Всичко от литература

литература

• DER SPIEGEL: “Кога ще ги стигнем българите?“

  БЪЗИКИЛИЙКС – ИСТИНАТА ТАКАВА, КАКВАТО МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ!?

   

  Чергар СТРАННИК,  Neverojatno.wordpress.com

  .

  “Българите изпревариха гърците по доходи” – това е водещата тема в новия брой на реномираното немско списание “SPIEGEL”. В него се прави подробен анализ на кризата в еврозоната, като България се сочи за пример на страните, заплашващи стабилността на еврото, а икономическата й политика – като единствен начин за справяне с несигурността. Следвайте пътя на България – това е основният извод, който немските редактори извеждат в своя задълбочен анализ:

  “Тихо, полека и неусетно, една страна от източна Европа успя да остане на повърхността, въпреки разразилата се икономическа буря, и не само да не потъне, но и да изпревари съседите си в икономическото си развитие. Тази страна, която бе останала извън погледа на средният европеец, зает да решава собствените си финансови проблеми, се оформи като един остров на стабилността и днес все повече европейци търсят надежда в модела, наложен именно там. Повечето от вас са се сетили, че става въпрос за България, страна с 1300 години история, а според някои изследвания – и едно от първите държавни образувания, възникнали на Земята, което отрежда на българите място сред нациите, пазители на древните ценности и носители на един дълбок морал на човещина и взаимопомощ. Ние няма да се спираме подробно на нейната история – история, изпъстрена с величави моменти и периоди на огромни трудности, на робство, на упадък, – ние само ще подчертаем факта, че въпреки тези перипетии, тази страна възкръсва отново и отново като птицата Феникс – все по-силна и по-мъдра. Искате доказателства? Ето ги:

  Българите изпревариха по доходи своите южни съседи гърците. Днес редовият българин получава над 1200 лв. заплата, което в момента е мечта за всеки грък. За удобство на читателите по нататък всички цифри ще ги даваме в евро. И така днес българинът получава не по-малко от 610 евро брутна заплата, а пенсиите им не падат под 500 евро. Как се случи така, какво стана, че гърците, сочени за галени деца на Европа, като пример за висок стандарт на живот, изведнъж да се озоват в положение да мечтаят за български доходи?

  Всичко започва преди 23 години с началото на така наречения преход. Именно премерената и интелигентна политика на правителствата, управлявали България след разпадането на бившия комунистически блок, доведе до днешните блестящи резултати, така че, драги читатели, пътят е бил труден, но резултатът е славен. Първо бяха приватизирани всички държавни предприятия, приватизирани умно и умело, така че да попаднат в ръцете на способни мениджъри, които днес са основни стълбове на българската икономика. Мениджъри, не ламтящи за бързи печалби и не превиващи гръб пред акционерите и техните желания за бързо забогатяване – забогатяване на всяка цена. След това земята и добитъка бяха върнати на хората, селското стопанство, от изостанало научно-технически по времето на социализма, се разви бурно, така щото, ако преди малцина агрономи и животновъди са знаели как се отглеждат различните земеделски култури и селскостопански животни, то днес няма българин, който да не може да си отгледа картофи или да не ходи поне веднъж в месеца да пасе овце, а като любопитен само ще вметнем факта, че за българите произвеждането на спиртни напитки е нещо като национален спорт. Ха, върви ги стигай.

  И ако си мислите, че тук едва ли управляващите имат някакъв принос, то ние ще ви кажем, че това е правителствена политика, която и в момента лежи в основата на стратегията за национална сигурност, и е залегнала в националната доктрина на страната. Доказателство за това са редовните напътствия към българския народ от страна на настоящия им премиер г-н Борисов*, който, за да вкара в пътя младото българско поколение, възкликна от телевизионния екран, подобно на един друг техен велик възрожденец: ”О неразумни и юроде, поради что се срамиш да сееш картоф и да пасеш овце?”

  Тук ще отбележим и друг един тънък момент от политиката на прехода, а именно моментът, когато управляващите накараха българина да работи, да се отърси от леността на комунистическото съществуване, и така да положи основите на стабилния икономически български модел. Как? – като му бутнаха кравата в пропастта. С помощта на политиците първо бяха създадени редица дружества, наречени пирамиди, чиято цел беше именно едно рязко обедняване на нацията, а когато те не успяха да отнемат всичките спестявания на българите, с риск за живота си управляващите организираха една огромна спекулация, която обезцени националната им валута и отвя спестяванията на гражданите буквално за една нощ. И така, на другия ден те се събудиха и трябваше да се трудят. И така, до ден днешен те се трудят и трудят неуморно, а страната богатее ли, богатее.

  Вие ще кажете, но как е възможен този просперитет, този удивителен прогрес, и ще си кажете, че сигурно българите имат отлично образование. И ще сте прави, българите действително са един от най-интелигентните и образовани народи в Европа, но забележете, все повече и повече българи учат в чужбина. Те идват тук, при нас, ние им даваме нашите знания, и те просперират. Ако не трябваше да бъдем толерантни, то бих казал, че те ни крадат. Идват при нас, обучаваме ги, и с придобитите тук знания те градят една стабилна, просперираща икономика. Но забележете къде е тънкият момент: не в това, че идват да учат при нас, а в това, че пестят пари от своя бюджет, които вместо да отиват за поддържане на образованието в тяхната собствена страна, се разпределят като бонуси между работещите в техните държавни учреждения. Така те не само учат за наша сметка, но и пестят разходи, които си разпределят като доходи. Това драги читатели е висша форма на интелигентен живот, и то на Земята, и то в България.

  Но това не е всичко, българите не само идват у нас за да учат, те идват при нас и за да работят. Но това не е ли парадокс, ще попитате вие, уж са икономически стабилни, а работят у нас. Да, на пръв поглед изглежда като парадокс, но не е. Българите не само работят при нас, те изпращат парите, спечелени в нашите държави, в България. Знаете ли, че за последната година официалните преводи на така наречените български емигранти към роднините им в България надвишават сумата на преките чуждестранни инвестиции в страната? Не, и ние не знаехме, но е факт. Е, чудите ли се още, защо са финансово стабилни и икономиката им бележи ръст? Те не само крадат нашите знания, не само пестят от разходи за образование – те вземат и нашите пари. Знаете ли, че ако сметнем доходите на българите въз основа на доходите на българските емигранти, то ще излезе, че българите са една от най-богатите нации в света? Ние си направихме труда и се оказа, че средният доход на българите, живеещи по целия свят, е над 5 000 евро месечно. Как ви се струва това?

  Ние знаем какво ще кажете – напред към България, искаме и ние да сме българи, – но българите не са толкова прости. Не е лесно да живееш в България, защото те сториха нещо, което на мнозина на пръв поглед би се сторило като безумие – те унищожиха своето здравеопазване и е много вероятно, ако вие решите да отидете да живеете там и да ставате българин, да умрете поради липса на адекватни здравни грижи. Отново сте изумени – да, българите нямат здравеопазване, ако не броим светите мощи, но за да ползвате тяхната помощ трябва да се научите да се молите на български, и затова, забележете, българите идват да се лекуват отново при нас. И какво излиза – българите пестят не само от образование, но и от здравеопазване – две от перата, които най-много тежат на бюджетите на нашите държави.

  И ако това не ви е разубедило и все още си мислите, че сте достатъчно здрав, за да живеете в България, въпреки че не сте яли българско кисело мляко от малък, то нека да ви обясним каква е тяхната социална политика. Ако отидете в България, забравете за пенсия, там ще трябва да работите докато се движите, докато давате и най-малките признаци на живот. Защото България, за разлика от нашите държави, не е държава със застаряваща нация, пълна с пенсионери, тежащи отново върху бюджета, а е държава с умираща нация. Точно така, в България всеки, който не работи, е осъден на смърт – ето как се трупа богатство, как се прави стабилен икономически модел. Или работиш, или умираш, т.е. работиш докато умреш. Това е последната антикризисна мярка, която оттласна страната от дъното на икономическата таблица и ги запрати пред техните южни съседи гърците. Вие ще кажете, че това е нечовешко, че техните политици са изроди, но ние ви казваме, че този който е мъдър, не може да обича, защото влюбеният прави глупости. А техните политици са мъдри и затова в България вие не ще откриете обичан от народа политик. Но българските управници са приели тежката си участ в името на една стабилна и просперираща България. Държава, в която ние можем само да си мечтаем да се превърнем.

  И тук накрая само ще споменем, че България е страната с най-ниски данъци, изкоренена чрез узаконяване корупция, унищожена контрабанда и легализирана сива икономика. Кога ще ги стигнем българите?”

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Този текст на Чергар Странник е от август 2012 г.

   

   

• Българо-руски американец

  „БРАТУШКИ“, из книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“
  

  .

  

  „Българо-съветска дружба“. „По-големият брат от север“. „Братя славяни.“ Болезнено ми жегват сърцето тези словосъчетания. Защо ли? Нали съм наполовина руснак и наполовина българин.
  Това се дължи на дядо ми Йордан. Той преди много години, като бил политически емигрант в Съветския съюз (имаше тогава и такава държава), срещнал бабушка Зося. Той бил висок, чернокос, весел и малко луд българин от Дели Ормана, а тя – нежна, руса, добричка и грижовна славянка (наполовина полякиня и наполовина рускиня). Чудото станало и те се влюбили един в друг, а не след дълго се родила Мама. Родила се в Кремълската болница, а детството си изкарала в Сибир, където пратили дядо ми по време на войната. Той искал да отиде на фронта, но партията решила, че емигрантът-инжинер е по-добре да работи в завод в Сибир. Политически по-коректно било. Уж комунист, ама знаеш ли го. Все пак емигрант някакъв от българско.

  Та руската ми кръв е по-малко от българската, но руската ми външност и руското ми възпитание натежават и ставам наполовина руснак.

  Майка ми обича Русия – страната на нейното детство. В България тя завършва руска гимназия, става руски филолог и се омъжва за моя татко. Тате е от едно селце в Тетевенския балкан. Дълбоки български корени има неговото семейство. Като реката Черни Вит, от Тетевенския край е моята българска рода. Казват,че един дядо си изпуснал бастуна в Черни Вит, а после го намерили в извора Синилото, който извира като че ли от дън земя, в района на Златна Панега. Колкото и разклонения да има тази ни рода, все е българска – от недрата на българската земя извира и в българската земя лягаме, когато ни дойде времето.

  Възпитанието, което ми даде майка беше силно, помитащо, блестящо и възвишаващо. И най-вече беше руско. Тя мама е педагог не само по образование, но и по призвание. Библиотеката ни прелива от руска класическа литература, която да си кажем правичката, е трудна и за четене, и за възприемане в юношеската възраст. Пълно е там също така и със световна литература, преведена на руски. Ах, тези гениални руски преводачи! Те са направили повече за популяризацията на руската култура, отколкото Пушкин и Толстой взети заедно! Джек Лондон – на руски, Швейк – на руски, Дойл – на руски, Шекспир – на руски, Верн – на руски, Туейн – на руски, „Хиляда и една нощ“ – на руски… Чел съм английска литература на английски. Не е същото. Този невероятен руски превод превръща всичките писатели на руснаци. Само българска литература четох на български. И се съмнявам, че българските писатели изобщо биха могли да се преведат на руски. Чудомир на руски?!? Няма начин.

  Литературата, прочетена от мен като малък, беше най-малкото. В къщи се говореше на руски, ядеше се руска храна, чай се пиеше по руски и се мислеше по руски. Стоп. Тук съм в грешка. Баща ми мислеше по български, макар и да говори отлично руски. Но аз тогава не разбирах мислите на татко. Малък бях. Жените определяха живота ми в онова време.

  Майка е силна, еманципирана и професионално ориентирана жена, което не значи, че не ме обича. Тъкмо обратното. Това обаче позволи на баба Велика (майката на татко) да стане една голяма част от живота ми. Тя често ме наглеждаше, когато мама беше заета с работа.

  Ако руската култура мога да я сравня с фойерверки пред Ермитажа под светлините на Северното сияние, то българската култура е баба Велика. Спокойствие, постоянство, мъдрост и тишина. Баба никога не излизаше просто на разходка. Винаги носеше по една или две торбички с разни неща – дрешка, водичка, хлебец. Винаги отиваше нанякъде, за да работи нещо. Така си я представям, тръгнала за рая. По прашен селски път между нивите с наляти класове и пасищата с овчи стада, пръснали се по баирите, върви моята баба Велика с две торбички в ръце. Тя върви с тази нейната незабравима походка, която все изтъркваше подметките на обувките й от външната страна. Здраво пристъпвайки напред, леко се поклащаше тя в ритъма на земята – постоянен, отчетлив, хипнотизиращ ритъм, който няма начало и няма край. Така вървеше, така копаеше земята, така живя и така си отиде. И знам, че баба Велика е стигнала в рая, защото с тази походка и този ритъм може да се стигне навсякъде и да се постигне всичко. Баба не говореше много. Помня обаче, че ме наричаше Витенка, стараейки се да обедини руското Витя с нейната толкова българска душа. Българите не обичат да говорят. Това твърдо „н“ в името ми сега ми отваря цял един свят – сърцето на баба.

  Такава е тя, българската култура. Мистична, древна, мълчалива и земна. И руската е дълбока и древна, но все гърми тя, все лети. Гърми, като ударите с чук, когато великият цар Петър е правил оръдия за флотата от претопени църковни камбани. Достойно гърми, с гордост и сила. А българската е като тишината зиме на Пампорово в тиха, безветрена нощ. От такава тишина те заболяват ушите. Ослушваш се да чуеш някакъв шум и чуваш как кънти тишината.

  Не спират русите с огромния си чук от север. Не могат българите да чуят тишината си, а руският чук ги тревожи и ядосва. Братя ли? Даже не и братовчеди. Никакви роднини не са русите и българите. Два древни народа, споени от историята, но не станали никога на сплав. Не може българското да се претопи нито в славянското море, нито в американския „melting pot”. Не могат руснаците да спрат да удрят, не могат американците да спрат да претопяват. А аз съм по средата между тези народи. Израснах като руснак в България, посетих Русия, за да разбера, че там съм българин, а не руснак, и отидох в Америка, където Джон ми каза: “Ти си като Феникс. Огънят не те лови.” Не можах да се разтворя в тоя „melting pot”.

  Аз съм българо-руски американец. Нека да ви кажа от дълбините на сърцето си с руска сила, американски прагматизъм и българска дълбочина: българите са по-близко до американците, отколкото до русите по мислене, и по-близо до русите, отколкото до американците по история и географско положение. По дух и култура българите са много различни и от едните, и от другите. Българите даже и да дойдат в Америка, не могат да станат американци, нито пък, живеейки в Америка, могат да се отделят от русите. Една съдба има българският дух – да оцелее или да изчезне. Никога не може той да се претопи в други народи и култури, и в това е неговата орис, трагедия и същност.

  (Със съкращения)

   

• Къде отиват тъпанарите?

  

  Бай Гюро го нападнали комари, кърлежи, мухи, пиявици и други всевъзможни кръвопийци. Смучели му те кръвта – смучели, а бай Гюро само се вайкал, тръшкал и мрънкал. Все чакал някой да му помогне, да го отърве от убийците. Надявал се, че отнякъде ще дойде помощ, молел се, чакал я тая пуста помощ, дето все не идвала, и неспирно се оплаквал.

  През това време кръвосмукачите изпили цялата кръв на бай Гюро и той умрял. Не отишъл нито в Рая, нито в Ада, а попаднал в транзитната зала за тъпанари. В това място се събирали тъпаците, които не се досещат, че сами, със своите собствени ръце са могли да махнат от себе си пиявиците и кърлежите… Огледал се бай Гюро. И какво да види? Около него все познати лица на съседи и колеги от работата. Те му се зарадвали:

  – Ааа, и ти ли дойде при нас? А, добре дошъл!

  – Ммм – замънкал Гюро – И сега какво? От тая транзитна зала после накъде ще ни отправят – в Ада или в Рая?

  – А бе, Гюро, ти и приживе не пращеше от мозък, и като умрял си все същият тъпанар. Къде отиват самоубийците? В Ада, разбира се. Всеки, който е могъл сам да се спаси и не го е направил, всъщност е самоубиец! Съответно няма място в Райската градина. Тук само ни събират, един вид ни групират, и… хайде в пъкъла. Само че не ни пъхат в казаните да се пържим заедно с другите грешници. Нас тъпанарите-самоубийци ни слагат в специално обособени зловонни ями, пълни с паразити да ни смучат и след смъртта. Там ще можем да хленчим и мрънкаме на воля. И ще си продължим да чакаме някой друг да дойде и да ни спаси. Общо взето, нищо ново не ни очаква. И в живота, и в смъртта тъпанарят си е тъпанар. Не се косѝ! Важното е, че никой няма да ни забрани да се оплакваме от съдбата си, никой няма да ни пречи да си чакаме спасението отвън.

  – Ох – въздъхнал вече поуспокоеният бай Гюро. – Това е добре, хубаво. Ама кога най-после ще дойде месията да ни отърве от тия паразити?

   

  Ивайло Зартов,

  18 юли 2014 г.

• Половинка хляб

  

  Стрина Пена и бай Гюро си живеели добре. Всяка сутрин си купували половин хляб от кварталното магазинче. За да стигнат до там обаче, много внимавали по пътя. Тротоари нямало, а там, където някога бил асфалтът, зеели огромни дупки – капани. Дебнели ги и куп други опасности. Гладни старци се опитвали да им откраднат половинката хляб. Банди от сополиви, кирливи дечурлига също се пробвали да отнемат храната от стрина Пена и бай Гюро. Глутници подивели кучета ги нападали неведнъж. Но най-свирепи, подли и жестоки били младите майки с бебета на ръце. Заради тях Пена и Гюро редовно оставали без заветното парченце хляб.

  Всъщност страшното не било чак толкова страшно. Само по обратния път от магазинчето ги очаквали евентуални засади. В квартала се знаело, че бабата и дядото „купували” хляба на вересия. Пари нямали. В това отношение животът им бил много спокоен и лежерен. Отдавна били забравили какво е да нервничиш коя сметка да платиш по-напред. Като им спрели тока, парното, водата и телефона, заживели безгрижно като волни птички. По пътя към магазинчето обичали за малко да спрат пред аптеката. Гледали през стъклото различните лекарства и с умиление си спомняли времената, когато се тъпчели с илачи. Вече нищо не ги боляло.

  Стрина Пена и бай Гюро имали едно главно, фундаментално удоволствие в ежедневието си. Докато се „разхождали”, обожавали да гледат предизборните плакати на народните любимци. По кофите за боклук, по дърветата, електрическите стълбове, по стените… Отвсякъде им се усмихвали напудрените, добре охранени физиономии на Станишев, Борисов, Доган, Сидеров, Бареков, Костов, Симеончо… Стари и нови муцуни на обещавачи на справедливост. За стрина Пена и бай Гюро не било важно дали е слънчево и топло. Най-хубавото време за тях било предизборното. Тогава им плащали. Тридесет или петдесет лева на ръка – какво по-прекрасно от това? Гласували за когото им кажат, за този, който им плати повече. Все едно за кого. Всичките им били еднакво симпатични, нали пари дават!

  Та така си живеели Пена и Гюро. Като се доберели до половинката хляб, бързо излапвали меката среда, а коричките ги скривали по джобовете за по-късно и тръгвали обратно за в къщи. Вече у дома, в кашона под моста, се отпускали на сладки приказки и вкусните остатъци от половинката хляб. Стрина Пена и бай Гюро си живеели добре.

  .

  Ивайло Зартов,

  11 юли 2014 г.

• Вълкът

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня, като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха оттогава.

  Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен, благ глас. Пъстрите му, зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си, и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек.

  „Мъжете от моя род не бяха ловджии. Аз също не разбирам нищо от лов. Станах обущар, защото нашите нямаха пари да ме изучат за друго, по-добро и по-престижно. Баща ми също не беше ловджия. Дядо ми обаче се славеше с много ловни подвизи и ловът сякаш е бил в кръвта му. Той е имал брат-ерген, също запален и голям ловец. При тоя лов, за който ще ти разкажа, той загива нелепо – и от оня момент баба ми успяла да внуши на баща ми никога да не се захваща с лов. Тая повеля се предала и на мен, така че ловът като любимо занимание в нашия род си останало в онези далечни времена.

  Било е още през турско. Дядо ми и брат му живеели в турската махала, над река Лева. Занимавали се с търговия на коне и добитък. Тогава това бил много печеливш занаят. Закупували живата стока – коне, катъри, магарета и всякакъв добитък от района на Орхание и го препродавали из врачанския вилает. Били много уважавани хора, дори сред турците. Търсели ги отвсякъде. На лов ходели, когато продадели стоката, без да се съобразяват с времето, дали е лято, есен или зима. Излизали със собствените си коне, няколко ловни кучета и със старите ловни кремъклийки, които имали разрешение да притежават от турските власти.

  Било люта зима. Студът сковавал земя, къщи и хора. Падналият сняг затрупал пътища и друмища. От Балкана се спуснали глутници от гладни вълци, които започнали да вилнеят по села, махали и паланки. Когато залязло слънцето и се спуснел мрак, никой човек не смеел да излезе извън дома си. Седели край огнищата и се заслушвали във вълчия вой. На сутринта излизали, за да видят дали има останала жива стока – коза, овца или говедо. В повечето случаи вълците се престрашавали и прескачали оградите на дворове и къшли. Издушвали де що видят и изчезвали. Хората пропищели от мъка и безсилие. Властта, в лицето на турската полиция, не можела да се справи с тая напаст. В близките села имало случаи на изядени деца и откъснати ръце на жени.

  Българите почти нямали оръжие, но турците организирали ловни хайки и започнали да отстрелват по-големите глутници. Имало обаче един случай, при който били безсилни. Появил се някакъв свиреп звяр, вълк с огромна сила, хитрост и ловкост, който бил неуловим. Той така наплашил населението, че започнали да се разказват легенди за набезите и делата му. Сякаш бил неуловим от куршум. Появявал се изневиделица, разкъсвал де що види и внезапно изчезвал. Всявал страх и ужас в хората, които го видят, сякаш парализирал ума и волята им. Ловните групи насочили усилията си към него, но той все им се изплъзвал.

  Един ден, в средата на същата зима, каймакаминът* получил писмо от съседната, западна околия, с молба за помощ. Молбата била да се изпратят ловци до тамошните места, които да убият страховития вълк.

  Каймакаминът познавал всички ловци във Враца и след кратък размисъл пратил да повикат дядо ми и неговия брат. Те отишли в конака, седнали на широките миндери, изпили по три горчиви кафета и се съгласили с предложението на турския управник да помогнат за убийството на опасния звяр. Било им обещано, ако се справят със задачата, да получат по 50 сребърни меджидии** и султански ферман с разрешение за носене на оръжие до тяхната смърт. Последното било голямо благоволение за гяурите и те се съгласили.

  Една сутрин яхнали силните си коне, взели със себе си ловните кучета и новите, подарени им от каймакамина, австрийски ловни карабини. Тръгнали по засипаните със сняг пътища на запад в посока Мътница, там, където разправяли, че за последно бил видян легендарният звяр.

  По онова време горите и долищата около Мътница били стари и непроходими. Нямало я по-късната сеч и онези места били удобно място за развъждане на диви зверове. Привечер стигнали едно турско село. Хората били известени за тях и ги посрещнали, както подобава. Нагостили ги с турски манджи и сладки вкусотии, уредили им постелки и след като преспали нощта, ги изпроводили с молитви към Аллах за успех в лова. Придружавала ги малка турска дружинка, но тя била само колкото да ги насочва, за да не се лутат и губят.

  Срещнали две глутници с вълци. Успели да изтребят голяма част от тях, а привечер тръгнали обратно. Търсеният страховит вълк обаче не бил между другите вълци в глутниците. Оказало се, че бил вълк-единак. Започнало да мръква. Наближили горната махала и турските ловци се пръснали по домовете си. Преди да влязат в селото, трябвало да минат през един дълбок дол. Останали само двамата, дядо ми и неговият брат.
  Изведнъж единият от конете изпръхтял и започнал да рита. Другият се изправил на задните крака и зацвилил уплашено с оцъклени очи. Явно конете усетили присъствието на голям звяр. Двамата братя били едри и силни хора, буйни, с яки ръце и едри туловища. Те само това чакали. Успокоили конете, после заредили карабините, извикали яростно, като да ги чуе глухият дявол, и препуснали по ръба на дола, в посока, където предполагали, че се крие хищникът.

  Неочаквано пред тях се мярнал дебел клон на стар дъб. Братът на дядо ми не успял да го види и си блъснал челото с голяма сила в него. Главата му се сцепила и той рухнал от коня. Дядо ми се спрял. Навел се, повдигнал го, но оня вече бил издъхнал. От главата му останало червено петно от кръв и мозък.

  Разревал се от мъка и ярост дядо. Прегръщал брат си, зовял го, но той не помръдвал. Тогава изгряла луната. На фона на близка скала, пред него се появил силният звяр. Очите му светели в зелена светлина. От озъбената му, разпенена паст святкали едри, бели зъби. Три от ловните кучета го били обиколили. Хвърляли се на него, но напразно, той изщраквал със зъби и те отстъпвали панически назад. Едрият вълк имал ужасяващ вид.
  Дядо вдигнал глава, втренчил се в животното, захвърлил карабината, изревал нечовешки и се хвърлил напред.

  Двете силни същества, човекът и вълкът, се срещнали лице в лице. Човекът бил с голи ръце и ревял от ярост. Вълкът, озъбил хищна паст, налетял устремно и мълчаливо. Сблъскали се, счепкали и се запремятали в смъртоносна хватка из дебелия сняг. Мъжът успял да докопа вълчия врат. Стиснал го като с клещи. Животното се мятало, хапело де що докопа, ръка, крак, хълбоци. Човекът не усещал болка, стискал и стискал, колкото имал сила.

  В един момент усетил как едрото, сиво тяло се отпуска в ръцете му, зелените очи се размътили, а розовият език се изплезил от разпенената уста.

  Вълкът умирал удушен. Накрая човекът отпуснал хватката и легнал изнемощял на снега. В крайната махала турците чули шума от боя, запалили факли и тръгнали към мястото. Когато пристигнали, заварили брат да прегръща брата, да го милва и да плаче сърцераздирателно. До тях лежал бездиханният звяр с оцъклени очи. Помогнали му да качи на коня умрелия. Завързали вълка на един дебел клон и се спуснали към селото.

  Така завършила тая трагична история. Човешката ярост и гняв се събудили и умножили многократно от неочаквано настъпилата скъпа загуба. Не е имало сила, която да ги спре, дори стръвният вълк-единак.

  Турците от селото дали на дядо една волска кола, за да закара загиналия до Враца. Там каймакаминът устроил пищно погребение на починалия, при което били поканени трима български попове от старата черквица. Присъствали и турци. Накрая техният ходжа изпял и турската молитва, което било голяма чест за българин. Да, турците много уважавали храбростта и смелостта на човека. Отдали своето уважение за вечен покой на храбреца.“

  Така завърши разказът си моят дядо. Той вероятно беше чул за тая случка от баща си, а той от своя баща. Баба му, обаче, плакала и скърбяла кратко време. Тя била мъдра жена, знаела, че при един лов винаги се таи и някакъв лош шанс за ловеца. Нещастието, без да го очакват, дошло.

  После прегърнала сина си и го заклела никога да не хваща пушка и да не тръгва след ловен дивеч. Разпродала и кучетата.

  Оставила само едно, Белушко, което доживяло до дълбока старост. То било жив свидетел на трагедията. До края на дните си Белушко мразел вълците.

  Щом ги усетел през някоя тъмна, зимна нощ, завивал неистово и правел отчаяни опити да се освободи от каишката, с която бил вързан. Приличал на истински зъл вълк. Така си и умрял. Никой не го бил чул да лае, само виел и виел.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Каймакам или каймакамин (на турски: kaymakam, от арабски със значение на „наместник“) първоначално е титла в Османската империя за заместник на великия везир или на заместник на валията, когато те отсъстват. След реформите при султаните Махмуд II и Абдул Меджид става гражданска административна титла за управител на кааза (околия).

  ** Меджидия или меджидиè (на турски: Mecidiye) – стара турска монета, дробна на златната турска лира. Била е в обращение в Османската империя.

  .

• Полет МН17

   

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  

  Наджиб с привично движение въведе кода в транспондера, както му го подаваше украинския диспечер. „Какъв тежък акцент“, помисли си той, докато диспечера му повтаряше поредицата цифри. „Толкова ли не могат да намерят диспечер с по-добър английски?“ Малайзеца владееше английски от дете. Все пак страната му, като бивша Британска колония, все още следваше британските форми на образование и държавно управление. Английският език, станал част от историята на Малайзия, се говореше от повечето му сънародници, а в неговата работа – втори пилот на Боинг 777 на малайзийските авиолинии, беше и задължителен.

  „Аллах знае какво става сега там, на земята“, си помисли Наджиб. От новините на BBC, на които случайно попадна, превключвайки напосоки каналите на телевизора в хотела в Амстердам предната вечер, Наджиб разбра, че в Украйна се провежда антитерористична акция. Това съобщение накара Наджиб да се заслуша в комюникето. Като мюсюлманин той беше много чувствителен към станалото обичайно в последно време обединяване на религията му с терористи. Въздъхна спокойно като разбра, че този път терористите нямат никакво отношение към правата вяра.

  Наджиб беше убеден, че насилието е несъвместимо с вярата и болезнено възприемаше всякакво упоменаване на вяра в контекста на агресия. „Не може искрено вярващ човек да отнеме живот, независимо каква е причината. Тези хора долу на земята са затънали в безверие и не виждат светлината на вярата“ – помисли си пилотът.

  Диспечерът от земята се включи отново и на ужасен английски започна да дава на Наджиб параметрите на въздушния коридор, по който Боингът трябваше да премине над Украйна. Височина трийсет и три хиляди фута – предаваше Наджиб на командира на полета, посока двайсет и шест, широчина на коридора четиринадесет километра.

  „Четиринадесет километра? Сигурен ли си?“ – запита го Рали, първият пилот. „Наистина – помисли си Наджиб. – Широчина на коридорите от порядъка на четиринадесет километра има само над големи летища и на височини под десет хиляди фута.“

  „Този говори ужасен английски“- каза той на Рали. „Сигурно е казал forty, а не fourteen.”

  “Това прилича повече на истина“ – отговори Рали. „Какви ще са тези терористи, та зарад тях да променят правилата за движение на трийсет хиляди мили?“. Той завъртя щурвала и Боингът промени курса на двайсет и шест.

  Долу в диспечерската, Иван Петренко се беше изпотил и на места, на които никога не си беше и помислял, че човек може да се изпоти. Завършил диспечерски курсове преди шест месеца, той вече трябваше да води до трийсет самолета едновременно през най-неспокойното въздушно пространство на планетата. С разпореждане на Президента много от старите и опитни диспечери бяха мобилизирани. Иван разбираше много добре, че това е правилно. За младия украинец нямаше по-страшно бъдеще за страната му от това да е поробена от московските дяволи. Ако трябва той ще води и петдесет самолета и ще работи без почивен ден, за да може най-добрите специалисти да помагат на армията за защита на Родината. „Сега, когато цялата мощ на НАТО е на наша страна, имаме невероятния шанс да се отървем от този вековен гнет“ – си помисли младежът. „Един ден страната ми ще бъде свободна. Тогава аз ще взимам достойна заплата в евро или долари, а не в тия гнусни гривни, които не стават за нищо. Може би и аз един ден ще мога да се кача на самолет и да отида някъде на екзотично място. Защо не и да посетя Малайзия – там, накъдето лети сега този Боинг?“. Мечтите му бяха прекъснати от пилота на следващия самолет – полет 211 на Британските авиолинии, който искаше коридор над Украйна на път за Делхи.

  Петро Донской надигна чашата с кафе. Караше извънредно дежурство в радиолокационната станция на Украинската ПВО. Дежурствата ставаха все по-трудни. Руснаците използваха най-модерна техника за объркване на радиолокацията. Ползваха и самолети за прехвърляне на хора и техника. Американците разбира се помагаха, но техните системи за разпознаване не се стиковаха добре с руските, с които беше въоръжена Украинската ПВО, което създаваше непрекъсната възможност за грешки. Петро беше опитен диспечер. Рядко неговите сигнали се оказваха лъжливи. Украинските изтребители бяха свалили руски самолет по негов сигнал, а други два се бяха отклонили от битка и скрили на руска територия. Петро изведнъж усети, че нещо не е наред. Екранът беше привидно спокоен и малките зелени точици на него, всичките бяха известни пътнически самолети, не представляващи опасност. Петро се загледа по-внимателно. Боинг 777 на Малайзийските авиолинии се проследяваше поне на четиринайсет километра извън коридора си. „Да“ – помисли си Петро. „Вие сте хитри московски дяволи, но няма да можете да измамите обиграните ми очи.“ Та това е обикновена маскировка. Боингът сигурно има закъснение и ще се появи в коридора си след около петнадесет минути. Сега обаче там по всяка вероятност се намира руски транспорт. „Няма да стигнеш, където си тръгнал, москал“ – си помисли Петро и натисна алармата.

  След три минути шум от мощните турбини на изтребител Су-34 разцепи небето над радиолокационната станция. „Няма да стигнеш“ – повтори Петро на глас.

  Сергей Боевой беше на бойния си пост на грницата с Украйна. За пръв път в живота си двадесетгодишният руски младеж значеше нещо. Той беше роден в годините на перестройката. Израсна в страна, неуморно ограбвана от бивши месни партийни величия, които сега всички наричаха олигарси. Израстна бомбардиран от реклами на скъпи коли, които не можеше да си позволи, красиви жени, които не бяха за него, екзотични почивки, които можеше да види само на картинка. Израсна заобиколен от безизходица, водка и смърт. Израсна, не знаейки гордостта да бъде Руски човек. Загуби баща си закономерно рано. Та средната продължителност на живот на руските мъже е петдесет и шест години. Значи беше нормално баща му да умре от цироза на петдесет и осем преди година. Сергей нямаше пари, нямаше коли, нямаше работа и нямаше перспектива. Той не значеше нищо за своята държава и значи не значеше нищо за самия себе си. Всичко се промени обаче, когато чу речта на президента Путин за Крим. Най-сетне. Русия се събужда. Тя има нужда от своите мъже и жени. Тя няма да е повече слугиня на Запада. Олигарсите ще трябва вече да знаят – в Москва има Стопанин. Нека треперят оялите се на гърба на руския народ кърлежи. Парите им за Стопанина са пепел. Същата пепел, както пепелта от лулата на Сталин.

  Сега Сергей е нужен. Той воюва за Нова Русия. Той воюва за Новорусия. За правото да се нарече гордо Руски човек. От огньовете на Бялата и Червената империи се роди като феникс отново Тя – Матушка Русь. И Тя има нужда от него – Сергей.

  Той е част от групата за управление на подвижната ракетна система Бук. Тя е плод на руския военен гений. Толкова е мобилна и ефективна, че в момента е най-търсеното оръжие в целия свят. Карайте си БМВ-тата. Подигравахте се с москвича и ладата. Подигравайте се сега и с Бук. Хайде, подигравайте се. Само че трябва да сте се отдалечили първо на поне двайсет километра, защото ако сте в зоната на поражение Бук ще ревне като събуждаща се мечка, ще разцъфне с цветята на ракетните двигатели и след броени секунди там където сте нищо живо няма да оцелее. Подигравайте се.

  Радарът изписка. Беше засякъл Су-25, придвижващ се в източна посока. Сергей се напрегна и ръката му замръзна над копчето. Ето сега, още малко търпение. Су-то влезе в обсега на Бук. Сега! „Получай, предатель!“. Над главата му изрева ракетният мотор на една от ракетите на Бук. Оттук нататък, тя сама щеше да се ориентира по топлината, излъчвана от двигателите на жертвата си.

  Пилотът на украинския Су-25, Данило Никитич, беше опитен летец. Самолетът на екрана му беше без съмнение Боинг 777. Точно възнамеряваше да даде отбой до наземните служби и воят на сирената, предупреждаваща за ракетна атака, се вряза в мозъка му. Професионалният военен пилот действаше инстинктивно. Инстинкт, изработен с дълги часове тренировка и закрепен в реална бойна обстановка. Инстинкт безпогрешен. Последва избягваща маневра и ответна ракета, насочена към неизвесния нападател, която след секунда разцепи въздуха. За част от секундата украинската ракета засече топлината от двигателите на Боинга и се насочи към него.
  Ракетите на системата Бук никога не пропускат целта си. Ако в близост не работеха двете огромни турбини на Боинга, Данило беше обречен. Насочващата система на Бук потърси отново и намери топлина в стратосферата. От двата налични обекта, съгласно заложената програма, тя избра този, който беше по-голям – Боинг 777.

  Малкият Уле за пръв път се качваше в самолет. Мама и тате заедно с него решиха да отидат на почивка в Малайзия. Да оставят зад себе си дъждовното и студено амстердамско лято и да отидат на слънчевите екзотични плажове, за които Иван Петренко – украинският диспечер, толкова мечтаеше. Таткото на Уле не беше олигарх. Той работеше в болницата за социално слаби в Амстердам. От две години не беше взимал отпуска. В момента, в който двете ракети разкъсаха тялото на Боинга, Уле беше заспал кротко, както и надлежи на еднотригодишно момченце, сгушен в прегръдката на Мама. Той стискаше в ръчички пухена играчка Панда. Много харесваше пандите.

  След три дни специалист от международната комисия за разследване на аварията в търсене на черните кутии на Боинга намери откъсната малка ръчичка, все още стискаща опърлена пухена играчка – Панда. Телата на Мама, Татко и Уле бяха разкъсани на хиляди парченца и разпилени над територия от десетки квадратни километри. Нямаше вече начин те да бъдат събрани заедно. Международният специалист професионално отмести поглед. Все пак той търсеше черни кутии. Целият свят искаше да знае какво се е случило с полет МН17. Целият свят търсеше виновен.

   

  .

   

• Без постоянен адрес

  

  И сто пъти да се повтори една лъжа,
  тя става стократна неистина само.
  Но на мен за излъганите не ми е жал:
  те на свой ред другите ще измамят.

  Здравият смисъл всъщност е сит корем,
  който не вижда, не мисли, не чува.
  Човек може да бъде осъществен
  и в празния смисъл на думата.

  Днес сякаш е проява на лош вкус
  да кажеш истината пред хора с вкусове.
  Те знаят репликите си наизуст
  и лъжат повече
  от изкуство.

  Но да се види далеч напред
  не става с гледане отвисоко.
  Доброто и злото нямат адрес,
  защото винаги са наоколо.

  Светът постоянно е разделен
  на две относителни половини.
  И ние трябва лично да изберем:
  да живеем
  или да не се минем.

   

  Славимир Генчев

• Горчивината на сладките череши

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  С умиление си спомням годините на моето детство. Бяха трудни години, гладни, изпълнени с много емоции и невероятно красиви моменти. Казват, че първите седем години на човека са най-важните за възпитанието му. Мъчех се да си ги спомня онези мои първи моменти от възпитанието и откривах почти избледнели от времето, но вълнуващи събития, които огрени в светлината на днешния ми поглед, не изглеждаха нещо кой знае какво.

  Тогава обаче, те искряха в яркия, млад, душевен огън на пробуждащото ми се съзнание като нещо непознато и шокиращо, защото именно те бяха първите, неизживените досега и непознати изненади на заобикалящия ме свят. Кой ли от нас не ги е изпитал? Кой ли не е изплакал първите си сълзи от бодливите методи на възпитанието?

  В моя случай, важният инструмент за възпитание беше жилавата върбова пръчка, а средството, многократно прилагано – едно единствено – Боят. Пиша го с главна буква, защото според баща ми той беше най-ефикасният и най-резултатният от целия му познат набор от психофизически средства. Сега, след толкова години, бих поспорил с него, но родителят ми вече отдавна го няма на тоя свят и спорът би бил само един тъжен разговор със себе си и нищо повече.

  През онези ранни години бях едно слабичко, полугладно и впечатлително хлапе. Било е някъде в средата на 50-те, когато усетих първите опити за възпитание върху собствената ми персона. Приложи ги началната ми учителка, другарката Павлова, с любимата си жилава, добре одялана и изгладена пръчка. Потупваше ме с нея доста често, като, за да засили ефекта, стискаше жестоко едното ми ухо. Лошото е, че стискаше само дясното, така че то и досега си е малко сплескано.

  Тупаше ме за какво ли не, за невъзможността да запомня стихотворенията за другаря Сталин, за другаря Димитров и за партията. Тупаше ме, че ходех с баба ми на черква и биех камбаната вместо клисаря. Тупаше ме също и за честите ми и разсеяни обаждания в час, за дърпане на плитките на съученичките ми и т.н.

  Най-лошото бе, че след всяко провинение пишеше в бележника с червен молив, за да информира родителите ми за сторените от мен „лошотии“. Баща ми, след прочитане на посланията, тутакси оформяше следващия етап на възпитанието. В повечето случаи това беше отново Бой с дървения, шивашки линеал по задника. А ако му се стореше слабо наказанието, хвърляше ръбатия инструмент и продължаваше с шамарите. Майка ми ни гледаше с прехапани устни и само с измъчен глас повтаряше: „Не по главата, Митко! Не по главата!“. Беше много нервен тоя мой баща и затова тя реши, че от време на време се налага да ме „командирова“ при баба ми.

  Бабата пък, Бог да я прости, беше много набожна жена. Целта на нейното възпитание бе да ме научи на християнската молитва, но не и на 10-те божи заповеди, които едва ли знаеше и прилагаше. Да си призная, назубрих молитвата, но и досега не мога да си я спомня, защото нещо научено без практическо приложение бързо се забравя.

  По-често си спомням жилавата й пръчка, но не поради незнание на молитвата, а поради тормоза ми над кокошките. Думата „тормоз“ е силно казана, защото моето любопитство се състоеше в това да узная какво си говореха тези интересни, пернати животни.

  Приближавах ги, заслушвах се, а после се опитвах да разбера как ще си говорят, когато ги хвана изневиделица. Те обаче се разкрещяваха, което, да си призная, ми доставяше върховно удоволствие, а баба ми долиташе отнякъде с жилавата си пръчка. И пак се повтаряше Боят, но вече в истеричен и креслив вариант. Разбира се истерията бе на баба ми, а моя милост ревеше, та се късаше.

  Дядо ми беше човек с много милостиво сърце. И нали бях първият му внук, обичаше ме от сърце и не даваше никой да ме мъчи и бие. Овикваше набързо бабата, хващаше ме за ръка и ме повеждаше към малката стаичка, където в ъгъла бумтеше старата печка, напълнена със сухи цепеници. Слагаше на нея почернял тиган, гребваше бучка мас и ми изпържваше две невероятно вкусни яйца „на очи“. После ги наръсваше обилно с червен пипер, туряше тигана на малката масичка, отчупваше парче черен хляб и ми казваше:

  – Хайде, чедо, хайде да хапнеш еченца от нашите кокошки. Пресни са. Баба ти сутринта ги е взела от полозите. Да видиш тия кокошки, дето скубеш за опашките, какви благи еченца носят, пък да не ги мъчиш повече, чедо.

  Тия негови думи ми въздействаха по-силно, отколкото жилавата пръчка на баба ми. Загубвах за известно време интереса си към кокошките, по-точно до следващата ми „командировка“. Бях доста разсеяно хлапе и бързо забравях „лошотиите“, които вършех. Така си беше…

  Другият възпитателен фактор, който си спомням от онова време, беше улицата. Родителите ми ходеха на работа и аз, като си подготвях уроците и напишех домашните, „изхвърчах“ с нетърпение от малкото жилище и се смесвах със сюрията дечурлига от махалата. На улицата се учех на невероятни неща, най-вече на псувни, на които въобще не разбирах смисъла.

  Случваше се, особено през лятото, вечер цялата компания да идем на лятно кино. Прекосявахме целия град, защото киното се намираше в подножието на гористия хълм в крайния, южен, бедняшки квартал. Беше новопостроено и затова там винаги бе препълнено с хора. Билетите бяха непосилно скъпи за детските ни джобове, затова ние по правило сядахме „на балкона“. Това място се намираше в рядка акациева горичка до сами оградата, където за гледане на кино пари не се вземаха.

  Преди това минавахме покрай павилиончето за семки на дядо Боре. Купувахме по фунийка печен слънчоглед (цената му беше 6 стотинки) и заемахме най-добрите места за гледане.

  По онова време най-популярни бяха индийските филми от рода на „Бродяга“ и „Господин 420“. Да си призная, детското ни предпочитание бяха любовните филми, забранявани от родители и от учители. Забранените неща са най-сладки, нали?

  Сядахме направо на тревата и започвахме усилено да чоплим семки. Плюехме по главите на другите под нас и се кикотехме в моментите, когато героите във филма започнеха да се целуват. Някой извикваше едно продължително „Ш-ъ-ъ-т!“, което разбира се беше излишно, защото поради голямото разстояние до екрана, звук не се чуваше. Така си беше, гледахме образ без да чуваме звук, но когато нямаш пари за билет и това е добре, нали?

  Филмът по правило свършваше късно, а това водеше до закъснение в къщи, доста след вечерния час (тогава имаше такъв). Резултатът беше нов Бой от страна на баща ми, защото всяко възпитано дете трябвало да се прибира навреме у дома. Имало, представи си, торбалани, които крадели деца. Дрън-дрън! Абе, възпитанието с тоя физически метод – Боя, при мен, се оказваше почти ежедневие…

  Историята, която ще разкажа, си беше повече от възпитателна, изключваща наложения популярен физически метод. Беше някак нестандартна за ония времена, съвсем необичайна за мен и поради това запомняща се. Да, ясно помня тая история и до днес, но рядко я разправям. Тук обаче ще направя едно изключение.

  Седяхме си с Гаргата, моят най-добър приятел по онова време, на тротоара и дъвчехме кисели джанки. Бяхме напълнили джобовете си от сливата на баба Мица. Те бяха току-що узрели, но не достатъчно. Беряхме ги, като единствения витаминозен плод за бедните деца, и дъвчехме с усилие и мъка. Плюехме костилките на паважа, а сетне отново протягахме ръка към джоба.

  – Лепка, знаеш ли, че черешата в двора на енергото е узряла? – каза между другото Гаргата.

  – Бъзикаш се!

  – Няма бъзикане, бе, Мозъка ги е опитвал…

  – Абе, тоя Мозък си го знам какви ги дрънка. Нямам му вяра.

  – Лепка, а на мен вярваш ли?

  – На теб, да!

  – Ами, минах преди малко от там и ги видях. Почервенели са…

  – Искаш да кажеш?…

  – Да! Точно така, да идем и да си наберем, дояло ми се е… С тия джанки ми се вкисели джигера.

  – Добре, ама… Те са в двора и могат да ни хванат лесно.

  – Не бой се, бе! Сега е обяд и всичко е отишло да яде. Кой ще ни види?

  Спогледахме се още веднъж, намигнахме си съучастнически. Изпразнихме джобовете от киселите джанки, скочихме на крака и се затичахме към примамливата цел.

  Енергото се намираше близо до нашата кооперация, има-няма триста метра. Минаваше се по улица „Дунав“, завиваше се наляво и хоп – готово.

  Стигнахме за пет минути. Огледахме се наоколо. Беше пусто. Вратата на двора беше широко отворена и сякаш ни подканяше да влезем. Не се мяркаха никакви хора. Черешите наистина бяха добре узрели. Едрите плодове мамеха погледите ни и ние с нетърпение се закатерихме по гладкото стъбло. Качихме се и започнахме да пълним бързичко джобовете. Не смеехме да ядем, защото се бояхме, че ще се забавим и ще ни хванат.

  Тъкмо напълних единия джоб, когато под нас се чу глас:

  – Така-а-а… Имаме си крадливи гости. Хайде сега да видим, кой от вас ще носи повече на бой?…

  Краката ми изтръпнаха. Душицата ми се сви като ядката на малък и незрял лешник. Гаргата беше в подобно положение.

  – Ама, до кога ще ви чакам, слизайте бързо, бе хайдуци?!

  Слязохме разтреперани. Човекът ни хвана за по едно ухо и ни въведе в сградата.

  Там, седнали край дълга маса, група работници ни гледаха мълчаливо и с интерес. Бяха сложили храна и обядваха.

  – Началник, какво ще ги правим тия юнаци? Ще има ли бой?

  – Не, няма да има бой! Сещам се за нещо по-добро, което ще го запомнят докато са живи. Кире, я дай кутията със зелена боя и тясната четка. Пешо, ти ще пишеш, че си краснописец.

  Пешо взе четката, топна я в боята и написа на моето чело една единствена дума, „крадец“. Моя милост през това време беше пуснала единственото си защитно средство – рева. Гаргата също се бе разревал яко. Накараха ни да постоим така с надписи на челата известно време, колкото да засъхне боята.

  – Хайде сега, синковци, прибирайте се у дома и да не забравите да кажете на бащите си, за какво е тоя надпис. Пък следващия път, преди да крадете, попитайте…

  Пуснаха ни. Триехме енергично зелената боя по челата, но тя била бързо засъхваща и думата „крадец“ си личеше със или без триене. Затичахме се по „Дунав“, ревейки на два гласа.

  Влязох у нас. Нашите обядваха. Като ме видяха, в какво състояние съм, залъците им заседнаха на гърлата. Баща ми се изправи, протегна ръка към шивашкия линеал, хвана ме за ухото и каза:

  – Хайде сега, сине майчин, разправяй! – стискаше ми ухото и едва криеше усмивката си.

  – Ама, тате, ядяха ни се череши и ние си откъснахме само малко…

  – Не по главата, Митко! – успя да каже нейните думи майка ми.

  Разказах им историята, както си беше. Последва порядъчен Бой, по всичките правила на родителския закон. Още го помня. След туй, се досещате, че „командировката“ у баба ми беше вързана в кърпа.

  Запомнил съм и още нещо. Когато дойдеше лятото и зазрееха черешите, майка ми винаги успяваше да купи, с мизерната си заплата, по един килограм червени череши. Измиваше ги в една купа и ми казваше:

  – Хайде, черешаря, хапвай и не се страхувай, че ще те бият!

  Аз грабвах купата, сядах на шевната машина, която бе досами прозореца, подавах глава и гледайки околната панорама, хрупках череша след череша. Много обичах тези черешови моменти. Ако ли пък се появеше от някъде Гаргата, виквах му ликуващо, показвах му грозд от череши, лапвах един плод и плювах, колкото се може по-далече костилката. Той се опитваше да покаже равнодушие, но сигурен бях, че вътрешно си умираше от яд. И двамата още помнехме срамния случай и не можехме да си го простим един на друг.

  Ако ме попита някой, откъде обичам толкова много череши, бъдете сигурни, че няма да започна да му обяснявам. А ако се опита пък да спори за детското възпитание, ще му кажа, че Боят не е единственото средство за него. Има си и други начини, много по-силни и ефикасни.

  Не съм сигурен, дали оня началник от енергото, който разпореди какво да бъде наказанието, не се казваше Христо. Сигурен съм обаче, че с делото си направи така, че да помним осмата Божа заповед, докато сме живи на тоя свят. А тя е съвсем простичка и ясна – Не кради!

   

• Eдин живот около света

  За книгата та Евгени Ерменков „Един живот около света“

  (Издателство „Българи“, С., 2013)

  Истински истории, подредени по хронологичния ред на случили се с автора събития, в различни години и в различни страни по света; спомени за смешното, тъжното и красивото в един живот, в който се оглежда всичко
  

  .

  

  Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършил е Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите български шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500. Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс. През 2013 г. излиза първата му художествена книга – сборник с разкази, наречен „Един живот около света“.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Из Предговор

  или нещо като Автобиография,
  за ролята на шахмата в живота ми
  и затова как се стигна до написването на тази книга

   

  …Имах прекрасно детство. Бях почти дванайсет години единствен син в семейството и бях много обичано дете. Преди да тръгна на училище прекарах на пресекулки няколко години при баба и дядо на село. Ако се изкачите от София до Черни връх на Витоша, но не се върнете обратно, а продължите в същата посока и се спуснете от другата страна, попадате в село Ярлово. Точно оттатък на планината, а иначе по шосето, през Бистрица и Железница е около тридесет километра. Там бях в тези предучилищни години при баба Анастасия и дядо Свилен – родителите на майка ми. Истински рай бе за мен! Имаха си хубава къща и чудесен голям двор. Имаше трева за игра с децата. Имаше и градина, в която баба ми садеше какво ли не, а имаше и пчелин с много кошери. Освен това си имахме и няколко овчици, кози и прасета. Израснах с мед, мляко, масло, сирене, кашкавал, прасешки пържоли и чудесни зеленчуци. Изобщо не знаех какво е това болест, а и до ден днешен си е пак така!

  И все пак истинското чудо, истинското щастие в моето ранно детство бе дядо ми Свилен. Аз бях най-любознателното хлапе на света и питах какво ли не по цял ден. Машина за въпроси! Дядо ми Свилен пък бе самоходна енциклопедия! Имах чувството, че знае едва ли не всичко за всички неща. Беше с две висши образования: физика-математика и право. Бе преподавал години наред в окръжния град Самоков, а после бе станал и директор на тамошната гимназия „Константин Фотинов“. След това пенсия и ето ме и мен – щастлив внук, събиращ знания с един голям черпак! Научих се да чета и пиша още преди да стана на пет години и даже още си пазя писмата до нашите в София. При дядо имаше планини от книги и списания. Много обичах да се ровя из „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Природа“ и още какви ли не. Питах, четях и натрупвах знания от сутрин до вечер с дядо ми, а той ми отделяше с много любов цялото си внимание. Изобщо не ме бебосваше и ми отговаряше сериозно на всякакви въпроси. Никога и за нищо не помня да ми е казвал „Още си малък за това…“.

  После дойде 15 септември 1956 година, аз бях вече в София и тръгнах на училище. 22-ро – бившата „Втора мъжка гимназия“, на ъгъла на булевардите „Пенчо Славейков“ и „Витоша“. Много престижно училище, почти в центъра. […]

  В първите няколко класа направо скучаех в училище. Всичко, което учехме по четене, писане и смятане, че и останалите неща, аз отдавна ги знаех така че се занимавах с други работи. Нашите ме бяха записали на забавачка по френски език, свирех на акордеон и посещавах и солфеж в Детска музикална школа. Постепенно обаче открих нова страст – спорта! Опитах да тренирам плуване (22-ро училище си има басейн и до ден-днешен), лека атлетика – спринт, дълъг скок и скок височина и даже и футбол. В тези години се пробвах в какво ли не и сякаш всичко ми се отдаваше. Отзивите бяха от „талант“ и „страхотна надежда“ до „дете-чудо“.

  Татко ми ме бе научил да играя на шах още като бях на пет години. Отначало не ми бе толкова интересно, пък и дядо ми не играеше шах. После обаче, в София играехме с баща ми, но той ме биеше с лекота и не ми буташе никакви аванти. Понякога ме и разплакваше от бой. Майка ми го гълчеше затова, но той казваше „Аз ако му пускам, той никога няма да се научи…!“. По едно време се сдобих обаче и с една шахматна книга и баща ми вече не бе проблем. В един момент почнах да бия дори и чичо Павел от махалата, който уж бе супер силен, и… вече нямаше с кого да играя. Затова отидох в шахматния кръжок в Пионерския дворец и там се случи нещо, което ме амбицира зверски. Така полека лека станах дете-състезател от градски мащаб в шаха…

  Моето детство приключи на 23 февруари 1959 година. Нямах още десет години. Бях си в квартирата и дойде пощаджийката. Имали сме телеграма. Накара ме да се подпиша и да я получа. Родителите ми бяха на работа, както си живеехме, още откакто бях тръгнал на училище. Гледах се сам. Отварям телеграмата и там пише: „Елате веднага. Дядо ви почина.“. Нямаше подател, нямаше нищо друго, но направо ме преряза. Просто почувствах, че е дядо Свилен, а не другия ми дядо. Така се и оказа, а за погребението му и за това колко сълзи изплаках там, няма да ви разказвам. Обичах го повече от всички хора на света, взети заедно, а вече го нямаше на този свят. Бе ми дал толкова много. Бе ми дал любов към книги, знания и култура. Бе ме създал като човек, но вече го нямаше… […]

  Мисля, че решението да стана шахматист в този живот узря в мен, когато бях някъде между 12 и 14 годишен. Бях вече достатъчно голям да разбирам в каква държава и в какъв социализъм израствам. Имах прекрасни родители. Грижовни, честни трудови хора, но „само“ счетоводители и живеехме почти в мизерия. Първите 13 години от живота ми в една стая 3 на 3 метра на свободен наем и нямахме нито кухня, нито баня. Помня в малките класове, че имаше в училищната лавка в 22-ро едни страхотни шоколадови неща, наречени плезири. Един такъв струваше 21 стотинки. Имаше деца, които си хапваха по няколко на ден. Аз имах стотинки за плезир горе-долу за един седмично… После, в Английската гимназия, шамарът бе още по звучен и болезнен! Почти всичките ми съученици бяха със „синя кръв“. Дъщери и синове на „Другаря еди кой си…“. Така че на мен твърде рано ми бе станало ясно, че в този живот, в това доста специфично общество и „система“, трябва да разчитам единствено на себе си и че трябва по някакъв начин да се „пробие“! Трудолюбие, знания, воля, характер, амбиция и хъс винаги съм имал, даже в излишък, така че рано проумях, че като че ли за мен най-доброто поле за „пробив“ ще бъде спортът. Това е една изключително трудна и напрегната човешка дейност. Понякога е направо жестока. Работата е там, че в спорта няма „вчера“… Трябва да се доказваш наново всеки ден. Твоят триумф е нечий провал. Има само горе и долу, а нагоре може да се върви само ако стъпваш върху „трупове“ – образно казано. При това съперничеството е не само на спортното поле, но и извън него…Иска се страхотен характер и изключително здрави нерви. Във всички спортове навярно, но пък в шахмата това е едва ли не най-важното. Освен това се иска и труд. И то не просто труд, а къртовски труд, всеки ден, цяла година, цял живот. […]

  Днес, през призмата на изминалите години, смятам че тогава съм взел правилното решение. И като че ли най-важното не са толкова спортните ми успехи, не петте ми републикански титли и десетките международни турнири, които спечелих, а това, че в течение на близо петдесет години обиколих почти целия свят. Видях толкова много континенти и хора, и природа, и култури, обичаи и нрави. Обитаваме един безкрайно многообразен и интересен свят. Мисля, че живях прекрасно и достойно, и даже свириха по света десетки пъти „Мила Родино“ в моя чест!

  Накрая и как се стигна до написването на тази книга… Както вече ви разказах – моята любов към четенето и книгите си е почти патологична… Аз си чета по нещо всеки ден. Цял живот! В дома си имам библиотека в която има наистина по-малко книги отколкото в Народна библиотека, но разликата не е много голяма…

  От много четене, на човек му се приисква и да опита как изглеждат нещата и от другата страна…“

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Войниклък

  София, 1975 г.

  Много може да се спори кое бе най-гадното през тези четирийсет и пет години в социалистическо-комунистическата система. Колкото и хора да попитате, толкова различни отговори може да получите. Зависи кой какво е преживял. И тук не става въпрос за идеология, а за простите житейски неща при социализАма, в нашия роден Правешки вариант…

  Аз ще ви разкажа за моите патила. За мен едно от най-безумните неща през тези времена бе военното противопоставяне между двете системи и това неспирно дрънкане на оръжие, включително и ядрено. Тази „студена война“, Берлинската стена, Варшавският договор и НАТО и безсмислените ядрени опити сигурно изглеждат направо смешни на днешните млади хора. На мен пък ми се струва още по-комична идеята за съществуването на Ал-Кайда и Осама Бен-Ладен днес, но това е вече друга тема. Още Джордж Оруел бе предвидил, че когато няма враг, той трябва да бъде създаден…

  Тогава, в нашата действителност, Hародната армия бе призвана да подготви калени бойци, готови да се справят с всякакви видове атомни и водородни бомби. Моят живот се бе развил така, че Живковият социализАм не бе ме хапал толкова яростно, но като мъж срещата ми с казармата бе неизбежна.

  Първият път направо ми се размина. Беше през 1968 година. Международната политика бе много заплетена, защото армиите на соцлагера бяха нахлули през лятото в Чехословакия. Аз току що бях завършил гимназия, а в София бе още по-голяма бъркотия. Бяхме домакини на Световен младежки фестивал и покрай подготовката и провеждането му се случваха разни много странни неща в столицата. Имаше даже и масови изселвания на определени „контингенти“ от хора…

  При мен нещата се оплескаха съвсем, защото отложиха кандидат-студентските изпити и аз получих повиквателна за родната казарма преди да са излезли резултатите от тях. Бях се представил чудесно на изпита по английски и бях сигурен, че ще вляза в университета, а не в казармата, но вместо това се наложи да се отправя първо в… бръснарницата. За ритуала с нула номер вече сте чували.

  Отпътувах за някакво гранично поделение в Родопите, което се оказа строго секретно. Трябваше да висим с часове пред едни планшети и да следим и изучаваме как нашите всемогъщи изтребители, пилотирани от потомците на Списаревски, ще прехващат и правят на пух и прах във въздуха империалистическата стратегическа авиация. Това обаче бе за по-нататък, а преди това имаше строева подготовка и пак строева, защото именно тя ще бъде ключова за победата в Третата световна война. Останах само десетина дни там, с не толкова много инциденти, и слава богу, защото вече усещах известна неприазън към мен от страна на началството, а това не вещаеше нищо хубаво. Когато разбраха и, че съм приет за студент в Икономическия институт, специалност Външна търговия, ме гледаха още по-злобно, но и аз смело им отвръщах със същото.

  Прибрах се в София, започнах да следвам и косата ми порасна… Така си изминаха цели седем години и през това време, освен ученето, пообиколих света като шахматист, а през 1973 г. бях станал вече и републикански шампион. Към края на 1975-а бях на двайсет и шест години и на практика номер едно в шахмата в България, макар и още неофициално. Това стана малко по-късно. Фигурирах под номер четирийсет и четири в световната ранг-листа. И все пак по това време у нас „Човек и добре да живееше… рано или късно трябваше да мине през казармата!“
  Като за начало пак ми провървя. Играех за дружество „Локомотив“ София, а Българските държавни железници си имаха спортна школа и аз като вече доказана спортна звезда се вредих там. При постъпването проведохме обстоен разговор с началника и подполковник Радев. Той се оказа необикновено приятен и симпатичен човек и при това доста интелигентен. Постави съвсем ясно нещата за мен – какво мога и не мога да правя и какво не бива да се случва, ако искам да си избутам двете години казарма безоблачно. По същество имах карт-бланш да участвам в турнири и у нас и в чужбина. А заръката му бе да го правя колкото се може повече, защото ми обясни, че при по-дълъг престой в София без състезания, ще бъда привикван в поделението. Едно от императивните условия във военната ми служба бе, че в спортната школа трябваше да се знае във всеки един момент – аз къде съм, какво правя и за колко време. Подполковникът си имаше най-различни интереси и хобита и аз впоследствие разбрах, че той бе направо влюбен в шахмата и се бе изказвал многократно със суперлативи за новопостъпилия курсант.

  Още преди да ми се наложи да сложа за първи път униформата на железничар-спортист трябваше да изиграя един троен мач-турнир за републиканската титла за 1975 г. Спечелих го и станах отново шампион на страната, така че първото ми влизане в школата се превърна в тържество. Лично началникът Радев държа поздравителна реч за мен и обясни, че в армията има само два чина, които се получават по заслуги – ефрейтор и генерал! А след това ми постави на раменете ефрейторски нашивки и аз нямаше да бъда никога повече редник в този живот…

  Останах в поделението за три дни и даже стана един страхотен майтап. По това време курсанти там бяха и футболистите Здравков и Хаздай. Играеха естествено в отбора на „Локомотив“ в А-група, а Ради Здравков бе даже и звезда-национал. И двамата имаха страхотни перчеми, нещо като ранните Бийтълси. В главата на подполковника се бе родил пъклен план и той ме извика в командирската стая и уточнихме в подробности сценария. Направо не можех да се спра да се смея, когато си представих какво ще се случи. Действията се развиха така – най-напред Радев извикал футболистите при себе си и здравата ги нахокал по някакъв измислен повод. В казармата това никога не представлява проблем. След това казал със супер-строг и злобен глас:

  – Извикайте ефрейтор Ерменков!

  Търча към командирската стая, влизам и естествено виждам това, което зная че ще видя. Аз съм изпънат като струна и се натягам зверски, точно както се натяга нисш чин пред началство. Подполковникът е освирепял, а двамата Бийтълси са тотално оклюмали и гледат отчаяно в земята.

  – Ефрейтор Ерменков…

  – Аз, слушам! – направо изкрещявам с най-строгия възможен глас на супер-натегач, въпреки че едвам се сдържам да не се разсмея на глас.

  – Тия двамата виждаш ли ги?

  – Тъй вярно, другарю подполковник. Виждам ги! – и в гласа ми се усеща почти садистична закана, защото аз пак съм със съвсем гола глава, нищо че съм двукратен републикански шампион. В следващата казармена година станах и трикратен, но в А-футболна група не съм играл…

  – От тук – изръмжава подполковник Радев – със строева крачка и с песен отивате в бръснарницата и там и двамата – нула номер. Не, не, нула номер – добавя той – ами да им лъщят кубетата като огледало! Ясна ли е заповедта?

  – Тъй вярно, другарю подполковник – ликувам аз – ще бъде изпълнено!

  – Ходом марш! – командвам и групата излиза от командирската стая.

  Навън вече ги строявам:

  – Редник Хаздай, дай тон за песен!

  Каква ти песен, и двамата са напълно панирани. Направо им чета мислите. Те също познават добре Радев и знаят, че с него може и някак си да се разберат, но с този ефрейтор, очевидно страхотен натегач, са в небрано лозе… Все пак редник Ради Здравков прави плах опит:

  – А бе…, ние…, ще ни се смеят хората по стадионите. Аз такова… национал… Ние се бяхме разбрали с подполковника…

  Аз обаче не го оставям да си довърши фразата, защото знам продължението и съм безкомпромисен:

  – Мирнооо! Заповедта е ясна и ще бъде изпълнена! Редник Здравков, тон за песен!

  Ради се гъне и не му се живее, камо ли да му се пее.

  – Тон за песен! Веднага! – аз съм непреклонен.

  Двамата започват да издават някакви звуци, които повече приличат на скимтене на куче отколкото на изпълнение на Николай Гяуров, но като за начало е добро.

  – Ходом марш! – командвам аз. – Строева крачка, набий токовете!

  Песента да звучи бодро – прецизира ефрейторът.

  Това, което те вече правят, започва да се доближава до спазване на заповедите ми, макар че може още да се желае. Мен обаче силите ме напускат. Може би можех да стана в този живот един добър актьор, но едва ли точно комедията щеше да бъде моето най-подходящо амплоа. Ситуацията е толкова забавна, че вече ме напушва неудържим смях.

  – Стой мирно! – изревавам аз. – Свободно! Остави!

  Успях наистина да им пробутам целия си репертоар от команди, които бях успял да науча. Нали съм началник. И започвам да се хиля.

  – Какво сте се гипсирали бе момчета? Само ще ви острижат, какво толкова? Хайде от мен да мине, заповедта на полковника ще я забравим, а ако нещо стане, аз ще се оправям…

  Те ме гледат втренчено и не вярват на ушите си, но изведнъж на лицето на Ради цъфва усмивка на просветление:

  – Еее, егати номера! Страхотно ни изработихте! А ти откога си тука? Къф спорт?

  Запознахме се, поприказвахме си и си продължихме службата в школата. То пък и беше една служба…

  А като стана въпрос за актьори, ми се иска да ви разкажа още две случки. Играех преди десетина години един турнир в Испания и си се разхождах безцелно по един от централните булеварди на Мадрид. Постепенно настигам по тротоара някаква разкошно облечена дама. Не и виждам лицето, но дрехите и миришат на мангизи от километри. Всичко, до най-малките подробности. И рокля, и обувки, и чанта, бижута, фризура, целият комплект. Изравнявам се с нея и… разпознавам Мег Райън. Задминавам я, разбира се, но почвам да изпитвам съмнения. Не се обръщам, за да не изглежда глупаво, че и без това я бях загледал доста втренчено и тя го забеляза. Но все пак си мисля – какво наистина ще прави Мег Райън тук, в Мадрид, по това време на улицата, по която минавам и аз? Трябва да ви призная, че страшно много я харесвам и като актриса и като личност. Направо ми е слабост… Затова, за да проверя съмненията си, ускорявам темпото и се отдалечавам на петдесетина метра и после изпълнявам военната команда „Кръгом и пак напред!“. Отново я гледам, но без напрежение, и колкото повече я доближавам, толкова по – тя е! Отпред е още по- красива и елегантна. Бе направо царствена в този ден!

  Другата случка е още по-убедителна илюстрация – колко малък е светът, в който живеем… За мен Фредерик Форсайт е един великолепен писател и през 1971 година той написва книгата „Денят на чакала“ (за истински, но неуспял атентат срещу президента на Франция тогава – Шарл де Гол), а две години по-късно романът бе и филмиран. Мисля, че и двете са чудесни произведения на две различни изкуства.

  Главната роля, на безименния, студен и хладнокръвен убиец, педантичен до крайност и в най-малките подробности, и абсолютен перфекционист, се изпълняваше от един рус и синеок англичанин на име Едуард Фокс. Изключително актьорско изпълнение! Този човек така изигра тази роля, че даже изпитвах известна симпатия към образа, макар че той бе пълно покритие на концепцията за „отрицателен герой“. Филмът е един от любимите ми и съм го гледал няколко пъти. А иначе съм виждал този актьор и в други роли, но много рядко, никога главни и даже в някои доста посредствени филми. Като че ли това бе ролята на живота му…

  Бях през 2009 година в Англия и един ден се качвам в лондонското метро. Непосредствено до мен застава един дребен човек, с около една глава по-нисък от мен, а аз съм само 174 см. Много строен и елегантен, на около седемдесет години, със светла, но вече прошарена коса. Вглеждам се в лицето му просто ей-така и… тези очи не мога да сбъркам никога! Самият Едуард Фокс. Отначало даже се съмнявах, защото в „Денят на чакала“ той изглеждаше направо висок. После се сетих, че другото име на киното е „великата илюзия“ и взех най-простото решение – заприказвах го. Попитах го, не виждат ли моите очи самия „чакал“ и той ме погледна с неприкрита изненада и отвърна:

  – Да, самият той, в пълния си блясък!

  Разбира се, направих му повече от искрени комплименти и за ролята му, и за филма, и изобщо за актьорската му игра. Попитах го защо не е играл по-често в киното. Той каза, че цял живот е бил по-скоро театрален актьор и във филми се е снимал съвсем малко. Реших да не го питам дали е играл в „Хамлет“, защото положителният отговор би бил повече от сигурен. Вместо това се поинтересувах често ли му се случва да го познаят хората по улицата, или пък в метрото като мен, и той съвсем ме озадачи:

  – Не – каза той. – Изобщо не ми се случва. Аз не съм звезда и тази роля бе толкова отдавна, че за мен бе изключително приятен сюрприз, че вие си спомнихте и ме разкрихте.

  Изненадата му стана още по-голяма, когато разбра, че аз всъщност съм българин. Почувствах се горд, че по някакъв начин реабилитирам страната си пред един истински англичанин. В романите на един именит негов сънародник – писателя Джон льо Каре, най-най-лошите винаги са българи… Отначало даже не повярва и каза, че говоря английски по-добре от него, но това естествено не бе вярно. Англия е страна на добри обноски и чудесно възпитание, и комплиментите са неразделна част от модела на поведение. Усетих някакво странно мълчание във вагона на метрото около нашия разговор и разбрах, че хората наоколо ни слушаха с жив интерес. Беше даже малко смущаващо… После Едуард каза, че ще трябва да слиза и в гласа му се усети съжаление. Той го и сподели. Сбогувахме се и най-вероятно няма да се видим никога вече, но е ясно, че светът си е малък…

  Дотук ви разказвах само хубави и весели неща за живота в „цивилизацията“, както именувахме тогава в казармата „кефа“ извън портала. Ако се върнем отново на темата за моя войниклък, аз си знаех, че за цялото това време няма как да не сгафя поне веднаж и то естествено се случи.
  Като всеки нормален работещ човек, и подполковник Радев си имаше право на отпуска и си го ползваше. Заместник му беше един майор и аз го бях виждал няколко пъти, но си нямахме вземане-даване. Той бе едър и много як, с румени бузи, явно от редовни срещи с чашката. Имаше типично аграрно излъчване, а ходеше вечно начумерен, сякаш целият свят му е крив. Оказа се, че Радев просто ме бе пазил от него, но все пак за цели две години веднаж не успя да ме опази.

  Беше лятото на втората ми година в армията и майорът изпълняваше длъжността началник на школата, а Радев не бе в София. Аз пък за зла участ нямах турнири и бях привикан да се явя в поделението. Еее, сложих и униформа и се чувствах малко като клоун в нея, но уж бе само за кратко… Моите авери вече ми бяха казали, че майорът не обичал подполковника (неприязънта била взаимна…), не обичал шаха, изобщо не обичал и спорта, а може би даже и себе си не обичал. Знаете, че има и такива хора. В армията са даже и повечко. Казвал обаче с възмущение, че аз съм бил най-привилегированият от всички курсанти. Може и да е било вярно.

  Във всеки случай тази слънчева лятна неделя не вещаеше от сутринта нищо лошо. Дойде при нас майорът след закуска и издаде заповед! Заведе ни малко извън портала, разбира се под строй с маршова стъпка и песен, посочи някакво кално поле и каза:

  – Тук трябва да се изкопае канал за телефонен кабел! Дължина сто метра, ей там до горичката, широчина петдесет сантиметра и дълбочина петдесет сантиметра. До довечера трябва да е готов. Ясна ли е заповедта?

  – Тъй вярно, другарю майор – сетих се аз навреме да отговоря по устав, защото това с нашивките си имаше и обратна страна…

  – Довечера ще дойда да проверя лично – каза майорът и си замина.

  Аз, в този живот, изобщо не съм от бързите кучки, дето ги раждали слепи, и свиках съвещание на кадровия състав. Естествено, на всички ни бе ясно, че в този изкоп никога няма да минава никакъв кабел, ами следващата подобна налудничава заповед ще бъде да го зарием през някой от близките дни, но в този момент това нямаше никакво значение. Почти всички упражнявахме най-различни спортове и бяхме хващали какво ли не в ръцете си (аз например пешки…), но ни обединяваше това, че лопати и кирки не бяхме и помирисвали. Простите изчисления показваха, че става въпрос за двадесет и пет кубически метра изкопана пръст и ако това са някакви минути за един ескаватор или багер, и само няколко часа за отбор здрави момчета с по- дебели вратове, но за нас…
  Бяхме около двайсетина юнаци и си дадохме сметка, че няма да се справим. Съвещанието даде обаче плод по друг начин. Един от войниците каза:

  – А бе, тука наблизо в „Надежда“ има едно трудовашко поделение. Там са главно циганета, а днес е неделя и те нямат работа. Един от тях веднаж ми се оплакваше, че манджата им била ужасна и малко и направо умирали от глад. Ще ги викнеме да ни изкопаят тая тъпотия и после ще ги нахраниме на корем в нашата столова.

  Началникът-ефрейтор оцени по достойнство тази прекрасна идея и умникът бе изпратен веднага да преговаря лично по въпроса, с още двама човека за охрана и авторитет. Назначих го за главен парламентьор и командир на цялата операция. А иначе, нашата столова си бе образцова. Имахме си чудесно ядене и то колкото искаш. Нали бе казано, май в тезисите на Партията, че „Рънътъ прави борбътъ!“.

  Отидоха трима, но като почнаха да се връщат приличаха на масовка от игрален филм за живота в Индия. Като се събра цялата група и им разясних задачата и стимула, техният катун-ръководител изкоментира:

  – Ние, бащице, на тея условия, че ти копаме секи ден по толкова. Ти само кажи. Това е нищо работа. Нас тука ни скъсват гъза от бачкане и то за нищо. Аре, че съм вече гладен кът си помисля…!

  И като награбиха кирките и лопатите тия момчета, почна да се вдига пушек. Аз и моите подопечни се чувствахме като плантатори в щата Алабама и си пушехме кротко и лафът ни вървеше страхотно. Казах на автора на идеята, че ако зависеше от мен – веднага бих му присвоил войнско звание младши сержант. Само след няколко часа изкопът бе напълно готов и опитът на мургавите багери, със средна мощност повече от една конска сила на човек, да опразнят нашата кухня бе вече приключил.

  Ние си седяхме пак така, на шарена сянка, в състояние на безметежна следобедна дрямка…

  – Ей го, оня иде – обади се един от моите редници.

  Наистина майорът пристигаше с бодра крачка и когато дойде при нас, ни изгледа строго, като особено злобно погледна точно мен, после се втренчи в изкопа с невярващи очи, а после пак в мен. Ние си седяхме като на пикник.

  – Ефрейтор Ерменков – изръмжа той. – Ти защо не спазваш устава на Народната армия, не ставаш в присъствието на по-висш офицер и не командваш отделението?

  – Прощавайте – казах аз. – Просто не се сетих. Извинете за нелюбезността.

  Вече бяхме станали на крак, но бе много, много късно.

  – Какъв е този език? Ти май не знаеш как се говори в армията – каза ми майорът и му личеше, че е съвсем побеснял. – След десет минути да бъдете строени на плаца! – издаде поредната си заповед той и закрачи към портала.

  Всички бяхме наясно защо бърза толкова и колко лесно щеше да научи истината за вълшебния изкоп и двайсет и петте кубика пръст.

  И ние тръгнахме натам, а един от по-старите и патили войници ми каза:

  – Не знам братле, но много лошо ти се пише. Тоя отдавна те беше взел на мушката и сега си му в ръцете…

  Строихме се съвсем изрядно на плаца, но това изобщо не ни помогна. Върху нас се изсипа каскада от ругатни и закани, а накрая за гарнитура:

  – Ефрейтор Ерменков, три крачки пред строя!

  Заклатушках се отчаяно натам със свито сърце, но се оказа, че ми е твърде бедна фантазията…

  – За неизпълнение на заповед, за неспазване на устава на Народната армия и неуважение към висш офицер те наказвам с десет дена в Софийския гарнизонен арест. Подготви се веднага и ще бъдеш закаран там още днес.

  Строят бе разпуснат, а моите аверчета ме наобиколиха и ме гледаха със скръбни физиономии, все едно, че бях умрял… Един от тях рече:

  – Братче, аз не съм бил там, но знам, един приятел ми разказа. Там е много по-страшно от затвор! Има всякакви типове…

  Слушах го извънредно внимателно, попивах всичко и чувствах, че постепенно се вледенявам…

  – Запомни едно – каза той. – Трябва да мислиш само за оцеляване. Забравяш всичко, кой си, какъв си. Няма университети, чужбина, шах, шампион! Няма нищо! Говориш – да или не, само като те питат, и ставаш по-нисък от тревата. Мълчиш като риба, господин никой си, дишаш съвсем тихо и гледаш да оцелееш. Не се оплакваш от никого и на никого за нищо…

  Една седмица по късно, когато излязох оттам, си дадох сметка, че тези думи ми бяха оказали неоценима полза, да не кажа, че може би и ми спасиха живота. Работата е там, че аз наистина спазих педантично всичките му съвети, но това ми костваше страшно много, защото по това време моят характер бе такъв, че постоянно правех точно обратното на неговите съвети в общуването си с хората. В ареста това щеше да е фатално…

  Откараха ме след малко, наистина не с белезници, но си бе зловещо. Той се намираше в някогашните казарми на Софийския гарнизон. Днес няма и помен от тях, а на мястото им е Националният дворец на културата.

  Сдадох си кокетната ефрейторска униформа и получих синьо дочено работно облекло и един чифт галоши, които ми бяха поне с два номера по-големи. Имаше и други новопостъпващи, макар и не толкова изплашени на вид като мен. Бе ни разяснен правилникът за вътрешния ред. Забраняваше ни се на практика всичко човешко. Нямахме право дори да разговаряме с някого от външния свят. Никакви стотинки по джобовете, никакви цигари, кибритени клечки, вилици, лъжици и изобщо нищо в нас. Пълно, абсолютно и безпрекословно подчинение. За всяко нарушение – жестоки наказания, най-лекото от които беше удължаване на срока. Ставане в пет часа сутринта (истински ужас за мен, защото аз съм си бил винаги „нощна птица“), цял ден работа (физически труд, разбира се – точно като за мен…) и после в общото помещение до лягане. То се оказа около петнайсет на десет метра, отдолу с цимент, и в него спяхме направо на пода, без нищо за постилане или завиване, повече от шейсет души, наблъскани като сардели. Лято бе наистина и не бе студено нощем, но как ли бе през зимата? Напротив, беше страшно горещо от толкова много тела в такова ограничено пространство, а миризмата бе абсолютно непоносима. Какво ставаше нощем ще премълча, защото съм твърде добре възпитан… Аз обаче стисках зъби, правех се, че нищо не забелязвам, и си траех. Помнех инструкциите на войника в школата и се бях зарекъл, че ще ги спазвам, дори камъни и тухли да падат от небето. Работата бе убийствена. Откарваха ни под строй с въоръжена охрана до булевард „Георги Софийски“ (истинска ирония, но моите родители живеят само на стотина метра…), и там разрушавахме ръчно, с кирки и лопати, стари сгради до Военна болница, стени и остатъци от тях на мястото, на което днес се намира Kлиниката по стоматология. След ежедневно около десетчасово блъскане, когато нямах сили и да ходя, а галошите ми хлопаха, се връщахме, пак строго охранявани, в това, което си бе по същество обор, и там постепенно разбрах с какви хора са ме събрали… Повечето си бяха завършени престъпници и направо се хвалеха с гадостите, които са извършили. Аз мълчах като риба и слушах. Бях забравил, по инструкция, че се казвам Евгени, а камо ли Ерменков. Двама от тях например били избягали един ден от казармата. Самоотлъчката е вече престъпление по устав, но за тях това е било само едно невинно начало.

  Напиват се като казаци и тръгват на разходка по жълтите павета на площад „Девети септември“. Спират пред мавзолея. Днес там няма вече „Девети септември“, няма и мавзолей, но тогава не бе така. Там се намираше пост номер едно в Народна република България, точно пред входа към мумията на великия вожд. Пазеха го на смени по двама въоръжени гвардейци. Не можеха по устав да мръднат и да издадат звук каквото и да става. Та стигат нашите герои при тях и започват диалог. То всъщност е било монолог, защото гнусотиите, които са им говорили, са били безответни. След това си вадят едни неща и почват да пикаят върху обувките им. Отново никаква реакция, макар че мога да си представя какво биха направили двуметровите левенти с двамата пияници. Накрая, след като и това вече не им е било интересно, започнали да им бият шамари. Историята приключила, когато някакъв бдителен гражданин видял тази гавра и извикал милиция. Те били надлежно озаптени и окошарени и ето как бяхме станали колеги по съдба. Наказанието им обаче бе само пет дни и те си излязоха преди мен. Аз бях за десет! Така бе тогава в родната казарма. Възмездието трябваше да съответства на тежестта на провинението…
  Наистина нито един не бе в гарнизонния арест за убийство, но имаше няколко, които казваха, че вече са я вършили и тая работа, и даже им било правило кеф!

  В часовете преди лягане за сън имаше и няколко други занимания освен раздувките – кой какво направил. Това бе играта на „бъз“, но аз не участвах в нея, защото се раздаваха такива мощни тупаници, че нямаше да се размина без контузия. Другото бе скок на дължина от място и там аз бях далеч най-добрия сред кадровия състав на ареста, (бях тренирал лека атлетика – спринт и скок дължина), но не се престаравах, защото почувствах, че ще е по-здравословно за мен ако не бях първи. Третият вид спорт бе най-популярен и най-противен, защото това бе една отвратителна гавра на по-силните над по-слабите и на бабаитите над по-забележимите и непокорните. От това най-вече ме бяха избавили инструкциите, иначе щях неспасяемо да попадна в групата на потърпевшите.

  Междувременно се виждаше вече светлина в тунела, защото бях намерил начин, макар и в нарушение на правилата на ареста, да се свържа с родителите си и да им кажа къде съм и то за нищо. Вярвах, че те ще направят всичко възможно да ме измъкнат оттам и по-рано. Така и стана накрая. Когато подполковник Радев научил подробностите, си прекъснал отпуската и се върнал в София. Не зная какъв разговор са имали с майора, но Радев му заповядал да дойде лично до ареста и да ме извади оттам след седем дни престой. По-късно посветени хора ми обясниха, че съгласно неписан закон в армията, това било страхотно унижение за по-нисшия чин – да му се наложи да отмени собствената си заповед…

  Прекрасен човек бе подполковник Радев, но вече го няма на този свят, а за майора не съм чувал нищо, повече от трийсет години, и най-доброто, което може да му се случва, е да лови някъде риба, но съм сигурен, че и нея ще мрази, дори докато я хваща…

  Аз пък съм вече в запаса и едва ли ще взема дейно участие в Третата световна война, а за борбата с Осама Бен-Ладен и кой е истинският враг на днешната ни армия – това ще е съдържанието на друг разказ.

   

• Обща декларация на Делян-Пеевското Народно събрание: „Офцете ще платят сметката“

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Делян-Пеевското Народно събрание излезе с декларация по повод кризата – „Кой ще плати сметката?“. Декларацията бе прочетена от Данчо Ментата в присъствието на Боко Тиквата, агент Павел, главният Мултак, маминото детенце, МАМА, Стани-Шеф, Тетка, пчеличката Мая, Иван Подпалван, Цацата и още куп други месести и слузести представители на висшата политическа краста, мастития бизнес, бандерите и съебната система:

  “От името на всички, които сме се изтъпанили тук, заявявам най-отговорно, че е дошло време офцете да се отблагодарят за нашите грижи и да покажат признателност и покорство, като не създават проблеми с опитите си да ринат из лайната. Ние нямаме нищо против тяхнотото напористо блеене, но все пак и нашето търпение си има граници. И да блеят, и да не блеят, офцете ще платят сметката. Това е същността на Офцекрацията. В едно офцество, всеки има право да избере дали да бъде офца или овчар. Когато сте избрали друг да управлява вашия живот, да определя законите и правилата, по които да живеете, вие сами сте признали собствената си простота, леност и нежелание да носите отговорност за собствените си постъпки, вие сте избрали офчия живот. А ние, които нямаме желание да оставим живота си в чужди ръце, и искаме сами да управляваме живота си и да носим отговорност за него, го правим, като най-благородно и самоотвержено се нагърбваме с тежестта да бъдем и овчари, т.е. да се грижим и за вас.

  Много от офцете, въпреки че доброволно са избрали да бъдат офце, протестират срещу своята офча същност, като искат да се ползват с облагите на овчарите, но без да се нагърбват с отговорностите на овчарлъка. Те наричат себе активно гражданско офцество и блеят до скъсване, размътвайки и без това простите глави на останалите офце. Ние вече 25 години полагаме усилия за тези, които са избрали да бъдат офце, да водят един нормален офчи живот. И днес, когато сме допуснали грешка, вие офцете скачате срещу нас и едва ли не искате да ни изядете. Това няма как да стане, не поради друго, а поради офчата ви същност, която смята, че с блеене всичко се постига. С блеене нищо не се постига, най-много да се изпотиш. Искате смяна на овчара без да разбирате, че овчарите са си овчари, а офцете – офце, и нито овчарят може да направи от офцете – овчари, нито офцете могат да направят овчаря – офца.

  Офцата си е офца, тя не избира овчара измежду някоя от милионите офце в стадото, а одобрява предложените за овчари от средите на овчарите. Това е Офцекрацията и по-добър строй не е измислен. Офцата ражда офце, овчарите – овчари. Сметките винаги се плащат от офцете, защото това е тяхно задължение, което са приели, когато са избрали лесния вариант друг да носи отговорност за живота им. Днес вие блеете, че няма да платите, и вашият офчи мозък се насира от кеф, като си мисли, че е изблеял нещо много умно. Че кой друг ще плати, бе? Нали ние пишем сметките, не вие! Която и сметка да изберете, вие ще я платите, но понеже сте офце, не го разбирате. Няма вариант овчарят да плати, защото той определя правилата и пише сметката, докато офцете блеят и пасат трева. Ние няма да платим, може да понесем загуби, но няма да платим – ще плащате вие.“

   

• Плъхове

  

  Какво знаем за тях? Освен, че са вредители, всеядни и сеят зарази? Имаше и някаква приказка за плъховете и потъващия кораб…

  Спомняте ли си Мадридския гризач, дето щеше да ни оправи за 800 дни? Проявил особен вкус към държавни гори и резиденции, плъхът от Мадрид оправи себе си и шайка алчни тарикати, някои от които днес са горди собственици на десетки хотели, плажове и предприятия. След самооправянето дойде ред за крачка встрани и назад. Дори се отказа от председателското място в партията си. Идеята е – мен вече ме няма, не ми обръщайте внимание, забравете колко съм гризал.

  Почти същата картинка се наблюдава и при Драгалевския плъх. Този, въпреки тупането в гърдите, че е вегетарианец, успя да оглозга стотици фирми, заводи и фабрики. „Нефтохим”, БГА „Балкан” са само част от вегетарианското меню, включващо разбойнически приватизации, тлъсти комисиони и скрити участия във вече раздържавени предприятия. Плъхът от Драгалевци също си има бандити, които не се оплакват. Въртейки опашки около командира си, и те загладиха косъма. И той се отдръпна от председателското място в партията си. Явно споделя мечтата да стане невидим.

  Идентичен е случаят с плъха от с. Дръндар. Обръчи от фирми. Раздаване на пайове от държавната трапеза на специално подбран кръг от еничари. Дръндарският плъх е известен като най-добрия хидролог сред гризачите философи. Нападнаха го с воден пистолет и той се оттегли окончателно в „Сараите”. Пак по същата логика – нагризал се е предостатъчно и би било чудесно, ако лека-полека го позабравят. И с председателското място в партията се прости. Познато, нали?

  Следващият представител на едрите вредители, за когото се сещам, е с руско-украинско-съветско потекло. Въпреки, че е тясно специализиран по ролята на шинелите в Червената армия, той се оказа изключително талантлив заменкаджия. Около 8 млрд. лева в плажове и гори се наляха в джобовете на олигарси, местни феодали и социални милионери. След като се охрани и закръгли до пръсване, плъхът се готви да се скрие чак в Брюксел. Дори обяви, че се отказва от председателското място в партията си. Това пък хвърли в екстаз всички мишки.

  Наблюдавайки житието-битието на 4-те плъха, ясно се виждат общите между тях плъхски навици:

  1. Грабят, гризат, колкото могат, че и отгоре.

  2. Всеки от тях се е обградил със собствени приближени, които също крадат, където и каквото докопат.

  3. Рано или късно решават, че са се налапали доволно и се скатават. Оттеглят се от председателските места в партиите си. Спират натрапчивите появи пред камери и прожектори. Скриват се по тъмните ъгли и се хранят от награбеното. Знаят, че никой няма да им потърси отговорност, никой няма да ги накаже. Плъховете са се постарали да назначат свои мутанти – прокурори и съдии. Овъргаляли са ги в мръсотия. Дали са възможност и на тях да грабят. Целият трик е във взаимното пазене и съблюдаване на изконните плъхски традиции.

  Плъхът от Банкя, за разлика от гореспоменатите, все още не е решил да сдава властта в партията си. Може би още му се граби или пък не е завършил процеса по бетонирането на задника си. Така или иначе и той, а и всеки следващ гризач ще се движат все по тия стъпки. Такава им е натурата. Въпросът е, след като сме се запознали с начина на живот на носителите на чума, как да се отървем от тях? При това така, че от плъховете и следа да не остане.

  Какви ли бяха способите за борба с гризачи?

   

  Ивайло Зартов,

  10 юли 2014 г.

• Оффцете трябва да платят…

  
  Оффцете трябва да платят,
  нали за туй са ни избрали,
  да плащат всичко, всеки път,
  когато ний сме се насрали.

  Оффцете трябва да платят,
  а не да ходят по протести.
  Те трябва вкъщи да седят
  и в телевизор да се блещят.

  Оффцете трябва да платят,
  за да живеят във кошара.
  Оффцете трябва да платят
  и на Вълка, и на Овчара.

  Така устроен е светът,
  Оффцете винаги ще плащат,
  дори да блеят и врещят
  със всички сили, че отказват.

   

  Чергар Странник,
  Neverojatno.wordpress.com

• Тих стих

  

  Понякога съм тих,
  стих или роман,
  заради… да ме четеш.
  Подробно. Без прекъсване.
  Просто ей така.
  Да ти запълня времето,
  между две кофеинови –
  димести глътки.

  Липсата ти ми е в повече
  от необходимото,
  затова плача само нощем.
  Зная – че съм, съм…
  егоистично нахален съм.
  Безработен самотник.
  Или обратното. Все тая.

  Не умея да говоря френски,
  но се справям с отлежало уиски.
  Слушам Бийтълс – и какво ли не,
  мечтая си да пуша наргиле.
  И да съм пак разглезено дете.
  През зимата тъгувам за море,
  през лятото – за тиха снежна приказка.

   

  Ибрахим Бялев

   

• Пристигане в Америка

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  

  Лесно е да се замине от някъде. Нали знаете как казват: „В раздялата две трети от мъката взима оставащият. Заминаващият отнася само третина от нея“.

  Виж, пристигането е друга работа. Магията на пътя ни кара непрекъснато да заминаваме. Хоризонтът ни мами с обещание за прекрасни гледки, чудесни срещи, парична изгода или охолен живот. И ние тръгваме нанякъде. Обикновено си имаме определена цел. Казваме си: „Отивам еди къде си да правя еди какво си“. Всъщност, просто тръгваме подмамени от хоризонта.

  Пристигането, за където сме тръгнали, е невъзможно по простата причина, че винаги тръгваме към някаква идея, мисъл или мечта. Реалността е винаги различна. Тя ни обърква с несъответствието си с нашите копнежи. Посоката се губи в многобройните и непрекъснато променящи се завои на пътя, а целта, към която първоначално сме тръгнали, избледнява от разнообразието на нови цели и стремежи.

  Един приятел веднъж ми каза: „Ние, Викторе, сме хора, останали на самолета от България за Америка. България напуснахме, но в Америка никога няма да пристигнем истински“. Така се чувствахме тогава. Наскоро пак се замислих дали съм пристигнал вече тука след петнадесет години. Причина, за да се замисля за пореден път, беше моят шурей, който ни дойде на гости с жена си.

  Това беше първото им пътуване до Америка, а и първото им пътуване извън България изобщо. Шуреят е последният плевенчанин. Също както последният мохиканин е последен в рода си, и шуреят ми е от малкото българи, никога не напускали родината ни.

  Ние, българите, все повече пътуваме и независимо, че сме още далеч от определението космополитна нация, по-голямата част от нас са били по веднъж-дваж в чужбинско. Не и моят шурей. В Плевен е роден, в Плевен живее и поне засега по всичко личи, че там ще си умре, да му дава Господ живот и здраве.

  Обича си той града и страната, независимо, че е получил от тях много по-малко, отколкото повечето от нас. Питайте го как се изкарва месеца в наше време на заплата на техник в ТЕЦ-а и работничка в шивашки цех. И той ще ви каже: „Нормално се изкарва. Стига и за хляба, пък и за пържолите остава.“ Цар е шуреят по връзване на двата края. И никога с мошеничество. Надарен е той от природата със здрав разум и умение за всичко, и винаги да си прави сметката. По съотношение на цени и качество на стоките слага в джоба си и най-модерната компютърна програма. Доколкото знам, нищо и никога не им е липсвало. Шуреят не е любопитен човек, обаче обича фактите и помни много.

  Магията на хоризонта не го лови. Той би казал: „Хоризонтът е въображаемата линия, където небето се слива със земната повърхност и толкоз. Зад него не виждаме нищо и не ни и трябва да виждаме.“

  На света живеят толкова много различни хора. За едните животът започва там някъде зад хоризонта. За други зад хоризонта няма нищо, а за трети животът е вечно пътуване към хоризонта.

  Тези, третите, са първооткривателите. Те пътуват, защото са омагьосани и безнадеждно пристрастени към пътя, а той винаги върви към хоризонта, независимо в коя посока сме тръгнали. Колумб тръгнал да открива път за Индия и по случайност се натъкнал на Америка. Магелан сигурно се е загубил и за по-кратко е предприел околосветско пътешествие, за да се върне у дома. Римските легиони завладели цяла Европа и Англия, докато се приберат обратно в Рим, а после измислили поговорката: „Всички пътища водят до Рим“.

  Това са първооткривателите – романтици на пътя. А после по техните следи тръгват търговците, предприемачите, войниците, по-късно фермерите, работниците и най-накрая Петко – моят шурей. Значението на Пецата, както му е прякора, е не по-малко от значението на Колумб. Колумб отваря кръга, а Пецата го затваря. Колумб води хорото, а Пецата е накрая. Едно хоро е невъзможно без всички хора да се хванали на него и да танцуват в такт. Америка е истински открита не в 1492 година от Колумб, а през 2013-та от Пецата.

  Шуреят дойде за абитуриентския бал на малката ми щерка. Той много обича племенничките си. За мене беше много важно Петко да открие Америка и аз бях готов да направя всичко по силите ми това да стане. В плановете ми имаше такива перли като посрещане с лимузина на летището, разходка с частен самолет, посещение на Лас Вегас, шофиране на кола на пистата на Инди 500 и много други.

  Естествено, всичко това не може да се осъществи за три седмици. Но направихме и видяхме не малко. Обиколихме центъра на Индианаполис, ходихме в чикагска гангстерска кръчма, качихме се на най-високия небостъргач в Чикаго, бяхме до рокерско градче в дълбоката провинция в Индиана, стреляхме по глинени панички, добивахме огън с търкане на две пръчки, посетихме Америка от 1700 година, запазена точно както е била, барабар с хората, в един много специален музей на открито, летяхме с въздушен балон в небето, возихме се на мотор и на класическа супер мощна американска кола, снимахме се с американски полицай и пожарникар, плавахме по езерата в Индиана с лодка и какво ли още не.

  Бяхме и на абитуриентски бал на дъщерята, което си е история за различен разказ, посрещахме множество гости по случай завършването на малката, ходихме на балет с нейно участие…

  И добре, че е любимата ни кръчма „Вълчетата“ на езерото Морз, защото както го бяхме подкарали, Петко и жена му май щяха да изпуснат шанса си да пристигнат в Америка, и по този начин да затворят кръга, започнат от великия Колумб.

  „Вълчетата“ на Морз е една много, ама много местна кръчма, пропита с духа на централна Индиана. Тук е щатът на фермерите, ловците, рибарите и лодкарите. Добавете достатъчно камиончета-пикапи, малки едномоторни самолетчета и рокери от всякакъв сорт и вид на вкус, кипнете всичко това в топлото и влажно Индианско лято, охладете го в обилните снегове и поледици на тукашните зими, изчакайте да се изтиши през спокойната прекрасно многоцветна и уханна Индианска есен, и централна Индиана е почти готова за масата.

  Най-добре се усеща вкуса и уханието на тази гозба на дървената тераса на „Вълчетата“, откъдето се открива чудесна гледка към езерото Морз. Най-доброто време е по залез слънце и най-доброто пиене е наливна бира „Синята луна“, с резенче портокал на ръба на чашата.

  Чувате ли тази песен? Това е „Хотел Калифорния“ в изпълнение на местен музикант, който пее тук до вас на терасата, акомпанирайки си с китара. Той ще ви изпее всичко, което поискате, стига да го помолите. Джаз, лек рок, синя трева, кънтрипоп и каквото още ви душа поиска. И как само ще ви го изпее! Не забравяйте, че стъклената купа пред него е за бакшиши. Той си ги заслужава.
  Погледайте езерото, яхтите, моторниците, хората в тях, спретнатите потънали в зеленина къщи по бреговете му. Погледнете това безкрайно широко небе на Индиана с плуващите по него подобно на въздушни кораби бели пухкави облачета, усетете бриза, галещ лицето ви, и се насладете на красотата на залеза.

  А наоколо, насядали на масите, ще видите обикновените хора на тази страна. Тук са всички, и милионерът от замъка отсреща, и трокаджията, който току-що се е прибрал от път, и фермерът, изкарал цял ден на полето, и кой ли още не. Те са тук с жените, децата, приятелките си; приказват, смеят се, аплодират и поздравяват певеца, танцуват и се целуват на фона на залеза.

  Искате да си направите снимка за спомен ли? Веднага от отсрещната маса някой ще предложи да ви снима, ще го направи с усмивка и шегичка, и няма в никакъв случай да забегне с апарата ви.

  Там, във „Вълчетата“, видях затварянето на кръга. Петко пристигна в Америка. Лицето му се отпусна и вече не се мръщеше, както обикновено, очите му светнаха и даже лека усмивка се очерта на лицето му. Той слушаше музиката с кеф, снимаше залеза, целуваше жена си и в този момент той беше не българинът, плевенчанинът, който не говори английски и е тука само за малко, а част от това около него, част от компанията.

  Петко пристигна и аз постигнах своето, макар и да нямах никаква заслуга за това. Той отнесе за България в сърцето си тази малка част от Америка, страната, в която живеят племенничките му, които толкова обича, и страната, в която ние, техните родители, пристигаме всеки ден от петнадесет години насам.

   

• Цацаров: Пеевски няма вина за банковата криза

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде…

  .

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  
  Главният прокурор Сотир Цацаров оневини депутата от ДПС Делян Пеевски относно слуховете, че е замесен в зародиша и развитието на банковата криза. Ето какво заяви той пред медиите:

  “На мнозина им се иска прокуратурата да започне разследване срещу депутата Делян Пеевски и поради това сред българското население умишлено се разпространяват злостни слухове, че г-н Пеевски е замесен в отминалата вече банкова криза. Искам да предупредя тези, които разпространяват умишлено подобни недоказуеми твърдения, плод на болното им съзнание и личната им завист към този успял млад човек, че ако продължават е много вероятно не той, а те самите да станат наш клиент. Смятаме, че е необходим не просто закон срещу разпространителите на зловредни за банките слухове, но още повече на такъв за депутатите. Искам ясно да заявя, че г-н Делян Пеевски няма нищо общо с разразилата се у нас банкова криза и всеки, който хвърля камък срещу него, трябва също да строши собствената си глава, особено, ако самият той има кредит, който не може да изплаща. Защото много бяха спекулациите, че г-н Делян Пеевски имал огромни задължения към КТБ, които отказвал да обслужва, но дори това да е вярно, то не означава, че г-н Пеевски и по-зловреден от всеки друг гражданин, изпаднал в затруднение да обслужва кредита си.

  На всички е ясно, че подобно умозаключение би направило виновници за банковата криза голяма част от българското население, което по една или друга причина не изплаща задълженията си било към банките, било към Топлофикация, било към когото и да било. Когато ставаше въпрос за обществото, всички викахте колко лоши били банките и колко високи са лихвите, как едностранно променяли условията по договорите на кредитите, и призовавахте депутатите да вземат мерки за тяхното озъптяване. И те го сториха – ако не помните, приеха специален закон срещу самовластието на банките. И голяма заслуга за този закон има г-н Пеевски. А сега, когато самият г-н Пеевски стана обект на банкова атака срещу себе си – атака, която подозираме е инспирирана от банковата система, за да унищожи г-н Пеевски за това, което им причини, същото това общество скочи да защитава банките и да плюе срещу г-н Делян Пеевски. Това е висша форма на неблагодарност.

  Да, не се учудвайте. Кризата бе инспирирана от самите банки, за да унищожат кариерата на г-н Пеевски, защото банките много добре знаят, че те самите ще бъдат спасени от държавата, но Пеевски – не. Пеевски трябваше да бъде хвърлен на овълчилото се от страх за парите си общество и да бъде разкъсан от него. Но батко ви Цацаров не е вчерашен, той е ял от хляба на г-н Пеевски и много добре знае що за човек е. А той е човек с висок морал, който по-добре борави с мислите си, отколкото с думите. Неслучайно г-н Пеевски бе издигнат за евродепутат, неслучайно бе избран за тази позиция и неслучайно сам се отказа от нея. Повтарям, сам се отказа от нея. Кой друг се отказа – Станишев? Делян Пеевски избра да остане и да помага за стабилизирането на България в този труден момент – дори само това е достатъчно доказателство за неговия висок морал и корупционна устойчивост. Кой може да купи Делян Пеевски? Никой! Така че, моля ви, забравете това име. Не искам повече да чувам за него да се говори като за доказан престъпник. Защото той не е, не е бил и никога няма да бъде такъв.

  И да обобщя: Забравете името Делян Пеевски. Христо Бисеров не съществува. А Цветан Василев не искам да го виждам – да върви на майната си.“

   

• Владение

  Славимир Генчев,  Slovo.bg

  

  .

  Знам, че личният опит е скъп.
  Трупат се грешките неусетно.
  Но едно е
  на собствен гръб,
  а друго – за чужда сметка…

  Кой там умува
  кое не бива,
  какво е криво,
  защо не става?
  Аз пак до дупка
  ще гоня дивото,
  защото то
  има право.

  Тъй или инак,
  няма какво
  да ми говорят по принцип:
  онзи, дето е в мнозинство,
  вече не е
  единствен.

  Всички, които
  са част от стадо,
  дори не чуват,
  че блеят.
  Човек без вътрешна
  интифада
  обречен е да не смее.

  И днес, след толкова изпитания,
  не търся лека страна.
  Знам:
  голямото разстояние
  е само в дълбочина.

  .
  

• Молитвата на атеиста

  

  Господи,

  Не ти, който си на небето, а ти, който си в душата и сърцето. Моля те да направиш така, че те да спрат, Господи.

  Днес дойдох при теб в твоя храм. Там подът е от зелена морава, олтарът е езеро, стените са разлистени дървета, а покривът са облаците небесни. Там видях и чаплата свещеник с душа светла, озарена от твоята мъдрост. Тя следваше твоята воля, която тази сутрин за нея беше да лови жаби в езерото на храма ти.

  Ти ми проговори, Господи, от олтара езеро с гласа на вятъра, и ми каза, че душата човешка е като това твое езеро. Спокойна ли е повърхността му, в нея се отразява всемирът, като в огледало. Но рядко повърхността му е спокойна, защото ту вятър ще подухне, ту птичка ще прехвръкне и в уплахата си ще изпусне клонче или червей, ту риба от дълбините ще изплува мухичка да си хапне.

  Никога не са спокойни за дълго душите човешки, Господи. И затова рядко виждат истината.

  Силен вятър духа над езерото на мойта душа. Трудно ми е да видя света от вълните и водовъртежите, Господи. Твоя свят. Размива се той в кривото огледало на човешките ни дрязги и дребнавите ни интереси. Направи така, че те да спрат, Господи. Нека си отидат багерите от Лъвов мост. Нека дойдат там хора с чисти ръце и чисти помисли и нека от там започне възраждането на Родината ми. Искам, Господи, вместо бетон и коли да има там музей на открито, където всеки да може да види и да се убеди, че не сме дошли от нищото. Нека всички разберем, че ние, живите, сме езера, които се пълнят от реките на миналото и се оттичат в морето на бъдещето.

   

  Виктор Хинов

  ––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Авторът е роден в София и е израснал в района на Лъвов мост. През 1998 г. заедно със семейството си емигрира в САЩ, където живее и работи и днес.

• Сърце на лекар

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  

  “Ще минат години,
  аз доктор ще стана.
  Елате ме вижте тогаз!

  Ще имам парички,
  кола, секретарка
  и в шкафчето аеро коняк…”

   

  Юлиян остави китарата настрана и си пийна стабилна глътка от двадесетгодишното уиски. За моя приятел, Юлиян, аз съм нещо като стария анцуг. Нали знаете, тоя стар анцуг, който обличате, когато не ви пука как ще изглеждате. Обикновено това е, когато сте обезверени, разочаровани от света и неговото отношение към вас и общо депресирани. Старият анцуг. Само той ви остава тогава. Подхожда на настроението и на ситуацията.

  Приятелят ми преживяваше тежък личен момент на раздяла със съпругата си. А песничката, която ми изпя, е част от познат на всички ни студентски фолклор от осемдесетте години. Ех, какви времена бяха! Лекции понякога, упражнения от време на време, и купони, купони… Тръпката на първата любов. Неописуемо.

  Летни вечери в студентските общежития, осми декември, добри искрени приятелства. Бъдещите лекари бяхме ние тогава. Колко сила и хъс имахме… Искахме, всичките, без изключение, искахме да променим света. Да го избавим от болките и страданията. Е, искахме и да се прочуем и да забогатеем, и да пътуваме в чужбина, и коли и секретарки, и в шкафчето айро коняк искахме…

  Последните години на гимназията, когато почнах да се чудя какво да правя по-нататък, майка ми, баба Зося и дядо Йордан бяха тези, които ми казаха: “Витя, ти имаш добро сърце. Стани лекар.” Добричък съм си бил винаги. Дебеличък и добричък. Сега разбирам, че това означава, че съм бил и лошичък, но съм искал толкова много да бъда добричък, че предпочетох да си хапвам повечко, и да се нервя по-малко. Но съм и добричък. Как разбрах това ли? Ами по-голямата ми дъщеря. Най-добре се виждат нещата отстрани. В нея има тази добрина в чист вид. И когато я видях в нея, я познах. Добрината от детството ми. Когато още не бях започнал да ставам лошичък. Тази добрина, забелязана и култивирана от родители и наставници.

  Определено исках да спася света от болести и смърт. Да, исках да направя така, че хората да не умират. Първото погребение, на което присъствах, беше на Живко. Най-доброто момче в класа. Откриха му рак на гръбнака. Месеци наред ракът се развиваше и постепенно прекъсна връзката с краката, после с ръцете и после го уби като прекъсна и дишането. Спомням си как седеше в стаята си, в малката софийска къщичка до гарата. Сега там, на това място има автогара. Мускулите на ръцете му атрофирали, лицето бледо. Най-силното момче в класа беше Живко. Защитаваше всички слаби и не търпеше несправедливост. На силата и лошотията отговаряше със сила. Ей така, отвътре му идваше. Не разсъждаваше за правилно и неправилно. Знаеше кое е правилно в сърцето си.

  Погребаха го в селото му в един дъждовен есенен ден. Досега мога да си представя как лежеше в гроба, обсипан с цветя. Не искам Живко да умира. И сега също не искам.

  Не ми пукаше много за колата и секретарката, не ми пука и досега.

  За пръв път се срещнах лице в лице с враговете си в Бърза помощ. Отидох да работя там като санитар и бях част от екип на линейка, която караше невролог. Д-р Филева беше моята кръстница в професията. Досега си спомням началото на дълга рецепта за успокоителни капки, която научих от нея. Натрий бромати, калий бромати… Рецептата покриваше цяла бланка, та оставаше и за обратната страна. Беше от онези рецепти, които са по-скоро указание за фармацевта как да приготви лекарството. Класика.

  А доктор Филева беше истински лекар. Шофьорчето я мислеше за луда, в смисъл на отнесена от вихъра, странна. Имаше нещо странно в нея, но за разлика от шофьорчето, аз го харесвах. Харесвам странните хора, странните птици.

  След завършването се озовах в ИСУЛ, в ортопедията. Хирурзи. За тях може да се напише отделна книга. Социална субкултура, подобна на тази във филмите за дивия запад. Най-добре изразена с любимата ми фраза на Туко от „Добрият, лошият и злият“: „If you want to shoot, shoot. Don’t talk!”. (“Ако искаш да стреляш, стреляй! Не плямпай!”)

  Дано да имам думи някой ден да ви разкажа подробно за хирурзите на ИСУЛ. Ще научите за бай Иван Маринов. Той тогава беше на четиридесет и осем и за нас, младите, беше бай. Каква прецизност в операциите, какъв финес! Доктор Маринов беше фин човек и много чист и качествен хирург. Разведен с дете, строеше къща някъде по дефилето, а в шкафчето си имаше бутилка уиски, но си сръбваше от нея само след смяна, да отпусне напрегнатите до скъсване нерви.

  Ще ви запозная и с доктор Казаков, с характер, напълно подхождащ на името му. Брилянтен хирург, смелост, граничеща с лудост, любимец на нежния пол и кавалер. Абе, истински казак. Той по-късно умря от рак, заради пушенето и непрекъснатото облъчване от некачествената, разпадаща се рентгенова апаратура.

  От рак умря и доктор Цачев, млад лекар. В него имаше много топлина, приятелство и подкрепа. Помня как веднъж ми помогна да извадя парче метал от ръката на брат ми. Вадехме го под рентгенов контрол. А по-късно разбрах, че е развил рак на лимфните възли. Този рак е тясно свързан с рентгеновото облъчване.

  Кой ти мисли за тези работи тогава. Всички искахме да оперираме. Всеки искаше да е Клийнт Ийстууд. Имахме си любимци от старите кучета. Аз исках да съм като Казака и бай Иван в хирургията. Но животът реши различно.

  Срещнах бате Коце Младенов и това, което видях у него, ми остана за целия ми професионален живот по-нататък. Израсъл в малко село до Годеч, с лице, което би дало повод на Ламброзо да го класифицира измежду най-опасните криминални типове; приказка и поведение, което допълваше лицето; бате Коце има най-голямото и топло човешко сърце, което можете да си представите. Той дълго години лекувал затворници, работещи в Бобовдолската мина. Едър и силен, с издадена напред долна челюст  и при все това безкрайно добър и състрадателен.

  След като аз обърках една операция и пациенката получи усложнения, той, без да има нищо общо със случая, се зае с нея. Не ми казваше нищо. Понякога ходех с него при нея и стоях там, докато той й слагаше инжекции или сменяше превръзките, но болката и срамът от това, което бях направил на тази жена, бяха прекалено големи, за да мога да правя това, което правеше той.

  Стоях и го гледах, и се учех на нещо, което никой не ме беше учил дотогава. Сърцето на лекаря. Имал съм сърце за лекар, ми казваха. Не е съвсем така. Може да имаш мозък за лекар, но пак трябва да ходиш да учиш. Сърцето също трябва да се учи. И най-важният си изпит взех там, до рамото на бате Коце.

  Не победих смъртта, не победих болестите, но докато бате Коце е с мене, няма да се уплаша от тях. Ще съм винаги там за тези, които страдат, и за тези, които умират.

  “Ще имам парички,
  кола, секретарка
  и в шкафчето аеро коняк.”

  Ееех…

  „Старите лекари никога не умират. Те просто спират да ходят на визитации.“ – Изречение, написано на стената на една от многото болници, в които съм работил.

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Повече за автора, първата му книга, както и други неговите разкази може да се види тук, тук, тук и тук.

   

• Кошмарология

  

  Има наука, която се занимава с изучаване на процесите и явленията, свързани с най-страшните сънища. Сред специалистите е позната като кошмарология. Международен екип от видни кошмаролози изследвали различни групи от българското общество. Ето част от поразяващите резултати. На въпроса „Кои са вашите най-ужасяващи кошмари?” – олигарсите Златев, Божков, Ганчев, Минев, Гергов… и пр. изхълцали следното:

  – Ох, правят ни ревизия на всички приватизационни сделки. Отнемат от нас и от роднините ни незаконно придобитото имущество. Вече нямаме силата да назначаваме свои слуги като политици, депутати, министри и магистрати. Не можем да контролираме и подкупваме. Осъждат ни и ни вкарват в затвора с доживотни присъди. Финалът на кошмара има и по-зловещ вариант – освирепелите български граждани, докарани до просешка тояга от нас, ни разкъсват публично на площада.

  Учените кошмаролози задали същия въпрос на Станишев, Борисов, Доган, Костов, Сидеров и други подобни индивиди, смятащи себе си за политици. С леки заеквания и запецвания споменатите си признали:

  – Страх ни е, че идиотите, които успешно лъжем, грабим и потискаме, вече не се мразят помежду си, а ненавиждат нас. Не можем да застанем на входа и на изхода на държавните пари. Не крадем данъците на българските граждани и не ги преразпределяме в нашите и в джобовете на олигарсите и магистратите. И то не защото не искаме, а защото вече не сме начело на властта. Нещо повече – отнели са ни всичко, награбено от нас през годините, и са ни тикнали в затвора. А някои от нас за назидание са обесени на жълтите павета в София.

  Записали кошмаролозите отговорите на властимащите и отправили същия въпрос към прокурорите и съдиите български. Те пък като отворили едни усти, нямат затваряне:

  – Кошмари ли, най-страшните ли? Че има ли нещо по-ужасно от това да няма кой да ни подкупва? Ако никой не ни плаща, за да натопим или за да спасим от „правосъдието” когото трябва, ще останем на една гола заплата. Че това живот ли е? Без олигарси, местни феодали и политици на кого да служим? Присъдите издаваме в името на народа, законът е над всичко и над всеки, ама сиренето е с пари. Така че, който плаща, получава услугата правосъдие. Пък и да не говорим, че не сме много по сиренето, а наблягаме на разни други лакомства – вили, къщи, лимузини, екзотични почивки. Няма ли кой да ни подкупва, става страшно. Някой наш колега ще вземе да си свърши работата и да ни тикне зад решетките за стотина години. Ще ни вземат имането и като нищо може и да ни разчекнат публично. Ей така, за радост на хората, и за да си опичат акъла тия след нас.

  Кошмаролозите фиксирали и тези резултати и решили да обобщят. Оказало се, че най-страшните кошмари и за трите групи – олигарси, политици, магистрати се свеждат до едно:

  Да не прогледнат българските граждани. Да не осъзнаят кои са истинските виновници за 25-годишния геноцид. И сега внимавайте! Истински шок настъпил за учените, когато задали същия въпрос на самите жертви на геноцида. Оказало се, че и те самите се страхуват от това, че ще прогледнат. Ужасът им бил породен от това, че ще трябва сами да поемат отговорност за съдбите си. За живота на децата си, на родителите си. Кошмар! Няма да могат да мрънкат и да винят световната конспирация за бедите си. Ами ако изведнъж вземат и разберат, че са роби само защото са приели да бъдат роби. Ужас!

  Тук екипът от видни международни кошмаролози си плюл на петите. Досега в научната си практика никъде по света не били попадали на подобно чудо. Цял един народ с еднакви най-страшни сънища. Кошмар!

  .

  Ивайло Зартов,

  3 юни 2014 г.

• Des Plaines – Механата

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  Ако искате да пътувате по света и нямате финансова възможност, то просто отидете в Чикаго. Ако живеете някъде в Средния запад, за около три часа каране по магистралата ще можете да се насладите на кубински танци, китайски пазар, гръцка кръчма, руска баня, филипинско гостоприемство и турско кафе по избор. Ще можете да се срещнете с представители, на която си пожелаете националност в естествената им среда, и да се потопите в която и да е култура, без да напускате пределите на Америка.

  Ако отдавна не сте си били в България, то посетете Малката България в Des Plaines и Shiller Park. Това са кварталите около летището O’Hara. По неизвестни причини, нашите сънародници се заселват в района на летището и понякога остават да живеят там за цял живот. И така можете да излетите от втори терминал на летище София, да се приземите на пети терминал на летище O’Hara, и пак да се озовете в България.

  Ако искате да си купите вестник, то София Дели, BBS Produce, Малинчо и други български магазини ще ви предложат най-последната българска преса. Българска телевизия може да намерите във всяко едно българско заведение. Там се слушат последните родни музикални хитове, бистри се наедно българската и американската политика, пълно е с мъже, които приличат на по-малки братя или братовчеди на Бойко Борисов, и жени, които сякаш току-що са пристигнали от планета Пайнър.

  Така и аз се озовах в Мeханата – oфициално за вечеря, а всъщност за малко български дух. Помните ли Пушкин? „Тут Руский дух. Тут Русью прахнет.“

  Не, че България и Русия имат много общо, но дух на руски включва и понятието миризма. Как мирише България? То е особена миризма, смес от миризми на цигари, гроздова ракия, прясно нарязани домати, скара и още нещо. Винаги има това още нещо. Дали е миризмата на потта на българските мъже или особеното ухание на българките, миризмата на семките, които някой люпи, или вестника, който друг е разгърнал, не знам. Знам, че в Механата мирише на България.

  Келнерите са типично по български заети да обслужват лични приятели и перспективни клиенти – разбирай, тези пристигнали с БМВ-та и носещи ланци, така че не се учудвайте, ако си чакате ракията половин час и основното ястие около час след това. Отпуснете се. В механата имате цялото време на света. Поне келнерите го имат или работят така, като че ли го имат. Докато чакате, се огледайте и заслушайте наоколо. Българите на маса сме по-вдъхновени оратори от Демостен на агората. За какво си говорят българите в Чикаго? Ами естествено за работа и почивка. Мъжете си говорят за жени, а жените за мъже.

  Ето например тази мъжка компания на съседната маса. Момчета на по около тридесет-тридесет и пет години, говорят като да са от Петричко, изглежда са тръкаджии (шофьори на камион). Да, ето го този, който наричат Стефчо, разправя:

  – Абе спирам аз зад него и гледам дава ми мигач. Представяш ли си? Амишка каруца да ти дава мигач. Нали уж никакви технологии, туй-онуй, пък мигач дава!

  Е, как да не ти е драго да отидеш на български ресторант! Сблъсъкът на амишката и българската култура. Едно на нула за българите. Амишите са общини на религиозно-етническа основа. Прадедите им са емигрирали в Америка от Германия, Дания и Холандия. Те са фермери протестанти. Мъжете с дълги мужишки бради, мерни панталони, бяла риза и сако. Широкополата черна шапка е задължителна. Жените покриват косите си с кърпи или шапки, не носят грим и ярки цветове. Амишите не ползват съвременни технологии, нямат ток в жилищата си, не карат коли, а само конски впрягове, орат с коне или волове. В Америка ги има на много места. Най-вече в Индиана и Пенсилвания.

  А на съседната маса разговора е преминал нивото на третата ракия.
  Пешо, използвайки, че жена му отиде да нагледа детето, прокламира:

  – Ако реши да се връща в България и да живеем отделно, ще черпя, ви казвам. Да си живея тук ерген. По едно печено прасе на всяка маса ще има.

  Да, тук Пешо май се изхвърли неподготвен. В Чикаго самотните българи са четирикратно повече от наличните жени. Голяма част от мъжете са без визи. Почти всички жени имат виза или зелена карта. Конкуренцията е голяма, не само за женска плът, но и за уреждане на статута. Така че Пешо трябва да внимава и с ракията, и с изказванията, и най-вече в картинката.

  Пийвам си от сливенската перла, похапвам си от катъка с печени чушки и се наслаждавам да усещането за България. А на съседната маса вече говорят за Сирия. Общото мнение е, че всички са маскари, но цените на петрола ще скочат. Познавам прагматизма на българина. Момчетата са тръкаджии. Цената на горивата директно се отразява на дохода им. Има и едно друго мнение от по-различен калибър.

  – Какво ми пука, ако ги бомбардират тия цигани в Сирия? – се обажда някой от групата. Другите му разясняват, че арабите и по-специално сирийците, не са с тъмна кожа и имат голяма разлика с циганите, на което отговорът е:

  – Абе, все тая. Араби, негри, мексиканци. Все една пасмина.

  Още един сблъсък на култури, като този път бай Ганьо сам си показва червен картон и се отправя към пейките да гледа мача от страни.

  После разговорът се завърта към по-сексуална тема, а именно БМВ-осмица.

  – Харесах си го аз, а дилърът някакъв руснак. И ми разправя: „Как ще плащаш за колата?“. Аз му викам: „Със заем“, а той: „Ама ще дадат ли заем?“. „Абе ти искаш ли да ми продадеш колата или не?“, му викам. „Искам – му казвам – да говоря с ей ония другия дилър.“ (Един арабин с мустачки и брадичка.) А руснакът казва: „Защо? Нещо не наред?“. А аз му викам: „Не обичам руснаците“, му викам.

  Руската и българската култури. Толкова различни. Още русофилът Вазов пише, че прагматизмът на българина отблъсква руснаците също толкова много, колкото руският идеализъм отблъсква българите. Е, в случая руснакът не е идеалист, а просто глупак, но българинът няма да търпи унижения. Не и от руснак.

  Сексуалната тематика продължава с история в стриптийз клуб в South Bend – малко градче в северна Индиана, известно с високи нива на безработица и наркомания. От приказките става ясно, че когато „чернилката“ е жена и е гола, то българският мъж съвсем не е толкова консервативен.

  Готини хора седяха до мойта маса в Механата. Истински хора. Масата събира българите, ракията ги отпуска и те стават такива, каквито са. Тогава може да усетиш българския дух най-силно. Работлив, пресметлив, консервативен, шумен, шегаджия, мъжествен, семеен е българинът. Е, може да е и завистлив, страхлив, жесток, комплексар. И какво от това?! Той е българин, неповторим и уникален. Може да го видите в естествената му среда – Механата в Des Plaines. Заповядайте. Чакането си заслужава.

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––-

  * Повече за автора и неговите разкази може да се прочете тук, тук и тук.

   

• <<
• 1
...
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
...
• 81
• >>