литература
- Срещу Операта
.
Съвсем наскоро излезе най-новата книга на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „Софийски разкази“ (изд. „Факел“, С., 2025). Предлагаме на вниманието на читателите един от разказите в нея.
.
На моите будители – емигрантни – Милчо Левиев, Марин Пундев,
Мишо Симеонов – Слона, Атанас Славов, Благой Тренев… С обич!.
СРЕЩУ ОПЕРАТА
Улица „Гладстон“ и каменната будка на „Стара планина“, където продаваха вестници, а тя – будката – като че ли всеки миг щеше да се катурне. Слитнала беше една, хързулнала се. Двата най-красиви среза на града ми. И двата – до Операта, срещу Операта. В детството – беше Операта. Преди детските домове.
Тези дни четох книга и там авторът дава изречение за огромните обувки на статуята на Александър Стамболийски. Пред Операта. Да. Катастрофически точно.
Операта. Минаваха дни. Първа ложа – вдясно. Миризма на влажно, червени завеси. Нямаше кой да ме гледа и майка ми ме водеше на репетиции с нея. Женски някакви работи. Пфууу..
.
Асен Найденов бе тогава диригентът. От онази снимка от 1965-та година, с Борис Христов в Париж, си спомням Надето Тошева, живееше точно срещу Университета, прозорецът й бе с два преплетени железни пръта отпред, Данчо, Иван Александър, Петя, тя май още тогава замина за Швеция, свиреше на арфа – кой друг? А – Вучката. На „Милин камък“ живееше Вучката със съпругата и дъщеря им – Деси. А Деси бе онова детенце, дето Мадама Бътерфлай вдигаше на ръце по време на сърцераздирателната си ария. И казвах на Деси: „Деси, в ложата съм, отсреща, махни ми като те вдигнат високо там, нали сме приятели. Че ми е скучно.“ „Разбира се“ – казваше Деси и никога не ми махаше, защото не може то така, да махаш с ръце по време на репетиции. Дори когато не са генерални.
.
.
На ъгъла, до служебния вход и точно срещу будката на „Стара планина“, беше магазинът за полуфабрикати с прочутите си шницели и дроб сърма, по-натам Печатният комбинат, където получих първата си работа и работна заплата след завършването на Университета – очуквач на вестник „Труд“, нощна смяна – където после работихме с Георги Борисов, който даде помощ и отношение във време, когато повечето мили хорица обръщаха гръб – горе на четвъртия етаж работихме върху онази първа стихосбирка – ситничка, ситничка една. И излезе това книжле. Тогава, тогава се роди и детето – почерпката – почерпка, а те, момчетата в печатницата съвсем сериозни момчета – нямаше три пет при тях – салам кучешка мечта, някаква бутилка ракия, с ракиите съм нещо зле и не ги знам, хлебец малко – и фрас… на масата! Това е!
Нагоре по „Стара планина“, на хвърлей от Софиийската Математическа, живееха Багата и Таня. Родителите ми им бяха кумове. Багата бе първият ми учител по английски, четяхме тогава от онова зелено томче „Екерсли“. Преподаваше той в Университета с Атанас, в английската катедра, по времето на Марко Минков. После го настъпиха. Атанас замина първо, сетнe Багата. Преподаваше английски на американски студенти в О‘Клер. Видях го във Вашингтон, където дойде за учредяването на първата „Американска асоциация за насърчаване на българската култура“. Достойни, високи мъже. Марин Пундев, Атанас Славов, Милчо Левиев, Михаил Симеонов – Слона, Благой Тренев. Мислеха за България тези мъже и направиха каквото умеят. Не беше много, но бе всичкото, което можеха да дадат. Не стояха зад тях фондации и интереси, пресмятания и продажби. Колко жалки днес са плахите, посърнали в усмивките си хорица, обслужващи тоз или онзи, свели чела – пред тоз или онзи… Но това е друга тема, това е друго писане… Друга ярост!
А пък къщичката на Багата и Таня на „Стара Планина“… в шепичка можеш да я вземеш. Малка, ситна една, но топло вътре, с онова ухание на прекрасен тютюн. С онова усещане, че ще можеш да се присегнеш, ей така – да се присегнеш и ще да станеш като тях, някой ден, като тези мъже, високи и достойни, когато дойде и твоят мъжки час…
.
.
И виждам Багата с лулата му. Софийският Фокнър? Но не, софийският Фокнър бе вече Кръстан.
Опери… магазини за полуфабрикати… редакции жалки, красиви и високи хора… и този наш най-светъл и понякога толкова тъжен град!
Въобще – да живее Пучини!
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Снимки: Личен архив на автора
.
- „Песента на колелетата в XXI век“ излезе от печат
.
Излече от печат „Песента на колелетата в XXI век“ – сборник с есета и разкази на ученици от различни училища, основни и средни, от разни краища на страната, участвали в Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) – 2025, организиран от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел, във връзка със 145 години от рождението на автора на „Песента на колелетата“, големия български писател Йордан Йовков.
.
.
Сборникът съдържа 69 авторски текста – 41 есета и 28 разказа на деца и юноши, участници в конкурса, разделени в четири раздела (според жанра и възрастовата група). Издаден е по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, с участието на редакционния екип на EuroChicago и с подкрепата на български емигранти в САЩ (Индианаполис, Чикаго, Сиатъл), Германия, Великобритания, и на сънародници в родината.
Това е осмата поред книга с художествена литература, създадена с участието на редакционния екип на EuroChicago, след седемте литературни сборника с творби на български автори от разни страни и контитенти, издадени в периода 2016-2022 г. Както и предишните седем, и тази е без корична цена и ще разпространява безплатно.
.
Седемте литературни сборника, излезли в периода 2016-2022 г. Снимка: Марияна Таланова За разлика от предишните седем книги, в които бяха събрани разкази и стихове, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago, тази е с есета и разкази от национален ученически конкурс.
Основната част от тиража на книгата ще бъде предоставена на организаторите на Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ – 2025″, които поеха ангажимент да предоставят на всеки участник в конкурса по един екзепляр от нея.
Първото събитие, на което книгата ще бъде представена, е планирано за 9 ноември т.г., от 13:00 часа местно време, в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна. Там организаторите на конкурса ще награждават отличени участници в него от първата възрастова група.
Отличените във втората възрастова група на конкурса ще бъдат наградени от организаторите на друго събитие, което ще бъде в Добрич, пак през м. ноември. Датата за него все още не е уточнена.
Благодарим на всички, помогнали сборникът „Песента на колелетата в XXI век“ да бъде издаден. Желаем успех и творческо вдъхновение на всички деца и юноши, чиито творби са събрани в него.
.
- Още за Третия салон на съвременната българска литература за деца и младежи
Както вече съобщихме (вж. тук), на 25 и 26 октомври в Брунате – Милано ще се проведе Трети салон на съвременната българска литература за деца и младежи.
Следва актуализирана покана за събитието с неговата предварителна програма и допълнителна информация.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
МИНИСТЕРСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА
КУЛТУЛНА АСОЦИАЦИЯ „ТУК БЪЛГАРИЯ“
БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В МИЛАНО
КУЛТУРНА АСОЦИАЦИЯ „ПАРАЛЕЛ 43“
БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ „АСЕН И ИЛИЯ ПЕЙКОВИ“, РИМ/ФЛОРЕНЦИЯ/АВЕЛИНОВИ КАНЯТ НА
ТРЕТИЯ САЛОН НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА И МЛАДЕЖИ
БРУНАТЕ – МИЛАНО, 25 – 26 ОКТОМВРИ 2025
Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете!Третото издание на Салона ще се фокусира върху две основни теми:
–Четенето дава самочувствие и посоки в живота: четене и избор на литература за юноши и младежи (12 – 19 години);
– адаптиране и създаване на литература за деца и младежи (творчески ателиета в малки групи с участието на български писатели).
По време на Салона участниците ще имат възможност да проучат собствения си творчески потенциал в създаването на кратки литературни текстове. Ще обогатят творчески методическите си умения. Ще овладеят и конкретни методи и техники за адаптиране на литературни текстове. Резултатите от работните ателиета – оригинални или адаптирани текстове – ще бъдат приложени в реална учебна среда.
Гости на Салона и модератори на творческите ателиета: Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Слави Стоев и Милен Хальов.
Ще бъдат представени нови книги на български автори за деца и младежи.
Събитието се провежда в партньорство с Асоциацията на българските училища в чужбина /АБУЧ/ и с медийната подкрепа на НИ „Аз-буки“.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА
25 октомври, събота
8.30 Потегляне от Милано в района на Централна гара
10.00 – 10.30 Официално откриване
10.30 – 13.00 Първа творческа сесия (с кафе паузи по желание на участниците)
След 13.30
По следите на Пенчо Славейков в Брунате
Пешеходна разходка в Комо
Връщане в Милано26 октомври, неделя
10.00 – 13.00 Творчески работилници с учениците от БУМ (ще има възможност за включване онлайн)
След 13.30 – свободно време в МиланоЗАЯВКИ ЗА УЧАСТИЕ СЕ ПРИЕМАТ НА ИМЕЙЛ АДРЕС [email protected] до 5 октомври.
Допълнителна информация:
Салонът ще бъде открит на 25 октомври, събота. Предвижда се среща около 8.30 ч. на Централна гала Милано и организирано пътуване по маршрута Милано – Комо – Брунате. Официалното откриване и първата творческа сесия ще бъдат проведени в Брунате, в залата на общинската библиотека. Връщане в Милано след 17.30 ч.
На 26 октомври работата ще продължи в Българското училище „Пейо Яворов“ в Милано, между 10.30 – 13.30 ч. При желание и възможност в занятията могат да участват ученици и от други неделни училища.Препоръчва се пристигане в петък, 24 октомври, настаняване в Милано.
АДРЕС на училището: Via G.B. Piazzetta, 2 Milano
Via G.B. Piazzetta, 2 MilanoЗона: Piazzale Corvetto, жълта линия на метрото, което има директна връзка с централната гара на Милано.
Препоръчва се участниците да присъстват и в двата работни дни и да останат до закриването на Салона, поради спецификата на творческия цикъл, предвиден по програма.
Участниците поемат разходи за път и нощувки.
Летища: Бергамо, Малпенса с директна връзка до Централна гара Милано.
.
От организаторите
.
- Темз Арабаджиева в „Глаголницата“
Очаквайте на 5 октомври 2025 г. в Глаголницата
среща с Темз Арабаджиева
10:00 ч. – Сиатъл
13:00 ч. – Ню Йорк
20:00 ч. – СофияVia Zoom
Линк – в навечерието на събитието
във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата***
За какво ще си говорим с Темз Арабаджиева“ на 5 октомври, като приседнем „на по книга, две“? Разбира се, за книги – под завивки, под възглавки… Защото Темз е „момичето с книгите“.
Ето какво разбираме за нея – от нея:
От Темз Арабаджиева най-вероятно би станало чудесен юрист, ако не бяха книгите. Но, естествено, като във всяка история и тази има обрат. И никой не би заподозрял, че тя ще се занимава с реклама. Един студентски стаж и работа за лятото във фирмената книжарница на издателство „Колибри“ променят нещата. И Темз прекарва следващите 4 години в издателство „Колибри“. През 2017 г. сърцето й завзема най-голямото българско издателство – „Сиела“, където започва като специалист „PR и реклама“ като (почти) най-младия член на екипа. През 2019 г. става и мениджър „Маркетинг, PR и реклама“, където фучи и до днес. От 2017 г. работи по Международен литературен фестивал „Варна Лит“. Междувременно блогът й „Книжно: На по книга, две“ преминава в проектите „С книги под завивките“ – YouTube влог и радио рубрика в сутрешния блок на „Дарик радио“. През 2021 г., заедно с главния редактор на Webcafe.bg Антон Биров, стартира подкаста „Първа страница“ – един подкаст за хора, книги и (не)истински истории. Извън това съм просто Темз, момичето с книгите.
***
Измина лято, в което се появиха стотици нови заглавия. Навлизаме в есенно-зимния сезон, когато ни се иска да се ориентираме в морето от книги – какво е за нас, кои са „нашите“ книги.
Вярваме, разговорът с Темз ще отключи идеи и предложения. Всъщност, сигурни сме.
Събитието във Фейсбук ТУК
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Едно лице на есента
Есента.
Знаеш ли,
винаги е хубаво, когато
изпращаш поредното лято.
Залезите пурпурно червени,
звездите големи, големи.
А нощите леко студени.
И е красиво (стократно красиво)
да четеш всички поети,
влюбени (диво) в тъгата на есента,
при тях срещаш дюли, листа, миризма…
Хубава им се получава така.Есента!
Есента.
Мъдра някак си, много добра.
Като се замисля и ето,
така правеха поетите вчера с морето.
А за мен есента все остава мечта!
Няма сложни чувства там,
има крила!
Има топъл подслон,
има хубава книжка.
Има чаша кафе с приятелка, с две…
Има приказка в есента.
Приказка за художник с тебешир в ръка.
Дето срещнал я НЕЯ и нарисувал дъга.
После паднал дъжда…Есента!
Есента.
Предпочитана приказка.
Диалог със деца.
Цяло цветно пространство.
На игра, на шега.
Задължително строга,
със червена коса.
Поведенчески мека,
като зряла жена.
Дар е тя за човека,
с многобройни лица.
Съучастница с Бог е!
Прави дълга нощта.
И любов там тя ражда,
като нова звезда.Есента!
Есента.
Ще остане навеки,
като свърши света!.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Премиерата на „Петрихор“ в Чикаго
.
Една вълнуваща вечер – начало на есенния културен живот на българската общност в Чикаго
.
Източник: Potayniche.com На 20 септември 2025 г., в Център „Българика“, се състоя премиерата на новата книга на Василен Васевски – романа „Петрихор“. Срещата премина вълнуващо и докосващо, много уютно и мило, като събиране с родственици. Защото нашият корен е общ – България, а това ни свързва с невидими нишки. И също като героите на „Петрихор“, сме поели пътя си от един корен.
.
Калина Томова и Василен Васевски В синхрон с повествованието на романа, навън валеше тих есенен дъжд. В книгата на дъжда е отредено много специално място. Който я прочете, ще усети тръпката от неговия аромат, от размишленията и дълбока му мъдрост. Което пък произтича от философските озарения и мъдростта на автора.
.
Ивелин Мянков Събитието стартира с музика – Ивелин Мянков изпълни на виола подбрани от него произведения, които докоснаха присъстващите така, както музиката може да докосва – фино, елегантно, пренасяща в други, хармонични светове. Любими познати мелодии, наситени с емоции.
.
Калина Томова Калина Томова откри словесното представяне на автора и новата му книга, и сподели своите усещания след прочита на „Петрихор“. Василен Васевски сподели с гостите на премиерата историята по написването на книгата, пътя от зараждането на идеята до финала – появата й във физическа форма и образ, причините да бъде написана, усещанията по време на създаването й. Последва прочит на три персонажа от романа: авторът представи глава, в която се разказва за момент от детството на двамата братя, свързващ ги с дъжда; Соня Кичева осветли нюанс от образа на баба Минка, един от свидните герои в романа, държаща здраво нишките на рода; и Калина Томова – глава, в която герой е дъждът, който има много деликатна роля.
.
.
Преди въпросите и отговорите с присъстващите, бе прочетен анализът за книгата (б.р.: вж. тук) на литературния критик Георги Николов, който от много години следи изявите на българските творци по света и осветява литературния живот на българите в чужбина.
.
.
Премиерата завърши с въпроси и отговори по романа. Изказаха се хора, които вече са го прочели – приветстваха автора за темата, която е избрал. Имаше въпроси и от други, които тепърва ще я четат. Получи се интересен и вълнуващ диалог, който продължи дълго. Авторът получи като подарък от Калина Томова ръчно изработена книжка чрез техниката Scrapbook – „В аромата на дъжда“, извадки от романа на „размислите“ на дъжда, които изразяват философските виждания на автора.
.
.
Събитието завърши отново с музика, Ивелин Мянков продължи да гали слуха на присътващите чрез струните на виолата. А гостите се подредиха за автографи, продължиха да разговарят с автора и помежду си за прекрасната среща и се наслаждаваха на хубавата енергия, която осезателно се усещаше в пространството.
.
.
На добър час на „Петрихор“ и среща с много читатели!
.
.
Калина Томова
Снимки: Соня Кичева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Откъс от „Петрихор“ – вж. тук.
.
- In Memoriam Виктория Тинтерова
.
Виктория Тинтерова (1959-2025) е родена в София. Почива в родния си град на 16 септември т.г. Разностранен талант, не особено познат на широката публика. Фотограф, оформител на списания, реставратор на мебели, автор на дизайнерски плетива… Публицист, памфлетист, човек с невероятно чувство за хумор.
Тинтерова е завършила фотография. Носител на различни награди за черно-бяла фотография. Била е фотограф в Института за паметници на културата, работила е в различни списания; по-късно, след раждането на сина й, когото ражда на 42 години, започва да работи в дома си.
Профилът й в социалната мрежа Фейсбук има 12 хиляди последователи. В нейна памет поместваме някои нейни постове във Фейсбук от последните месеци.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
21 август 2025 г.
Напоследък гледам само рекламите. В тях има надежда – дупиту ти е чувствително, ‘начи има няколко вида кралски тоалетни хартии. Имаш хемороиди, които те скапват… и столовете скапват. Има изобилие от дупешки мазила. Имаш вагинална сухота и увеличена простата – няма проблеми, колкото искаш хора се занимават да ти облекчат страданията…
Щото иначе нищо не може да се реши. Вода няма, кинти няма, то българи вече не остаанаха… Зат’ва гледайте рекламите, ако искате да сте спокойни.
***
19 август 2025 г.
Вчера нали ви казах за Путин, че е кукла, закована за масата… Е, есъ лидерите пък бяха на срещата с Тръмп, от онези, картонените макети, дето може да си ги местиш, където си искаш. Не са скъпи, можете и вие да си купите.
Прилагам и реклама. Ако ви трябва публика, пък никой не ви харесва и не иска да ви дойде на сватбата…
Една вечер на вратата на госпожа Петрова от третия етаж се звънна. Тя пооправи прическата, опъна пеньоара, пръсна облак парфюм и мина през него, както беше виждала по филмите… отвори вратата. Отвън стоеше мъж с бутилка „Пещерска“ в ръка.
– Влезте, влезте – любезно го покани Петрова.
Седнали, домакинята извадила чашки, сложила чинийки с к’вото има. Минали час… два, ракията била на привършване и Петрова не издържала:
– Да се събличам ли? – тихо промълвила.
– Ъ?! – озадачил се гостът, който се казвал Петрони, Пешо. След 5 минути Петрони се плесал по челото:
– А, явно в офиса е станала грешка – вие сте си поръчали евач, а аз съм алкохолик-събеседник.
П.П.
Картонените изрезки може да изглеждат като проста концепция, но тяхната популярност доказва, че те са всичко друго, но не и скучни. Независимо дали ги използвате за промоция, декорация или просто за забавление, те са чудесен начин да добавите малко индивидуалност към всяко събитие или пространство.
***
26 юли 2025 г.
Има нещо, дето не съм ви казвала за мене си – аз съм медиум. Снощи запалих няколко чаени свещи и викнах духовете на големите философи. Явиха се само двама-трима, другите били заети. Маркс, без Енгелс, Шопенхаур и Кант. И питам ги аз с призрачен глас:
– Философи, кажете в какво живеем – лево или десно управление?
Те сбраха умните си черепи, пошушукаха малко и викат:
– Не ни чопли повече кокалите и сама реши.
И реших – ще канализирам последните 30 години.
Том първи:
ТРЯБВА
Трябва да разградим комунизъма, через разрушаване на комунистическите заводи, които бяха и без това изкуствени. После язовирите и напоителната система, ерго – селското стопанство. Речено-сторено. И червени, и сини се заеха с тия задачи. За десетина години се справиха, защото са печени.
ЩЕ
Сега – ще постоим заводи, язовири и нови училища, и още повече болници – на човек по болница…
Пак ги повиках философите. Никой не се яви, щото като ми прочели труда, полудели, махнали главата на Маркс и сега се налагат с книгите си.
ЕПИЛОГ
Баба кара колело, а насреща й – лайно.
Ха налево, ха надесно…
право във лайното пресно.***
10 юли 2025 г.
Костов, гуруто на демократурата, освен всичко друго съсипа и СДС, вика – ник’во увеличение на заплатите, щото ем не сте ефективни, ем ще предизвикате инфлация. За да сте ефективни, като ви назначат да чистите градинките на децата, вие трябва моментално от шареното влакче да произведете части за високоскоростни влакове за износ. За да сте ефективни… иначе много важно, че е мръсно. То и без това е мръсно. Но виж, двигател за скоростен влак веднага го продаваме и хоп – ставаме ефективни и обосновано увеличение на запатата. С 10 лв. За повече – питайте Костов. Най-вероятно космически кораб. Аз мисля вкъщи да направя манифактура за електрически рикши, за износ за Индия. А?! Обещавам, че като забогатея, ще се опитам да не си купувам черен хайвер, та да не предизвикам инфлация. То и без това не обичам…
Костов би станал президентин, ако го подкрепи Борисов.
Муш, въх, уби ме…
***
23 юли 2025 г.
Толкова е опасно навсякъде, че мисля на село да си построим бетонов бункер и да не мръднем оттам, докато не си отидем от естествена, дълбоко старостна смърт. Ако се налага да излезем за нещо, ще правим сърчица с високо вдигнати ръце.
Защо така съм улашена ли?
1. Навън става толкова горещо, че а си излязъл, а си омрел, изпарил, анахилирал. Ние никога не сме виждали жеги и сега – баам!
2. На плажа е още по-опасно, щото а си се метнал във водата рязко, а си омрел. Даже във въздуха си омрел. Може и от цените на супите да омреш, затова по-добре в бункера и ник’ви морета.
3. Ако се прибереш вкъщи, почват да ти звънят мошеници, да ти искат кинтите да ги фърляш през балкона. Ако не са неизвестните мошеници, се появяват известните, които ти искат кинтите за ток, вода… Ама няма вода.
4. Въздухът в София е много опасен и мръсен.
5. 1000 пъти ви се каза, че трябва непрекъснато да пиете вода, докато не фанете воден плеврит, само така ще оцелеете, а вие – не, та не, та не….
6. Който има нещо да продава, да го продава отсега, че държавата ще тури цени 2 лв. – 1 евро на всичко и ще видите тогава. Апартамент – 2 лв. и заплата – 2 лв. За да няма инфлация и Кая Калас да ни хареса. И Урсула. Така викат икономистите – а са ни дигнали заплатите, а сме хукнали за черен хайвер и трюфели, а са вдигнали цените на черешите – и двустайните панелки близо до метрото.
***
10 юли 2025 г.
Като слушам радостта от въвеждане на еврото от януари и инвестициите, които ще докара, си преставям следната картина – откъм Дунава, в летящ старт чакат двама шведи в 6 СААБА, и трима с пръчки стомана в ръце – и се гледат на кръв, трима датчани с кофи с риба, норвежци с шишета с нефт и няколко с торби с нокии… От изток дебнат руснаци с хибридни атаки в раници и кохорта китайци с шевни машини, японци във влакове стрели и двама-трима чаршафи с камили, натоварени с фурми. От запад са наредени в разгъната фаланга десетки беемвета и стотици инженери с рула чертежи на пътища, язовири и още болници… Чакат на гюме еврото, за да почнат моментално да инвестират, без да губят време. И да ни увеличат заплатите…
***
23 май 2025 г.
Ей ме. ‘Начи – болница, хора… изследвания, мини оттук, аааа, не оттук… завърти се на левия крак 5 пъти… дай кръв… ся се завърти на десния… тук не се стъпва – ковид. Накрая някой се смилява, пльосва ме на креват, завива ме и аз заспивам. По едно време креватът се разтриса. Ммхм… к’во ли става… Ха, сетих се – в моя вагон с книги има и Зошченко – там, дето го турили във вана, да му свалят температурата, а до него безпомощно се люшкала полуомряла бабичка. Горе надпис – ТРУПОВЕТЕ СЕ ПРЕДАВАТ ОТ 3-5 ЧАСА. Дааа, вече съм бабич, ‘начи ще ме предават. Отварям любопитно очи – очаквам накрая на Тунела да видя весела, превъзбудена група роднини в бели роби, да ме посрещат и да махат, около тях котета и кучета, дори и златна рибка… бивши гаджета… Тц – санитарка мие пода и от време на време блъска краката на леглото. Дотук добре – казал оня, дето падал от 20-ия етаж. Зимам си цигарите и излизам на двора, при другите хулигани, с абокати, системи и по пижами. Сядаме до едни симпатяги – единият с 4 банки на стойка. Вадете химикалки и пишете – разговорът им беше академичен.
ЧЕТИРИТЕ БАНКИ
– Ся всички говорят как младите са все по телефоните… много е вредно, а то си трябва движение. Аз, напримерну, имам малка градина. Садя малини за едната внучка, ягоди за другата и капини. Обаче капините са много, та слагам за ракия… па намерих една огромно тиква. Турих и нея… и няколко малки… доде един съсед и вика – искаш ли бяло вино по 1 лв.? Искам, бе, как да не искам – 100 литра. Стана 300 литра ракия.
Слушателят вече беше онемял от възхита.
– Да, ама дойдоха полицаи – продължава Четирите банки. – Ти продаваш ракия, ще те глобяваме. Как продавам, бе – сметай, ‘секи ден пия по 300 грама. 7 х 300… и т.н., то не остана… Дойдоха зетьовете… ЯЯЯЯ, к’ва ракия – викат… Това е ракия от тикви, бееее ей. Има една трета капини… тикви и… на майка си газа.
Записахте ли, няма да повтарям.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
Искрени съболезнования на семейството и приятелите на Виктория Тинтерова.
Светъл път на душата й…
.
- Из романа „Мъж от идващите дни“
.
Откъс от новата книга на Банко Банов
„Мъж от идващите дни“ (изд. „Фастумпринт“, С., 2025)Повече за книгата и автора – вж. тук.
––––––––––––––––––––––––––––––
На проф. Ст. Ф.
ПРОЛОГ
Петдесет и седем годишният професор Стайко Зафиров се буди рано, рефлекс от подсъзнателно, отдавнашно време.
Притеснява се, успал се е, баща му ще го навика, трябва да изведе за повън Рашо. Колебае се, бащината му сръдня и грижата за палаша не бяха ли в години, останали зад гърба му? Той не е там, в Рошковица, безпокойството го отпуска, но къде е…
Бледо, пембяно слънце наднича през облаци отвъд реката. Кога е станала толкова широка, по нея плуват кораби… Не е река, а проток, по отсрещен висок бряг прозират сгради, утрото просветлява над Ускюдар. Тънък лъч близва открехнатия френски прозорец на боксониерата. Професорът отмята завивката, става, по черни гащета и юнашка фланелка. Влажна хладина го кара да потръпне, по селски навик не спи с пижама. Марков комплект, купен от „Селфридж” на Оксфорд стрийт, лежи неразпакован на дъното на куфара му, облепен с етикети на „Луфтханза” и „Пан американ”.
Ред е за утринна гимнастика, статутът на гост-професора в университета “Bogazici” предполага да практикува здравословни навици. „Купешки префакуци”, така насмешливо биха ги преценили съселяни от родната му Рошковица. Застава срещу потока студ, нахлуващ през прозореца, прави разгъвки с ръце за гръдния кош, трийсет лицеви опори и след това – петдесет клека. Задъхва се, но почва да усеща всяка фибра от тялото си. Придърпва найлоновата завеска, отделяща тясната душ-кабина; Фидан, която идва да чисти, мърмори на анадоолу диалект, че разлива вода по пода. Включва електронната смесителна батерия, редува пареща и студена струя.
Зафиров е представителен мъж, с впечатляващо за годините си, снажно тяло; с чиста кожа, без брадавици и кондилозни петна. Да се чудиш дали е пръкнат от селско коляно или е прапотомък на кръстоносец, тръгнал да освобождава Божи гроб и хартисал на Балканите. Все още черната му коса е гъста и вълниста, брадичката – волева. Посетител в гюлханския музей “Eminonu” би преценил, в профил докарва бюст на римски сенатор, в рамене – на спартанец-хоплит. Не го блазнят, не подозира, че буди подобни асоциации. Възприема себе си като материална подложка с присадени съзнание, мисъл.
Грижите за тялото му са здравно нацелени, в дискретен смисъл – вулгарни. Предполагат ежедневно заставане под душ, жабуркане на устата с елудрил, рязане на нокти, отделяне на носни секрети и веднъж или през седмица – освобождаване от интимна течност. Природата предвижда за тази нужда партньорство тяло в тяло. Християнството я усложнява лицемерно, регламентира я в моногамна връзка. В Истанбул гост-професорът преценява, ислямът може да е назадничав, но проповядва повече биологична съобразност.
Бе опитвал да осмисля възприятия, да търси какво подсказват още от отделенски и прогимназиални години. Даскал Стоян Природата бе го изправил пред смълчани съученици в час по химия, постави на метална подложка пред него тъмна буца, като камък, и попита, уж невинно:
– Денчо, с какво е характерно веществото, което виждаш? – Даскалът бе братовчед на дядо му Денчо, поднасяше Стайко, като го денчосваше.
Бе опипал камъка.
– Черен е на цвят, гладък, тежи….
Даскалът се засмя, доволен от уловката, запали горелка, облиза с нея камъка, докато подпуши. Потупа го покровителствено по рамото.
– Това е буца антрацитни въглища. Химията ще ви научи да виждате нещата отвътре.
Поднасянето бе го засегнало, но след време си даваше сметка – селският учител бе го подбутнал да се вторачва отвъд видяно.
Професорът застана пред огледалото, бръснеше се педантично всеки ден. Масивното му лице подсказва откритост, като на холивудски актьор. Закуси с голяма чаша кафе без захар и две препечени филийки – с безсолна извара и с резен шунка, тънък като цигарена хартия. Устата му се пълни със слюнка от мисъл за порязаница с цвърнат резен розова сланина, но здравословното хранене изисква самоограничения.
Употребените прибори остави на умивалника в бокса; за тях, за пране на бельото му и спалните постилки се е договорил с Фидан. Хигиенистката чисти университетски вили, в които са настанени преподаватели. Смугла мома, веждеста, с матова кожа и къносана коса, прибира я под стегната пребрадка. Шишкава в бедрата, бархетната й блуза на ситни розови цветчета е спусната над тъмносини шалвари. Бе се похвалила пред Зафиров, не е селянка, тя е от Джанкьой, обявили са го за град, на трийсетина километра от Ерзиджан.
– Докога ще шъташ на чужденци, сама мома в Истанбул? – бе я попитал съпричастно професорът; доза демократизъм при общуване с обслугата е препоръчителна. Тя бършеше пода с влажна четка, облегна се на дръжката, погледна го недоверчиво; на приказка е любезен, ама днеска е тук, а утре кой знае къде.
– Докато събера пара, колкото за зестра.
– Зестрата не е ли бащина грижа?
– Аз съм сирак, професоре. Още година, две и се прибирам в Джанкьой, да хвана жених и кътам семейство.
Връщането в родното градче на Фидан се отлагаше от година на година. Истанбул засмукваше работни ръце, такива като нея в края на крайщата усядаха в собствена гарсониера в предградията, в Авджалар или Силиври.
Омръзнеше ли на професор Зафиров храната в кантината, вядеше ли се на дюнери, разнасяни от улични продавачи, поръчваше на хигиенистката да му сготви ядене като българско, да е сослия. След ден-два му носеше в туристическа котелка телешка яхния със сини сливи или долма пиперки с овнешка кайма. Той пък премълчаваше, че тя прибира за в квартирата си бутилка хартисал течен сапун, пакет салфетки или флакон флайтокс.
Зафиров се вижда веднъж седмично на катедрен съвет със завеждащия департамента по естествени науки, професор Буркин Ергун. С Ергун се познават от конференция в Майнц, бе се оказало – и двамата работят върху еластични характеристики на полимерни смеси. Ергун бе осведомил комшията за вакантен лекторат в истанбулския университет “Bogazici” и бе съдействал за назначаването му…
Ергун беше с изсечено лице, сключени вежди и орлов нос, живееше в елегантна вила в резидентния квартал Шишли. Интелектуалец от коляно, с баща – випускник от някогашния Роберт колеж и дядо – паша от интендантството на Галиполския корпус. Шофираше поръчков „Мерцедес“, имаше сметки в Credit Suiz, в британската банка и четири деца.
Бе канил българския колега на вечеря. След десерта – кюнефе, поднесен с турско кафе; госпожа Ергун се извини, че трябва да настани децата за лягане. Представителна жена с прибрана на кок, къносана коса, извън дома я криеше под плътно пристегната пребрадка.
Домакинът и Зафиров се оттеглиха с по чаша коняк край разтворен витринен прозорец в остъклената зимна градина. Уютно цирикаха щурци, Буркин запали ароматна пура. Парещата глътка алкохол изтикваше назад задръжки, подвеждаше към откровеност; Зафиров надигна отново кристалната чаша с „Хенеси”.
– Буркин, историята на отношенията между българи и турци, преценката ни един за друг е различна, гледано от към двете страни на границата. Ние се боим от вас заради спомен за Батак, заради страшното лято в Карлово и Стара Загора през войната ви с Русия, за нас е Освободителна. Но вие на два пъти сте се се въздържали да ни ударите в гръб, през Сръбско-българската и Междусъюзническата война. В Първата световна даже сме били съюзници. Как си го обясняваш?
Редно ли беше, ползвайки гостоприемството на потомствения османец от елита, да повдига трънлив въпрос?
Ергун припали загасналата пура, смукна дълбоко.
– Мисля, че изпитваме към вас патернализъм. Вярно е, били сте народ, който е работил за нас, но и ние сме имали отговорности спрямо вас. Не сте отбивали военна повинност, пазарите на империята са ви били открити. Сигурно усещате това благоразположение тук и сега.
– Днес – да, но как е било преди време? Забравят ли се травмите от еничарството?
– За родителите на отнетите деца сигурно е струвало доживотна мъка. Но за момчетата – възможност да се издигнат като администратори в империя на три континента. Как и кога, иначе, родом българче би станало капудан, валия или даже везир?
Не идеше да спориш на равна нога с домакин, зад когото надничат петстотин години имперска история, влогове, паркова вила и поръчков „Мерцедес“. Буркин му спести затруднението.
– Е, да оставим миналото за него си. Животът на всеки от нас почва преносно от вчера и трае до утре. В този отрязък са и нашите отговорности. В свободна неделя предлагам да ви водя на плаж на Кадебостан. Истанбул не е само на европейския бряг, днешното му лице е отвъд протока.
Продължиха на банални теми, относно наближаващата сесия, въможните бонуси за изявени студенти, стипендиите, осигурени от фирма „Сийланд”.
В професионалните отношения помежду им валутните възможности на потомствения нотабил не се брояха, Ергун му имаше пълно доверие. Беше му предоставил курс по обща химия два пъти седмично. Зафиров въвеждаше първокурсници в атомно-молекулната теория, анализираше периодичната таблица. В раздела за органичната химия се ограничаваше с феноли, алдехиди и кетони. През пролетния семестър изнасяше специализиран курс по синтез на полимери пред бакалаври, кандидатстващи за магистърска степен. Довършваше и лабораторна тема с Ергун – за влакново усилване на каучукови продукти.
Базисния курс четеше в мрачноватата аула на ректората, специализирания – в семинарна зала на модерния технологичен факултет. С материала бе на „ти” от България, но преди лекция проиграваше на глас как се „чува” английският му. Оксфордският си Special english дължеше на частни уроци от времето на следването и тримесечен курс в софийския Институт за чуждестранни студенти.
За делнични потребности се съветваше с Бекир. Випускникът на софийския ВИФ, преселник от времето на голямата екскурзия, беше жилав и дребен, като за колоездач. Старши преподавател по физическа култура в “Bogazici”, обучаваше госта на елементарни тенис умения и беше негов компаньон за риболов.
Докато заравняваше с валяк хлътнини по засипания със шамот корт, Бекир бе доверил:– Фидан върши и други услуги за гост-преподаватели. Но се прави да е непричьом, договореното оставяш в ненадписан плик върху радиатора.
– Ти опитвал ли си? – не се върза професорът. – Със случайни партньорки има рискове.
– Рисковете ги има и в България, ама извинявай, вие сте по-спънати от тукашните – прецени Бекир. – Бащи не са ви водили при позната леличка да ви отвори очите.
Веднъж или два пъти месечно, за мълчаливо недоумение на Бекир, Зафиров изтегляше от гаража доматеночервения си „Фолксваген”-костенурка. Петстотин и седемдесетте километра до София му отнемаха 7-8 часа, ако не случеше задръстване на границата. Съжителството с жена му Раиса от години е формално, в София минава край квартирата на Снежана и се качват в драгалевската му вила. Там ден и нощ си наваксва за въздържането, до тръгването му обратно към Капъ Куле. В града не слизаше, шансът да се засече с Рая или сина си е нищожен, но защо да си създава усложнения?
Снежа е лаборантка в Медицинска академия, впечатляваща, като Елизабет Тейлър, светлоока и тъмнокоса. Всеки път й носи малки подаръци, козметика, парфюми Chanel или Lancome. Бе му устроила малка сцена, когато при поредно идване бе си позволил небрежността вместо френски парфюм да й поднесе Chopard Wist. Снежана е чешит, вместо „Фолксваген” казва „Фолкцваген”, той я поправя търпеливо, а тя отново натъртва на „ц”. Не е длъжна да се съобразява със света, нека светът се съобразява с нея. Бе прекрачила с прозирен умисъл в леглото му, озадачаваше го с житейска мотивация. Преценяваше физическата близост в реда на нещата, ако посредством нея реализираш смислена лична амбиция. Виж ти, поколенията не страдаха от скрупули.
В София токът гаснеше, Стайко палеше газова лампа, стъкваха камината. При всяко негово идване левът се оказваше олекнал, магазините – опразнени, пред бензиностанциите – опашки. Младият министър-председател Виденов се силеше да провежда социалноориентирана политика, да модифицира централното планиране. Къде ти, субсидираните държавни предприятия и кредитиращите ги банки фалираха една след друга. На втория ден от софийския престой в главата на професора вече се връщаше Истанбул, многолюден, с пазари, заринати от стока, с пъргави улични продавачи, с храмове и дворци от византийско и султанско време.
На раздяла със Свежа потвърждаваше обещаната компенсация за даряваната му интимност. Договорил е с италиански колега шестмесечна специализация за нея в Милано, в тръста Пирели. Подразбираше се, без по-сетнешни негови ангажименти.
[…]
Преди да излезе от боксониерата, Зафиров притвори старателно прозореца. Остави ли го открехнат, внезапен дъжд, нагонен от вятъра, подлизва по стената. Пролетно време откъм Черно море пълзяха мъгли, ситни дъждове лъскаха асфалта по крайбрежния булевард „Сираган”. Босфорът течеше отвъд него като могъща река, сирени на влекачи, съпровождащи контейнеровози и танкери, отекваха дрезгаво. Преселникът-вифаджия Бекир поднасяше българина:
– Комшу, на твое място ще си мятам въдицата с чепарета от балкона на квартирата, направо през крайбрежния булевард.
– И какво ще извадя, попче, овоняно на нафта!
Подтичването с тенис ракета, риболовът им в събота е не толкова заради сафрид в тигана, колкото заради нуждата от мъжка приказка.
Преметнал сак с фирмен надпис „Адидас“, Зафиров пресече подстригана градинка между университетски корпуси. Сградите с високи прозорци под триъгълни фронтони са строени преди век и кусур. Тук, в някогашния Роберт колеж, са обучавани синове на мюсюлманската върхушка, че и на гяурски нотабили. Западащата Османската империя бе се силила да догонва индустриалния свят.
Тенис кортовете бяха вкопани в склон, магнолиеви и юдови дървета ги заслоняват от вятър. Розови съцветия се провират през оградните мрежи, зад тях се изправя тъмна стена кипариси. Бекир довършваше подравняването на корта; за изненада на професора, дребният вифаджия хранеше почти привързаност към страната, която бе опитала да го преименува на Борис. И бе го прогонила безцеремонно, с обяснение, че доброволно е тръгнал на „голяма екскурзия” през тревожната есен на 1981 година.
Двамата се „отвориха” за познанство и взаимни услуги случайно. Докато договаряше със Зафиров часове за уроци на корта, Бекир бе вмъквал турски, че и български думи в бедноватия си английски; помагаше си с жестове, натърти на „два пътя сабалян” и „понеделнишки”. Така с професорът засякоха общо социалистическо време зад гърба си.
Тенис уменията са подразбиращи се за професор в „Боазидичи”, но амбицията на госта от България да навакса липсата им се възпрепятстваше от рошковското му детство. Мъчеше да компенсира несръчности при изпълнение на сервис и лифтирани удари с прекалена сила, но напредъкът му бе обезсърчителен. Отгоре на туй Бекир изискваше с даскалска непреклонност да хваща ракетата с континентален хват и да замахва дълбоко от рамото към лакътя, за да поема ниски топки.
Размяната на заядливи наставления през леко провиснала мрежа след сгрешени пасове даваше на преселника и госта повод за натяквания и оправдания в миналото. Както в принципни спорове с Ергун, но с нашенска обосновка. Сядаха да почиват на близната от слънце зелена скамейка, Бекир наливаше по чашка каймаклия, поизстинало турско кафе от китайски термос. Бе подхвърлил.
– Минавал ли си за Варна през село Български кладенец? Допреди време се е наричало Турски кладенец, коренът ни е от там..
– Е, и Истанбул се е наричал Константинопол. Какво искаш да кажеш?
– Чогло ви е да помните времето, в което сме живели заедно. И за това се стараете да го заличите. Но как се заличава време, то се лепи по хорската памет. Затуй историчарите ви натрапват едно, а мълчат за друго.
– Има си причини за това, би трябвало да ги знаеш.
– Какви?
– В отделенията не са ли ви водили на панаир в Орешак и в Новоселския манастир? Не си ли видял купчината черепи на български монахини, избити без вина през Априлското въстание?
– А погиналите и прогонени нашенци след Руско-турската война колко са?
– Да кажем, колкото загинали и прогонени наши от Тракия след втората Балканска. Миналото не може да се поправи, но трябва да го знаеш, за да не пречи на днешния ти ден. На мен не пречи.
Бекир опипа натягането на ракетата.
– Не ти пречи, защото тук си нает като печалбар. Питал ли е някой ромеите, когато вашият Аспарух е прекосил неканен Дунав и се е поселили върху земите им? – Той замълча. – Откак се преселих, и на мен не ми гложде толкоз миналото, каквото да са сторили или изтърпяли дядовците ни, моите и твоите. Днешният ден трябва да отговаря за дългове на вчерашния довреме… Ще ходим ли в събота на сафрид?
В съботи, когато Зафиров не се губи по София, двамата сядат в моторницата на Бекир, привързана на бешикташкия пристан. „Тюлай” е скоро пребоядисана в бяло и синьо. Бекир дърпа шнура веднъж-два пъти, потопяемият мотор кашли, запалва. Вифаджията-цариградчанин завива на север, към гърлото на Босфора, държи курс откъм азиатския бряг. Досами водата шаренеят оранжеви и бежови вили-яйли на някогашни османски сановници. Изкупуват ги телевизионни актьори, адвокати, промишленици, новите тежкари на деня.
Пасажите сафрид влизат в Босфора откъм север. Риболовците причалват в закътано заливче, Бекир пуска котва. Двамата хвърлят чепарета с метални блесни на по десетина кукички, разменят по някоя мъжка дума.
Бекир споделя къщни грижи и мнения, в устата му са все дъщерите, Есма и Зехра, жена му. Туй наредил на булка Бекировица, за онуй я скастрил. Засмива се, ще му вгорчи живота, ако подозре къде е разтъпквал професора. Закача блесна на мястото на отхапана, подкача лектора.
– Да надникнем ли пак в Кадъкьой?
Разтъпквал е госта-българин из истанбулски квартали, които убягват на групово развеждания турист. Бърчили са носове на вонливия пазар за риба и агнешки чейреци в Бешикташ, обхождали са улички с безистени, задръстени от евтини джинси и якета в Лалели, надничали са по сенчестите улички „Зюрафа” и „Алгейк” край пристанището. Там се отбиват след заплата самотуващи мъже.
Бекир мъчи да влезе в ума на професора, успява само донякъде. Вместо през седмица да бие път през граница до едната София, що не отвори очи за услугата, която предлага Фидан? Без туй след съботен риболов харизва уловения ситен сафрид на услужливата хигиенистка.
Разширяваща се под ъгъл вълна от отминаващ контейнеровоз разклати моторницата, набута алената плувка под лодката. Зафиров се сепна, издърпа я. Изтичащият му през есента лекторски договор в „Боазичи” накъсяваше неизбежното време за избор, за връщане. Държавното финансиране за изследователска дейност пресъхваше, производствено-научната му лаборатория вегетираше, последните сътрудници, останали без доход, напускаха. Докога да се колебае между свят, предлагащ впечатляващи възможности, с редуващи се рискове и семпло осигурен живот под идеологически похлупак?
Двегодишното му отсъствие доразтваряше междината между него и жена му Раиса. Връзката им, все още формализирана с брак, беше физически изчерпана. В затрупаното от сняг московско предградие Митищи отръсканата секретарката на научния му ръководител, Анисия, бе го предупредила на раздяла: „Като отвеждаш Раиса в чужда, в твоята страна, поемаш двойна отговорност, за нея ще си освен мъж – баща и майка, брат и приятел. И да ти дотежи, ще си носиш товара.“
Предстоеше да реши, да загърби ли половин живот; семейство и близки, приятели и сътрудници, преживяно и пропуснато. Ще го дърпат назад, назад, ще го препъват със спомени, със сънища за Рошковица, за България. Но за сметка на загърбената бащина котловина, щеше да се почувства законен гражданин на света.
.
- Смокини
.
Прогнозата беше – остава горещо,
а то захладня.
Капят смокините и се размесват
със слабата суха трева.Капят смокините – съвършено умишлено,
самоубийствено капят те.
Жълтеят листата, лятото е прелистено –
кой смокините ще събере?Пчелите, осите, врабчетата, косът –
кой смокините ще утеши?
И кой ще усети захарта и сока
на тези библейски души?Кой ще пита за тях през голямата зима,
кой листата им ще брои?
Има ги смокините. И мене ме има.
Захладня и май ще вали..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор –
вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук..
- За книгата на Банко Банков „Мъж от идващите дни“
.
ВРЕМЕТО ОГРЯВА ЧОВЕШКИЯ РАЗУМ…
„Aut inveniam viam, aut faciam – Или ще намеря пътя, или ще прокарам път…“ Тази латинска сентенция все по-отчетливо пулсираше в съзнанието ми, докато прелиствах новия роман на Банко Банков „Мъж от идващи дни“ (изд. „Фастумпринт“, София, 2025). Нетърпеливият стремеж да го прочета се оказа напълно оправдан. Отдавна вече проф. Банков е сред утвърдените, стойностни творци на съвременната българска литература. Без колебание ще го определя като неин жив класик, който трябва да бъде познаван от различните по възраст читателски вкусове. Защото книгите му – откровени, ясни послания, са изтъкани от впечатляваща проницателност за обществените процеси в различен времеви хоризонт. И са подплатени с непресторена човечност, освободена от всякакви политически рамки, вехти морални догми и готови „истини“. Докато перото му пък сочи път през динамиката на делника, в чийто безкрай да открием и самите себе си.
Сега пред нас е „Мъж от идващи дни“: сага за житието на някогашното момче Стайко Зафиров от село Рошковица. На когото съдбата е подготвила шеметни академични висоти и световен научен авторитет за открития в областта на химическите тайни. Но докато мине под дъгата на тези славни признания, му трябват много вътрешни сили и вярна преценка за „правилно“ и „неправилно“ в избраната посока. Която, заедно с втъкания в гените през редица поколения практически усет, ще го тласка успешно и неотклонно към върховете на ориста му.
Тази, нека я наречем метаморфоза на съзнанието и духа, ще трябва да съхрани личното му „аз“ в няколко поредни идеологически модела. И ще предпази интелекта на момчето, на младежа и после на зрелия вече мъж, от обезличаване и нравствена пустота. Затова пък цената на успеха ще бъде постоянно заплащана с поставянето на науката пред дребните човешки удоволствия, сведени от семейно огнище до случайни мимолетни връзки. Тук и там, за кратко и набързо. Личното ще бъде придатък в редките мигове на занимания в лабораторията, в писането на статии и участия в престижни форуми. Естествено, препятствията пред начинаещия асистент ще изникват по силата на обществените обстоятелства едно след друго. Трябва да си политически не само грамотен, но и активно, като колегата Христан, да се бориш с идеологическата диверсия. Или като развлечената Златка да вегетираш, несчитан от никого за заплаха в кариерно отношение. Събирателен образ за удобен позитивизъм в догматичното мислене е професор Гатов, разумно крачещ в златната среда на послушните. Има ли начин да се диша свободно, да се мисли на глас, да се открият допирни точки с други теории и хипотези, извън географските предели на родината?
И постепенно Банко Банков повдига завесата на обетования свят пред взора на персонажа си. Отначало на специализация в СССР, а после – в Германия, САЩ, Индия, Турция, Нова Зеландия… в Атлантида! Пред пълни със студенти и заинтригувани колеги зали. Навсякъде, където между наука и идеология съществуват ясни граници и никой от управниците не смее да ги прекрачва. Да, навсякъде, където откритията за полимерните влакна не се съобразяват с пустословните решения на пореден партиен конгрес, а са в услуга на милионното човечество. Все по-отчетливо и въздействащо авторът, сам успешно доказал се и в теоретичните си разработки, и в практическата им реализация, ни навежда на основната си мисъл в творбата. На идейния й тематичен постамент, че науката е своего рода кипяща духовност. Мислеща материя от правила, закони и проверени истини, кодирани в гънките на природата и очакващи мига на своето откритие. Което има едно главно и неотменно предназначение – да бъде в услуга на хората без оглед на цвета, езика, религията, обичаите, историята, миналото им… Науката, в цялото си всеобхватно многообразие, според Банков, е преди всичко възходящ градивен хуманизъм. Без даровете на който е абсолютно немислим цивилизационният процес и гладкият път на човеците към бъдещото време. Тя е и осмислена доброта, вградена в просперитета на поколенията днес и утре, с адрес във вечността. Тя, тя и пак тя е и гаранция за мирната ни съвместна битност. За планетарна хармония, без която Земята утре може да бъде превърната в пустиня…
Цялото повествуване в романа „Мъж от идващи дни“ е реалистично, достоверно и може би в редица случаи – наблюдавано от натура. Доколкото съм запознат с читателските предпочитания, те все повече в хаоса, царящ у нас, поставят акцент върху видимите тематични силуети. Върху различимите граници на позитивното и негативното, стойностното и маловажното, химерично обещаваното и простите житейски радости. На заден план прашасват по сергиите модернистични бълнувания и естетски грак. Отново се възражда доказалият нравствените си стойности български реализъм, съобразен и творчески вграден в новите тематични и естетически прозрения на ХХI столетие. Книгата на Банко Банков е също тяхна вярна проекция със сюжет, който увлича и се запомня.
Каква е всъщност дълбоката цел на тази книга?
Несъмнено, да разкаже историята на някогашното селско момче, издигнало се със собствените си способности до академик със световна слава. Да ни подсети за съдбата на учения – тема, твърде рядко срещана в каталога от тиражно-печеливши заглавия. И да влезе в диалог със съвременника-интелектуалец, когото често не забелязваме в хаоса на безоката тълпа… Но най-вече: да изведе на преден план ролята на науката за смисъла на тленното ни присъствие на Земята. За пътя на людете от различни краища на географската карта към единомислие, интелектуална хомогенност, нравствено преливане. И с общ поглед към овладяване на необятния Космос, вместо към сърцето на ближния със скрит в пазвата ни нож. Пътят на откритията е трънлив, изискващ много лишения и себеотдаденост. Но е единствен и необратим. От пробуждането на ясната мисъл някъде в древността и досега Бог дарява правото на съзидателност на сменящите се поколения. Днес храмът е храм и в университетската аудитория, и в лабораторията, и в страниците с формули, родени през безсънните ни нощи. Кои са адептите, жреците, първопроходците на всичкото това тайнство, наричано най-общо „наука“? Е, знайно е. Но пък рядко се сещаме, че когато под тежестта на годините трябва да си отидат вкъщи, възнаградени с някаква пенсия и скромна грамота за миговете слава, трябва да ги изпратим с още нещичко, съвсем лесно изпълнимо. Нарича се „незабрава“…
Всъщност, щастлив ли е по своему Стайко Зафиров и къде намира той своето противоречиво щастие? Там горе, на върха на общественото признание, но и пред финала на житейския календар? Създателят му Банко Банков не дава еднозначен отговор и оставя на нас да решим. На фона на неоспоримата му кариера личното се губи в случайна мимолетност. Семейството е отдавна разрушено, любовта към Рая – безвъзвратно отлетяла. Останалите връзки са за задоволяване на телесното, а късният брак с Олеся – мъждеещо огнище срещу наближаващата старост. Родината е също далечен спомен, биологичните сезони са отлетели по реда си, ала съвсем неусетно. Идва моментът за равносметка. Която всеки от нас, все някога, си задава и тя невинаги, въпреки ранните ни надежди, е оптимистична: „Но създателят, върховният разум, биологичната еволюция, все едно кой, бяха си направили мрачна шега с човечеството. Бяха го благословили за живот с различен цвят на кожата, бяха вложили различни езици в устата му, подвели го бяха да се моли на различни богове. Очевидно космическият разум предполагаше да се преодолеят различията в човешкия род, да се създаде световно съобщество. Но възможно ли бе и на каква цена – атомни разрухи, кръвопролития и изтребление? Не бе ли допринесъл той, световно известният органик Зафиров, за смекчаване на различията, за да живее утрешното човечество в общ дом, в добро здраве, преборило болести и страхове?“
Главният герой на Банков, обкръжен с колеги, почитатели и следовници, е много, много самотен. Едновременно доказан мислител, случаен грешник и съвременен Ахасвер, сочещ духовни истини в оазиси на мъдростта. Горд страдалец, надмогнал доноси, колегиални удари под кръста и грешни в циничната си същност, „непогрешими“ идеологеми. И жаден за нежност и взаимност симпатичен грешник, подвластен на плът и нагон. С обикновени черти на характера, както всички ние. Ала много над всички с приноса си, който заслужено го въздига до гражданин на света.
Останалите персонажи в книгата са епизодични и се сливат в цветен миманс към сюжетния развой. Прави впечатление предварителното запознаване на Банко Банков с въпросите на химическата наука, които той умело вгражда по страниците на книгата. Самият роман „Мъж от идващи дни“ е увлекателна мозайка от кратки, взаимно преливащи се части, обединени сюжетно чрез противоречивата същност на Стайко. С българска кръв, но с пулс в огромното сърце на мислещата планета. Убеден съм, че романът е следващо, по-високо стъпало в творчеството на професор Банко Банков. И зная, че който се докосне до него, ще се съгласи с моето твърдение…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Поколения предци на Банко П. Банков са слизали от Балкана към полето. Прадядо му е от изчезналата старопланинска махала Присойката, дядо му – от махала Попишка, родителите му са троянци. Роден е в Ловеч на 02.07.1936 г., завършва гимназия със златен медал, дипломира се като строителен инженер в София. Инженерство и литература делят живота му. Стажувал е и работил на строежите на Медодобивния комбинат край Пирдоп, Химическия в Димитровград, Оловно-цинковия край Пловдив и Нефтохимическия край Бургас, награден е с два медала за трудово отличие и с почетна грамота от Камарата на строителите в България. Изкачил е нагорнището от младши асистент до професор д-р и ръководител на катедра „Строителна механика” в УАСГ, преподавал е във ВСУ в София. Специализирал е в Полша и Франция, която е посещавал няколкократно по проекти за научен обмен, автор е на много научни статии, учебници и монографии в областта на строителната механика и Метода на крайните елементи, извел е десетки специализанти до докторантура и хабилитация. Бил е член-основател на литературния кръжок „Димчо Дебелянов” към Студентския дом в София, референт на секция „Театрална и кинодраматургия“ в СБП, литературен консултант към Студентски дом и летните академии в Равда и Черноморец, съветник към Комисията по култура и медии в Народното събрание, съставител на проектозакона на СБП – 1913 за съхранение, употреба и развитие на българския език. Букви и числа са го отвеждали от Заволжието до Атлантика, и от Ледовития океан до Средиземно море. Публикувал е няколкостотин художествени творби във всички жанрове, донесли му редица награди.
.
Материала подготви Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Очаквайте скоро публикация на откъс от романа „Мъж от идващите дни“.
.
- Трети салон на съвременната българска литература за деца и младежи
С голяма радост споделяме, за трета поредна година, поканата за Салона на съвременната българска литература за деца и младежи, който ще се проведе в Брунате – Милано, на 25–26 октомври 2025 г. – пише говорителят на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) Симона Захариева.
Ето още какво информира за събитието говорителят на АБУЧ, което се провежда в партньорство с Асоциацията на българските училища в чужбина:
Тази инициатива доказано се превръща в практична платформа за срещи с автори, творчески ателиета и обмен на добри практики между нашите училища. Салоните повишават мотивацията за четене и дават конкретни методически идеи за работа в двуезична среда.
Сред гостите и модераторите тази година са: Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Милен Хальов, Слави Стоев, Зарина Василева.
ЗАЯВКА И ИНФОРМАЦИЯ:
• НА ИМЕЙЛ: [email protected]
• Допълнителна информация / координация ТУК
• СРОК ЗА РЕГИСТРАЦИЯ: 5 октомври 2025 г.
.
Салонът се организира от Министерството на образованието и науката, Културна асоциация „Паралел 43“, Езиков и културен център „Тук България“ / Българско училище „Пейо Яворов“ – Милано, Българското училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим, Флоренция и Авелино.
.
- Идея, около която може да се обединим
След светлата дата, която чествахме вчера – 140 години от Съединението на България, и взимайки повод от благородния, обединителен дух на този акт, Ви каним да се присъедините към една вдъхновяваща инициатива – издаването на сборник с творби от Националния ученически конкурс по тема от разказа „Песента на колелетата“ на Йордан Йовков.
Конкурсът е организиран от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел, по повод 145 години от рождението на големия български писател.
Тази есен ще бъде отпечатан сборник с около 70 есета и разказа, написани от ученици от разни краища на страната, различни градове и села, основни и средни училища.
Имаме удоволствието да Ви поканим да станете почетен спонсор (линк) на тази благородна инициатива, целяща да популяризира творчеството на младите таланти.
Каним Ви да се присъедините към каузата и в рамките на следващите десетина дни да ни подкрепите в събирането на необходимите средства за отпечатването на сборника.
.
Седемте издадени сборника с творби на български автори от различни страни и континенти, издадени последователно в периода 2016-2022 г. Както и всички предишни книги (вж. снимката по-горе), създадени с дейното участие на редакционния екип на Еврочикаго, и този сборник ще бъде разпространяван напълно безплатно и ще бъде дарен на училищни и обществени библиотеки в България и в Чикаго.
А всеки, който направи дарение – дори и символична сума – ще бъде отбелязан на страниците на нашия сайт Eurochicago. com, както сме постъпвали с дарителите за предишните седем сборника.
При дарение над 25 лева (или долара, или евро), ще получите гарантирано копие от книгата. А при дарение от 100 лева или повече, Вашето име ще бъде вписано в началото на самия сборник (вж. снимките от предишни книги).
.
.На онези, които ни питат защо не продаваме тези книги, отговаряме: най-ценните неща в живота са онези, на които не можеш да поставиш цена.
Йордан Йовков пише в „Песента на колелетата“: „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта.“ И десетки деца и юноши са изразили по един или друг начин в своите есета и разкази, изпратени в конкурса по тази тема, които са събрани за бъдещата книга, че хубостта в постъпките е най-голямато богатство..
Ето как можете да направите дарение за бъдещата книга – линк:
https://www.eurochicago.com/2025/08/donate-sbornik/
. - Из романа „Петрихор“ на Василен Васевски
.
Публикацията съдържа откъси от най-новия роман – „Петрихор“ на нашия сънародник в Чикаго Василен Васевски (изд. Потайниче“, 2025). За премиерата в Чикаго и отзив за романа – вж. тук.
„Водата знае всички земни тайни. Тя е видяла и чула всичко,
което някога е било казано или направено.“Ейми ХАРМЪН, What the Wind Knows
Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен. Призовавам ги да се върнат в мен, да се слеем отново, както изначално сме били във времето, от онзи първи ден на сътворението. Чули моя сигнал, те ми отговарят, където и да са. Една, две, три… Стотици, хиляди и милиони малки водни души се устремяват една след друга, за да се слеят с мен, преди да поемем по познатия път надолу. Там ни чакат – някога с любов и радост, друг път – с болка и мъка – планини и гори, реки и езера, градове и хора. Носим успокоение, раздразнение, живот или смърт, вдъхновяваме или плашим. Прегръщаме земята или гневно я удряме, сякаш да я накажем, защото такава е нашата мисия.
Живея без да мисля за предопределението ни, защото то е естествено като дишането. Хората искат да ме проумеят, както се опитват да прозрат света. А той е над тях, около тях, във тях, независим от желанията им. Тече като река, която ги подхвърля където си иска и аз съм там, в него, един от елементите му. Не зная дали най-важният, но заедно с останалите – въздух, огън и земя ние сме част от Битието и то е част от нас. Вечно, неизменно и самодостатъчно, съществувало сега и винаги. Защо онези, долу на земята, продължават да се питат?
Познавам човеците, откакто се помня. Знам, че животът им е по-лесен, защото ме има. Всъщност, без мен те едва ли щяха да оцелеят. Някои ме почитат и ми правят жертвоприношения, за да идвам по-често или да не съм гневен и сърдит. Гневен ли казах? Признавам, че общуването през годините с онези, приковани към земята, силно ми повлия. И те успяха да ми предадат своите чувства. Не помня кога точно стана – паметта за този миг е размита в милионите ми капки и се губи някъде далеч. Трябва да е било отдавна, много отдавна…Но това няма значение. Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен…Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало. Смътно усещам, че така хората ми прехвърлиха от душата си, не съм сигурен дали за хубаво или за лошо.
Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времетo.
***
Започна да вали още от сутринта. Ситен, натрапчив ноемврийски дъжд се стичаше по черните стволове на голите дървета и се събираше в малки локви по земята. Асфалтът на улицата тъмнееше, а тревата, изгоряла от лятното слънце, бързо подгизваше. Тук-там из нея все още се мяркаха ръждиви листа, запазили трошици есенно злато в гънките си. Над тях небето бе застинало и равно, сякаш заспало в несвършващ сън. И да се взираш в него, там нямаше нито облаци, нито дори смътни силуети на птици. Сивият саван бе загърнал земята така, че никой да не може да я отвие. В такъв момент дори времето седеше на прага на унесения ден, замислено за есента, която си отива. Ненадейно отнякъде изграчи закъсняла врана, последва я лай на куче, а след тях се обади далечен влак, който пъплеше по мокрите релси.
Последният му вагон пътуваше полупразен. Люшкаше се в приспивен ритъм, а от двете страни на тесния му коридор бяха насядали пътници. Беше все още рано и неделята едва се беше събудила. През прозорците, нашарени от коси линии, се нижеха размитите силуети на сгради и дървета. Локомотивът надуваше свирката си и упорито се опитваше да събуди задрямалия свят. Близо до вратата на купето, в ритъма на колелата, се поклащаше семейна двойка. Затворила очи, жената се беше облегнала на рамото на мъжа си. Въпреки мъждивата светлина русата й коса проблясваше с уловено от вчера слънце. Мъжът я бе прегърнал през рамо и държеше едната й ръка, а до него се изправяше кожената му чанта. Той гледаше съсредоточено пред себе си и планираше деня. Двамата с жената не говореха, но изглеждаха слети в хармонична цялост. Навярно пътуваха за работа, оставили зад себе си топлия дом и децата си. През няколко седалки от тях седяха двама братя тийнейджъри, с три-четири години разлика помежду им. По-малкият се въртеше на мястото си, изглеждаше неспокоен и любопитен. Големият беше неподвижен, замислен в свои си неща. Бяха хванали влака за училище, но изглежда, че не отиваха там с голямо желание. Групата завършваше стара жена в тъмни дрехи, с белязано от годините лице и посребрели къдрици. Виждаше се, че тя не бърза за никъде. Беше влязла отдавна в последните глави от книгата на живота. Скръстила ръце в скута си, тя се радваше на двете момчета и припознаваше в тях внуците си, които бе тръгнала да посети в града.
Влакът изсвири отново и забави ход, забелязал най-после гара пред себе си. Пътниците се размърдаха, усетили как досегашния им ритъм се промени. А в дъното на небето, някъде далеч напред и високо, облаците започваха да се разкъсват.
Не след дълго щяха да дадат път на слънцето.
1.
Двете момчета на пет и на девет години бяха останали днес сами. Стаята им, пълна с разхвърляни играчки, осветяваше голям прозорец, който сега беше мътен, защото отвън се канеше да вали. Децата обичаха да гледат дъжда. Голямото винаги обясняваше разни неща на по-малкото си братче и вече му беше казало, че това е любимото му време. Затова застанаха пред стъклата и леко открехнаха едното крило на прозореца. Отвън дъждовните капки мокреха сградите и дърветата. Водните струи слизаха безшумно от небето и попиваха в порите на асфалта, за да успокоят кръвта му, сгорещена от дългия летен ден. Листата на дърветата се насищаха в зелено, а керемидите по покривите потъмняваха, подобно бразди на разорана земя. Дъждът милваше улиците и тротоарите като стар приятел и разтваряше обятия, за да ги приюти в себе си. Не беше силен или натрапчив, а нежен и гальовен, като майчина ръка, галеща главицата на детето си. Тихо тананикаше старите си ноти, които звъняха и шептяха като далечни камбанки. Дали капките казваха нещо и искаха да си говорят с нас, хората? Щастливи ли бяха, макар и уморени в дългото си пътуване от облаците дотук? Може би споделяха радостта да се слеят със земята, без ние да разбираме… И този особен аромат, който идваше от улицата? Само мирис на прах, смесен с вода, ли беше? Защо в него имаше и друго – усещане за приключения, полъх от далечни земи и предчувствие за неща, които ще се случат? Двете деца на прозореца вдишваха замаяни дъжда и не можеха да проумеят защо така ги привлича. Слушаха песента му без да знаят, че думите й се отпечатват някъде дълбоко, дълбоко в сърцата им.
Момчетата гледаха дъжда и мълчаха. Понякога от него им ставаше тъжно, без причина. Сякаш в сърцата им тихо зазвъняваше невидима струна. Дали тази смътна тъга по нещо неопределимо беше между причините да го харесват? На Велизар, малкият, засега най-много му допадаше миризмата на дъжд. Той беше във възрастта, в която, без да знае, събираше цветове и аромати в паметта си. След много години те щяха да оживяват, за да отключват състояния и настроения, да го пренасят назад във времето. Ивомир, големият, обичаше да наблюдава как дъждът променя фасадите на къщите и короните на дърветата. Размитите очертания на нещата му нашепваха нежни думи, които харесваше, но не смееше да си признае. Учудваше се на тази чувствителност и мислеше, че тя не му подхожда. Искаше да порасне твърд и силен, а не разглезен от дъжда, който обичаше.
– Батко, колко дълго ще вали? – попита малкият като се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре.
– Не знам, сигурно поне още един час – отвърна големият, без да се обръща към брат си, за да не се откъсва от дъжда. Изпитваше малко гордост, че днес родителите им му гласуваха доверие и радост, че е по-големият вкъщи – този, който се грижи и отговаря за малкото си братче. – Харесва ли ти да стоим така и да гледаме?
– Да, всичко, което правим, ми харесва! – Велизар си спомни, че вчера Ивомир го взе да играят с момчетата от съседната улица. И че батко му говореше с него на „големи теми“. Затова се стремеше да слуша и да не го разочарова.
– Майка и татко ще се върнат чак довечера, а докато дъждът не спре не можем да излизаме. Искаш ли да разглеждаме списание „Пиф“ или да подредим пак марките от нашата колекция?
Децата се преместиха до масичката между двете легла, поставени в ъгъла на стаята. Там от вчера стоеше новият брой на френското списание „Пиф“, което вече бяха разгледали няколко пъти. Ивомир внимателно запрелиства страниците, които разказваха за кучето Пиф и котарака Еркюл, за Трезор, Мизу и Гай. Много по-интересни бяха обаче рисуваните епизоди от живота на Робин Худ, първобитния човек Рахан и индианеца Черния Вълк. Всички бяха написани на френски, който децата не знаеха, но се ориентираха по картинките и долу-горе схващаха логиката на събитията. Години по-късно, леля Марче – съседката, която беше работила в Мароко, щеше да им преведе комиксите и да се окаже, че историите им се различават от онова, което си въобразяваха.
– Човекът, който даде огърлицата от зъби на малкия Рахан, сигурно е баща му. – заобяснява Ивомир, докато разлистваха списанието. – Виж каква дълга брада има.
– Трябва да е убил няколко мечки, докато събере толкова зъби. – предположи Велизар.
– Тогава мечките са ходели между хората.
– Сигурно е било много страшно! И не са имали пушки да ги стрелят…
– На тази картинка пък се вижда, че бащата е щял да избяга от лавината, ама е останал да спасява Рахан и майка му. Дано в следващия брой да разкажат повече за нашия герой, когато е бил момче, преди да стане голям и много силен.
Освен пъстрите си картинки „Пиф“ предлагаше и друга голяма радост – малко подаръче-играчка, което идваше с всеки брой. Сега това бе пластмасов модел на средновековен арбалет. До него имаше и стреличка с гумен накрайник, която се залепваше, щом се удари в твърда повърхност. Ех, какво стреляне щеше да падне, само веднъж да го сглобят!Погълнати от магията на списанието, не усетиха кога мина цял час. Отвън продължаваше все така да вали, а облаците в небето не пускаха слънцето от прегръдката си. Нямаше май да се излиза днес. Навъсен, замислен в свои си неща, дъждът мокреше високият, осеметажен блок и наблюдаваше на пръв поглед безпристрастно двете момчета в стаята. А всъщност ги познаваше отдавна. Помнеше как дойдоха на белия свят един след друг, как пораснаха и често ги беше съпровождал в игрите и пакостите. Обичаше да се отбива при тях, щом слезеше от небето, но още недоумяваше какво го привлича към тези хлапета.
– Огладня ли вече? – попита Ивомир.
– Да.
– Мама ни е оставила ядене в печката в кухнята. Да хапнем, после пак ще разглеждаме.
– Добре, батко – съгласи се Велизар
Дъждът знаеше, че родителите на децата бяха на работа и щяха да се върнат надвечер. Малките се страхуваха да остават сами, но днес се престрашиха и обещаха, че ще се справят. Всъщност, най-страшно беше, когато се стъмнеше. Тогава им се причуваха най-различни звуци и скърцане по пода, а понякога даже и стъпки в съседната стая. Затова веднъж опитаха да отидат на кино от осем часа вечерта. Баща им в този ден бе в командировка, а майка им преподаваше във вечерната гимназия. Едва ги пуснаха в киното, но там, сред многото хора, не беше страшно както в апартамента. Гледаха от първия ред на балкона някакъв японски филм със самураи. Прожекцията свърши чак в десет часа, малкият заспа и се наложи големият да го буди дълго време, преди да си тръгнат за дома. Разстоянието до вкъщи взеха на бегом, защото улиците бяха тъмни и беше много късно. Когато родителите им разбраха какво се е случило им забраниха повече да ходят на кино сами.
Понякога баща им, който беше журналист, ги вземаше със себе си в клуба на културните дейци. Там ги запознаваше с разни местни знаменитости, на които беше трудно да запомнят имената. На това място предлагаха печени сандвичи с кайма, които се наричаха „принцеси“ и можеше да се поръча „Кока-кола“. В клуба винаги беше задимено, очите им лютяха и сълзяха, a после дрехите им миришеха с дни на цигарен дим. Но се чувстваха пораснали и горди, че са в компанията на по-възрастните.
За обяд майка им, както винаги, се бе постарала. Беше им оставила кюфтета по цариградски – ястие, напомнящо на супа топчета, която и двамата много обичаха. Ивомир сипа в две чинии, наряза хляб и даде вилици. После извади ябълковия сок от хладилника, защото Велизар отказваше да яде, ако няма нещо за пиене. Започнаха да се хранят, заслушани в равномерното бучене на хладилника до тях.
– Всичкото да го изядеш! Иначе повече няма да гледаме „Пиф“ – каза големият.
– Их, батко! Добре, добре…Яденето не беше силна страна на малкия. Беше си „злояд“, както казваше баба му Евгения и опитваше какви ли не методи да го направи „по-ящен“. Най-често му даваше мед с лимон и орехи, дано се „разяде“, но резултатът си оставаше все същият. Затова пък детето обичаше сладките и кексовете, които тя правеше и помагаше при приготвянето им.
– Май ще се справиш този път, като гледам. В чинията беше останало едно кюфтенце. – И да си изтопиш соса, няма да го хвърляме! – нареди баткото. – Да ти кажа ли какво си мисля, докато ядем? Ама няма да се плашиш. Гледам планината отсреща и ми се струва, че може да е загаснал вулкан. – Малкият спря да яде и наостри уши. – Не ти ли е странно, че като правихме тетрадка за вулкани в училище, в нашата страна няма нито един? Не е възможно да сме толкова различни от останалите части на земята. А тази планина много ми прилича на онези от снимките, които показват истински вулкани.
– Ама ако това е така и вулканът избухне, ние май ще умрем… Нашият блок е много близко до нея… – на Велизар съвсем му беше минал апетитът.
– Да, но ако знаем предварително, можем да избягаме! За другите вулкани пише, че дни наред се чуват шумове, преди да изригнат.
– Аз не съм чул досега нищо – опита се да се успокои малкото момче.
– И аз не съм, ама не пречи отсега нататък да слушаме повече.
– Ще кажем на хората, ако чуем нещо, нали?
– Разбира се! А сега яж, почти си готов с обяда.
Велизар с мъка изтопи соса от чинията и изяде докрай филията хляб. Дано да не чува повече други страшни неща днес!
След ядене обикновено трупаха чиниите в мивката и чакаха майка им да ги измие като се върне. Така се канеха да направят и сега – да добавят съдовете от обяда към оставените от сутринта. Ивомир обаче се повъртя из кухнята и каза:
– Хайде да изненадаме мама и да измием чиниите. Ти ще миеш и ще ми ги подаваш, аз ще ги нареждам.
– Добре, батко!
Запретнаха ръкави, малкият се зае с чиниите, купичките и чашите. Май слагаше повече от препарата „Веро“, но пък съдовете щяха да станат по-чисти. И щяха да зарадват майка си, когато тя се върне уморена от работа. Скоро сапунената пяна покри ръцете на Велизар до лактите. Водата от крана шуртеше и преливаше от мивката на балатума, под който имаше паркет. В нея се вливаше още от чиниите, които подаваше на батко си, след като ги измие. Скоро на пода се образуваха малки локвички. Децата не знаеха, че утре паркетът ще се подуе и вместо да направят нещо хубаво бяха сътворили голяма беля. С оправянето й щеше да се заеме баща им, след като преди това им издърпа добре ушите.
…….
38.
Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета. Тук хората, цветята, дори животните, бяха различни. А той между тях – капка в океана, загубено листо във водния бързей. Реката, край която заживя, като че ли призвана от съдбата, размиваше трошица по трошица предишния му „аз“. Мястото, където случаят го захвърли, бе заобиколено отвсякъде с вода, дори откъм небето. И дъждът тук беше различен. Идваше ненадейно, яростно и можеше да продължи с дни. А щом си тръгнеше, се превръщаше в мъгла – гъста и лепкава, от която нямаше спасение. Сякаш мляко заливаше сградите и дърветата, рисуваше ги или ги изтриваше като с тебешир на черна дъска. Влажната завеса плетеше навсякъде мъх и лишеи, опиянена от пълната си власт. Сладко и упойващо, навред миришеше на листа и корени. Имаше някаква особена връзка между водата и този град, която новият пришълец веднага усети. Трябваше да се научи да живее с нея.
Иван, приятелят на брат му, го прие и му даде стая в къщата, в която живееше от три години. Тя беше в краен, нелош, квартал на града. Намери му работа в склад за плодове и зеленчуци. Там отиваха заедно късно вечер и се прибираха рано сутринта. Пътуваха около час във всяка посока и пресичаха по два пъти голямата река. Край нея често летяха изящни ята бели жерави с розови клюнове. Рееха се волни и необременени – светът на хората нямаше власт върху им.
Велизар не спираше да се любува на високите сгради в центъра на града, където още не беше ходил. Щяха да минат месеци, почти година, докато това се случеше. Засега му стигаше само гледката им. Тя го зареждаше и мотивираше да успее. Но как? Като върне парите, взети назаем за пътуването, като намери собствена квартира, като научи езика. Като се запознае с нови хора… В никакъв случай не мислеше да се връща, както беше обещал на родителите си. Напротив, искаше да се докаже и да се оправи сам. Да излезе от сянката на другите, в която си даваше сметка, че удобно бе живял досега. Да открие собствената си светлина и да заблести с нея. Нещо му нашепваше, че може да го постигне. Сега държеше живота в двете си ръце и зависеше в най-голяма степен само от себе си. Готов ли бе обаче да плати цената, която можеше да му се наложи?
В края на втората година нещата тръгнаха в по-добра посока. Пак чрез Иван, приятелят на брат си, Велизар започна да паркира коли. Мястото беше близо до мечтаните високи сгради в центъра на града, край изискан италиански ресторант, който посещаваха богати клиенти. Беше минало вече немалко време, откакто стъпи в Новия свят. Страната и хората, които беше напуснал, бяха мираж, който всеки ден губеше цвета и формата си. Все по-рядко Велизар се обаждаше на родителите си. Желанието му да е независим и отделен от всички, не секваше. Тази страна му даваше шанс да създаде свое ново „аз“, а това изискваше да скъса с всичко старо и да го забрави. Претопяваше ли го прословутият “melting pot”* на Америка? Като че ли да. И той нямаше нищо против това.
Не след дълго съдбата го изненада. Беше в края на мъгливия март. Обичайният дъжд росеше и прокарваше пръсти по сградите и улиците. Забавляваше се да разрошва палмите и да се оглежда в голямата река. Влагата над града постепенно се сгъстяваше. Велизар започна смяната около пет следобед, както винаги. Паркингът пред ресторант „Делучи“ постепенно се запълваше, но в него все още имаше места. Колегите му, двама колумбийци, говореха помежду си и не му обръщаха внимание. Бяха точни момчета и не създаваха проблеми.
По-натовареното време вече беше дошло, когато пред ресторанта спря червена „Тойота“. Велизар се спусна, за да отвори вратата и да помогне на шофьора да излезе. Отвътре се показа жена, облечена в дълго сиво палто. Погледна Велизар и му се усмихнаха без причина. А той се сепна и се вдърви за секунда.
– Hi, I’m Juliette. (Здравейте, аз съм Джулиет) – младата жена подаде ръка и с нея ключът за колата си. Беше средна на ръст, с кестенява коса, подстригана на черта, а очите й бяха наситено сини. Когато се усмихна, на лявата й буза се появи трапчинка. Велизар забеляза, че предните й зъби са леко разместени, но това й придаваше чар.
– Аз съм Вал – смутолеви той американското име, което си беше избрал. – Радвам се да се запознаем!
Изобщо не предполагаше, че случайната среща ще звърти живота му като филмова лента. Джулиет идваше веднъж седмично в „Делучи“ и на тръгване винаги намираше време да си поговори с него. Момчето в синьо шушлеково яке явно й харесваше. Неговото сърце пък се разтуптяваше и гърлото му пресъхваше, щом червената „Тойота“ приближеше ресторанта. След третата им среща на паркинга младата жена му предложи да се видят някъде другаде, когато е свободен.
Отначало той не искаше да повярва. Беше чел, че в Новия свят съдбата може да те изстреля на върха за един ден, както и да те свали обратно, откъдето си започнал. Помнеше думите на онзи стар емигрант: „В Америка, моето момче, или ставаш милионер, или спиш под мостовете!“. Бяха пресилени, разбира се, но допадаха на Велизар.
Запознанството с Джулиет го изведе в друго небе, а новата страна му откри свое неподозирано досега лице. След още няколко срещи, нещата отидоха по-напред – Джулиет му предложи да се премести в нейния апартамент. Американката работеше в офиса на известен адвокат. Получаваше добри пари и на Вал не му се налагаше повече да паркира коли. Вместо това Джул го прати в колеж да учи езика и се зае да го моделира по свой вкус. В началото той се съпротивяваше на откъсването от приятелите и от досегашния си живот. Но постепенно се предаде. Даде си сметка, че ще бъде тъпо, ако се противи.
Джулиет беше самоуверена млада жена, няколко години по-голяма от Велизар. С усмивка и внимателно, тя винаги постигаше онова, което желаеше. Искаше да има успешна кариера и спътник, който да й се възхищава, да я слуша и да е винаги до нея. Дори, ако се наложи, в момент да поплаче на рамото му. Беше постигнала положението си в живота сама, с труд, амбиция и малко късмет. Сега усещаше, че е дошло време да съжителства с някой, да бъде щастлива и спокойна.
Новият мъж, когото срещна, беше играчка в ръцете й и това я забавляваше. Беше добър в леглото, въпреки, че доколкото можа да й обясни, не беше имал много жени преди нея. Правеше любов по-различно от начина, с който тя бе свикнала. Беше малко по-див, по-нерафиниран и не беше като досегашните й връзки, но това я привличаше. Вал съчетаваше по странен начин мъжката си сила с романтизъм и отнесеност. Джулиет си го обясняваше с факта, че някога е бил художник, отказал се по-късно от изкуството. Комуникираха трудно, защото той още не знаеше добре езика. Един ден щеше да бъде в състояние да разкаже повече за себе си. Може би пък тя ще успее да го накара да рисува отново? В главата му живееха картини и образи, които сигурно искаха да излязат, но не можеха. Ако е истински художник, мислеше си тя, той никога не би избягал от същността си.
Досега Вал успя да й разкаже, че иска да започне всичко отначало в Америка. Да бъде различен от онова, което е бил досега, да забрави стария си „аз“. Затова си бе сменил дори името и не обичаше да говори за семейството си. Беше странна птица, но точно това я привличаше. А и правеше винаги онова, което Джулиет му кажеше. Когато го представи на приятелките си, те се озадачиха, но после го харесаха. Нарекоха го “no ordinary boyfriend”**. Трябваше да му измисли някаква по-свястна работа по-нататък, нещо с добри пари и възможност за кариера. Дори да успееше да го накара пак да рисува, смяташе изкуството да му остане само хоби. От това трудно би излязла професия. Джулиет обичаше Вал, но колко дълбоко, все още не можеше да каже. Беше решила да даде време на връзката им и да види какво ще излезе от нея.
* Melting pot of America: идиом, обясняващ претопяването, случващо се в Америка, на различните нации в една.
** No ordinary boyfriend: нетрадиционен приятел
39.
Двойка възрастни седяха кротко в столовете си и слушаха как дъжда чука по перваза на прозореца. Беше късен следобед, сенките на мебелите се издължаваха, а часовете на деня изтичаха като зрънца в пясъчен часовник. Жената приглади с ръка посребрялата си коса и прибра кичур, паднал над ухото й, сякаш за да може да чува по-добре. После въздъхна и погледна през рамо към мъжа зад нея. Той беше задрямал, отпуснал глава на гърдите си. Стискаше с отмалели ръце шарена възглавничка, сложена в скута му. Лицето му, набраздено от годините, изглеждаше спокойно, а по бузите му бяха избили косъмчета бяла брада.
Преди половин час съпругата му го беше нахранила и измила, както бе правила с децата им, когато бяха малки. Тази грижа не се бе променяла през последните седем години. От оня далечен ден насам, след неуспешната операция, оставила го на инвалиден стол. Сякаш тъмен облак се спусна в живота им. След нещастието дойде и уволнението му от радиото, където се беше издигнал и което ценеше повече от всичко. Пенсионираха го по болест, а той изпадна в тиха перманентна депресия. Живееха само двамата. Синовете им пораснаха и отдавна поеха пътя си. Малкият се запиля чак в Америка, откъдето рядко се обаждаше и не се интересуваше от тях. Беше им беше много болно, че ги бе забравил. Големият остана в града и се отбиваше често. Пазареше им или идваше да си поприказват. Поне единият беше наблизо, успокояваха се старците. Той беше разведен, имаше син, който снахата не позволяваше много да виждат. Момчето вече беше поотраснало и учеше в друг град.Животът им течеше еднообразно. Рядко излизаха, защото инвалидната количка беше тежка за бутане. Имаха широка тераса, която понякога използваха, за да се разхладят и да подишат чист въздух. На улицата или в близкия парк слизаха само, когато можеха да разчитат на здравите ръце на сина си. През повечето време жената държеше пердетата в стаята спуснати. Предпочиташе да е полутъмно, за да пази себе си и спътника си от хорските очи. Обичаше тази тяхна самота, напомняща стара дреха, която от дълго носене свиква дотам с човека, че познава отлично гънките на тялото му.
Слънцето вървеше към заник. Сенките на предметите в стаята се уголемяваха и ставаха по-плътни. Здрачът разперваше пелерината си над земята в очакване на първите звезди. Само златната рамка от портрета на непозната жена, подарен от малкия им син, проблясваше като слънчев лъч, загубил пътя си. Жената мълчеше. Понякога взимаше книга от библиотеката в хола, друг път просто седеше в люлеещия се стол и си спомняше за живота. Често в скута й се наместваше Чернуш, домашния котарак. Тогава тя нежно го галеше, а той мъркаше и я успокояваше,
Днес дъждът внасяше неочакван уют в къщата. Като далечни звънчета, едва чуто капките му повтаряха: „Отпусни се, отпусни се, отпусни се…“ Да, жената можеше да се отпусне. Беше свършила къщната работа и сега беше време за заслужена дрямка. След час щеше да събуди мъжа си и ако дъждът навън бе спрял, щеше да го избута на терасата. После щеше да му почете любима книга или да му предложи да погледат телевизия. Чувстваше се неделимо свързана с него и често се питаше какво ще стане, ако тя си тръгне внезапно от белия свят. Кой щеше да го гледа тогава? Синът, който беше край тях, не можеше да напусне работата си. Другият нямаше да се върне от чужбина, в това беше сигурна. Всъщност той не предполагаше в какво състояние е баща му, защото никой не му бе казал. Постъпиха така, за да не го тревожат. Ако нещо се случеше с нея, спътникът й щеше да свърши в старчески дом. Но как щяха да се отнасят там с него? Едва ли с толкова любов, колкото тя му даваше…
Пак погледна към своето голямо бебе. Заразглежда лицето му, променено от годините, но все така мило за нея. Може би той сънуваше нещо, защото изглеждаше огрян от вътрешна светлина. Виждаше тях двамата като млади и преживяваше отлетели мигове щастие, прекарани заедно. Доротея въздъхна тихо. Имаше своите любими моменти, към които обичаше да се връща, щом има възможност. Детските години в къщата на родителите й, студентството и любовта й с Климент. Онази голяма, невероятна екскурзия в Западна Европа, раждането на децата им…Затвори очи и тръгна към миналото, на чийто екран като в калейдоскоп се завъртяха фонтан „Де Треви“, площад „Тертер“, слънчева Италия, Виена, Загреб…Всички места, до които се бяха докоснали за кратко или за по-дълго. Ставаше и топло и мило, беше отново удовлетворена и щастлива. Видя почивките на Черно море, разходките в планините, чу смеха на децата си и за миг зърна вечерните звезди във високото лятно небе…
Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не може да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.
Има хора, които не обичат да си спомнят или твърдят, че лесно забравят. Например Марчето, съседката, която се отбиваше у тях веднъж-дваж седмично. Бяха на почти една и съща възраст, но тя рядко се връщаше към миналото. Казваше, че не й е интересно и че не си го спомня. Доротея се питаше как е възможно и не можеше да си отговори. Хората са наистина различни. Но може би някога Марчето все пак щеше да се промени под влияние на общуването им, кой знае.
Дъждът навън продължава тихо да шумоли и да гледа с разбиращи очи. „Отпусни се, отпусни се…“, напяват водните капки. Жената милва гърба на котарака, който е задрямал, но е все още с наострени мустаци. Тя се унася в спомени за отминали слънчеви дни и предишни дъждове, валяли над нея и над съпруга й през годините. Улавя го за ръка насън, вдига го от инвалидната количка и го повежда назад във времето.
Първото място, където спират, е родната й къща. Зелената пътна врата се отваря сама и те пристъпват в двора. Родителите й ги чакат седнали под крушата и се усмихват. Масата е застлана с бяла покривка, върху която са подредени прибори и чаши. Слънцето грее ласкаво, а клоните на старото дърво нежно се навеждат. Златните им плодове се люлеят и звънят от невидим вятър…
.
- За „Петрихор“ на Василен Васевски. Представяне в Чикаго
.
На 20 септември 2025 г., събота, от 19:00 часа, Василен Васевски ще представи в Културен център „Българика“ (1120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect) новия си роман „Петрихор“. Входът е свободен.
Ето какво пише за новата книга на Василен Георги Н. Николов:
ДЪЖДЪТ СПЛИТА ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА…
Светът, според древните, е изграден от огън, въздух, земя и вода. Определящи както скрития смисъл на природните явления, така и тайните в нашия духовен мир. Но в новата книга „Петрихор“ на Василен Васевски, изд. „Потайниче“ 2025 г., авторът въвежда друга, своя символна субстанция – Дъжда. Реално-мистичен витраж от философска, емоционална и интелектуална споделеност в общуването с читателя. Изграждаща връзка между познатата битност и вечността, в която е благословен да съществува. И да бъде припознат от хората чрез олицетворението си с тленната им същност: „Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен… Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало… Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времето.“
Върху този фон – донякъде мистичен, донякъде теистичен, разгръща „делничното“ си повествование „Петрихор“. Чието заглавие е съставено от две гръцки думи, общо назоваващи мириса, усещан именно след дъжд. Книгата е съвременна сага за родовата приемственост между няколко поколения, представени от бабата Минка и дядото Велко. Следвани от средното поколение в образите на Климент и Доротея и най-младите продължители на кръвното родство – братята Ивомир и Велизар. Около тях гравитират други, епизодични персонажи. А ореолът на централните герои е изплетен от красивия традиционализъм в българската народопсихология. Съградена от дълбока привързаност към семейството и неговите ценности: на обич, взаимно доверие, помощ, себеотрицание, почит и хармонично съществуване помежду си. Както в прежни векове, така и сега, на прага му се разбиват всички неволи и проблеми. В спокойствието на дома-храм пък винаги има разбиране и ценен съвет, прошка за прегрешение и напътствени слова. Този кръговрат на познатите неща, защитен от нечакани козни на съдбата, е и послание с ясна цел. Която, по думите на Василен, трябва да прехвърли житейската есенция на старото време в новото. Без да се къса нишката на миналото… С внушение, че именно то, през матрицата на поредното съвремие, проправя път към бъдещата неизвестност.
И постепенно, в ту динамичния, ту отчасти статичен развой на сюжета, авторът търси смисъл за присъствието ни на света. В лоното на малката, но безкрайно скъпа България и по света, чиито пътища ще опознава Вал. Проследява как личната предопределеност на героите – едни потопени в старостта, други омаяни в семейно щастие и в отглеждането на децата, се превръща в летопис: „Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не можем да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.“
Романът „Петрихор“ прелиства страниците на различни исторически етапи, без акцентът върху тях да измества идеята за родова хроника. Или поне изначално замислена като такава. Затова споменът за загиналите във войните деди, тръгнали някога да освободят Тракия и Македония, не може и няма да бъде изтрит. Той продължава напред, в други поколения и години – обречени на тежък труд. В „заключени“ граници и гледани под лупа биографии. Които на свой ред ще отстъпят пред поредните държавни модели, за да дишат (дано!), следващите люде по-леко. И така – до днес, в зората на следващото утре. Василен Васевски е безпристрастен съвременник на описаното в книгата. Затова едно от предимствата й е видимата липса на всяка претоплена политическа злободневност – някога… и сега. Свидетели сме как съвременни писатели, от пиедестала на съмнителна непогрешимост, раздават оценки за „правилно“ и „еретично“ в един архаизиран вече политически хоризонт. Василен също възражда минали събития, но в техния чисто човешки аспект: за училището, войнишките тегоби и знамето, пред което сме се клели. За първата любов и студентските години, за чакания с трепет Менделсонов марш… Младостта е веднъж в живота и нейните светли хоризонти примамливо трептят. Без политика и лозунги-щампи, прилични в ХХI век на досадни некролози. Авторът, по свой кодекс на ценностната система, прокарва вододел между категориите за добро и зло. За красиво и грозно, стойностно и маловажно. Доказва ни, че човечността е сред пътеводните завети на Създателя към мислещата плът. И че в сезоните на отредените ни дни, чезнещи като пясък между пръстите, все някога ще предяви правата си неизбежният финал. А дотогава всеки трябва да износи своя кръст по трудния път на помъдряването.
Заминаването на Велизар за САЩ, раздялата на Ивомир със Славена, отдавна превърналите се в спомен баба и дядо, неусетно доизграждат тематично второ, макар и неназовано в книгата продължение. Където доминира реална преоценка на ставащото около нас; акцентът за несъвършенствата на човешката природа, подчинена преди всичко на атавистичното си „аз“. От висините на отвъдното, с невидим кръстен знак, баба Минка напътства: „На хората, дето са долу, помагами с каквото можим. Ама не е лесно, че са много лоши по някой път чиляцити. Се са карат, лъжат са, крадат. Че и убиват. Мислат, че сичко им е позволено, ама Господ на кантар ги слага и, ако ни са били добри, ми казаха тука, че на различно място ги изпраща. Затуй, баба, от мен да знайти – човещина трябва да има помежду ви. Да отстъпвати, да ни са джангазити, доброто да мислити на другите. Ни ламтети за земя и пари, за имане – тях ни моити ги зе тука.“ А като червена нишка през целия роман перото на Василен втъкава химна за любовта в семейството. За онази неръкотворна амалгама от любов, доверие и тиха красота. За миражния кораб на сигурността и милото спокойствие, в който се разбиват житейските вълни. Нейно олицетворение са Климент и Доротея, постепенно превръщащи се сред самотата си в днешни Филемон и Бавкида. Готови да отлетят, неусетно и за тях самите, в лоното на нетленното Нищо. Където търпеливо ги очакват предците, спокойно прислонени до своите предци…
Романът на Василен Васевски „Петрихор“ е тематично многопластов, философски, аналитичен в наблюденията и психологически обоснован. Поднесен мъдро и увлекателно, той носи и своите автобиографични щрихи. Доказва чрез таланта на създателя си дълбоко познаване на човешката природа. Нейното понякога трудно вграждане в матрицата на поредното, заченато в исторически план съвремие. Скритите й цветни надежди. Молбата да бъде обичана и да може да обича. Правото да крачи през предизвикателствата на ориста заедно с любимия и, когато дойде последният миг, да легне в земята с него. Тук, по страниците, отчетливо е запечатана и темата за емиграцията. Одисеята на Вал дава повод за сериозни размисли върху несекващото преселение. И върху словния идиом „Melting pot of America“, обясняващ постепенното, но неизбежно претопяване на отделните нации на континента в обща, хомогенна монолитност. Тази тема е съвсем нова за българската литература. Почти, или въобще несрещана в безбройните заглавия на автори, описващи митарствата си по света. Мисля, че с нейното включване в „Петрихор“ Василен повдига завесата пред неочаквани предизвикателства, кодирани засега в лаконичния обществен, етнически и социален силует на „Melting pot of America“. И още, и още, и още…
Не се съмнявам, че „Петрихор“ е поредното, по-високо стъпало в литературните изяви на Василен Васевски. Убеден съм, че романът ще намери широк отзвук и горещи почитатели от двете страни на океана. Четох книгата с вътрешно удовлетворение и знам, че тя се ражда в точния за идейно-естетическата си същност момент. Обагрена със силно емоционално внушение, правещо читателя й участник в сюжетното действие. От сърце пожелавам на писателя и талантливия художник, на приятеля Василен, никога да не оставя да съхне мастилото в мастилницата. Защото, знайно е, векува най-вече писаното слово. Над което винаги бди и ще бди ласката на благословения от него Дъжд. Другото е от лукаваго, нали?..
.
Василен Васевски е роден през 1969 г. в Сливен. Завършил е Художествената академия в София и е познат повече като художник с над двадесетгодишна кариера, включваща множество изложби в Европа и в Америка. Работил е като журналист във в. „Македония“, сп. „Ние“, сп. „Балканите“ (София); в. „Сливен“, радио „Омега“ (Сливен); в. „България“, сп. „Борба“, BiT (Чикаго). Издал е няколко книги с разкази, очерци и пътеписи: „До твоя праг – преди да остареят чувствата“ (2012), „От сърцето ми подсказано“ (2013), Следата в мен останала“(2017), „Оживелият подвиг. Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“ (2017, 2020, в съавторство с Георги Кременаров) и др. Първият му роман „Корени“ излизи през 2020 г. През 2022 г. излиза сборникът му „Онова, което остава“. Василен живее в Чикаго, където преподава рисуване в колежа „Харолд Вашингтон“ и се занимава с обществена дейност. Той е един от основателите и ръководителите на групата „Български художници зад граница“ от 2007 г. насам. Член е на СБХ, СБЖ и СБП. Носител на почетен медал „Иван Вазов“ от Агенцията за българите в чужбина (2019). „Петрихор“ е най-новият му роман.
.
Очаквайте публикация с откъси от романа.
.
- „През граници и поколения“. Кирил Кристоф пред EuroChicago.com
.
Интервю с финалиста за „Автор на годината“ в категорията Historical Fiction
на International Impact Book Awards – 2025
КИРИЛ КРИСТОФ
.
.
– Здравейте, г-н Кристоф, поздравления за постижението Ви. Разкажете с няколко изречения за International Impact Book Awards, за организаторите на тези литературни награди, за различните жанрове и представените автори.
– The International Impact Book Award признават и отбелязват най-добрите fiction & non-fiction / художествени и нехудожествени книги, целящи да подобрят видимостта, доверието и въздействието на авторите и издателите. Te са повече от програма за признание – това е глобално движение, посветено на отбелязването на високи постижения в разказването на истории и почитането на авторите, чиито думи предизвикват трансформация. Основана и ръководена от колектив от уважавани предприемачи, автори на бестселъри и визионерски лидери, организацията съществува, за да открои най-силните книги от цял свят и да издигне хората, които стоят зад тях.
Всяка година автори от цял свят представят своите произведения не само за да бъдат признати за литературните си заслуги, но и за дълбокото въздействие, което техните истории могат да окажат върху живота, индустриите и общностите. Избраните автори получават много добри възможности да говорят на международни сцени, да бъдат представени в национални и световни медии, да се появяват по ТВ студиа и да участват в престижни автограф-сесии и събития с червен килим. Много от тях дори разширяват историите си в игрални и документални филми и брандови начинания.
– Кога направихте първите си опити в полето на художествената литература и, когато започнахте, смятахте ли, че някой ден можете да стигнете до подобно отличие?
– Моят път започна от Любимец, та чак до града на ангелите Ел Ей в Холивуд, Калифорния. Всичко започна през 1992 г., когато от София аз и жена ми емигрирахме в Ню Йорк сити и по-късно се заселихме в щата Ню Джърси.
Осъществяването на американската мечта е тогава, когато си дошъл със своята мечта и мисия – и Америка ти е дала възможността да я реализираш. Аз, честно казвам, имах две мечти. Едната бе да защитя професионалния си лиценз като физиотерапевт и иглотерапевт в щата Ню Йорк, а другата – да отворя първия си частен рехабилитационен център. Осъществих ги и двете. Сега имам вече нова Американска мечта. Да се върна един ден в България и моята книга с мемоари да бъде екранизирана в холивудски филм.
Бих искал се свържа с Маргарита Ибрахимова, или още позната като Рита Уилсън.
Тя е актриса, певица, продуцент. Успешна жена, която има звезда на холивудската Алея на славата. И любовта на своя избраник Том Ханкс вече 35 години. Но малцина знаят, че тя е наполовина българка и заради нея български език звучи в един от филмите на Спилбърг, “Терминалът”. Най-големият й успех като продуцент е филмът „Моята голяма луда гръцка сватба“ (“My Big Fat Greek Wedding”, 2002) г., в който влага емоцията на своите гръцки корени. Макар и със скромен бюджет, лентата е най-печелившата независима продукция в историята на киното, с приходи от над 200 млн. долара. Бих се радвал тя да реши да продуцира филм, в който става дума за български корени и по-специално за нейния баща.Рита Уилсън сама признава пред камера, че е половин българка, и дори говори на български, през октомври 2019 г. Не знам защо нашите българи не реагираха
навреме! Докато България продължава да “спи” и да не се отнася сериозно с българското и хората от български произход по света, Гърция отново ни “отнесе”, както това направи и с продуктите – като българското кисело мляко и сирене. Стотици продукти с кисело мляко и сирене в САЩ са превърнати в автентични изделия с гръцка марка и патент…От малък обичах да пиша и винаги се ровех по пълните кашони на тавана с архиви, документи, писма, снимки и албуми, още от времето на прапрадядо ми Георги. Първата ми книга с мемоари бе издадена на български език – “В търсене на корените. На кръстопътя на живота” (изд. „Мемра“, 2016). По-късно, през 2020 г., открих Ancestry, лидерът в ДНК-тестовете, и успях да науча много повече подробности за изследване на корените на рода ми. А относно корените на съпругата ми открихме написана книга за рода с 21 клона. От страна на баба й Веса, по бащина линия, открихме, че тя произлиза от Панчо-Макавеевия род, който идва от Чипровци, Троянския Балкан, Морава и Овча Могила.
Мисля, че тази награда сама по себе си е литературна сензация и голяма изненада, поне за мен. Книгата ми е на религиозна тематика. Не разбирам как се получи, че станах първият български автор, вярващ, физиотерапевт по образование и професия, стигнал до такава литературна награда, и то на същото място в Холивуд, където се получават Оскарите.
Още помня, все едно, че бях там, когато филмът „Зелената книга“, в който като пианист играе Димитър Маринов, взе статуетката за най-добра лента. За първи път в историята един българин чу съкровените думи: „Оскарът отива при… „Зелената книга“ и той се качи на сцената на Долби Тиътър. Димитър Маринов бе част от актьорския екип на филма и, докато с дясната си ръка държеше златната статуетка, в лявата му ръка се вееше българският трибагреник.
– Какво Ви даде опитът Ви на физиотерапевт и иглотерапевт в попрището Ви на писател?
– Професията ми на лицензиран физиотерапевт и иглотерапевт, в Щатите, Ню Йорк, с докторска степен по Ориенталска медицина, има наистина дълбоко влияение върху творчеството ми. Дава ми една особена перспектива и опит относно лечението и трансформация на личността.
По някакъв начин успях да съчетая двете поприща, да лекувам своите болни и да пиша през свободното си време. Като едното подпомага другото, а чрез писането успявам и да избягам от монотонното ежедневие.
Най-голямата необходимост в живота на човека, според мен, не е от храна, пари, успех в работата, положение в обществото, семейна сигурност или да бъдеш обичан. Много хора са постигали всичко това и изглежда пак са неудовлетворени или празни отвътре. Най-силната жажда в живота, според мен, е тайната, която се разкрива, само когато човек иска да отключи вратата на една дълбоко скрита част от себе си. Недостъпна за тези, които са несериозни, и отворена само за упоритите търсачи на истината. Едно време дядо ми Кирил разказваше как на шести януари Православната църква в Любимец празнувала Йордановден (Богоявление) – трети по значение християнски празник през годината. Тогава свещеникът хвърлял свещения кръст в бистрите, дълбоки и ледени води на река Марица, а мъжете се гмуркали търпеливо, с часове, за да търсят надълбоко, до дъното, и да открият най-скъпоценното – Божия кръст. Това за мене е преобраз на истината как всеки трябва да плува и да се гмурка в дълбоките води на живота, за да открие Божията част в себе си. Кой е той? Откъде е дошъл? Накъде се е запътил? Нашият вътрешен човек винаги се стреми да открие смисъла на живота. Дори изправен пред смъртта, чрез страданието на болестта, човек продължава да търси отговорите на загадките на любовта, смъртта, Бога, духа и душата; доброто и злото. Един живот, изживян на повърхността, в плитките води, никога не би могъл да отговори на тези важни въпроси.
– Вие сте автор книги на два езика – български и английски. Има ли разлика в читателската аудитория, към която те са насочени?
– Моята аудитория са американци и емигранти. Започнах да пиша на английски. Аз съм разказвач, съчетал медицината, спорта и литература. Всички опитности от живота в емиграция са преразказани на английски и преведени на български, за да достигнат до моите читатели и в България. А този, който ме вдъхнови въобще да пиша, беше моят приятел Иво Иванов от Канзас, който ми е колега от Националната спортната академия в София.
Може би ако имигрантите разказваха повече най-болезнената си история, тогава американците щяха да бъдат предупредени за това, което вече се е случило в Стария свят. Защото тези, които не се учат от историята, са обречени да я повторят.
Книгата ми „Crossing Borders and Generations“ спечели първа награда в Indies Today Award / Memoir & Biography, също и Firebird Book Award / Memoir за 2024 г. Това се случи преди да бъде обявен за финалист в „Автор на годината ‘2025“ от The International Impact Book Awards в категорията Historical Fiction.
Вече преведох книгата и на родния си език, за да уважа читателите си в родината. Веднага след награждаването в Холивуд ще излезе от печат и българското й издание.
– В „Crossing Borders and Generations“ („През граници и поколения“) се споменава и за украинско и гръцко наследство. Откъде идват тези нишки?
– Героят ми Алекс е вдъхновен от 140-годишен изгубен дневник – ръкопис на прадядо си, капитан Каховский, с архиви и документи (военен дневник, карти, писма и списания) в България, по време на неотдавнашно негово посещение с дядо му Георги/Джордж в мазето на старата им къща; и превода на ръкописа от руски на английски език. Така той научава за прапрадядо си от Каховка (Украйна), който среща своята любима – медицинската сестра Анастасия (с гръцки произход) от Балканския червен кръст, по време на Руско-турската война – 1878 г. По времето, когато капитан Георгий се запознава с медицинска сестра Анастасия, той е ранен, преди края на войната, далече пред портите на Цариград (Истанбул).
В романа „През граници и поколения“ се преплита историческа фикция с духовен реализъм. Това е многопластов разказ за Георги/Джордж, непокорен български имигрант, който бяга от комунизма и започва живота си в Ню Йорк, заедно с Мария, италианска имигрантка. Черпейки теми от мемоари на емигранти, пътуване във времето, преживявания извън тялото и срещи в друго измерение, историята е съчетана и с вдъхновяващо религиозно разказване, дълбоко вкоренено в богатите културни традиции на Източна Европа в това отношение – особено в Украйна, Гърция и България. Години по-късно, пътуване с внука му Алекс се превръща в сюрреалистично пътешествие през паметта, мита и мъчителното минало на семейството – в крайна сметка предавайки една въздействаща история за травмите, вярата и изцелението на поколенията.
На Великден, 30 април 1948 г., Джордж оцелява след кървава престрелка, за да избяга през граничния пункт между България и Гърция. От групата от 20 студенти бежанци той е единственият, който се спасява сред убийствата и труповете, хвърляни в река Марица, наричана „Реката на смъртта“. И преминава „Желязната завеса“. Пътуването му, белязано от насилие, вяра и загуба, го води към нов живот в Америка, където той се бори да отцелее в изгнанието, да запази традицията и се стреми към своята Американска мечта. Моята книга навлиза в сложната история на семейство Каховски, като се съсредоточава върху техните изпитания и победи като имигранти в Брайтън Бийч, Ню Йорк, и в Чикаго.
Този разказ е историята на един дядо имигрант, който намира своето място в Брайтън Бийч, Ню Йорк. Задълбочавайки се в пътуването на семейството на Джордж до Америка, историята изследва жертвите и предизвикателствата, пред които са изправени, като в крайна сметка определя посоката на тяхната семейна история – за добро или за зло. Историята започва с Джордж и непоколебима му вяра в неговия дядо Георгий и в почитания християнски светец Георги. Джордж споделя с внука си дълбокото значение на иконата на светеца и нейната забележителна история, малко преди да поеме по пътя към отвъдното, вследствие на ужасяваща автомобилна катастрофа. Докато са в кома и се борят за оцеляването си, Джордж и Алекс получават уникалната възможност да пътуват през историята на своето семейство, както и през житейската история на самия Джордж. По време на това необикновено преживяване, Джордж напътства внука си, разкривайки му значението на всяко събитие и неговите последствия. Алекс придобива представа за предизвикателствата, конфликтите и триумфите, които са оформили Джордж и тяхното родословие, като са проправили пътя и към живота на Алекс. От по-младия, току-що емигрирал Джордж, Алекс научава истинското значение на постоянството и усърдието.
– С какво според Вас историческата фантастика може да помогне на съвременния човек и читател, на какво може да го научи?
– Никога не съм имал самочувствието на голям писател, който може да започне нещо по-дълго като роман и да го довърши до края. А то какво излезе, написах първата книга сикуъл, непосредствено след това цели три романа. Малко се увлякох с писането. Но има си време за всичко под слънцето.
Чрез романа искам да докажа за силата на чувствата, любовта в семейството, традициите, вярата в Бога и свръхестественото, които мисля, че са важни в днешно време, а не толкова парите, кариерата и престижът на Американската мечта. Виждам, че мнозина го забелязват това, но сякаш тези категории са още чужди на хората тук, поради американската топилня, the melting pot. Какъв е смисълът това да се обяснява за нас, българите от диаспората? От работа ние нямаме време да отделим, за да се справим с депресия, тъга. Защото тук, в Америка, всичко е забързано – гълташ хапчета, грабваш кафето и сутринта бягаш по задачи, не можеш да разчиташ на никого и трябва да се оправяш сам. Няма време за „глупости“. Иска ми се хората в Америка да започнат да мислят като нас, да видят връзката между дядо и внук през нашата призма, да повярват в „силата на славянската душа“ и да разберат, че емоциите не са признак на слабост, а напротив, те са силата на емигранта.
Един читател ми беше писал, че по същество съм поставил „една многогенерационна сцена в центъра на сюжета си, водена от светци, бореща се с демони, една историческа опера“ и някак си съм успял да я направя реалистична.
Свети Георги и дядото капитан Георги водят Алекс през изпитания, докато Василий, демонът, дебне… Това не е просто сюжет, това е вид магия на трескавия сън, която повечето автори не биха могли да изпълнят без кофеинови интравенозни инжекции и съмнителни житейски избори.
“През граници и поколения“ не е просто още една историческа фантастика. Това е книга, която кара читателите да искат да се обадят на баба си и дядо си, да резервират спонтанно пътуване до Източна Европа… От суровото имигрантско изкачване по стълбата на живота на дядо Георги, от мазните подове на един чужд автосервиз до изграждането на собствен автосервиз на Кони Айланд Авеню в Брайтън бийч и съвременното пътешествие на Алекс, с преплитане на континенти, векове и духовни сфери.
Скоро след появата си на книжния пазар в САЩ, “Crossing Borders & Generations” получи редица отлични отзиви от престижни американски издания за литература. Книгата влезе в селекцията за препоръчани заглавия през юни т.г. на литературния сайт Goodreads и американското издание на Philadelphia Journal, нареди се и сред бестселърите на месеца в класацията на Amazon.
Фентъзи жанрът винаги е бил и ще продължава да бъде интересно и търсено от аудиторията четиво. В последните години обаче се появиха прекалено много заглавия, а историите започнаха да се преповтарят. За Бога, ангели, светии, демони, вампири, зли духове – традиционни образи, които присъстват в почти всякa фантастична книга напоследък. Но това далеч не винаги е достатъчно.
Православната вяра е залегнала в книгата ми. Имам и любими български автори в чужбина, с които подържам връзки. Радвам се, че тази година излезе български игрален филм като „Не затваряй очи“, по едноименния роман на Мартин Ралчевски. Филмът се представи като начало на българското православно кино и като филм „за силата на вярата, любовта и Божиите чудеса в нашия живот“. Бих се радвал някой ден и моята книга да бъде екранизирана.
.
.
– Какво според Вас е да си емигрант в Америка? Какво Ви даде и какво отне битието на емигрант?
– Животът на емигранта ми напомня за монолога на главния герой Джордж Джорджиев Нашингтон от книгата на Михаил Вешим „Нашингтон“, който, сещайки се често за българщината, вкоренена дълбоко в него, винаги се укорява с думите: „…Лошо, Гошо… лошо! Много лошо!“.
Да, Нашингтон – българската столица в САЩ. Едно място в Америка, което си е напълно нашенско. Наша си е и ракията, и салатата, сиренето, пачата и киселото мляко… Наши са и хората, макар да са станали американци. Американци са, но не съвсем… Според мен, американската мечта не е мъртва, а нашата амбиция е мъртва. Сега виждам, че младото поколение, които емигрират днес, не са замесени с комунистическото ни минало, с тази колективна психика, че все още някой трябва да мисли за тях. А, Слава Богу, са много по-свободни и по-упорити… Аз съм благодарен за възможността, която ми беше дадена в началото от Америка – да дойдем в тази свободна страна, с жена ми, с два куфара и 200$ в джоба, и да постигнем това, което сме постигнали. Хората много често се отказват от повечето си мечти, защото си мислят, че няма да ги постигнат. Мечтите не са колективни, национални, само за българи. Мечтата е лична… Заслужава си да се борим за мечтите си. Както беше казал Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“ Аз бих добавил: и пето, и шесто е да уважаваш себе си и да си благодарен. Да вярваш в себе си, за да може и Бог да ти помогне.
В Ню Йорк сити – Голямата ябълка хората са пришълци от целия свят. Те говорят на испански, английски, китайски, индийски, корейски, руски, български… и никой не споменава за миналото си. Те вървят напред, устремени към утрешния ден! Отдавна бях забравил своите четвъртвековни спомени под „надгробната плоча“ на миналото си в България.
Много пьти сьм се опитвал да ги разкажа, понякога те самите грабваха рьката ми и се самонаписваха на хартия от файловете на моя харддрайв. За мене това не беше бягство от България, а напротив, предизвикателство за промяна. Тук нямаше принуда, а по-скоро възможност да преоткриеш себе си. Американците обичат да казват: „За да постигнеш нещо в живота, трябва да напуснеш своята зона на комфорт.“ Въпреки че някой може да изтълкува това като бягство или изход от кризата чрез Терминал номер едно на летище София.
Животьт ми в Америка действително беше труден, това е факт. Когато за малко се изправиш, отново ще те забият надолу, а когато си отдолу, ще се намери някой още повече да те мачка. Но всеки пьт, когато се случи това, трябва да се изправяш отново на крака възможно най-бързо. Въпреки че понякога провалите са повече от успехите, тук никой не ти дава нищо наготово. От тебе зависи да вдишаш дълбоко и пак да се протегнеш с Надежда, и да преодолееш поредната трудност. Трябваше да мечтаем по-силно, отколкото сме мечтали досега. Но ако първите 5-6 години оцелееш в Ню Йорк, значи вече си „успял човек“.
Живея от 35 години в САЩ. Имам чудесно семейство. И собствен рехабилиталиционен център в щата Ню Джърси. Мястото, където съм се родил, е гр. Любимец, където съм бил изграден като личност. Там се развих като личността, което съм днес, открих Бога и повярвах в него. После живяхме с жена ми Веси в София, преди да заминем за САЩ през 1992 г.
Искам да разкажа за първата част от своя живот, за болките и страданията, за радостите и успехите. Защото на всеки Бог му е дал един живот, за да расте и да дава плод, чрез собствения си корен, в своята родна земя. Но ние бяхме само двадесет и седем годишни, в началото на своята младост, когато потеглихме към неизвестното, за да изживеем другата половина от живота си в чужбина – в САЩ, далеч от Родината.
Когато самолетът на Авиокомпания „Балкан“ се издигна окончателно във въздуха от Стария към Новия свят, животът ни започна да се променя. Нашият първи ден на преход от стария към новия живот, на раздялата, която преживяхме, остана като скъп спомен в душите ни завинаги. Дори и днес, когато съм на 62 години (27 от тях прекарани в България и 35 – в САЩ) знам, че където и да сме, Бог ще се погрижи за нас. В този исторически ден аз изградих възпоменателен паметник на стария софийски терминал, където оставих предишния си живот, за да го срещам в очакване, всеки път, когато се завръщах в България.
Идвах, за да заредя изтощените си батерии, да посетя своите родители, стари приятели и Родината си. Истината: животът ни там бе едно голямо, продължително завръщане към дома. Когато се прибера в България, това е като да се спра за малко, за да ме догони душата ми. Много опит и състояние съм натрупал отвъд океана, но и много, много умора. Понякога си мисля, че Америка си остана един огромен трудов лагер, с обилно хранене; джобът – пълен, а душата – празна.
За нашето поколение Америка беше „enigma” (мистерия на живота) – нещо, което не можехме да обясним, просто трябваше да го изживеем, всеки сам за себе си. След 1989 г. и падането на „Стената” ние всички бяхме като отприщени, гладни акули в океана на опасното и дивото, държани досега в аквариума на комунистическия контрол. Всеки се оправяше, както може. Според моя опит, животът за емигрантите беше трагедия, защото ако нямаш човек, който да ти помогне в началото, започва „ходене по мъките”. Общо взето, се минаваше през няколко адаптационни фази: емоционална болка от раздялата с родители, близки и Отечество; неизвестност, която криеше започването на новия живот в чужбина, буквално от нищото; болезнена тъга по всичко познато преди и отхвърляне отвсякъде, докато накрая човек успее да се приспособи. Това беше началото на едно семейство целеустремени българи, които се качиха на автобуса от летището и с два куфара, и 200$ в джоба, решиха да направят Америка своя втора родина. Взехме автобуса от летище Либърти, Ню Джърси, до спирка Близнаците на Световния търговски център в Манхатън.
Никога няма да забравя едно рутинно пътуване от Стейтън Айлънд, Ню Йорк, до Долен Манхатън, което беше круиз-разходка, безплатно за много туристи, включително и за нас. Отиване и връщане от работа, още преди двадесет години, когато трябваше да взема решение дали да продължа да преследвам своите мечти. Бях стигнал до най-ниската степен на отчаяние. Не виждах смисъл от това безкрайно ходене по мъките, с цел да узаконя образованието си, получено в България. Бях сред пионерите, които прокарваха пътя на терапевти, специалисти в тази област в Ню Йорк. Когато бях на прага да се откажа, Бог, чрез Светия си Дух, ми отвори очите с видение посред бял ден, в което видях съдбите на хиляди, милиони емигранти от Стария континент. Хора, които вече бяха пристигнали успешно на острова – Елис Айлънд. Повече от дванадесет милиона емигранти са влезли във вътрешността на САЩ през този остров от 1892 до 1924 г. Той е служел като главен вход към страната. Но не всеки от тези пришълци е бил допуснат към вътрешността. Първите българи-емигранти, за 20 лева, чрез корабни агенти, са били набирани като доброволци за работа в САЩ, но тази възможност е криела много рискове, като пътници в трета класа.
След митническа проверка, медицински преглед и интервю, били откарвани на Елис Айланд, където след дълга проверка за болести или недъзи, много изтощени нашенци са били връщани обратно. Аз видях мечтите на първите българи-емигранти като огнени фойерверки, изпратени към сградите на Долен Манхатън, които летяха в духовния свят пред тях. Някои, енергизирани с въодушевление към бъдещето, се издигаха все по-нависоко и отиваха надалече, а други, изнемощели от дългия път, просто падаха безсилни (на хвърлей камък разстояние), без шанс да се издигнат нагоре, пред Статуята на Свободата. Тогава Бог ми зададе въпрос: „Докъде искаш да стигнат мечтите ти? Тогава мечтай силно! Не се отчайвай! Вярвай в бъдещето! Стой твърд и непоклатим!“.
.
Интервюто взе Мариана Христова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Снимките в публикацията са предоставени от Кирил Кристоф.
Още за Кристоф, неговата биография и отличия – вж. тук..
- Сборник с творби от Национален ученически конкурс
По повод 145 години от рождението на автора на разказа „Песента на колелетата“, големия български писател Йордан Йовков, Дом-паметник „Йордан Йовков“– Добрич и Исторически музей – Котел организираха Национален ученически конкурс на тема „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) – 2025 (вж. тук).
Сред целите на конкурса са да се насочи вниманието на учениците към литературното наследство на Йордан Йовков и да се стимулира творческото им мислене и писане. За участие в този конкурс са изпратила свои есета и разказиученици от най-различни краища на страната, от различни градове, села, училища – основни и средни, държавни и частни. Връчването на наградите е определено за ноември 2025 г.
Във връзка с този конкурс и изпратените за него есета и разкази, по идея на д-р Виктор Хинов, български емигрант в Индианаполис, САЩ, и автор на книги с художествена литература, с подкрепата на организаторите на конкурса – Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич и Исторически музей – Котел, започна работата по издаването на сборник с всички ученически творби. Идеята за такава книга се хареса и на писателя и член на журито на конкурса Красимир Бачков, както и на основателя на EuroChicago Петър Стаматов.
Планирано е сборникът, който ще съдържа над 70 есета и разкази на български ученици в две възрастови групи (5.-8. клас и 9.-12. клас), да излече преди връчването на наградите от конкурса тази есен. И всеки участник в конкурса да получи една книга за себе си.
Сборникът с творбите от Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) ще бъде без корична цена и ще се разпространява безплатно. Той е замислен като жест на подкрепа за всички деца и юноши – участници в конкурса и тяхното творческо развитие.
Всеки, който има желание и възможност да помогне за издаването на тази книга, може да го направи по един от следните начини описани тук – линк:
https://www.eurochicago.com/2025/08/donate-sbornik/.
- За новата книга на Надя Попова „Азбука за слепи“
.
И В АДА ИМА ХРАМОВЕ БЕЗСМЪРТНИ…
Георги Н. Николов
.
Amor omnia vincit – Любовта побеждава всичко. Тази мисъл на древните латини бе всъщност моя духовна и емоционална звезда за един жадуван прочит. За искрящо прозрение на интелекта, водещ ме по страниците на „Азбука за слепи“ – най-новия засега сборник на Надя Попова, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2025 г. Изграден от взаимно преливащите се една в друга поетични послания „1981 – 2019. Стихотворения“, „Късни стихове, невлизали в книги. (2022 – 2025“) и „Студени отражения“, обединени под мотото „Любовна лирика. Избрано“. За тях, а и за цялото завладяващо дарование на авторката, редакторът и издателят на книгата Иван Гранитски отбелязва в своя послеслов: „Надя Попова усеща нравствената енергия на думите. Тя ги възприема като одухотворени същества, които са заредени с вътрешна светлина, могат да се обичат, но могат и да се мразят, или, което е най-страшно, да бъдат безразлични едни към други. Тогава текстът губи своята живителна сила и способността си да завладява съзнанието на читателя, защото всъщност е мъртво роден. Докато истински талантливият поет винаги усеща пулсациите на думите, техния вътрешен ритъм и уникалната им способност да бъдат мостове от едно към друго състояние, настроение, афект, или нирванно спокойствие. Тъкмо такъв е случаят с Надя Попова.“
Едва ли някой някога ще се заеме с непосилната задача „да изчисли“ колко слова в летописа на човечеството са поднесени пред олтара на любовта. Колко страници са изписани в чест на неповторимото й обаяние; или споделят отчаянието, че е отлетяла завинаги. Колко пък още таят плахото очакване, че тя ще се върне отново и ще прекрачи прага на опустелия дом? И колко са взрени в хоризонта на теософската си същност, ведно с иконите на вярата и надеждата… И пак – още колко бленуват чувствения пламък на еротиката и плътската споделеност, за да изгорят без остатък в разжарената им клада? Не, количеството тук е съвсем непотребно. Защото не са открити и няма да бъдат изковани такива делнични везни, които да стегнат в задушаваща прегръдка божествения силует на любовта. Тя е вечна и безсмъртна. Съпровождаща тленните хорски поколения от зачатието, до тъжния финал, а после благославяща следващите и така – до предречения от Създателя безкраен кръговрат. Защото любовта е право на живот и щастие. Липсата й вещае смърт, пустота и безнадеждно отброяване на дните в праха на делничното. А кой от тези два полюса на емоционалната вселена ще изберем, остава наш морален избор…
А сега, връщайки се в поетичната реалност, е логично да потърсим обобщеното послание на Надя за това неповторимо чувство:
Тя е мирис на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва сам,
че някой някъде го чака… („Друго изречение за любовта“)В своя есеистична изповед по страниците на „Азбука за слепи“ Надя Попова споделя: „Винаги съм се стремяла към невъзможната любов. Аз не блестя и не сияя в меланхолната софийска привечер, аз съм само дух и призрак лек, само духовна ученичка на Роден, нещо като неродената мома от българските приказки, нещо като вкаменената от нелюбовта на маестрото луда Камий, нещо като вградената невяста, нещо като нищо на света. И съм тук, където ме е посял безумният вятър и са ме откърмили наркозните облаци.“ Затова и творческият й дух не е ограничен в руслото на личното себевглеждане. Разбира се, то и тук съществува като неотменна потребност за всеки творец да вникне в своето „аз“. И в душевен мир, или в разтърсващ катарзис по пътя към идейно и естетическо съвършенство, да се вгради в обществената мозайка. Лиричното дарование на Надя е чувствителен камертон, долавящ безкрайните нюанси на нашето цивилизационно съществуване: граждански, лични, интимни. Той вярно вплита в запомнящи се стихове моделите за добро и зло в съзнанието на съвременника. За щастие и страдание, споделена близост и отчуждение, цветен полет на мисълта и минорна тишина. Почти всички мотиви в стиховете на „Азбука за слепи“ са философски подплатени със завоалиран аналитичен подтекст. Хвърлящ мост между далечната библейска епоха и предизвикателствата на днешния ден, в който търсим есенцията на собствената си идентичност:
Изгубила съм някъде по пътя ключовете си.
Стоя пред своята залостена врата,
но няма как да я отворя.
А някой в този миг
с моята връзка ключове подрънква:
– Какво безценно звънко притежание,
Бог знае само от чия врата?.. („Житейско“)Представителният сборник „Азбука за слепи“ разкрива своята създателка като желан адепт на своето интелектуално, духовно, противоречиво и единствено време. Изтъкано от поетични върхове и трънени венци; от възторга пред духовни и чувствени мигове, редувани от съдбата със загубата на любими хора и избор на трудни нравствени посоки. Стиховете напомнят художествена галерия, в която словесните платна са ту графично строги и „изчистени“, ту ярко многоцветни в тематичната си перспектива. По редовете откриваме неизбежна смяна на човешките сезони. В същността им понякога есента може да изпревари жаркото лято, а пролетта трябва да изчака по-добри времена. Неумолимо зримо, обаче, все някога ще настъпи и нашата зима, за която никога не искаме да бъдем готови. Ала дотогава в броеницата на дните още свети радостта, че ни има и можем да се борим за този най-желан Божи дар. И може би ще успеем, докато не сме самотни. Докато обичаме и сме обичани. Точно, както твърдят древните, че любовта побеждава всичко. Както, впрочем, и самата авторка споделя: „С теб, любов, прекосих всички кръгове в ада и рая.“ Да, на нейните криле и ние ще минем под дъгата на щастието – благодарим ти, Наде!..
Стихове от новата книга:
.
* * *
Такава зима – здравословна, ясна –
не помня да е имало години…
Пътеката край нас е вече тясна:
по нея двама души как да минат?Мълчи преобразеното пространство.
Снегът се сипе бавно на земята.
Затрупва той с еднакво постоянство
и съвършенството, и грозотата.
Виж: вкаменелости от друга ера –
спят спомени под бронята му чиста.Нима над тебе моята любов довчера
кръжеше
като самолет над заледена писта?!.
СТО ГОДИНИ САМОТА
Когато животът ми се преобърна
като ръкавица, захвърлена след зимата,
нищо видимо не се случи;
просто изведнъж
станах добра към околните,
небрежна към римата,
благодарна на въздуха,
снизходителна – към един мъж.
Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
ако някой ми кажеше,
че и в ада имало черква,
че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
дори когато тя мен самата зачерква…Зная: съмва сега на другия край на Екватора.
Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.
Слушам пак новини –
за посоката нощна на вятъра
„на днешния ден през последните сто години”.И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,
как да кажа на някого:
“Светлината – и тя е временна…”
А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
под който
се хвърли
Каренина..
НЕИЗБЕЖНО
Той какъв ми е?
Брат, сътрапезник, любим?
Мисълта съживи, хоризонта извая.
Друго нямам какво пред съда да призная.
(Щом за мене е огън – за вас ще е дим.)Недостатък? Висок е –
на разум и ръст
И не зная какво са – хазарт или навик
тези срещи в тълпата от хора дребнави.
(Щом за вас е разтуха – за мен ще е кръст.)Той е всякакъв – скитник, нашественик, гост.
Не умее от думите да се отмята.
Изповядва закона първичен и прост:
да е умен мъжът и красива – жената.Че така е – разбирам. Той няма вина.
И отново над римите – полужива,
бледа – аз ще осъмвам……А той ще заспива
върху гладкото рамо на красива жена..
ЧИСТ ВЪЗДУХ
Колкото пъти погледна нагоре –
той проветрява.
Винаги е отворено само едното крило на прозореца.
Може би проветрява след гости,
при него осъмнали,
или върху котлона е изкипяло кафето,
или просто обича чистия въздух.Сигурно въздухът в стаята се е сменил
без остатък.
Мисля си, че и човекът сменил се е
като въздушните пластове
и ако се появи изведнъж на прозореца –
няма да го позная.
(Както почтеният рецидивист
упорито отказва пред следствието
съучастника си да познае.)Но нима имам правото да го упреквам
за това, че докато аз съм живяла насън,
той е спал на отворен прозорец?...
ПРИПИСКА
КЪМ МИТОЛОГИЯТАЕто го човека –
в натежалата от плод градина
с прабиблейската си половинка;
всеки е зает с посилното, определено свише,
и додето Бог придрямва си на сянка,
встъпва в своите права Змията…
Виждам я,
приплъзва се нататък –
толкова несбъднати сюжети я очакват!
Клеопатра още спи под балдахина
и Херакъл в люлката си гука,
Евридика си плете венец от маргаритки,
Принцът на Екзюпери за розата тъгува…Пъстрокожа, жълтоока, движи се змията,
векове пребродила, при мен ще стигне,
ще ми каже: „Добър ден, сестрице!
Мъдра съм, но нещо не разбирам:
чудесата на живота са неизброими,
а родът човешки е вторачен
само в две от тях –
любов и смърт…”
„Свий се до сърцето ми!” – ще й прошепна
с устни побелели.
…И ще ме събуди кукуригането на петела..
ГЕОГРАФИЯ
Да се оплаквам от самотност?
Смешно е –
сред тази полудяла Ниагара
от гласове ту ясни, ту размесени,
от толкова лица – като на гара.Да чакам думи някакви нечувани
сред пирамидите от вечни книги
и в делничния прах да търся чудото
на златоносните прашинки?.. Стига!С годините все повече разбирам,
че няма личността ми истинско значение
за друг, освен за моите родители
и двете същества,
от мен родени.Единствено във тях съм недокосната
от разочарования и рани,
те ме обичат безпричинно, просто.
Останалите – вещо са ме хранилис метафори, хиперболи, сюжети –
литературна блудкава попара –
и все отнякъде назаем взети,
и винаги с един финал – Сахара.О, как познавам тази география!
Но пак през равнодушните й пясъци
поемам; не измамена – примамвана
от досега несрещнати оазиси.И само в тебе вярвам, споделеност,
във твоите обятия разтворени,
когато ме зовеш
при теб да слезна
с ръце безбройни от стъбла и корени..
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Надя Попова е родена през 1952 г. в София. Завършила е Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Близо три десетилетия я свързват с Българското национално радио, по-точно – с редакция “Култура” на програма “Христо Ботев”. Работила е също в редакция “Поезия и драматургия” на изд. “Народна култура” и в сп. “Панорама”. Автор е на стихосбирките “Линия на живота” (1981), “Новолуние” (1987), “Къщи за събаряне” (1993), “Безславни празници” (1996), “Рисунки по памет” (2003), “Всичко се сбъдна” (2019), “Послепис за зрящи” (2021), “Нетленна светлина” (2021), „Азбука за слепи“ (2025). Носител на наградата “Владимир Башев” (за най-добра дебютна книга) и на националната литературна награда “Изворът на Белоногата” – за цялостно творчество. Превежда класическа и съвременна руска литература, проза и философия. Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България.
.
- Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Анжела Цанева
.
Публикацията съдържа отличена с голяма награда творба от Националния ученически конкурс на тема „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Творбата е на Анжела Цанева, 10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – Бургас, възрастова група 8.-12. клас.
.
Анжела представя творбата си Награденият текст, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
Анжела Цанева, баба й Калина Атанасова и Божана Богданова Друи наградени творби от конкурса „Завръщане към корените“ – 2025 може да се видят тук и тук и тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
Анжела Димчева Цанева,
10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – гр. Бургас
Консултант: Калина Атанасова (баба на авторката).
„ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ‘“
(Родовата памет е жива).
Понякога днес ни е трудно да намираме своята пътечка в живота. Често се лутаме, тръгваме, връщаме се… и пак отново. Но в даден момент неизменно стигаме до своите корени и постепенно научаваме уроците на живота. Така откриваме смисъла на нашето съществуване и осъзнаваме най-важното – да оставим следа след себе си.
Казват, че нашето поколение е прагматично и консуматорско. Но аз искам да вярвам, че Добротата у хората все още е жива. Стоя пред вече малко избелелите портрети на моите прародители… Замислям се за живота им.
Какво всъщност е един човешки живот! И тръгвам по нишката на моите корени… в спомените и разказите за техния живот. Как в онези трудни години на войни, глад и лишения те са дарявали обич и доброта. В ума ми не се побира как тези хора от Македония и Одринска Тракия, останали извън границите на Отечеството, са започнали живота си отново от нулата в изстрадалата си Родина. Тогава те като хиляди други българи са принудени с жестоки насилия от страна на турските власти да напуснат родните си места и, изоставяйки родните къщи, нивите, градините и спомените от детството и младостта си, да потърсят спасение в пределите на Майка България
Губя се в спомените на родителите и своите… Спомените избледняват като снимките… Някои от моите предци са само имена… Тези хора са били откъснати от домовете си. Тръгнали са с души, обзети от страх и ужас, без никаква представа за това какво ги очаква – и в същото време изпълнени с решителност, надежда и вяра за едно ново начало. Българският силен дух, оцелял през вековното робство, им давал сили и им вдъхвал смелост да посрещнат и преодолеят всички пречки по пътя им.
Когато бях малка, прекарвах всяко лято с моята баба при нейната майка – баба Руска в Айтос. Тя често разказваше интересни случки за нейното детство и за историята на нейния род, чиито корени са от Източна Тракия в Турция. Моята баба Калинка, както и нейния брат – дядо Наско я разпитваха, защото искаха да научат повече за миналото на рода и да запишат историята му, за да може ние, потомците на този род, да я познаваме. Баба Руска разказваше как нейните родители и близки роднини, родом от Синекли, близо до Силиври на Мраморно море, са били прогонени, както тя казваше „само с ризата на гърба си“, защото е имало опасност за живота им.
По-късно прочетох разказа на моята прабаба Руска, който баба и дядо Наско бяха записали. Не мога да опиша вълнението, което изпитвах, докато го четях и се опитвах да си представя всичко, сякаш мислено се пренасях далеч във времето назад.
Прадядото и прабабата на моята прабаба Руска – Христо и Аргира са родени около 1835-1840 г. и са живели в Синекли, Лозенградско. Имали са трима синове: Вълко, дядото на баба Руска, Тодор и Никола, и една дъщеря Ставрина. Тя била омъжена за грък и живеела в Истанбул. Съпругът й, гъркът, по-късно откраднал баба Хриса, бабата на баба Руска, за дядо Вълко. Тя не го искала, защото си имала друг на сърце. Но след като пренощувала при него, по принуда, останала, нямала друг избор. Такъв бил тогава адетът (обичаят). Оженили се 1884-1885 г. След брака дядо Вълко като пренасял чували с жито изтървал един чувал и счупил крака си. Затова куцал до края на живота си.
Сестрата на дядо Вълко, Ставрина, през 1936 г. успяла да се размени със семейството на един турчин. Той отишъл в Истанбул, а тя със съпруга си и единият си син пристигнали в България и се установили в Търговище. Другият им син Никола (Николаки, както сам се наричал) бил женен за гъркиня и останал в Истанбул.
Баба Хриса и дядо Вълко – родители на Тодор, бащата на баба Руска, създали с обич девет деца:
Първото било момченце, много красиво, бузесто и беличко. Майка му, баба Хриса, била млада и много скопосна. Изплела му хубава премяна, нагласила го и го извела на хорото, когато направило 40 дни. Всички много го харесали и много му се радвали. Може би някой го е погледнал с лоши очи и го е урочасал, както казали бабите. А може пък някой да не е харесал името му – Мустакли, турско име, на дете в изцяло българско село. Не се знае кой го е избрал и каква била истината, но скоро след това детето залиняло и починало. Майка му много плакала и скърбила. Нареждала следващото й детенце да е черно и грозно, та никой да не го харесва, но да е здравичко и живо.
Така и станало. През 1886г се родил Тодор, бащата на моята прабаба Руска – твърде мургав, но, както казвали по-късно, бил здрав и силен българин, устоял на не една война и битка.
След Тодор са имали две момчета-близнаци, Христо и Христак. Те починали и двамата на осемгодишна възраст. Били много буйни деца и баба Хриса често в яда си им казвала: „Да се не видите дано!“. По-късно, заради смъртта им, заклела децата си никога да не проклинат децата си.
После се родила Марийка. Тя починала на възраст 5-6 годинки, по много нелеп начин. В селото всички сеели и гледали коноп, основно за да го използват за влакна. Те се добивали чрез изчукване на снопчета коноп. Отпадъкът изхвърляли на купи пред дворовете. Децата често си играели, като се катерели по тях. Твърде сухи, обаче, те били лесно запалими. При една такава игра в един миг избухнали пламъци и близнали рокличката на слабичкото момиченце. Другите деца се разпищели, но докато дойдат възрастните, Марийка изгоряла пред очите им. Какво е имала да преживее тази майка, каква сила е имала, за да не се удави в тази голяма мъка!
Другите деца на дядо Вълко и баба Хриса били: Иван, по-малък брат на дядо Тодор, роден 1896 г.; Кальопа, родена 1899 г. Последни са две момичета-близначки Яна (Янула) и Стефка (Ставрина), родени 1900 г.
Чичото на дядо Тодор, брат на дядо Вълко, е работел в Омурча, близо до Чорлу, на северното крайбрежие на Мраморно море, при някакъв турски бей. Работел много, представял се много добре и бил негово доверено лице. При този свой чичо Тодор, на когото е бил кръстен, е работел и бащата на баба Руска, Тодор. Тогава е бил 20-годишен, преди да отиде в турската армия. Този брат на дядо Вълко останал вдовец млад и децата му били отгледани от баба им Аргира и жената на брат му, баба Хриса.
През 1912 година, изгонени от Турция, цялото семейство се изселило и пристигнало в Айтос. Тук били приети от Майка България голяма част от бежанците от Източна Тракия. По време на бягството от Турция хората оглеждали многобройните убити по пътя със свито сърце, да не е някои близък, а баба Хриса обръщала труповете на турските войници, за да види дали не е синът й. Отдавна го били отписали, но все пак дълбоко в дущата й мъждукала малка надежда, че е жив…
Дядо Тодор говорел перфектно гръцки и турски език. Докато служел в турската войска като редовен войник, се представял за грък и имал покой. Служил три години. През 1909 г. избягал от армията и отишъл в Истанбул при леля си – сестрата на дядо Вълко. Съпругът й и братовчедите му го скрили. Като гърци – турците не ги закачали и тормозели. Тук, в дома на леля си, той престоял няколко години. Че е българин, на турците го издал някакъв българин. Заловили го и го измъчвали. До последно отричал българския си произход, твърдял, че е грък, и го освободили.
Друг грък, приятел на братовчедите и свако му, го приели в дома си. Хранили го, лекували го от побоите в кауша (затвора). След възстановяването му го отвели в руското консулство. Издали му виза за Одеса. Качили го на кораб за там. По пътя корабът спрял на порт Бургас. На пристанището видял да работят като хамали негови приятели от детинството му. Слязъл от кораба. Те не вярвали на очите си, отдавна го били прежалили. Отвели го в Айтос при майка му, баба Хриса. Тя била слисана. Започнала да търси по тялото му нишани (белези) и бенки, които е запомнила от детството му. Не можела да повярва, че е жив. Отдавна го била оплакала. Нямали са никаква вест от него от отиването му в армията и през войната, около 6-7 години. След завръщането си в България дядо Тодор служил и в българската войска през годините на войните още около 3-4 години.
След края на войните, след една тежка зима през 1918 г., семейството на дядо Вълко напуснало Айтос и се заселило в с. Черешак – на около 20 км южно от село (сега град) Любимец, по пътя за Ивайловград. Близо била новата граница с Турция. Жива била надеждата да се върнат в родните си места, където са оставили имотите си. Така и не дочакали…
На мястото, където се установили, имало преди време турско село. От колко време е било изоставено не знаели, но когато отишли, имало коприва да се скриеш в нея, т.е. поне две-три години не било обитавано. Не се знаело нищо за бившите жители, нито къде са отишли. Абсолютно всички сгради били опожарени и разрушени. Казвало се Керезли. Името Черешак било от по-късно. Нямало никакви плодни дръвчета, освен сливи и върбинки, които ядели с голямо удоволствие. Вероятно името не е свързано с череши, а има друг смисъл. Останали били десетина кладенци, но не ги използвали от страх да не са отровени. В началото носели вода от реката, а по-късно си изкопали нови кладенци. Всички си помагали. В селото имало три кладенеца, 18-20 м дълбоки, и чешма.
Първата зима изкарали в землянки, но през пролетта бързо си спретнали малки къщички от замазан с кал плет и слама. Имали дупка в покрива, вместо комин, и огнище в средата. После вече си построили кирпичени къщи и често ги разширявали и благоустроявали. В новото българско село имало 32 къщи.
В Черешак през 1918 г. дядо Тодор, вече в тридесет и втората си година, за да получи земя (да бъде оземлен), е трябвало да бъде семеен. По поръка на дядо Вълко отишли в Айтос, за да му вземат булка. Накрая харесали Калиопа (Клио, както са я наричали), майката на баба Руска, дъщеря на дядо Яни, роден 1876 /77 г. Те били гърци. Майката на Калиопа умряла млада. Дядо Яни, вдовец, се оженил повторно за баба Милка. Тя била много вита жена. Калиопа, заварена дъщеря, почти не е живяла с тях, била е слугиня още от малка. Тя не знаела нито дума български. Била с 10 години по-млада от дядо Тодор, 20-21 годишна – родена 1896/97 г. Баба Калиопа и дядо Тодор се оженили през 1918 г. Имали четири деца: моята прабаба Руска, род. 1925 г., нейната сестра Мария и двама братя – Васил и Яни. Майка им Калиопа (Клио) също умряла твърде млада, през 1930 г., едва на 33 години. След смъртта й дядо Тодор не се е женил повторно. За осиротелите му деца на две, четири, осем и десет години, грижите поели баба им Хриса и жената на брат му, чина Елена. Те ги отгледали, заедно с нейните пет деца. До края на живота си баба Руска и нейните братя и сестра я боготворели заради грижите и обичта, с която ги е отгледала. Днес ние само можем да се удивляваме на силата, издръжливостта и благородството на българите от онова време.
.
.
През няколко години потомците на Вълковия род организират родови среши в с. Черешак. На една такава среща ходих и аз. От селото няма и следа, само по спомените на някои живи потомци, които са живели там, можахме да добием представа за живота им в него. На тази среща една от внучките на баба Елена – Бойка Радева показа много снимки на хора от рода. Други разказаха различни случки от живота на техни роднини, които вече не са живи. Беше много вълнуващо да се пренесем сто години назад и да си представим живота на нашите предци в селото тогава.
.
.
Даскал Драганов бил емблематична фигура в историята на селото. Той бил първият учител, назначен в новопостроеното през 1930 г. училище. Фотографията най-вероятно е направена при откриването на учебната година на четвъртата година от построяването на сградата.
За мен беше много интересно да науча толкова неща за живота на българите, мои роднини, предци от рода през тези минали години. Все едно се срещах на живо с историята.
Обещах си да ходя на всички срещи, на които ще се запозная с още братовчеди от рода. Заедно ще продължим да допълваме родословното дърво.
.
.
Този стенопис (б.р.: на снимката вляво) е направен от един художник от Вълковия род – Димитър Скарлатов.
През септември 2015 г. моята баба, заедно с брат си и техни братовчеди, потомци от Вълковия род от Бургас, Пловдив, Русе, Хасково, Любимец, решиха да посетят родните места в Турция. Отишли са на мястото, където са били църквата и къщите на някои от семействата, от които не било останало нищо, само част от дуварите (каменните огради). Срещнали се със жители на Силиври, близо до Синекли, на брега на Мраморно море.
.
.
Баба беше много доволна, изпълнена с много впечатления, не спираше да ми разказва и аз си помислих, че непременно ще отида и аз някой ден, за да пия от извора на корените си.
.
.
- Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Мария Илинска
Публикацията съдържа наградената със специална награда творба от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Тя е на Мария Илинска, възрастова група 5.-7. клас. Други наградени творби от същия конкурс (на Теодор Дечев и Виктор Филипов от възрастова група 8-12 клас) могат да се видят тук.
Творбата на Мария Илинска, както и показаната по-долу рисунка, която е на Аида Муфлех, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
Рисунка на Аида Фалех Муфлех от София, наградена в миналогодишия конкурс за рисунка „Завръщане към корените“ –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мария Илиева Илинска, 7. клас,
ПМГ „Атанас Радев“ – гр. Ямбол
Консултант: Нели Чамова, учител по история.
ЗА РОДА ХАДЖИКИРОВИ ОТ С. БУЛГАРКЬОЙ, ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
.
Резюме: Разказът за рода Хаджикирови от с. Булгаркьой, Източна Тракия, проследява преживяванията на български бежанци в периода 1913–1952 г., от изселването им до смъртта на една от участничките в събитията. Сведенията за тази история получих от наследниците на Олга Хаджикирова, включително някои от снимките, а други съм събрала от интернет. Използвах материали от книги и статии, които съм посочила в списък с използвана литература.
Доклад
Село Булгаркьой или, както самите хора, избягали през 1913 г., го наричат – Булгаркево, се намира до гр. Кешан. Днешното му име е Йенимухаджир. Селото било голямо и чисто българско. Подробни сведения дава академик Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. Хората отглеждали, освен традиционните зърнени култури, също и сусам, от който приготвяли масло, цитрусови плодове – лимони, портокали; развивали и животновъдство, но само за задоволяване на собствените си нужди. Търгували със земеделската продукция в големите градове в околността – Кешан и Малгара. За разплащане използвали златни монети – малки турски лири по 7 грама и големи монети – пендолири – равни на 5 малки, по 35 грама 22 каратово злато. Къщите на булгаркьойци били изградени предимно от камък и дървен материал.
Хаджи Киро Тодоров, главата на рода, починал през 1910 г. и през лятото на 1913 г. е трябвало да извадят костите му и да ги измият с мляко – обичай, който е засвидетелстван в Родопите; за съжаление семейството не успяло да изпълни ритуала заради нещастните събития през юли същата година. Днес българското гробище е запазено и дори е отбелязано на картите. Произходът на жителите на с. Булгаркьой от Западните Родопи е доказан, освен от погребалните ритуали, а също и по лингвистични данни от академик Любомир Милетич.
Хаджи Киро оставил на съпругата си Мария и седемте им деца над 1000 дка земя, два дюкяна и маслобойна (правели са олио от сусам). Децата им се казват Злата, на около 28 г. през 1913 г.; Тодор, на 26 г. – и двамата женени; Олга, на 18 г., сгодена; Димитър, на 16 г.; Димитрина, на 9 г.; Иван, на 5 г.; и Илия, на 2 г. Големите момчета са завършили класното училище в селото, а след това гимназия в гр. Кешан. Интересна е историята на името, което получава главната героиня в моя разказ – Олга. След първите си две деца – Злата и Тодор, Мария Хаджикирова шест години губи своите следващи бебета. Жените от селото я съветват да кръсти следващото момиче на руската княгиня Олга, която по това време се смята за закрилница на българите (в историческите извори няма достоверни факти руската аристократка да е свързана с нашата история). Новородената Олга оцелява и след нея се раждат още четири здрави деца.
В селото често идвали турци, които влизали в къщите на българите през нощта, търсейки злато, защото в околността се знаело, че булгаркьойци са богати. Сред най-тормозените били Хаджи Киро и богатият търговец Мърдю. Семейството било вярващо и посещавало черквата в селото – „Св. Константин и Елена“, като били и едни основните дарители на храма.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г., Османската империя се възползва от факта, че българската армия се бие срещу Гърция и Сърбия, и реокупира Одринска Тракия. Този акт сам по себе си не е толкова трагичен, ако турците не бяха го извършили с нечувана жестокост – физическо изтребление на българите в региона или, както учените го наричат – геноцид. Завинаги са прогонени от родните си места над 350 000 българи, а над 65 000 са избити… през ХХ в. в Европа.
Трагедията заварила семейството в подготовка на сватбата на Олга – третото дете, чийто годеник Атанас, на 26 г., работел в единия дюкян, заедно с най-големия син Тодор. На 7 юли 1913 г. в с. Булгаркьой пристигат турци и съобщават, че искат всички мъже да се съберат на Бойдиновия мост (селото остава на изток от линията Мидия – Енос, т.е. в Османската империя, според Лондонския договор от 17.05.1913 г.). Годеникът Атанас отива, но Тодор Хаджикиров решил да не изпълни заповедта и останал в дюкяна. Почти всички мъже на моста са убити от скритите в храстите картечници, а османците тръгват из селото да плячкосват и да събират жените. Тодор се скрива в мазето и, въпреки че дюкянът е подпален, той успява да излезе и да тръгне да търси близките си. Мария Хаджикирова заедно с останалите си деца се скрива в една къща и преоблича 16-годишния Димитър в женски дрехи, но турците го разпознават, започват да го бият (за това споменава и Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“), а след това го застрелват пред очите на семейството му – това е първата свидна жертва на рода.
Почти всички жени от селото успяват да избягат, докато турците грабят и палят къщите. 40 дни те се крият по нивите, хранят се с варено жито от неприбраната реколта. Много от тях изоставят бебетата си в гората, за да не ги издадат с плача си; това прави и Янка, съпруга на Тодор, за щастие той намира изоставеното си дете, но малко по-късно малкото умира. Турците успяват да открият жените и ги повеждат към морето. По пътя много жени са насилвани, но Мария Хаджикирова откупува честта на дъщерите и снаха си със злато, което е успяла да вземе със себе си. Всички заловени жители на с. Булгаркой са прехвърлени на малоазийския бряг, като им казват, че ще бъдат продадени на арабските пазари като роби. За щастие чужди консули научават за участта на българите и ги спасяват (в разказа не е ясно дали става въпрос за руския или италианския консул). Бежанците са качени на кораб и отведени първо във Варна, а след това в Русе. В дунавския град Олга Хаджикирова става готвачка в богато семейство, за да печели пари, а войниците дават шинели на по-малките деца да се стоплят през идващата есен. Иван Хаджикиров, на 6 г., забавлява войниците като прави въртележка с награди, а милостивите русенци оставят по някоя пара след като спечелят от импровизираната лотария.
След като завладяват изоставеното село Булгаркой турците го разорават и намират много заровено злато, затова го кръщават Алтън Булгаркьой.
След края на Междусъюзническата война булгаркьойци желаят да се върнат в Тракия и са преселени в с. Шехинлар, Дедеагачко. Олга Хаджикирова се сгодява повторно, малко по-късно се омъжва за друг свой съселянин – Димо Добринов Димов. Новият зет в рода участва Първата световна война, но след нея България губи и Западна Тракия и булгаркьойци отново са на път – този път окончателно в Царство България. Родът Хаджикирови се заселва в с. Константиново до Мандренското езеро, където се раждат трите деца на Олга и Димо – Костадинка (р. 1925 г.), Мария (р. 1928 г.) и Иван (р. 1931 г.). Вечер, когато си лягат, вместо приказка на децата, се разказва за родното Булгаркево и играят игра, която са научили от майка си: представят семейство от селото като домашни птици: петел, кокошка, ярки и млади петленца – целта е да познаеш кое е семейството.
За съжаление в село Константиново върлува малария и се налага да се местят отново – този път в с. Лозенец, Ямболско, Хаджикирови получават земя – за всяко семейство по 40 дка и къща. За да осигури земя за прехрана на бежанците в района, правителството пресушава Стралджанското блато и раздава парцелите на нуждаещите се. По-младите членове на рода поемат по свой път – Димитрина се омъжва в друг град, Иван и Илия също се задомяват в Ямбол и започват да се занимават с ресторантьорство и търговия. Младите мъже вземат под наем ресторанта “Стара Америка“ и го превръщат в любимо място на поколения от града край Тунджа. Ресторантът се споменава и в записките на Драган Тенев, който пребивава в Ямбол като студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Факултетите на висшето училище са преместени в различни градове през войната, заради бомбардировките над столицата. Двамата братя търгуват с платове и вино, които изнасят за Гърция. Барман в ресторанта е зет им, съпруг на Олга – Димо, който през почивните дни се прибира в Лозенец, за да обработва нивата си. Хората от селото започват да го наричат Димо Америката, а децата му – малките американчета. Семейството има роднини в съседните села – Атолово и Венец. Тодор се мести да живее със семейството си в Сливен, като взима и майка си – Мария Хаджикирова, която умира през 1925 г., но уви, гробът й не е запазен.
Специално за бежанците са построени т. нар. Шаронски къщи. Наричани са бежански или Шаронски, на името на Рьоне Шарон, специален комисар на Обществото на народите за бежанците. В България са построени над 10 000 такива къщи, които в някои селища обособяват цели квартали. Архитектурният план на Шаронските къщи е създаден от самия Рьоне Шарон и представлява едноетажна постройка с общо помещение и една или две стаи с отделен вход. Въпреки простата си конструкция, тези къщи се оказват изключително здрави и осигуряват дом на поколения бежански семейства. Идеята на Шарон е градежът да бъде изцяло от местни материали, като по този начин се цели подпомагане на икономиката в района, както и възможност за осигуряване на работа за бежанците чрез развитие на различни занаяти, свързани със строителството. За построяването на къщите на България е отпуснат т. нар. Бежански заем, който е първият външен заем на страната след Първата световна война, за срок от 40 години (правителството на А. Ляпчев).
Нека се върнем на главните герои в нашия разказ – родът Хаджикирови. През 1939 г. започва нова война – Втората световна, но за щастие България не участва пряко в нея. Братята Иван и Илия Хаджикирови продължават да търгуват в Ямболския край, в Гърция и да работят в ресторанта. За съжаление през 1944 г. на власт в България идва БКП, която с помощта на Червената армия налага съветския модел на управление – пълна национализация на частната собственост. Двамата братя губят всичко, покрусени и съсипани умират от рак – Илия през 1957 г., оставяйки три сирачета, а Иван през 1958 г. оставя вдовицата си с пет малки деца.
Олга Хаджикирова Димова умира на 05.10.1952 г. Голямата й дъщеря Костадинка е омъжена, синът Иван по това време е войник, при нея е само малката й дъщеря Мария. Последните думи на Олга са: “Отивам при Атанас, той ме чака при Бойдиновия мост!“.
.
Използвана литература:
1. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ – акад. Любомир Милетич
2. „Низ ужаса на пламъците“ – Н. Шумарев
3. Статии от интернет
4. Спомени на Олга Хаджикирова, разказани на децата й, записани от внуците й..
- Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Теодор Дечев и Виктор Филипов
Публикацията съдържа две наградени творби от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
Творбите са съответно на Теодор Дечев (9. клас, Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – София) и Виктор Филипов (11. клас, 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – София), отличени с големи награди във възрастовата група 8.-12. клас.
Наградените текстове, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
Обща снимка на наградени участници в конкурса. София, 11 юни 2025 г. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Теодор Теодоров Дечев, 9. клас,
Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – гр. София.
Теодор Дечев „СЕМЕЙНАТА САГА“,
КОЯТО ПАЗИМ, НО НЕ РАЗМАХВАМЕ
.
В моето семейство темата за предците, родовата памет и за помненето на миналото се коментира много. Разказват се подробности, събират се книги, в които има сведения за наши прародители. От друга страна, родителите ми избягват да излагат на показ публично историята на рода ни, защото очевидно смятат, че това може да бъде прието за самохвалство.
Действително, доста трудно е да се намери „златното сечение“ – степента, до която разказването на родовата история не е преминало в безвкусно самоизтъкване, още повече, че ние самите нямаме никаква заслуга за това кои са нашите предци. Тяхна е заслугата, че нас ни има.
Всъщност, струва ми се, че е важно да знаем откъде идваме и кои са били нашите предшественици, без значение дали те са били изтъкнати личности или хора, които днес наричаме „средно статистически“. Дори и да са били нелицеприятни хора и обект на историческо отричане, пак не можем и не бива да отричаме родствената си връзка с тях. Напълно сме в правото си да не сме съгласни с това, което са правили, и да не приемаме възгледите им, но би било глупаво, а и малко подло, да се отказваме от чисто генетичната си връзка с тях.
В историята на рода ни присъстват всички елементи на една пълноценна семейна сага. Когато бях в началните класове, учителката ни поиска да занесем в училище родословните си дървета. Оказа се, че става дума за много „клонато“ родословно дърво, с дълбоки корени и драматична история.
В тази история има преселение и бягство. Родът на баща ми по негова майчина линия, още през седемнадесети век са избягали от Костурско. Бягали са вкупом много родове, много от тях свързани с роднински връзки. Очевидно причината за преселението е било някакво голямо насилие, защото бегълците са прекосили голямо разстояние и са спрели чак в Сопот.
Тук е мястото да направим разликата между позоваването на родовата памет и научното изследване. В нашата семейна история, случаят с бягството от Костурско е разказван от бабата на прабаба ми. Тя се е казвала Слава, а прабаба ми – Славка. Баба Слава е разказвала с доста големи подробности, но не е можела добре да определи географски откъде е тръгнал бъдещият сопотски клон на нашия род. На упоритото разпитване от страна на внучка й, отговорът е бил – „от Нямско“.
Дълго време този отговор е будил недоумение и различни хипотези, вариращи от Албания до Банат, но в крайна сметка известната изследователка Милена Цанева, проследявайки историята и произхода на Вазовия род, открива точното име на селото в Костурско, откъдето е започнало голямото бягство към Сопот. Да, но бабата на прабаба ми – баба Слава и майката на Вазов са били и приятелки, и роднини. Факт, с който мнозина биха се хвалили, но не и моите родители, защото те си дават сметка, че нямат заслуга за това.
Всъщност, в онези времена жителите на подбалканските градчета са били свързани в сложна мрежа от родства и формулата „всички сме братовчеди“ е била напълно в сила. Парадоксалното е, че родовете на Ботев и Вазов са роднини. Родовете на Евлоги и Христо Георгиеви, от една страна, и на Христо Ботев от друга, също са били свързани, като връзката е минавала точно през сопотския клон на нашия род.
Знаем, че в Румъния Христо Ботев и Евлоги Георгиев не са били в най-добри отношения и е любопитно дали са знаели, че са рода…
За сметка на бежанския сопотски клон, етрополският клон на рода ни (пак бащиният ми род по майчина линия) не е изпитал подобни премеждия. Етрополците са били силно привилегировани в Отоманската империя, заради задълженията им да охраняват няколко старопланински прохода и заради това, че са се занимавали с добив на желязо. Саксонски рудари са донесли в Етрополе технологията за добив на желязо с примитивни доменни пещи, наричани „видни“. Властта е имала голяма нужда от етрополската металургия и затова турчин не е можел да мине на кон през Етрополе, нито пък да се засели там.
До Освобождението българин в Етрополе не е похващал земеделска работа. Ливадите са се давали под наем на каракачаните, които пасели там многохилядните си овчи стада. Впрочем, веднъж каракачаните се измъкнали без да платят, а за договора с тях отговарял един мой прародител. Човекът продал един от дюкяните си и възстановил сумата в общинската хазна.
Интересното е, че турци се заселват в Етрополе чак след като завоеванията на Отоманската империя секват и владенията на султана в Унгария са загубени. В Етрополе се заселват турци, които са… бежанци от Будапеща. Те се заемат със земеделие, защото българите нямат никакъв интерес към него. Двата етноса живели в мир и разбирателство чак до Освободителната война, когато турците предпочели да не се срещат очи в очи с армията на генерал Гурко и поели към поредното си преселение. Но дотогава в Етрополе всички въпроси от общ интерес се решавали в „Парламенто – Межлиси“, общ съвет на двете народности.
Моите етрополски предци принадлежат към прочутия Хаджи-Христов род. Хаджи Христо бил хаджия, защото се случило така, че се родил в Йерусалим и бил кръстен в река Йордан, по време на хаджилъка на родителите си. Тогава до Светите земи се пътувало с месеци и такова пътешествие често било смисълът и кулминацията на живота на по-заможните българи. Бащата на Хаджи Христо – Хаджи Пейо Стоянов е успял да изпълни тази мисия и дори се завърнал с наследник от хаджилъка.
Братът на Хаджи Христо е Тодор Пеев – съратник на Васил Левски, създател на комитета в Етрополе, съавтор на устава на БРЦК и един от секретарите на Българското книжовно дружество. Съавтор, защото уставът е написан от Любен Каравелов, Васил Левски и него самия. И тук се досещате защо моите родители не се хвалят с предците си – направеното от Тодор Пеев е негова заслуга, а не тяхна.
Самият Тодор Пеев е бил изключително колоритна фигура. Когато Хаджи Пейо Стоянов напуска този грешен свят, Тодор Пеев поисква своята част от наследството изцяло в пари и отива да учи в Цариград. Там учи в католическия колеж на отец Йожен Боре – човек, който според някои историци е изпълнявал длъжност, която днес биха нарекли „резидент“ на разузнаването на Ватикана в Отоманската империя. Тодор Пеев със сигурност е научил от него много неща.
За съжаление, малко преди да завърши, бъдещият съратник на Левски и Каравелов свършил парите. По онова време не се държало толкова на дипломата и добрият отец Йожен намерил работа на Тодор Пеев като учител в Силистра. От този момент той дълго време ще бъде „даскал Тодор“. Поради почти незабавното си включване в църковните борби, даскал Тодор ще трябва скоро да напусне и след известно даскалуване в Кюстендил да се завърне в Етрополе.
В Етрополе ще го намери Левски и ще започне революционната му кариера. В Български исторически архив са запазени изключително интересни писма от Тодор Пеев до Васил Левски. От тях се разбира, че двамата са обмисляли обиколка на днешната Вардарска Македония.
Обирът на султановата хазна в Арабаконак довежда до изпращането на Тодор Пеев във Влашко. Изпраща го „Парламенто – Меджлиси“, защото етрополци – и българи, и турци – са били заплашени от властта, че ще бъдат задължени да възстановят ограбеното. Тогава той е бил младоженец – от сватбата му са били минали около двадесет дни. Турците тържествено му обещали, че ще пазят жена му, докато той с още двама души търси обирджиите в Румъния. Интересното е, че турците спазили обещанието си, дори и след като станало ясно, че Тодор Пеев е бил председател на революционния комитет.
В Румъния, след като става ясно, че няма как да се върне у дома, Тодор Пеев става втория по ред секретар на Българското книжовно дружество, след Васил Д. Стоянов. Става дума за същото дружество, което по-късно ще стане Българска академия на науките. Пак там, Тодор Пеев другарува с Христо Ботев. Едно от най-хубавите писма на Христо Ботев, което се цитира в нашите учебници, е адресирано до Тодор Пеев. То започва с думите „Драгинко Пейов“. В него е и репликата: „Ще направя кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите“.
Тодор Пеев е човекът, изпратил Христо Ботев на пристанището, където той ще се качи на кораба „Радецки“, за да потегли към безсмъртието. След Освобождението Тодор Пеев ще продължи с революционната си и политическа дейност, за да бъде накрая „самоубит“ по мистериозен начин.
Всичко това е малка част от „семейната сага“. Ние я пазим, защото е важно човек да знае произхода си. Човек трябва да обича и Родината, и рода си. Но това не значи, че това може да ни даде основание да се смятаме за нещо повече от останалите хора. Къде ще се озовем в общественото одобрение, зависи изцяло от нас. То може да бъде резултат само на нашите дела.
––––––––––––––––––––––––-
Виктор Светославов Филипов, 11. клас,
32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – гр. София
Консултант: Малинка Цветкова (баба на автора).
Виктор Филипов представя творбата си на церемонията по награждаването на участници в конкурса. София, 11 юни 2025 г. До него са Малинка Цветкова и Божана Богданова. .
КОРЕНИ, ВРЕМЕ И СЪДБА
.
Нашето минало в нашето съвремие. Нещо, което аз изпитах и ми се случи в един прекрасен учебен ден. Навярно винаги съм имал интерес към историята – дали заради семейни истории, които съм слушал като дете, или просто сладкото чувство на гордост от моята родина бавно ме е завладяло през годините, през които съм пораствал, научавайки все повече и повече за България.
– Запишете: Христо Смирненски, заглавие „Зимни вечери“.
Това са думите, които отекват в ума ми, когато започвам тази история. Аз знаех името на Христо Смирненски и познавах част от творчеството му. Понятни за мен бяха негови творби като „Братчетата на Гаврош“, „Горчиво кафе“, „Приказка за стълбата“ и „Старият музикант“.
– Сега накратко неговата биография – каза моята любима, изключително уважавана от мен учителка по български и литература, която винаги ми е помагала и ме е вдъхновявала да пиша!
Христо Димитров Измирлиев, познат на поколения българи под литературния псевдоним Христо Смирненски, е едно от най-светлите имена в българската поезия. Роден е в град Кукуш през 1898 г.
Само това изречение ми беше достатъчно, за да се сетя. Аз бях чувал името на този град. Знаех, че имам прадеди, които са били оттам – българи! Но не знаех подробности. Моята баба и дядо са ми разказвали за тях, когато бях малък, но навярно сега не беше останало много от тези така ценни родови истории в моята памет. Усетих чувство, което ме накара да изпитам нужда да науча повече. Усещане за нещо познато и странно уютно, примамващо. Сякаш това име на града беше част от мен и моята същност. За Смирненски вече знаех на какви теми обръща внимание и какво описва от онази тогавашна България. Сцени на мъка, скръб и неволи на изпадналите в нищета в обществото. Тягостната съдба в бедните квартали на града.
Но ми се искаше да разбера повече и за моето семейство.
Училищният ден свърши. На прибиране аз мислех и размишлявах за онова време – първите няколко десетилетия на 20-и век, които познавах, но не в дълбочина, особено в социален план. (Проверих и града в интернет – Кукуш днес е град недалеч от Солун, в регион Егейска Македония, в Гърция.) За мен беше истинско щастие да мога да видя, познавам и говоря с моята прабаба, която е родена през 1927-ма година. Тя почина на 90 през 2018-а, когато аз бях на 11 години. Бях останал с много скъпи спомени за нея – една толкова усмихната, възпитана и сърдечна жена – и тя сама също ми разказваше за нейния баща, който е от Кукуш! Тя олицетворяваше духа на онова поколение – с топлина в сърцето, скромност в думите и уважение към хората.
Още през същия ден звъннах на баба и дядо и се разбрахме през уикенда да се видим, и да остана при тях. За мен това беше най-голямата и ценна възможност. Времето мина бързо и събота и неделя дойдоха – пристигнах при баба и дядо. Бях посрещнат с най-мили прегръдки, думи и усмивки! Разказах им за училище, за урока по литература, както и за чутото от мен за Христо Смирненски.
– Бабо, може ли да ми разкажеш за корените ни? Твоят дядо ли беше също от Кукуш? Забравил съм.
Баба се усмихна.
– Ооо, да. Той е бил от Кукуш! Роден е там през 1894-та година и завършва прогимназиалното си образование в българското училище. Бил е много добър математик и е бил от род на столетници. Семейството му е било сравнително заможно.
– Еха… Това е толкова интересно, бабо! – казах аз, седейки до нея. Сякаш държах в ръцете си албум със стари снимки, които никога не бях виждал, но в ума си ясно си представях всичко, за което тя ми разказваше.
– Какво още? Разкажи ми – поисках аз.
– Кукуш е бил почти изцяло български град! Както и целият район там – Егейска Македония! Твоят прапрадядо се е казвал Иванчо и със семейството му са живеели там до Междусъюзническата война през 1913 година, когато градът е изцяло опожарен от гърците! Всички семейства бягат в България, за да се спасят. А той тогава е бил само на 19 години! И така, Иванчо и неговите близки се заселват в Кюстендилско. Там те купуват земя, където създават разкошни овощни градини, с невероятни сортове круши, ябълки и череши. Строят къща и там той се жени и създава семейство с 4 деца, сред които е и баба Цеца (Цветана) – моята майка. Той е бил много добър търговец и е пътувал до съседните страни. Работил е с банки и е помагал на своите братя да си построят къщи, като дори е взимал заеми и за тях! Бил е душата на компанията. В къщата му често са идвали гости. Той е бил много добър приятел с учителя в селото и любимото им занимание е било да се състезават по решаване на задачи, при което прапрадядо ти винаги го е побеждавал! Децата са виждали това и е повлияло после за тяхното образование. Той успява да образова децата си и неговото семейство за пример! През 1930-те години той е искал и е имал възможност да купи жилище в София, но за неговата съпруга Гюргена това било немислимо. Жена от селото да отиде в големия град! Животът в София, макар и привлекателен, й изглеждал далечен и чужд, а те вече си били осигурили добър и спокоен живот.
Аз слушах нейните думи, опитвайки се да запомня всичко, което казваше. Беше ми много интересно и бях истински щастлив, че можех да слушам тази история и да се пренеса в онова време. Този разказ ме научи, че дори да си загубил всичко и да започнеш отначало на друго място, не трябва да губиш вяра, а чрез максимален труд и усилия да продължиш напред и да сбъдваш това, което искаш да постигнеш в живота си.
За мен това беше не само завръщане в миналото, но и досег до борбения дух на българите от Кукуш, които, въпреки трудностите, никога не се предават. Това са истински българи, които са се борили за своята свобода и независимост (включително църковна), изградили буден български град и се стремели да запазят своята култура, традиции и национална идентичност.
През цялото това време се вълнувах много и изпитах гордост, възхищение и дълбоко уважение към тези хора и техния дух, който бих искал да предам някога и на моите деца!
.
.
