, който се бори с чувствата си на изолация и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Е, това вече беше прекалено. Този лъжеше като за последно. Но не спрях отново.

  – Кой е написал „Мълчана вода“?

  – „Мълчана вода“ е разказ, написан от американската писателка Фланъри О’Конър. Разказът е включен в нейния сборник с разкази „Мълчаливи птици“ (1965). Историята се развива в Юга на САЩ и се фокусира върху живота на младо момиче на име Сузи, което се бори с религиозните вярвания на семейството си и собствената си вътрешна борба. Разказът е известен със своя хумор, характерни герои и изследване на темите за вярата, семейството и идентичността.

  – Кой е написал „Щъркелите на Всевишния“?

  – „Щъркелите на Всевишния“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малък град и се фокусира върху живота на млад мъж на име Ралф, който се бори с алкохолизма и чувствата си на загуба и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Спрях… Нямах сили да продължа повече. Този лъжеше безогледно. Беше толкова влюбен в себе си, че не можеше да си позволи да не знае нещо, каквото и да е то. Измисляше си безподобни истории, но отговор винаги намираше. Това ли беше бъдещето, което идва? А може би просто крадеше минало. След сто или двеста години за тези произведения никой повече не можеше да оспори, че са писани именно от посочените автори.

  Какъв свят оставяме на децата си?

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Марко Поло, безсмъртно е твоето име… В памет на Ячо Кабаивански

  .

  Ячо Кабаивански е роден в Пловдив на 15 януари 1907 г. Завършва гимназия в родния си град и ветеринарна медицина в София. Работил е като ветеринарен лекар в Созопол и към Рибната борса на Бургас.

  Определят го като колоритна и особено харизматична личност. В кръщелното си свидетелство той е записан Яким Иванов. Но намира за твърде обикновено и неатрактивно името си и като човек с много фантазия и артистичност си измисля друго – фамилията Кабаивански, като слага едно турско”каба” отпред и “ски” по полски. Така името звучи вече по-интересно.

  Наред с преките си задължения като ветеринарен лекар, Кабаивански започва да пише. Първите му книги са по специалността: “Риба. С над 100 рецепти за готвене на риба” (1935), “Сирене, кашкавал и масло от овче мляко” (1938), “Птицевъдство и болести по птиците” (1939), “Сиренарство. Ръководство по сиренарския занаят” (1940), “Наръчник по заразни и паразитни болести по домашните животни” (1941). Плод на едно от най-задълбочените му проучвания е книгата ”Делфинът, черноморската акула и мидата като източници на хранителни продукти, промишлени стоки и фураж” (1954). Значителен е и броят на научните му статии в периодичния печат по проблемите на Черно море.

  По-късно Ячо Кабаивански навлиза и в дебрите на художествената литература, но с псевдонима Марко Поло. Първите си творби – кратки разкази, печата във в. “Бургаска поща”. През 1943 г. излиза първата му книга “Това е положението. Повест из живота на черноморските рибари”, издадена в Бургас. Корицата е оформена от художника Борис Ангелушев. Книгата е населена с рибари, капитани на моторни лодки, със силни мъже, които се борят с морската стихия да изхранят семействата си. Авторът е убедителен в разказа си, защото познава трудния рибарски живот, пристанището на Бургас, рибното тържище. Пред читателя оживява времето, когато в Черно море се е ловял калкан, рибарските кошове са се пълнили с паламуд, зарган, кефал, сафрид, скумрия. Действието се развива между Созопол, Черноморец (Св. Никола) и Бургас.

  Живял сред своите герои, Кабаивански познава психологията на рибарите и остро откликва на социалните им проблеми. Разкрива взаимоотношенията между моряците и собствениците на корабчетата. Описва трудната борба за хляб. Рисува вълнуващи природни картини, непознатото ни вече, някогашно девствено Черноморско крайбрежие. Рибарите са постоянни гости в неговата къща, звънят дори в 3 часа през нощта, за да оставят току-що уловената прясна риба за своя любимец бай Ячо.

  По време на Втората световна война семейството на Кабаивански се преселва в София. След края й Ячо Кабаивански е назначен за комисар по продоволствието. За ония години писателката Блага Димитрова е оставила в своите спомени следното:

  “Бях студентка. Войната още бушуваше. Група младежи, следващи славянска филология, се “впрегнахме” да посрещаме югославските деца, пострадали от войната. Есента на 1944 година – дъжд, хладно, обущата – пробити, краката – мокри. Югославските малчугани – голи и боси, но озлобени, говорили им какво ли не за “бугарите”. Подсмърчат, кашлят. Настанявахме ги – топла баня, бързо се съвземаха, но трябваше да ги обуем и облечем. А откъде? И отидох в комисарството на “Леге” при Ячо Кабаивански. Той бе в Отечествения фронт, много енергичен, вършеше главоболната работа по снабдяването на цяла България. Влизам при него, казвам му, че трябва да обуем и облечем децата. Пита колко са. Отговорих му 500, но знам ли колко ще пристигнат още. Скоро станаха 14 000. Всички – крайно нуждаещи се. Той бе благороден човек. Облякохме ги, обухме ги, нахранихме ги. Той много ни помогна.”

  По-късно Ячо Кабаивански става главен директор на туризма. Дотогава туристическите услуги се извършват от държавно пътническо бюро “Балкан” към Министерство на транспорта, създадено през 1937 г. То се е занимавало главно с продажба на билети за пътувания в чужбина. Към името „Балкан”, Ячо Кабаивански добавя турист и така на 6 януари 1948 г. се ражда “Балкантурист”. Надарен с въображение, той е убеден, че България може да стане Швейцария на Балканите. Инициира построяването на туристическия комплекс “Златни пясъци”. В дома на Кабаивански цари интелектуална атмосфера. Чести гости са художници и писатели като Дечко Узунов, Илия Бешков, Елин Пелин, проф. Балабанов и др. Но през всичкото това време не престава и да пише. През 1945 година излиза второ допълнено издание на книгата „Рибари“ с посвещение: ”На приятелите ми: Николай, Михаил, Аспарух и Лена”, а в края са поместени обяснения на моряшки изрази и думи. Издал е още сборника „Двамата“ – повести и разкази, 1945 г., Негови са и сборниците с повести и разкази: “Двамата” (1945), ”Капитан Драго” (1946), “Идат” (1945), “Под бомбите” (1945), “Да бий барабана” (1948). Пътеписи, илюстровани репортажи допълват литературната му биография. През 1952 г. е написан романът за пернишките миньори “Темелко Ненков”, през 1961 г. излизат „Избрани разкази“. Пътеписи и илюстровани репортажи допълват литературната му биография. Ячо Кабаивански си отива от този свят на 1 септември 1955 г., при катастрофа край Ихтиман, на 48 години. С указ на Държавния съвет на НРБ през 1985 г. на Института за повишаване на квалификацията на кадрите по туризъм и отдих в Бургас е дадено името на писателя, учена и общественика д-р Ячо Кабаивански. На тържеството на 19 октомври 1985 г. в Бургас присъстват дъщерята Райна Кабаиванска и синът Атанас Кабаивански. Пред сградата на института Райна засажда малка ела, която днес е пораснала, за да напомня за посещението й в родния град…

  .

  

  .

  МАРКО ПОЛО, БЕЗСМЪРТНО Е ТВОЕТО МОРЕ…

  Все така, и вечно ще се плискат вълните край Бургас, Созопол, Гьозикен… Но в преливащата се черта между водната стихия и земната твърд, в грубия живот на черноморските рибари, вече не шества Ячо Кабаивански – Марко Поло. От живота им, който той описа, а обществото забрави, няма и помен. Литературните енциклопедии считат за свой „дълг“ да не отделят страница за този натуралист в едно неотменно битие, гдето реално съществували люде потънаха в безсмислието на бляновете си. В „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ – 1943, „Капитан Драго“- 1946, но с архетипажи от преди десетилетия; с фрагменти в сборника „Идат“ – 1945 и многократно в периодиката, тези нелюбени от морето солени чеда повдигнаха завесата на човешката си същност. Изтляла днес в праха на литературната история и сторила път на теми, поднасяни от кабинетни маринисти. Обаче…

  Мощният социален взрив в литературата за морето и за морските труженици не търпи трафаретност и умозрителност. Още повече пък: непроверена „достоверност“. Затова творбите на българския Марко Поло заслужават, макар бегло, внимание с истинността на наблюденията и с опитите за размисъл, които ни предлагат от дистанцията на времето и от критериите на познавателната стойност… Където актуалността и естетическият щрих се коренят в многолетните традиции на черноморското рибарство, подхранвали много емоции и творчески опити в трудната конкуренция за читателско внимание във времето.

  Темата за рибарството като обект на художествена интерпретация, както въобще темата за морето и за българското морячество, навлиза в литературното ни наследство по-трайно, ала не съвсем убедително в края на 19 в. Много често в претворяването й водещ елемент е идеализацията. В „Старият рибар“ Константин Величков отбелязва:

  Блазе му! Вечер в чиста е премяна.
  Край ламбата, опрян до старий зид,
  седи сред челяд и жена засмяна,
  изглежда ги доволен и честит
  и за ловитбата в нощта студена
  разказва важно с тържествующ вид.

  Други, като Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева – Балина, Кирил Христов и пр., полагат основите на „статичното“ виждане за съдбата на морските труженици: старата лодка, предавана от баща на син в отчаяната борба за хляб, равнодушието към красотите на морето пак поради тази причина, усещането за безнадеждност в повтарящото се еднообразие на беднотата. Трудно ще открием ясна посока и на протеста, заложен в лирическия герой на „Рибарски живот“ от Вапцаров. Но човешкото търпение, както и самият живот, на фона на който е провокирано, също се трансформира. Бавно, ала във възходяща градация, засега още предадена завоалирано – напр. „Пристанищни хора“ на Стефан Станчев:

  Когато спре на котва параход,
  събират се като врабци на зърно.
  Работниците тръгват в плавен ход,
  под бремето на тежести огромни.
  Приведени, един след друг вървят,
  като мравуняк черен по полето.
  И глух протест очите им искрят,
  бунтовни думи крият във сърдцето.

  Приблизително същият процес на опознаване на „морските“ люде и на изразено съчувствие към ориста им съзираме и в прозата – нека си припомним най-вече за Кирил Гривек и за Крум Кънчев, при които смисълът на споменатото съчувствие идва от познаването на корените му не чрез нечий преразказ. Затова е разбираемо възмущението на Кънчев в сп. „Морски преглед“ от появата на романа „Капитан“ и от описанието на моряшкия бит така, както го е осмислила Яна Язова:

  „В една бърканица от невероятно, смешно, подло, глупаво и грубо наивно, нашите доблестни мореходци и незаменими работници, на чиито плещи се крепи победното дело на родното корабоплаване, са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще и готови на всички престъпления в името на жените и златото. Нито една моряшка добродетел не е изтъкната, нито един положителен образ не е даден!..“

  Затова пък героите на Ячо Кабаивански – Марко Поло, тънат единствено в мизерия и безизходица. За разлика от Христо Катин – Кълвача в „Капитан“, те не бележат главоломно издигане в професията. Не се откъсват от предопределената им участ и не съзнават вероятността да живеят по-смислено и по-добре. Самият делник никога не вдига пред тях завесата на друго битие, освен полугладното. Окъсани, чорлави, вмирисани на вино и евтин качак, те са нелицеприятни както в действителността, така и като литературни персонажи. Привидно действията им са еднообразни и паразитни, лишени от мисъл. Адресирани само до спечелването на поредното дневно препитание, до укротения стомах и пълната чаша. Такива ги е видял в пребиваването си из рибните борси д-р Кабаивански, прозирайки, че човешката им тайфа не е озлобена глутница, а сбор от личности, които оцеляват именно чрез сплотеността си. Които чрез грубостта си противодействат на живота, за да не бъдат смачкани от неговия валяк: като деца, като възрастни бараби и дори на финала на дните си. В разказите – повечето грапави литературни фрагменти от „Това е положението“, „Капитан Драго“ и др., Марко Поло не влага никакви илюзии. Създава се впечатлението, че описвайки отделни моменти от делника на Панко Бохема, Патаран, Капитан Алекси, Мързелушка, на малкия бараба Ганчо, с малки изключения в „Капитан Драго“ и в разказа „Лоцман“, авторът преповтаря фрагментите на една-единствена съдба. Негова заслуга да оцелеят разказите му в аналите на българската маринистика е обстоятелството, че са отдалечени от политическите веяния на своето време. Наистина, животът на Ячо Кабаивански е минал под егидата на лична политическа ориентация, но морето и децата му са извън подобна канава, за разлика от сборниците „Под бомбите“, „Да бий барабана“, „Двамата“… Когато повествува за морските труженици, Марко Поло предпочита да въведе читателя в нерадите им приключения за оцеляване, оставяйки го сам да даде оценка на ситуациите, действията и мисленето на героите. Да ги отхвърли като приемлив обект за пресъздаване в художествената литература, или да ги вмести в нравствените си поведенчески критерии. Но това, което днес изглежда архаично в социалния статус на хората от крайбрежието, се връща в 21-ни век под формата на други неформални обединения, съществуващи на границата на човешкия минимум и личностно обезличаване. В този смисъл маринистиката на Кабаивански е неволно послание за кръговете на живота, преплитащи се и едновременно потъващи един в друг. Какво е Патаран, гонен от стражарите малък бездомник, ако не по-късен Панко Бохема? Каква смърт очаква самия Панко, ако не кончината на Капитан Алекси? На какво се е надявал Ганчо в детската си наивност, докато троши гръб зад греблото по аламаните в разказа „Бараба“ от май 1939 г.?

  „Взе Ганчо на ръка 400 лева и пред замъгления му поглед гимназията премина като някакво слънчево видение и се загуби в безкрая.“

  Символ на отчаянието ли са изгорените учебници, станали безполезни пред нуждата от парче хляб? Може би на дълговечна апатия по стръмния склон на социалното падение?

  „Две големи сълзи излязоха от умните Ганчови очи, бляснаха като два бисера и привлечени от огъня побързаха да се сгушат в него… Ръката на другия бараба полека тупна Ганчо по гърба. Той се сепна и бавно отправи празен поглед към очите на другаря си.
  – Не бой се!.. И аз преди десет години така като теб… Сега уча астрономия и всичко в живото училище – живота. Гледаш ли Голямата мечка там горе хе, на небето? Нали по-добре е очертана, отколкото във физиката ти?…
  Две жилести ръце се преплетоха в знак на пълно доверие и разбирателство. Новият бараба не плака вече по загубения блян“.

  Наистина, приобщаването към света на крайбрежните босяци тук да изглежда донякъде наивно. Но то подсказва, че малкият човек, без значение от каква критична ситуация ще бъде разгледан в литературното произведение, престава да бъде „малък“ в редиците на себеподобните си. Засега „На старата рибна борса“ – 1940 г. сцените на труда са само пасивна покана за размисъл върху човешките взаимоотношения, родени в имотната неравностойност. Те са необходими при предаване вече не толкова на външния колорит у бараби и работници, колкото за нагнетяване на емоционалния спектър. А той пък, от вътрешно негодувание и стимулиран от явната безизходица, търси посока за ескалацията си.

  „Слънцето се скрива. – с привидна монотонност обяснява авторът. – Работниците прекъсват за пет минути работата, напълват стомасите си с хляб и сирене и пак се хващат за ножовете. Към два часа полунощ главите клюмват от умора, ножовете по-често се спират да почиват, а миячките се забравят с ръце в водата. „Бъъързо“ – изревава над главите им главатарят им, те се стресват и паламудите пак засноват от кошовете върху масата, от масата в лакана, от лакана в резервоарите със саламура. В пет часа работата се привършва и работниците налягат върху пода на малките канторки, задушени от миризмата на риба и кръв. В шест часа, разбудени от чорбаджията, те бързат, пълнят кошове с паламуд… Новият ден започва.“

  Рибната борса, заедно с описанията на морския улов, гемиджилъка, хамалуването, с дивото веселие на необуздани души, завършва омагьосания кръг на безправието. Той е символ на държавата-мащеха, нехаеща за излишните души в пределите й. Те не винаги са изцяло на дъното, но прозренията им са общи. Изказани с различни думи, показани в нееднакви ракурси, но внушаващи единствения път за оцеляване, за себеуважение и за противоборство на сипещите се от вси страни предизвикателства:

  „Нали знаете, печели праволинейният, който не се огъва, който не си чупи гръбнака… Ех, той може да остане за цял живот бедняк, може да е за другите прост, глупак, просто не за днешното вълчо време, може… Но той е човек, той не ще се превърне в торба с пари, каквито днес на всяка крачка срещаме, и не ще се удави в парите си, и ще остане докрай човек, и ще докара кораба си в пристанището невредим… Човешкия кораб… – кораба на цялото човечество.“

  Дотогава, обаче, докато нравствените категории стигнат в избистрен вид до облъсканите си крайбрежни адресати, времето и социалните трусове ще поставят редица прегради. Явният грабеж на рибните прекупвачи при определянето на цените, капризите на времето, отчаянието, че утре ще е по-зле дори и от днес, чиновническото безхаберие, недвусмислено подсказват на хората какво следва след безкрайното търпение. Достатъчно запознат със световъзприемането на героите си, Марко Поло не ги облича в политически доспехи. С думите на капитан Ставро той осмисля пред нас постъпките им и докъде ще стигнат те в лавината на масовия гняв:

  „Той разбута замръзналата тълпа, потънала цяла в пот пред нерешителния момент, и викна:
  – Тръгвайте! Хайде всички! Какво чакате! Да пълним кесиите на чорбаджиите ли? Хайде… Няма да пукнем от глад!..
  Тълпата политна, олюля се и тръгна след капитан Ставро. В тоя миг от гърдите на стотиците брадясали мъже падна голямия камък, който ги подтискаше, и отвори свободен път на дълго сподавяния вик:
  – Долууу! Няма да ловим риба!
  Викът, като боен призив, обедини всичките хора и те се втурнаха към аламаните.“

  Потъването на моторницата „Свети Никола“ в разказа „Крайбрежна служба“ идва да внуши на читателите краха на един вече отминаващ бит, на остарял мисловен начин, на равнодушно подчинение пред явната подигравка с труда на крайбрежните хора и с правото им на съществуване въобще. Символът на светия чудотворец не задоволява критериите на осъзнатата дрипава, чорлава, гръмогласна тълпа, постепенно разбираща силата си. Резултатите Ячо Кабаивански оставя в нашите предположения и в бъдните години на все по-ясни конфликти, на които той е свидетел и които не разказа, може би поради ранната си смърт.

  „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ е броеница от разкази за разни случки, но с един почти постоянен хор от герои. В този смисъл книгата напомня повече роман от взаимно преливащи се фрагменти – написан малко тромаво и грубовато, но достоверно. В това е неговата ценност, а маринистичните късове, пръснати в други сборници и в „Капитан Драго“, само допълват панорамата-сага за изчезнала днес социална прослойка. Тази на низвергнатото черноморско братство от рибари, борсови работници, бараби, гемиджии и хамали: отритнати от света на вълните, който обаче не може да съществува без тях и пак без тях не би бил толкова колоритен. Нито толкова жизнерадостен в безкрайната върволица от тегоби, глад и непонятно за сития наблюдател веселие. Днес мястото им около разрушените скели е пусто. От пясъците рядко ще се видят стърчащи полуизгнилите ребра на някогашна объхтана от труд и вълни гемия. Не звучат и волните приказки от характерния специфичен говор и терминология, които Марко Поло запази из страниците си – също негова сериозна заслуга за бъдните читатели.

  Значи ли подобно отсъствие забрава за отминалите времена, страдания, стиснати юмруци и пропаднали надежди? Не, разбира се. Помни ги морето, презирайки неблагодарната човешка памет. Марко Поло, това означава, че и ти не си забравен. Нищо, че стъпките ти отдавна са заглъхнали. Къде? Те не могат да заглъхнат в кръвта на потомците, които някогашните бараби претвориха в поколения, и в родова памет чрез солената течност на вените си. Достатъчно е, докторе, нали? Това е положението, човече. Марко Поло, Марко Поло…

  .

  Георги Н. Николов

  .

• Дива кръв

  .

  Разказ от Петър Доневски

  Тасо влезе в селото някъде по обяд. Денят беше мъглив. Улиците кални. Преди няколко дена валя есенен дъжд, а после севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха по долините в подхълмието и криволите на реката Скът.

  Селото му беше познато, но приятели не видя. Спря малко пред общината, разкопча късата си полушуба и под ризата му се провря обедният влажен хлад, носещ отмора за потните му гърди. Повикал го беше председателят на кооперацията. И затова не се бави. Приведе се та привърза връзката на лявата си маратонка и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

  – Пристъпвай! Пристъпвай, Атанасе. (Атанас му беше името, но приятелите му викаха Тасо още от войниклъка.) Цяла седмица те чакаме бе, човек – посрещна го усмихнат на вратата председателят. – Знаеш ли за какво съм те викал?

  – Знам, знам… Кога имаш зор, тогава само ме търсиш – засмя се Тасо и седна на стола в края на дългата маса. – Да не ти се е вкиснало виното?

  – Виното… Лесна е работата на виното… Ама за другото, за другото ми кажи… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти си знаеш… Няма проблеми за отплатата… Ама от тая напаст да ни отървеш.

  Още от оня ден на пазара, Тасо беше разбрал от търнавчани. Преди десетина дни двадесет и осем глави от разплода бяха изпотръшкани пред кошарите и карантията от породистите шилета се бе проточила по пътеката докъм долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Още не се знаеше дали са чакали или вълци, но все едно. Сума стока зян беше станала. За Тасо работата беше ясна. И в други години по това време от дунавските върбалаци изгладнели вълци налитаха на тамошните кошари, но да прескочат и в Попица, това досега не е бивало. Не му се вярваше и затова въртеше глава в почуда.

  – Има ги бе, Атанасе… има ги… Бе, пусто да остане… Вече цяла седмица овчарите не спят. От хълма се спускат… И особено призори. С очите си овчарите ги видели как прескачат оградите и, докато и кучета, и хора са съвземат… Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя. Та-а-а… Какво ще ти давам? Казвай?

  Атанас смукваше от цигарата си, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия, която ползваше за пепелник, и с въздишка се заканваше на вълчата напаст.

  – Да видим, да мислим… Да помислим как ще стане работата…

  – Мисли, мисли и казвай, щото мене главата ми за друго не мисли… Хилядо глави са овцете във фермата, башка разплодът и кочовете. Допуснем ли я до Търнавската… За десетина дни две кюмета у Вълчкия дол ще идат. И млеко, и месо, па и вълна… Сума загуба овчарите ще понесат…

  – Джепане… джепане… джепане… – изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. – С джепане да ме осигуриш… – И поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. – И-и-и… някое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго засега няма да ми плащаш, докато не махнем белята – допълни той.

  Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо, освен усталък в авджилъка си, имал и добро куче, едро, смочесто, с прави уши, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица. Сменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Хвърлил му беше мерака, щото му казали балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало и дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в тревясала туфа и овчарите го хванали. Та той си го беше взел още сукалче и после с млеко, полека-лека… И го отчувал. А понеже беше женско и го бяха открили под Вежен – нарече го Вежана. От малко, та докато порасна, Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и кучката. И сутрин, и вечер, та и през целия ден. Не делеше се от Тасо.

  Тасо не обърнал внимание, че още когато кучката израствала едра и яка, горският му каза, че това куче е опасно и да си го върне там, откъдето го е взел, не послуша и овчаря си Панчо, който му предложи да изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния – той знае нататък какъв е редът. Не го направи – мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.

  – Та-а-а… – прекъсна тишината председателят. – В тебе е думата вече. Джипа ти давам; прави, каквото щеш… Но скоро да пием блага ракия.

  Още същия следедобед шофьорър върна Тасо в града. Н бързо нареди ловните такъми, кобура с надцефката Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.

  Овчарите го чакаха. Набързо му разказаха пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му най-вече посоката към Вълчковия дол. Оттам като че ли идвала глутницата. Пак му разказаха овчарите, че старите хора неслучайно наричали тая падина Вълчката. Преди години в усойни места вълчица се усамотявала и не след дълго оттам излизали вълчета.

  Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, Тасо обясняваше на овчарите, че техните псета само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел… Стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прескочи огромен вълк, след него втори, че и още един…

  – Юбря-я-я-я, юбря-я-я….-затичаха се овчарите, кучетата се понесоха с лай – но глутницата се изнесе невредима в близкия лъг. Тасо пусна Вежана. Кучето обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но, усетило острата миризма на вълците, се понесе към низкото в тополите. После се чу скимтене, ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, щото срещнаха кучката. Беше мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.

  – Не ще да е лесна тук работата, хора-а-а-… – казваше на овчарите Тасо. Мъжкари са в тая глутница… Мъжкари и за кучката май ще се бият… Докато остане силният.

  После няколко дни глутницата не се появи, но от съседни села се оплакаха за разкъсани овце, кози, даже и една турмакиня. Всички се сещаха. Настръхнали и накървавени, зверовете неочаквано се спускаха от хълмове и нападаха селата около реката Скът. Днес се явяваха тук, утре нападаха на друго място. За ден и нощ прекосяваха цялата околия и от нищо се не плашеха.

  Тасо повика няколко ловци, направиха хайка и някъде към Горския пояс и Мекишака пребиха само едно скитащо куче. А и в горния край на селото, та и по Шаранполя, хищниците се спускаха в долищата и си отвличаха по някоя овца, коза или шиле.

  Две седмици Тасо прекара на кошарите. На пет страни подреждаше постове и поставяше на определена пусия сигурни хора. Вярваше, че всяка вечер ще бъде последна битка с големия звяр. Но и всяка вечер той забелязваше, че Вежана се губеше до среднощ, а после се връщаше потна, уморена и лягаше по балите сено. Така премина още няколко дена, докато една сутрин Тасо рече на бригадира:

  – Даваш ми шуба, ботуши, торбичка с хляб и сирене и ме чакайте… Ако ми потрябвате, хабер ще ви пратя. – Овчарите си мълчаха, но после в далечината видяха едрия му силует как се скри в шубраците на Свинския шумак и Вълчкия дол.

  Уплахата, покрила лицата на овчарите, не им позволи да мигнат цялата нощ. Но вълци нямаше. На втората и трета нощ вълци пак не се появиха. Овцете, успокоени, се редяха на хранилките със силаж, хрупкаха, пиеха вода от коритата и чановете звъняха спокойно.

  Тасо не се върна три дена и три нощи. Овчарите щъкаха из саите, хранеха и пояха стадата, но и поглеждаха към Вълчкия дол, шушукаха и, когато решиха вече да го потърсят, той се зададе. Бавно с гумените си ботуши и шубата прекосяваше мокрия Герен и след десетина минути спря пред къщето на овчарите. От мократа му глава лъхаше пара. Беше брадясал, имаше вид на мъченик.

  – Вървете… Вземете превоз и вървете… Някъде по средата на дола… До изкорубения горун го оставих. – После приседна, събу гумените си ботуши, от които лъхаше гнила миризма. Дадоха му храна, пи две-три дълбоки глътки вино от дамаджаната, легна в стаята на бригадира и заспа, грохнал от умора.

  Следобед бригадирът и трактористът с шасито докараха единака. Дълъг, смочест и едър, едър като Асканийски коч. Проснаха го на площадката до водопойното корито. Сякаш беше заспал, заспал с цялата си свирепост – зъбите му дълги, бели, изкривени навън като шишове, очите присвити, ноздрите отворени широко. Овчарите цъкаха:

  – Колко ли стока е бастисал…

  Овчарите събудиха Тасо на другия ден, когато видяха Вежана в горният край на сеновала да лежи по корем върху балите сено, мокра и уморена. Топлият завет, лъхащ от заслона на камарите сено, и припекът от оскъдното слънце премрежваха очите и тя се унасяше в дрямка. Тасо се поосвежи с няколко шепи вода, пална цигара и пъхна две гилзи в цевите на Ижовката надцефка. С първия изстрел удари кучката в задницата. Тя изквича и се повлече с задните си крака като да избяга зад сламата, но съчмите от втория удар я улучиха в главата и тя се просна в целия си ръст до телената ограда на сеновала. Дълга, едра като Асканииска овца. Овчарите гледаха в почуда.

  Тасо свали пушката от мерник, поотърка с два пръста мустаците си и погледна овчарите:

  – Тя примами хищника – разказваше той след като примачка с крак фаса на изгорялата цигара. – Обиколих цялата Вълчка падина и някъде по средата на дола спрях до изкорубен горун. Пред него, на десетина метра на малка полянка, пред песъклив бряг съгледах следи. Покатерих се в клоните на горуна и чакам… Мъглата, гледам, идеше по ниското. Студено, но сгуших се и чакам. Сигурен бях, че тука ще минат.

  – Помислихме, че си заспал – прекъсна го някой.

  – Ами… Ами-и-и-и… Друг път ще заспя. – Подадоха му нова цигара, припали, поотърка си с два пръста пак мокрия мустак и продължи: – Нощ дълга… но мина, ден се мина… Това вече го знаете. И ето че призори сутринта идват Вежана и вълкът. Като го видях… леле-мале… Затаих дъх… Голям, голям… Ама като тоя… цяло теле на три месеца. Не съм виждал скоро такъв… Едър, с прави уши, енергичен и бърз, и хитър.

  Тасо замълча, пое си отново дъх и показа как от тоя миг спрял дишането даже.

  – Любовна игра си играеха. Разбирах ги. Тия нощи животните в дивата си и радостна любовна игра са почувствали омаята на тоя прелестен дол и усета на истинското диво щастие на топлата си кръв. Играеха си. И когато тя гальовно го хапеше, а той я заскачаше, натиснах първия спусък. Още с първия изстрел го думнах. Мислех да натисна и втория… домиля ми. Спрях, малко почаках… И видях промяната и усета на животното. От стремеж по природен закон за потомство, всичко се променя в стремеж за оцеляване. В тоя проблясък от време може би кучешката душа усети частта от смъртта и че всяка секунда е дар от съдбата, че всяка частица живот е последна и всеки миг светлината може да се смени с мрак. Какво нещо е животът – цъкаше Тасо. – И продължи: – И изведнъш, усетила мириса на барут и съсъка на съчмите, които се блъскаха в отсрещния бряг, кучката се понесе обезумяла из мокрия гъстак на шубраците, стигна до края на дола, прескочи Свинския шумак и се изгуби чак в Козарска могила.

  Домиляло му на Тасо. Домиляло му, но на излизане от гората той си пресмятал, че някъде в средата на пролетта, сигурно пак в тая гора, във Вълчкия дол тя ще да се окучи. Ще се родят палета и вече истински потомци на сивите вълци, в които потомствената потреба на индивида ще възроди дивите нрави на звяра, с които той живее и оцелява в природата. За всичко това Тасо беше мислил дълго. И взел своето решение.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Доневски е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанска област. Завършил е Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт в София. В професионалната си кариера е бил зам.-председател на АПК „Скът“, зам.-кмет на Бяла Слатина, директор на дирекция в община Бяла Слатина, експерт в Министерството на земеделието. Носител на званието „Почетен гражданин на Бяла Слатина“. Член на Съюза на българските писатели. Автор на 15 белетристични книги. Негови произведения са публикувани в регионални и национални издания, добре познат в литературните среди. Удостоен с почетна грамота от Управителния съвет на СБП „за принос в съвременната българска литература“ (2016) и с наградата на УС на СБП за белетристика (2018).

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
...
• 81
• >>