Всичко от литература

литература

• Когато чуждата земя те приюти

  

   

  Когато чуждата земя те приюти
  и ти даде това, което родната не иска,
  къде ще бъдеш по-щастлива ти –
  във новата или във старата родина?

  Когато слънцето изгрява и край теб
  е всичко толкова красиво и спокойно,
  ще идват мислите ти във объркан ред
  и да направиш избор ще е невъзможно.

  Когато се завръщаш у дома,
  във оня дом, където детството ти мина,
  ще търсиш в спомените таз земя,
  където и тревите те познаваха.

  Но само бурените, избуяли там
  и задушили крехката тревица,
  ще бъдат господарите, а ти
  ще бъдеш гостенката от чужбина…

  Ще бързаш да се върнеш – там, далеч
  където чуждата сега те иска,
  и в своето завръщане ще разбереш,
  че щастието е където се почувстваш истинска.

   

  Райна Недялкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  * Поетесата Райна Недялкова е родена в Бургас. Живее в Чикаго от 2005 г.. Тя е човек с активна гражданска позиция и отдаденост на каузата за съхранение на българския дух и език зад граница.

  Г-жа Недялкова пише стихове от дете. Първата си книга, „Водопадът на времето“, издава през 2004 г., преди да емигрира. В следващите години издава още поетични книги – „Огън върху лед“, „Ще разтопим леда“ и др., които са представени в Чикаго. Тя пише и приказки в стихове за деца, на български и на английски, за децата на българските емигранти. Част от тях са издадени с илюстрации, нарисувани от самите малки читатели по съответните приказки.
  

   

• Билярд с демократични мозъци

  

  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива… И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?

  Големите жабета – 17

   

  Преди 1989 г. си мислехме, че тогавашната идеология промива съзнанието на хората.

  След онази паметна година постепенно разбрахме, че „промиването на съзнанието“ тогава е било детска играчка в сравнение със сегашното.

  Демокрацията превръща мозъците на хората, повярвали в нея, в нещо по-гладко от билярдни топки. Който не вярва, може да влезе в дискусия с някой убеден демократ …

  Гьобелс ряпа да яде.

  Това донякъде обяснява защо все още толкова много хора вярват в “демокрацията“ – независимо, че тази система само за 200 години успя да съсипе съвременната западна цивилизация, изградена с усилията, волята и кръвта на западноевропейците в продължение на 1500 години, и днес я превръща в афро-азиатски бантустан под лозунгите за „толерантност“, „мулти-култи“ и т. н.

  Главна роля в този процес се пада на демократичната пропаганда, която превръща човешкото мислене в билярд на съвършено полирани и лакирани мозъци.

  Предлагам ви откъс от  Глава 11 – „Как  зомби-демократите надминаха комунистите“, на „Демократура или Диктатура на демокрацията“…

  „Също пример за такова пригаждане (но тук едва ли е уместно определението „блестящ”) е съдбата на Горбачов – за когото днес остана жалката участ на храненик на бившите си идеологически противници, възнаграден за отстъпчивостта (или за глупостта си!) с малко, скромно замъче в баварските Алпи и модерен туристически комплекс за дъщеря му в подножието на атинския Акропол. Именно нему принадлежи най-кратката и най-синтезирана оценка на собствените му катастрофални „реформи”, обозначени с прочутия термин „перестройка”. В едно интервю през март 2010 г. журналист го попита:

  – Михаил Сергеевич, излъгаха ли ви американците?

  Той мълча дълго и отговори съвсем кратко:
  – Излъгаха ме.

  Какво да се прави… Бил  си глупак – излъгали са те. Както казва още преди 2 хиляди години един от най-блестящите военни мислители на всички времена, Сун-дзъ: „Тежко на излъгания”.

  Затова комунистическата диктатура загуби конкуренцията с де­мократичната – поради ограниченост на мисленето. Ограниченост в ма­щабите на замисъла. Съответно – ограниченост в манипулирането на съзнанието на отделната личност и на обществото.

  Именно в манипулирането на съзнанието демократите надми­наха тотално комунистите – и затова ги оставиха на бунището на исто­рията.
  Демократите издигнаха манипулирането на съзнанието до следващата, много по-висша степен, която сполучливо може да бъде определена с метафората „зомбиране”.

  При комунизма голямата част от манипулираните съзнаваха, че са манипулирани. Така манипулацията неизбежно и по принцип се про­валяше – просто никой не вярваше в сервираните му манипулативни тези. Робите на комунизма съзнаваха, че са роби. Нямаше как да им бъде внушено, че са свободни.

  При демократите обаче по-голямата част от манипулираните не съзнават, че са манипулирани. Така манипулацията се развива до следващата си степен – да я наречем зомбиране.

  Робите на демокрацията не знаят, че са роби.

  Идеалните роби – които си въобразяват, че са свободни и затова са готови до фанатизъм да вярват, че тяхното робство е тяхната свобода.

  Точно по Оруел: „Робството е свобода”.

  В сравнение с демократите комунистите манипулираха в доста ограничена степен съзнанието на „масите”, според собствената им терминология. Просто колкото с цел да се предотвратят помисли за открити бунтове. А който повярвал на красивите идеи – повярвал. Както се казва: няма лошо. Затова и за комунистическите агитатори и пропагандисти нямаше особено значение дали някой вярва на това, кое­то пишеха и говореха – важното беше хората да се преструват, че вярват. Да бъдат принудени да се преструват, че вярват.

  И бяха принудени. Преструваха се. Но това, разбира се, не мо­жеше да продължи вечно.
  Затова накрая всичко стана на бъзе и коприва…

  За разлика от комунистическата манипулация на съзнанието, която именно поради факта на изоставане във времето (все пак се е поя­вила на историческата сцена доста по-късно след демократичната манипулация) беше ограничена по интензивност, период и обхват, про­пагандата на демокрацията се стреми към тоталност и всеобхватност.

  За демократичните манипулатори далеч не е достатъчно, както за комунистическите, да потиснат възможна съпротива. За демокра­тичното манипулиране на съзнанието е много по-важно да не допусне въобще да възникне мисълта за съпротива.

  Разбира се, за тази цел не може да се залага само на заплаши­телните, силови методи, нито на очертаването на прекрасни, но смътни и неясни перспективи, каквито тактики избираха обикновено кому­нистическите идеолози.

  Не. Демократичните манипулатори на съзнанието избягват основната грешка, допускана от комунистическите им колеги (допуска­на по необходимост, трябва да отбележим – та какво друго можеха да предложат?), и въобще не внушават, че там някога, в далечното светло бъдеще внуците и правнуците ще живеят в построения земен рай.

  Това отдалечаване на красивата илюзия в далечното бъдеще наистина е генерална грешка.

  Демократичните манипулатори внимателно я избягват и внуша­ват, че човечеството (или поне „просветлената”, сиреч демократизи­раната, част от него) вече живее в този земен рай. Единственото, кое­то има да се пооправи още от великолепния строеж, са някои дребни подробности: да се премахнат такива отживелици като независимостта на държавите, да изчезне семейството, да се иронизират и подиграят та­кива вехти идеи като патриотизъм – тоест обичта към родината, да се заличат различията между мъжете и жените, религията да бъде осмяна и захвърлена (само християнството, разбира се, да не си помислите, че всички религии?!).

  И когато се случи това, когато всички станат наистина равни, като вече все по-силно се внушава идеята под термина „равни” да се подразбира „еднакви” – тогава в глобален аспект ще се постигне ня­каква прекрасна хармония, която всъщност вече била почти постигната в т. нар. „демократичен” свят.

  Идеята за равенството, естествено, е основна в демократичната манипулация. Вече отбелязахме, че обичайният похват на манипулато­рите в отговор на резонната забележка, че де факто не всички са равни и не е възможно да бъдат равни, е да заявят, че под „равенство” се разбирало само равенство пред закона – а за всичко останало се пре­доставяла пълна свобода на индивида да се развива както намери за добре. Тоест, за всичко останало индивидът се оставя на законите на джунглата.

  Дребната подробност, че и пред закона не всички са равни, за­щото няма как да е равен някой, който може да си позволи адвокат за десет хиляди долара, с друг, разчитащ на служебен защитник, се подми­нава като несъществена; впрочем, такова подминаване на «несъществе­ни» подробности, характерно някога за комунистическата пропаганда, е взето изцяло на въоръжение и от демократичната.

  Актуалният, злободневен проблем на демократичните манипу­латори обаче, който те сега, в този исторически момент, трескаво се опитват да решават, е, че идеята за равенството буксува и по друга ли­ния: веднъж изравнени, дори само пред закона, даже само с всичките условности на фактическото неравенство пред същия този закон, по-на­татък вече хората не може да бъдат манипулирани с внушението, че е необходимо още равенство.

  Колко „още”?

  Докога? Нали отдавна вече всички сме равни?

  По този начин основата, фундаментът на демократичната мани­пулация – прословутото „равенство”, губи значението си, деактуализи­ра се, не може вече да бъде използвано като аргумент.

  Ето защо на преден план веднага след рухването на комунизма излязоха малцинствата.

  Беше спешно необходима нова идеологическа платформа – ста­рата с борбата срещу ужасния комунизъм просто вече нямаше как да бъде приложена; е, освен срещу Китай и Северна Корея, но те са далече, пък и китайците стават все по-силни и с тях трябва по-внимателно…

  Затова сега масово се пласира манипулацията, че все още има хора, които не са достатъчно „равни”, които нямат достатъчно права, както останалите – и това са т. нар. „малцинства”. Без значение какви: етнически, религиозни, расови, педераси и лесбийки и пр., и пр. Естествено, гузно и неловко се заобикаля проблемът, че след като и без това вече всички са равни, то, ако се дадат на «малцинствата» допълни­телни «равенства», всъщност така те получават не изравняване (което веднъж вече по презумпция се е състояло още с раждането на отделния човек) – а привилегии. Както и, че по този начин се дискри­минира мнозинството от хората, които не принадлежат към „малцинс­твата”. Именно използването на теорията за „дискриминираните малцинства” издава и насоката, която ще следва и занапред демокра­тичното зомбиране на съзнанието – все по-нататъшно разделяне, раздробяване на обществото на отделни части и насъскване на тези части една срещу друга; напълно според старата забележка на Русо, че демокрацията е общество, основано върху вътрешни конфликти и междуособици.

  Такива висини на манипулацията, превърната в зомбиране, като например внушението, че е нормално да се женят (или как да се нарича въпросното действие: мъжат, мъжоженят, женомъжват?!) мъже с мъже и жени с жени определено не бяха достигани от корифеите на ко­мунистическата идеология.

  Да не говорим пък за свобода както в щата Тексас: там човек да може да се ожени за животно. Сега обмислят да се разреши законово и женитбата на човек с предмет. Интересно ще е, нали: жениш се за пра­хосмукачката си и й прехвърляш контролния пакет акции от фалирала фирма. Пък тя после да се оправя с кредиторите…

  И със сигурност на външния министър на СССР никога не би хрумнало да провъзгласи, че основен приоритет на външната политика на съветската държава ще е защитата на правата на хомосексуалистите – каквато декларация направи държавната секретарка на САЩ Хилари Клинтън, която явно освен това ще остане в историята и с радостното си подскачане пред телевизора при гледката на зверското убийство на Кадафи.

  Именно в достигането на такива шеметни висини на зомбиране на съзнанието демократите определено и категорично надминаха кому­нистите“.

  Това беше откъс от Глава 11 – „Как зомби-демократите надминаха комунистите“ на моя роман-есе „Демократура или Диктатура на демокрацията“. Ще се радвам, ако съм предизвикал интереса ви към него.

  

• Водка, водка…

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Тая песен не бях я слушал. За нея ме светна Киро и по-точно неговия внук, Кирчо. Ще ме питате кой е Кирчо? Ами и аз не зная, защото не го бях виждал никога, а само бях чул от дядо му Киро, че харесвал тая песен. И понеже пустият му Киро все не може да обяснява добре, двамата с него дълго време спорехме, същата ли песен е била или не? За да уточним прецизно нещата, изпробвах най-съвременния и сигурен начин.

  Седнах край служебния му компютър и дръпнах в интернет един Гугъл. Ако не ви е ясно, що за животно е тоя Гугъл, ще ви поясня, че това е една майсторски направена програмка, която те хвърля там, където поискаш. Та дръпнах аз Гугъла, а той ме хвърли към Ютуб. Това пък е един чудесен сайт, пълен с най-силни емоционални неща, за познавачи. Пълно е с филми и със свирки. Щипеш си от него чалгата, щракаш си пръсти и се подрусваш. Кеф!

  Пощипвам аз парче след парче, а Киро слуша компетентно и казва:

  – Не е тая! Май мязаше на нея… Абе, не съм сигурен…

  Най-после, при една песен се усмихна като печена тиква пред Архангеловден и викна:

  – Те тая е!

  Беше хитът от световното първенство по футбол в Южна Африка. Аз нали не съм го гледал това световно, защото когато го даваха по телевизията, все се въртях около доматите в парника да ги поливам, за да не увехнат. Доматите узряха, обаче момчето изпусна най-важното, откриването му и песента на Шакира. Куцо и кьораво гледа това откриване и си свиркаше тая песен, само аз не.

  Пуснах аз клипа с Шакира, врътнах копчето на колонките докрай, а Киро само това чака. Ухили се, защрака с пръсти, заохка, цъфнаха му всичките железни коронки в устата и заромони като силно вино от дъбова бъчва:

  – Те тая песен ми иска внукът! Точно тая песен!…

  – Сигурен ли си? – питам го.

  – Напълно! На пет годинки е, ама като я чуе, спира му дъхът, ококорва се и вика: “Деде, намери ми я цялата и чиста, че записо не е добър!” – Та това ми е задачата, да му намеря тая песен. Как й е името?

  – Тук пише – „Вака, Вака”! – разчитам с труд латинския надпис. – Я ела да видиш!

  – Абе, ти да не си глух?! Каква „Вака, Вака”? Мацката пее „Водка, Водка”, сякаш знае какво обичам най-много? Ех, мааму стара!

  Вторачваме се с Киро в монитора, а пейзажът в него е супер. Някакви изпотени момчета бухат гол след гол във вратата, тъкмо за заплеси като нас. От време на време се появява тя, Шакира – облечена с африканска поличка от трева. Фръцка дупе, плези езиче, вдига ръце и щрака с пръсти. Бреех!!

  Ще питате, какво последва? Ами започнаха моите истински мъки. Тая песен по принцип трябваше да бъде слушана на касетофона в личния му автомобил. Той пък бил стар и не можел да свири МР-тройки. Значи песента трябвало да се презаписва с някаква програмка, която да ги прави да се слушат. А кой ли ще ги намери тези програмки – естествено моя милост, която в очите на Киро е големият спец по тия неща.

  Да не ви разправям, че това трябваше да стане в работно време и то така, че никой да не разбере.
  Нямаше начин! Разбра се! Разбра го Мони, моят колега по стая. Седя си аз край старата машинка, която по незнайно какви причини някои наричат не бракма, а компютър, и конверсирам файлове. Тъкмо започна един, и Уиндоуса забие. Песента секва, а Мони, който си уплътняваше работното време с кръстословици, трепва, вдига поглед от вестника и напрегнато очаква продължението.

  Работата я свърших перфектно. Всичко стана като по ноти. Записах песента на един диск и тъкмо да свършим с цялата процедура, когато пустата ми уста се изпусна, та каза, че могло да се запише и видео, а не само аудио. Нали съм си фуклив и предварително не бях преценил какъв таралеж си слагам в гащите. И се започна… Направих един файл, записах го на диск, връчих диска на Киро.

  Вечерта ми звъни по служебния телефон и цъка. “Не става наборе! Файло не тръгва на дивидито!”
  Връща ми диска, а аз правя втори файл. Пиша го на диска и пак му го давам. “Не става наборе! Не тръгва!” И тоя фокус се повтори поне 5-6 пъти.

  Мони, който слушаше мелодията от тонколонките на компютъра, по едно време взе да си я подсвирва. Спра аз мелодията, а той продължава нататък, сякаш е неин композитор, мааму стара. На третия ден аз самия започнах да си я подсвирвам. Звъни ми Киро и се накашля:

  – Абе наборе, едно дете ще направи тоя файл, а ти не можеш!

  Какво да му кажа? Трябваше да го лъжа с най-добре подбрани технически термини.

  – Стандартите във видеофайловете Кире, са милион. Аз знам ли, кой стандарт ще лепне на твоето дивиди?

  – Не можеш си и това си е! Признай си!

  Като каза това, а мен ме преряза нещо хей тук, под лъжичката.

  – Аз, ли?! – викам му не мога? – Моята ловджийска хрътка Кина, ушите на мечка няма да може да изяде, но аз файла ще направя!

  И така нататък и така нататък, докато не дойде от шефовете на фирмата заповед за нова щатна схема. По принцип, подобен род измислица я прави единствено Киро. Поради тая причина той три дни и три нощи не мръдна от стола. Компютърът му запуши от служебна работа, а съзнанието му временно се отклони от болната тема. Именно тогава успях да си поема дълбоко въздух. Още не бях издишал и ми звъни служебният телефон в стаята.

  – Ела – казва – за една минута, да видиш нещо! – поканата беше от Киро.

  Отидох аз при него, ама гледам пред вратата му снове нервно някаква мадама, захапала цигара. Крачи насам-натам тя и от време на време дръпва от цигарата, сякаш жаден пияница пробва неотлежал самоток. Минах край нея и влязох. С влизането погледът ми фиксира едно дребно хлапе с широко учудено лице. Мадамата била неговата мама. Погледът му бе ококорен, а очите изпъкнали като копчета. Втренчи се в мен и не смее да се мръдне, сякаш вижда ламя в свирепа фаза на глад.

  – Това е Кирчо! Прилича ли на мен? Внукът ми, бе! Я дай, деде, ръчица на тоя спец по файловете!

  Чак сега загрях интригата на моя набор. Беше довел внука си, по-точно дъщеря му го бе довела, за да ми покаже за какъв фен на Шакира иде реч. Моя милост, естествено демонстрира пълна симпатия. Стиснах меката ръчица на детето и го попитах, дали имат на село магарета? Каза, че нямат, и че това е голяма отживелица, но пък имат интернет клуб. Казах “Браво!” и “Натам отива светът!”. После седнах зад клавиатурата на Кировия компютър и сложих диска с видео-приказките в сидито. Кирчо го бе донесъл, за да видя, аджеба, какъв е тоя пусти файлов стандарт, който свири на дивидито без грешка, а аз не мога да му се сетя.

  – Сетих се! – викнах с голям ентусиазъм. Та това си е оня прост стандарт, с който почна цялата видео галимация преди 15-на години.

  – Е-е й, ученио! Е-е, сега няма ли да догодиш файло?

  – Ще стане! – обещах, пъхнах в джоба си диска със записите на Шакира и се оттеглих с видео достойнство.

  Разбира се, след половин час файлът беше готов и то на пустия му дивиди стандарт, ама така и не можахме да го чуем, защото от фирмата позвъниха на Киро да прави нова щатна схема.
  Това продължи още три дни и три нощи. Аз се смилих към моя набор и три дни и три нощи му носих сандвичи с шунка и пържени картофки от близкия магазин нонстоп.

  Ще питате, какво стана по-нататък? Ами стана съвсем нормалното. Аз, Мони и Киро станахме фенове на Шакира. Понеже, в нашата стая, винаги свири, чрез интернет, радио N-Joy, то в момента, когато свирнеше песента „Вака, Вака”, а тя свиреше поне по десетина пъти на ден, от прозореца на нашата стая и от стаята на Киро гръмваше мъжки хор от дрезгави гласове, „Водка, Водка”! Хей, „Водка, Водка”!

  Тия дни Мони, жичкаджията на фирмата, го викнаха за един ремонт в Зверино. Отишъл той, оправил на поделението токовете, а на връщане го возили за по-пряко през Бов. Така го возили, та чак настинал и му се схванал вратът. Влиза през вратата, опитва да се обърне към мен, ама заедно с главата му се обръща цялото тяло.

  – Какво е станали с теб, бе Мони? – питам загрижено. А той изхълцва и ми казва:

  – Не ме питай, ами бръкни в долния шкаф, там, където са бушоните и теловете. Зад велпапето има половин бутилка водка. Извади я и ми разтрий врата.

  Извадих аз бутилката, отпих един гълток, ливнах на длани и започнах. Разтривам, а после барабаня с пръсти. Така правеше баба ми навремето, Бог да я прости! Това занятие продължи до оня момент, когато по радио N-Joy започна оная нашата песен. А ние, горките, само това чакахме. Подавахме си бутилката един на друг, отпивахме по гълток, а после с едни дебели гърла заизвивахме: Водка, Водка! Водка, Водка!

  Не бяхме и усетили, че външната врата била хлопнала. Видяхме само как се отваря вратата на стаята и главата на шефа надниква вътре. Той ни погледна недоумяващо, поусмихна се невинно, после зададе съвсем резонния си въпрос:

  – Какво става бе момчета?

  Мони хлъцна изненадано, опита да скрие бутилката зад гърба си, а сетне с храбър, изтънял гласец заяви:

  – Не е това, за което си мислиш, шефе!

  Моя милост, за да затвърди неговата сентенция, уверено и тържествено го подкрепи:

  – Разбира се, шефе! Не е това, за което си мислиш!

   

• „Курвалан Фешън Интернешънъл” представя

  

  Пак имаме повод за гордост. Отново ни спрягат в чуждия печат. В последния брой на фамозното издание „Курвалан Фешън Интернешънъл” ни хвалят. Водещи специалисти в международния курвообмен не спират да ни дават пример. Бегло се споменава нескопосания австрийски опит да изпъкнат с едни косми напред, уреждайки тяхната Кончита Вурст на Евровизията. Изреждат се набързо няколко европейски и задокеански мъжки и женски курви и в крайна сметка авторите на материала напълно се отдават на родното производство на шаврантии.

  Специално внимание се обръща на българските управляващи. С потресаваща упорита повтаряемост през последните 25 години всяко ново българско правителство „наказва” управлявалите преди тях. Справедливост и възмездие, прокурори, съд, люти закани и заплахи и… нищо. Като мине малко време, се оказва, че всички заедно, и нови, и стари, продължават дружно да грабят. Подчертани са заслугите на виртуозните солисти:

  Сергей Станишев – радетелят за социална справедливост между социалните милионери около него и социално слабите български граждани, гърчещи се в мизерия, незнаещи с какво да платят безумните сметки за ток, парно, вода, телефон, храна, лекарства…

  Бойко Борисов – изкусителният обещавач на справедливост и „страшилище” за олигарси и корумпирани магистрати. Как само щеше да им развали заменките за 8 млрд. лева, как само щеше да ги накаже… Щеше.

  Ахмед Доган – раздавачът на порциите. Докато защитава правата и свободите на бедните български мюсюлмани, за една нощ изпива едномесечния разход за храна на цяло село.

  Експертите от „Курвалан Фешън Интернешънъл” не пропускат никого. Тук са и царят на приватизацията-грабеж Иван Костов, който без да се гнуси, в академичен стил мъкне дисаги с подкупи насам-натам, натам-насам и така – чак до Драгалевци. И царят на оправячите за 800 дни – Симеон Мадридски, велик почитател на държавни гори и резиденции. За върховни постижения в пачавретинското изкуство са наградени с особено внимание Волен Сидеров и Яне Янев. Неподражаемите салтоморталета, флик-флаци и турбулентни извивки на гъвкавите им тела и езици спират дъха. Способността им да „уволняват” и едновременно с това да облизват „уволнения” е неподражаема и втрисаща.

  В категорията новоизгряващи звезди на курвосклона почетното първо място е отредено за майстора на дудуци Николай Бареков. Поел най-доброто от пластичните Яне и Волен, преминал през всички форми на поливки, навеждания, наколенки и надупвания, съчетани с гръмки обещания за операции „чисти крака”. Никито надмина себе си. Сега пък щял да изтегли от прокуратурата собствените си сигнали срещу ирландската пастирка – Роската Плевнелиев, който поради недоразумение ни се води и президент. Изтегля ги, ама не защото не е истина, че Плевнелиев е част от бандитската шайка ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Не това е причината. Чрез безсмисления акробатичен номер (кривосъдниците и без това заявиха, че президентът е недосегаем), Бареков отново протяга език към генерала-мутра. Нали Бойко Борисов назначи палавата пастирка. Време е за нови врътки. Парите от финансовата пирамида КТБ свършиха. Ангелите закономерно изоставиха „Наглостта без цензура”. Джамбазки и ВМРО се врекоха на нов господар. А Славчев се върна на улицата, макар че тя – улицата вече не го иска. И вождът на дудуците, ще не ще, трябва да се подслони за пореден път в потната мишница от Банкя. Туй-то!

  По-нататък статията продължава с радостната новина за нас, че от „Курвалан Фешън Интернешънъл” са решили да преместят централата си в София. Това си е чисто признание за качеството на нашите родни разпоретини. Как да не се гордее човек?

   

  Ивайло Зартов,

  6 август 2014 г.

• Премиера в София на книгата „Нож“

  Книгата на Ивайло Зартов „Нож“, за чието излизане вече информирахме читателите (вж. тук), ще бъде представена на 10 септември т.г. от 18.30 часа в книжарница „Гринуич“ в София, бул.“Витоша“ 37 (на ъгъла с ул. „Солунска“). Книгата е издадена от издателство „Симолини“. Съставител и редактор на сборника с публицистични и сатирични текстове е Катя Донкова.
  

  На премиера желаещите да си купят книгата, ще могат да си купят екземпляри от нея с автограф от автора, които са разписани предварително. Възможно е и самият автор да присъства на премиерата, ако от Министерството на правосъдието му разрешат това.
  

  .

  Първоначално бе предвидено и почти уговорено премиерата на тази книга да се състои в една от книжарниците на „Хеликон“ в София, но собствениците на тази издателска и книгоразпространителска верига, приели първоначално книгата на Зартов да се презентира при тях, впоследствие отказват, без да посочат никакви конкретни причини за това. Изглежда, че някой е „посъветвал“ тези собственици да не организират премиера точно на тази книга и да не я рекламират при тях. Може би затова те са отговори накрая на съпругата на автора, която е съставил и редактор на „Нож“, че можели само да я разпространяват в търговската си верига, но без да я рекламират и без премиерата й да се състои в тяхна книжарница.

  След този отказ е уговорена премиера в друга книжарница, а именно книжарница „Гринуич“. Книгата ще се разпространява от „Букборд“ ООД и книжарници „Приятели“. Та вече може да бъде поръчана и закупена чрез Sokrat.bg.
  

   

  ЗА АВТОРА:

  Към момента на издаването на книгата „Нож“, авторът й се намира в затвора. Той е осъден „за присвояване и безстопанственост“ като управител на частно българо-руско дружество, без да е направена ревизия на самата фирма на всички съдебни инстанции, на които се гледа делото. Процесът, заведен по частна жалба срещу Зартов, се води по Наказателния, а не по Търговския кодекс на Р. България (по който не би било възможно да не се извърши ревизия на фирмата – ищец) и той е осъден на 9 години лишаване от свобода, като на практика е лишен от правото на справедлив процес.

  Ивайло Зартов е икономист, общественик и публицист. Като публицист Зартов е може би ако не единственият, то най-активният автор на остро критични социални и политически есета в България в наше време, който се намира зад решетките.  Роден е в София през 1966 г. Завършил е УНСС, специалност „Прогнозиране и планиране на социално-икономически системи”. Владее свободно няколко езика. Занимавал се е с бизнес в областта на недвижимите имоти, както за кратко и с политика, като заместник председател на две социалдемократически формации. Никога не е бил на държавна служба. Финансирал е множество благотворителни и културни инициативи. Помагал е на детски градини, училища, читалища, детски спортни школи, певчески и танцови състави, пенсионерски клубове, църкви, манастири, на диабетици, онкоболни, незрящи и др. В последните години той е написал стотици политически, социални и сатирични текстове, осмиващи с тъжен хумор несправедливостта и гротеските в съдебния, политическия, икономическия и социален живот в България. Част от тях са представени на читателите в настоящата книга.

   

  

  Началото на първа глава от сборника, която се нарича „Абсурдистан“

  .

  ОТЗИВИ ЗА КНИГАТА:
  

  „Ивайло Зартов дава отговори на въпроси, които никой не смее да зададе…”

  Николай Тома

  „Тази книга е написана с чисто и смело сърце и трябва да се чете с такова. В нея болката е универсален език, носещ светла мъка, горчива ирония и не познаващ предели сарказъм. Тя е бунт на духа и на разума срещу всяка житейска гротеска. И е опит за преодоляване на грозния крах на справедливостта, човечността и на правдата чрез смъкващ всички маски публицистичен протест.
  Чрез силата на въображението политическият, съдебен и житейски абсурд понякога се превръща в литература. Авторът на книгата може би е един от най-свободните хора в България, пред чиято воля да бъде полезен за страната си, за семейството си и за себе си са поставени физически прегради.“

  Мариана Христова

  „Ивайло Зартов. Позитивен, Харизматичен, Целеустремен. Отдаден на идеята за справедливост и всепобеждаващо добро.
  Необикновена биография, верига от върхове и спадове, сриващи и разрушаващи душата изпитания, които той преодолява, за да се възроди и с нова сила да продължи напред с неизменна вяра в истината.
  Препятствията пред него го провокират в борбеност и решимост да изпълни мисията си. В болката си, самотен и предаден, той открива таланта си да пише. Силата на думите му завладява първо читателите в интернет.
  Всяко от есетата в тази книга провокира размисъл и действие.
  Събужда отговорността ни за България и утрешния ден.

  Приятно четене!
  Противопоказания: Няма.
  Странични ефекти: Безсъние.”

  Мария А. Качарава, Катя Донкова

  

• Големите жабета – 15: Кебапчетата на светлото бъдеще

  
  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…

  И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?

  Корупция е имало винаги. Всеки, който бърка в кацата в меда, рано или късно изпитва желание да си оближе пръстите. Малцина са онези, които устояват.

  Но единствено демокрацията, чрез механизма на „гласуването“, издига корупцията или подкупа, рушвета до ранг на универсална практика, чрез която се определя кой ще влезе във властта. Защото, я да си помислим: какво представляват прословутите цигански кебапчета по време на избори? Не са ли подкуп, рушвет към избирателя, за да бъде накаран да гласува по определен начин, тоест: да му бъде пробутан определен човек или група хора, които да вземат политическата власт в обществото?

  Ние се присмиваме на циганите за двете кебапчета и негодуваме: толкова ли са примитивни и неграмотни, и недоразвити, та продават това свое свещено демократично право – правото на „глас“, на „избор“, за някакви си две кебапчета?

  Ами ние?

  За колко продаваме това си „свещено право“?

  Не, в никакъв случай за две кебапчета.

  Продаваме го за обещание, че ще живеем по-добре. Най-общо казано. Слушаме политиците и избираме онзи, който успее да ни убеди, че ще ни управлява така, та да живеем по-добре.

  С други думи: циганите продават гласа си за две кебапчета – а ние продаваме гласа си за обещания.

  Интересно, кой по-добре се е ориентирал в правилата на демокрацията? Те поне остават с едно нахранване и излизат на „зелено“ – с кебапчетата. Сега вече комай мизите са се вдигнали – 20 лева за глас, че и повече…

  А ние? Ние си оставаме с обещанията.

  Въпрос: кой постъпва по-умно?

  Този подкуп – обещанието за „добра“ власт, която да даде на „избирателите“ онова, което те искат, е в основата на демокрацията. От античността до наши дни. И тогава е било същото – кандидатите обещават, избирателите слушат и гласуват съответно за онзи, който обещава по-умело.

  Който успява да ги подкупи. С обещанията си.

  Как започва съвременната европейска демокрация? Не е ли с обещанието, формулирано в лозунга „Свобода, равенство, братство“?

  Затова и парижката паплач тогава, ентусиазирана от обещанието, разрушила цветущата си държава и дала властта на едни от най-страшните палачи в човешката история – както и на лихварите, които ги финансирали.

  Е, къде са днес свободата, равенството и братството?

  А лихварите, които финансирали френската касапница, се превърнали в олигархия – богати хора, от които зависи политическата власт. Точно, както в антична Гърция и Рим – и тогава богатите плащали, за да се докопат до властта, пряко или чрез подставени лица, и така се превръщали в олигарси.

  Конкретно за френската касапница от 1789 г. – била е финансирана от лихварския клан Ротшилд. Който е любопитен, да се порови в Гугъл, има интересни неща по въпроса…

  Демокрацията и олигархията са неразделни. Няма как да направиш избирателна кампания и да те изберат, ако нямаш пари. Обама похарчи за втората си избирателна кампания 5 МИЛИАРДА долара. Интересно, откъде ли ги е взел?

  Предлагам на вниманието ви откъс от Глава 3 – „Подлите технологии на демокрацията“ от книгата ми „Демократура или Диктатура на демокрацията“, публикувана от издателство „Тилилея“ и разпространявана от веригата книжарници „Хеликон“.

  „За да се оцелее в демократичната джунгла, а и просто за да се отбележи някакъв напредък, развой, прогрес, е налице и още едно средство: подкупът.

  4. Подкупът

  Той е един от основните елементи в технологията на функциониране на демокрацията, заедно с лъжата и насилието. Разбира се, не става дума само за баналният рушвет на съответния депутат, конгресмен, член на общински съвет. Както и не непременно в парични знаци; може и във вид на кариера, осигуряване на луксозен живот и пр.

  Но подкупът е една от основите на демокрацията и в по-обобщаващ смисъл, например по време на самата нейна кулминация – изборите. Който има повече финансови средства, прави по-добра пропаганда, съответно купува, макар и негласно, чрез обещания, повече гласове и сетне създава закони в своя полза. Подкупва избирателите не непременно с пари – десет евро на калпак и гласувай за мен… Хората може да бъдат купени и чрез пропаганда. Което означава, че пак се опира до пари, защото ефикасната пропаганда, поднасяща ефикасните обещания по ефикасен начин, се прави с пари.

  За класическия начин на действие на съвременната демокрация е достатъчно да се припомни историята на Панамския канал.

  Започнали да го строят французите. Била създадена „Компания за Панамския канал” с ръководител инженер Фердинанд Лесепс, който вече бил построил друг канал – Суецкия. Работата обаче не вървяла, лесно събраните от акции пари лесно се и харчели: за работа отишли 1/3 от средствата. Другите 2/3 трети от разходите, 850 милиона франка, изчезнали неизвестно къде. За да се успокоят акционерите, започнали машинации: плащали им нереално високи дивиденти, пускали нови акции – 7 допълнителни емисии, организирали лотария. Но подобна фирма нямала право да организира лотарии. Било необходимо разрешение на парламента и сената. Интересно, как ли се получава разрешение от депутати и сенатори – хората, които днес, щом стане дума за „демокрацията”, биват обозначавани кой знае защо с прозвището „елит”. За елитни хора – елитни суми.

  Между другото, за елитните журналисти, тези „глашатаи” или, както още ги наричат, „стражеви кучета” на демокрацията – също. Най-голям разобличител на аферата „Панамски канал” бил известният журналист Емил дьо Жирарден. Пишел срещу проекта статии, фейлетони, памфлети, разобличения… Но по едно време елитният журналист внезапно млъкнал, сякаш си глътнал езика. Някои решили, че темата просто вече не му била интересна. Други обаче разказвали, че веднъж му дошли на гости неколцина здравеняци от „Компания за Панамски канал”, които след приятелски и весел разговор забравили на масата 500 хиляди франка. Така е – глашатаите също имат нужда да смазват гласа си, а и „стражевите кучета”, както всички кучета, обичат по-тлъстите кокали.

  Според някои историци, барон дьо Рейнак, който в компанията отговарял за акциите и облигациите, раздал 4 милиона франка за подкупи, включително и на министър-председателя Клемансо.

  Мненията за това колко депутати, от общо 510, били подкупени, са различни. Някои смятат, че 280.

  Други – 510.

  Парламентът разрешил на „Компания за Панамски канал” да направи лотария. Но било късно. Акциите паднали до нула, правителството паднало на свой ред. Лесепс полудял, един министър чистосърдечно си признал, че взел 375 хиляди франка подкуп; дали му 5 години затвор и го глобили в размер на подкупа.

  И какво друго ни остава, освен да си спомним Русо. Значи, Рабле бил твърдял, че „крал не живее с малко”? А дали 510 депутати живеят „с малко”?

  Това е твърде нагледен пример за действието на един от главните механизми на демокрацията. Шокиращото, и същевременно класическото, в него е, че са подкупвани не просто елементарни чиновници, а висши политици. Най-висшите. Представителите на народа и избраният от тях министър-председател. Тоест, става дума за олицетворението на самата демокрация.

  Това е класически пример, че един „демократичен” министър-председател винаги може да бъде подкупен. Дори президент. Нали мандатът му е само 4 години? Е, да речем, 2 мандата. Значи, 8 или 10 години. През това време може да се разчита само на личната му съвест. Няма що, сериозна гаранция… Но нали трябва да мисли и за старините си след това? Дали съвестта му ще остане неподкупна пред този аргумент?

  Как обаче ще подкупите един крал? Цар? Император? Неговият мандат е цял живот, а според монархическата идея сам Бог го е поставил на власт. С какво може да бъде подкупен, след като нищо не му липсва? Тук не само съвестта играе роля – един монарх също може да я притежава или не, но много повече важи обстоятелството, че е ликвидирана самата възможност върховната власт да бъде корумпирана. Просто този, който би трябвало да получи подкупа, не вижда смисъл да го получи. Защото има всичко.

  Именно затова съвременната западна демокрация се появява през 17-ти и 18-ти век и нахлува в обществото успоредно с овладяването на политическата власт от страна на търговците – т.нар. „трето съсловие” или „буржоазия”, които идват на мястото на благородниците. Просто търговците успяват да подкупят достатъчно количество влиятелни фигури от елита на обществото и така да оформят идеологическа и политическа ситуация, подходяща за силов удар, за т. нар. „революция”, чрез която именно търговците, „буржоазията”, завладяват политическата власт. Естествено, не бива да се забравя и коя етно-религиозна група в християнското общество излъчва „най-добрите търговци”, защото този показател нерядко се подценява, съзнателно или не.

  Често подкупването се извършва не пряко, защото подобен подход би предизвикал морална съпротива от страна на съответните фигури от елита – а чрез включването им в организации от конспиративен тип с гръмко прокламирани сред техните членове високопарни цели от рода на „толерантност”, „равенство”, „свобода за угнетените”, „братство между всички хора от всички нации и религии” и прочее евтини словесни трикове за приспиване на гузна съвест.

  Както опитвал да приспи гузната си съвест Жозеф Игнас дьо Гильотен, с молитвите си преди главата на краля да падне в краката на Статуята на свободата…

   

  Любомир Чолаков

• Големите жабета – 13: Барутно време за подполковника

  

  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…
  И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?

  Чели ли сте повестта на Габриел Гарсия Маркес „Няма кой да пише на полковника“? Препоръчвам. Една история за самотата в края на живота. Не знам дали е гениална, лично аз харесвам далеч не всичко на Маркес, хеле пък на Паулу Куелю – от него нищо не харесвам, ама нейсе, сега няма да си говорим за литература.

  Времето не е за книги.

  Времето ни е барутно.

  Уви, някои пребивават в блажената илюзия, че времето ни не е барутно. А трябва да се отърсят от тази си илюзия. И времето, ако наистина все още не е съвсем барутно, вече трябва да стане. Българите просто нямат друг изход.

  Времето ни трябва да бъде барутно, защото ето откъс от една вчерашна новина, на 21 август 2014 г. – в същия този „И това в 21-ви век?!“, както обичат да се изразяват наивните глупчовци, които все още, по липса на информираност, на време и желание за мислене вярват в „прекрасния нов свят“ (да използваме заглавието на Хъксли, като сме я подкарали на литературни аналогии) в този наш прекрасен нов 21-ви век.

  И така, какво се случва в прекрасния нов 21-ви век в България, след 25 години демокрация?

  Ето какво, цитирам новинарски сайт:

  „Нагли крадци системно обират трудноподвижен човек и то почти пред очите му. Ужасяващата история е от станалото нарицателно за битовите кражби врачанско село Малорад. Жертвата на апашите е бивш офицер от Българската армия, съобщава Нова телевизия. Човекът е подлаган на системен тормоз от престъпна банда, която по няколко пъти на месец обира дома му. Крадците разбиват вратите през нощта, докато трудноподвижният човек стои заключен в една от стаите и слуша, без да може да направи нищо. Едва сдържаните мъжки сълзи в очите на пенсионирания подполковник и виновният поглед на кучето са лаконична илюстрация на това, което се случва. Само за последния месец къщата е обирана 4 пъти – тоест по веднъж на седмица.

  Вътре е влизано многократно – разбивано и крадено. Според местните подполковникът е съхранил живота си, благодарение на това, че се е скривал в една от стаите. Там чувал как се чука и разбива, но не смеел да издаде гък заради страха от физическа саморазправа. В един от случаите наглите бандити напълнили седем чувала с метални предмети, но ги оставили в двора, докато намерят с какво да ги отнесат. Възрастният мъж извикал полиция, но служителите на реда му обяснили, че щом вещите са в двора, не може да се говори за кражба и престъпление няма…“

  Както виждаме, журналистите също се държат като овце – подобно на подполковника. Той все пак има някакво оправдание – страхува се живота си. Макар, че думите „офицер“, пък макар и от запаса, и „страхува се за живота си“ не се връзват.

  Но хората са различни, има и различни офицери.

  Обаче журналистите?

  Защо журналистите не дадат най-простичката, най-елементарната информация, която да ни ориентира в случката: защо не посочат етноса на извършителите?

  В България живеят много етноси, нали така?

  Може престъпниците, от които явно и полицията и прокуратурата са се напикали от страх, щом смятат, че някой да ти влезе в двора и да приготви имуществото ти за изнасяне, не е престъпление – може тези престъпници да са българи, цигани, турци, власи, гагаузи, каракачани, араби, африкански негри, китайци (в България живеят 2 хиляди китайци), англичани (ако все още са останали) или всякакви други?

  И към всеки етнос трябва да се подхожда индивидуално, с отчитане на неговата специфика, култура и обичаи, нали така? Азбучна истина, нали така?

  Може пък в България да има етнос, в чиято специфика, култура и обичаи да влиза краденето на желязо? Всякакви ги има…

  Но журналистите дума не обелват за етноса на престъпниците. А всъщност това е най-важната им характеристика, от която трябва да се започне, за да се предотвратяват за в бъдеще такива престъпления. Когато се знае етноса на престъпниците, тогава и обществото може да си изработи адекватна реакция, да вземе подходящи мерки, правоохранителните органи да бъдат много по-ефективни.

  Но журналистите си мълчат за тази важна информация.

  Подполковникът се страхува за живота си – което е разбираемо, макар, че на негово място би трябвало да се снабди ЗАКОННО с пистолет и да застреля, пак ЗАКОННО, престъпниците, които нахлуват в дома му.

  От какво толкова го е страх? В затвора, ако го вкарат там, ще му дават по 3 пъти храна на ден и ще бъде под покрив. Ама няма да го вкарат, понеже е инвалид. Не съм чул инвалид да е вкаран в затвора. Най-много да го вкарат в затворническа болница – и там пак ще си живее по-добре.

  Да, по-добре ще си живее човекът в затвора, в сравнение със скотския живот, на който са го подложили държавата България (която вече 25 години е демократична, да не забравяме това), прокуратурата в България (която не смята за необходимо да се самосезира – явно ние имаме най-хуманната и толерантна прокуратура в света!), полицията на България (тия пък вече може да се борят за титлата „Българската полиция – най-дрисливата полиция в света“, щом стане дума за етническа престъпност)…

  Но журналистите от какво се страхуват?

  Никой няма да ги заколи посред нощ, ако кажат етноса на извършителите.

  Най-много да ги уволнят.

  Но един журналист, ако се страхува от уволнение и затова прикрива истината или част от истината, не е никакъв журналист, а мръсна подлога за информационни екскременти. С други думи – за информационни лайна. В която подлога някой, обикновено в съучастие с „протестъри“ и „неправителствени организации“, изхожда голямата си нужда от такава „информация“, каквато на него му е нужно, за да изкарва българите „расисти“, „нетолерантни“ и „…фоби“. Без значение какви „фоби“, важното е българите да бъдат изкарани всякакви възможни „фоби“, за да им бъде внушено чувство за вина, та когато следващия път престъпници от неизвестен за журналистите, кой знае защо, етнически произход нахлуят в дома им, за да изнасят от него онова, което им хареса – да не се съпротивляват. Да се свират в последната си заключена стая и да треперят да не би бандитите с неустановен от журналистите, кой знае защо, етнически произход, да нахлуят и в нея и да не би да ги убия).

  Ех, подполковник… Правилно си останал „под“. Не само за полковник, ти и за под-офицер не ставаш, щом все още не си застрелял поне два-трима бандита, които нахлуват в дома ти. А България се е надявала да я защитаваш. Ти себе си не можеш, та нея си щял да защитиш…

  Както и България напразно се надява на такива журналисти да ѝ дават правдива и точна информация за онова, което се случва. От информационни подлоги, където някой си изхожда необходимата му „информация“, и от мръсни медийни пачаври, с които някой грижливо изтрива онази информация, която не му изнася – не може да се очаква нито правдива, нито точна информация. От тях може да се очаква само това – да бъдат подлоги и пачаври. Нищо, че по екраните са зализани, в ефира са със тренирани и школувани гласчета, а във вестниците и сайтовете криво-ляво знаят правописа. Пак си остават подлоги и пачаври, щом укриват такава важна информация като етническия произход на престъпниците.

  А ние просто трябва да разберем, че когато някой нахлуе в дома ни, за да ни граби, а може би и убива – просто трябва да го застреляме. ЗАКОННО, разбира се, в пределите на неизбежната самоотбрана. С напълно ЗАКОННО притежавано оръжие, придобито именно затова: за целите на неизбежната самоотбрана.

  Ако се надяваме на хуманната ни и толерантна прокуратура, която здраво мижи, за да не би случайно да се самосезира, и на нааканата ни полиция, според която не било престъпление някой да нахлуе в дома ти и да приготви вещите ти за изнасяне – ще си останем като подполковника: заключени в последната стая и да се молим да не би бандитите с неизвестен за журналягите етнически произход да се сетят да разбият и нейната врата.

  И да разберем това, което, да се надяваме, че и подполковникът вече е разбрал: такива бандити, независимо от неизвестния им етнически произход, трябва да бъдат посрещани не със затворена, а с широко отворена врата. През която да се стреля по тях и да бъдат застрелвани не като кучета (кученцата са напълно невинни и няма защо да бъдат застрелвани, пък дори и в поговорки), а като бандити, които подлежат на застрелване – напълно ЗАКОННО, разбира се, и с напълно ЗАКОННО притежавано оръжие.

  Защото случаят с този подполковник показа недвусмислено едно нещо, независимо дали то ни харесва или не.

  Живеем в барутно време.

  Любомир Чолаков

• Големите жабета – 12: Лъжите на пропагандата и пропагандата на лъжите

  Из книгата на Любомир Чолаков „Демократура или диктатура на демокрацията“, откъс от главата  „Подлите технологии на демокрацията“

  .

  

  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…

  И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?

  Големите жабета – 12

  ЛЪЖИТЕ НА ПРОПАГАНДАТА
  И
  ПРОПАГАНДАТА НА ЛЪЖИТЕ

  Преди 10 ноември 1989 г. живяхме в свят на лъжи. Вярно е, че в битово, социално и културно отношение бяхме несравнимо по-добре – това просто няма как да се отрече, достатъчно е да се сравнят съответните параметри.

  Но духовната атмосфера, за съжаление, беше обвита в паяжината на лъжите.

  През 60-те години, например, официалната постановка беше, че през 1980 г. комунизмът ще бъде построен. Това означаваше, пак в съответствие с официалните постулати, че „всеки ще получава според потребностите си, всеки ще дава според възможностите си“. Ако някой може да го разтълкува какво на практика означава това, нека опита. Аз не мога, затова и не опитвам.

  Разбира се, имаше и много други лъжи. Една от тях, например, беше, че хората в социализма били „равни“, че била унищожена „експлоатацията на човек от човека“. Но все пак предприятията бяха държавни, а държавата се управляваше от хора, при това на родов принцип – дечицата и внучетата на „активните борци“ автоматично се оказваха на върха на социалната пирамида, влизаха в университетите без изпити, а после „връзките“ също така автоматично ги изстрелваха по върховете на властта. Достатъчно е да се вгледаме кои след 1989 г. станаха милионери и заграбиха властта: пак дечицата и слугите на предишната върхушка…

  Но това е история.

  А сега да погледнем днешния ни ден. И, след като вече сме в демокрация, при това вече 25 години – което съвсем не е малък срок, би следвало да се очаква, че за такъв солиден период от време поне социалното лицемерие е премахнато. За периода на социализма то някак се възприемаше като нещо нормално, без което не може – какво да се прави, всички знаем, че ни лъжат, и онези, които лъжат и те знаят, че лъжат, ама такава беше системата – изградена върху лъжи. Пропагандни лъжи. С това просто трябваше да се съобразяваме и, в рамките на възможното, да търсим истината сред паяжината на лъжата.

  А как ли е днес?

  Щом демокрацията е нещо, коренно противоположно на социализма или комунизма, кой както му харесва – значи при нея пропагандни лъжи не може да има. Тогава имаше, защото социализмът или комунизмът, кой както му харесва, беше диктатура. А демокрацията не е диктатура, тя е демокрация – и щом не е диктатура, при нея пропагандни лъжи няма и не може да има. Ако пък има – значи и демокрацията ще се окаже диктатура, само, че под друго име. Под името „демокрация“. То, и социализмът не наричаше себе си диктатура, а „социализъм“ – което не му пречеше да бъде диктатура.

  Хайде да видим как е при „демокрацията“?

  В предишните ни размисли установихме, че в предизборната борба – основата на демократичния процес, кандидатите за власт могат да имат програми, платформи, възвания, да държат речи, слова, с две думи: да правят пропаганда само в рамките на закона. Нека сега да поразмишляваме какви са последиците от това, като преминем към втората, след разделението, основна характеристика на демокрацията: атмосферата на пропагандни внушения, полуистини, премълчавания и директни лъжи, в които живее т. нар. „демократично общество“.

  Предлагам ви откъс от Глава 3 – „Подлите технологии на демокрацията“ от книгата „Демократура или диктатура на демокрацията“, където се разсъждава върху тази втора основна демократична специфика…

  „2. Лъжите на пропагандата и пропагандата на лъжите
  Но ограничаването на платформите на кандидатите в рамките само на позволеното от закона автоматично унищожава свободата на избор. А свобода ли е ограничената свобода? Ако решим, че е свобода, това означава, че и затворникът е свободен в своята килия. Е, ограничен е в рамките на закона. Но пък свободен в рамките на килията. Тоест, свободен е в рамките на закона, също както хората извън килията.

  По този начин демокрацията превръща цялото общество в един гигантски затвор.

  Разбира се, може да се възрази, че във всички общества свободата на техните членове е ограничена в рамките на закона. Да, така е. Но никое друго общество не отрича това. Никое друго общество освен демокрацията не претендира, че дава „свобода” на своите членове. Ах, забравихме: комунизмът имаше такава плаха претенция, но понеже комунистическите идеолози схващаха, че не ще успеят да прокарат чак толкова нагла лъжа, бързаха да уточнят, позовавайки се на Маркс: „Свободата е осъзната необходимост”. Тоест, свободни сте, обаче трябва да осъзнаете необходимостите, които ви се спускат „отгоре”.

  Но нима при демокрацията не е така?

  Повърхностно погледнато, при нея всеки избирател гласува за различни идеи. Но всички тези “различни” идеи са в рамките на демократичната идеология. Онези, които излизат от рамките на тази идеология, просто са забранени и техните носители са поставени извън политиката, а често и в затвора – например нацистите, расистите, неудобните политици и историци и всички други, които демокрацията определя като „лоши”. Тук не коментираме добри ли са или наистина „лоши”. Важното е, че и тя, както всяка друга политическа система, насила, с оръжие в ръка и с цялата мощ на държавните институции налага своите идеи и се бори против онези идеи, които са й враждебни.

  Но това го прави и комунизмът.
  Прави и го и нацизмът.
  Всички го правят.
  И отново демокрацията се оказва на едно ниво с всички други.

  Тогава защо е трябвало да бъдат избити 5-те милиона души (минималният брой според изчисленията на различни историци) във френската касапница през 1789 – 1794 гг., наречена „велика революция”? Защо е бил този християнски холокост? Само, за да се смени една система, наричана от демократите „диктатура”, в случая „монархическа”, с друга? С демократична диктатура? И след като всъщност една диктатура сменя друга (доколкото монархията изобщо е диктатура), ясно е, че тези хора са били избити в името на новата диктатура, а не в името на високопарните й претенции за „свобода, равенство и братство” – които претенции днес, предвид тоталното им демаскиране и разобличаване, са благополучно забравени.

  Демокрацията обаче използва думата „свобода” с пълна сила, без да се грижи да обясни необходимостта от нейното ограничаване. Ограничаването мълчаливо се подразбира от само себе си.

  Но в такъв случай по какво се различава демокрацията от диктатурата? Нали и там ограничаването на свободата се подразбира от само себе си?

  Лошото е, че и най-малкото ограничаване на свободата унищожава самата свобода. Там, където се ограничава свободата, започва робството. И няма никакво значение с какво се оправдава това ограничаване.

  Разбира се, ограниченията на свободата са необходими, твърде често дори задължителни. Ала това означава, че самата свобода в тези случаи не съществува и ние говорим само по инерция, с цел по-лесно разбиране, за „ограничаване» на свободата. Но всъщност не може да се ограничи нещо, което със самото възникване на „ограничението” престава да съществува.

  Тук отново се натрапва приликата с комунизма. Та и тогава имаше избори, гласуване, различни кандидати… Но в рамките на комунистическите закони. Сега ние казваме, че онова не е било истинска демокрация, защото липсата на истинска възможност за избор унищожава свободата на избора, тоест унищожава демокрацията. Но и в САЩ свободата на избора също е ограничена от определени закони. Тоест, там тя също не съществува, което означава, че там не съществува и демокрация.

  Именно затова САЩ са силна държава – защото не са демокрация в обичайния, лъжливо-възвишен смисъл на тази дума. Твърдят, че са демокрация именно в този смисъл. Успели са да убедят милиони, може би милиарди хора, че са наистина такава. Но количеството хора, които вярват в нещо, не доказва, че това нещо е вярно. Преди време също много хора са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, ала какво от това?

  Между другото, нима някогашният СССР беше слаба държава? Затова и беше силен – защото не беше демокрация. И рухна, победен икономически от друга държава – която също е силна, понеже също не е демокрация.

  Светът не познава силна демокрация.

  И всъщност никога не е познавал. Демократичната Атина губи Пелопонеските войни срещу монархията Спарта. Демократичните Франция и Англия щяха да загубят войната срещу Хитлер (Франция дори съвсем реално я загуби), ако не бяха диктатурата на Сталин (открито провъзгласена като „диктатура на пролетариата”) и диктатурата на Рузвелт (зле маскирана като „демокрация”).

  Именно лицемерието отличава демокрацията от останалите диктатури. Всяка друга диктатура – с изключение донякъде на комунизма, който също опитва да се прикрие с фалшивата красота на някаква идеологическа маска, е откровена.

  Посланието на всеки откровен диктатор е приблизително следното: „Да, аз съм диктатор, защото съм по-силен от всички други, които желаят властта”.

  Маскиращото послание на диктатурата на демокрацията е: „Аз не съм диктатура, защото при мен управляваните избират кой да ги управлява”.

  И тук стигаме отново неизбежно до въпроса: а кой всъщност управлява демокрацията?

  Реалната трансмисия на управлението в условията на демокрация са медиите, които създават образа на кандидатите за власт. Обикновените избиратели гласуват за кандидатите, които са по-добре представени в медиите. Следователно я управляват хората, които имат контрол върху медиите. Разбира се, понякога има пробиви в системата, както във всяка система; такъв пробив в наши дни, например, беше Уго Чавес, който успя да излъже системата, да преодолее демократичните ограничения и да се опита да създаде нормално общество. Естествено, това общество е наричано „диктатура” – от същите медии, които провъзгласяват демокрацията за не-диктатура.

  А когато лъжата вече не помага, защото независимо от успехите си в пропагандните лъжи, демокрацията рано или късно винаги бива разобличена, пристигат самолетоносачите. И крилатите ракети. И морските пехотинци. И всякакви други убийци, механизирани или не чак толкова.

  Идеологическите лъжи са само гримът, маската, камуфлажът върху хищната демократична паст. Когато те не помагат, идва откровеното насилие.

  Демокрацията всъщност е комбинация от тези два елемента: лъжа и насилие. Тук еднаквостта й с комунизма е 100%“.

   

• Римско право

  Дела, дела и документи…
  И времето ще мине.
  Светът живее за момента.
  А Цезар е невинен!

  Ще литнат няколко оставки
  в съдебните градини.
  Дела и документи. Справки…
  И Цезар е невинен!

  Борба за кокала. И хляба…
  Проклет живот! Съди ни –
  народ от социално слаби.
  Но Цезар е невинен!

  Триумф. Погром. Служебна квота.
  Калинки и калини…
  Живот? Егати и живота!
  А Цезар е невинен!

  Къде са лудите? Къде са!
  На Шипка – нищо ново.
  А според утрешната преса
  народът е виновен!

  .

  Ники Комедвенска

• Два часа път до нищото

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  За да го има утрешния ден – Хора, бдете!

  Зад тъмните върхове на планината се показа бледият диск на луната. От запад духаше лек прохладен вятър. Перестите облаци светлееха като ту покриваха, ту показваха далечните, проблясващи звезди. Беше минало полунощ. Над магистрала Е79 от време на време прелиташе ято прилепи, внезапно изникнали от боровата гора, правеше широк кръг и отлиташе към скалите, където в малките пещери гнездяха мишите им колонии.

  Колона от тежки автомобили се нижеше бавно по магистралата. Бяха към десетина на брой, със загасени фарове, в разрез с правилника за движение. Кметът на областния град спеше тежък, изнурителен сън. Будеше се няколко пъти, ставаше да изпие чаша сода и пак лягаше. Напоследък тия банкети му дойдоха много. Все имаше за какво да се събират, я за предизборно събрание, я за рождения ден на местния депутат. Трудно носеше вече на пиене. Кръвното му беше високо и алкохолът заплашваше да го умори. Внезапно клетъчния му телефон звънна. Стресна го. Протегна ръка към нощната масичка, взе дразнещата го вещ и включи бутона на разговор.

  – Ангелов, извинявай, че те будя, но се налага спешно да решиш един важен проблем. Преди един час пристигна пратката от Франция. Премиерът нареди да се погребе в твоя район. Бях те подготвил, реши ли къде ще бъде? И още нещо, звънни на Кочев и му нареди да прати полицейски ескорт. Поне три коли да бъдат. Ако се случи да се разчуе за това, ти ще отговаряш.

  – Ех, Малинов, нали знаеш на какъв огън ме насаждаш… Това е опасен товар. Ако контейнерите протекат, ще се зарази целият областен град и районът в радиус поне петдесет километра. Ще изгине народът, хей! Мислил ли си по въпроса?

  – Абе, аз съм мислил, но сега трябва да мислиш ти. Няма да има контейнери. Всичко е насипно, а това е още по-опасно, защото може да се разсее по пътя. Никой не бива да разбере за това. Тия, зелените, все ровят, ровят, имат информатори навсякъде.

  – Ти пак ме насади на пачи яйца. Ще изгния в затвора, ако нещо се разчуе.

  – Няма да има затвор, нашата партия не забравя верните си хора. Нали си получи твоя дял, не си ли доволен? Уредих и твоя човек в парламента… Сега е моментъг да благодариш и да си свършиш твоята част от работата. Хайде, действай и не ми играй по нервите…

  – Добре, добре, ще звънна на Кочев да прати ескорт. След колко време ще дойде колоната?

  – Тя трябва вече да е при теб. Води я един капитан от разузнаването, ще го познаеш. Тия лесно се познават. Измисли ли мястото, а?

  – Измислил съм го, не ме притискай повече, де. Ще го пуснем в старите галерии на закритата мина. Тя е на два часа път от града. Ще сложим ограда за забрана на минаване, ще набучим табели за туристите. Там е най-добре, не мога да се сетя за друго място сега. В планината има много пещери, но може да се замърсят водите и да пламне целият район.

  – Добре, ти си знаеш. А утре ми се обади по някое време, когато всичко е свършило, за да докладвам на премиера. Иска лично да знае, че няма издънка.

  ***

  В местния клуб на Зелената партия още светеше. Виденов чукаше по клавиатурата на стария компютър и се опитваше да завърши отчетния доклад за годишното събрание. Спеше му се, очите му се премрежваха, гърбът го болеше. Трябваше да го завърши и утре да замине за София. Тая местна управа все се издънваше по екологията. Нищо не можеше да й повлияе. Партийните хора са недосегаеми, а откакто дойде на власт тройната коалиция, станаха съвсем безотговорни.
  Телефонът му звънна. Кой ли беше? Не очакваше да го търсят в тоя нощен час.

  – Виденов, обаждам ти се за нещо много важно. – беше председателят на партията. – Имаме сведение, че през южната ни граница е минала пратка с радиоактивни отпадъци. Правителството е поело мръсен ангажимент да ги съхрани на наша територия. Пратката идва от Франция. Взели са някакъв голям валутен заем от Катар. Цялата работа е една далавера, в която всеки е получил своята тлъста комисионна. Ще ни затрият тия гадове, да знаеш. Сведенията ни са, че отпадъците ще дойдат в твоя район. Събери бързо информаторите и ги подготви. Постарайте се да разберете къде ще ги скрият. Не бива да се случва това, разбираш ли? Трябва да алармираме пресата, комисията по ядрена безопасност и други международни организации. Трябва ни, обаче, точна информация с фотографии. Действай бързо, че можем да ги изпуснем. Тоя път не бива да им го позволим. Народът ни ще се поболее, приятел…

  ***
  Колоната спря край старата медна мина. Галериите бяха затворени с дървени плоскости и греди. Разсъмваше. Над близката борова гора просветля. Запяха птици. Работници-товарачи слязоха от камионите, отвориха три от галериите и се приготвиха за разтоварването. Облякоха някакви бели костюми, надянаха шлемове и започнаха да свалят сини бидони с някаква шлака. Хвърляха ги направо в шахтите. Трите полицейски автомобила бяха спрели на двайсетина метра. Полицаите бяха слезли и наблюдаваха сънливо. За около час всичко приключи. Един цивилен капитан приближи до полицаите и им каза:

  – Не е нужно да ви обяснявам, че трябва да си държите устата затворена. Това е секретна операция на правителството. Не бива да се разчува. А сега, идете там до извора и си измийте ръцете и лицето. След малко тръгваме надолу. Пътят е изровен, не е добър. Карайте бавно, за да не спукате гума. Хей вие там, свършихте ли? Хайде, бързо по камионите. Заковахте ли добре гредите? Не бива да се виждат следи от работа. Край на операцията! Свършихме, тръгвайте!

  Колоната се проточи по тесния изровен път към оредялата гора. Вековните дървета бяха подложени на безмилостна сеч и сега, в настъпващото утро, светли полета и попадали дънери се виждаха вляво и вдясно. На места бяха складирани грубо хвърляни дървесни трупи, чакащи извозване. Старата букова гора си отиваше. След няколко десетки дъждове, тук щяха да се появят изровени урви и оголени варовити скали.

  ***

  Клошарят Ристо влачеше крака по измития от нощния дъжд асфалтов път. Беше се запътил към близкия извор, за да утоли жаждата си и да почине на тучната морава, преди да слезе към града. Малката рекичка ромолеше сънливо в ранния час.

  Но какво е това? Погледът му се втренчи в близкия речен вир. Няколко малки мрени бяха изплували на повърхността с обърнати кореми. Това не беше виждал от години. Понякога, като млад, идваше на това място, за да си налови риба, без да се набива в очите на контрольорите. Докато работеше флотационната фабрика под мината, в реката нямаше риба. Оловно-цинковата мътилка я тровеше. Няколко години след затварянето на фабриката, рибата пак се появи. Но сега, какво ли се бе случило?

  Той слезе близо до вира, свали скъсаните си обувки и нагази бос във водата. Протегна ръце и извади 5-6 риби. Седна на полянката, извади някакви изпокъсани вестници, събра съчки и запали малък огън. Трябваше да изчака, да се появи жар. През това време изкорми рибата с малкото си джобно ножче, осоли я с останалата в кутийката сол и я набучи на тънки пръчки. Започна да я пече. Беше гладен. Хлябът в торбата му бе свършил. Можеше да изяде рибата и без хляб.

  Напоследък често му се случваше. Изваждаше някаква развалена храна от контейнерите с боклук и бавно я изяждаше без никакъв хляб. Стана му навик да го прави. По-добре да е така, отколкото да умира от глад.

  Ето готова е. Изпече се добре. Разчупи първата рибка, отдели гръбнака и изяде с голям апетит бялото, крехко месо. Беше много вкусна. Отдавна не бе ял прясна риба, печена на жар. Като утоли глада си, той отиде до извора, наведе се и пи дълго от студената вода. После легна тежко до чувала с боклуците. Задряма.

  Не след дълго някак му се зави свят. Догади му се. Изправи се и тръгна към реката. Вътре в него червата му се обръщаха с мъчителна болка. Още не стигнал потока, нещо го преряза изведнъж, наведе се и повърна. Краката му омекнаха и се пльосна на тревата. След няколко минути повърна отново. В повръщаното забеляза следи от алена кръв. Какво става с него? Имаше чувството, че се е отровил. Падна на влажната трева и повече не можа да се изправи. Наблизо нямаше никой, за да повика помощ…

  ***
  – Ваньо, ела да закусиш, мама. Младата госпожа Колева беше нахранила кокошките и сега правеше попара на шестгодишния си син. Мъжът и се готвеше да тръгва за работа. Автобусът щеше да тръгне от селската спирка всеки момент.

  Момчето играеше вяло с някакви моливи и хартиени листа.

  – Мамо, боли ме вратлето…

  – Какво, миличко? Я покажи къде те боли… – да виждам, тук нещо се е подуло. Пенко, чакай малко… я ела да видиш детето. Не ми харесва тая бучка на врата му.

  – Да, наистина, може да е заушка. Ще го заведем на лекар. Ще се обадя до работа, че ще закъснея. Хайде, обличай го и да хванем автобуса.

  След двайсетина минути детският лекар, опивайки врата на детето, каза:

  – Ще трябва да му вземем кръвни проби и да го пратя на скенер. Почакайте тук, изследването няма да се забави…

  Родителите се погледнаха разтревожено. Тонът на лекаря не им хареса. Седнаха на столове в коридора и зачакаха. Появи се медицинската сестра, водеща детето.

  – Не се притеснявайте, момчето ви трябва да влезе в отделението за детска онкология. Има някакъв съмнителен израстък, който е желателно да се изследва детайлно. Но спокойно, де! Няма нищо страшно. Това е млад организъм и малкият бързо ще се оправи.

  Тези думи обаче не успокоиха родителите. Те се хванаха за ръце и се погледнаха в очите. „Какво ли става с детето им?“…

  ***

  Виденов въртеше телефоните за София. Беше стресиран и много притеснен. Преди няколко дни получи сведение, че в онкологичния диспансер непрекъснато прииждат хора с всякакви форми на рак. Дали пък ония с радиоактивните отпадъци бяха успели? Не можаха да установят дали е имало складиране или не. Ако е имало, къде ли са ги скрили? Ще трябва да доставят гайгерови броячи и да тръгнат с тях по планинските пътеки. Радиацията не може да се скрие. Рано или късно щеше да излезе наяве. Дано не стане късно. Трябва да се изследват почвата, въздуха, изворите и реките. Правителствените органи по всякакъв начин ще ги спъват, медиите ще мълчат, а хората ще се разболяват и мрат. Трябва да се действа, и то много бързо.

  След като проведе няколко разговора, той излезе от стаята и се загледа към планината. „Къде ли са заровили отровата?“

  Някъде, над далечните върхове на планината, се рееше широк, жълт облак. Тъмни дъждовни облаци се събираха откъм запад. Всеки момент щеше да завили.

  Той се хвана за главата, въздъхна тежко и си спомни 86-та година. Тогава Чернобилската АЕЦ се бе взривила и всички партийни и държавни органи мълчаха гузно и престъпно за опасността, която грозеше населението. И тогава валя дъжд, радиоактивен дъжд, а хората, не подозирайки нищо, режеха салати и ядяха отровните марули и лук. Ако са го сторили, както предполагаше, тук ще стане още по-страшно. Сигурен беше, че тези престъпници отново щяха подло и мръсно да мълчат. Вероятно бяха сложили в джоб тлъста сумичка пари и си бяха продали апартаментите. За тях, хората с пари и възможности, нямаше пречка да се заселят, където пожелаят. Населението обаче, хората, които оставаха… нямаха никакъв избор…

  Заваля топъл, летен дъжд. Капките тежко падаха по листата на дърветата, по птичите пера на чирикащите край локвите врабци, по човешките глави и никой, никой от тях не знаеше, какво им носеха…

  .

  Враца, 28.05.2014 г.

• Полет МН17

  Автор:  Виктор Хинов*

  .

  

  Наджиб привычным движением, с подачи украинского диспетчера, ввел код в транспондер.
  „Какой корявый акцент – подумал он, пока диспетчер повторял ряд цифр. – Неужели нельзя было найти диспетчера с приличным английским?“. Малайзиец говорил на английском языке с детства – ведь его страна, бывшая Британская колония, все еще сохраняла формы британского образования и государственного управления. На английском языке общалась большая часть его соотечественников, а для второго пилота Боинга 777 он был обязателен.

  „Одному Аллаху ведано, что происходит сейчас внизу, на земле“, – пронеслось в мыслях Наджиба.
  Из новостей ВВС, на которые он попал случайно, переключая наугад каналы телевизора в гостиннице в Амстердаме, Наджиб узнал, что на Украине проходит антитеррористическая акция. Это сообщение заставило Наджиба прислушаться. Будучи мусульманином, он болезненно реагировал на обычное в последнее время соеденнение его религии с террористами. Но поняв, что террористы не имеют никакого отношения к правой вере, Наджиб успокоился. Он был убежден, что насилие не совместимо с верой и испытывал подленное страдание от любого упоминания его веры в контексте агрессии. ”Не может верующий человек посягать на чью-либо жизнь по какой бы-то ни было причине. Эти люди на земле вероятно погрязли в безверии и не видят света подленной веры”, – подумал пилот.

  Наземный диспетчер вновь на ужасном английском языке начал задавать Наджибу параметры воздушного коридора, по которому Боинг должен был пройти над Украиной.

  – Высота 33 000 футов, – передавал Наджиб командиру полета, – направление – 06, ширина коридора – 14 километров.

  – 14 километров? Ты уверен? – переспросил Рали, первый пилот.

  – А ведь верно, – подумал Наджиб. Ширина коридора порядка 14-ти километров соответствует только большим аэродромам и при этом на высоте ниже 10 000 футов.

  – У него тежелой акцент – сказал он Рали. – Наверное, это 40,а не 14 (forty, а не fourteen).

  – Вот это похоже на правду,– ответил ему Рали.- Что это за террористы из-за которых надо менять правила движения на 30 000 миль.

  И он повернул штурвал Боинга, меняя курс на 06.

  А внизу, на земле, сидел в диспетчерской Иван Петренко весь в поту, даже в тех местах, где обычно трудно себе представить, что человек потеет. Окончив диспетчерский курс шесть месяцев назад, он уже должен был вести 30 самолетов одновременно в самом неспокойном воздушном пространстве планеты. По приказу президента многие из старых опытных диспетчеров были мобилизованы, и Иван хорошо понимал, что это правильно. Для молодого украинца не было ничего страшнее, чем порабощение его страны маскальскими чертями. Если потребуется, он готов вести 50 самолетов, работать без выходных, чтобы лучшие специалисты помогали армии защищать Родину. ”Сейчас когда вся мощ НАТО на нашей стороне, у нас eсть невероятный шанс освободится от векового нета”, – подумал юноша. ”Когда-нибудь моя страна будеть свободной. Тогда я буду получать достойную зарплату в евро или долларах, а не в гнусных гривнах, которые ни на что не годятся. Может быть, и я в один прекрасный день полечу на самолете в какое-нибудь экзотическое местечко, а почему бы не побывать в Малайзии, куда направляется этот Боинг.” Его мечтаниям положил конец пилот британских авиaлинии, который запрашивал коридор над Украиной для борда 211 направлявшегося в Делли.

  Петр Донской отпил глоток кофе. Продолжалось его внеочередное дежурствo в радиолокационной станции Украинской ПВО. Дежурить становилось все труднее. Русские использовали новейшую технику для помех в радиолокации. Использовали и гражданские самолеты для переброски людей и техники.Конечно, амереканцы помогали, но их технические системы обнаружения не состыковывались с русскими, которые были на вооружении украинских ПВО, что создавало постоянные сбои. Петр был опытным диспетчером. Редко его сигналы оказывались ложными. По его сигналу украинские истребители сбили два русских самолета, а четыре других отказалсь от боя и укрылись на русской территории. Вдруг Петро почувствовал, что что-то не в порядке. Экран выглядел видимо спокойным, и зеленые точки на нем были хорошо известными пасажирскими самолетами, не представляющими опастность. Петро всмотрелся внимательнее. Так и есть. Боинг 777 был виден по крайней мере в 14-ти километрах вне зоны коридора.

  „Да, – подумал Петр. – Вы достаточно хитры, маскальские черти, но вам не обмануть моего наметанного глаза.
  Это обыкновенная маскировка. Боинг вероятно идет с опозданием и появится в коридоре не раньше чем через 15 минут. А сейчас, по всей вероятности, там находится русский транспортник.
  Не долетиш, маскаль“, – подумал Петр и включил сирену.

  Через три минуты мощные турбины истребителя Су-25 разорвали небо над станцией.

  – Не долетишь, – повторил Петр вслух.

  Сергей Горчаков был на своем боевом посту. Впервые в жизни двадцатилетний русский юноша что-либо значил. Он родился в годы перестройки. Вырос в стране, которую без устали грабили бывшие местные партийные величия, называемые сейчас олигархами. Вырос под потоком несмолкаемых реклам, обещающих все то, чего он не мог себе позволить и что мог видеть только на картинках: дорогие машины, красивые женщины, екзотические курорты. Он вырос в атмосфере безысходности, водки и смерти. Он потерял отца закономерно рано: ведь средняя продолжительность жизни русских мужчин 56 лет. У Сергея не было ни денег, ни машин, ни образования,не было и никаких перспектив. Он не значил ничего для своего государства, а значит не значил ничего и для самого себя. Все изменила однако речь президента Путина по поводу Крыма. Наконец-то. Россия просыпается. Она нуждается в своих мужчинах и женщинах. Она не будет больше прислугой Запада. Олигархи уже будут знать: в Москве есть Хозяин. Пусть дрожат ети обожравшиеся и присосавшиеся к русскому народу клещи. Их деньги для хозяина что пепел. Такой же как пепел из трубки Сталина.

  Сейчас Сергей нужен. Он воюет за Новую Россию. Он воюет за Новороссию. За право наз ваться гордо Русским. Из огня Белой и Красной империй вновь родилась, как птица Феникс Она – Матушка Русь. Он, Сергей, ей нужен.

  Он управляет подвижной ракетой Бук. Она плод русского военного гения. Она настолько мобильна и эффективна,что является сейчас самым востребованным оружием в мире. Катайтець на своих БМВ. Вы смеялись над москвичами, жигулями и волгами, издевались над ними. Смейтесь теперь над Буком. Валяйте, издевайтесь. Только вам надо будет удалиться по крайней мере на 20 километров, потому что Бук рявкнет ,как медведь с просонья, раскроется цветами ракетных двигателей, и за считанные секунды на расстоянии ста метров около вас не останется ничего живого. Смейтесь.

  Запищал радар. Он засек Су-25, который летел в восточном направлении. Сергей напрягся, и рука его застыла на пульте. Вот сейчас, еще немного терпения. Су вошел в зону Бука. А теперь!

  – Получай, предатель!

  Над его головой взревел двигатель одной из ракет Бука. Дальше ракета сама найдет направление по тепловому излучению двигателей своей жертвы.

  Данило Никитич, пилот Су-25, был опытным летчиком. Самолет на его зкране, без сомнения, был Боинг 777. И когда он уже собирался дать отбой наземньм службам, вой сирены, предупреждающей о ракетной атаке, врезался в его сознание. Профессиональный военньй пилот действует инстинктивно. Инстинкт вьрабатывается долгими часами тренировки и закрепляется в реальной боевой обстановке. Инстинкт безошибочен. Отвлекющий маневр, и ответная ракета спустя секуну прорезала воздух. Так как другой цели рядом не было електронная наводка ракеты зафиксиривалось на тепловом излучении двигателей, находящегося по близости авиалайнера.

  Ракеты системы Бук никогда не пролетают мимо цели. Если вблизи бы не работали две огромнье турбины Боинга, Данило бьл бы обречен. Направляющая система Бука вновь произвела поиск и обнаружила тепло в стратосфере. Из двух имеющихся объктов, согласно заложенной программе, она выбрала тот, которьй был больше – Боинг 777.

  …Маленький Уле впервые летел на самолете. Мама и папа решили отправиться вместе с ним на отдьх в Малайзию. Забыть о дождливом и холодном амстердамском лете и погреться на солнечньх зкзотических пляжах, о которых так мечтал Иван. Отец Уле не был олигархом. Он работал в больнице для малоимущих в Амстрдаме. Два года он не бьл в отпуске. В тот момент, когда ракеты разрывали тело Боинга, Уле, как и подобает трехлетнему мальчонке, сладко спал в материнских объятиях. Он прижимал к себе мягкую игрушку – Панду. Ему очень нравились панды.

  Через три дня специалист международной комиссии по расследованию причин аварии в поисках черных ящиков Боинга наткнулся на отрванную маленькую ручку, которая все еще сжимала обожженную мягкую игрушку-  Панду. Тела мамы, папы и Уле бьли разорвань на тьсячи кусочков и разбросань над территорией в десятки квадратньх километров. Их уже нельзя бьло собрать вместе. Международный специалист профессионально отвел взгляд. Все-таки он искал черные ящики. Весь мир хотел знать, что случилось с рейсом номер 17 Малайзийских авиалиний. Весь мир искал виноватого.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Виктор Хинов родился в Болгарии в 1967 году в русскоязычной семье. Русское воспитание получил от русской бабушки и мамы. Закончил мед училище в городе София и до 1998 года работал травматологом в университетской клинике. В Юне 1998 года мигрировал  в Соединенные штаты Америки город Индианаполис. Работал продавцом рыбы, санитаром и переводчиком. После сдачи мед экзаменов прошел специализацию  и в настоящее время работает домашним врачом. 

  Хинов начал писать рассказы в 2007 году. Свои рассказы он сначала публиковал в болгарском литературном сайте „Откровения“. В начале 2014 года был опубликован сборник его рассказов на болгарском языке под названием „Рассказы с того света“, в котором собраны рассказы о личном жизненном опыте автора в эмиграции  и его восприятие современной одноэтажной Америки.  

  .
• Къде да ида?

  На изтерзаните жители от град Мизия

  .

  

  Тая вечер на Цвета й беше някак много тъжно и самотно. Преди няколко месеца бе починала майка й. Вярно е, че беше много болна, но загубата на родител винаги разтърсва, колкото и да сме подготвени за нея.

  Ето, прихлупваше здрач. Дъждът вече трети ден не спираше да вали. Това лято беше като никое от по-предишните – дъжд, дъжд, кал… Корените на доматите в градината изгниха от влага. На всичко отгоре, в дъжда се примеси някаква кисела съставка, която изгори листата на асмата и на дърветата. Отчаяние и покруса налегнаха самотната жена. Смеските за кокошките свършваха и трябваше да иде и купи нови. Но къде ти, с тая мижава пенсия, за какво по-напред?

  Кучето Рижко и то гладуваше. Поради безпаричие, бе отвикнала да готви месо, а то все пак обираше остатъците от ястията. Виеше на умряло по цели нощи. Беше гладно.

  Мъжът й се помина преди няколко години и я остави сама. Дъщеря й се омъжи някъде по Русенско и много рядко я посещаваше. Цвета си живееше сама, с малката земеделска пенсия, с малкото домашни животни с нерадостните чувства на самотницата. Единствената утеха беше по-младата й сестра, също вдовица, живееща в горния край на града.

  Жената извади твърдия, ненарязан хляб, отчупи един къшей, резна парче сирене и задъвка. Сухите залъци трудно се поглъщаха. Електрическата лампа започна да примигва. Нещо ставаше с това електричество.

  Звънна телефонът. Беше сестра й. Гласът й трепереше от напрежение и уплаха.

  – Како Цвето, идва голям порой откъм Крушовица. Обади ми се една приятелка. Нещо невиждано е. Потопило е половината село. Тръгнало е и към нас. Взимай най-нужното и идвай при мен. Ние сме на високо и реката, ако прелее, няма да може да ни засегне, а ти си в най-ниското. Страх ме е за тебе, како, бързо идвай! Зарежи всичко!

  Цвета пребледня. Само това оставаше, да ги залее пороят… Бутна хляба и сиренето, стана и се запъти към гардероба. Извади личните документи, малкото пари, които бяха останали от пенсията, изключи хладилника и телевизора, наметна една стара шуба на мъжа си и излезе на двора.

  Рижко виеше като на умряло. Дърпаше се на синджира и скимтеше след всеки вой. Отвърза го. То замята опашка, замота се около краката й и я последва. За кокошките забрави. Те бяха заспали и нищо не можеше да ги събуди.

  Забърза по стръмната улица към центъра. Имаше излезли доста хора. Те бяха дочули нещо тревожно и коментираха оживено. Всеки чукаше бутоните на джиесема и говореше с познати. Ставаше нещо, но едва ли беше ясно какво.

  Стигна къщата на сестра си. Тя бе отворила входната врата, спусна се, прегърна я и заплака.

  – Дъщеря ми е някъде там, долу. Не мога да я чуя. С детето са заедно. А зетят го няма никакъв. Къде ли е сега? Много ми е тревожно, како…
  Ето, най-после вдигна…

  Милке, мамо, събирайте най-нужното и идвайте, мамо, при мен. От дъждовете се е направила голяма вълна и се движи към нас. Обадиха ми се от Крушовица. Идвайте бързо, да сме всички заедно, тук, на високото. Реката може да прелее, да ви залее и издави, но тук няма да стигне.

  Тя изхлипа, после забърса оросено чело и се защура из къщата.

  Цвета стоеше на двора и се взираше на запад, където залязваше слънцето. Дъждът беше спрял. Вероятно беше временно. Дворът, градината, пътеките, всичко беше удавено във вода. Земята, подгизнала от дъждове, не можеше да я поеме и се събираше на малки локви, които постепенно се уголемяваха и се сливаха. Прасето грухтеше уплашено в кочината, двете кучета лаеха тревожно, козите блееха, явно усещаха нещо, което хората не можеха да доловят.

  Неочаквано тя чу някакъв глух тътен, който се усилваше и превръщаше в бучене. Хората от долната махала закрещяха, завикаха. В полумрака съзря, че улицата започна да се запълва постепенно с вода, идваща на талази, все по-големи и все по-упорити. Светлините на града постепенно угаснаха. Изключваха тока по квартали. Светеше само в техния квартал…
  Тинка, сестра й, се появи неочаквано, хвана я за ръката и я стисна.

  – Како, виж какво става. Спряха тока почти на целия град. Чуваш ли? Чуваш ли викове? Божке-е-е, ето, ето я и Милка и внучката ми! Идат! Зетят обаче го няма. Защо не е с тях? Елате, елате, чедо…

  – Мамо, града го залива вода… Голяма вода, мамо… Потопи нашия квартал, целия… и нашата къща потопи, мамо… Едва успяхме да избягаме. Стефчо обаче се изгуби някъде… Не ми се обажда… Хората… видях, че се качват по покривите, защото водата заливаше къщите им. Давят се животни, падат паянтови постройки… Ужасни неща стават в града ни, мамо…

  Слънцето се скри зад хоризонта. Мракът похлупи града и скри ужаса и трагедията на стотиците му бедни жители.

  Пуснаха радиото. Вървяха вечерните новини. После се появи извънредно съобщение. Говореха за техния град. Съветваха хората какво да правят. Правеха прогнози, но всичко беше някак нереално и изкуствено. Никой всъщност не знаеше какво се случваше тук. Не знаеха и те – четирите жени на различна възраст, събрани в тревожната къща.

  След половин час дойдоха няколко момчета и се помолиха да останат, защото къщите им били потопени във вода. Те бяха приятели на Тинкиния син. Приеха ги. Нямаше начин. Бяха в беда. Къде можеха да идат сега в тая тъмнина?

  Нощта мина тревожно за всички. Над удавения град се носеха отчаяни викове на хора в беда. Чуваше се неистов кучешки лай. От време на време глух тътен, придружен със скърцане и трясък се разнасяше почти на стотина метра под тях. Срутваха се къщи, вероятно от силната водна вълна. Не можеше да бъде друго. А хората? Какво ли става с хората? Чуваха ужасените викове, зовът им за помощ. Вероятно някои се давеха и никой не можеше да им помогне. Бедствието беше всеобщо.
  Някъде в небето блесна светлина. Чу се бумтене на мотор. Като че ли бяха изпратили хеликоптер. Да, и то не само един. Някой, някъде бе дал сигнал за случващото се, сигнал, че в техния град се давят хора. Бяха изпратили помощ. Машините прелитаха ниско. Осветяваха с прожекторите си квартал след квартал. Някъде спираха. Спускаха въжена стълба и хора на гроздове пълзяха нагоре. После се скриваха зад хълма, кацаха, разтоварваха и пак се връщаха.

  На сутринта леко ръмеше. Слънцето се бе скрило зад сивите дъждовни облаци.
  Цвета, Тинка и всички около тях излязоха на двора, за да видят какво се бе случило.
  Ръждиво-кафявата вода беше стигнала на трийсетина метра от входната врата и бе спряла. Надолу, докъдето погледът им стигаше, всичко бе потънало във вода. Къщите като самотни острови стърчаха от нея. На покривите им се бяха скупчили хора, успели в последния момент да се спасят. Те се провикваха към съседите си тревожно. Питаха, къде смислено, къде безсмислено, за онова, което се беше случило през нощта. Някъде плачеха жени, вайкаха се за дома си, за близките си, които не бяха успели да чуят и видят.

  Милка непрекъснато набираше някакъв номер на телефона. Търсеше мъжа си, който от вечерта не се бе обадил. В един момент изхлипа:

  – Стефчо, къде си, бе човек? Къде изчезна?

  Мъжът й бе успял да избяга от водната вълна. Беше се качил, в последния момент, на крайградския хълм. Батерията на телефона му била паднала, та се обаждал от друг телефон.
  Милка се разплака, сълзите й течеха непрекъснато по страните. Беше жив! Беше се спасил! Оставаше да оплаква потопения им дом. Нямаше вече къде да идат. Тинка й я прегърна, заплака с нея. Тя не беше добре със здравето, но какво да прави, беше майка и искаше поне малко да я утеши.

  Цвета бе притихнала. Тя също нямаше къде да иде. И нейният дом беше под водата. Стана и някак тъжно и безутешно, за нея самата, за жестоката съдба на близките й и за бедните хорица в родния й град.

  Рижко сновеше около нея. То явно разбираше случващото се, защото не махаше, както обикновено, с опашка. Гледаше хората, после изскимтяваше, потичваше из калния двор и пак се връщаше. Цялото му изражение, целият му тревожен поглед говореше едно и също. Задаваше си въпроса, който всички хора около него си задаваха:

  „А сега, сега къде да ида?“

  .

  Алекс Болдин
  Враца, 12.08.2014 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Снимки от трагедията в Мизия, изпратени на редакцията от автора Алекс Болдин. 

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

  
  .

• Нима закъснях

  

  .

  Нима закъснях? Времето.
  Тичащо сред есенни минзухари.
  Нима не мога? Как искам…
  С притихнал глас да изрека.
  Вярвам в чудеса. Вечерта.
  Като малко дете да се сгуша.
  Докосваш ме, докосвам те.
  

  Нима не усещаш? Ритъма на сърцето.
  Попиващият поглед. Хиляди светове.
  Толкова си чиста. Ароматът.
  Поемам и уморен да съм дори.
  В съня ми си молитва, нежност.
  Огромна е луната. Сега.
  

  Нима не мога да полетя?
  Нежните ти пръсти. Сякаш.
  Пулсират стъпка по стъпка.
  Нима, Нима, Нима?
  Мигът и Времето изтичат.
  

   

  Нури Джурин

• DER SPIEGEL: “Кога ще ги стигнем българите?“

  БЪЗИКИЛИЙКС – ИСТИНАТА ТАКАВА, КАКВАТО МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ!?

   

  Чергар СТРАННИК,  Neverojatno.wordpress.com

  .

  “Българите изпревариха гърците по доходи” – това е водещата тема в новия брой на реномираното немско списание “SPIEGEL”. В него се прави подробен анализ на кризата в еврозоната, като България се сочи за пример на страните, заплашващи стабилността на еврото, а икономическата й политика – като единствен начин за справяне с несигурността. Следвайте пътя на България – това е основният извод, който немските редактори извеждат в своя задълбочен анализ:

  “Тихо, полека и неусетно, една страна от източна Европа успя да остане на повърхността, въпреки разразилата се икономическа буря, и не само да не потъне, но и да изпревари съседите си в икономическото си развитие. Тази страна, която бе останала извън погледа на средният европеец, зает да решава собствените си финансови проблеми, се оформи като един остров на стабилността и днес все повече европейци търсят надежда в модела, наложен именно там. Повечето от вас са се сетили, че става въпрос за България, страна с 1300 години история, а според някои изследвания – и едно от първите държавни образувания, възникнали на Земята, което отрежда на българите място сред нациите, пазители на древните ценности и носители на един дълбок морал на човещина и взаимопомощ. Ние няма да се спираме подробно на нейната история – история, изпъстрена с величави моменти и периоди на огромни трудности, на робство, на упадък, – ние само ще подчертаем факта, че въпреки тези перипетии, тази страна възкръсва отново и отново като птицата Феникс – все по-силна и по-мъдра. Искате доказателства? Ето ги:

  Българите изпревариха по доходи своите южни съседи гърците. Днес редовият българин получава над 1200 лв. заплата, което в момента е мечта за всеки грък. За удобство на читателите по нататък всички цифри ще ги даваме в евро. И така днес българинът получава не по-малко от 610 евро брутна заплата, а пенсиите им не падат под 500 евро. Как се случи така, какво стана, че гърците, сочени за галени деца на Европа, като пример за висок стандарт на живот, изведнъж да се озоват в положение да мечтаят за български доходи?

  Всичко започва преди 23 години с началото на така наречения преход. Именно премерената и интелигентна политика на правителствата, управлявали България след разпадането на бившия комунистически блок, доведе до днешните блестящи резултати, така че, драги читатели, пътят е бил труден, но резултатът е славен. Първо бяха приватизирани всички държавни предприятия, приватизирани умно и умело, така че да попаднат в ръцете на способни мениджъри, които днес са основни стълбове на българската икономика. Мениджъри, не ламтящи за бързи печалби и не превиващи гръб пред акционерите и техните желания за бързо забогатяване – забогатяване на всяка цена. След това земята и добитъка бяха върнати на хората, селското стопанство, от изостанало научно-технически по времето на социализма, се разви бурно, така щото, ако преди малцина агрономи и животновъди са знаели как се отглеждат различните земеделски култури и селскостопански животни, то днес няма българин, който да не може да си отгледа картофи или да не ходи поне веднъж в месеца да пасе овце, а като любопитен само ще вметнем факта, че за българите произвеждането на спиртни напитки е нещо като национален спорт. Ха, върви ги стигай.

  И ако си мислите, че тук едва ли управляващите имат някакъв принос, то ние ще ви кажем, че това е правителствена политика, която и в момента лежи в основата на стратегията за национална сигурност, и е залегнала в националната доктрина на страната. Доказателство за това са редовните напътствия към българския народ от страна на настоящия им премиер г-н Борисов*, който, за да вкара в пътя младото българско поколение, възкликна от телевизионния екран, подобно на един друг техен велик възрожденец: ”О неразумни и юроде, поради что се срамиш да сееш картоф и да пасеш овце?”

  Тук ще отбележим и друг един тънък момент от политиката на прехода, а именно моментът, когато управляващите накараха българина да работи, да се отърси от леността на комунистическото съществуване, и така да положи основите на стабилния икономически български модел. Как? – като му бутнаха кравата в пропастта. С помощта на политиците първо бяха създадени редица дружества, наречени пирамиди, чиято цел беше именно едно рязко обедняване на нацията, а когато те не успяха да отнемат всичките спестявания на българите, с риск за живота си управляващите организираха една огромна спекулация, която обезцени националната им валута и отвя спестяванията на гражданите буквално за една нощ. И така, на другия ден те се събудиха и трябваше да се трудят. И така, до ден днешен те се трудят и трудят неуморно, а страната богатее ли, богатее.

  Вие ще кажете, но как е възможен този просперитет, този удивителен прогрес, и ще си кажете, че сигурно българите имат отлично образование. И ще сте прави, българите действително са един от най-интелигентните и образовани народи в Европа, но забележете, все повече и повече българи учат в чужбина. Те идват тук, при нас, ние им даваме нашите знания, и те просперират. Ако не трябваше да бъдем толерантни, то бих казал, че те ни крадат. Идват при нас, обучаваме ги, и с придобитите тук знания те градят една стабилна, просперираща икономика. Но забележете къде е тънкият момент: не в това, че идват да учат при нас, а в това, че пестят пари от своя бюджет, които вместо да отиват за поддържане на образованието в тяхната собствена страна, се разпределят като бонуси между работещите в техните държавни учреждения. Така те не само учат за наша сметка, но и пестят разходи, които си разпределят като доходи. Това драги читатели е висша форма на интелигентен живот, и то на Земята, и то в България.

  Но това не е всичко, българите не само идват у нас за да учат, те идват при нас и за да работят. Но това не е ли парадокс, ще попитате вие, уж са икономически стабилни, а работят у нас. Да, на пръв поглед изглежда като парадокс, но не е. Българите не само работят при нас, те изпращат парите, спечелени в нашите държави, в България. Знаете ли, че за последната година официалните преводи на така наречените български емигранти към роднините им в България надвишават сумата на преките чуждестранни инвестиции в страната? Не, и ние не знаехме, но е факт. Е, чудите ли се още, защо са финансово стабилни и икономиката им бележи ръст? Те не само крадат нашите знания, не само пестят от разходи за образование – те вземат и нашите пари. Знаете ли, че ако сметнем доходите на българите въз основа на доходите на българските емигранти, то ще излезе, че българите са една от най-богатите нации в света? Ние си направихме труда и се оказа, че средният доход на българите, живеещи по целия свят, е над 5 000 евро месечно. Как ви се струва това?

  Ние знаем какво ще кажете – напред към България, искаме и ние да сме българи, – но българите не са толкова прости. Не е лесно да живееш в България, защото те сториха нещо, което на мнозина на пръв поглед би се сторило като безумие – те унищожиха своето здравеопазване и е много вероятно, ако вие решите да отидете да живеете там и да ставате българин, да умрете поради липса на адекватни здравни грижи. Отново сте изумени – да, българите нямат здравеопазване, ако не броим светите мощи, но за да ползвате тяхната помощ трябва да се научите да се молите на български, и затова, забележете, българите идват да се лекуват отново при нас. И какво излиза – българите пестят не само от образование, но и от здравеопазване – две от перата, които най-много тежат на бюджетите на нашите държави.

  И ако това не ви е разубедило и все още си мислите, че сте достатъчно здрав, за да живеете в България, въпреки че не сте яли българско кисело мляко от малък, то нека да ви обясним каква е тяхната социална политика. Ако отидете в България, забравете за пенсия, там ще трябва да работите докато се движите, докато давате и най-малките признаци на живот. Защото България, за разлика от нашите държави, не е държава със застаряваща нация, пълна с пенсионери, тежащи отново върху бюджета, а е държава с умираща нация. Точно така, в България всеки, който не работи, е осъден на смърт – ето как се трупа богатство, как се прави стабилен икономически модел. Или работиш, или умираш, т.е. работиш докато умреш. Това е последната антикризисна мярка, която оттласна страната от дъното на икономическата таблица и ги запрати пред техните южни съседи гърците. Вие ще кажете, че това е нечовешко, че техните политици са изроди, но ние ви казваме, че този който е мъдър, не може да обича, защото влюбеният прави глупости. А техните политици са мъдри и затова в България вие не ще откриете обичан от народа политик. Но българските управници са приели тежката си участ в името на една стабилна и просперираща България. Държава, в която ние можем само да си мечтаем да се превърнем.

  И тук накрая само ще споменем, че България е страната с най-ниски данъци, изкоренена чрез узаконяване корупция, унищожена контрабанда и легализирана сива икономика. Кога ще ги стигнем българите?”

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Този текст на Чергар Странник е от август 2012 г.

   

   

• Българо-руски американец

  „БРАТУШКИ“, из книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“
  

  .

  

  „Българо-съветска дружба“. „По-големият брат от север“. „Братя славяни.“ Болезнено ми жегват сърцето тези словосъчетания. Защо ли? Нали съм наполовина руснак и наполовина българин.
  Това се дължи на дядо ми Йордан. Той преди много години, като бил политически емигрант в Съветския съюз (имаше тогава и такава държава), срещнал бабушка Зося. Той бил висок, чернокос, весел и малко луд българин от Дели Ормана, а тя – нежна, руса, добричка и грижовна славянка (наполовина полякиня и наполовина рускиня). Чудото станало и те се влюбили един в друг, а не след дълго се родила Мама. Родила се в Кремълската болница, а детството си изкарала в Сибир, където пратили дядо ми по време на войната. Той искал да отиде на фронта, но партията решила, че емигрантът-инжинер е по-добре да работи в завод в Сибир. Политически по-коректно било. Уж комунист, ама знаеш ли го. Все пак емигрант някакъв от българско.

  Та руската ми кръв е по-малко от българската, но руската ми външност и руското ми възпитание натежават и ставам наполовина руснак.

  Майка ми обича Русия – страната на нейното детство. В България тя завършва руска гимназия, става руски филолог и се омъжва за моя татко. Тате е от едно селце в Тетевенския балкан. Дълбоки български корени има неговото семейство. Като реката Черни Вит, от Тетевенския край е моята българска рода. Казват,че един дядо си изпуснал бастуна в Черни Вит, а после го намерили в извора Синилото, който извира като че ли от дън земя, в района на Златна Панега. Колкото и разклонения да има тази ни рода, все е българска – от недрата на българската земя извира и в българската земя лягаме, когато ни дойде времето.

  Възпитанието, което ми даде майка беше силно, помитащо, блестящо и възвишаващо. И най-вече беше руско. Тя мама е педагог не само по образование, но и по призвание. Библиотеката ни прелива от руска класическа литература, която да си кажем правичката, е трудна и за четене, и за възприемане в юношеската възраст. Пълно е там също така и със световна литература, преведена на руски. Ах, тези гениални руски преводачи! Те са направили повече за популяризацията на руската култура, отколкото Пушкин и Толстой взети заедно! Джек Лондон – на руски, Швейк – на руски, Дойл – на руски, Шекспир – на руски, Верн – на руски, Туейн – на руски, „Хиляда и една нощ“ – на руски… Чел съм английска литература на английски. Не е същото. Този невероятен руски превод превръща всичките писатели на руснаци. Само българска литература четох на български. И се съмнявам, че българските писатели изобщо биха могли да се преведат на руски. Чудомир на руски?!? Няма начин.

  Литературата, прочетена от мен като малък, беше най-малкото. В къщи се говореше на руски, ядеше се руска храна, чай се пиеше по руски и се мислеше по руски. Стоп. Тук съм в грешка. Баща ми мислеше по български, макар и да говори отлично руски. Но аз тогава не разбирах мислите на татко. Малък бях. Жените определяха живота ми в онова време.

  Майка е силна, еманципирана и професионално ориентирана жена, което не значи, че не ме обича. Тъкмо обратното. Това обаче позволи на баба Велика (майката на татко) да стане една голяма част от живота ми. Тя често ме наглеждаше, когато мама беше заета с работа.

  Ако руската култура мога да я сравня с фойерверки пред Ермитажа под светлините на Северното сияние, то българската култура е баба Велика. Спокойствие, постоянство, мъдрост и тишина. Баба никога не излизаше просто на разходка. Винаги носеше по една или две торбички с разни неща – дрешка, водичка, хлебец. Винаги отиваше нанякъде, за да работи нещо. Така си я представям, тръгнала за рая. По прашен селски път между нивите с наляти класове и пасищата с овчи стада, пръснали се по баирите, върви моята баба Велика с две торбички в ръце. Тя върви с тази нейната незабравима походка, която все изтъркваше подметките на обувките й от външната страна. Здраво пристъпвайки напред, леко се поклащаше тя в ритъма на земята – постоянен, отчетлив, хипнотизиращ ритъм, който няма начало и няма край. Така вървеше, така копаеше земята, така живя и така си отиде. И знам, че баба Велика е стигнала в рая, защото с тази походка и този ритъм може да се стигне навсякъде и да се постигне всичко. Баба не говореше много. Помня обаче, че ме наричаше Витенка, стараейки се да обедини руското Витя с нейната толкова българска душа. Българите не обичат да говорят. Това твърдо „н“ в името ми сега ми отваря цял един свят – сърцето на баба.

  Такава е тя, българската култура. Мистична, древна, мълчалива и земна. И руската е дълбока и древна, но все гърми тя, все лети. Гърми, като ударите с чук, когато великият цар Петър е правил оръдия за флотата от претопени църковни камбани. Достойно гърми, с гордост и сила. А българската е като тишината зиме на Пампорово в тиха, безветрена нощ. От такава тишина те заболяват ушите. Ослушваш се да чуеш някакъв шум и чуваш как кънти тишината.

  Не спират русите с огромния си чук от север. Не могат българите да чуят тишината си, а руският чук ги тревожи и ядосва. Братя ли? Даже не и братовчеди. Никакви роднини не са русите и българите. Два древни народа, споени от историята, но не станали никога на сплав. Не може българското да се претопи нито в славянското море, нито в американския „melting pot”. Не могат руснаците да спрат да удрят, не могат американците да спрат да претопяват. А аз съм по средата между тези народи. Израснах като руснак в България, посетих Русия, за да разбера, че там съм българин, а не руснак, и отидох в Америка, където Джон ми каза: “Ти си като Феникс. Огънят не те лови.” Не можах да се разтворя в тоя „melting pot”.

  Аз съм българо-руски американец. Нека да ви кажа от дълбините на сърцето си с руска сила, американски прагматизъм и българска дълбочина: българите са по-близко до американците, отколкото до русите по мислене, и по-близо до русите, отколкото до американците по история и географско положение. По дух и култура българите са много различни и от едните, и от другите. Българите даже и да дойдат в Америка, не могат да станат американци, нито пък, живеейки в Америка, могат да се отделят от русите. Една съдба има българският дух – да оцелее или да изчезне. Никога не може той да се претопи в други народи и култури, и в това е неговата орис, трагедия и същност.

  (Със съкращения)

   

• Къде отиват тъпанарите?

  

  Бай Гюро го нападнали комари, кърлежи, мухи, пиявици и други всевъзможни кръвопийци. Смучели му те кръвта – смучели, а бай Гюро само се вайкал, тръшкал и мрънкал. Все чакал някой да му помогне, да го отърве от убийците. Надявал се, че отнякъде ще дойде помощ, молел се, чакал я тая пуста помощ, дето все не идвала, и неспирно се оплаквал.

  През това време кръвосмукачите изпили цялата кръв на бай Гюро и той умрял. Не отишъл нито в Рая, нито в Ада, а попаднал в транзитната зала за тъпанари. В това място се събирали тъпаците, които не се досещат, че сами, със своите собствени ръце са могли да махнат от себе си пиявиците и кърлежите… Огледал се бай Гюро. И какво да види? Около него все познати лица на съседи и колеги от работата. Те му се зарадвали:

  – Ааа, и ти ли дойде при нас? А, добре дошъл!

  – Ммм – замънкал Гюро – И сега какво? От тая транзитна зала после накъде ще ни отправят – в Ада или в Рая?

  – А бе, Гюро, ти и приживе не пращеше от мозък, и като умрял си все същият тъпанар. Къде отиват самоубийците? В Ада, разбира се. Всеки, който е могъл сам да се спаси и не го е направил, всъщност е самоубиец! Съответно няма място в Райската градина. Тук само ни събират, един вид ни групират, и… хайде в пъкъла. Само че не ни пъхат в казаните да се пържим заедно с другите грешници. Нас тъпанарите-самоубийци ни слагат в специално обособени зловонни ями, пълни с паразити да ни смучат и след смъртта. Там ще можем да хленчим и мрънкаме на воля. И ще си продължим да чакаме някой друг да дойде и да ни спаси. Общо взето, нищо ново не ни очаква. И в живота, и в смъртта тъпанарят си е тъпанар. Не се косѝ! Важното е, че никой няма да ни забрани да се оплакваме от съдбата си, никой няма да ни пречи да си чакаме спасението отвън.

  – Ох – въздъхнал вече поуспокоеният бай Гюро. – Това е добре, хубаво. Ама кога най-после ще дойде месията да ни отърве от тия паразити?

   

  Ивайло Зартов,

  18 юли 2014 г.

• Половинка хляб

  

  Стрина Пена и бай Гюро си живеели добре. Всяка сутрин си купували половин хляб от кварталното магазинче. За да стигнат до там обаче, много внимавали по пътя. Тротоари нямало, а там, където някога бил асфалтът, зеели огромни дупки – капани. Дебнели ги и куп други опасности. Гладни старци се опитвали да им откраднат половинката хляб. Банди от сополиви, кирливи дечурлига също се пробвали да отнемат храната от стрина Пена и бай Гюро. Глутници подивели кучета ги нападали неведнъж. Но най-свирепи, подли и жестоки били младите майки с бебета на ръце. Заради тях Пена и Гюро редовно оставали без заветното парченце хляб.

  Всъщност страшното не било чак толкова страшно. Само по обратния път от магазинчето ги очаквали евентуални засади. В квартала се знаело, че бабата и дядото „купували” хляба на вересия. Пари нямали. В това отношение животът им бил много спокоен и лежерен. Отдавна били забравили какво е да нервничиш коя сметка да платиш по-напред. Като им спрели тока, парното, водата и телефона, заживели безгрижно като волни птички. По пътя към магазинчето обичали за малко да спрат пред аптеката. Гледали през стъклото различните лекарства и с умиление си спомняли времената, когато се тъпчели с илачи. Вече нищо не ги боляло.

  Стрина Пена и бай Гюро имали едно главно, фундаментално удоволствие в ежедневието си. Докато се „разхождали”, обожавали да гледат предизборните плакати на народните любимци. По кофите за боклук, по дърветата, електрическите стълбове, по стените… Отвсякъде им се усмихвали напудрените, добре охранени физиономии на Станишев, Борисов, Доган, Сидеров, Бареков, Костов, Симеончо… Стари и нови муцуни на обещавачи на справедливост. За стрина Пена и бай Гюро не било важно дали е слънчево и топло. Най-хубавото време за тях било предизборното. Тогава им плащали. Тридесет или петдесет лева на ръка – какво по-прекрасно от това? Гласували за когото им кажат, за този, който им плати повече. Все едно за кого. Всичките им били еднакво симпатични, нали пари дават!

  Та така си живеели Пена и Гюро. Като се доберели до половинката хляб, бързо излапвали меката среда, а коричките ги скривали по джобовете за по-късно и тръгвали обратно за в къщи. Вече у дома, в кашона под моста, се отпускали на сладки приказки и вкусните остатъци от половинката хляб. Стрина Пена и бай Гюро си живеели добре.

  .

  Ивайло Зартов,

  11 юли 2014 г.

• Вълкът

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня, като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха оттогава.

  Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен, благ глас. Пъстрите му, зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си, и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек.

  „Мъжете от моя род не бяха ловджии. Аз също не разбирам нищо от лов. Станах обущар, защото нашите нямаха пари да ме изучат за друго, по-добро и по-престижно. Баща ми също не беше ловджия. Дядо ми обаче се славеше с много ловни подвизи и ловът сякаш е бил в кръвта му. Той е имал брат-ерген, също запален и голям ловец. При тоя лов, за който ще ти разкажа, той загива нелепо – и от оня момент баба ми успяла да внуши на баща ми никога да не се захваща с лов. Тая повеля се предала и на мен, така че ловът като любимо занимание в нашия род си останало в онези далечни времена.

  Било е още през турско. Дядо ми и брат му живеели в турската махала, над река Лева. Занимавали се с търговия на коне и добитък. Тогава това бил много печеливш занаят. Закупували живата стока – коне, катъри, магарета и всякакъв добитък от района на Орхание и го препродавали из врачанския вилает. Били много уважавани хора, дори сред турците. Търсели ги отвсякъде. На лов ходели, когато продадели стоката, без да се съобразяват с времето, дали е лято, есен или зима. Излизали със собствените си коне, няколко ловни кучета и със старите ловни кремъклийки, които имали разрешение да притежават от турските власти.

  Било люта зима. Студът сковавал земя, къщи и хора. Падналият сняг затрупал пътища и друмища. От Балкана се спуснали глутници от гладни вълци, които започнали да вилнеят по села, махали и паланки. Когато залязло слънцето и се спуснел мрак, никой човек не смеел да излезе извън дома си. Седели край огнищата и се заслушвали във вълчия вой. На сутринта излизали, за да видят дали има останала жива стока – коза, овца или говедо. В повечето случаи вълците се престрашавали и прескачали оградите на дворове и къшли. Издушвали де що видят и изчезвали. Хората пропищели от мъка и безсилие. Властта, в лицето на турската полиция, не можела да се справи с тая напаст. В близките села имало случаи на изядени деца и откъснати ръце на жени.

  Българите почти нямали оръжие, но турците организирали ловни хайки и започнали да отстрелват по-големите глутници. Имало обаче един случай, при който били безсилни. Появил се някакъв свиреп звяр, вълк с огромна сила, хитрост и ловкост, който бил неуловим. Той така наплашил населението, че започнали да се разказват легенди за набезите и делата му. Сякаш бил неуловим от куршум. Появявал се изневиделица, разкъсвал де що види и внезапно изчезвал. Всявал страх и ужас в хората, които го видят, сякаш парализирал ума и волята им. Ловните групи насочили усилията си към него, но той все им се изплъзвал.

  Един ден, в средата на същата зима, каймакаминът* получил писмо от съседната, западна околия, с молба за помощ. Молбата била да се изпратят ловци до тамошните места, които да убият страховития вълк.

  Каймакаминът познавал всички ловци във Враца и след кратък размисъл пратил да повикат дядо ми и неговия брат. Те отишли в конака, седнали на широките миндери, изпили по три горчиви кафета и се съгласили с предложението на турския управник да помогнат за убийството на опасния звяр. Било им обещано, ако се справят със задачата, да получат по 50 сребърни меджидии** и султански ферман с разрешение за носене на оръжие до тяхната смърт. Последното било голямо благоволение за гяурите и те се съгласили.

  Една сутрин яхнали силните си коне, взели със себе си ловните кучета и новите, подарени им от каймакамина, австрийски ловни карабини. Тръгнали по засипаните със сняг пътища на запад в посока Мътница, там, където разправяли, че за последно бил видян легендарният звяр.

  По онова време горите и долищата около Мътница били стари и непроходими. Нямало я по-късната сеч и онези места били удобно място за развъждане на диви зверове. Привечер стигнали едно турско село. Хората били известени за тях и ги посрещнали, както подобава. Нагостили ги с турски манджи и сладки вкусотии, уредили им постелки и след като преспали нощта, ги изпроводили с молитви към Аллах за успех в лова. Придружавала ги малка турска дружинка, но тя била само колкото да ги насочва, за да не се лутат и губят.

  Срещнали две глутници с вълци. Успели да изтребят голяма част от тях, а привечер тръгнали обратно. Търсеният страховит вълк обаче не бил между другите вълци в глутниците. Оказало се, че бил вълк-единак. Започнало да мръква. Наближили горната махала и турските ловци се пръснали по домовете си. Преди да влязат в селото, трябвало да минат през един дълбок дол. Останали само двамата, дядо ми и неговият брат.
  Изведнъж единият от конете изпръхтял и започнал да рита. Другият се изправил на задните крака и зацвилил уплашено с оцъклени очи. Явно конете усетили присъствието на голям звяр. Двамата братя били едри и силни хора, буйни, с яки ръце и едри туловища. Те само това чакали. Успокоили конете, после заредили карабините, извикали яростно, като да ги чуе глухият дявол, и препуснали по ръба на дола, в посока, където предполагали, че се крие хищникът.

  Неочаквано пред тях се мярнал дебел клон на стар дъб. Братът на дядо ми не успял да го види и си блъснал челото с голяма сила в него. Главата му се сцепила и той рухнал от коня. Дядо ми се спрял. Навел се, повдигнал го, но оня вече бил издъхнал. От главата му останало червено петно от кръв и мозък.

  Разревал се от мъка и ярост дядо. Прегръщал брат си, зовял го, но той не помръдвал. Тогава изгряла луната. На фона на близка скала, пред него се появил силният звяр. Очите му светели в зелена светлина. От озъбената му, разпенена паст святкали едри, бели зъби. Три от ловните кучета го били обиколили. Хвърляли се на него, но напразно, той изщраквал със зъби и те отстъпвали панически назад. Едрият вълк имал ужасяващ вид.
  Дядо вдигнал глава, втренчил се в животното, захвърлил карабината, изревал нечовешки и се хвърлил напред.

  Двете силни същества, човекът и вълкът, се срещнали лице в лице. Човекът бил с голи ръце и ревял от ярост. Вълкът, озъбил хищна паст, налетял устремно и мълчаливо. Сблъскали се, счепкали и се запремятали в смъртоносна хватка из дебелия сняг. Мъжът успял да докопа вълчия врат. Стиснал го като с клещи. Животното се мятало, хапело де що докопа, ръка, крак, хълбоци. Човекът не усещал болка, стискал и стискал, колкото имал сила.

  В един момент усетил как едрото, сиво тяло се отпуска в ръцете му, зелените очи се размътили, а розовият език се изплезил от разпенената уста.

  Вълкът умирал удушен. Накрая човекът отпуснал хватката и легнал изнемощял на снега. В крайната махала турците чули шума от боя, запалили факли и тръгнали към мястото. Когато пристигнали, заварили брат да прегръща брата, да го милва и да плаче сърцераздирателно. До тях лежал бездиханният звяр с оцъклени очи. Помогнали му да качи на коня умрелия. Завързали вълка на един дебел клон и се спуснали към селото.

  Така завършила тая трагична история. Човешката ярост и гняв се събудили и умножили многократно от неочаквано настъпилата скъпа загуба. Не е имало сила, която да ги спре, дори стръвният вълк-единак.

  Турците от селото дали на дядо една волска кола, за да закара загиналия до Враца. Там каймакаминът устроил пищно погребение на починалия, при което били поканени трима български попове от старата черквица. Присъствали и турци. Накрая техният ходжа изпял и турската молитва, което било голяма чест за българин. Да, турците много уважавали храбростта и смелостта на човека. Отдали своето уважение за вечен покой на храбреца.“

  Така завърши разказът си моят дядо. Той вероятно беше чул за тая случка от баща си, а той от своя баща. Баба му, обаче, плакала и скърбяла кратко време. Тя била мъдра жена, знаела, че при един лов винаги се таи и някакъв лош шанс за ловеца. Нещастието, без да го очакват, дошло.

  После прегърнала сина си и го заклела никога да не хваща пушка и да не тръгва след ловен дивеч. Разпродала и кучетата.

  Оставила само едно, Белушко, което доживяло до дълбока старост. То било жив свидетел на трагедията. До края на дните си Белушко мразел вълците.

  Щом ги усетел през някоя тъмна, зимна нощ, завивал неистово и правел отчаяни опити да се освободи от каишката, с която бил вързан. Приличал на истински зъл вълк. Така си и умрял. Никой не го бил чул да лае, само виел и виел.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Каймакам или каймакамин (на турски: kaymakam, от арабски със значение на „наместник“) първоначално е титла в Османската империя за заместник на великия везир или на заместник на валията, когато те отсъстват. След реформите при султаните Махмуд II и Абдул Меджид става гражданска административна титла за управител на кааза (околия).

  ** Меджидия или меджидиè (на турски: Mecidiye) – стара турска монета, дробна на златната турска лира. Била е в обращение в Османската империя.

  .

• Полет МН17

   

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  

  Наджиб с привично движение въведе кода в транспондера, както му го подаваше украинския диспечер. „Какъв тежък акцент“, помисли си той, докато диспечера му повтаряше поредицата цифри. „Толкова ли не могат да намерят диспечер с по-добър английски?“ Малайзеца владееше английски от дете. Все пак страната му, като бивша Британска колония, все още следваше британските форми на образование и държавно управление. Английският език, станал част от историята на Малайзия, се говореше от повечето му сънародници, а в неговата работа – втори пилот на Боинг 777 на малайзийските авиолинии, беше и задължителен.

  „Аллах знае какво става сега там, на земята“, си помисли Наджиб. От новините на BBC, на които случайно попадна, превключвайки напосоки каналите на телевизора в хотела в Амстердам предната вечер, Наджиб разбра, че в Украйна се провежда антитерористична акция. Това съобщение накара Наджиб да се заслуша в комюникето. Като мюсюлманин той беше много чувствителен към станалото обичайно в последно време обединяване на религията му с терористи. Въздъхна спокойно като разбра, че този път терористите нямат никакво отношение към правата вяра.

  Наджиб беше убеден, че насилието е несъвместимо с вярата и болезнено възприемаше всякакво упоменаване на вяра в контекста на агресия. „Не може искрено вярващ човек да отнеме живот, независимо каква е причината. Тези хора долу на земята са затънали в безверие и не виждат светлината на вярата“ – помисли си пилотът.

  Диспечерът от земята се включи отново и на ужасен английски започна да дава на Наджиб параметрите на въздушния коридор, по който Боингът трябваше да премине над Украйна. Височина трийсет и три хиляди фута – предаваше Наджиб на командира на полета, посока двайсет и шест, широчина на коридора четиринадесет километра.

  „Четиринадесет километра? Сигурен ли си?“ – запита го Рали, първият пилот. „Наистина – помисли си Наджиб. – Широчина на коридорите от порядъка на четиринадесет километра има само над големи летища и на височини под десет хиляди фута.“

  „Този говори ужасен английски“- каза той на Рали. „Сигурно е казал forty, а не fourteen.”

  “Това прилича повече на истина“ – отговори Рали. „Какви ще са тези терористи, та зарад тях да променят правилата за движение на трийсет хиляди мили?“. Той завъртя щурвала и Боингът промени курса на двайсет и шест.

  Долу в диспечерската, Иван Петренко се беше изпотил и на места, на които никога не си беше и помислял, че човек може да се изпоти. Завършил диспечерски курсове преди шест месеца, той вече трябваше да води до трийсет самолета едновременно през най-неспокойното въздушно пространство на планетата. С разпореждане на Президента много от старите и опитни диспечери бяха мобилизирани. Иван разбираше много добре, че това е правилно. За младия украинец нямаше по-страшно бъдеще за страната му от това да е поробена от московските дяволи. Ако трябва той ще води и петдесет самолета и ще работи без почивен ден, за да може най-добрите специалисти да помагат на армията за защита на Родината. „Сега, когато цялата мощ на НАТО е на наша страна, имаме невероятния шанс да се отървем от този вековен гнет“ – си помисли младежът. „Един ден страната ми ще бъде свободна. Тогава аз ще взимам достойна заплата в евро или долари, а не в тия гнусни гривни, които не стават за нищо. Може би и аз един ден ще мога да се кача на самолет и да отида някъде на екзотично място. Защо не и да посетя Малайзия – там, накъдето лети сега този Боинг?“. Мечтите му бяха прекъснати от пилота на следващия самолет – полет 211 на Британските авиолинии, който искаше коридор над Украйна на път за Делхи.

  Петро Донской надигна чашата с кафе. Караше извънредно дежурство в радиолокационната станция на Украинската ПВО. Дежурствата ставаха все по-трудни. Руснаците използваха най-модерна техника за объркване на радиолокацията. Ползваха и самолети за прехвърляне на хора и техника. Американците разбира се помагаха, но техните системи за разпознаване не се стиковаха добре с руските, с които беше въоръжена Украинската ПВО, което създаваше непрекъсната възможност за грешки. Петро беше опитен диспечер. Рядко неговите сигнали се оказваха лъжливи. Украинските изтребители бяха свалили руски самолет по негов сигнал, а други два се бяха отклонили от битка и скрили на руска територия. Петро изведнъж усети, че нещо не е наред. Екранът беше привидно спокоен и малките зелени точици на него, всичките бяха известни пътнически самолети, не представляващи опасност. Петро се загледа по-внимателно. Боинг 777 на Малайзийските авиолинии се проследяваше поне на четиринайсет километра извън коридора си. „Да“ – помисли си Петро. „Вие сте хитри московски дяволи, но няма да можете да измамите обиграните ми очи.“ Та това е обикновена маскировка. Боингът сигурно има закъснение и ще се появи в коридора си след около петнадесет минути. Сега обаче там по всяка вероятност се намира руски транспорт. „Няма да стигнеш, където си тръгнал, москал“ – си помисли Петро и натисна алармата.

  След три минути шум от мощните турбини на изтребител Су-34 разцепи небето над радиолокационната станция. „Няма да стигнеш“ – повтори Петро на глас.

  Сергей Боевой беше на бойния си пост на грницата с Украйна. За пръв път в живота си двадесетгодишният руски младеж значеше нещо. Той беше роден в годините на перестройката. Израсна в страна, неуморно ограбвана от бивши месни партийни величия, които сега всички наричаха олигарси. Израстна бомбардиран от реклами на скъпи коли, които не можеше да си позволи, красиви жени, които не бяха за него, екзотични почивки, които можеше да види само на картинка. Израсна заобиколен от безизходица, водка и смърт. Израсна, не знаейки гордостта да бъде Руски човек. Загуби баща си закономерно рано. Та средната продължителност на живот на руските мъже е петдесет и шест години. Значи беше нормално баща му да умре от цироза на петдесет и осем преди година. Сергей нямаше пари, нямаше коли, нямаше работа и нямаше перспектива. Той не значеше нищо за своята държава и значи не значеше нищо за самия себе си. Всичко се промени обаче, когато чу речта на президента Путин за Крим. Най-сетне. Русия се събужда. Тя има нужда от своите мъже и жени. Тя няма да е повече слугиня на Запада. Олигарсите ще трябва вече да знаят – в Москва има Стопанин. Нека треперят оялите се на гърба на руския народ кърлежи. Парите им за Стопанина са пепел. Същата пепел, както пепелта от лулата на Сталин.

  Сега Сергей е нужен. Той воюва за Нова Русия. Той воюва за Новорусия. За правото да се нарече гордо Руски човек. От огньовете на Бялата и Червената империи се роди като феникс отново Тя – Матушка Русь. И Тя има нужда от него – Сергей.

  Той е част от групата за управление на подвижната ракетна система Бук. Тя е плод на руския военен гений. Толкова е мобилна и ефективна, че в момента е най-търсеното оръжие в целия свят. Карайте си БМВ-тата. Подигравахте се с москвича и ладата. Подигравайте се сега и с Бук. Хайде, подигравайте се. Само че трябва да сте се отдалечили първо на поне двайсет километра, защото ако сте в зоната на поражение Бук ще ревне като събуждаща се мечка, ще разцъфне с цветята на ракетните двигатели и след броени секунди там където сте нищо живо няма да оцелее. Подигравайте се.

  Радарът изписка. Беше засякъл Су-25, придвижващ се в източна посока. Сергей се напрегна и ръката му замръзна над копчето. Ето сега, още малко търпение. Су-то влезе в обсега на Бук. Сега! „Получай, предатель!“. Над главата му изрева ракетният мотор на една от ракетите на Бук. Оттук нататък, тя сама щеше да се ориентира по топлината, излъчвана от двигателите на жертвата си.

  Пилотът на украинския Су-25, Данило Никитич, беше опитен летец. Самолетът на екрана му беше без съмнение Боинг 777. Точно възнамеряваше да даде отбой до наземните служби и воят на сирената, предупреждаваща за ракетна атака, се вряза в мозъка му. Професионалният военен пилот действаше инстинктивно. Инстинкт, изработен с дълги часове тренировка и закрепен в реална бойна обстановка. Инстинкт безпогрешен. Последва избягваща маневра и ответна ракета, насочена към неизвесния нападател, която след секунда разцепи въздуха. За част от секундата украинската ракета засече топлината от двигателите на Боинга и се насочи към него.
  Ракетите на системата Бук никога не пропускат целта си. Ако в близост не работеха двете огромни турбини на Боинга, Данило беше обречен. Насочващата система на Бук потърси отново и намери топлина в стратосферата. От двата налични обекта, съгласно заложената програма, тя избра този, който беше по-голям – Боинг 777.

  Малкият Уле за пръв път се качваше в самолет. Мама и тате заедно с него решиха да отидат на почивка в Малайзия. Да оставят зад себе си дъждовното и студено амстердамско лято и да отидат на слънчевите екзотични плажове, за които Иван Петренко – украинският диспечер, толкова мечтаеше. Таткото на Уле не беше олигарх. Той работеше в болницата за социално слаби в Амстердам. От две години не беше взимал отпуска. В момента, в който двете ракети разкъсаха тялото на Боинга, Уле беше заспал кротко, както и надлежи на еднотригодишно момченце, сгушен в прегръдката на Мама. Той стискаше в ръчички пухена играчка Панда. Много харесваше пандите.

  След три дни специалист от международната комисия за разследване на аварията в търсене на черните кутии на Боинга намери откъсната малка ръчичка, все още стискаща опърлена пухена играчка – Панда. Телата на Мама, Татко и Уле бяха разкъсани на хиляди парченца и разпилени над територия от десетки квадратни километри. Нямаше вече начин те да бъдат събрани заедно. Международният специалист професионално отмести поглед. Все пак той търсеше черни кутии. Целият свят искаше да знае какво се е случило с полет МН17. Целият свят търсеше виновен.

   

  .

   

• Без постоянен адрес

  

  И сто пъти да се повтори една лъжа,
  тя става стократна неистина само.
  Но на мен за излъганите не ми е жал:
  те на свой ред другите ще измамят.

  Здравият смисъл всъщност е сит корем,
  който не вижда, не мисли, не чува.
  Човек може да бъде осъществен
  и в празния смисъл на думата.

  Днес сякаш е проява на лош вкус
  да кажеш истината пред хора с вкусове.
  Те знаят репликите си наизуст
  и лъжат повече
  от изкуство.

  Но да се види далеч напред
  не става с гледане отвисоко.
  Доброто и злото нямат адрес,
  защото винаги са наоколо.

  Светът постоянно е разделен
  на две относителни половини.
  И ние трябва лично да изберем:
  да живеем
  или да не се минем.

   

  Славимир Генчев

• <<
• 1
...
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
...
• 81
• >>