Представяме Ви Роси Крамен

.

Роси Иванова Крамен е родена в София през 1958 г. Завършила е художествена гимназия и художествена академия – ВИИИ “Николай Павлович”. Многостранният й талант се изразява в различни жанрове, като живопис, скулптура, графичен дизайн, моден дизайн, монументална скулптура, журналистика и писане на разкази. През 1990 г. пребивава във Франция, където участва в изложби в Рен, Бордо и Париж. Духът и вдъхновението на живота й в Франция оставят дълбока следа в нейното изкуство. През 1997 г. се премества в САЩ и до ден днешен живее в Лос Анджелис. През 2013 г. публикува първата си книга с разкази „Любов на тротоара“. Участвала е в изложби, сред които и самостоятелни, в различни краища на света: България, Франция, Вашингтон, Ню Йорк, Пасадина и др. Роси Крамен е дъщеря на известната българска писателка Весела Люцканова.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

.

.

ИЛЮЗИЯ ЗА ЛЮБОВ

.

Той беше невероятно добър в продаването на тази илюзия. Правеше го непрекъснато и навсякъде, и на всеки. Успяваше да накара почти всички да повярват в илюзията. Всеки поглед, всяка усмивка бяха като обещание. Обещание за любов, за безкрайна, всеобхващаща любов. Ще те обичам, ще те обичам завинаги.

Неговите сини очи бяха толкова дълбоки и привличащи, но в същото време топли и убеждаващи. Те мечтаеха за любов. Чистата безусловна любов, която всеки желае. Очи, който бяха неустоими, като океан от любов, който те придърпва навътре. Тя не се опита да устои. Знаеше, че няма да успее. Както толкова много други жени, който се бяха предали на неговия чар по същия начин. Но в момента това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да направи така, че това да се случи. Тя искаше да бъде с него и да живее с илюзията. Тя искаше да живее в неговия свят от илюзии завинаги и да забрави за действителността.

Всеки път, когато отиваше да го види, не чувстваше земята под краката си и тичаше към дома му. Не можеше да се удържи, искаше да лети.

Сърцето й биеше с всичка сила в гърдите й. Имаше твърде много любов да сподели, а също и някои малки подаръци, които беше направила за него. Винаги мислейки за всеки малък детайл, който може да го зарадва. Може би този път ще почувства радостта да бъде обичана. Но вместо това всеки път си тръгваше от дома му разплакана. Всеки път беше наранена.

Независимо колко много го обичаше и колко пъти успяваше да преодолее болката, нещата не се променяха.

Тя беше закотвена в този кръг. Хваната в клопката на илюзията за любов. Желанието за любов беше толкова силно и всеобхващащо. Нямаше значение дали беше илюзия или не, тя не можеше да го превъзмогне. Не можеше да се откаже от илюзията.

Тя вече знаеше, че той не може да обича. Майка му го беше зарязала още като дете. Години наред той се бе надявал, че тя ще го вземе обратно в новото си семейство, но това никога не бе станало.

Всичко това го беше направило много силен и независим, но дълбоко в сърцето му съществуваше тази огромна празнина от нужда за любов. Той неудържимо излъчваше любов и копнееше за любов. Любов, която подсъзнателно никога нямаше да позволи да се осъществи. Очите му бяха обещание за любов. Любов, която никога не беше имал.

Тя не можеше да му даде това, което му липсваше. Никой не можеше да му даде миналото. Любовта й беше безгранична. Той й казваше всеки ден, че я обича, дори когато я нараняваше. Тя искаше да му повярва. Тя искаше илюзията. Не е ли всичко в живота една илюзия? Илюзията, че ти си различен. Че ще се справиш в живота по-добре от другите. Че няма да направиш същите грешки. Че ако даваш любов, ще получиш любов.

Тя знаеше, че животът е пълен с илюзии. Но все още не можеше да го приеме. Въпреки че той беше в залеза на живота си, тя искаше да спре времето, да го спаси и да спаси илюзията, която той създаваше. Обичаше го толкова силно. Тя отчаяно се нуждаеше от тази илюзия. Какво би бил животът без илюзии? И има ли по-голяма илюзия от любовта?

.

ТАНЦ СЪС СМЪРТТА

.

Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“

В отговор тялото ми моментално започна да се свива и да потъмнява от обезводняване. Аз съм родена на осмия месец. Хората казват, че седмачетата обикновено оживяват, но родените на осмия месец почти никога. Като по чудо аз оживях, но смъртта винаги се криеше наблизо.

За първи път през живота ми започнах да мисля за смъртта, когато бях само на четири години. Родителите ми ме бяха записали на детска градина с по-голямата ми сестра в нейната възрастова група, така че всички деца бяха много по-големи от мен. Те ме щипеха или бодяха с игли, наранявайки ме, с каквото можеха да намерят, и ми се подиграваха. Аз търпях мълчаливо, без да споделям мъката си с никого. И тогава започнах да си мисля, че ако умра, ще бъде по-добре. Всички ще плачат за мене. Започнах да виждам смъртта като спасение. Няма да има повече терор и повече страдание. Тогава си представях, че когато умреш, хората започват да те оценяват и може би дори да те обичат. Смъртта изобщо не ми се виждаше като нещо лошо.

Дори в тази ранна възраст аз усещах присъствието на смъртта и не се страхувах. Мисълта да не съществувам не ме плашеше. Исках никога да не се бях раждала. Може би тези мисли направиха тялото ми много болно. И понеже аз не се страхувах да умра, смъртта започна да се превръща в познат приятел, който ще ме спаси от страдание и живот без любов.

И тогава, точно когато навърших петнайсет години, смъртта получи истински шанс да ме отнесе. Апендиксът ми се спука и получих перитонит. Още си спомням как скочих от операционната маса, опитвайки се да избягам, и след това как докторите сложиха маска на лицето ми. Помня пропадането в дълбок, черен тунел и крясъците, идващи от всички страни, а после пълната тишина. Връщането обратно не беше лесно. Докторите се опитваха да ме събудят, задавайки глупави въпроси. Аз знаех, че умирам. Понеже бях художничка, в този момент единствено съжалявах, че не успях да нарисувам повече картини.

Но все пак оживях. Смъртта ме остави да поживея още малко, винаги напомняйки ми за съществуването си.

По-късно, обаче, когато колата ми се преобърна надолу по хълма, смъртта отново ми каза здрасти и след това продължи да идва и да си отива в сънищата ми, оставяйки ме обляна в пот. Това беше ясно предупреждение, но този път аз не съжалявах за творбите, които не бях успяла да създам. Този път съжалявах за всички мъже, с които бих могла да се любя. Съжалявах за цялата любов, която можех да преживея.

Всичко това, чувствайки смъртта толкова близко, ме накара да оценявам красивите моменти в живота още повече. Научих се в един момент да гледам в лицето на смъртта и веднага в следващия да се радвам изцяло на живота. Станах пристрастена към рискове. Започнах да пътувам на автостоп като четиринайсетгодишно момиче. Излизах в открито море посред нощ със сърф.

Скачах от високи места със ски през зимата. И всичките рискове, които поемах, ме правеха по-силна и по-мъдра. Достатъчно мъдра да знам колко временно е всичко на този свят.

Но винаги държах смъртта под око и смъртта никога не ме изпускаше от очи.
И както можеше да се очаква, здравето ми отново ме предаде. Изкарах цяла година в болница с пневмония след пневмония, отново и отново. Смъртта пак ми се усмихна: „Ти си моя.“ И след болницата, аз и смъртта станахме доживотни партньори. Развих астма. Започнах да се задушавам всяка нощ, чувствайки, че това е краят. После ставах по-добре сутрин, но след това се задушавах през нощта отново и отново. Знаех, че съм близо до края. Но този път съжалявах само за нещата в живота, които не се бях осмелила да направя. Нещата, които не бях опитала.

Бях много болна и страдах неописуемо. Исках да умра. Молех се да умра. Смъртта беше като обещание. Като край на страдание. Като мечта. Като несбъднато желание. Смъртта се превърна в неразделна част от живота ми. Аз можех да почувствам дъха й във врата си. Можех да почувствам присъствието й. Но въпреки това успявах да й се изплъзна отново и отново. Като в танц, стъпка напред, стъпка назад, стъпка напред, стъпка назад. Можех да чуя музиката. Можех да се насладя на красотата на танца.

Никога не се опитвах да го спра. Никога не се страхувах, че умирам.

Никога не бях уплашена.

Но сега съм.

Сега съм ужасена, защото смъртта иска да вземе човека, когото обичам най-много.

.