Всичко от литература

литература

• За „Петрихор“ на Василен Васевски. Представяне в Чикаго

  .

  На 20 септември 2025 г., събота, от 19:00 часа, Василен Васевски ще представи в Културен център „Българика“ (1120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect) новия си роман „Петрихор“. Входът е свободен. 

  Ето какво пише за новата книга на Василен Георги Н. Николов:

   

  ДЪЖДЪТ СПЛИТА ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА…

  Светът, според древните, е изграден от огън, въздух, земя и вода. Определящи както скрития смисъл на природните явления, така и тайните в нашия духовен мир. Но в новата книга „Петрихор“ на Василен Васевски, изд. „Потайниче“ 2025 г., авторът въвежда друга, своя символна субстанция – Дъжда. Реално-мистичен витраж от философска, емоционална и интелектуална споделеност в общуването с читателя. Изграждаща връзка между познатата битност и вечността, в която е благословен да съществува. И да бъде припознат от хората чрез олицетворението си с тленната им същност: „Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен… Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало… Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времето.“

  Върху този фон – донякъде мистичен, донякъде теистичен, разгръща „делничното“ си повествование „Петрихор“. Чието заглавие е съставено от две гръцки думи, общо назоваващи мириса, усещан именно след дъжд. Книгата е съвременна сага за родовата приемственост между няколко поколения, представени от бабата Минка и дядото Велко. Следвани от средното поколение в образите на Климент и Доротея и най-младите продължители на кръвното родство – братята Ивомир и Велизар. Около тях гравитират други, епизодични персонажи. А ореолът на централните герои е изплетен от красивия традиционализъм в българската народопсихология. Съградена от дълбока привързаност към семейството и неговите ценности: на обич, взаимно доверие, помощ, себеотрицание, почит и хармонично съществуване помежду си. Както в прежни векове, така и сега, на прага му се разбиват всички неволи и проблеми. В спокойствието на дома-храм пък винаги има разбиране и ценен съвет, прошка за прегрешение и напътствени слова. Този кръговрат на познатите неща, защитен от нечакани козни на съдбата, е и послание с ясна цел. Която, по думите на Василен, трябва да прехвърли житейската есенция на старото време в новото. Без да се къса нишката на миналото… С внушение, че именно то, през матрицата на поредното съвремие, проправя път към бъдещата неизвестност.

  И постепенно, в ту динамичния, ту отчасти статичен развой на сюжета, авторът търси смисъл за присъствието ни на света. В лоното на малката, но безкрайно скъпа България и по света, чиито пътища ще опознава Вал. Проследява как личната предопределеност на героите – едни потопени в старостта, други омаяни в семейно щастие и в отглеждането на децата, се превръща в летопис: „Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не можем да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.“

  Романът „Петрихор“ прелиства страниците на различни исторически етапи, без акцентът върху тях да измества идеята за родова хроника. Или поне изначално замислена като такава. Затова споменът за загиналите във войните деди, тръгнали някога да освободят Тракия и Македония, не може и няма да бъде изтрит. Той продължава напред, в други поколения и години – обречени на тежък труд. В „заключени“ граници и гледани под лупа биографии. Които на свой ред ще отстъпят пред поредните държавни модели, за да дишат (дано!), следващите люде по-леко. И така – до днес, в зората на следващото утре. Василен Васевски е безпристрастен съвременник на описаното в книгата. Затова едно от предимствата й е видимата липса на всяка претоплена политическа злободневност – някога… и сега. Свидетели сме как съвременни писатели, от пиедестала на съмнителна непогрешимост, раздават оценки за „правилно“ и „еретично“ в един архаизиран вече политически хоризонт. Василен също възражда минали събития, но в техния чисто човешки аспект: за училището, войнишките тегоби и знамето, пред което сме се клели. За първата любов и студентските години, за чакания с трепет Менделсонов марш… Младостта е веднъж в живота и нейните светли хоризонти примамливо трептят. Без политика и лозунги-щампи, прилични в ХХI век на досадни некролози. Авторът, по свой кодекс на ценностната система, прокарва вододел между категориите за добро и зло. За красиво и грозно, стойностно и маловажно. Доказва ни, че човечността е сред пътеводните завети на Създателя към мислещата плът. И че в сезоните на отредените ни дни, чезнещи като пясък между пръстите, все някога ще предяви правата си неизбежният финал. А дотогава всеки трябва да износи своя кръст по трудния път на помъдряването.

  Заминаването на Велизар за САЩ, раздялата на Ивомир със Славена, отдавна превърналите се в спомен баба и дядо, неусетно доизграждат тематично второ, макар и неназовано в книгата продължение. Където доминира реална преоценка на ставащото около нас; акцентът за несъвършенствата на човешката природа, подчинена преди всичко на атавистичното си „аз“. От висините на отвъдното, с невидим кръстен знак, баба Минка напътства: „На хората, дето са долу, помагами с каквото можим. Ама не е лесно, че са много лоши по някой път чиляцити. Се са карат, лъжат са, крадат. Че и убиват. Мислат, че сичко им е позволено, ама Господ на кантар ги слага и, ако ни са били добри, ми казаха тука, че на различно място ги изпраща. Затуй, баба, от мен да знайти – човещина трябва да има помежду ви. Да отстъпвати, да ни са джангазити, доброто да мислити на другите. Ни ламтети за земя и пари, за имане – тях ни моити ги зе тука.“ А като червена нишка през целия роман перото на Василен втъкава химна за любовта в семейството. За онази неръкотворна амалгама от любов, доверие и тиха красота. За миражния кораб на сигурността и милото спокойствие, в който се разбиват житейските вълни. Нейно олицетворение са Климент и Доротея, постепенно превръщащи се сред самотата си в днешни Филемон и Бавкида. Готови да отлетят, неусетно и за тях самите, в лоното на нетленното Нищо. Където търпеливо ги очакват предците, спокойно прислонени до своите предци…

  Романът на Василен Васевски „Петрихор“ е тематично многопластов, философски, аналитичен в наблюденията и психологически обоснован. Поднесен мъдро и увлекателно, той носи и своите автобиографични щрихи. Доказва чрез таланта на създателя си дълбоко познаване на човешката природа. Нейното понякога трудно вграждане в матрицата на поредното, заченато в исторически план съвремие. Скритите й цветни надежди. Молбата да бъде обичана и да може да обича. Правото да крачи през предизвикателствата на ориста заедно с любимия и, когато дойде последният миг, да легне в земята с него. Тук, по страниците, отчетливо е запечатана и темата за емиграцията. Одисеята на Вал дава повод за сериозни размисли върху несекващото преселение. И върху словния идиом „Melting pot of America“, обясняващ постепенното, но неизбежно претопяване на отделните нации на континента в обща, хомогенна монолитност. Тази тема е съвсем нова за българската литература. Почти, или въобще несрещана в безбройните заглавия на автори, описващи митарствата си по света. Мисля, че с нейното включване в „Петрихор“ Василен повдига завесата пред неочаквани предизвикателства, кодирани засега в лаконичния обществен, етнически и социален силует на „Melting pot of America“. И още, и още, и още…

  Не се съмнявам, че „Петрихор“ е поредното, по-високо стъпало в литературните изяви на Василен Васевски. Убеден съм, че романът ще намери широк отзвук и горещи почитатели от двете страни на океана. Четох книгата с вътрешно удовлетворение и знам, че тя се ражда в точния за идейно-естетическата си същност момент. Обагрена със силно емоционално внушение, правещо читателя й участник в сюжетното действие. От сърце пожелавам на писателя и талантливия художник, на приятеля Василен, никога да не оставя да съхне мастилото в мастилницата. Защото, знайно е, векува най-вече писаното слово. Над което винаги бди и ще бди ласката на благословения от него Дъжд. Другото е от лукаваго, нали?..

  .

  

   

  Василен Васевски е роден през 1969 г. в Сливен. Завършил е Художествената академия в София и е познат повече като художник с над двадесетгодишна кариера, включваща множество изложби в Европа и в Америка. Работил е като журналист във в. „Македония“, сп. „Ние“, сп. „Балканите“ (София); в. „Сливен“, радио „Омега“ (Сливен); в. „България“, сп. „Борба“, BiT (Чикаго). Издал е няколко книги с разкази, очерци и пътеписи: „До твоя праг – преди да остареят чувствата“ (2012), „От сърцето ми подсказано“ (2013), Следата в мен останала“(2017), „Оживелият подвиг. Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“ (2017, 2020, в съавторство с Георги Кременаров) и др. Първият му роман „Корени“ излизи през 2020 г. През 2022 г. излиза сборникът му „Онова, което остава“. Василен живее в Чикаго, където преподава рисуване в колежа „Харолд Вашингтон“ и се занимава с обществена дейност. Той е един от основателите и ръководителите на групата „Български художници зад граница“ от 2007 г. насам. Член е на СБХ, СБЖ и СБП. Носител на почетен медал „Иван Вазов“ от Агенцията за българите в чужбина (2019). „Петрихор“ е най-новият му роман.

  .

  Очаквайте публикация с откъси от романа.

  .

• „През граници и поколения“. Кирил Кристоф пред EuroChicago.com

  .

  Интервю с финалиста за „Автор на годината“ в категорията Historical Fiction
  на International Impact Book Awards – 2025
  

  КИРИЛ КРИСТОФ

  .

  

  .

  –  Здравейте, г-н Кристоф, поздравления за постижението Ви. Разкажете с няколко изречения за International Impact Book Awards, за организаторите на тези литературни награди, за различните жанрове и представените автори.

  – The International Impact Book Award признават и отбелязват най-добрите fiction & non-fiction / художествени и нехудожествени книги, целящи да подобрят видимостта, доверието и въздействието на авторите и издателите. Te са повече от програма за признание – това е глобално движение, посветено на отбелязването на високи постижения в разказването на истории и почитането на авторите, чиито думи предизвикват трансформация. Основана и ръководена от колектив от уважавани предприемачи, автори на бестселъри и визионерски лидери, организацията съществува, за да открои най-силните книги от цял свят и да издигне хората, които стоят зад тях.

  Всяка година автори от цял свят представят своите произведения не само за да бъдат признати за литературните си заслуги, но и за дълбокото въздействие, което техните истории могат да окажат върху живота, индустриите и общностите. Избраните автори получават много добри възможности да говорят на международни сцени, да бъдат представени в национални и световни медии, да се появяват по ТВ студиа и да участват в престижни автограф-сесии и събития с червен килим. Много от тях дори разширяват историите си в игрални и документални филми и брандови начинания.

  – Кога направихте първите си опити в полето на художествената литература и, когато започнахте, смятахте ли, че някой ден можете да стигнете до подобно отличие?

  – Моят път започна от Любимец, та чак до града на ангелите Ел Ей в Холивуд, Калифорния. Всичко започна през 1992 г., когато от София аз и жена ми емигрирахме в Ню Йорк сити и по-късно се заселихме в щата Ню Джърси.

  Осъществяването на американската мечта е тогава, когато си дошъл със своята мечта и мисия – и Америка ти е дала възможността да я реализираш. Аз, честно казвам, имах две мечти. Едната бе да защитя професионалния си лиценз като физиотерапевт и иглотерапевт в щата Ню Йорк, а другата – да отворя първия си частен рехабилитационен център. Осъществих ги и двете. Сега имам вече нова Американска мечта. Да се върна един ден в България и моята книга с мемоари да бъде екранизирана в холивудски филм.

  Бих искал се свържа с Маргарита Ибрахимова, или още позната като Рита Уилсън.
  Тя е актриса, певица, продуцент. Успешна жена, която има звезда на холивудската Алея на славата. И любовта на своя избраник Том Ханкс вече 35 години. Но малцина знаят, че тя е наполовина българка и заради нея български език звучи в един от филмите на Спилбърг, “Терминалът”. Най-големият й успех като продуцент е филмът „Моята голяма луда гръцка сватба“ (“My Big Fat Greek Wedding”, 2002) г., в който влага емоцията на своите гръцки корени. Макар и със скромен бюджет, лентата е най-печелившата независима продукция в историята на киното, с приходи от над 200 млн. долара. Бих се радвал тя да реши да продуцира филм, в който става дума за български корени и по-специално за нейния баща.

  Рита Уилсън сама признава пред камера, че е половин българка, и дори говори на български, през октомври 2019 г. Не знам защо нашите българи не реагираха
  навреме! Докато България продължава да “спи” и да не се отнася сериозно с българското и хората от български произход по света, Гърция отново ни “отнесе”, както това направи и с продуктите – като българското кисело мляко и сирене. Стотици продукти с кисело мляко и сирене в САЩ са превърнати в автентични изделия с гръцка марка и патент…

  От малък обичах да пиша и винаги се ровех по пълните кашони на тавана с архиви, документи, писма, снимки и албуми, още от времето на прапрадядо ми Георги. Първата ми книга с мемоари бе издадена на български език – “В търсене на корените. На кръстопътя на живота” (изд. „Мемра“, 2016). По-късно, през 2020 г., открих Ancestry, лидерът в ДНК-тестовете, и успях да науча много повече подробности за изследване на корените на рода ми. А относно корените на съпругата ми открихме написана книга за рода с 21 клона. От страна на баба й Веса, по бащина линия, открихме, че тя произлиза от Панчо-Макавеевия род, който идва от Чипровци, Троянския Балкан, Морава и Овча Могила.

  Мисля, че тази награда сама по себе си е литературна сензация и голяма изненада, поне за мен. Книгата ми е на религиозна тематика. Не разбирам как се получи, че станах първият български автор, вярващ, физиотерапевт по образование и професия, стигнал до такава литературна награда, и то на същото място в Холивуд, където се получават Оскарите.

  Още помня, все едно, че бях там, когато филмът „Зелената книга“, в който като пианист играе Димитър Маринов, взе статуетката за най-добра лента. За първи път в историята един българин чу съкровените думи: „Оскарът отива при… „Зелената книга“ и той се качи на сцената на Долби Тиътър. Димитър Маринов бе част от актьорския екип на филма и, докато с дясната си ръка държеше златната статуетка, в лявата му ръка се вееше българският трибагреник.

  – Какво Ви даде опитът Ви на физиотерапевт и иглотерапевт в попрището Ви на писател?

  – Професията ми на лицензиран физиотерапевт и иглотерапевт, в Щатите, Ню Йорк, с докторска степен по Ориенталска медицина, има наистина дълбоко влияение върху творчеството ми. Дава ми една особена перспектива и опит относно лечението и трансформация на личността.

  По някакъв начин успях да съчетая двете поприща, да лекувам своите болни и да пиша през свободното си време. Като едното подпомага другото, а чрез писането успявам и да избягам от монотонното ежедневие.

  Най-голямата необходимост в живота на човека, според мен, не е от храна, пари, успех в работата, положение в обществото, семейна сигурност или да бъдеш обичан. Много хора са постигали всичко това и изглежда пак са неудовлетворени или празни отвътре. Най-силната жажда в живота, според мен, е тайната, която се разкрива, само когато човек иска да отключи вратата на една дълбоко скрита част от себе си. Недостъпна за тези, които са несериозни, и отворена само за упоритите търсачи на истината. Едно време дядо ми Кирил разказваше как на шести януари Православната църква в Любимец празнувала Йордановден (Богоявление) – трети по значение християнски празник през годината. Тогава свещеникът хвърлял свещения кръст в бистрите, дълбоки и ледени води на река Марица, а мъжете се гмуркали търпеливо, с часове, за да търсят надълбоко, до дъното, и да открият най-скъпоценното – Божия кръст. Това за мене е преобраз на истината как всеки трябва да плува и да се гмурка в дълбоките води на живота, за да открие Божията част в себе си. Кой е той? Откъде е дошъл? Накъде се е запътил? Нашият вътрешен човек винаги се стреми да открие смисъла на живота. Дори изправен пред смъртта, чрез страданието на болестта, човек продължава да търси отговорите на загадките на любовта, смъртта, Бога, духа и душата; доброто и злото. Един живот, изживян на повърхността, в плитките води, никога не би могъл да отговори на тези важни въпроси.

  – Вие сте автор книги на два езика – български и английски. Има ли разлика в читателската аудитория, към която те са насочени?

  – Моята аудитория са американци и емигранти. Започнах да пиша на английски. Аз съм разказвач, съчетал медицината, спорта и литература. Всички опитности от живота в емиграция са преразказани на английски и преведени на български, за да достигнат до моите читатели и в България. А този, който ме вдъхнови въобще да пиша, беше моят приятел Иво Иванов от Канзас, който ми е колега от Националната спортната академия в София.

  Може би ако имигрантите разказваха повече най-болезнената си история, тогава американците щяха да бъдат предупредени за това, което вече се е случило в Стария свят. Защото тези, които не се учат от историята, са обречени да я повторят.

  Книгата ми „Crossing Borders and Generations“ спечели първа награда в Indies Today Award / Memoir & Biography, също и Firebird Book Award / Memoir за 2024 г. Това се случи преди да бъде обявен за финалист в „Автор на годината ‘2025“ от The International Impact Book Awards в категорията Historical Fiction.

  Вече преведох книгата и на родния си език, за да уважа читателите си в родината. Веднага след награждаването в Холивуд ще излезе от печат и българското й издание.

  – В „Crossing Borders and Generations“ („През граници и поколения“) се споменава и за украинско и гръцко наследство. Откъде идват тези нишки?

  – Героят ми Алекс е вдъхновен от 140-годишен изгубен дневник – ръкопис на прадядо си, капитан Каховский, с архиви и документи (военен дневник, карти, писма и списания) в България, по време на неотдавнашно негово посещение с дядо му Георги/Джордж в мазето на старата им къща; и превода на ръкописа от руски на английски език. Така той научава за прапрадядо си от Каховка (Украйна), който среща своята любима – медицинската сестра Анастасия (с гръцки произход) от Балканския червен кръст, по време на Руско-турската война – 1878 г. По времето, когато капитан Георгий се запознава с медицинска сестра Анастасия, той е ранен, преди края на войната, далече пред портите на Цариград (Истанбул).

  В романа „През граници и поколения“ се преплита историческа фикция с духовен реализъм. Това е многопластов разказ за Георги/Джордж, непокорен български имигрант, който бяга от комунизма и започва живота си в Ню Йорк, заедно с Мария, италианска имигрантка. Черпейки теми от мемоари на емигранти, пътуване във времето, преживявания извън тялото и срещи в друго измерение, историята е съчетана и с вдъхновяващо религиозно разказване, дълбоко вкоренено в богатите културни традиции на Източна Европа в това отношение – особено в Украйна, Гърция и България. Години по-късно, пътуване с внука му Алекс се превръща в сюрреалистично пътешествие през паметта, мита и мъчителното минало на семейството – в крайна сметка предавайки една въздействаща история за травмите, вярата и изцелението на поколенията.

  На Великден, 30 април 1948 г., Джордж оцелява след кървава престрелка, за да избяга през граничния пункт между България и Гърция. От групата от 20 студенти бежанци той е единственият, който се спасява сред убийствата и труповете, хвърляни в река Марица, наричана „Реката на смъртта“. И преминава „Желязната завеса“. Пътуването му, белязано от насилие, вяра и загуба, го води към нов живот в Америка, където той се бори да отцелее в изгнанието, да запази традицията и се стреми към своята Американска мечта. Моята книга навлиза в сложната история на семейство Каховски, като се съсредоточава върху техните изпитания и победи като имигранти в Брайтън Бийч, Ню Йорк, и в Чикаго.

  Този разказ е историята на един дядо имигрант, който намира своето място в Брайтън Бийч, Ню Йорк. Задълбочавайки се в пътуването на семейството на Джордж до Америка, историята изследва жертвите и предизвикателствата, пред които са изправени, като в крайна сметка определя посоката на тяхната семейна история – за добро или за зло. Историята започва с Джордж и непоколебима му вяра в неговия дядо Георгий и в почитания християнски светец Георги. Джордж споделя с внука си дълбокото значение на иконата на светеца и нейната забележителна история, малко преди да поеме по пътя към отвъдното, вследствие на ужасяваща автомобилна катастрофа. Докато са в кома и се борят за оцеляването си, Джордж и Алекс получават уникалната възможност да пътуват през историята на своето семейство, както и през житейската история на самия Джордж. По време на това необикновено преживяване, Джордж напътства внука си, разкривайки му значението на всяко събитие и неговите последствия. Алекс придобива представа за предизвикателствата, конфликтите и триумфите, които са оформили Джордж и тяхното родословие, като са проправили пътя и към живота на Алекс. От по-младия, току-що емигрирал Джордж, Алекс научава истинското значение на постоянството и усърдието.

  – С какво според Вас историческата фантастика може да помогне на съвременния човек и читател, на какво може да го научи?

  – Никога не съм имал самочувствието на голям писател, който може да започне нещо по-дълго като роман и да го довърши до края. А то какво излезе, написах първата книга сикуъл, непосредствено след това цели три романа. Малко се увлякох с писането. Но има си време за всичко под слънцето.

  Чрез романа искам да докажа за силата на чувствата, любовта в семейството, традициите, вярата в Бога и свръхестественото, които мисля, че са важни в днешно време, а не толкова парите, кариерата и престижът на Американската мечта. Виждам, че мнозина го забелязват това, но сякаш тези категории са още чужди на хората тук, поради американската топилня, the melting pot. Какъв е смисълът това да се обяснява за нас, българите от диаспората? От работа ние нямаме време да отделим, за да се справим с депресия, тъга. Защото тук, в Америка, всичко е забързано – гълташ хапчета, грабваш кафето и сутринта бягаш по задачи, не можеш да разчиташ на никого и трябва да се оправяш сам. Няма време за „глупости“. Иска ми се хората в Америка да започнат да мислят като нас, да видят връзката между дядо и внук през нашата призма, да повярват в „силата на славянската душа“ и да разберат, че емоциите не са признак на слабост, а напротив, те са силата на емигранта.

  Един читател ми беше писал, че по същество съм поставил „една многогенерационна сцена в центъра на сюжета си, водена от светци, бореща се с демони, една историческа опера“ и някак си съм успял да я направя реалистична.

  Свети Георги и дядото капитан Георги водят Алекс през изпитания, докато Василий, демонът, дебне… Това не е просто сюжет, това е вид магия на трескавия сън, която повечето автори не биха могли да изпълнят без кофеинови интравенозни инжекции и съмнителни житейски избори.

  “През граници и поколения“ не е просто още една историческа фантастика. Това е книга, която кара читателите да искат да се обадят на баба си и дядо си, да резервират спонтанно пътуване до Източна Европа… От суровото имигрантско изкачване по стълбата на живота на дядо Георги, от мазните подове на един чужд автосервиз до изграждането на собствен автосервиз на Кони Айланд Авеню в Брайтън бийч и съвременното пътешествие на Алекс, с преплитане на континенти, векове и духовни сфери.

  Скоро след появата си на книжния пазар в САЩ, “Crossing Borders & Generations” получи редица отлични отзиви от престижни американски издания за литература. Книгата влезе в селекцията за препоръчани заглавия през юни т.г. на литературния сайт Goodreads и американското издание на Philadelphia Journal, нареди се и сред бестселърите на месеца в класацията на Amazon.

  Фентъзи жанрът винаги е бил и ще продължава да бъде интересно и търсено от аудиторията четиво. В последните години обаче се появиха прекалено много заглавия, а историите започнаха да се преповтарят. За Бога, ангели, светии, демони, вампири, зли духове – традиционни образи, които присъстват в почти всякa фантастична книга напоследък. Но това далеч не винаги е достатъчно.

  Православната вяра е залегнала в книгата ми. Имам и любими български автори в чужбина, с които подържам връзки. Радвам се, че тази година излезе български игрален филм като „Не затваряй очи“, по едноименния роман на Мартин Ралчевски. Филмът се представи като начало на българското православно кино и като филм „за силата на вярата, любовта и Божиите чудеса в нашия живот“. Бих се радвал някой ден и моята книга да бъде екранизирана.

  .

  

  .

  – Какво според Вас е да си емигрант в Америка? Какво Ви даде и какво отне битието на емигрант?

  – Животът на емигранта ми напомня за монолога на главния герой Джордж Джорджиев Нашингтон от книгата на Михаил Вешим „Нашингтон“, който, сещайки се често за българщината, вкоренена дълбоко в него, винаги се укорява с думите: „…Лошо, Гошо… лошо! Много лошо!“.

  Да, Нашингтон – българската столица в САЩ. Едно място в Америка, което си е напълно нашенско. Наша си е и ракията, и салатата, сиренето, пачата и киселото мляко… Наши са и хората, макар да са станали американци. Американци са, но не съвсем… Според мен, американската мечта не е мъртва, а нашата амбиция е мъртва. Сега виждам, че младото поколение, които емигрират днес, не са замесени с комунистическото ни минало, с тази колективна психика, че все още някой трябва да мисли за тях. А, Слава Богу, са много по-свободни и по-упорити… Аз съм благодарен за възможността, която ми беше дадена в началото от Америка – да дойдем в тази свободна страна, с жена ми, с два куфара и 200$ в джоба, и да постигнем това, което сме постигнали. Хората много често се отказват от повечето си мечти, защото си мислят, че няма да ги постигнат. Мечтите не са колективни, национални, само за българи. Мечтата е лична… Заслужава си да се борим за мечтите си. Както беше казал Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“ Аз бих добавил: и пето, и шесто е да уважаваш себе си и да си благодарен. Да вярваш в себе си, за да може и Бог да ти помогне.

  В Ню Йорк сити – Голямата ябълка хората са пришълци от целия свят. Те говорят на испански, английски, китайски, индийски, корейски, руски, български… и никой не споменава за миналото си. Те вървят напред, устремени към утрешния ден! Отдавна бях забравил своите четвъртвековни спомени под „надгробната плоча“ на миналото си в България.

  Много пьти сьм се опитвал да ги разкажа, понякога те самите грабваха рьката ми и се самонаписваха на хартия от файловете на моя харддрайв. За мене това не беше бягство от България, а напротив, предизвикателство за промяна. Тук нямаше принуда, а по-скоро възможност да преоткриеш себе си. Американците обичат да казват: „За да постигнеш нещо в живота, трябва да напуснеш своята зона на комфорт.“ Въпреки че някой може да изтълкува това като бягство или изход от кризата чрез Терминал номер едно на летище София.

  Животьт ми в Америка действително беше труден, това е факт. Когато за малко се изправиш, отново ще те забият надолу, а когато си отдолу, ще се намери някой още повече да те мачка. Но всеки пьт, когато се случи това, трябва да се изправяш отново на крака възможно най-бързо. Въпреки че понякога провалите са повече от успехите, тук никой не ти дава нищо наготово. От тебе зависи да вдишаш дълбоко и пак да се протегнеш с Надежда, и да преодолееш поредната трудност. Трябваше да мечтаем по-силно, отколкото сме мечтали досега. Но ако първите 5-6 години оцелееш в Ню Йорк, значи вече си „успял човек“.

  Живея от 35 години в САЩ. Имам чудесно семейство. И собствен рехабилиталиционен център в щата Ню Джърси. Мястото, където съм се родил, е гр. Любимец, където съм бил изграден като личност. Там се развих като личността, което съм днес, открих Бога и повярвах в него. После живяхме с жена ми Веси в София, преди да заминем за САЩ през 1992 г.

  Искам да разкажа за първата част от своя живот, за болките и страданията, за радостите и успехите. Защото на всеки Бог му е дал един живот, за да расте и да дава плод, чрез собствения си корен, в своята родна земя. Но ние бяхме само двадесет и седем годишни, в началото на своята младост, когато потеглихме към неизвестното, за да изживеем другата половина от живота си в чужбина – в САЩ, далеч от Родината.

  Когато самолетът на Авиокомпания „Балкан“ се издигна окончателно във въздуха от Стария към Новия свят, животът ни започна да се променя. Нашият първи ден на преход от стария към новия живот, на раздялата, която преживяхме, остана като скъп спомен в душите ни завинаги. Дори и днес, когато съм на 62 години (27 от тях прекарани в България и 35 – в САЩ) знам, че където и да сме, Бог ще се погрижи за нас. В този исторически ден аз изградих възпоменателен паметник на стария софийски терминал, където оставих предишния си живот, за да го срещам в очакване, всеки път, когато се завръщах в България.

  Идвах, за да заредя изтощените си батерии, да посетя своите родители, стари приятели и Родината си. Истината: животът ни там бе едно голямо, продължително завръщане към дома. Когато се прибера в България, това е като да се спра за малко, за да ме догони душата ми. Много опит и състояние съм натрупал отвъд океана, но и много, много умора. Понякога си мисля, че Америка си остана един огромен трудов лагер, с обилно хранене; джобът – пълен, а душата – празна.

  За нашето поколение Америка беше „enigma” (мистерия на живота) – нещо, което не можехме да обясним, просто трябваше да го изживеем, всеки сам за себе си. След 1989 г. и падането на „Стената” ние всички бяхме като отприщени, гладни акули в океана на опасното и дивото, държани досега в аквариума на комунистическия контрол. Всеки се оправяше, както може. Според моя опит, животът за емигрантите беше трагедия, защото ако нямаш човек, който да ти помогне в началото, започва „ходене по мъките”. Общо взето, се минаваше през няколко адаптационни фази: емоционална болка от раздялата с родители, близки и Отечество; неизвестност, която криеше започването на новия живот в чужбина, буквално от нищото; болезнена тъга по всичко познато преди и отхвърляне отвсякъде, докато накрая човек успее да се приспособи. Това беше началото на едно семейство целеустремени българи, които се качиха на автобуса от летището и с два куфара, и 200$ в джоба, решиха да направят Америка своя втора родина. Взехме автобуса от летище Либърти, Ню Джърси, до спирка Близнаците на Световния търговски център в Манхатън.

  Никога няма да забравя едно рутинно пътуване от Стейтън Айлънд, Ню Йорк, до Долен Манхатън, което беше круиз-разходка, безплатно за много туристи, включително и за нас. Отиване и връщане от работа, още преди двадесет години, когато трябваше да взема решение дали да продължа да преследвам своите мечти. Бях стигнал до най-ниската степен на отчаяние. Не виждах смисъл от това безкрайно ходене по мъките, с цел да узаконя образованието си, получено в България. Бях сред пионерите, които прокарваха пътя на терапевти, специалисти в тази област в Ню Йорк. Когато бях на прага да се откажа, Бог, чрез Светия си Дух, ми отвори очите с видение посред бял ден, в което видях съдбите на хиляди, милиони емигранти от Стария континент. Хора, които вече бяха пристигнали успешно на острова – Елис Айлънд. Повече от дванадесет милиона емигранти са влезли във вътрешността на САЩ през този остров от 1892 до 1924 г. Той е служел като главен вход към страната. Но не всеки от тези пришълци е бил допуснат към вътрешността. Първите българи-емигранти, за 20 лева, чрез корабни агенти, са били набирани като доброволци за работа в САЩ, но тази възможност е криела много рискове, като пътници в трета класа.

  След митническа проверка, медицински преглед и интервю, били откарвани на Елис Айланд, където след дълга проверка за болести или недъзи, много изтощени нашенци са били връщани обратно. Аз видях мечтите на първите българи-емигранти като огнени фойерверки, изпратени към сградите на Долен Манхатън, които летяха в духовния свят пред тях. Някои, енергизирани с въодушевление към бъдещето, се издигаха все по-нависоко и отиваха надалече, а други, изнемощели от дългия път, просто падаха безсилни (на хвърлей камък разстояние), без шанс да се издигнат нагоре, пред Статуята на Свободата. Тогава Бог ми зададе въпрос: „Докъде искаш да стигнат мечтите ти? Тогава мечтай силно! Не се отчайвай! Вярвай в бъдещето! Стой твърд и непоклатим!“.

  .

  Интервюто взе Мариана Христова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Снимките в публикацията са предоставени от Кирил Кристоф.
  Още за Кристоф, неговата биография и отличия – вж. тук.

  .

• Сборник с творби от Национален ученически конкурс

   

  По повод 145 години от рождението на автора на разказа „Песента на колелетата“, големия български писател Йордан Йовков, Дом-паметник „Йордан Йовков“– Добрич и Исторически музей – Котел организираха Национален ученически конкурс на тема „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) – 2025 (вж. тук).

  Сред целите на конкурса са да се насочи вниманието на учениците към литературното наследство на Йордан Йовков и да се стимулира творческото им мислене и писане. За участие в този конкурс са изпратила свои есета и разказиученици от най-различни краища на страната, от различни градове, села, училища – основни и средни, държавни и частни. Връчването на наградите е определено за ноември 2025 г.

  Във връзка с този конкурс и изпратените за него есета и разкази, по идея на д-р Виктор Хинов, български емигрант в Индианаполис, САЩ, и автор на книги с художествена литература, с подкрепата на организаторите на конкурса – Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич и Исторически музей – Котел, започна работата по издаването на сборник с всички ученически творби. Идеята за такава книга се хареса и на писателя и член на журито на конкурса Красимир Бачков, както и на основателя на EuroChicago Петър Стаматов.

  Планирано е сборникът, който ще съдържа над 70 есета и разкази на български ученици в две възрастови групи (5.-8. клас и 9.-12. клас), да излече преди връчването на наградите от конкурса тази есен. И всеки участник в конкурса да получи една книга за себе си.

  Сборникът с творбите от Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) ще бъде без корична цена и ще се разпространява безплатно. Той е замислен като жест на подкрепа за всички деца и юноши – участници в конкурса и тяхното творческо развитие. 

  Всеки, който има желание и възможност да помогне за издаването на тази книга, може да го направи по един от следните начини описани тук – линк:
  https://www.eurochicago.com/2025/08/donate-sbornik/

  .

• За новата книга на Надя Попова „Азбука за слепи“

  .

  И В АДА ИМА ХРАМОВЕ БЕЗСМЪРТНИ…

  Георги Н. Николов

  .

  Amor omnia vincit – Любовта побеждава всичко. Тази мисъл на древните латини бе всъщност моя духовна и емоционална звезда за един жадуван прочит. За искрящо прозрение на интелекта, водещ ме по страниците на „Азбука за слепи“ – най-новия засега сборник на Надя Попова, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2025 г. Изграден от взаимно преливащите се една в друга поетични послания „1981 – 2019. Стихотворения“, „Късни стихове, невлизали в книги. (2022 – 2025“) и „Студени отражения“, обединени под мотото „Любовна лирика. Избрано“. За тях, а и за цялото завладяващо дарование на авторката, редакторът и издателят на книгата Иван Гранитски отбелязва в своя послеслов: „Надя Попова усеща нравствената енергия на думите. Тя ги възприема като одухотворени същества, които са заредени с вътрешна светлина, могат да се обичат, но могат и да се мразят, или, което е най-страшно, да бъдат безразлични едни към други. Тогава текстът губи своята живителна сила и способността си да завладява съзнанието на читателя, защото всъщност е мъртво роден. Докато истински талантливият поет винаги усеща пулсациите на думите, техния вътрешен ритъм и уникалната им способност да бъдат мостове от едно към друго състояние, настроение, афект, или нирванно спокойствие. Тъкмо такъв е случаят с Надя Попова.“

  Едва ли някой някога ще се заеме с непосилната задача „да изчисли“ колко слова в летописа на човечеството са поднесени пред олтара на любовта. Колко страници са изписани в чест на неповторимото й обаяние; или споделят отчаянието, че е отлетяла завинаги. Колко пък още таят плахото очакване, че тя ще се върне отново и ще прекрачи прага на опустелия дом? И колко са взрени в хоризонта на теософската си същност, ведно с иконите на вярата и надеждата… И пак – още колко бленуват чувствения пламък на еротиката и плътската споделеност, за да изгорят без остатък в разжарената им клада? Не, количеството тук е съвсем непотребно. Защото не са открити и няма да бъдат изковани такива делнични везни, които да стегнат в задушаваща прегръдка божествения силует на любовта. Тя е вечна и безсмъртна. Съпровождаща тленните хорски поколения от зачатието, до тъжния финал, а после благославяща следващите и така – до предречения от Създателя безкраен кръговрат. Защото любовта е право на живот и щастие. Липсата й вещае смърт, пустота и безнадеждно отброяване на дните в праха на делничното. А кой от тези два полюса на емоционалната вселена ще изберем, остава наш морален избор…

  А сега, връщайки се в поетичната реалност, е логично да потърсим обобщеното послание на Надя за това неповторимо чувство:

  Тя е мирис на листа от орех,
  в пръстите ни стрити,
  брезов катедрален свод,
  огласян от щурците,
  въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
  и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
  тя е скитникът, качил се без билет на влака –
  да повярва сам,
  че някой някъде го чака… („Друго изречение за любовта“)

  В своя есеистична изповед по страниците на „Азбука за слепи“ Надя Попова споделя: „Винаги съм се стремяла към невъзможната любов. Аз не блестя и не сияя в меланхолната софийска привечер, аз съм само дух и призрак лек, само духовна ученичка на Роден, нещо като неродената мома от българските приказки, нещо като вкаменената от нелюбовта на маестрото луда Камий, нещо като вградената невяста, нещо като нищо на света. И съм тук, където ме е посял безумният вятър и са ме откърмили наркозните облаци.“ Затова и творческият й дух не е ограничен в руслото на личното себевглеждане. Разбира се, то и тук съществува като неотменна потребност за всеки творец да вникне в своето „аз“. И в душевен мир, или в разтърсващ катарзис по пътя към идейно и естетическо съвършенство, да се вгради в обществената мозайка. Лиричното дарование на Надя е чувствителен камертон, долавящ безкрайните нюанси на нашето цивилизационно съществуване: граждански, лични, интимни. Той вярно вплита в запомнящи се стихове моделите за добро и зло в съзнанието на съвременника. За щастие и страдание, споделена близост и отчуждение, цветен полет на мисълта и минорна тишина. Почти всички мотиви в стиховете на „Азбука за слепи“ са философски подплатени със завоалиран аналитичен подтекст. Хвърлящ мост между далечната библейска епоха и предизвикателствата на днешния ден, в който търсим есенцията на собствената си идентичност:

  Изгубила съм някъде по пътя ключовете си.
  Стоя пред своята залостена врата,
  но няма как да я отворя.
  А някой в този миг
  с моята връзка ключове подрънква:
  – Какво безценно звънко притежание,
  Бог знае само от чия врата?..  („Житейско“)

  Представителният сборник „Азбука за слепи“ разкрива своята създателка като желан адепт на своето интелектуално, духовно, противоречиво и единствено време. Изтъкано от поетични върхове и трънени венци; от възторга пред духовни и чувствени мигове, редувани от съдбата със загубата на любими хора и избор на трудни нравствени посоки. Стиховете напомнят художествена галерия, в която словесните платна са ту графично строги и „изчистени“, ту ярко многоцветни в тематичната си перспектива. По редовете откриваме неизбежна смяна на човешките сезони. В същността им понякога есента може да изпревари жаркото лято, а пролетта трябва да изчака по-добри времена. Неумолимо зримо, обаче, все някога ще настъпи и нашата зима, за която никога не искаме да бъдем готови. Ала дотогава в броеницата на дните още свети радостта, че ни има и можем да се борим за този най-желан Божи дар. И може би ще успеем, докато не сме самотни. Докато обичаме и сме обичани. Точно, както твърдят древните, че любовта побеждава всичко. Както, впрочем, и самата авторка споделя: „С теб, любов, прекосих всички кръгове в ада и рая.“ Да, на нейните криле и ние ще минем под дъгата на щастието – благодарим ти, Наде!..

  Стихове от новата книга:

  .

  * * *

  Такава зима – здравословна, ясна –
  не помня да е имало години…
  Пътеката край нас е вече тясна:
  по нея двама души как да минат?

  Мълчи преобразеното пространство.
  Снегът се сипе бавно на земята.
  Затрупва той с еднакво постоянство
  и съвършенството, и грозотата.
  Виж: вкаменелости от друга ера –
  спят спомени под бронята му чиста.

  Нима над тебе моята любов довчера
  кръжеше
  като самолет над заледена писта?!

  .

  СТО ГОДИНИ САМОТА

  Когато животът ми се преобърна
  като ръкавица, захвърлена след зимата,
  нищо видимо не се случи;
  просто изведнъж
  станах добра към околните,
  небрежна към римата,
  благодарна на въздуха,
  снизходителна – към един мъж.
  Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
  ако някой ми кажеше,
  че и в ада имало черква,
  че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
  дори когато тя мен самата зачерква…

  Зная: съмва сега на другия край на Екватора.
  Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.
  Слушам пак новини –
  за посоката нощна на вятъра
  „на днешния ден през последните сто години”.

  И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,
  как да кажа на някого:
  “Светлината – и тя е временна…”
  А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
  под който
  се хвърли
  Каренина.

  .

  НЕИЗБЕЖНО

  Той какъв ми е?
  Брат, сътрапезник, любим?
  Мисълта съживи, хоризонта извая.
  Друго нямам какво пред съда да призная.
  (Щом за мене е огън – за вас ще е дим.)

  Недостатък? Висок е –
  на разум и ръст
  И не зная какво са – хазарт или навик
  тези срещи в тълпата от хора дребнави.
  (Щом за вас е разтуха – за мен ще е кръст.)

  Той е всякакъв – скитник, нашественик, гост.
  Не умее от думите да се отмята.
  Изповядва закона първичен и прост:
  да е умен мъжът и красива – жената.

  Че така е – разбирам. Той няма вина.
  И отново над римите – полужива,
  бледа – аз ще осъмвам…

  …А той ще заспива
  върху гладкото рамо на красива жена.

  .

  ЧИСТ ВЪЗДУХ

  Колкото пъти погледна нагоре –
  той проветрява.
  Винаги е отворено само едното крило на прозореца.
  Може би проветрява след гости,
  при него осъмнали,
  или върху котлона е изкипяло кафето,
  или просто обича чистия въздух.

  Сигурно въздухът в стаята се е сменил
  без остатък.
  Мисля си, че и човекът сменил се е
  като въздушните пластове
  и ако се появи изведнъж на прозореца –
  няма да го позная.
  (Както почтеният рецидивист
  упорито отказва пред следствието
  съучастника си да познае.)

  Но нима имам правото да го упреквам
  за това, че докато аз съм живяла насън,
  той е спал на отворен прозорец?..

  .

  ПРИПИСКА
  КЪМ МИТОЛОГИЯТА

  Ето го човека –
  в натежалата от плод градина
  с прабиблейската си половинка;
  всеки е зает с посилното, определено свише,
  и додето Бог придрямва си на сянка,
  встъпва в своите права Змията…
  Виждам я,
  приплъзва се нататък –
  толкова несбъднати сюжети я очакват!
  Клеопатра още спи под балдахина
  и Херакъл в люлката си гука,
  Евридика си плете венец от маргаритки,
  Принцът на Екзюпери за розата тъгува…

  Пъстрокожа, жълтоока, движи се змията,
  векове пребродила, при мен ще стигне,
  ще ми каже: „Добър ден, сестрице!
  Мъдра съм, но нещо не разбирам:
  чудесата на живота са неизброими,
  а родът човешки е вторачен
  само в две от тях –
  любов и смърт…”
  „Свий се до сърцето ми!” – ще й прошепна
  с устни побелели.
  …И ще ме събуди кукуригането на петела.

  .

  ГЕОГРАФИЯ

  Да се оплаквам от самотност?
  Смешно е –
  сред тази полудяла Ниагара
  от гласове ту ясни, ту размесени,
  от толкова лица – като на гара.

  Да чакам думи някакви нечувани
  сред пирамидите от вечни книги
  и в делничния прах да търся чудото
  на златоносните прашинки?.. Стига!

  С годините все повече разбирам,
  че няма личността ми истинско значение
  за друг, освен за моите родители
  и двете същества,
  от мен родени.

  Единствено във тях съм недокосната
  от разочарования и рани,
  те ме обичат безпричинно, просто.
  Останалите – вещо са ме хранили

  с метафори, хиперболи, сюжети –
  литературна блудкава попара –
  и все отнякъде назаем взети,
  и винаги с един финал – Сахара.

  О, как познавам тази география!
  Но пак през равнодушните й пясъци
  поемам; не измамена – примамвана
  от досега несрещнати оазиси.

  И само в тебе вярвам, споделеност,
  във твоите обятия разтворени,
  когато ме зовеш
  при теб да слезна
  с ръце безбройни от стъбла и корени.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Надя Попова е родена през 1952 г. в София. Завършила е Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Близо три десетилетия я свързват с Българското национално радио, по-точно – с редакция “Култура” на програма “Христо Ботев”. Работила е също в редакция “Поезия и драматургия” на изд. “Народна култура” и в сп. “Панорама”. Автор е на стихосбирките “Линия на живота” (1981), “Новолуние” (1987), “Къщи за събаряне” (1993), “Безславни празници” (1996), “Рисунки по памет” (2003), “Всичко се сбъдна” (2019), “Послепис за зрящи” (2021), “Нетленна светлина” (2021), „Азбука за слепи“ (2025). Носител на наградата “Владимир Башев” (за най-добра дебютна книга) и на националната литературна награда “Изворът на Белоногата” – за цялостно творчество. Превежда класическа и съвременна руска литература, проза и философия. Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България.

  .

• Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Анжела Цанева

  .

  Публикацията съдържа отличена с голяма награда творба от Националния ученически конкурс на тема „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Творбата е на Анжела Цанева, 10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – Бургас, възрастова група 8.-12. клас.

  .

  

  Награденият текст, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.

  .

  

  Друи наградени творби от конкурса „Завръщане към корените“ – 2025 може да се видят тук и тук и тук.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Анжела Димчева Цанева,
  10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – гр. Бургас
  Консултант: Калина Атанасова (баба на авторката)

  .

  „ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ‘“
  (Родовата памет е жива)

  .

  Понякога днес ни е трудно да намираме своята пътечка в живота. Често се лутаме, тръгваме, връщаме се… и пак отново. Но в даден момент неизменно стигаме до своите корени и постепенно научаваме уроците на живота. Така откриваме смисъла на нашето съществуване и осъзнаваме най-важното – да оставим следа след себе си.

  Казват, че нашето поколение е прагматично и консуматорско. Но аз искам да вярвам, че Добротата у хората все още е жива. Стоя пред вече малко избелелите портрети на моите прародители… Замислям се за живота им.

  Какво всъщност е един човешки живот! И тръгвам по нишката на моите корени… в спомените и разказите за техния живот. Как в онези трудни години на войни, глад и лишения те са дарявали обич и доброта. В ума ми не се побира как тези хора от Македония и Одринска Тракия, останали извън границите на Отечеството, са започнали живота си отново от нулата в изстрадалата си Родина. Тогава те като хиляди други българи са принудени с жестоки насилия от страна на турските власти да напуснат родните си места и, изоставяйки родните къщи, нивите, градините и спомените от детството и младостта си, да потърсят спасение в пределите на Майка България

  Губя се в спомените на родителите и своите… Спомените избледняват като снимките… Някои от моите предци са само имена… Тези хора са били откъснати от домовете си. Тръгнали са с души, обзети от страх и ужас, без никаква представа за това какво ги очаква – и в същото време изпълнени с решителност, надежда и вяра за едно ново начало. Българският силен дух, оцелял през вековното робство, им давал сили и им вдъхвал смелост да посрещнат и преодолеят всички пречки по пътя им.

  Когато бях малка, прекарвах всяко лято с моята баба при нейната майка – баба Руска в Айтос. Тя често разказваше интересни случки за нейното детство и за историята на нейния род, чиито корени са от Източна Тракия в Турция. Моята баба Калинка, както и нейния брат – дядо Наско я разпитваха, защото искаха да научат повече за миналото на рода и да запишат историята му, за да може ние, потомците на този род, да я познаваме. Баба Руска разказваше как нейните родители и близки роднини, родом от Синекли, близо до Силиври на Мраморно море, са били прогонени, както тя казваше „само с ризата на гърба си“, защото е имало опасност за живота им.

  По-късно прочетох разказа на моята прабаба Руска, който баба и дядо Наско бяха записали. Не мога да опиша вълнението, което изпитвах, докато го четях и се опитвах да си представя всичко, сякаш мислено се пренасях далеч във времето назад.

  Прадядото и прабабата на моята прабаба Руска – Христо и Аргира са родени около 1835-1840 г. и са живели в Синекли, Лозенградско. Имали са трима синове: Вълко, дядото на баба Руска, Тодор и Никола, и една дъщеря Ставрина. Тя била омъжена за грък и живеела в Истанбул. Съпругът й, гъркът, по-късно откраднал баба Хриса, бабата на баба Руска, за дядо Вълко. Тя не го искала, защото си имала друг на сърце. Но след като пренощувала при него, по принуда, останала, нямала друг избор. Такъв бил тогава адетът (обичаят). Оженили се 1884-1885 г. След брака дядо Вълко като пренасял чували с жито изтървал един чувал и счупил крака си. Затова куцал до края на живота си.

  Сестрата на дядо Вълко, Ставрина, през 1936 г. успяла да се размени със семейството на един турчин. Той отишъл в Истанбул, а тя със съпруга си и единият си син пристигнали в България и се установили в Търговище. Другият им син Никола (Николаки, както сам се наричал) бил женен за гъркиня и останал в Истанбул.

  Баба Хриса и дядо Вълко – родители на Тодор, бащата на баба Руска, създали с обич девет деца:

  Първото било момченце, много красиво, бузесто и беличко. Майка му, баба Хриса, била млада и много скопосна. Изплела му хубава премяна, нагласила го и го извела на хорото, когато направило 40 дни. Всички много го харесали и много му се радвали. Може би някой го е погледнал с лоши очи и го е урочасал, както казали бабите. А може пък някой да не е харесал името му – Мустакли, турско име, на дете в изцяло българско село. Не се знае кой го е избрал и каква била истината, но скоро след това детето залиняло и починало. Майка му много плакала и скърбила. Нареждала следващото й детенце да е черно и грозно, та никой да не го харесва, но да е здравичко и живо.

  Така и станало. През 1886г се родил Тодор, бащата на моята прабаба Руска – твърде мургав, но, както казвали по-късно, бил здрав и силен българин, устоял на не една война и битка.

  След Тодор са имали две момчета-близнаци, Христо и Христак. Те починали и двамата на осемгодишна възраст. Били много буйни деца и баба Хриса често в яда си им казвала: „Да се не видите дано!“. По-късно, заради смъртта им, заклела децата си никога да не проклинат децата си.

  После се родила Марийка. Тя починала на възраст 5-6 годинки, по много нелеп начин. В селото всички сеели и гледали коноп, основно за да го използват за влакна. Те се добивали чрез изчукване на снопчета коноп. Отпадъкът изхвърляли на купи пред дворовете. Децата често си играели, като се катерели по тях. Твърде сухи, обаче, те били лесно запалими. При една такава игра в един миг избухнали пламъци и близнали рокличката на слабичкото момиченце. Другите деца се разпищели, но докато дойдат възрастните, Марийка изгоряла пред очите им. Какво е имала да преживее тази майка, каква сила е имала, за да не се удави в тази голяма мъка!

  Другите деца на дядо Вълко и баба Хриса били: Иван, по-малък брат на дядо Тодор, роден 1896 г.; Кальопа, родена 1899 г. Последни са две момичета-близначки Яна (Янула) и Стефка (Ставрина), родени 1900 г.

  Чичото на дядо Тодор, брат на дядо Вълко, е работел в Омурча, близо до Чорлу, на северното крайбрежие на Мраморно море, при някакъв турски бей. Работел много, представял се много добре и бил негово доверено лице. При този свой чичо Тодор, на когото е бил кръстен, е работел и бащата на баба Руска, Тодор. Тогава е бил 20-годишен, преди да отиде в турската армия. Този брат на дядо Вълко останал вдовец млад и децата му били отгледани от баба им Аргира и жената на брат му, баба Хриса.

  През 1912 година, изгонени от Турция, цялото семейство се изселило и пристигнало в Айтос. Тук били приети от Майка България голяма част от бежанците от Източна Тракия. По време на бягството от Турция хората оглеждали многобройните убити по пътя със свито сърце, да не е някои близък, а баба Хриса обръщала труповете на турските войници, за да види дали не е синът й. Отдавна го били отписали, но все пак дълбоко в дущата й мъждукала малка надежда, че е жив…

  Дядо Тодор говорел перфектно гръцки и турски език. Докато служел в турската войска като редовен войник, се представял за грък и имал покой. Служил три години. През 1909 г. избягал от армията и отишъл в Истанбул при леля си – сестрата на дядо Вълко. Съпругът й и братовчедите му го скрили. Като гърци – турците не ги закачали и тормозели. Тук, в дома на леля си, той престоял няколко години. Че е българин, на турците го издал някакъв българин. Заловили го и го измъчвали. До последно отричал българския си произход, твърдял, че е грък, и го освободили.

  Друг грък, приятел на братовчедите и свако му, го приели в дома си. Хранили го, лекували го от побоите в кауша (затвора). След възстановяването му го отвели в руското консулство. Издали му виза за Одеса. Качили го на кораб за там. По пътя корабът спрял на порт Бургас. На пристанището видял да работят като хамали негови приятели от детинството му. Слязъл от кораба. Те не вярвали на очите си, отдавна го били прежалили. Отвели го в Айтос при майка му, баба Хриса. Тя била слисана. Започнала да търси по тялото му нишани (белези) и бенки, които е запомнила от детството му. Не можела да повярва, че е жив. Отдавна го била оплакала. Нямали са никаква вест от него от отиването му в армията и през войната, около 6-7 години. След завръщането си в България дядо Тодор служил и в българската войска през годините на войните още около 3-4 години.

  След края на войните, след една тежка зима през 1918 г., семейството на дядо Вълко напуснало Айтос и се заселило в с. Черешак – на около 20 км южно от село (сега град) Любимец, по пътя за Ивайловград. Близо била новата граница с Турция. Жива била надеждата да се върнат в родните си места, където са оставили имотите си. Така и не дочакали…

  На мястото, където се установили, имало преди време турско село. От колко време е било изоставено не знаели, но когато отишли, имало коприва да се скриеш в нея, т.е. поне две-три години не било обитавано. Не се знаело нищо за бившите жители, нито къде са отишли. Абсолютно всички сгради били опожарени и разрушени. Казвало се Керезли. Името Черешак било от по-късно. Нямало никакви плодни дръвчета, освен сливи и върбинки, които ядели с голямо удоволствие. Вероятно името не е свързано с череши, а има друг смисъл. Останали били десетина кладенци, но не ги използвали от страх да не са отровени. В началото носели вода от реката, а по-късно си изкопали нови кладенци. Всички си помагали. В селото имало три кладенеца, 18-20 м дълбоки, и чешма.

  Първата зима изкарали в землянки, но през пролетта бързо си спретнали малки къщички от замазан с кал плет и слама. Имали дупка в покрива, вместо комин, и огнище в средата. После вече си построили кирпичени къщи и често ги разширявали и благоустроявали. В новото българско село имало 32 къщи.

  В Черешак през 1918 г. дядо Тодор, вече в тридесет и втората си година, за да получи земя (да бъде оземлен), е трябвало да бъде семеен. По поръка на дядо Вълко отишли в Айтос, за да му вземат булка. Накрая харесали Калиопа (Клио, както са я наричали), майката на баба Руска, дъщеря на дядо Яни, роден 1876 /77 г. Те били гърци. Майката на Калиопа умряла млада. Дядо Яни, вдовец, се оженил повторно за баба Милка. Тя била много вита жена. Калиопа, заварена дъщеря, почти не е живяла с тях, била е слугиня още от малка. Тя не знаела нито дума български. Била с 10 години по-млада от дядо Тодор, 20-21 годишна – родена 1896/97 г. Баба Калиопа и дядо Тодор се оженили през 1918 г. Имали четири деца: моята прабаба Руска, род. 1925 г., нейната сестра Мария и двама братя – Васил и Яни. Майка им Калиопа (Клио) също умряла твърде млада, през 1930 г., едва на 33 години. След смъртта й дядо Тодор не се е женил повторно. За осиротелите му деца на две, четири, осем и десет години, грижите поели баба им Хриса и жената на брат му, чина Елена. Те ги отгледали, заедно с нейните пет деца. До края на живота си баба Руска и нейните братя и сестра я боготворели заради грижите и обичта, с която ги е отгледала. Днес ние само можем да се удивляваме на силата, издръжливостта и благородството на българите от онова време.

  .

  

  .

  През няколко години потомците на Вълковия род организират родови среши в с. Черешак. На една такава среща ходих и аз. От селото няма и следа, само по спомените на някои живи потомци, които са живели там, можахме да добием представа за живота им в него. На тази среща една от внучките на баба Елена – Бойка Радева показа много снимки на хора от рода. Други разказаха различни случки от живота на техни роднини, които вече не са живи. Беше много вълнуващо да се пренесем сто години назад и да си представим живота на нашите предци в селото тогава.

  .

  

  .

  Даскал Драганов бил емблематична фигура в историята на селото. Той бил първият учител, назначен в новопостроеното през 1930 г. училище. Фотографията най-вероятно е направена при откриването на учебната година на четвъртата година от построяването на сградата.

  За мен беше много интересно да науча толкова неща за живота на българите, мои роднини, предци от рода през тези минали години. Все едно се срещах на живо с историята.

  Обещах си да ходя на всички срещи, на които ще се запозная с още братовчеди от рода. Заедно ще продължим да допълваме родословното дърво.

  .

  

  .

  Този стенопис (б.р.: на снимката вляво) е направен от един художник от Вълковия род – Димитър Скарлатов.

  През септември 2015 г. моята баба, заедно с брат си и техни братовчеди, потомци от Вълковия род от Бургас, Пловдив, Русе, Хасково, Любимец, решиха да посетят родните места в Турция. Отишли са на мястото, където са били църквата и къщите на някои от семействата, от които не било останало нищо, само част от дуварите (каменните огради). Срещнали се със жители на Силиври, близо до Синекли, на брега на Мраморно море.

  .

  

  .

  Баба беше много доволна, изпълнена с много впечатления, не спираше да ми разказва и аз си помислих, че непременно ще отида и аз някой ден, за да пия от извора на корените си.

  .

  

  .

• Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Мария Илинска

   

  Публикацията съдържа наградената със специална награда творба от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Тя е на Мария Илинска, възрастова група 5.-7. клас. Други наградени творби от същия конкурс (на Теодор Дечев и Виктор Филипов от възрастова група 8-12 клас) могат да се видят тук.

  Творбата на Мария Илинска, както и показаната по-долу рисунка, която е на Аида Муфлех, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.

  .

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

   

  Мария Илиева Илинска, 7. клас,
  ПМГ „Атанас Радев“ – гр. Ямбол
  Консултант: Нели Чамова, учител по история

  .

  ЗА РОДА ХАДЖИКИРОВИ ОТ С. БУЛГАРКЬОЙ, ИЗТОЧНА ТРАКИЯ

  .

  Резюме: Разказът за рода Хаджикирови от с. Булгаркьой, Източна Тракия, проследява преживяванията на български бежанци в периода 1913–1952 г., от изселването им до смъртта на една от участничките в събитията. Сведенията за тази история получих от наследниците на Олга Хаджикирова, включително някои от снимките, а други съм събрала от интернет. Използвах материали от книги и статии, които съм посочила в списък с използвана литература.

  Доклад

  Село Булгаркьой или, както самите хора, избягали през 1913 г., го наричат – Булгаркево, се намира до гр. Кешан. Днешното му име е Йенимухаджир. Селото било голямо и чисто българско. Подробни сведения дава академик Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. Хората отглеждали, освен традиционните зърнени култури, също и сусам, от който приготвяли масло, цитрусови плодове – лимони, портокали; развивали и животновъдство, но само за задоволяване на собствените си нужди. Търгували със земеделската продукция в големите градове в околността – Кешан и Малгара. За разплащане използвали златни монети – малки турски лири по 7 грама и големи монети – пендолири – равни на 5 малки, по 35 грама 22 каратово злато. Къщите на булгаркьойци били изградени предимно от камък и дървен материал.

  Хаджи Киро Тодоров, главата на рода, починал през 1910 г. и през лятото на 1913 г. е трябвало да извадят костите му и да ги измият с мляко – обичай, който е засвидетелстван в Родопите; за съжаление семейството не успяло да изпълни ритуала заради нещастните събития през юли същата година. Днес българското гробище е запазено и дори е отбелязано на картите. Произходът на жителите на с. Булгаркьой от Западните Родопи е доказан, освен от погребалните ритуали, а също и по лингвистични данни от академик Любомир Милетич.

  Хаджи Киро оставил на съпругата си Мария и седемте им деца над 1000 дка земя, два дюкяна и маслобойна (правели са олио от сусам). Децата им се казват Злата, на около 28 г. през 1913 г.; Тодор, на 26 г. – и двамата женени; Олга, на 18 г., сгодена; Димитър, на 16 г.; Димитрина, на 9 г.; Иван, на 5 г.; и Илия, на 2 г. Големите момчета са завършили класното училище в селото, а след това гимназия в гр. Кешан. Интересна е историята на името, което получава главната героиня в моя разказ – Олга. След първите си две деца – Злата и Тодор, Мария Хаджикирова шест години губи своите следващи бебета. Жените от селото я съветват да кръсти следващото момиче на руската княгиня Олга, която по това време се смята за закрилница на българите (в историческите извори няма достоверни факти руската аристократка да е свързана с нашата история). Новородената Олга оцелява и след нея се раждат още четири здрави деца.

  В селото често идвали турци, които влизали в къщите на българите през нощта, търсейки злато, защото в околността се знаело, че булгаркьойци са богати. Сред най-тормозените били Хаджи Киро и богатият търговец Мърдю. Семейството било вярващо и посещавало черквата в селото – „Св. Константин и Елена“, като били и едни основните дарители на храма.

  По време на Междусъюзническата война през 1913 г., Османската империя се възползва от факта, че българската армия се бие срещу Гърция и Сърбия, и реокупира Одринска Тракия. Този акт сам по себе си не е толкова трагичен, ако турците не бяха го извършили с нечувана жестокост – физическо изтребление на българите в региона или, както учените го наричат – геноцид. Завинаги са прогонени от родните си места над 350 000 българи, а над 65 000 са избити… през ХХ в. в Европа.

  Трагедията заварила семейството в подготовка на сватбата на Олга – третото дете, чийто годеник Атанас, на 26 г., работел в единия дюкян, заедно с най-големия син Тодор. На 7 юли 1913 г. в с. Булгаркьой пристигат турци и съобщават, че искат всички мъже да се съберат на Бойдиновия мост (селото остава на изток от линията Мидия – Енос, т.е. в Османската империя, според Лондонския договор от 17.05.1913 г.). Годеникът Атанас отива, но Тодор Хаджикиров решил да не изпълни заповедта и останал в дюкяна. Почти всички мъже на моста са убити от скритите в храстите картечници, а османците тръгват из селото да плячкосват и да събират жените. Тодор се скрива в мазето и, въпреки че дюкянът е подпален, той успява да излезе и да тръгне да търси близките си. Мария Хаджикирова заедно с останалите си деца се скрива в една къща и преоблича 16-годишния Димитър в женски дрехи, но турците го разпознават, започват да го бият (за това споменава и Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“), а след това го застрелват пред очите на семейството му – това е първата свидна жертва на рода.

  Почти всички жени от селото успяват да избягат, докато турците грабят и палят къщите. 40 дни те се крият по нивите, хранят се с варено жито от неприбраната реколта. Много от тях изоставят бебетата си в гората, за да не ги издадат с плача си; това прави и Янка, съпруга на Тодор, за щастие той намира изоставеното си дете, но малко по-късно малкото умира. Турците успяват да открият жените и ги повеждат към морето. По пътя много жени са насилвани, но Мария Хаджикирова откупува честта на дъщерите и снаха си със злато, което е успяла да вземе със себе си. Всички заловени жители на с. Булгаркой са прехвърлени на малоазийския бряг, като им казват, че ще бъдат продадени на арабските пазари като роби. За щастие чужди консули научават за участта на българите и ги спасяват (в разказа не е ясно дали става въпрос за руския или италианския консул). Бежанците са качени на кораб и отведени първо във Варна, а след това в Русе. В дунавския град Олга Хаджикирова става готвачка в богато семейство, за да печели пари, а войниците дават шинели на по-малките деца да се стоплят през идващата есен. Иван Хаджикиров, на 6 г., забавлява войниците като прави въртележка с награди, а милостивите русенци оставят по някоя пара след като спечелят от импровизираната лотария.

  След като завладяват изоставеното село Булгаркой турците го разорават и намират много заровено злато, затова го кръщават Алтън Булгаркьой.

  След края на Междусъюзническата война булгаркьойци желаят да се върнат в Тракия и са преселени в с. Шехинлар, Дедеагачко. Олга Хаджикирова се сгодява повторно, малко по-късно се омъжва за друг свой съселянин – Димо Добринов Димов. Новият зет в рода участва Първата световна война, но след нея България губи и Западна Тракия и булгаркьойци отново са на път – този път окончателно в Царство България. Родът Хаджикирови се заселва в с. Константиново до Мандренското езеро, където се раждат трите деца на Олга и Димо – Костадинка (р. 1925 г.), Мария (р. 1928 г.) и Иван (р. 1931 г.). Вечер, когато си лягат, вместо приказка на децата, се разказва за родното Булгаркево и играят игра, която са научили от майка си: представят семейство от селото като домашни птици: петел, кокошка, ярки и млади петленца – целта е да познаеш кое е семейството.

  За съжаление в село Константиново върлува малария и се налага да се местят отново – този път в с. Лозенец, Ямболско, Хаджикирови получават земя – за всяко семейство по 40 дка и къща. За да осигури земя за прехрана на бежанците в района, правителството пресушава Стралджанското блато и раздава парцелите на нуждаещите се. По-младите членове на рода поемат по свой път – Димитрина се омъжва в друг град, Иван и Илия също се задомяват в Ямбол и започват да се занимават с ресторантьорство и търговия. Младите мъже вземат под наем ресторанта “Стара Америка“ и го превръщат в любимо място на поколения от града край Тунджа. Ресторантът се споменава и в записките на Драган Тенев, който пребивава в Ямбол като студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Факултетите на висшето училище са преместени в различни градове през войната, заради бомбардировките над столицата. Двамата братя търгуват с платове и вино, които изнасят за Гърция. Барман в ресторанта е зет им, съпруг на Олга – Димо, който през почивните дни се прибира в Лозенец, за да обработва нивата си. Хората от селото започват да го наричат Димо Америката, а децата му – малките американчета. Семейството има роднини в съседните села – Атолово и Венец. Тодор се мести да живее със семейството си в Сливен, като взима и майка си – Мария Хаджикирова, която умира през 1925 г., но уви, гробът й не е запазен.

  Специално за бежанците са построени т. нар. Шаронски къщи. Наричани са бежански или Шаронски, на името на Рьоне Шарон, специален комисар на Обществото на народите за бежанците. В България са построени над 10 000 такива къщи, които в някои селища обособяват цели квартали. Архитектурният план на Шаронските къщи е създаден от самия Рьоне Шарон и представлява едноетажна постройка с общо помещение и една или две стаи с отделен вход. Въпреки простата си конструкция, тези къщи се оказват изключително здрави и осигуряват дом на поколения бежански семейства. Идеята на Шарон е градежът да бъде изцяло от местни материали, като по този начин се цели подпомагане на икономиката в района, както и възможност за осигуряване на работа за бежанците чрез развитие на различни занаяти, свързани със строителството. За построяването на къщите на България е отпуснат т. нар. Бежански заем, който е първият външен заем на страната след Първата световна война, за срок от 40 години (правителството на А. Ляпчев).

  Нека се върнем на главните герои в нашия разказ – родът Хаджикирови. През 1939 г. започва нова война – Втората световна, но за щастие България не участва пряко в нея. Братята Иван и Илия Хаджикирови продължават да търгуват в Ямболския край, в Гърция и да работят в ресторанта. За съжаление през 1944 г. на власт в България идва БКП, която с помощта на Червената армия налага съветския модел на управление – пълна национализация на частната собственост. Двамата братя губят всичко, покрусени и съсипани умират от рак – Илия през 1957 г., оставяйки три сирачета, а Иван през 1958 г. оставя вдовицата си с пет малки деца.

  Олга Хаджикирова Димова умира на 05.10.1952 г. Голямата й дъщеря Костадинка е омъжена, синът Иван по това време е войник, при нея е само малката й дъщеря Мария. Последните думи на Олга са: “Отивам при Атанас, той ме чака при Бойдиновия мост!“.

  .

  Използвана литература:

  1. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ – акад. Любомир Милетич
  2. „Низ ужаса на пламъците“ – Н. Шумарев
  3. Статии от интернет
  4. Спомени на Олга Хаджикирова, разказани на децата й, записани от внуците й.

  .

• Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Теодор Дечев и Виктор Филипов

   

  Публикацията съдържа две наградени творби от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. 

  Творбите са съответно на Теодор Дечев (9. клас, Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – София) и Виктор Филипов (11. клас, 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – София), отличени с големи награди във възрастовата група 8.-12. клас. 

  Наградените текстове, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.

  .

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Теодор Теодоров Дечев, 9. клас,
  Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – гр. София

  .

  

  „СЕМЕЙНАТА САГА“,

  КОЯТО ПАЗИМ, НО НЕ РАЗМАХВАМЕ

  .

  В моето семейство темата за предците, родовата памет и за помненето на миналото се коментира много. Разказват се подробности, събират се книги, в които има сведения за наши прародители. От друга страна, родителите ми избягват да излагат на показ публично историята на рода ни, защото очевидно смятат, че това може да бъде прието за самохвалство.

  Действително, доста трудно е да се намери „златното сечение“ – степента, до която разказването на родовата история не е преминало в безвкусно самоизтъкване, още повече, че ние самите нямаме никаква заслуга за това кои са нашите предци. Тяхна е заслугата, че нас ни има.

  Всъщност, струва ми се, че е важно да знаем откъде идваме и кои са били нашите предшественици, без значение дали те са били изтъкнати личности или хора, които днес наричаме „средно статистически“. Дори и да са били нелицеприятни хора и обект на историческо отричане, пак не можем и не бива да отричаме родствената си връзка с тях. Напълно сме в правото си да не сме съгласни с това, което са правили, и да не приемаме възгледите им, но би било глупаво, а и малко подло, да се отказваме от чисто генетичната си връзка с тях.

  В историята на рода ни присъстват всички елементи на една пълноценна семейна сага. Когато бях в началните класове, учителката ни поиска да занесем в училище родословните си дървета. Оказа се, че става дума за много „клонато“ родословно дърво, с дълбоки корени и драматична история.

  В тази история има преселение и бягство. Родът на баща ми по негова майчина линия, още през седемнадесети век са избягали от Костурско. Бягали са вкупом много родове, много от тях свързани с роднински връзки. Очевидно причината за преселението е било някакво голямо насилие, защото бегълците са прекосили голямо разстояние и са спрели чак в Сопот.

  Тук е мястото да направим разликата между позоваването на родовата памет и научното изследване. В нашата семейна история, случаят с бягството от Костурско е разказван от бабата на прабаба ми. Тя се е казвала Слава, а прабаба ми – Славка. Баба Слава е разказвала с доста големи подробности, но не е можела добре да определи географски откъде е тръгнал бъдещият сопотски клон на нашия род. На упоритото разпитване от страна на внучка й, отговорът е бил – „от Нямско“.

  Дълго време този отговор е будил недоумение и различни хипотези, вариращи от Албания до Банат, но в крайна сметка известната изследователка Милена Цанева, проследявайки историята и произхода на Вазовия род, открива точното име на селото в Костурско, откъдето е започнало голямото бягство към Сопот. Да, но бабата на прабаба ми – баба Слава и майката на Вазов са били и приятелки, и роднини. Факт, с който мнозина биха се хвалили, но не и моите родители, защото те си дават сметка, че нямат заслуга за това.

  Всъщност, в онези времена жителите на подбалканските градчета са били свързани в сложна мрежа от родства и формулата „всички сме братовчеди“ е била напълно в сила. Парадоксалното е, че родовете на Ботев и Вазов са роднини. Родовете на Евлоги и Христо Георгиеви, от една страна, и на Христо Ботев от друга, също са били свързани, като връзката е минавала точно през сопотския клон на нашия род.

  Знаем, че в Румъния Христо Ботев и Евлоги Георгиев не са били в най-добри отношения и е любопитно дали са знаели, че са рода…

  За сметка на бежанския сопотски клон, етрополският клон на рода ни (пак бащиният ми род по майчина линия) не е изпитал подобни премеждия. Етрополците са били силно привилегировани в Отоманската империя, заради задълженията им да охраняват няколко старопланински прохода и заради това, че са се занимавали с добив на желязо. Саксонски рудари са донесли в Етрополе технологията за добив на желязо с примитивни доменни пещи, наричани „видни“. Властта е имала голяма нужда от етрополската металургия и затова турчин не е можел да мине на кон през Етрополе, нито пък да се засели там.

  До Освобождението българин в Етрополе не е похващал земеделска работа. Ливадите са се давали под наем на каракачаните, които пасели там многохилядните си овчи стада. Впрочем, веднъж каракачаните се измъкнали без да платят, а за договора с тях отговарял един мой прародител. Човекът продал един от дюкяните си и възстановил сумата в общинската хазна.

  Интересното е, че турци се заселват в Етрополе чак след като завоеванията на Отоманската империя секват и владенията на султана в Унгария са загубени. В Етрополе се заселват турци, които са… бежанци от Будапеща. Те се заемат със земеделие, защото българите нямат никакъв интерес към него. Двата етноса живели в мир и разбирателство чак до Освободителната война, когато турците предпочели да не се срещат очи в очи с армията на генерал Гурко и поели към поредното си преселение. Но дотогава в Етрополе всички въпроси от общ интерес се решавали в „Парламенто – Межлиси“, общ съвет на двете народности.

  Моите етрополски предци принадлежат към прочутия Хаджи-Христов род. Хаджи Христо бил хаджия, защото се случило така, че се родил в Йерусалим и бил кръстен в река Йордан, по време на хаджилъка на родителите си. Тогава до Светите земи се пътувало с месеци и такова пътешествие често било смисълът и кулминацията на живота на по-заможните българи. Бащата на Хаджи Христо – Хаджи Пейо Стоянов е успял да изпълни тази мисия и дори се завърнал с наследник от хаджилъка.

  Братът на Хаджи Христо е Тодор Пеев – съратник на Васил Левски, създател на комитета в Етрополе, съавтор на устава на БРЦК и един от секретарите на Българското книжовно дружество. Съавтор, защото уставът е написан от Любен Каравелов, Васил Левски и него самия. И тук се досещате защо моите родители не се хвалят с предците си – направеното от Тодор Пеев е негова заслуга, а не тяхна.

  Самият Тодор Пеев е бил изключително колоритна фигура. Когато Хаджи Пейо Стоянов напуска този грешен свят, Тодор Пеев поисква своята част от наследството изцяло в пари и отива да учи в Цариград. Там учи в католическия колеж на отец Йожен Боре – човек, който според някои историци е изпълнявал длъжност, която днес биха нарекли „резидент“ на разузнаването на Ватикана в Отоманската империя. Тодор Пеев със сигурност е научил от него много неща.

  За съжаление, малко преди да завърши, бъдещият съратник на Левски и Каравелов свършил парите. По онова време не се държало толкова на дипломата и добрият отец Йожен намерил работа на Тодор Пеев като учител в Силистра. От този момент той дълго време ще бъде „даскал Тодор“. Поради почти незабавното си включване в църковните борби, даскал Тодор ще трябва скоро да напусне и след известно даскалуване в Кюстендил да се завърне в Етрополе.

  В Етрополе ще го намери Левски и ще започне революционната му кариера. В Български исторически архив са запазени изключително интересни писма от Тодор Пеев до Васил Левски. От тях се разбира, че двамата са обмисляли обиколка на днешната Вардарска Македония.

  Обирът на султановата хазна в Арабаконак довежда до изпращането на Тодор Пеев във Влашко. Изпраща го „Парламенто – Меджлиси“, защото етрополци – и българи, и турци – са били заплашени от властта, че ще бъдат задължени да възстановят ограбеното. Тогава той е бил младоженец – от сватбата му са били минали около двадесет дни. Турците тържествено му обещали, че ще пазят жена му, докато той с още двама души търси обирджиите в Румъния. Интересното е, че турците спазили обещанието си, дори и след като станало ясно, че Тодор Пеев е бил председател на революционния комитет.

  В Румъния, след като става ясно, че няма как да се върне у дома, Тодор Пеев става втория по ред секретар на Българското книжовно дружество, след Васил Д. Стоянов. Става дума за същото дружество, което по-късно ще стане Българска академия на науките. Пак там, Тодор Пеев другарува с Христо Ботев. Едно от най-хубавите писма на Христо Ботев, което се цитира в нашите учебници, е адресирано до Тодор Пеев. То започва с думите „Драгинко Пейов“. В него е и репликата: „Ще направя кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите“.

  Тодор Пеев е човекът, изпратил Христо Ботев на пристанището, където той ще се качи на кораба „Радецки“, за да потегли към безсмъртието. След Освобождението Тодор Пеев ще продължи с революционната си и политическа дейност, за да бъде накрая „самоубит“ по мистериозен начин.

  Всичко това е малка част от „семейната сага“. Ние я пазим, защото е важно човек да знае произхода си. Човек трябва да обича и Родината, и рода си. Но това не значи, че това може да ни даде основание да се смятаме за нещо повече от останалите хора. Къде ще се озовем в общественото одобрение, зависи изцяло от нас. То може да бъде резултат само на нашите дела.

   

  ––––––––––––––––––––––––-

  Виктор Светославов Филипов, 11. клас,
  32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – гр. София
  Консултант: Малинка Цветкова (баба на автора)

  .

  

  .

  КОРЕНИ, ВРЕМЕ И СЪДБА

  .

  Нашето минало в нашето съвремие. Нещо, което аз изпитах и ми се случи в един прекрасен учебен ден. Навярно винаги съм имал интерес към историята – дали заради семейни истории, които съм слушал като дете, или просто сладкото чувство на гордост от моята родина бавно ме е завладяло през годините, през които съм пораствал, научавайки все повече и повече за България.

  – Запишете: Христо Смирненски, заглавие „Зимни вечери“.

  Това са думите, които отекват в ума ми, когато започвам тази история. Аз знаех името на Христо Смирненски и познавах част от творчеството му. Понятни за мен бяха негови творби като „Братчетата на Гаврош“, „Горчиво кафе“, „Приказка за стълбата“ и „Старият музикант“.

  – Сега накратко неговата биография – каза моята любима, изключително уважавана от мен учителка по български и литература, която винаги ми е помагала и ме е вдъхновявала да пиша!

  Христо Димитров Измирлиев, познат на поколения българи под литературния псевдоним Христо Смирненски, е едно от най-светлите имена в българската поезия. Роден е в град Кукуш през 1898 г.

  Само това изречение ми беше достатъчно, за да се сетя. Аз бях чувал името на този град. Знаех, че имам прадеди, които са били оттам – българи! Но не знаех подробности. Моята баба и дядо са ми разказвали за тях, когато бях малък, но навярно сега не беше останало много от тези така ценни родови истории в моята памет. Усетих чувство, което ме накара да изпитам нужда да науча повече. Усещане за нещо познато и странно уютно, примамващо. Сякаш това име на града беше част от мен и моята същност. За Смирненски вече знаех на какви теми обръща внимание и какво описва от онази тогавашна България. Сцени на мъка, скръб и неволи на изпадналите в нищета в обществото. Тягостната съдба в бедните квартали на града.

  Но ми се искаше да разбера повече и за моето семейство.

  Училищният ден свърши. На прибиране аз мислех и размишлявах за онова време – първите няколко десетилетия на 20-и век, които познавах, но не в дълбочина, особено в социален план. (Проверих и града в интернет – Кукуш днес е град недалеч от Солун, в регион Егейска Македония, в Гърция.) За мен беше истинско щастие да мога да видя, познавам и говоря с моята прабаба, която е родена през 1927-ма година. Тя почина на 90 през 2018-а, когато аз бях на 11 години. Бях останал с много скъпи спомени за нея – една толкова усмихната, възпитана и сърдечна жена – и тя сама също ми разказваше за нейния баща, който е от Кукуш! Тя олицетворяваше духа на онова поколение – с топлина в сърцето, скромност в думите и уважение към хората.

  Още през същия ден звъннах на баба и дядо и се разбрахме през уикенда да се видим, и да остана при тях. За мен това беше най-голямата и ценна възможност. Времето мина бързо и събота и неделя дойдоха – пристигнах при баба и дядо. Бях посрещнат с най-мили прегръдки, думи и усмивки! Разказах им за училище, за урока по литература, както и за чутото от мен за Христо Смирненски.

  – Бабо, може ли да ми разкажеш за корените ни? Твоят дядо ли беше също от Кукуш? Забравил съм.

  Баба се усмихна.

  – Ооо, да. Той е бил от Кукуш! Роден е там през 1894-та година и завършва прогимназиалното си образование в българското училище. Бил е много добър математик и е бил от род на столетници. Семейството му е било сравнително заможно.

  – Еха… Това е толкова интересно, бабо! – казах аз, седейки до нея. Сякаш държах в ръцете си албум със стари снимки, които никога не бях виждал, но в ума си ясно си представях всичко, за което тя ми разказваше.

  – Какво още? Разкажи ми – поисках аз.

  – Кукуш е бил почти изцяло български град! Както и целият район там – Егейска Македония! Твоят прапрадядо се е казвал Иванчо и със семейството му са живеели там до Междусъюзническата война през 1913 година, когато градът е изцяло опожарен от гърците! Всички семейства бягат в България, за да се спасят. А той тогава е бил само на 19 години! И така, Иванчо и неговите близки се заселват в Кюстендилско. Там те купуват земя, където създават разкошни овощни градини, с невероятни сортове круши, ябълки и череши. Строят къща и там той се жени и създава семейство с 4 деца, сред които е и баба Цеца (Цветана) – моята майка. Той е бил много добър търговец и е пътувал до съседните страни. Работил е с банки и е помагал на своите братя да си построят къщи, като дори е взимал заеми и за тях! Бил е душата на компанията. В къщата му често са идвали гости. Той е бил много добър приятел с учителя в селото и любимото им занимание е било да се състезават по решаване на задачи, при което прапрадядо ти винаги го е побеждавал! Децата са виждали това и е повлияло после за тяхното образование. Той успява да образова децата си и неговото семейство за пример! През 1930-те години той е искал и е имал възможност да купи жилище в София, но за неговата съпруга Гюргена това било немислимо. Жена от селото да отиде в големия град! Животът в София, макар и привлекателен, й изглеждал далечен и чужд, а те вече си били осигурили добър и спокоен живот.

  Аз слушах нейните думи, опитвайки се да запомня всичко, което казваше. Беше ми много интересно и бях истински щастлив, че можех да слушам тази история и да се пренеса в онова време. Този разказ ме научи, че дори да си загубил всичко и да започнеш отначало на друго място, не трябва да губиш вяра, а чрез максимален труд и усилия да продължиш напред и да сбъдваш това, което искаш да постигнеш в живота си.

  За мен това беше не само завръщане в миналото, но и досег до борбения дух на българите от Кукуш, които, въпреки трудностите, никога не се предават. Това са истински българи, които са се борили за своята свобода и независимост (включително църковна), изградили буден български град и се стремели да запазят своята култура, традиции и национална идентичност.

  През цялото това време се вълнувах много и изпитах гордост, възхищение и дълбоко уважение към тези хора и техния дух, който бих искал да предам някога и на моите деца!

  .

  

  .

• За книгата на Ангел Колев „Хъш“

   

  Нашият сънародник от Филаделфия, Пенсилвания, и председател на Лигата на българските писатели в САЩ и по света Ангел Колев е представил в началото на лятото новата си книга “ХЪШ. Седем плюс седем” в Генералното консулство на Р България в Ню Йорк. Водещ на събитието е бил генералният ни консул Ангел Ангелов.

  .

  

  Сборникът с разкази и пътеписи „ХЪШ“ (изд.  „Потайниче“, София, 2024) е излязъл по известния проект „За буквите“ на Ангел Колев и съпругата му Мария Колева.

  .

  

   

  „Дошлите на представянето попътуваха с мен по най-любопитните ми маршрути, места, държави, разпънах ги по всичките четири континента. Имаше въпроси, дискутира се и проблемът за запазване на езика и културните ни ценности в българската диаспора зад граница и особено на родените далеч от България деца и внуци.“ – пише авторът за премиерата на „Хъш“ в Ню Йорк.

  .

  

  .

  А ето какво пише за новата книга на Ангел Колев Владимир Шумелов:

  „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“ обединява разкази и пътеписни текстове, но по същество това е травелогия през времена и пространства, изпълнена със завидна наблюдателност за света около нас и житейското всекидневие, но най-вече със социално чувство, състрадание и любов към описваните от него персонажи, в основата на които стои неизчерпаемото му родолюбие. Ангел е от старата школа журналисти в България, вече на изчезване, и това личи отчетливо в наративната му прозаическа техника (той сам се определя като „силно документален автор“). В основата е, естествено, са паметта, рециклирана през спомена, и фрагментираният сюжет, роден от биографичното и автофикцията. […]

  Ангел Колев умее да скъсява времевите дистанции – когато четеш рибарските му истории от Финския залив срещу Кронщад от 70-те години, го виждаш ясно и днес в Атлантика на вездесъщите си риболовни подвизи като един Хемингуей („Два пъти печеля състезания за най-голяма уловена риба в Северния Атлантик. Българин! Блуфиш – атлантически лефер“). И сред купища интересни преживявания от кое ли не кътче по света – Калифорния, Аляска, Перу, Колумбия, Патагония, Пенсилвания със споменни отклонения към Австралия, Амазония, Япония, и най-вече „отвъд“ – към паметта за миналото и родината). Особено показателен за тези „отвъдни“ реминисценции е последният текст „Записки по Пенсилвания и… отвъд“. […]

  „Хъш“ е сложна книга, прозаичен синтез от жанрове и наративни техники, в които съзирам нещо от писането на „преоткрития“ в родината си Георги Божинов, но и от приятеля на автора Йото Пацов (красив български език, богата и характерна образна система в развитие, уникално представена природа); едновременно с това в текстовете са вплетени неимоверно много информация, наблюдателност и любопитство (все пак Ачо е и първокласен журналист). Но преди всичко тази травелогия е книга за търсенето и намирането на себе си през историите на другите, които срещаш по пътя, през любовта към природата и всяко живо същество, хуманизма и родолюбието.
  А Ангел Колев наистина е Хъш – един съвременен български хъш от Фили, Пенсилвания.“

  („Литературен вестник“, бр. 22/2025 г., под заглавие „Един съвременен български хъш от Фили, Пенсилвания“. Цялата статия, поместена на 3 стр. на вестника, вж. тук: LV-22/2025)

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред: Снимките в публикацията са на Мария (Мери) Колева.

  .

• Гложенският сбор

  .

  Разказ от Николай Милчев*

  На втори август в Гложене е сборът. Казват, че някога освен за търговия, сборовете ги правели и за да има за кого да се ожениш. Живееш по колибите като вълк и като див гълъб и няма за кого да се ожениш. Около тебе само сестри и братовчедки, но виж, на сбора – тогава идват моми и от други колиби и села.

  Като наближеше втори август, и чувах:

  – Голямо нещо е сборът, да знаеш! Дядо ти Дико Ошава чак от Букурещ си е дошъл пеша за сбора. И е домъкнал една наковалня на гръб.

  Или:

  – Видяло се е, че ще трябва да се къпя. Азе тука се къпя по веднъж в годината – във Вита за сбора.

  Или:

  – Падне ли един дъжд след сбора, и лятото се свърши.

  Такива работи чувах.

  Не зная кой за какво е чакал сбора някога, откъде се е връщал, кой се е къпал във Вита и кой се е женил, но откакто се помня, сборът си беше за преяждане, препиване и убиване на майка ми от готвене и слугуване.

  Голяма подготовка падаше, голямо чудо.

  Аз и баща ми ходехме с колата за бира чак в Мездра. Една година стигнахме до Шумен за бомбички. Веднъж шофьорът на рейса Ловеч – Стара Загора ни докара четири – пет каси „Загорка“.

  Точехме по шест – седем кила сливова от черничево буре и я изстудявахме в кофи с вода. Бирата – в корита.

  Майка ми ставаше в три през нощта, режеше един баир домати, висок от селото до манастира. Вареше рибена чорба от дребни мренки и кленчета в казан – мора чорба, толкова люта, че като я опитвах, падах в безсъзнание и не си чувствах езика с дни.

  Пържеше кюфтета, поне двеста, агнешко на пара, малки сармички като напръстник – четири-петстотин, баници, баклави, щрудели, пити. Предлагаше мед, конфитюр, бяло сладко, кафета и така нататък, и така нататък.

  Да й помагат идваха сестра й от Тетевен и майка й от Голяма Брестница. Когато накрая към десет часа сутринта свършваха с готвенето и щъкането, и трите жени бяха жълти като джанки от умора, но щастливи.

  Ръцете на майка ми трепереха от умора, но и от притеснение, че могат да дойдат по-малко хора от предната година. Много обичаше да брои гостите – казваше им имената едно по едно и броеше: осемдесет, деветдесет, сто и петнайсет. Веднъж ги изкара сто и деветнайсет и се плескаше по престилката от радост. Колкото повече сборяни, толкова повече уважение за къщата.

  Баща ми беше началник и го обичаха, а нея – медицинската сестра, уважаваха, че ги урежда в болницата, че им бие инжекции и им мери кръвното.

  И сборяните почваха да идват – от Гложене и от колибите, от Тетевен и Рибарица, от Етрополе, Ботевград и Лопян, от Брестниците, от Луковит и Ловеч, от Плевен, от Ъглен и Лазар Станево, от Градешница и Глогово. Идваше и един приятел на баща ми от Казанлък, идваха от Троян и Севлиево, от Априлци и Българене.

  Сега ако ме питате – идвали са и от Париж, от Лондон, Киев и от Ню Йорк, но аз не съм ги виждал от умора, а и те са говорели само на български.

  И майка, леля и баба слугуваха, въртяха се като чекръци в една въртележка от приказки, викове, чаши, чинии, манджи и жега.

  Веднъж майка така се беше уморила, че изчезна. Намерих я заспала в килера на втория етаж, с глава, опряна на гардероба – като войник.

  В този ден – втори август, през къщата ни минаваха големци, генерали, братовчеди, лели и стринки до девето коляно. Много непознати хора, приятели, бивши и бъдещи затворници, болни и здрави. Минаваше и един мечкар с мечка и гъдулка.

  Гостите бяха във вихъра си. Един, който непрекъснато ревеше, че има голям капацитет на ядене, излапа дванайсет кюфтета и си търсеше дървени трупчета, та като си легнел после, да си подпира корема. Горският от Рибарица, слаб като глист, ядеше по половин кило мед и непрекъснато ръсеше меда с пудра захар, че му бил кисел. Комшията ни Дако, като видеше мечката и гъдулката, се събличаше гол до кръста и свиреше с пръсти по акордеона на ребрата си.

  Баща ми беше в разгара си – разправяше вицове и смешки, правеше и обещаваше добрини, псуваше и прощаваше, хвалеше се с ловните си трофеи и сипваше, сипваше ракия. Аз мъкнех бира.

  Баща ми не пиеше капка, но понякога ме караше да правя глупости. Вземаше от някой сборянин цигара, захапваше я насред двора и аз с една въздушна пушка късах цигарата в устата му на две. Нещо като Вилхелм Тел наобратно.
  Един път обаче надмина себе си. Беше накарал своя приятел от Лопян бай Ганчо Киното да донесе на ролки филма „Слонът, моят приятел“. И късно вечерта уреди за гостите ни нещо като частна прожекция в салона на читалището от девет до дванайсет часа през нощта. Добре, ама се разчу и се наложи „Слонът, моят приятел“ да се върти още веднъж за други посетители – от дванайсет до три. Те също бяха гладни за култура.

  Какво ми е било на мене през този ден ли? – Замаяно ми беше, отнесено и отлетяло. И бях там, и не бях.

  Но едно е сигурно – цял ден не слагах и троха в устата. Просто не можех да преглътна – от любов и от вцепенение.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * От сборника „Разтуряй, Злато моме, магиите“
  (ИК „Име“, София, 2021)

  .

• Излезе книга 14/2025 на „Любослов“

  .

  Горди сме да съобщим, че излезе от печат книга 14/2025 на Алманах „ЛЮБОСЛОВ“, издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света!

  Съставители и редактори – Ангел Колев и Людмила Калоянова.

  Поздравления за авторите и всички, допринесли за успешното реализиране на новия брой, Христо Пацов, Калина Томова.

  Поради многобройните запитвания, прилагаме и списък на включените в броя автори.

  .

  

  

  .

  Текст и снимки:

  Лига на българските писатели в САЩ и по света

  .

• Липов цвят

  .

  Едва ли за някого вече е тайна, че аз съм син на овчар, който не можеше да пише и да чете. Но лаврите са за баща ми – овчаря! Не аз извърших скока в поколенията, а именно той! Работеше почти денонощно, за да има за мен. И наистина, имах! Разполагах с толкова много мангизи в джоба си, за които инженерите със семейства само мечтаеха и се трепеха по три месеца, а аз бях още току-що проходил ерген.

  Навремето… Той… Всъщност е бил строител. Обучили го българите в казармата.

  – Ако ги нямаше българите, моето момче – викаше ми често след това, – не знам как щях да ви отгледам. Ние по цял ден сме чели Свещената книга само, ама повечето май само сме я гледали, защото не можем и да я четем дори и сега.

  – Е как бе, тате?

  – Защото е на арабски! Ми, аз не исках да чета на арабски! Защо християните са си превели Библията на десетки езици, създали са си и десетки Библии дори, а ние…? Ми, аз искам на тюркски да чета! Да разбирам за какво се моля. Какво ме интересува езика на арабите? Да, ама те ме караха да уча на арабски. От мен да знаеш – няма по-прости от амуджите на този свят – дори се молят на език, който не разбират. Затова отказах да уча, защото по мое време учехме на арабски.

  – Е как бе, тате?

  – Ми, проста работа… Селяния! Елиф-Бе-Те-Ся… Какво ме интересува мене азбуката на арабите? Протестирах по мой си начин. Така разбирах тогава нещата в моето Делиорманско село. Много по-полезна е азбуката на българите – поне ще ти послужи за нещо. Затова – чети!

  Та, оттам е и у мен неприязънта към арабския език. И сега, докато го чуя и… Даже съм решил да забраня на гроба ми да четат неразбираеми арабски молитви, а само на тюркски – езика, който наистина го усещам.

  Та… Отишъл лично председателят на ТКЗС-то при баща ми. Той тогава работел в СМК-то в Шумен, ако знаете още, какво означава. За тези, които не знаят – Строително-монтажен комбинат – тези, които ви изградиха панелките, в които и днес още живеете и ще живеете, докато пукнете, защото не сте в състояние да изградите нищо друго, защото сте лузъри, ама ако ви го кажа в лицето, се сърдите, а ТКЗС-то е – Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Там са наврели всички селяни навремето комунистите, когато им взели земята.

  – Аман-заман, Ефраимче – рекъл председателят. – Ти майка, ти баща! Ела, моля те, да спасиш положението, че кооперацията заминава. Нямай съмнения – ще ме пратят в Белене! Върни се в селото си. Знам, че си на „ти“ с животните! Сред тях си израснал. Разбираш им езика дори. Мисли и за детето си, син имаш… За Хасанчето мисли! Пък някой ден…

  – Какво?

  – И доктор може да стане!

  – Да бе!

  – Защо пък не? Може и писател дори!

  – Писател?

  – Защо не! Като го гледам какво е очочорено! А и мечтите са безплатни!

  – Аз мошеници в къщата си не ща!

  – Що пък? Може пък да не пише, каквото му диктуват!

  – Аз не искам детето ми да ходи босо и гладно.

  – Е, може пък…

  Ся… председателят не се е доизказал и баща ми така и не разбрал никога, какво е искал да каже. Навярно още тогава е намекнал за падането на комунизма дори, ама това е само в предположенията.

  – Ефраимче… Ще ти дам заплата, за която докторите и писателите само мечтаят – изхвърлил се накрая председателят.

  И баща ми се съгласил, и се върнал, пък и искал да е близо до мама, а не само да се прибира в края на седмицата. Инак как ли е щяла да се роди сестра ми? Взимал е заплата 450 лв. тати, и то по комунизма, когато докторите са получавали по 180 лв., а дори председателят само 280. На всичкото отгоре му плащали за прираст на килограмите на овцете, за млеконадой, за всеки килограм вълна, а за 10 предадени агнета над плана получавал по едно агне, което да занесе в собствената си кошара. Така една пролет осъмнахме с 7 агнета в нашия двор, защото татко наистина разбираше езика на животните и бе израснал сред тях, но само аз знаех, че той почти не се прибираше вкъщи и живееше в кошарата, сред овцете.

  Аз пък научих езика на… мацките! Ох, какви ги говоря пак? На дамите, исках да кажа! Как инак, с толкоз много мангизи в джоба! Още докато ме зърнат и… пликчетата им падаха сами. Тогава все още нямаше прашки и гащичките им бяха памучни, но това не ми пречеше по никакъв начин да ги смъквам, без никакъв свян, а и те нямаха нищо против, въпреки че и много прашки свалих по-късно.

  Мама пък…

  – Събирай липов цвят, докато пасеш овцете в гората, мами – повтаряше ми постоянно. – Че… Ей де е зимата.

  И аз събирах.

  Гарантирам, че не знаете как се бере липов цвят!

  Липов цвят се бере с брадва! Качваш се на дървото и бам-бам… Събаряш няколко клона и после… Сядаш на сянка с тях и… Едно по едно! Липата е дървото, което се възстановява още следващата година. Защитниците на природата да мълчат, защото и повечето от тях са глупаци, както и мнозинството на този свят!

  Ох… защо ви разпрявям сега всичко това?

  Започна преди няколко години.

  Отначало бе лек задух през пролетта. Сякаш някой бе оковал гърдите ми със синджир. Не го приех насериозно – пролетна умора, слабост, претоварване. После усетих парене по бузите си. С всяка година нещата се влошаваха. Поглеждах се в огледалото – червени, нажежени до блясък, все едно някой ме бе пляснал с невидима ръкавица, напоена с коприва.

  После дойдоха игличките. Появиха се изневиделица и започнаха да ме боцкат навсякъде по тялото. Като електрически мравки. Странно усещане – чувствал съм ги в дупето си дори, не се шегувам. Беше като внезапен удар на ток. Като изтръпване и гъдел, но и болка едновременно. Първо мислех, че си въобразявам. Чувствах се унесен. Не исках нищо – нито да говоря, нито да виждам хора, нито да живея дори. Само да спя. Да лежа и най-накрая да се махне всичко. А то не минаваше. Паренето се разливаше по цялото ми тяло. Очите ми сълзяха, гърлото ми сякаш се затваряше. Усещах се като в капан.

  По дяволите, та аз съм лекар! Как не се усетих? Как не предположих дори? Как не се усъмних поне малко?

  Ако аз, човекът, на когото се доверяват болни и отчаяни, не съм успял да се разпозная… какъв шанс имате вие?

  Това е толкова коварно!

  Докато… един ден не паднах под липите.

  Да, под тези прекрасни и благоуханни дървета, които обичах с цялото си сърце. Толкова много са в нашия град – човек не може да направи и крачка, без да усети сладникавата им миризма. А аз… не можех да си поема дъх. Стоях и се задушавах, сякаш небето се бе свлякло върху гърдите ми. После нищо.

  Предадох се.

  Склоних глава, затворих очи.

  Блаженството настъпи мигновено.

  Това, което помня след това, е болничната светлина, сивите стени и ритъмът на мониторите.

  После всичко си дойде на мястото. Алергия към липов прашец, усложнена от анафилактичен шок. Случва се. При мен – бавно и мъчително, защото съм бил глупав.

  Толкова години събирах липов цвят и прашец. Всяка пролет, още от почти дете. С брадва в ръка! Правех го през зимата дори! Седнал пред чашата с неземния аромат.

  С всеки един откъснат цвят съм поемал вътре в мен алергена. Години наред – малко по малко. Доза с натрупване. За да се превърне всичко в супер алергия. Тялото ми, уморено от толкова много… „любов“, най-накрая навярно е изрекло: „Стига“. И затова е паднало точно под липите.

  И ето ме – лекар, неуспял да си постави диагноза, жертва на липовата тишина.

  Но и научих нещо:

  Не всичко, което мирише на младост, е безопасно.

  Не всеки аромат е безвреден.

  Понякога най-сладкото ухание крие и бодли — невидими, но дълбоки, оставящи следи в самата ти душа.

  И понякога – това, което си обичал най-силно, може да те изгори отвътре… и то, без дори да разбереш.

  То се вмъква тихо, като лятна мараня. Топли те, носи ти усещане за живот. А после се изпарява и остават само пустота и тишина.

  Ала най-странното е, че отново бих поел в мен аромата, дори с риска да умра.
  Защото обичта те убива не защото е зла, а защото си й се отдал напълно. Без защита. Без подозрение. Без капка разум. А когато обичаш нещо толкова силно, че дори не допускаш, че може да ти навреди – и то точно тогава те удари, и те превърне в своя жертва…

  И к’во от това?

  Аз обичам липов цвят!

  .

  Хасан Ефраимов

  17.07.2025 г.

  .

• Творчески терминал България-Израел 2025

  .

  За 22 юли т.г. в София е насрочено събитие, наречено „Творчески терминал България-Израел 2025“. То се организира по повод 10 години Международен фестивал „Българска душа на Святата земя“.

  За твое предстоящо събитие информира Снежана Галчева, президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

  Организатори са Арт салон „Сели“ – Израел към Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина, Съюзът на българските писатели, Общество „Димчо Дебелянов“ и Български културен център в София.

  По време на събитието ще бъдат наградени участници в Международния фестивал на изкуствата „Българска душа на Святата земя“ – 2025. Ще има среща с екипа на Арт салон „Сели“ – гр. Бат Ям, Израел. Поезия и музика.

  Водеща на събитието, което ще бъде с участието на председателя на СБП Боян Ангелов и на Снежана Галчева, ще бъде Весела (Сели) Райчинова – директор на Арт салон „Сели“ и вицепрезидент на Конфедерацията.

  Мястото е Български културен център в София – ул. „Веслец“ № 13. Началният час на събитието, насрочено за 22 юли, вторник, е 17:30 местно време. Входът е свободен.

  .

• Васил Славов удостоен с Националната литературна награда „Милош Зяпков“

  .

  „Новият носител на Националната литературна награда „Милош Зяпков“ в тазгодишното издание на конкурса, за високо постижение в областта на прозата, поезията и сатирата, е ВАСИЛ СЛАВОВ, за книгите „Строфи на кръвта“ и „Ахав“ – обяви на 13 юли поетесата Маргарита Петкова.

  „От мое име, от името на колегите ми, членове на журито – Васил Лазаров, Деян Енев, Красимир Димовски и Катя Ташева, както и от името на организаторите, Община Ракитово и Читалище Будилник – гр. Ракитово, честитим заслуженото отличие на г-н Славов, като му желаем да е здрав и да разкрива нови хоризонти в съвременната българска литература!

  Достойно ест!“ – написа още тя.

  Както и: „Всички, които по някакъв начин и с дружни сили осъществихме тазгодишното издание на тази висока награда, споделихме помежу си радостта, че тя е вече именно Ваше притежание, г-н Славов! Бяхте сред нас посредством стиховете си, които прочете Мариус Донкин и получиха заслужени аплодисменти от залата в читалището, чрез думите Ви, които сме прочели и преживяли и които ще намерят свои нови читатели. Защото са истински, изстрадани и подарени на всички, които жадуват за стойностна литература, а не за ерзаци, с които пространството на българската съвременна книжнина е позатлачена. В този смисъл – радва ни чистотата на словото и на плътността, която чрез него давате на своите творби. Българският читател има необходимост от истинското, от преживяното, от осмисленото, за да може да види ясната картина на битието, което Вие споделяте с него. Да, точно това има значение точно днес!“

   

  От своя страна удостоеният с престижната литературна награда Васил Славов, който е наш сънародник в САЩ, благодари за отличието със следните думи:

  „Уважаема г-жо Петкова,

  Дълбока е благодарността ми към Вас – организаторите на Национална литературна награда „Милош Зяпков“, към литературните общности в Ракитово и Пазарджик, към уважаемото жури, към семейство Зяпкови, към приятелите на словото. За мен получаването на Литературната награда на името на творец и личност като Милош Зяпков е радост и висока отговорност.

  Мисля си, че точно днес, в тези времена, в тези видни човешки колебания, в бесувания на арогантност и претенциозна посредственост – да, точно днес – трябва да се върнем към талантливите и достойните си творци, към тези, които минаха през Голготата си.

  Благодаря Ви. От сърце. Днес съм с Вас, дори през всички тези океани. Въпреки всички тези океани. И ми се иска да пожелая на тези, които идват след нас, да познават, да носят в сърцата си спомен за таланта и високото човешко достойнство на един прекрасен творец, Милош Зяпков.

  Защото това е, което има значение днес. За което си струва и си струваше. Всичкото!“

  .

  Честито на Васил Славов за заслуженото отличие!

  .

• Ирина Папанчева в Глаголницата

  .

  Ирина Папанчева е автор на шест романа, илюстрирана детска книга и разкази. Дебютният й роман „Почти интимно“ получава Наградата на публиката в националния литературен конкурс „Южна пролет“ (2008). Романът й „Анабел“ е финалист в конкурса „Съвременен български роман ‘2014“, организиран от Фондация „Елизабет Костова“ и Open Letter Books. През 2022 г. „Брюксел, разголен“ е класиран на второ място в същия конкурс (от общо шестдесет подадени творби).

  „Брюксел, разголен“ е и сред избраните заглавия за лятната кампания „1 град, 19 книги“ на обществените библиотеки в Брюксел. Ръкописът е включен и в краткия списък за награда „Орфей“ ‘2022, но впоследствие бива дисквалифициран поради публикуването му.

  Романът първоначално е написан на английски език, а на български е издаден през 2022 г. от Издателска къща „Знаци“. Преведен е и на персийски език и се очаква да бъде публикуван от издателство Sibesorth, когато политическата ситуация го позволи. Отзиви и рецензии за „Брюксел, разголен“ могат да бъдат намерени тук.

  През 2023 г. Министерството на културата отпуска стипендия на Ирина Папанчева за написването на сборник с разкази. А тази година община Скарбеек (Брюксел) финансира съвместен проект на Ирина Папанчева с Българската културна асоциация, в рамките на който тя проведе два уъркшопа на тема „Пространството в литературната творба“. Писателката ще води сесия на същата тема на Салона на европейските писатели в Брюксел през септември. Нейни творби са преведени на английски, френски, испански, арабски и персийски език, включвани са в различни антологии и литературни списания. Родена е в Бургас, живее в Брюксел, където ръководи застъпничеството към европейските институции на международната организация Hope and Homes for Children.

  Фотограф: Янчо Събев

  Срещата е проведена чрез платформата Zoom.

  .

  .

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Спомен

  .

  Няма ги вече прашните друми,
  черните цигани с конете бели.
  Следа не оставиха. Корени пуснаха.
  Къщи направиха. И ги забравихме.

  А в моя род баба на внучка предава,
  че я орисали някога врачките
  с песен и хубост света да радва
  и да остава все сама – като вятъра.

  Колко лета оттогава са минали
  не съм броила – чета ги на вяра.
  Чакам да видя дали ще ме стигне
  прокобата нявгашна и си повтарям…

  че младост и хубост не са до века,
  че разум и мъдрост хората тачат,
  а в душата ми черните цигани
  пеят, пътуват, пият и плачат.

  .

  Таня Панова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Среща в София с Антонина Дуриданова

  .

  Заповядайте на вълнуваща среща с писателката Антонина Дуриданова!

  26 юни 2025 г., четвъртък, от 19 часа

  FOX book café
  

  София, ул. „Уилям Гладстон“ 32

  Антонина Дуриданова е известна в Америка и България с книгите си „Бягство от желязната завеса” и „Магия за дълголетие”. Антонина е родом от София и израства в семейството на проф. Дуриданов, където от ранна възраст обиква книгите и пътуването. Завършва английската гимназия през 1968 г. и след една година студентство в Белград, прекосява нелегално границата за Австрия.

  Нейният живот в Америка започва от нула, като преодолявайки всякакви трудности, писателката се образова с три университетски дипломи. Кариерата й в Американската данъчна администрация я връща в България през 1992 г., по покана на българското правителство, като данъчен съветник, за да помогне с изграждането на българска данъчна администрация.

  След пенсионирането си Антонина се отдава на писателска дейност като в книгата мемоар „Бягство от желязната завеса” тя описва историята на България по време и след комунизма, както и разказва за пътя на изграждане и растеж на един човек. „Магия за дълголетие” е книга с подробни описания за осмислен и здрав живот и е в помощ на всеки човек, който избира да живее до дълга старост и да се радва на здраве и щастие. Антонина има три деца и шест внуци. Живее в Тексас, но прекарва част от времето си в България.

  В Америка преподава български език на деца от българското училище в Южна Каролина и поддържа връзка с български общности и училища в различни щати. Съветът й към хората е да не спират да четат и да се образоват.

  Срещата ще започне в 19:00 часа!

  Вход свободен!

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

  FOX book café

  .

• Представяме Ви Роси Крамен

  .

  Роси Иванова Крамен е родена в София през 1958 г. Завършила е художествена гимназия и художествена академия – ВИИИ “Николай Павлович”. Многостранният й талант се изразява в различни жанрове, като живопис, скулптура, графичен дизайн, моден дизайн, монументална скулптура, журналистика и писане на разкази. През 1990 г. пребивава във Франция, където участва в изложби в Рен, Бордо и Париж. Духът и вдъхновението на живота й в Франция оставят дълбока следа в нейното изкуство. През 1997 г. се премества в САЩ и до ден днешен живее в Лос Анджелис. През 2013 г. публикува първата си книга с разкази „Любов на тротоара“. Участвала е в изложби, сред които и самостоятелни, в различни краища на света: България, Франция, Вашингтон, Ню Йорк, Пасадина и др. Роси Крамен е дъщеря на известната българска писателка Весела Люцканова.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  

  .

  ИЛЮЗИЯ ЗА ЛЮБОВ

  .

  Той беше невероятно добър в продаването на тази илюзия. Правеше го непрекъснато и навсякъде, и на всеки. Успяваше да накара почти всички да повярват в илюзията. Всеки поглед, всяка усмивка бяха като обещание. Обещание за любов, за безкрайна, всеобхващаща любов. Ще те обичам, ще те обичам завинаги.

  Неговите сини очи бяха толкова дълбоки и привличащи, но в същото време топли и убеждаващи. Те мечтаеха за любов. Чистата безусловна любов, която всеки желае. Очи, който бяха неустоими, като океан от любов, който те придърпва навътре. Тя не се опита да устои. Знаеше, че няма да успее. Както толкова много други жени, който се бяха предали на неговия чар по същия начин. Но в момента това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да направи така, че това да се случи. Тя искаше да бъде с него и да живее с илюзията. Тя искаше да живее в неговия свят от илюзии завинаги и да забрави за действителността.

  Всеки път, когато отиваше да го види, не чувстваше земята под краката си и тичаше към дома му. Не можеше да се удържи, искаше да лети.

  Сърцето й биеше с всичка сила в гърдите й. Имаше твърде много любов да сподели, а също и някои малки подаръци, които беше направила за него. Винаги мислейки за всеки малък детайл, който може да го зарадва. Може би този път ще почувства радостта да бъде обичана. Но вместо това всеки път си тръгваше от дома му разплакана. Всеки път беше наранена.

  Независимо колко много го обичаше и колко пъти успяваше да преодолее болката, нещата не се променяха.

  Тя беше закотвена в този кръг. Хваната в клопката на илюзията за любов. Желанието за любов беше толкова силно и всеобхващащо. Нямаше значение дали беше илюзия или не, тя не можеше да го превъзмогне. Не можеше да се откаже от илюзията.

  Тя вече знаеше, че той не може да обича. Майка му го беше зарязала още като дете. Години наред той се бе надявал, че тя ще го вземе обратно в новото си семейство, но това никога не бе станало.

  Всичко това го беше направило много силен и независим, но дълбоко в сърцето му съществуваше тази огромна празнина от нужда за любов. Той неудържимо излъчваше любов и копнееше за любов. Любов, която подсъзнателно никога нямаше да позволи да се осъществи. Очите му бяха обещание за любов. Любов, която никога не беше имал.

  Тя не можеше да му даде това, което му липсваше. Никой не можеше да му даде миналото. Любовта й беше безгранична. Той й казваше всеки ден, че я обича, дори когато я нараняваше. Тя искаше да му повярва. Тя искаше илюзията. Не е ли всичко в живота една илюзия? Илюзията, че ти си различен. Че ще се справиш в живота по-добре от другите. Че няма да направиш същите грешки. Че ако даваш любов, ще получиш любов.

  Тя знаеше, че животът е пълен с илюзии. Но все още не можеше да го приеме. Въпреки че той беше в залеза на живота си, тя искаше да спре времето, да го спаси и да спаси илюзията, която той създаваше. Обичаше го толкова силно. Тя отчаяно се нуждаеше от тази илюзия. Какво би бил животът без илюзии? И има ли по-голяма илюзия от любовта?

   

  .

  ТАНЦ СЪС СМЪРТТА

  .

  Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“

  В отговор тялото ми моментално започна да се свива и да потъмнява от обезводняване. Аз съм родена на осмия месец. Хората казват, че седмачетата обикновено оживяват, но родените на осмия месец почти никога. Като по чудо аз оживях, но смъртта винаги се криеше наблизо.

  За първи път през живота ми започнах да мисля за смъртта, когато бях само на четири години. Родителите ми ме бяха записали на детска градина с по-голямата ми сестра в нейната възрастова група, така че всички деца бяха много по-големи от мен. Те ме щипеха или бодяха с игли, наранявайки ме, с каквото можеха да намерят, и ми се подиграваха. Аз търпях мълчаливо, без да споделям мъката си с никого. И тогава започнах да си мисля, че ако умра, ще бъде по-добре. Всички ще плачат за мене. Започнах да виждам смъртта като спасение. Няма да има повече терор и повече страдание. Тогава си представях, че когато умреш, хората започват да те оценяват и може би дори да те обичат. Смъртта изобщо не ми се виждаше като нещо лошо.

  Дори в тази ранна възраст аз усещах присъствието на смъртта и не се страхувах. Мисълта да не съществувам не ме плашеше. Исках никога да не се бях раждала. Може би тези мисли направиха тялото ми много болно. И понеже аз не се страхувах да умра, смъртта започна да се превръща в познат приятел, който ще ме спаси от страдание и живот без любов.

  И тогава, точно когато навърших петнайсет години, смъртта получи истински шанс да ме отнесе. Апендиксът ми се спука и получих перитонит. Още си спомням как скочих от операционната маса, опитвайки се да избягам, и след това как докторите сложиха маска на лицето ми. Помня пропадането в дълбок, черен тунел и крясъците, идващи от всички страни, а после пълната тишина. Връщането обратно не беше лесно. Докторите се опитваха да ме събудят, задавайки глупави въпроси. Аз знаех, че умирам. Понеже бях художничка, в този момент единствено съжалявах, че не успях да нарисувам повече картини.

  Но все пак оживях. Смъртта ме остави да поживея още малко, винаги напомняйки ми за съществуването си.

  По-късно, обаче, когато колата ми се преобърна надолу по хълма, смъртта отново ми каза здрасти и след това продължи да идва и да си отива в сънищата ми, оставяйки ме обляна в пот. Това беше ясно предупреждение, но този път аз не съжалявах за творбите, които не бях успяла да създам. Този път съжалявах за всички мъже, с които бих могла да се любя. Съжалявах за цялата любов, която можех да преживея.

  Всичко това, чувствайки смъртта толкова близко, ме накара да оценявам красивите моменти в живота още повече. Научих се в един момент да гледам в лицето на смъртта и веднага в следващия да се радвам изцяло на живота. Станах пристрастена към рискове. Започнах да пътувам на автостоп като четиринайсетгодишно момиче. Излизах в открито море посред нощ със сърф.

  Скачах от високи места със ски през зимата. И всичките рискове, които поемах, ме правеха по-силна и по-мъдра. Достатъчно мъдра да знам колко временно е всичко на този свят.

  Но винаги държах смъртта под око и смъртта никога не ме изпускаше от очи.
  И както можеше да се очаква, здравето ми отново ме предаде. Изкарах цяла година в болница с пневмония след пневмония, отново и отново. Смъртта пак ми се усмихна: „Ти си моя.“ И след болницата, аз и смъртта станахме доживотни партньори. Развих астма. Започнах да се задушавам всяка нощ, чувствайки, че това е краят. После ставах по-добре сутрин, но след това се задушавах през нощта отново и отново. Знаех, че съм близо до края. Но този път съжалявах само за нещата в живота, които не се бях осмелила да направя. Нещата, които не бях опитала.

  Бях много болна и страдах неописуемо. Исках да умра. Молех се да умра. Смъртта беше като обещание. Като край на страдание. Като мечта. Като несбъднато желание. Смъртта се превърна в неразделна част от живота ми. Аз можех да почувствам дъха й във врата си. Можех да почувствам присъствието й. Но въпреки това успявах да й се изплъзна отново и отново. Като в танц, стъпка напред, стъпка назад, стъпка напред, стъпка назад. Можех да чуя музиката. Можех да се насладя на красотата на танца.

  Никога не се опитвах да го спра. Никога не се страхувах, че умирам.

  Никога не бях уплашена.

  Но сега съм.

  Сега съм ужасена, защото смъртта иска да вземе човека, когото обичам най-много.

  .

• Разговор с преводачите на „Случаят Джем“

  .

  На 19 юни 2025 г., от 18:30 часа бг време, на живо във Фейсбук страницата на Къща за литература и превод, ще се проведе разговор с преводачите на романа на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ на английски, хърватски, украински, словенски и испански език.

  Ето какво пишат организаторите на събитието:

  „Срещаме ви с Анджела Родел, Ксения Банович, Олга Сорока, Борут Омерзел и Мария Вутова, за да говорим за процеса по превода, за предизвикателствата, възможните компромиси и находките в преводите им. Разговорът ще модерира Ангел Игов.

  Участват преводачите:

  Анджела Родел — английски език: The Case of Cem, Sandorf Passage, 2024
  Ксения Банович — хърватски език: Slučaj Džem, Sandorf, 2016
  Олга Сорока — украински език: Випадок Джем
  Борут Омерзел — словенски език: Primer Džem, Goga, 2024
  Мария Вутова — испански език: El caso Cem, Automática, 2026

  Разговорът ще се води на български език.“

  Повече информация за събитието и участниците в него ТУК

  .

• Жабешката река

  .

  Така седеше… Преди сто години.
  Бутилка… пейката… до него
  – есен;
  реката – Жабешката му – отсреща,
  а той загубен, в мислите унесен.

  И килната скованата барака –
  оцапана –
  петно безир… смола…
  И всеки, който мине, вдига капка,
  но тъй и името му никой не узна.

  Отде ли идеше, какъв бе пътят,
  защо ли толкова празно зад очите.
  Човек в небето си и…
  тишина,
  и болка някаква, дълбоко скрита.

  Додрасква с поглед облака отсреща,
  въпрос задава –
  сам си отговаря,
  забързан вече в тъмното се спъва
  и с тихи стъпки тръгва по тротоара.

  Завърнал се е – да –
  но е забравил
  къде е бил и кой го приюти,
  в кои от тези сипеи бе падал,
  под тези срутени, пропаднали звезди.

  … И пак седи сега – след сто години –
  реката – Жабешката му
  – отсреща!
  Палтото му – огладено до светло –
  за тази толкова безсветла среща.

  .

  Васил Славов

  .

• Жертвоприношение

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  И тази година се изниза някак неустно. На късметлиите Аллах им даде рожби, на други – невести или зетьове. На трети – здраве и щастие… Имаше и такива, които пострадаха от коварни болести. Не бяха малко и ония, на които стрехата им жадуваше за радост и поминък. Но, както казваше бучу* ми: „Всичко е в ръцете на Аллах. Той решава. Той прощава. Той дарява.“ Именно заради това всички в селото ни с голямо вълнение очакваха Байрама, в който към Всемогъщия щяха да отправят жертвоприношение.

  Селото ни, в което се бях родил и живеех, колкото беше малко, толкова беше и древно. В него много мъдреци и дервиши бяха живели. Но в съвремието ни само моят бучу бе наследил от тяхната мъдрост. Много хора опираха до него, когато бяха в беда, и искаха от него съвети. Аз често сядах до него и винаги се наслаждавах на мъдростите му. А той всеки ден отделяше време за мен и, както обичаше да казва, да сложи върху основите ми още един камък. Още помня думите му:

  „Заради другия Рай, много хора пропускат този тук, на Земята.“
  „Човек огън не го гори. Горят го греховете му.“
  „Неукият нищо не харесва в другите. А на себе си гледа със слепи очи.“
  „Който се качи на магарето, трябва да приеме и последиците.“
  „Търговията – намръщеното лице, а семейството невъзпитаното дете и пропадналата жена ги провалят.“

  В деня преди празника не можах да се стърпя и аз го попитах:

  – Буче, как трябва да съхраним месото на курбана, за да не се развали?

  – Като го раздадем на нуждаещите, сине. По този начин и до съдния ни ден няма да се развали.

  На портата ни, както винаги, почукаха цяла дузина изпаднали в беда хора. И, както винаги, той и в този ден на всички успя да помогне. На някои от тях даде бащини съвети. Други пък ги изпрати с упреци, че са се отклонили от човещината и заради лакомията си неусетно са се превърнали в чудовища. На един от тях пък с въже завърза единия крак и едната ръка и така го изпрати за вкъщи като му каза, че това ще е животът му, когато остане без семейството и без обичта към близките.

  Надвечер, когато остана свободен, баща ми с голямо вълнение се приближи до бучу и с още по-голямо вълнение го попита:

  – Буба**, утре е Байрям! Кажи ми какво да заколя на него? Знаеш, животните ни са в изобилие. Имаме и хубави кочове и още по-хубави телета. Но тъй като всичките ги обичам като мои чеда, така и не мога да реша, кое да заколя.

  Бучу ми този въпрос сякаш го беше чакал цяло столетие и като малко дете му се зарадва. И след като погали брадата си, както никога досега, сериозно му отговори:

  – На този толкова велик празник за нас, сине, първо заколи лъжата. След това заколи и изневярата. С гордост заколи и кражбата. След това недей да щадиш и немотията. Заколи и нея. Заколи и нечовечността в себе си. И накрая в себе си заколи и омразата. И чак след тях, каквото искаш, това коли.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бучу – дядо.

  ** Буба – татко.

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
...
• 80
• >>