Илюстрация: Авторът
.
Така седеше… Преди сто години.
Бутилка… пейката… до него
– есен;
реката – Жабешката му – отсреща,
а той загубен, в мислите унесен.
И килната скованата барака –
оцапана –
петно безир… смола…
И всеки, който мине, вдига капка,
но тъй и името му никой не узна.
Отде ли идеше, какъв бе пътят,
защо ли толкова празно зад очите.
Човек в небето си и…
тишина,
и болка някаква, дълбоко скрита.
Додрасква с поглед облака отсреща,
въпрос задава –
сам си отговаря,
забързан вече в тъмното се спъва
и с тихи стъпки тръгва по тротоара.
Завърнал се е – да –
но е забравил
къде е бил и кой го приюти,
в кои от тези сипеи бе падал,
под тези срутени, пропаднали звезди.
… И пак седи сега – след сто години –
реката – Жабешката му
– отсреща!
Палтото му – огладено до светло –
за тази толкова безсветла среща.
.
Васил Славов
.
