Home » Авторски страници, литература

Как се тъче песен

2019.12.30 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Таня Панова

Илюстрация: Дарик нюз/Фейсбук

Трудно. Много трудно. Както най-дългият път свършва, когато вдигнеш крак и направиш първата крачка, защото вече знаеш, че ще го изминеш до края. Но първата крачка е най-трудната.

А началото на тази история е в моето богоспасяемо село. Аз съм софийско чедо. Родена съм в София. Но душата ми се пробужда и ме крепи със спомена за нощното небе пред празника на светците Козма и Дамян – първия ден на юли. През нея нощ, преди повече от половин век, небето над бабината и дядовата къща можеше да се досегне с ръка. Копринено тъмносиньо небе, в което блестяха, звъняха, танцуваха и се смееха неизброими звезди. Тази небесна река ме омагьоса с приказните тайни на всяка мамеща ме към себе си звезда и изведнъж разбрах, че всичко това е Божията ръчица, която е прихлупила моето богоспасяемо село.

Така си остана завинаги. Всяка нощ по всяко време на годината, когато се върна в Лом Черковна, скрита в хълмовете между Бяла и Попово, разположена на врата на лъвчето, защото картата на България винаги ми е приличала на лъв с глава към Черно море, аз се усещам под ръката на Бога. Защото и в най-облачната нощ, макар и за миг ще се покаже коприненосинята небесна река, в която мога да достигна с ръка звездите.

През онова лято баба реши да тъче черга. Хубава, богата вълна беше настригала от тринайсетте ни овце, а най-тежко беше руното на коча, наречен от дядо с името Бечо. Прахме с баба вълната, чепкахме я, носихме я в село Камен на дарак да я развлачи. После баба я изпреде, намота я на гранчета и я боядиса, наснова основата и сглоби стана под сайванта. От черни, двойно пресукани нишки беше основата, а на мен бе отредено да зареждам с масури разноцветна прежда совалките, които летяха като птици в бабините ръце. Така неусетно започна чудото.

– Ще почна със зеленото. Тъмнозелено. Но не като крушовата или буковата шума, та да бие на черно. Това тъмнозелено трябва да е като порасло жито, което почва да класи, като листата на белите гюлове, които разпукнаха от пъпки на цветове, когато ти си дойде и дворът замириса на радост, и като зелените листа на есенния здравец, големи колкото някогашната ти бебешка ръчица, здравеца, с който ще те изпратя наесен за София на училище… Само че дотогава има още много дни…

Така тихичко приказва баба ми, реди словата, както совалката трупа редовете, както песента сплита думите, а тактът отмерва бърдото, с което нишките прежда се набиват и притискат една до друга, и стават на тъкана черга. Лети совалката, бърдото потраква, баба разказва кое и как я е учила да тъче баба Рада – майка й и поглеж, две мои педи тъмнозелено вече е грейнало изтъкано.

– Дай сега аленото. Нали сложи в совалката масур с алено… Като онова алено, дето първо грейва точно под стряхата на белосаната стена, щом лятното слънце изскочи наполовина иззад баира на къщата. То е такова за много кратко време. Както човек сутрин се радва, че пак е посрещнал деня… Два пръста алено стигат. А сега дай розово, но и бяло, за да направим усмивката ти и през две – бяло и розово, че зъбчетата ти са бели, ама на – вече сменяш млечните, та си щърбатка. Догодина на лято ще си наредила бялата усмивка, но по тази шарка винаги ще си спомняш как тъкахме чергата.

Тази моя баба! Как веднъж не охна и не се оплака от нищо! Всякаква работа хвърчеше в ръцете й. Не ми четеше нравоучения, че който не работи, не трябва да яде. Не ми обясняваше, че за да получиш нещо, първо трябва да дадеш, да го заслужиш. Можеше всичко и го правеше бързо, похватно, красиво. И аз исках като нея, и разбира се – нищо не излизаше, че и беля ставаше. А тя – не се караше. Казваше: “Опитай пак. Не се отказвай. Бавно, криво, дори смешно излиза, а ти почни пак отначало и току-виж – окото ти се премерило, ръката ти се набила и всяко следващо е по-добро.”

Тъче баба чергата, подавам аз совалките, гледам и слушам, но черга не се тъче за един ден, а неделята е най-краткият ден в седмицата. И на сутринта баба тръгва със звеното от полевъдната бригадаq да прекопават блока с царевицата. Ура! Станът е мой! Две педи тъмнозелено – не крушовата и буковата шума, а житената нива, гюловите листа и здравецаq и здраво дърпай бърдото да прави туп-туп, а не трак-трак или троп-троп. За да се отваря зевът – натискаш с крака педалите – първи и трети, втори и четвърти (виж ти, как ми влязоха в работа уроците по пиано с педалите!). Вярно, совалката не хвърчи като в бабините ръце, закача се, муши се надолу или пропуска нишките на основата… Пъхтя, потя се, ядосвам се и двете педи зелена шарка изглеждат абсолютно непостижими. А трябва да сложа да обядваме с братчето ми, да обера узрелите домати и краставици в домашната леха, да ида два пъти за вода с менците и с двете кофи на улицата пред съседната къща (дядовата бригада още не е завършила каптажа, за да стигне водата до всеки двор), и да нахраня кокошките, пуйките, юрдечките, патките… абе, всичките домашни пернати. Всичко това баба прави сякаш на шега, между другото, но аз… Накрая братчето ми го напекло слънцето и заспало гладно на рогозката под крушата, лехата изтъпкана, краставиците почти обрани, доматите и те, но три стръка прекърших като се спънах и паднах, с водата не само се олях, но и половината изплисках… Виж, птиците нахраних, но дали взех от чувала с храна за тях или бастисах житото от чувала, дето е за брашно за хляб – не помня! Не светнах в бързината лампата в мазето, ама и с шиник жито по-малко няма да обеднеем, пък и го изкълваха нашите птици. Все пак, почти две педи зелена шарка грее изтъкана (педя и два пръста, честно казано) и едно така рошавко и мърлявко, НО ГРЕЕ.

Затрака каруца и спря пред портите. Баба си дойде. Остави мотиката, празната торбичка и дамаджаната за вода, и влезе в къщи. Сипа на братчето ми чаша мляко, отчупи му комат пухкав бял хляб, видя моята „работа” и рече:

– Благодаря ти, че си ме отменила. На твоите години аз се справях по-зле.

После тръгна да готви вечеря, да свърши другата къщна работа и през ум не й минава да отиде до стана. Не издържах и я задърпах нататък. Светнала бях и електрическата крушка. Като погледна ахна.

– Браво на мойта тъкачка!

После се вгледа по-внимателно. Влезе в стана. Седна и потупа мястото до нея. Седнах и аз.

– Я виж тук. Празна бразда, а под основата виси скъсана нишка. Закачила си совалката и си я скъсала, но нищо. Ще го поправим. Имаш по-тънки пръстчета, разтъкавай. Вади зелената прежда.

– Ама няма ли друг начин?

– Няма. Като стигнем до скъсаното ще вържем нишката и пак ще тъчем.

Разтъкавам аз. Бързо става и лесно. По-бързо и по-лесно от тъкането. Жал ми е за труда ми. Сълзи като грахови зърна се търкалят по страните ми, подсмърчам, а ми иде да зарева с глас.

Баба върза нишката, грабна совалката и тя полетя в ръцете й. И тихичко говори.

– Бял кахър е това, не си го видяла, че се е скъсало. Да можеше и с човешкия живот да е така – като забележиш скъсаната нишка да го разтъчеш, да го изтриеш, а после да вържеш скъсаното и да продължиш правилно, добре и щастливо…

Пее станът и ей го, на две мои педи зелена пътека вече са готови. Месечината спряла над присада и селото сънува първи сън.

– Хайде да спим – хваща ме баба за ръката и по това, че се подпира на рамката на стана, аз разбирам как страшно е уморена.

На заранта – нов ден – нов късмет. Баба отива на работа, дядо заминал преди нея. Аз си броя на пръсти какво имам да свърша. Мога да си приготвя храната за птиците, да поогледам по-отрано лехата със зеленчука – дядо беше пооправил поразиите ми, да си пресметна времето и – при чергата!

И днес хубавото алено под стряхата ни посрещна – значи совалката с аленото. Усмивката е по-хубаво нещо от плача – совалката с аленото. И бялото за зъбчетата, ама не искам да съм щърбатка, пък и бяло и розово през едно е по-сложна технология – значи плътно. И хей чудеса – совалката не се заплита толкова често и уж повече внимавам да не скъсам нишка – а работата някак е по-спорна. Баба ми каза, че чергата има един задължителен основен цвят – нашата е зелена, но не каза, че задължително пъстрите шарки са еднакви. Тогава я да сложа аз модрото – като неизплаканата докрай мъка и обида, че заради невниманието и бързането си скъсах нишка, и трябваше да унищожавам плодовете на собствения си труд. А след модрото – сивосребърното на месечината и тъмносиньото на нощното небе, разделени от тъмночервено, почти кърмъзено – като голямото сърце на баба ми, която и най-голямата умора не можа да спре да изработи отново, да възстанови разтъканото, за да не прелее горчилката в детското ми сърце и да смути съня ми.

Когато баба се прибра от полето и братчето ми радостно се въртеше около полите й, най-напред отиде при стана. А аз й разказах моите наричания за моите цветове, които бях прередила и добавила в шарката.

– Е, това е – рече баба. Проумяла си.

Цяло лято тъкахме нашата черга. Педя по педя. Не бързахме. Пък и това лято имаше толкова много игри, бягства до къпалнята с басейна в Боаза, пакости, бели и най-откровени магарии, които си бяха за як бой. Направо Патиланско царство, драги ми Смехурко! А станът с чергата ни чакаше под сайванта. Мен и баба. Говорехме си и наричахме шарките. Тя неусетно ме учеше, а аз я обичах и ред по ред съм я кътала в сърцето си. Така изтъкахме нашата песен. И днес като погледна чергата – вече добре увита е скътана в шкафа (твърде голяма е за софийския апартамент, а е грехота да я режа) – всичко си спомням – дума по дума и цвят по цвят. От черга се прави постелка и завивка, люлка и носило. Аз знам, че много труд трябва, за да се направи черга. И най-трудно е като се седне в стана. За да избираш и редиш шарки като думи, да туптят с ритъма на сърцето ти, да пеят и да плачат с душата ти.

А всичко започна преди повече от половин век в юнската нощ пред празника на светците Козма и Дамян, лечителите и умелите майстори, когато вдигнах очи към коприненосиньото небе с блестящите едри звезди, които можех да достигна с пръсти и усетих, че Божията ръчица ласкаво е прихлупила моето село и го пази и спасява, както и мен. Досега, дай Боже, завинаги.

 

—————————————————————————————————–

Таня Панова е родена и живее в София. Завършила е Журналистика във Факултета по журналистика на СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е дълги години в Българското национално радио, където е била репортер, редактор, водещ на предаване. Както и за други електронни и печатни медии. Освен на многобройни публицистични текстове, сценарии за радио и ТВ предавания и др., е автор и на литературни текстове – стихове и проза. Литературното й творчество все още не е познато на четящата публика.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.