Всичко от литература

литература

• „Бъдни вечер“ от Георги Марков

  Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

  Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

  На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.

  Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

  Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

  „Бог се роди, Коледа!”

  Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

  „Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

  „Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

  Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.

  Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

  След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

  „Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

  „Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

  Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

  С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

  От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

  „Само поганците ядат на маса тази вечер!”

  Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

  За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

  Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

  При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

  С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

  Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

  А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г.

  .

• Намерих…

  

   

  Намерих – В нощта те открих
  Копнежът се връща наяве
  Образът ти дълбае извор и плен
  Топлина от ласки и нежност

  Намерих – В деня те открих
  Сладка песен на авлига
  Мечтите са толкова близо до мен
  В дланите си те взимам

  Намерих – Любовта ме рани
  Да тръгна – По нея да стигна
  Луната голяма и сенки две
  Загадка в смисъла на дните

  Намерих – До лудост те искам
  Желания, литнали мигове
  Радостта обзема ме силно
  Навсякъде ухае на жасмин

  Намерих – Сънувана и желана
  Жадно отпивам капките
  Очите ти да гледам – блага вест
  През душата ми да мине

   

  Нури Джурин

• Писателят на Африка Михаил Михайлов

  Почетният консул на Р. България в Намибия, арх. Михаил Михайлов, е човек с много дарби и поприща. Той е един от изявените български писатели в екзотични и далечни краища на света, каквато е африканската държава, в която живее. В интервюто с него, което може да се прочете по-долу, писателят, преподавателят, дипломатът Михаил Михайлов говори за творческия процес, за контактите между България и Намибия, за ценностите, които винаги са важни, за литературните и за житейските си възгледи. 

  Михайлов е автор на книгите „Научна философия“, „Генезис на еврейската вяра“, „Анича“, „Африкански пусии“, „Бушменска прокоба“. Той е член на Съюза на българските писатели.

   

  С писателя и български почетен консул в Намибия разговаря Георги Николов
  

   

  – Г-н Михайлов, Вие сте архитект, музикант, преподавател, ловец, дипломат… Кое събуди и провокира таланта Ви за литературно творчество? Кога почувствахте потребност да споделяте с белия лист?

  – Без съмнение разнородните ми занимания са допринесли за един по-широк поглед върху живота, ала желанието да пиша се роди в мен още в юношеските години. Тогава сестра ми следваше френска филология и баща ми й купи двеста тома класически романи на издателството „Garnier Flammarion”. По онова време нямаше модерно кино, пъстра телевизия, нито интернет. Четенето на книги беше любимо занимание на българите. Изгълтах библиотеката на сестра си на един дъх, от Омир и Платон, през Юго и Достоевски – до Хемингуей и Ъруин Шоу. В мен забушува буря от епохални събития и уникални герои – и не се укроти, докато не хванах перото.

  – Лесно ли Ви е да пишете при толкова дарби и поприща, в които се изявявате, или литературните занимания донадграждат творческите ви търсения?

  – Пиша, сякаш мечтая. За щастие имам богато въображение и разностранните интереси го разпалват допълнително. Човек на изкуството съм, живея чрез него. Обичам литературата, защото тя е най-многообразното изкуство.

  – Освен на „Научна философия” и „Генезис на еврейската вяра”, сте автор и на романа „Анича” и на разказния сборник „Африкански пусии”. А за новелата „Бушменска прокоба” бяхте наречен от министър-председателя на Намибия „Писателят на Африка”. Това определение задоволява ли Ви или се смятате за гражданин на света?

  – Всички сме граждани на света. Земята е нашата голяма Родина. После идва географското място и битието, в което сме се родили и отраснали. Те имат огромно значение, защото определят съзнанието ни. Щастлив съм, че съм роден в тази прекрасна страна България. Гордея се, че съм българин. А това, че Нахас Ангула ме нарече „Писателят на Африка”, ми помага да се чувствам удовлетворен от къртовския си труд. Защото да бъдеш писател е достойно, но изключително трудно.

  

  – Понякога Ви оприличават на Хемингуей, Ъруин Шоу, Хайтов, Дончо Цончев. Приемате ли това сравнение или смятате, че всеки творец има различна, завършена индивидуалност?  Търсите ли свое място в съвременната българска литература?

  – Да бъдеш сравняван с тези титани е просто чутовно. Истината е, че те са мои любимци и със се учил от тях. И все пак всеки творец е различен. И това е прекрасно. Нека има в литературата многообразие, за да не е тривиална. Докато сме живи, никой от нас не е завършен. Мястото ми в българската литература ще определят читателите, а не аз.

  – Как избирате темите си и колко време „узряват” те в творческата Ви лаборатория? За бъдещия си роман „Уаенра” бяхте споменал, че е плод на 14-годишен писателски труд. Има ли теми, до които не бихте се докоснал, и такива, които определяте като приоритетни?

  – Вероятно и аз като другите пиша за онова, което ме вълнува. Успехът на книгите ми се определя до голяма степен от това дали моите вълнения съвпадат с тези на читателите. За съжаление виждам, че голяма част от публиката се увлича от лековата самолетна белетристика, изпълнена с криминални сюжети и сапунени сериали. Без свян мога да нарека така романите на най-четените днес писатели Сидни Шелдън и Дан Браун, защото е несериозно един истински творец да бълва като от конвейер по два, три, та дори и по четири романа на година. Ето, аз писах цели четиринадесет години книгата си за фараон Ехнатон и все още не съм убеден, че работих достатъчно, за да разкрия напълно енигмата на тази уникална личност. Писателите следва да се ръководят от отговорността си пред историята, а не от финансовия си интерес, защото написаното остава завинаги!

  – Познавате ли днешната ни литература и как оценявате нейното развитие? Мислите ли, че тя е на европейско и световно ниво, или се върти все още в омагьосания кръг на традицията?

  – Българската литература линее, загърбена от социалния преход. Издателите ни фаворизират чужди писатели, готварски книги, хороскопи и компютърни помагала. Увлечени в консуматорска надпревара с времето, хората престанаха да търсят високоморална, стойностна литература. Да бъдеш достоен писател в България е трудно, много трудно. Бих казал невъзможно.

  – Екзотиката, социалният момент, човешкото достойнство и ловните страсти сполучливо се преплитат в творчеството Ви и Ви правят интересен и търсен автор. При това – от далечни географски ширини. Мислите ли да се спрете в бъдеще време и върху „чисто” български мотиви? Може ли България да бъде за Вас извор на вдъхновение?

  – Бях решил да напиша роман за Самуил, но Антон Дончев ме изпревари. И добре, че ме изпревари, защото няма в момента по-способен от него, който да пресъздаде величието и трагедията на Самуил. Сега съм се вторачил в друг български епохален владетел – Борис-Михаил, ала се чувствам все още неуверен в своите сили за това високоотговорно бреме. Дано е жив и здрав Антон, та да освети и тази свята за всеки българин личност, а аз да се отдам на една книга за прехода в България, която отдавна замислям.

  – Вие сте в разцвета на творческата си възраст, сигурно Ви предстоят още много и вълнуващи произведения. Търсите ли предварително мнението на аудиторията какво иска да прочете и какво послание да получи от автора? Каква бихте искал да бъде книгата на живота Ви?

  – Не търся ничие мнение относно темата, ала безкрайно се вълнувам от становището на аудиторията за качеството на моето писане. Всичко, което съм написал, и онова, което ще напиша, е „Книгата на моя живот”, защото всяка книга ми е еднакво скъпа и всяка е написана през обектива на моя живот.

  – Убедително сте се вписали в духовния живот на Намибия, където живеете трайно. Какво Ви даде тя и отне ли Ви нещо? Каква е литературната картина в тази срана, твърде малко позната за мнозина? Кои са водещите й имена, освен Вас, и какви теми ги вълнуват?

  

  – Всеки, който е посещавал Намибия, знае, че тя е една прекрасна страна с добри хора. Те ме посрещнаха дружелюбно и ме приеха като един от тях. Намибия е млада, едва на двадесет и пет години, а историята й е на стотина. Все още няма изявени писатели и артисти. Преподавам в Колежа по изкуствата и мога да ви уверя, че има много млади таланти, които скоро ще се изявят. Вълнуват се от сериозни социални теми: безработица, образование, здравеопазване – и по-специално борбата с маларията и спина. Разбира се не са безразлични към приятелството, любовта, веселието, спорта и всичко онова, което вълнува младите хора, които преобладават в Намибия.

  – Като Почетен консул там какви взаимни културни контакти можем да осъществим и какви идеи – да заимстваме? Дали те биха звучали странно в съзнанието на съвременния български интелектуалец? Има ли книги на местни автори, които е добре да бъдат преведени на български?

  – Тази година успях да доведа в България Младежкия хор на Намибия – трети в света. Изнесоха няколко фантастични концерта. Пяха дори и в храма „Св. Александър Невски“ и в Парламента. Депутатите ги посрещнаха на крака. Всички останаха очаровани от тях, а те обикнаха България. За съжаление все още нямат изявен писател, който да ви препоръчам.

  – Какви съвети бихте дал на младите български писатели, тръгнали с перото да доказват себе си пред света? Да се въоръжат с търпение и много стоицизъм, или въобще да не бързат да почват?

  – Първо бих им казал да си осигурят странични доходи, защото, ако разчитат на перото си, ще умрат от глад. После бих им предложил, преди да се заемат с писане, обезателно да прочетат класиците, за да се ориентират в белетристиката и да намерят себе си в нея. Накрая бих ги посъветвал да не пишат с перото, а със сърцето си. Това е най-важното!

  – Какво бихте пожелали на съвременния български читател?

  – Наближава Новата година. По традиция по това време се отправят пожелания за здраве, щастие и късмет, но аз бих добавил още нещо. Желая им да имат повечко пари за култура. Най-вече за книги, които за съжаление не стават за ядене в тези мизерни за доста хора години, ала са единствената храна за духа.

  – А на себе си като човек и творец какво пожелавате? Освен здраве, разбира се.

  – Желая да запазя своите приятели и да намеря нови. Приятелите са най-голямото богатство. Бих искал да бъда много богат!

  .

• Америка

  Разказ от Виктор Хинов*

  

  Америка – дебелакът с пура в устата и цилиндър на главата.

  Америка – Сиарс Тауер.

  Америка – мафиотът с италиански акцент, мека шапка и автомат томпсън, окачен на врата.

  Америка – Брат Пит и Бритни Спиърс.

  Америка – брадатият дебел рокер, яхнал Харлей с развяваща се по вятъра брада и бандана на главата.

  Америка – черният рападжия в огромен шевролет с позлатени джанти, целият потреперващ от бумтенето на свърхмощната уредба.

  Америка – реднeкът** с протъркани дънки и карирана риза, подкарал пикап. Радиото свири кънтри.

  

  Америка – просякът на изхода от магистралата. Ветеран от Ирак?

  Америка – голямата дебела негърка „Биг Мама“, строяваща и наказваща всичко живо около нея, която огромните замускулени негри гледат със страхопочитание.

  Америка – русата бяла жена със самочувствие, което те кара да искаш да й завъртиш един шамар още преди да ти е проговорила и без нищо да ти е направила.

  Америка – мексиканецът, работещ на покрива на новостроящата се къща.

  Америка – доцентът от московския университет, който ти е докарал пицата и чака бакшиш.

  Америка – жената, с която току-що си се запознал в бара и която те проверява по лаптопа си дали наистина си този, за който се представяш, преди да ти даде телефона си.

  Америка – църквата, която е нещо средно между театър, детска градина и училище.

  

  Америка – ходенето е най-рядко ползваният начин за транспорт. Когато Българите ходят, Американците карат. Когато Българите карат, Американците летят. Когато Българите летят, Американците се возят на космическа совалка срещу заплащане.

  Америка – съседът ми си сглобява атомна бомба в гаража. Какво да правиш, хоби.

  Америка – съседът ми е много готин човек. Изобщо не го познавам.

  Америка – клошарят има 101 плана как да стане милионер.

  Америка – милионерът има 101 плана как да стане милиардер.

  Америка – милиардерът има 101 плана как да вземе последния долар на клошаря. Прави го за негово добро, разбира се, за да се научи клошарят на бизнес.

  Америка – един пък тука живее само на слънчева енергия, защото го е срам да ползува нафта, за която се пролива кръв. Какъв глупак.

  Америка – Амишът кара конска каруца, не ползва ток, продава зеленчуци и саморъчно направени дървени мебели, и си мечтае да си купи спортна кола последен модел. Разбира се, тайно от жена си…

  Америка – Докторе, не е ли добре синът ми да си пийне на партито няколко болкоуспокояващи наркотични хапчета, предписани от вас, вместо да се налива с алкохол. Та нали не е хубаво да се кара пиян.

  Америка – Докторе, много съм уморен и депресиран. Работя три работи, за да плащам сметките. Жена ми и приятелят й вдигат много шум през нощта, докато правят секс в съседната стая. Децата не могат да спят и след това са невнимателни в училище и носят слаби бележки. Може ли да дадете нещо за сън на децата през нощта и хапче да се концентрират по-добре през деня. За мене пък бих ви помолил за стимулиращо хапче, за да мога да почна четвърта работа. Нощна смяна. Много ни порасна сметката за тока…

  Америка – просия под форма на благотворителност, просия под форма на религия, просия под форма на здравеопазване, просия под форма на обучение, просия под форма на държава.

  Америка – кафето с цигара се пие, докато шофираш. По същото време си приказваш с приятел по мобифона и отговаряш на е-мейл по лаптопа.

  Америка – с най-добрия си приятел си сядал на по една бира за последен път преди 2 години. Кой може да издържи такъв натоварен социален живот?

  Америка – тук може да правиш всичко, което искаш. А аз всъщност искам някой да ми каже какво да правя…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“.
  

  ** „Реднек“(„Red neck“) е сленг за фермер селяндур.

• Отчетът на Олигархски

  

  Уникален документ видя бял свят. Отчет на правителството на Пламен Олигархски за свършената работа за 1 година и 2 месеца.

  1. Размотавахме, заглушавахме и разтакавахме недоволните, гладни, протестиращи българи до такава степен, че вече забравиха какво искат. Забравиха, че не искат нито един от нас – ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Пропуснаха да ни отнемат награбеното и да ни накажат. Кротнаха се отново, дори нещо повече – така ги успахме, че се размечтаха пак за Бойковия хомот.

  2. Запазихме управлявалите преди нас. Това вече е традиция, изграждана през последните 25 години. Предизборно хвърляме тонове обещания за справедливост и възмездие. Следизборно ги изоставяме – и без това няма кой да ни потърси отговорност. Балъците – българските граждани все си чакат, ние – ДОПГ сами да се накажем, сами да решим да спрем да ги грабим и лъжем. Няма как да стане. Нека си чакат. За нас е без значение как ще се казват и кои ще са на власт. Всички сме членове на една и съща организация. Дали ние – БСП, или ДПС, ГЕРБ, СДС, ДСБ, РФ, НФСБ, АТАКА, ББЦ, АБВ… все тая. За балъците нищо няма да се промени. Никога няма да има пари за тях. Здравеопазване, пенсии, нови работни места, образование, доходи, бъдеще, бъдеще, бъдеще… Ала-бала-портокала. Докато има роби, ще има и робовладелци. Ние пазим тези преди нас, тези след нас пазят нашите трътки и т.н.

  3. Крадохме доволно. Взехме няколко нови милиарда външен заем. Да ги връщат баламурниците и техните деца, на които подхвърлихме няколко трохички. Ей така, даже не от кумова срама, ами нали все по нещо трябва да се правим на различни от тия преди и след нас. Ето, социално ангажирани сме. Номерът минава винаги. С това подиграваме на тия след нас. Те пък ще се оправдават, че трябва да стягат коланите – и те ще вземат милиарди външен заем, уж за да връщат нашите и тези от преди това. И няма да си правят труда да оставят дори трохички за робите.

  4. Олигарси и магистрати също са щастливи. Традиционно всеки получи парче от баницата. Те са наши колеги от ДОПГ и ние сме длъжни да се грижим за техните интереси, така, както и те се стараят да ни угодят всячески. Разбира се, най-страстно любим Васил Божков и неговите строителни фирми. Хазартните му владения също са ни на сърце. Вальо Златев, Цеко Минев, Гриша Ганчев… и прочие душички са ни скъпи. Точно, както е лозунгът на КТБ – „Клиентите са ни скъпи!”. Чрез БНБ и прокуратурата „ударихме” банката. Но Цветан Василев няма да пострада – той се е нагушил предостатъчно. Няма да навредим и на нито един наш колега от ДОПГ, който има пари в КТБ. Ще го отнесат както обикновено балъците – БГ гражданите. Те ще връщат 4,5 млрд. лв., които ще се вземат отново като външен дълг, уж за да помогнем на редовите вложители. Освен това подарихме на Цеко-Миневата банка – ПИБ 1,2 млрд.лв. БНБ им ги отпусна уж за 5 месеца, но ще удължаваме срока за връщане, колкото си искаме – така направихме и през 2008 г. И тогава, и сега никой не се е оплакал от тлъстите комисиони. Недоволни няма. Робите, естествено, си траят, те не схващат пряката зависимост между тяхната мизерия, нищета и обреченост, и милиардите, които ние – ДОПГ крадем от тях под различни сосове.

  Това е кратката версия на отчета. Подписан е от Пламен Олигархски. Бивш син активист, настоящ червен и бъдещ – какъвто там е необходимо, цветовете са без значение. Майстор на развалянето на седенки. Шампион по баламосване на протестиращи. Удобен тарикат, любимец на Бойко, Серго, Георги, Меди, Ванката, Вальо, Васко… Накратко казано – всеобщ галеник, защото изглежда умно, умее да говори, без да казва нищо, и е послушен. Активен защитник на 25-годишния геноцид над българския народ. Заслужил деец на ДОПГ – държавна организирана престъпна група.

   

  Ивайло Зартов,

  1 декември 2014 г.

• За килотите на баба Пена и „безстрашния” Главен прокурор

  

  Гледам, баба Пена закуцукала по жълтите павета.

  – Накъде си тръгнала, бабо Пено? Накъде така в тоя студ?

  Старицата се подпря с две ръце на оръфаното от софийските помияри бастунче:

  – Отивам, баби, да помагам на Гладния прокурор. Видях го снощи по талавизията. Реве човекът: „Прокуратурата не може сама да се справи с механизма на престъпността по високите етажи на властта”. Не го разбирам аз много-много какво значи туй, ама едно е ясно – Сотирчо има нужда от помощ. Някакви зли инициали от тефтерчето на Филип Златанов искали да го махнат. Отвсякъде имало политически натиск върху него. Горкичкият той, миличкият, бедничкият…

  Баба Пена продължи да се тюхка и да жали богопомазания обвинител № 1 на държавата, но аз нещо се разсеях:

  – Чакай, чакай малко – опитах се да прекъсна жалейката. – Този Главен прокурор не го ли назначиха същите тези негови господари, които сега уж го притискат? Нали не е избран пряко от народа? Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов, Златев, Божков, Гергов… – нали те си го сложиха, за да прикрие старите им престъпления и за да могат да продължат необезпокоявано да ни грабят? Спокойно, бабо Пено, всичко е само театър. Те – прокурорите и съдиите са кукли на вериги, марионетки, узаконяващи геноцида над българския народ. Не се притеснявай.

  – Не, не, добри са ни момчетата! – клатеше глава безутешната помагачка – аз и на предишния Гладен прокурор, на Борката Велчев – и на него помагах 7 години. И той страдаше, милият. Все нямаше достатъчно доказателства за корупция по висините. Ох, как се мъчеше, завалията. Да не мислиш, че е лесна тая работа? Седем дълги години да стискаш здраво затворените си очи и да не смееш да трепнеш? Клепачите му се бяха сраснали с бузите. Знаеш ли колко мехлемчета съм му носила? Ама всичко беше напразно, нищо не му помогна на Борето. Така и не успя да ги намери, пустите доказателства. Добре, че го пратиха на заслужена почивка в Конституционния съд. Там и без друго всички са недъгави и не им пречи на работата, даже напротив – колкото си по-сляп, толкова си по-ценен. Еех, добри са ни момчетата…

  – Добре де, а сега на Цацаров с какво ще помогнеш? И за него ли си приготвила мазила?

  – Ето, виж – баба Пена измъкна изпод ватенката една опърпана торбичка и ми я подаде. – Виж сам. Измайсторила съм му на Сотирчо специална отвара от билки против уплах. Да не им се страхува толкоз от тия инициали. После, ей т´ва във вестника, дето съм го увила, е филийка бял хляб, с олио и червен пиперец съм я намазала. Да похапне нашият юнак, че нещо изпосталял ми се видя. Отгоре сложих още една филийка. Така – без нищо, че ми свършиха оливията и пипера, но то не пречи. Една в друга ще се омажат – като прокурор в съдия. Нали ме разбираш? И най-накрая в найлоновото пликче съм пъхнала едни свои чисто изпрани бели килоти.

  – Хубаво, бабо Пено, браво на теб. За отварата и хлебеца е ясно, ама тия килоти ли са, кюлоти ли са, тях за какво си му ги помъкнала? Те пък с какво ще му помогнат?

  – Ааа, бабиното, те са с двойно предназначение – ако случайно не свърши работа настойката против уплах и Сотирчо оцапа гащите, да има резервни. От друга страна, докато са още чисти, винаги може да ги развее, като бяло знаме. Щото той, Сотирчо, го дава така курназ момчето – уж никога нямало да се предаде, ама не се знае знае ли се. Нека си има. Па каквото и да го напъне, да е подготвен тоз юначен борец срещу корупцията.

   

  Ивайло Зартов,

  28 ноември 2014 г.

• Книга на Здравка Евтимова бе издадена и в Израел

  Здравка Евтимова жъне нови успехи по света –

  .

  пише авторитетното литературно списание  „Факел“

  .

  След поредица от публикации в авторитетни литературни издателства в САЩ, Канада, Англия, Австралия, Ливан, Китай, Белгия и др., една от най-обичаните и най-талантливите ни писателки Здравка Евтимова превзе поредната „чуждестранна читателска крепост“. Този път флагът на България се развя над Тел Авив, Израел, където в края на ноември 2014 г. издателство „Tiktakti“ публикува нейния сборник с разкази „Wrong and Other Stories“ – „Погрешен“ и други разкази“, като интерактивна книга на английски език.

  Самата публикация можете да намерите на сайта на изд. „Tiktakti“.

  .

  .

  .

  История за камъни

  .
  

  разказ на Здравка Евтимова, публикуван във „Факел“

   

  – Слушай какво, момиче. Мъжете са камъни, всичките до един, без никакво изключение – казва ми тя. – От тебе зависи дали ще го носиш като тежест на шията и ще скочиш да се удавиш, или ще го хвърлиш в калта да стъпиш върху него, за да не си нацапаш обувките. – Тя е на средна възраст, прочула се е в цял Перник. Когато бизнесът не върви, любовта потъва,  идват при нея. Взима по пет лева на съвет.

  – Искам да напусна мъжа си – казвам аз. – Но не е лош човек.

  – Как не е лош човек, бе! Направо е гаден човек. Зарежи го мигновено. Мъже под път и над път, всеки гледа да те одере жива, после показва кожата ти на колегите и се хвали как си изревала два бидона сълзи за него. Не бил лош човек! Ми тогава защо си дошла при мене, защо ми даде тия пет лева?

  – Не знам.

  – Слушай сега да ти разкажа една история, да разбереш, че добри мъже няма. Има само камъни и ако си умна, метни ги в калта или още по-добре – запокити ги върху в главата на някой друг мъж. Ето ти сега историята, моето момиче.

  И аз бях пламнала като факла за един господин – търговче, продава ракия в Перник. Хвърля ми око, много си хубава, казва ми. Тия лафове на баба ми ходи ги кажи, имаме си огледала у нас, отвръщам му откровено аз. Ама вярно си хубава, що не ми вярваш? Какво желаеш?- интересувам се пряко аз и знам какво иска. Имам сини сливи  цял склон – нали разбираш, че съм умна жена, като съм луничава, това не значи, че чавка ми е изпила ума.

  Купих едни баир, после втори и така всички сини сливи в мои ръце паднаха. Истината е в сините сливи, да знаеш, момиче, защото сините сливи са ракия  в бъдеще време. Ти, вика ми търговчето, си много интелигентна. Да така е,  съгласявам се, кажи що искаш и за колко, защото нямам време да ми разправят колко съм интелигентна и прочее красива.

  Искам петстотин кила сливи. Колко даваш за едно кило, господине? А ти колко искаш? – пита той. Викам му – първо ще ти дам да пиеш от моята ракия, една чаша само – съвсем без пари, после ти сам ще ми кажеш колко ще дадеш. Добре – той изпи чашата и очите му светнаха като ножове, дето а-а -а и ще заколят някого.

  Забелязвам – изтъквам му – пиянството ти е лошо. В очите ти кръв и в ръката ти още повече кръв. Затова ела тука, имам втори начин да те проверя колко струваш. Но трябва да изпиеш още една чаша, понеже чак след втората чаша ставам красива. Аз, приказва ми, съм готов и четири чаши да изпия заради тебе – в този момент ще ми се видиш като оная по телевизията. Тогава няма да ми вършиш работа, изтъкнах му. Той изпи втората чаша.

  Да ти кажа, момиче – обърна се към мене жената, – само след втората чаша се случва любовта. Без чаша той ще ти намира кусури, я носът ти ще му се види дълъг, я краката криви, но след втората ракия носът е перфект, а краката до луната стигат. Не се случи кой знае каква любов, доста хора са пили по две чаши при мене – по ракията един мъж ще го познаеш.

  Първата ракия показва на какви ченгели ще те върти, като му попаднеш в ръчичките. Мъжете са злобни, душко. Втората чаша показва какво му е сърцето. На тоя сърцето му беше средна хубост. Слушай, вика ми той, ще ти дам колко кажеш за половин тон сливи, ще ти дам колко кажеш и без да купувам сливите, ама искам утре пак да изпия две чаши ракия с тебе.

  Не, отвръщам му, не ми харесваш, господине, обявявам ти го открито. Петстотин кила сливи ми струват хиляда лева, но за тебе хиляда и петстотин. Отивай си, чао.

  Как така да си ходя? Аз, казва, се влюбих в тебе. Твоята ракия ми дава такива сили, щото не знам дали стъпвам по небето, или по земята. Добре, брой ми парите за стоката. Нямам толкова. Защо тогава ме будалкаш, че и ракията ми пи? Щото много те харесвам. Ти нямаш вкус, отсичам аз.
  Събрах му всичките пари. Лично го пребърках и последния лев от джоба му изтръгнах. Мъжът това заслужава – одери го, парите му вземи и го прати при някоя друга да пере чорапите му и да го слуша как дърдори глупости.

  – Аз уважавам моя човек – измънках аз – Той е добър.

  – Добър е, докато не намери някоя по-руса от тебе, душко. Ще му вземе парите, ще го одере, ще изпие две чаши с него и ще ти го прати да му переш дрехите и да го слушаш какви ги дърдори. Че и сълзите му му ще иска да бършеш.

  Без тия на мене. Слушай по-нататък. Няма да си ходя, казва ми търговчето. Ето, виж каква ракия я правим в Перник, момиче! След две чаши се влюбва, сред три иска да мре за тебе. Но любовта иска живи хора, не мъртви, нали. След три ракии две не вижда, след четири се жени за тебе, дори да си на 55. Свих му панталоните, ризата и палтото на една топка, изхвърлих ги навън и казвам: Аз не съм хотел. Чао.

  Но на другия ден човекът пак дойде. Много си хубава, настоява. Много! Дай да пием още две чаши. Вече продадох стоката на друг – отрязах го аз.

  – Той пи ли с тебе ракия? – зина човекът.
  Ами пи.

  Търговчето изведнъж ревна – в очите му сълзи на гроздове. Продавах сливи от пет години и много пъти по две ракии съм пила с купувачи, но никой не ми е хлипал като този. Екстра си, разправят ми повечето, но не се хващам на такава стръв – ракията е екстра, момичето ми, не ти. Ако щеш грим сложи,  фон дьо тен метър намажи и се гипсирай от руж,  не вървиш.

  Човекът плаче  – ами аз съм се влюбил, какво да правя сега?- пита. Аз, като не мога без тебе, къде да ида?

  Имаш ли ти бизнес?- разследвам аз. Нямам бизнес. Пари имаш ли? Нямам, ти всичките ми ги взема. Къща имаш ли? Нямам – признава. А какво имаш тогава? Той казва: Само като те гледам, ни пари ми трябват, ни къща, ни стока, ни бизнес. Ти си луд, човеко, подчертавам аз.

  Ами луд съм. Ти за пет стотинки не ставаш. Ами не ставам, вика. Какво да те правя?  – питам го. Ми дай да пием две чаши ракия. Ми дай, съгласих се аз. От сълзите ли, от глупостта му ли, очите му взеха да греят като слънце и електрически крушки едновременно. Много си прекрасна, казва ми.
  Пихме ракия, две чаши  и оттогава, момиче, да знаеш  – всички мъже са камъни и от тебе зависи дали ще го носиш на шията, ще го хвърлиш ли в калта да стъпиш върху него, или пък ще пиеш две чаши ракия с него и като мене – три деца  ще му родиш и всичките хубави, та хубави, и греят. И като се гледам в огледалото, си мисля – аз вярно съм хубава, той правилно е преценил.

  Следователно, момиче, всички мъже са камъни, но само един между тях е скъпоценен. Той е твоят мъж. Той няма вкус, той е див, не го бива да прави търговия, но си е твоят камък, момиче. Взимай го. Направо мини през супера и купи ракия. Две чаши стигат. Не повече.

  .

• Една приказка

  Имало едно време един беден поет, който се влюбил искрено и чисто в една девойка. Бил толкова стеснителен и скромен, че не смеел да й се представи. И през ум не му минавало да й разкаже за чувствата си, да й поднесе цвете. Не смеел да й предложи ръката и сърцето си. Често оставял на прага й наръчи прекрасни цветя, но без бележка кой е дарителят. Седял по цели нощи в малкото си мизерно таванче и зъзнел буден, защото нямал пари за дърва и въглища. Дъвчел сух чер хляб и варени картофи и пишел стихове за любимата. Чудни, вълшебни творения, в които вплитал своята необикновена любов без капка егоизъм.

  Едва много луни по-късно разбрал, че девойката е сляпа и много се натъжил. Ех, тя можела само да вдъхне аромата на прекрасните рози, които й оставял, но не била способна да прочете сама поетичните му послания, които оставял с цветята. Като си мислел как неговата любима вехне във вечен мрак, сърцето му се свивало от болка. Накрая, обезумял от гняв, че най-доброто, най-чистото момиче, е ограбено така от боговете. Грабнал един груб чувал и всяка нощ го разтварял там, дето звездният и лунен блясък сияели най-ярко и ги “събирал” в него. Денем “събирал” слънчевата светлина.

  След много дни и нощи завързал чувала и тайно го поставил на прага на момичето. После цяла нощ ридал и се молил на боговете да излекуват очите й, за да види светлината.

  Трогнати от тази безкористна обич, боговете направили чудо и момичето прогледнало.

  Иска ми се да вярвам, че мъничко приличам на клетия момък. Иска ми се да вярвам, че моя изстрадал народ най-после ще намери пътя към Светлината.

  .

  Паула Лайт

  2.12.2014 г., България

  
  .

• Милен Русков и наградата на ЕС за литература (видео)

  

  Българският писател Милен Русков получи тазгодишната Европейска награда за литература за романа си „Възвишение“. Това се случи миналия месец в Брюксел. С тази награда се отличават най-добрите изгряващи автори в Европа. Всички отличени автори получават по 5000 евро.  Техните издатели получават и стимул да кандидатстват за финансиране от ЕС за превода на отличените книги на други европейски езици. Европейската награда за литература е основана през 2009 г. и от тогава Европейският съюз е финансирал превода на 56 от общо 59-те носители на отличието на 20 различни езика.

  Останалите наградени европейски автори тази година бяха: Бен Блуши (Албания), Ян Немец (Чехия), Макис Цитас (Гърция), Одни Ейр (Исландия), Янис Йоневс (Латвия), Армин Йори (Лихтенщайн), Пиер Мейлак (Малта), Огнен Спахич (Черна гора), Маренте де Моор (Нидерландия), Углеша Шайтинак (Сърбия), Биргюл Огуз (Турция) и Иви Уайлд (Обединеното кралство).

  „Възвишение“е третата книга на Русков, след „Джобна енциклопеция на мистериите“ /2004 г./ и „Захвърлен в природата“ /2008 г./. Втората му книга описва популяризирането на тютюна в Европа и неговата употреба от един испанския лекар от Севиля. Тази книга е удостоена с наградата ВИК за роман на годината. Тя е издадена на английски от Open Letter Books в САЩ през 2011 г., под името Thrown into Nature.

  Същата година излиза на българския книжен пазар романът „Възвишение“. Още на следваща година авторът получава наградата „Златен век“ на Министерство на културата, както и националната награда „Христо Г. Данов“. През 2013 г. Русков печели и националната награда „Елиас Канети“ за „Възвишение“. Романът е написан на стилизиран възрожденски език и е преведен по-късно на английски на родния диалект на преводача, който е от Централна Англия.

  „Възвишение“ разказва за двама авантюристи, които искат да станат революционери, за четата на Димитър Общи и Арабаконашкия обир. Историите в романа връщат читателя в епохата на Възраждането. Те са предадени много колоритно, със светла ирония и хумор, с тънки езикови и смислови препратки към днешния ден. Откъсът, който можете да видите по-долу, е прочетен от Милен Русков в Брюксел при връчването на наградата:

  „На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив…“
  

  Следва видеозапис от церемонията по награждаването на отличените. (Представянето на Милен Русков е някъде от края на 18-тата до към 24-тата минута от записа.)
  .

• Планетата на Нури Джурин

  

  .

  Питам се…

   

  С отворени очи поглеждам в нощта – диря те.

  Безпътно пространство и потъвам в други светове.

  Като слънчев лъч си, прииждаш и огряваш алеята на моето сърце.

  Питам се сега – истина ли е това или е сън?

  Ангелски звън и шепот – копнежи и молитва пред олтара на любовта.

  Питам се сега – облаците бели коне препускат и тупти там долу в стомаха предчувствие като ято птици, размахващо криле.

  Разпилени косите ти като оазис докосват ме, погалвам ги – разказват ми за дългия път.

  Питам се сега – душата ми запълваш, сбъдват се чудеса. И ще бъде вечност.

  Вземи моята планета – в нея дон Кихот среща Малкия принц.

  И ще бъде денят. Питам се…

   

  Нури Джурин

   

• Операция „Открадни държава“

  

  Сюжет от треторазрядно криминале. Бандити обират офис, банка, складове или какъвто и да е друг обект. Какво правят разбойниците, за да прикрият следите си? Поръсват местопрестъплението със субстанция, която пречи да бъдат хванати миризмите им. Изтриват отпечатъците си, ако предварително не са се погрижили да „работят” с ръкавици. Внимават да не оставят ДНК-следи. Подхвърлят фалшиви улики, за да затруднят и заблудят разследващите… Общо взето, действията на бандюгите могат да се разделят на две категории: предварителни и „следварителни”. Тоест действия преди грабежа и след ограбването.

  Как се краде „нещо”? Лесно. Трябва ти екип. Логистика, някой да осигури транспорт, инструменти, препарати, средства… Някой за отцепка, друг – за да опъне чадър. Преки извършители, финансиране. Осребрители – хора, които остойностяват „нещото”…

  Как се краде цяла държава? Лесно. Трябва ти екип. Олигарси и местни феодали, които да осигурят първоначално финансиране и последващо осребряване. Прокурори и съдии, за да узаконят беззаконието. Политици – за „работа” на терен. Журналисти – за създаване на димна завеса. Кривосъдниците и журналята имат двойно предназначение – при необходимост нападат и разкъсват инакомислещите, понякога дори и само мислещите се подлагат на репресии, ей така, за всеки случай.

  Операция „Открадни държава” е в ход вече 25 години. Провежда се с лекота от Шайката. Неотдавна изтърпяхме поредното активно мероприятие с кодовото име „избори”. Вече си имаме „ново” правителство. По същество управляващите, тоест преките извършители, са си все едни и същи. Само имената им се сменят и от време на време се включват свежи попълнения. Кои са „новите” крадци? Бандата на Бойко – обещавача на справедливост си я знаем, тук изненади няма. Само Монката Дянков – „постната пица“ липсва. Деформаторската банда – „елитен сбор“ от отпадъци от ДСБ, СДС, НДСВ + Корман-Исмаиловата партия, против която самообявилите се за „патриоти” подскачаха предизборно. Разбира се, само предизборно. На ОФето, наричащи себе си „Патриотичен фронт”, нищо не им пречи след изборите. Те са третата банда. За цвят са нацвъкани уж 14 партии, но всъщност са само „войводите” и СКАТаджиите, ВМРО и НФСБ.

  Първите показаха изключителна гъвкавост. През годините се гушкаха с кого ли не. Накрая дори с Барековата „Наглост без цензура”. Изпълзяха и от там и се врекоха на баш „патриотите” от ПФ. Те пък, след като яростно облъчваха зрителите си предизборно, че Боко Тиквата бил мутра, рекетьор, престъпник…, сега радостно връткат опашки и облизват същия този Боко-престъпника с обяснението, че имали обща кауза – да крадат заедно в името на България. Единствено Велизар Енчев показа принципност, не си плю на достойнството и гласува против бандата ГЕРБ и техния главатар. Странно постъпи Слави Бинев – подкрепи Боковите отрочета, отхвърляйки самия него.

  Четвъртата банда е Паравановата АБВ. Тук изненади няма. Гоце, като президент, и Румен Петков, като вътрешен министър, застанаха на амбразурата преди години и с гърдите си защитиха Боко. Днес маските просто паднаха пак в името на каузата заедно да крадат България. Малко не се връзват уж прозападната Бокова и про-Путинската Гоцева ориентация, но и за това си има обяснение в думите на руския експосланик Потапов – „Всички са наши, сега някои са по-наши, а само нашите ще си почиват. Утре ще ги разменим. На власт ще са най-нашите, а по-нашите ще си починат”.

  Колко много мъдрост има в тези думи… В момента само нашите БСП, ДПС, АТАКА и дудуковата „Наглост без цензура” си отдъхват. На терен „работят” ГЕРБ, РБ, ОФето и АБВ.

  Операция „Открадни държава” продължава.

   

  Ивайло Зартов,

  13.11.2014 г.

• Стефан Главчев: ТЕФТЕРЧЕТО НА АПОСТОЛА

  (гневната ми реакция на откраднатите
  тефтерчета на Златанов, в които преди
  време лъснаха корупционните схеми
  на престъпните управници…)

  Апостоле, тефтера ти до днес
  не се намери никой да открадне.
  И уж живеят – за едната чест,
  но грабят – който колкото му падне…

  За род и правда – думите са бол.
  Реки прелели, семена в хамбари.
  Но видят ли файдата – бос и гол,
  за две години стават господари.

  Изедникът не стиска меден грош,
  а куфарче, натъпкано с валута.
  И подкупи приема – йощ, и йощ,
  тъй както четник пълни си барута.

  Ти девет годин скита без покой…
  Те с четири – същински са шопари.
  Една безумна сбирщина от лой,
  която лочи – кой каквото свари.

  Да би дошъл да гледаш правдини,
  във гроба ти сърце ще се обърне.
  Затуй във паметта ни остани,
  дори живота в пъкъл да посърне.

  Тефтерът ти – до святост чист и бял,
  дано у нас се съхрани довека.
  Че тоз народ, от бедност оскотял,
  едва си спомня Дякона, Човека…

  Завета, свободата, и честта…
  О, думи от забравена светиня!
  Народе???
  Кой зарови те в пръстта,
  та твоите сълзи да бъдат тиня?

  Ясен ВЕДРИН
  (Възходът на падението)

• Закърнелите

  

  Някога, много отдавна имало един вид птици, които ги мързяло да летят. Постоянно се влачели по земята. Летенето им се струвало твърде енергоемко – прекалено много усилия, а и къде-къде по-лесно било да пълзят.

  Годините си минавали, бившите птици – настоящи влечуги стържели коремите си в прахта. Мощните им криле закърнели и се превърнали в жалки, гротескни израстъци. Тези странни същества не били никак обичани в животинското царство. Всички ги презирали и странели от тях.

  Но на мързеливците не им пукало. Голяма работа, че предизвиквали погнуса и отвращение. но кръвта им изстивала все повече и повече. Получило се така, че дори студенокръвните се оказали по-горещи от тях.

  Децата им обаче били точно толкова любопитни, колкото и всички останали малчугани по света. Непрекъснато тормозели родителите си с въпроси: „Защо пълзим? Вярно ли е, че някога сме били птици? Защо сме се отказали от летенето? Някой принуди ли ни да се влачим по земята или сами сме изоставили небето? Кой е виновен? Защо, кога, как…?“

  Дъртите били меганепукисти. Обръгнали и залоени, ленивите им сърца не трепвали дори от тревогите на собствените им деца. Въпросите им увисвали и може би всичко така щяло и да си остане…

  Но един ден от небето се спуснала огромна сянка. Закърнелите запълзели бясно и се изпокрили по дупките си. Само едно дете не помръднало. Останало на място и започнало да задава въпросите си. Сянката прибрала крилете си, заслушала се и решила да отговори:

  – Да, истина е – вие сте потомци на птиците. Предците ви бяха господари на живота си, използваха крилата си по предназначение. Но избраха път, който тогава им се стори по-лесен. Да летиш не означава вечно да се рееш по вятъра. Много по-често ти се налага да се бориш срещу силните въздушни течения. Никак не е сладко всеки ден, ежедневно да преодоляваш насрещния вятър. Трябва да бъдеш силен не само физически. Необходими са воля, устойчивост на духа, упоритост и постоянство. Всъщност да летиш е трудно. Непрекъснато се съпротивляваш на земното притегляне и на още по-страшното собствено желание да се отпуснеш, да си починеш. Вашите родители решиха, че не си струва да се борят. Вие сте следствие на това тяхно решение. Затова сега пълзите и се криете по дупките. Изборът, който те направиха, предопредели начина ви на съществуване. Разбра ли ме защо е така? Стана ли ти ясно?

  Детето мълчало. Само необичайното му влечугесто телце се загърчило. Но не настрани, а някак си нагоре, нагоре… и още веднъж нагоре.

  – Не искам повече да пълзя. Искам да летя! – прохлипало то. – Какво да направя?
  Птицата разперила криле:

  – Вече го правиш. Изправяй се отново и отново. Нищо, че ще падаш. Ставай и опитвай пак. Отново и отново – докато полетиш.

   

  Ивайло Зартов,

  31 октомври 2014 г.

• Непоучилото се племe

  

  Здравейте индианци! Как са ви перата? Гордо вирнати или позорно клюмнали?

  Какво, какво казвате? Нямате никакви пера ли? Дори и едно малко, хърбаво и проскубано перце не ви е останало, така ли? Срамота. А какво кораво и щръкнало племе бяхме някога… Ееех, спомени, спомени… И как така я докарахме дотук?

  През последните 25 години ни се изредиха да ни управляват вождовете на червения клан, на синия, на турскосиния, на сивия, жълтия… Одираха ни кожите систематично. Ту едните, ту другите. Една зима, на втория месец от началото на годината взе, че ни писна. Излязохме от замръзналите вигвами и се развикахме. Дори не грабнахме томахавките. Не, че не искахме, но вече бяхме изгорили дървените им дръжки, за да се стоплим поне малко. Играхме танца на гнева и крещяхме, че повече няма да търпим, че няма да допуснем нито един от вождовете, които са ни грабили досега да продължат да ни съдират кожите. Настоявахме за незабавни промени в избирателната система, в съдебната – сами да си решаваме кои да са ни стожерите на законите… Викахме ние, викахме и Би-Би – вождът на сивия клан и племенен вожд по това време се уплаши и избяга. На негово място дойдоха старите крадци от червения клан, турскосиния и червената петолъчка, обилно напръскана с дребни пречупени кръстчета. Тия последните, петолъчко-кръстатите, преди това правеха смъртни заклинания и магии на Би-Би, ама после рязко и безрезервно му станаха жени. Та така, настаниха се пройдохите в главния вигвам. Ние, индианците, уж не ги искахме. Викахме и срещу тях.

  Те обаче ни изиграха танца на глухаря. Лошото е, че стъпките му са много бавни. Една година и два месеца. То не бяха дебати, дискусии, разговори, консултации, пушене на лули… Уж щяха да ни чуят какво искаме. Ама нá – пак не стана. И тия побягнаха. Само да не си помислите, че най-сетне сме постигнали мечтаните справедливост и възмездие. Нищо подобно. На власт отново се настаниха Би-Би страхливеца с неговия сив клан и още 7 банди крадци на бизони. Не е за вярване, но червените и турскосините пак са тук. На всичкото отгоре се разплодиха в нови две шайки – Азбучната и на Дудука. Тук са и жълто-сините, тъмновиолетови отпадъци. Преди години насметоха де що можаха чужди прерии и мустанги, като на нас ни обясниха, че това се наричало приватизация. На тия им викаме деформираните. Те пък веднага заявиха, че са готови да се жертват. Щели да подкрепят Би-Би, за да ни крадат заедно.

  Това като го чуха от ОФето – за краденето заедно, автоматично разпериха алчни ръце и те. ОФето е клан, който е подготвен за пореден път да излъже лековерните индианци, разочаровани от голямата червена петолъчка с малки пречупени кръстчета. Вождовете на тия два клана са роднини – единият е кум на другия. Разликата между тях е само външна. При заместителите голямата червена петолъчка е замаскирана – такъв е планът. Иначе всичко друго им е еднакво. И тия храчеха отровно срещу Би-Би крадеца, уж такъв бил, онакъв бил. Ама сега са си татуирали „светлия” му образ и здраво го облизват. Готови били на всичко, само и само да ги вземе в голямата банда. И на тях много им се крадяло.

  „Време е!” – това е обединеният зов на 8-те шайки. Хмм, 25 години ни дерат и сега пак било време за дране. Все им е малко, нямат насищане пустите му шамани и вождове.

  Време било, така е. Само че е крайно време племето ни да прогледне. Да престанем да чакаме вождовете сами да се самонакажат. Да проумеем – животът ни е в собствените ни ръце. Време е да си върнем перата.

   

  Ивайло Зартов,

  28 октомври 2014 г.

• Бар „Розови мечти“

  Разказ от Тодор Кунчев

  .

  Аз имах лошо предчувствие, а Големият Бил – само хрема. Неделната утрин ни посрещна със свиреп, озъбен кучешки вятър. Чайките продължаваха да се опитват да се облекчат върху минувачите, но никой не им обръщаше внимание.

  Неделя сутрин всъщност е времето между десет и единайсет, когато хорицата казват, че отиват да пият кафе, и после си викат бира, знаете защо. Сериозните хора пият кафе в къщи и отиват на църква, а нормалните отиваме в кварталната кръчма и пием каквото намерим за добре.

  Бар „Розови мечти“, според едни, според други – „Розови сънища“, се намира на 31 авеню в Драз махала. Кръчмата е барче, защото има реклама на Пепси кола. Направена е в един гараж – последен пристан за разбити кораби, на вече нелетящи холандци, разведени, полуразведени и такива на път към развод. С една дума – безпътници.

  Барманката и дъщеря й са като едни морски фарове, огромни женища, розовобузести и дебелогъзести (щях да кажа Рубенсов тип, но Рубенс не е рисувал гушести пуйки). Розовите им ватирани гащи със съмнителни петна по тях висяха на простора, досами прозореца, и създаваха още по-съмнителни розови мечтания. Днес нямаше много посетители, а тези, които бяха дошли, пиеха прави край печката на дърва. Почти никой не сядаше, не само защото покрай масите не беше особено топло, а и защото пенсионираният старшина Мечо, пиян и насран, се беше местил от стол на стол, докато заспи накрая на последния. Барът обаче се радваше на добра посещаемост, което беше позволило на собствениците да сложат вази с изкуствени цветя и да пристроят едно салонче за по-сериозни гости. В салончето всичко беше по-малко, беше и по-студено, защото нямаше комин на печка, който да минава оттам. Но пък беше… интимно.

  Големият Бил си извика греяно вино с чер пипер, аз като по-изискан си поръчах коктейл, за да ми е гадно. На съседната маса се беше цопнал Баровеца в цялото си великолепие. Баровеца е контето на махалата, той винаги е изискано „облякън“, както се казва на тукашния диалект. Сакото – цвят сиенска печена, на ситен пепит „елефант гри“, черен копринен панталон с маншет, черно поло, върху което бе нахлузил розова копринена риза, сребриста вратовръзка с жълтозлатисти пеперудки, вързана на двоен широк възел. Жълтокафявите му обувки с пресечено бомбе и белите чорапи щяха чудесно да се връзват с кърпичката, но тя не се показваше деликатно от джобчето на сакото, беше се смъкнала някъде. Физически, а и интелектуално, доколкото тази дума може да се използва в случая, той много приличаше на баща си, чиито пари харчеше. Баща му – собственик на магазин за хранителни продукти и нелегален алкохол, както и на полулегална заложна къща – беше дебел, мазен и прост хитрец.

  Баровеца беше много зает, за да ни отвърне на поздрава. Ние само му кимнахме, защото понякога сме вежливи… Наистина беше много зает – с едната ръка пъхаше един банан (обелен) в устата на изрисуваната кукличка, а с другата се опитваше да разбере телесната температура на междукрачието й. Освен това все не успяваше да си пъхне езика в ухото й, докато й шепнеше някакви „изтънчени“ неща, от които тя се задъхваше в приглушен смях и леки изписквания. Момичето се стараеше да бъде сериозна дама и затова опитите й да извади ръката му, скрита под полата й, въпреки плахите усилия, спечелиха нашето мълчаливо одобрение и леки, една четвърт усмивки. В един момент тя като че почти успя и театрото без малко да свърши. А после се появи барманката с уискита и панерка за хляб, отрупана с кишу, солети и един голям шоколад, който завършваше романтичната атмосфера с баровски натюрморт.

  Бил се изсекна, погледна ме с онзи поглед, който не предвещаваше нищо добро, защото се виждаше как досадата се бори със скуката, а те двете с гнева… Беше наследил от прабаба си – руска циганка шаманка – дълбока и нежна славяно-ромска душа, както и магията да се напива и сбива от нищо и за нищо. Атмосферата тук му действаше зле, затова му кимнах разбиращо. Барманката обаче не разбра, че кимването е към него, и донесе още по едно питие, а ние не искахме да я обидим… Неделя е все пак, а това, че не сме на църква, не значи, че не трябва да сме смирени и огрени от Божията любов нали, която е навсякъде.

  А какво ставаше на другата маса в салончето, може би ще попитате? Аз пък няма да ви кажа, защото първо ми е почивен ден, неделята е ден за почивка. И второ, заради респект и уважение към Божиите служители. Питайте свещеника, ако не вярвате. Да, и за неделята го попитайте, и за съседната маса. Макар че аз знам отговора му какъв ще е – ще ви изгони, а даже може и да ви напсува.

  Е, пийнахме все пак набързо и си платихме сметката. Отвън студеният вятър ни блъсна в лицата, а розовите гащури продължаваха да се развяват като знаме. И тогава видяхме, че Баровеца води красавицата си по пътеката от улични плочки към дървения масивен нужник на заведението, украсен с тенекиена табелка „Клозет“. Бутна я вътре, чухме едно: „Влизай ма, ша ти… мамата“ и вратата се хлопна. По-късно спорехме с Бил как го каза – „ша ти…“ или „да ти…“, но защо ли въобще се препирахме. Баровеца определено не беше образован човек.

  Тръгнахме си, но Бил се сети, че трябва да ползва тоалетна – и като нямаше такава, реши като кучетата да препикае, където намери. Застана отстрани на нужника и отпусна края, оглеждайки се някой да не го види. А отвътре се чу писък и сърдит мъжки вик, последват от два реда псувни. След малко приятелят ми се върна ядосан. Дъските били много рядко сковани, той късно забелязал. Обърна се към клозета и изпрати една злобна, голяма храчка, която полетя към вратата, а тя тъкмо в този момент се отвори… И храчката на Бил се лепна на вратовръзката на разгащения Баровец. Той се облещи, каза нещо от сорта: „Ей, ще те смеля…“, поръмжа и затвори вратата.

  Беше студено, а тия вътре в дворния „будоар“ май скоро нямаше да свършат. Иначе Бил можеше дори да им се извини, което щеше да е за първи път в живота му. Постояхме, погледахме затворената врата на нужника, белезникавите розови гащи, които така и не ни изкушиха, и си тръгнахме. Май че трябваше да отидем на църква…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  
  

• Тази есен

  

  Тази есен, оранжево сияеща.
  Прекрасна и неповторима стоиш.
  И мечтая, и шепна, и прегръщам.
  С нежност изсипва се светлина.
  

  Тази есен, с вятъра пея.
  През съня си нося те.
  Натежалите капки изпивам.
  Губя се в безкрайната синева.

  Тази есен, оставам до тебе.
  Звездите сребърни точици.
  Облаците натежали са.
  Кичури ме докосват едва.

  Тази есен, профилът на лицето ти.
  С поглед изпращам деня.
  Дъждът сякаш сбира трофеи.
  Падащи брулени листа.

  Тази есен сладостта събира.
  Изгубени пътища и лета.
  Върховете на пръстите.
  Чакам те в края на вечерта.

   

  Нури Джурин

• Йордан Йовков: Вълкадин говори с Бога

  Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задуха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и с децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза:

  – Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.

  Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както винаги, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя.

  – А на Милена – рече – ще дам отделно нещо. Какво е, няма да кажа сега, ама като му доде времето, ще й го дам.

  Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да му изпее „Милен Милени думаше„. Той обичаше тая песен, защото също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му, нейният мъж – Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си и жал му беше за Милен, който наедно с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи.

  Какво стана после? Синовете му си додоха живи и здрави, но той ги не позна: имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяха и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат набързо – точеха се деня и нощта, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци. Колко набързо бяха си отишли и каква мъка са влачили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата, отдето бяха минали, се белееха от костите на измрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана отсам, а половината му мера – отвъд.

  Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза? Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а легна и вече не стана. Най-старият му син, Никола – юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си дохождаше в отпуск, фелдфебел, с медали, покрили целите му гърди, – той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон, но кой ти слуша, кой мисли да върви из прав път? И една вечер, както стоеше с приятели в кръчмата, стреляха през прозореца и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата.

  Остана най-малкият му син, Милен. Нему се паднаха нивите отвъд, в Румъния, и той живееше там – в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, но нито той можеше да дойде, нито старецът можеше да отиде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да стане сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе – колкото да се намира на работа, – да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един голям бряст и докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше отвъд през границата. Двамата му покойни сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му сега бяха за Милена. И като гледаше отвъд границата, случваше се Милен и Милена да излязат на нива. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, ако бяха по-близо, по добитъка – ако бяха по-далеч, и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, докато ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки.

  Един ден селото настръхна от лоша вест: отсреща, в селото, гдето живееше Милен, дошли жандарми, били, изтезавали, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е син му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята и – ни дума.

  – Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.

  – Не – кай, – тейко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога само да мина отвъд и там да умра.

  Когато си мислеше всичко туй – а то беше всеки ден, – Вълкадин стоеше, както по-рано, под бряста, и гледаше през границата. Милена го нямаше вече – няма ли да се мерне нейде из къра един бял и един черен кон и до тях – няма ли да види Милена – и децата й. Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял много, много мак, ален като кръв.

  Вълкадин стана, прибра кравата, за да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да погледне наляво или надясно. Когато си дойде вкъщи, той чу, че в собата старата му снаха, Къдра, говори с някого. Отбягваше да се среща с хора, но сега като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето й. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, гърдите й пак започваха да се тресат и пак дигаше престилката си да бърше сълзите си. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката от очите си, него го нямаше.

  – Къде отиде тейко? – рече тя. – Че аз за него съм дошла. Толкоз имам да му думам.

  Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше.

  – Не се сърди, Миленке, не му вържи кусур – говореше Къдра. – Свекъра е станал такъв един… мълчи. Какво не му приказваме, как не го раздумваме – не отваря устата си, не казва нищо, мълчи. И не е от вчера, а вече месеци как е тъй.

  Върнаха се вкъщи, постояха още, приказваха и за добро, и за зло. На няколко пъти, когато думата се повърна за него, Къдра разправи, че свекър им, откакто са се поминали мъжете, най-много след смъртта на Милена, тъй се е изменил, че никой не може да го познае. Не слиза в село, не се среща с никого. И не приказва. Не приказва нито със свои, нито с чужди. Цяло село туй знае: Вълкадин не е приказвал, Вълкадин не искал да приказва. И тъй си е: мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли – един Господ знае.

  Като стана да си ходи, Милена каза:

  – Да можех, щях да го почакам, докато се върне. А не мога, че хората, дето съм дошла с тях, бързат. Ти, како Къдро, му кажи. Кажи му, както ти казах: милея го Милена, Господ вижда, ама какво да правя? Не от добро и аз съм рекла да ида под второ венчило. Намери се тоз човек, добър бил, казват, едно дете имал само. Не мога сама. Да има мъж вкъщи, да запази имота за децата. За тях го правя. Пък и мене, вдовица да не ме одумват хората. Милея го Милена, ама какво да правя? Моля му се на тейко да ми даде прошка, тъй му кажи.

  Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и стоя там, докато тя се качи и замина през границата.

  Вълкадин се прибра вкъщи, като се стъмни. Когато Къдра му разправи защо беше дохождала Милена, какво е казала, той я изслуша, но не рече нищо. Нахрани се, прибра се и, както винаги, легна си рано. Но не мина час-два, той се събуди и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му – не от вчера, не от онзи ден – също като нишка от чекрък, която нито се е скъсвала, нито се е спирала, се занизаха пак в ума му:

  Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, детосе случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: „Назад!“ У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как?

  Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо?

  Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо?

  Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, Господи? Защо?“

  Минават тъй часове. Развиделява се, прозорецът става червен – слънце изгрява. Вълкадин става, подкарва пред себе си кравата и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа отсам, гледа отвъд границата и мислите му се нижат безспир, безкрай.

  Десетина дни по-късно Милена пак дойде. Като я посрещна Къдра, каквато мъдра и замислена беше, разбра, че няма да чуе нещо добро.

  – Каза ли на тейка? Какво рече?

  – Ух, Миленке. Да продумаше барем, че ако не каже добро, зло да каже. А човекът си заключил устата и мълчи. Казах му, казах му аз всичко. Ей на – даде ми туй…

  Тя развърза един възел, светнаха златни пари: три по-едри махмудии и двайсетина рубета.

  – Дай ги, кай, на Милена. Давам й прошка. Нека прави каквото Господ я е научил.

  – Друго не каза ли?

  – Толкоз каза. И туй са всичките ми думи, що съм чула от него от година насам.

  Милена не взе парите. Остави възела на земята.

  – Че аз пари не съм искала от него – рече тя. – Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. Защо ми дава тоз наниз?

  – Знам ли, Миленке. Мисля си и аз и ми дойде на ум, че той беше се врекъл да ти даде нещо – помниш ли, кога вършахме, кога мъжете бяха още на война? Той каза тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е.

  Изведнаж Милена си спомни оная вечер и си я спомни тъй ясно, като че я виждаше пак: месечина беше, свекър й я накара да изпее „Милен Милени думаше„. Тя се просълзи. „Той обеща да ми даде нещо – помисли си тя, – това ще да е.“

  – А аз пари не ща! – извика тя с болка. – Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стоя тук и ще го видя.

  Тя наистина реши да го чака, но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка.

  – Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи той?

  – Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст? Все там, под този бряст стои.

  Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър й – мислеше си тя. – Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната мъка са като морето големи – що да се прави, станалото станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не й продума?

  Тя беше горе на баира и погледна: под бряста стои свекър й. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре – клонете на бряста ли гледа, или към небето поглежда?

  Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де да се скрие, и стана.

  – Тейко! Тейко! – извика Милена.

  Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките й, но пак не се обърна.

  – Тейко, чакай… Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко…

  Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна – висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, дръпнат навътре поглед, замислен. И пак не каза нищо.

  – Човече, продумай ми! – рече Милена с плач. – Що бягаш от мене?

  Вълкадин все тъй я гледаше.

  Кажи ми думица… Продумай, тейко!

  Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:

  – Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с Бога…

  Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да й каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето й затекоха сълзи.

   

• Мога сам да избера

   

  

  Мога да бъда слаб и страхлив. Мога да бъда и силен.

  Мога сам да се сразя или да се извися.

  Мога сам да се навра, в миша дупка да се скрия или пък

  да открия, че гръбнакът ми е даден, за да стоя изправен.

  Мога нищо да не правя.

  Да си трая, докато изгния някъде към края.

  Мога да крещя, да викам, да кося.

  Мога паднал да лежа или пък да стана

  и отново, и отново в боя да въстана.

  Мога роб да бъда,

  да подлагам голия си задник,

  да въртя езика услужлив или да се сетя,

  че свободен се родих.

  В острие да се превърна, да пробождам и разкъсвам,

  без пощада да посичам.

  Мога всичко или нищо.

  Мога сам да избера.

   

  Ивайло Зартов,

  9.10.2014 г.

   

• Вуду срещу ДОПГ

  

  Чухте ли? Още един българин за малко да се самозапали. Ясно, че това само по себе си вече не е новина, но тук случаят е малко по-особен. Човекът се е „самоубил” в следизборната нощ и е оставил следсмъртно писмо. Ето какво пише в него:

  „Не отнемам живота си заради това, че не мога да храня децата си – те отдавна минаха на фотосинтеза. Не е защото банката ни взе апартамента, след като останах без работа и не мога да плащам кредита.Не е защото жена ми умря от мъка. Непосилните сметки за ток, парно, вода, лекарства… също не са проблем – нали сме на улицата. Самоубивам се защото изборите отминаха. Свърши се. Не мога да живея без предизборните обещания. Само в тях виждах светлото безоблачно бъдеще. Единствено в заклинанията на Бойко Борисов, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Костов, Сидеров, Симеонов, Дудука и ортаците им дишах безметежно. Тръпнех в радостно очакване на справедливост и възмездие. Ах, тези красиви лозунги! Как да живее човек без тях? Прозрачност, законност, демокрация… Време било за стабилна държава. Вече било време за победа над корупцията. За реформи в здравеопазването, в образованието. За реформи в реформите. С грижа за човека. С грижа за грижата за човека. Как вече, ето аха-аха, и щяло да се помисли за младите, за старите, за достойни пенсии и заплати. За цените… Помислиха – токът скочи с 10%. Явно другарят президент Роската Плевнелиев, по-известен като ирландската пастирка, си държи на обещанията. Нали той имаше частна среща с шефовете на енергобандитите във Виена. На Роската може да се разчита – каквото каже, го прави. Не с 10%, ами и с 50% ще го вдигне пустия му ток. Дума е дал човекът – дума на пастирка.

  Съжалявам, че не успях да стигна навреме до с. Горни Лом. Там се погрижиха за 15 човека наведнъж. Можех аз да съм 16-ият щастливо взривен. Завиждам им на тия късметлии и за това, че са взимали приказни заплати – цели 240 лв. на месец. Общо взето съм голям карък. Сума ти хора се издавиха в потопите, ама аз все не бях на нужното място и в подходящия момент. Загрижените ни управници ахкаха и охкаха, официални траури обявяваха. Снимаха се по телевизиите и какво? Нищо. Наводненията се редуваха с взривове, катастрофи и тежки партийни софри. Надявах се, че най-накрая ще им уврат главите и ще вземат генерално решение. Например: да ни съберат нас, всичките тия български граждани, дето не им трябваме, под някой голям язовир и да ни удавят накуп. Или пък да ни раздадат противопехотни мини, да си ги настъпваме. Или да ни вдигнат във въздуха от раз. Бум и готово! Ама не, трепят ни на парче.

  Всъщност така като се замислих, реших рязко да променя решението си. Няма да самозапалвам себе си. Ще направя една голяма кукла – олицетворение на ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Чучело, събиращо в едно олигарси и корумпирани политици и магистрати. Ще драсна клечката кибрит и ще изгоря виновните за 25-годишния геноцид в България. Ето това ще направя. Само че имам малък проблем. Няма как да купя бензин… Някой ще ми услужи ли? На някого да му се намира туба с „животворна” силно запалима течност?

   

  Ивайло Зартов,

  6.10.2014 г.

• „Ако обичаш някого, той никога не остарява“

  Из книгата на Детелин Вълков „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“

  (Ако беше останал жив, авторът й щеше да стане днес на 57 години)

   

  …Понякога, когато нещата ставаха съвсем инакви, Тейка можеше да бъде и доста нападателна. „Дзвер!“, ядосваше се в такива моменти дядо. Но човек не винаги може само да се усмихва. А точно сега моментът май беше не толкова за усмивки, колкото за питания и отговори. Затова Тейка решително бутна по лявото рамо русокоската и разядосано я задърпа:

  – Спри да се смееш! Спри и ми кажи – кой не може да е и защо? Спри, де!

  Продължавайки да хълца, девойката изтри сълзите, бликнали от смях, замаха с дясната си ръка като че ли пъдеше нахална муха, и посочи Магьосника:

  – Това е Бо-Ян, нали?

  – Да? – зачуди се Тейкуча защо задава подобен въпрос девойката със зелени очи.

  – И той те доведе дотук?

  – Да – призна си съвсем откровено Тейка. – Трябваше ми дъртата вещица, за да ми открие камъчето, и той каза, че тя живее тук. Тук ли наистина живее дъртата вещица и къде е тя, ако можеш да ми кажеш?

  – Дъртата вещица?! – девойката отново се разсмя с пълен глас и хвана корема си с две ръце, за да спре разтърсването му от смеха. – Ха, ха, ха! Дъртата вещица, казваш? Така ли ти каза Бо-Ян? Ха, ха, ха!

  – Какво смешно има тук? – вдигна вежди Тейкуча.

  Светлокосата изведнъж спря да смее на глас, запази само широката си усмивка и закачливо, ама наистина съвсем закачливо, запита:

  – Бо-Ян каза ли на колко години е дъртата вещица и как изглежда?

  – О, да! – отвърна Тейка. – Според него тя била на над петстотин и сто и пет години, а това означава, че наистина е много, много дърта. Даже в сравнение с баба, която не е чак толкова стара, но вече е май на… е, май на 74 години, ако нещо не бъркам. А баба наистина е много стара.

  – И сбръчкана.

  – Е, не чак толкова. Даже може и да не е сбръчкана, защото е моята баба и е хубава, защото я обичам. Според мен баба даже е много хубава, защото я обичам и тя си е моята баба. Дори ще ти кажа, че баба Гина, която живее отсреща и е две години по-млада от баба, е много по-стара, въпреки, че винаги ми дава разните му там круши, ябълки или други такива неща.

  – А-ха! – кимна разбиращо светлокоската. – Значи, ако обичаш някого, той никога не остарява. Дори наистина да е много, ама много стар. Дори да е на сто и толкова си години.

  – Ами, да – потвърди Тейка.

  – Е – засмя се прекрасната девойка. – В такъв случай мога съвсем искрено и откровено да ти призная, че аз съм дъртата вещица.

  – Да бе – изгледа я недоверчиво Тейка. – Дъртата вещица е над петстотин години, а ти си млада и хубава като фея. Няма как да си дърта вещица.

  – Има – каза дъртата вещица, – защото аз наистина съм фея. И няма как да остарея, ако някой ме обича.

  – Че кой те обича?

  – Той – пак се засмя русокоската и посочи Бо-Ян, който продължаваше да лежи на тревата със смешно вдигнатите си крака. – Вече сигурно горе-долу петстотин години ме обича, но не смее да си признае или поне на едно гости да ми дойде. Много е смешен, нали?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Детелин Вълков (6.10.1957 – 5.07.2012) е български журналист, поет, писател и преводач. Автор на книгите „Вселената“ (1996), „Общност и общество“ (1996), „Кой кой е в ‘Илиада’ и ‘Одисея’“ (1999), детските повести „Момо“ (2004) – издадена само в Гърция от издателство „Кедрос“, и „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“ (2007). Преводач е на поезия и проза от английски и руски на много автори.

  Поместеният тук откъс е от една от детските му книги – „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“, посветена на дъщеря му Теа.

  Още за и от Детелин Вълков може да се прочете тук,  тук и тук.

   

• <<
• 1
...
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
...
• 81
• >>