Всичко от литература

литература

• Глухарят

  Разказ от Добри Карабонев*

  .

  

  Когато се спомина старият Найдо, всички у селото се стреснаха и замислиха за Глухаря, сина му. Така му викаха, защото беше глухоням. Някой казваха, че така се родил, други, че като малък се уплашил от нещо. Каквото и да беше, момчето си беше глухонямо. Докато баща му си беше жив, го държеше все около него. Където и да отиваше да работи, водеше и него. Ама той си му беше и от полза. Снагата му бе набита, здрава. Ръцете му – едни едри и яки. Сам влачеше пет-шест метрова греда. Млад беше още, скоро мина трийсетте, но си беше и младолик. Казваха у селото, приличал целият на майка си. Била хубавица. Поболяла се като разбрала, че детето й ще остане нефелно. С Найдо обиколили сума ти доктори. Та и у Софията седели цел месец у болница. Уж имало надежда, ама те, момчето си порасна, майка му си ойде, те сега и баща му. А он още се гуши и мучи като шугав.

  Поживяха двамата без стопанката близо десет годин. Найдо беше дърводелец. Добър майстор. Всичко му идеше отръки. Наемаше се сам да дига къща. Глухаря помагаше, гледаше го в очите и само влачеше – дъски, мертеци, талпи, подпори. С поглед се разбираха с баща му. Вечер често след работа на път за вкъщи двамата се отбиваха до селската кръчма. Найдо присядаше до некоя маса, поръчваше си една ракия и се включваше в бистренето на политиката. През това време Глухаря седеше кротко на ниския дувар отстрани и по навик шареше с очи.

  Една такава вечер Найдо пак бе заседнал на ракийка и приказки, а Глухарят стискаше едно лимонадено шише, приседнал както винаги на напечения през деня от слънцето дувар. Гледаше разсеяно по масите и си кротуваше. Но когато Стойна кръчмарката тръгна да събира чашите, той се размърда на топлия зид и стана неспокоен. Снагата й отдавна привличаше очите му и те шареха жадно по нея. Чудеше се къде да ги задържи. Дали на разлюлялата се буйна гръд или на поразголените бедра, които се белваха на всяка нейна крачка. Синята престилка, която бе облякла, никога не бе закопчана до долу. А когато се обърнеше с гръб и тръгнеше между масите, високият й задник така се люлееше и потрепваше, че на него му ставаше топло-топло, та чак се изпотяваше. Всяка вечер чакаше с нетърпение кога ще излезе иззад стария тезгях и ще разлюлее пищната си гръд срещу него.Чакаше я настръхнал, готов да я изпие с очи. И сега я гледаше захласнат как се върти около масите. Наливаше от едно шише на всички ракия и закачливо се смееше. Дойде и при него, подаде му празна чаша и му наля. Той се опита да каже, че не пие и ръкомахаше с ръце. Но Стойна се присегна и хвана с длан главата му: “Имам рожден ден, искам да пиеш… за мое здраве “- гледаше го в очите и бавно му говореше. Разбра я. Поклати усмихнат глава и отпи голяма глътка. За първи път пиеше алкохол. Задави се и се разкашля. Стойна се засмя и разроши косата му. Смехът й звънтеше над мръкналото село. Глухарят не го чуваше, но го усещаше, по свой си начин. От този ден той всяка вечер нямаше търпение да зърне Стойна. Топлата й длан не спираше да пари бузата му.

  Затова, когато в кръчмата се появи един странен мъж, Глухарят застана нащрек. Другоселец беше, неколцина го беха видели да иде по долнио пат, през малкото мосте на реката, дето делеше двете села. Глухарят го бе забелязал още първата вечер. Не знаеше откъде се появи, а и не можеше да разбере. Но пък на втората вечер още бе видял как Стойна кълчи снага около него и се кикоти. Хич не му хареса това. Ако някой го беше видел, щеше да забележи, че е присвил устни и мачка нервно капата с големите си ръце.

  Оная вечер другоселецът пак беше у кръчмата. Както винаги бе седнал встрани, под сенката на големата круша. Бе поръчал първата си ракия и някаква салата, и кротко си пиеше. Но когато Стойна му донесе следващата ракия, той я придръпна за ръката и нещо й шушна. Смехът й звънна закачливо и тя завъртя високия си задник между масите. Съселяните на Глухаря отдавна беха разбрали накъде иде работата. И докато на тях им бе интересно, то на него му идеше да вие. Не можеше да се помири А и когато по-късно видя как ръката на другоселеца погали разголеното бедро на Стойна, той не издържа, стисна ръцете си до болка и бавно се изниза от кръчмата. Сам не усети как бе стигнал до малкото мосте над реката. Сгуши се в храстите с насълзени от мъка очи.

  Не разбра колко бе преседял в тъмното, а и не знаеше какво да стори, но много го беше заболяло. Когато се надигна да си тръгва към селото, съзря по пътя да иде човек. Фигурата му се клатушкаше в тъмното право към него. Глухарят приклекна, за да не го види, и реши да изчака да мине. Беше мъж, доста пийнал. На мостето се подпре на парапета и зарови в джобовете си. В устата му висеше незапалена цигара. Имаше пълнолуние, та нощта бе ясна и освети лицето му. Глухарят бързо позна мъжа. Беше другоселецът. Нещо се надигна в него и той се разтрепери. Позачака малко, след това се изправи бавно със стиснат в шепата камък. До мъжа я имаше десетина метра, я не, но го уцели право в главата, отзад. Той застина за момент и понечи да се хване за удареното място, но тялото му се отпусна назад и се превъртя през парапета.

  Намериха го на другия ден, чак подир обяд. Беше ранна есен и коритото на реката се бе сбрало. Отстрани имаше каменяк и гнили коренища. Беше се проснал на каменяка. След направеното разследване установиха, че ниският парапет на мостето и количеството алкохол са причина за смъртта му. От тогава минаха няколко месеца. Глухаря всека вечер присядаше у кръчмата, стискаше лимонаденото шише и чакаше Стойна да излезе иззад тезгяха. А когато срещнеше очите й, се усмихваше и свеждаше засрамено глава. Дали бе разбрал, че бе убил човек заради нея… Май никога нямаше да разбере. Тя също.

  *
  Баща му беше здрав, кабаклия мъж, ама на, заболе. Нещо го ядеше отнетре и не му даваше мира. Изпи го пустата болест, залине. Оная заран комшията го намерил паднал до плето у градината наземи и си ушел. Проводиха го в селските гробища. С добро го помнеха, та затуй почти цело село се нареди след катафалката. На гроба, забол нозе до ковчега, Глухарят тъжно приемаше съболезнованията… Хората му стискаха ръцете, потупваха го мълчаливо и отминаваха. А когато до него се изправи Стойна, той потръпна… Наведе глава и сбра яките си длани. Тя се присегна и ги обхвана с нейните. Опита се да срещне очите му, но той бе залупил главата надоле и замрел… Стойна искаше да му каже нещо, но знаеше, че няма да я чуе. Тогава тя повдигна ръка и го докосна, погали го леко по бузата и за миг я задържа. Сълзите му потекоха като две малки ручейчета и намокриха ръката й. Тя бавно я свали и замислено се отдръпна. Когато след няколко крачки се обърна назад, видя мокрите му очи да гледат след нея. Тя се извърна и продължи замислена, стана й мъчно за това осиротяло момче.

  *
  Стойна преди три години живееше у градо. Доде си на село, след като мъжът й се запиля някъде по чужбината. Майка й си беше на възраст, та си доде при нея. Да си я гледа. Така поне казваше тя, ама у селото говореа друго. Била ялова, не можела да прифане. Та май мъжо затуй бегал. Хорски приказки, ама какво е, она си знае. Макар и да бе превалила вече четиридесетте, си беше баш у силата. Едрогърда, изправена, с висок крак и стегната у кръсто… Градските маниери, дет беше прифанала, й идеха отръки. Говореше си джаста-праста и хич не си отбираше думите кога не е на кеф. Малко беха мъжете у село, дет се осмеляваха да й подхвърлят това-онова. Държеше ги на разстояние, за радост на жените им. Ако искаше да се държи с некой мъж малко по така, то тя си го избираше. Но най-интересното беше, че от как дойде Стойна, селото се промени. Като че ли се събуди от зимен сън. И всички говореха за Стойна. А кога се разбра, че се зафанала да отвори запустелата кръчма, селото забръмча като кошер. Мъжете накривиха капи и потриваха ръце, а жените сбраха вежди неодобрително. Но когато след три месеца се отвориха вратите на старата, вече нова кръчма, цялото село се изсипа да я види. Оттогава, вече три години това беше най важното место у село. Та даже и кмето си определяше срещите у кръчмата. Стойна му бе турила на една маса у кьошето едно “РЕЗЕРВЕ” и хората си знаеха. Масата на кмето. А през летото у градината пред кръчмата бе най-убаво. Една стара круша и две ябълки правеха дебела и прохладна сенка.

  Не се оправдаха одумките, че не ще заработи кръчмата. Все си имаше хора. Кой на бира, кой на ракийка, винце или лимонадка, а за по табиетлиите Стойна правеше и скара. Злите езици у село заговориха, че идвали заради нея. Особено мъжете. Примамвала ги с големите си гърди и поглед на градска кокона. Имаше бая нещо верно в това, ама как да го спреш. На щтрек бяха тези жени на по-младите мъже, защото много време мина, а още не се бе зачуло има ли си Стойна некой маж, или не. ”Тая яловица ще ги прикотка като нищо” – одумваха я и не спираха да я дебнат. Тя от своя страна ги усещаше и им чинеше сеир. Знаеше тя кога и как стават тия работи. То, че требеше некой маж да я поомачка от време на време, си беше ясно Некой пат не се траеше, снагата й се заливаше с топли вълни и не й даваше мира. За туй си имаше у кръчмата едно малко стайче, в което криеше от селските погледи нейните мъже в живота. Засега само тя си ги знаеше. Но напоследък се бе замислила, требе й маж, който освен у кревато, да й помага и у животo, а засега у селото таков немаше.

  *
  След погребението на Найдо, Стойна тръгна направо към кръчмата. Чакаше да докарат стока от градо, та требеше да си е там. Докато вървеше към центъра, на няколко пъти се замисли за Глухаря. Все й се привиждаха тъжните му очи. “Вече е пълен сирак – мислеше си тя – дали го осъзнава…“. То това момче си бе станало отдавна голем мъж, ама те, живото му е отредил да страда. Тоя недъг го държеше настрани от хората. Като се чу за смъртта на баща му, в селото започнаха да се питат какво ще стане сега с него. Кметът и той вдигаше рамене… ”Ще мислим заедно “ – викаше той. – Ще му помагаме.” Ама как и с какво, не казваше. Но на Стойна започна да й се върти една идея. И докато да дойде камионът, започна да я обмисля… В кръчмата си требеше помощник. И то мъж. Имаше си хамалогия. Верно, като дойде камионът, местните пияндета помагат. Ама си не е работа да разчита на тях. Реши да вземе Глухаря да й помага. Щеше да й е трудно с приказката, ама… реши се да го пробва.

  Още на другио ден у привечер, като го виде да седи на дувара, намисли да намери сгоден момент и да отиде при него. Час по-късно взе една бира и една чаша и излезна в градината. Седна на масата до дувара и срещна погледа му. Повика го с ръка и му посочи стола до масата. Той послушно дойде и седна. Тя наля малко от бирата в чашата си и бутна бутилката към него.

  – Бог да прости баща ти – заговори му бавно и вдигна чашата. Отля малко наземи и отпи – добър човек беше бай Найдо, затова и целото село го изпрати.

  Глухаря гледаше право у нея, следеше движението на устните й, и така разбираше какво му казва. Отсипа и той малко от бирата и мълчаливо си пийна. Навлажниха се очите му, та приведе леко глава. Стойна се присегна и сложи ръка върху неговата. Изненада го и той вдигна главата. Две сълзи тежко тупнаха на масата пред него.

  – Мъчно ти е, знам – заговори му бавно Стойна – нема как да е друго, тейко ти е това. Но таков е живота, требе да го приемеш, старите си отиват. Иска ни се да не е така, ама не е.

  Стойна помълча малко и като го виде, че се поуспокои, му каза какво е намислила. Не требеше да му повтара. Той всичко разбра що му каза. Личеше по лицето му. Докато му говореше, он само кимаше глава и издаваше по некой звук.

  Само след неколко дена, на съселяните на Глухаря им направи впечатление, че той се завърте постоянно из кръчмата. Отначало мислеха, че помага нещо временно, но след некой ден вече клатеха одобрително глави. Някой даже влезнаха вътре да питат Стойна. Даже и кметът се отби специално един ден, да се увери сам, истина ли е това, дет се говори из село.

  – Браво, Стойне – потупа я по рамото той. – Това момче ще ти е от голяма полза. Мислим, дека тук му е местото. Таман ще поразкараш пиандетата около кръчмата. По цел ден се въртат наоколо и чакат да свършат нещо за по една ракия. Не ти требат.

  *
  Почти месец вече как Глухарят работеше при Стойна в кръчмата. Личеше, че му харесва. Сутрин отваряха в единайсе, но той още в десет беше седнал на дуваро и я чакаше. Каквото му заръчаше, бързаше да го свърши и с поглед питаше за нещо друго. А и работеше чисто, подредено, да му се неначудиш. Изведнъж се виде, че нема толкова работа в кръчмата. А на него му се работеше. От толкова неща я отмени, че тя се усети като шеф. Дори и чашите и чиниите вече ги миеше той. Сам започна една вечер. Докато тя прехвърляше сметките от касата, той се беше размил. Но от бързане се бе намокрил здравата. Като го видя Стойна, се разсмя. Откачи гумената престилка от закачалката и му я сложи. Но докато го завързваше отзад, неволно на няколко пъти опря големите си гърди у гърба му. Отначало не се усети, но като го виде, че бе примрел до мивката и не мърда, се усмихна. И сякаш да се увери, че не се лъже, прокара длани отпред да приглади престилката и опря нарочно гърдите си в него. Видя как цялото му тяло подскочи като ударено от ток, а до слуха й достигна тих и продължителен стон. Тази вечер тя виде мъжа у Глухаря. Запали цигара и докато той миеше с гръб към нея, тя дълго го наблюдава.

  На другия ден вече го гледаше с други очи. Не пропускаше сгоден момент да хване ръката му, да се опре “случайно “ на рамото му или да го потупа одобрително за нещо. Женският инстинкт й подсказваше, че той жадува и чака ласките й. Личеше, че досега не е бил с жена. Вълнуваше се открито. Търсеше и той близостта й. Гледаше да е все около нея, ако може да я докосне, да срещне очите й. Мъжкарят в него нарастваше и не му даваше мира. Странно и възбуждащо бе всичко това и за опитната Стойна. Желанието й да усети у това момче мъжа се не траеше вече. Подир обеда очите й пак минаха по изправеното му младо тяло. Подпряла се на тезгяха, го гледаше издалеко и си мислеше: “Пустио му недъг, само туй му е кусура. Иначе е маж по мерак… ама па що му пречи – навиваше се тя – тия, дето говорат, да не са по-маже от него “ – каза си и въздъхна. Часовникът на стената чукна два след обяд. Тя се изправи бавно и приглади снагата си. Отиде до вратата и завъртя табелата на ”ЗАТВОРЕНО”, след това врътна ключа. Мина покрай Глухаря и го подръпна за ръкава. Той остави празната каса и послушно тръгна след нея.

  *
  Ако малкото стайче в кръчмата можеше да говори, щяхме да разберем как вече от месец време двамата горещо се отдаваха един на друг. Стойна не си спомняше досега да бе милвана, прегръщана и целувана от мъж така. Почти през ден обедната почивка се превръщаше в ненаситен любовен ритуал. А тя не можеше да познае себе си. Бе се отдала на този млад мъж тялом и духом. И ако преди един месец тя го поведе към стайчето, то сега той я водеше за ръка.

  Нямаше как да остане скрито-покрито това, което ставаше между тях. В село се зашушука, агенцията се раздвижи и Стойна отново оглави водещите новини.

  – А ма, Стойно, свършия ли мъжете у село, та се зафана с Глухаря – изцепи се веднъж Бончовица, застанала отпреде й.

  – Епа, като те гледам как си залинела, требе да са свършили – подхвърли й Стойна и я остави да гледа след нея с отворени уста.

  Но Бончовица не знаеше, че само след месец щеше да зине като за световно. И не само тя. Селото пак щеше да забръмчи като кошер и Стойна отново щеше да влезе в топ новините. Защото това, което й каза докторът в града, не изненада само нея.

  – Докторе… да не бъркаш нещо – търсеше думи от изненада Стойна в лекарския кабинет.

  Хич не бъркаше докторът. Стойна беше забременяла. След близо четиридесет години и куп мъже в живота, това си беше чудо. Даже и не се замисли, когато от припърженото олио започна да й се гади, а коремът й се бунтуваше и не приемаше някои храни. Почти седмица и нещо упорства и пиеше разни хапове. Но накрая не издържа и хвана реиса за града.

  Когато се върна у село, отиде направо у черквата. Попа като я виде застанала на колене със свещ в ръка, се прекръсти. Досега не бе я виждал в божия храм.

  *

  Откакто се разбра, че Глухарят ще става баща, у селото лека-полека започнаха да си го наричат по име. Изведнъж той стана един от тях. Незабележимият досега Илийчо Найдин сякаш изникна отземи. Поздравяваха го и дори ръка му подаваха. Отначало това го изненада, а новото отношение към него малко го насмете. Но постепенно свикна и дори започна сам да поздравява. Кимаше с глава, усмихваше се. Промени се. Хората го гледаха и цъкаха с език: ”Бре, тая Стойна каква добрина стори на това момче…” – Не спираха да клатят учудени главите си и го поздравяваха с усмивка.

  А Стойна едрееше сякаш с часове. Коремът й упорито се напъваше да изскочи пред големите й гърди. В селото зевзеците започнаха да правят залагания. За момче, за момиче, или близнаци. Тя по цял ден ги слушаше у кръчмата и й беше весело и забавно. Жените от селската агенция я наобикаляха често, нетърпеливи да научат нещо от нея. Но тя се бе зарекла, докато не се роди детето, да не говори за него. Упоритата Бончовица обаче не я свърташе и току се гледаше да я пресрещне и заговори. Белким се изпусне нещо. Една вечер пак беа застанали трите. Бончовица, магазинерката и попадията, и търпеливо я изчакваха да мине покрай тях.

  – Здравейте жени, не сте ли окъснили – реши да ги поздрави и каже нещо Стойна.

  – Епа, думаме си тука – започна Бончовица – това, онова, па и за тебе се сетийме. Нали сите сега у село чекаме да се роди най-убавото бебе.

  Бончовица бе скръстила ръце и дяволито се усмихваше. Магазинерката поздрави и се зафана да оправя забрадката си, а попадията й се усмихна и смутолеви: ” Така е, Стойне, така…”.

  – Ама, Стойне – продължи Бончовица все така хитровато – що ти каза докторо у градо… Оно това твое чудо требе да си има некакво обяснение.

  – Епа що – усмихна се Стойна и изтърси – Рече, че въпросо бил у размера.

  – Каков размер ма? – застина Бончовица от неочаквания отговор.

  – Еми каков… таков… Каза, че размерът имал значение – подхвърли пак Стойна.

  – Верно ли, ма Стойне – изпусна се магазинерката и побърза да сложи ръка на устата си.

  – Епа… щом рече доктора… требе да е верно – направи се на замислена и сериозна Стойна, а отвътре я напуши смях. Попадийката и магазинерката беха зяпнали срещу й. Побърза да си тръгне… – Айде со здраве.

  Когато отмина малко, се обърна леко назад и ги виде скупчени и трите оживено да си говорят. “Селото вече има новина и новинарският екип трескаво я редактира” – каза си Стойна. Стана й весело, забърза да се отдалечи, че да не вземе да се разсмее на глас.

  *

  Рано на пролет Стойна роди едно хубаво момченце. Бе одрало кожата на Илийчо. Цялото село се зарадва. И нямаше как да не го стори, след като това събитие бе така чакано. Едвам изчакаха мама Стойна да се съвземе след раждането и да отвори кръчмата. А когато това стана, настъпи голяма веселба. Стойна си бе обещала да изпече три агнета пред кръчмата и пиене кой колко може да носи. Селският оркестър сам се инсталира отпред и стана чуден празник. Застанал до Стойна, кметът гледаше извилото се голямо хоро и заглаждаше доволно мустак.

  – Стойне, отдавна у село не е имало такава веселба – каза той, клатейки глава. – Май че у моьо мандат това ше си остане най–големото събитие.

  – Епа още не ти е свършил мандато – рече му Стойна – що бързаш, нищо се не знае.

  – Знае се, Стойно-о-о…, знае се. Гладна мечка хоро не играе – каза кметът и сложи ръка на рамото й – ами дай да те направим един кмет, та белким живне и нашто село.

  – Не се майтапи, кмете, да не вземем да се замислим – почти на сериозно му каза Стойна.

  Двамата се засмяха и тя го хвана под ръка. Все още и беше трудно ходенето. А така й се играеше хоро. Особено като знаеше,че това е за нейната рожба. Вървеше до кмета и си мислеше: “Да ми е жив и здрав. На всеки рожден ден ще има музика и хоро.” Каза си и погледна към количката, която бе на видно място отпред, огрята от оскъдното пролетно слънце.

  Преваляваше следобед. На селския площад продължаваха да се черпят за бебето на Стойна. Времето все още беше хубаво и топло. Селската музика не спираше да думка. Гълчавата бе голяма. Макар и не толкова дълго, както преди, хорото пак се виеше. Деца се гонеха, разнасяйки шишета безалкохолно. Илийчо правеше усилия да събере разхвърляните бутилки по тревата, пълнеше касите и ги внасяше вътре. Когато внесе поредната каса с празни бутилки в склада, едно момиченце дотича при него и му показа, че бебето плаче. Той се усмихна, погали момиченцето по дългата косица и забърза към количката. Наведе се и вдигна своя син. Прегърна го и направи опит да го успокои. Гледаше личицето му, а детският плач напираше в ушите му. Беше му странно. Стори му се нещо нередно, неестествено. Потърси с очи Стойна и я видя в края на градината с кмета, попа и още няколко хора. Вдигна ръка да я повика, но тя беше с гръб към него. Детето продължаваше да плаче и да пълни ушите му със странния си шум. Той отново погледна към Стойна и бавно раздвижи устни. В главата му бучеше плачът на детето, примесен с името на майка му. Той постепенно отдели името и започна бавно да си го повтаря, докато не го чу в ушите си. Загледан в далечния гръб на Стойна, усети някаква тежест в гърдите. Наведе глава към сина си, след това отново потърси с очи Стойна. От устата му се чу някакъв звук, отначало тих, после малко по-силен, след това затихна, успокои се за момент и изведнъж от гърдите му излетя като снаряд силен вик. Беше стряскащ, гръмогласен…. Отначало се чу продължителното и нарастващо по сила с-с-с-с-с-с-с…С-С-С-С…, докато изригна и отекна в една единствена дума…. СТОЙНО-О-О-О-О-О-О-О…

  Сякаш гръм удари на селския площад. Музикантите спряха да свирят, а хората стреснато се обърнаха към него. Прегърнал своя син , той гледаше към майка му и вече по-тихо повтаряше: Стойно… Стойно… Стойно… Искаше да каже още нещо, но пустите думи не излизаха от устата му. Гълчавата допреди малко бе замряла. Стана толкова тихо, че се чуваха само прелитащите врабци над главите на хората. Всички погледи бяха към него. Той пък сякаш не виждаше никого, освен Стойна. Прегърнал с две ръце сина си, бе устремил цялото си тяло към нея и с широко отворени очи продължаваше тихо да я вика: Стойно… Стойно…. Сложила ръка на устата си, Стойна се бе извърнала към него, а от очите й бликаха едри сълзи. Те мокреха лицето й и се стичаха в наедрялата й пазва. Занемяла, тя бавно тръгна към него. Протегна ръце, взе рожбата си и отпусна глава на рамото му. Той я погали по косите, след това изправи бавно главата й и започна нежно да забърсва сълзите от измокреното й лице. Сякаш селският площад бе опустял, чуваше се само лекият ветрец, минаващ през старата круша, и шепотът на Илийчо.

  Стойно.. Стойно… – шепнеше той, вече усмихнат, и продължаваше да гали мило лицето й. Мушнал малката главица в пазвата на мама, бебокът цокаше с устни и търсеше млякото си. Вгледали се в него, двамата се прегърнаха усмихнати и тръгнаха към кръчмата.

  Застанали един до друг, кметът и попът гледаха мълчаливо след тях….

  – Кмете, да знаеш, това село е от Бога благословено – наруши мълчанието селският поп и за кой ли път се прекръсти днес.

  – Попе, много ми се иска да ти вярвам – почеса се по оголялото теме кметът – ама щом ти го рече, така да е.

  – Така е, кмете, така е… – отсече попът – у секо село чудо не става.

  “Прав е попът – мислеше си кметът – кой се е надявал Глухарят да проговори някога? Де да бе жив старият Найдо, да го види и му се порадва.”

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Разказът е написан в Чикаго през 2011 г.

• Девойко, мари хубава

  Разказ от Сашко Александров

  .

  Някои хора с присъствието си
  оставят ярка диря в нашия живот
  така, че дори когато ги няма,
  спомените за тях живеят
  някакъв свой живот,
  който дори и да искаме
  не можем да променим.

  .

  Нашият край е беден, може би най-бедният в България. Моето родно село Паволче не прави изключение, макар че напоследък няколко мафиотски тузове изкупиха евтино парцели и вдигнаха приказни дворци. През 60-те години обаче селото ни беше малка планинска махала от четиридесетина схлупени къщя, накацали по каменист хълм в подножието на дивите отвесни скали на връх Околчица. То бе населено с отрудени хорица без поминък и препитание. Една трета от тях ровеха каменистата и бедна земя под селото и садяха боб и картофи. Другата част пък развъждаха кози, които с хлопките си по цял ден огласяха района. Имаше и двама пастири, които в ранни зори повеждаха пъстрите кози стада нагоре към Йолковица и Патлейна. Те минаваха по разкаляните улички и подвиквайки подсещаха стопаните да изведат своята стока за паша.

  През 63-та година ме бяха съкратили от врачанското автостопанство и, чудейки се какво да правя, реших да се върна на село. Дойде ми на ум да събирам козето мляко из селото и със старата магарешка каручка на баща ми да го карам на пазара във Враца. Не беше много доходна тая работа, но поне имаше пари за хляб, захар и сол. След няколко такива слизания до града булката ме подсети да разширя асортимента с пресни яйца. Тя минаваше по съседките, купуваше евтинко яйца, а аз ги продавах заедно с козето мляко. Гражданите много обичаха пресни яйца и стоката ми се свършваше за няма час. При първото прекарване на яйцата обаче голяма част от тях се изпочупиха поради неопитността ми в транспортирането, но това е друга тема за разговор.

  Сега искам да разкажа за Кара Кольо – оня, родопчанина, който с гайдата си и необикновения си поминък внесе промяна в ежедневието на съселяните ми. Интересно нещо! Някои хора с действията си успяват да оставят ярка диря в живота ни, а когато вече ги няма, за тях винаги се разправят истории с повод и без повод. Такъв беше споменът ми за тоя корав родопски българин.

  Зимата на същата тая 63-та година се случи снежна и мразовита. Някъде след Ивановден, привечер, се връщах с каручката от Враца. По пътя ме застигна снежна буря. Едва вървях през големите преспи. Магарето спираше, ревеше уплашено и не искаше да продължи. Криво-ляво стигнах първите къщи на селото и реших да се отбия в малката кръчмичка на дядо Петко, за да се постопля с една юска греяно вино и да се поразговоря със съселяни. Влязох. Вътре почти нямаше посетители. Двама възрастни мъже бяха седнали край масата до камината, бяха запалили цигари и тихо си говореха нещо. Познавахме се и аз без колебание седнах до тях. Дядо Петко донесе виното заедно с една чиния препечена сланина.

  Тъкмо си казахме първите думи, когато чух пред входа на кръчмето да подрънкват меко медени звънчета. Вратата се отвори и заедно с вихрушката от сняг влезе едър, набит човек, наметнат със сив козяв ямурлук, под който се забелязваше голяма везана торба. Той се огледа. Отметна качулката, изпръхтя шумно и помоли да седне до нас. Направихме му място.

  Нямаше вид на местен човек. Лицето му, възмургаво и небръснато, се украсяваше от дълги мустаци с увиснали краища. Очите му бяха едри, кафяви, с една огнена искрица в погледа. Усмихна се и два реда бели зъби блеснаха весело и кротко, сякаш току-що беше разказал смешен виц. Той подаде ръка за запознанство и всички я стиснахме с приятелско чувство.

  – Кара Кольо ме викат. Не съм от вашия край. Ида чак от Родопа планина. Сам чиляк съм и стана трудно да се живее там. Имах къшла в Аврамови колиби, на десетина километра на изток от Якоруда. Жената умря от зла болест. Не можа да ми роди деца. Аз се повъртях, пък си рекох: „На север има повече хляб и повече чиляци. Тръгвай, Кольо, докато още имаш сили да вървиш“. Много турчоля се навъдиха по нашите места. Ломотят и нищо не им се разбира, а ако им се опреш, ти вадят нож и те колят. Стига толкоз!

  – Какъв занаят имаш, бе Кольо?

  – Не съм земеделец, не садя тютюн. Обичам си впрегатните животни, а и те ме разбират лесно. Имам слабост към магаретата. Като минах през врачанския пазар спазарих три. Хей ги вързани отвън. Такава стока мисля да гледам. Не искат много паша, нямат претенции за удобства, а бе малко дивичко е това животно. Видях, че до кръчмата има сайвант, та ще помоля дядо Петко да ги прибере на сушина, че навън е зла зима. Дали има стая да се преспи, а?

  – Има къде, момче, за теб ще се намери – обади се кръчмарят. Той излезе и прибра магаретата на завет в сайванта.

  – Мисля си, ще се намери ли във ваше село някой да продава къшла за гледане на стока, горе в планината?

  – Моята е запусната – казах без колебание. – Откакто умря баща ми, рядко стъпвам там. В Царево ливаде се намира, навръх планината. Утре ще те заведа да я видиш. Не ти искам пари. Устройвай се и гледай стоката си спокойно.

  Той ме погледна топло с благодарност.

  – Утре ще мина по-късничко, че е зима и е тъмно, а ти си почини и се наспи добре.

  Станах и си тръгнах, че трябваше да свърша и своята работа, а и булката щеше да се тревожи.
  На сутринта облякох стария ямурлук, взех дългата козарска гега и тръгнах за кръчмата. Кара Кольо ме чакаше. Дядо Петко му бе сипал да закуси една паница пържен боб и той внимателно я отопваше с последните залъци хляб. Минахме през бакалията, за да купи най-нужното за живот в планината, и хванахме Крушовския дол за нагоре. Вървеше се трудно. Преспите бяха дълбоки до кръста. Пъртина нямаше. Чудех се на тоя човек, пък и на себе си. Къде ли бяхме тръгнали в това лошо време? Е, бях му обещал…

  – Кольо, искам да те предупредя, че балканът ни е пълен с вълци. Като застудее и идват чак от Берковско. Понякога слизат и тук, в селото. Пастирите не изкарват стадата и всичко живо се крие до огъня.

  – Няма страшно, свикнал съм и на по-лоши условия. От вълци не се боя. Срещал съм се с тях по Раковица и Станков балкан многократно. Я виж тук! – каза той и отметна ямурлука. В ръката му блесна къса пушка с отрязана цев. – Имам и дълъг нож, но не ми се е налагало да го ползвам. Хайде, хубавице! – подвикна той на гиздаво украсената магарица.

  – Как мислиш да въдиш и да гледаш тая твоя стока? – запитах го любопитно.

  – Тя не иска много гледане. Дори не търпи много да я връзваш. Важното е да се направи стадото, а после е лесно. Ходят си заедно, пасат заедно и от вълци не ги е страх. Вълците не харесват миризмата им, а ако се приближат, ги посрещат с ритници и реване, та няма проблем. Трудно се събират и хващат обаче, защото бързо подивяват. Но си има чалъм и в това.

  – Какъв чалъм? – попитах заинтересовано.

  – Ние в нашия край им пеем една песен и те си идват сами.

  – Песен?

  – Да, чуй…

  Кара Кольо бръкна в дълбоката везана торба, извади една сгъната гайда, наду я и като се окашля, запя със силен мелодичен глас: „Девойко, мари хубава… девойко…“. Песента се понесе към скалите, огласи дефилето и потъна в заснежената букова гора. Животните зад нас зареваха на три гласа, сякаш някой ги бе подканял. Ревяха на всеки куплет и всяка извивка на мелодията. Беше истинско чудо. Родопчанинът бе омаял с песента си тези полудиви създания, бе сгрял душите им с хубавата си родопска песен.

  – Чалъмът не е само в песента, Георги – погледна ме той. Има си още нещо. В планината няма сол. Аз им я нося и когато я слагам да я ближат, им свиря с гайдата и пея. Достатъчно е да ме чуят и веднага идват. Знаят, че ще има сол – усмихна се той, сгъна гайдата и я пъхна обратно в торбата.

  Заведох родопчанина на къшлата. Насякохме дърва, почистихме, запалихме огън. Той разтовари магаретата с торбите покупки, поседяхме малко на по глътка ракия и си тръгнах.

  – Аз ще слизам през ден в селото. Запомних пътя. Ще търся да купя още стока, пари имам. Ще се виждаме, приятелю. И не се бой за мен, планинец съм и съм свикнал с тоя живот – каза ми усмихнат на изпроводяк.

  Стиснахме си ръце и се прибрах в селото. Мислех за него обаче. В люта зима да живее сам в планината сред вълци си е голяма смелост. Наистина трябва да е много корав тоя човек, за да го върши.

  През следващите дни се виждахме многократно. Беше ходил до Челопек, после се спуснал и до мездренските села оттатък Искър. Когато го съглеждах, винаги водеше след себе си по няколко магарета. Разбрах за какво му са. В петъците повеждаше един магарешки керван за животинския пазар във Враца. Удивително бе, че стоката му вървеше на поразия. Купуваха я предимно селяни от врачанските села. Връщаше се с китно украсената магаричка, натоварена с храна и най-нужния инвентар за живот.

  Някъде след Великден се видяхме в кръчмата на дядо Петко. Зарадва ми се, нали му бях помогнал да „хвърли корен“ в нашето село.

  – Георги – каза замислено – не се живее сам, братко. Ще заскитам една седмица към Неврокопско да си търся жена. Няма начин. Ще ми се залепят устата от мълчание. Животните горе си се гледат сами. Щом оцеляха през зимата, значи няма страшно. Никой не може да ги окраде, защото не може да ги хване. Не са вързани и си скиторят на воля.

  И така, Кара Кольо изчезна от село не за една седмица, а за цял месец. Една вечер се прибра, влезе в кръчмето на дядо Петко и навалицата вътре притихна. Всички знаеха къде е бил. След него пристъпяше една дребна женица, облечена с шарена носия. Беше мълчалива и кривогледа с едното око. Когато продумваше, се чуваше тих звънък гласец, който галеше ухото. Вероятно Кольо я беше избрал не по хубост, а по глас.

  – Македонка е моята булка. Калина й е името, а да знаете какви песни може да пее, да слушаш и да не се наслушаш. Я, булка, я да попеем на тия мои приятели да те чуят.

  Женицата се огледа стъписано и срамежливо. Хвана се за ръкава на мъжа си и не смееше да повдигне глава. Между другото родопчанинът извади гайдата, наду я и запя с кръшен глас познатата ми песен: „Девойко, мари хубава…“. В един миг дребната жена се отпусна, отвори уста и песента зазвуча на два гласа. Беше прекрасно. Песента омайваше слуха. Хората слушаха онемели и не смееха да мръднат. Чудно красива е тая песен, повярвайте ми, но още по-чудно хубаво пееха изпълнителите – Кольо и Калина. С тая песен съм запомнил тоя човек и колчем я чуя по радиото, все за него се сещам.

  Какво стана по-нататък, ще попитате? Стана нещо, което никой не бе предполагал, че ще стане…

  Зимата на 65-та се оказа по-студена и люта от тази на 63-та. Кольо и жена му живееха в планината в моята къшла. Една сутрин в горния край на селото, там, където започваше Крушовския дол, се разлаяха кучетата. Бях напълнил гюмовете с мляко и се канех да слизам към Враца. Така и не ми бе съдено да го направя. В януарска виделина съзрях малък впряг. Отпред вървеше Кара Кольо, а след него украсената магаричка теглеше едно набързо сковано двукрако скеле. В него лежеше нещо увито в нова черга. Кольо куцаше с единия крак и се подпираше на одялана тояга. След себе си оставяше ярко червена кървава диря. Наближи ме, спря, хвана се за главата и зарида тежко.

  – Георги, отиде си малката ми Калина… Вълци я оръфаха… Не можах да я увардя, Георги… Ох, Боже-е-е… защо все с мен се случва това?

  Прихванах го за рамене и го въведох у дома. Булката се разтича, повика комшийки и пренесоха жена му вътре.

  Нещо се късаше в душата ми като гледах тоя човек. После… стана така, както става с всеки добър християнин. Поп Райко опя жената в новата черква и цялото село се изреди на погребението. Отиде си едно македонско цвете, тръгнало да търси щастие с мъжка сила до себе си.

  Кара Кольо продаде част от стоката си, а другата натири по гори и долища. На сбогуване се събрахме в старата кръчма на дядо Петко. Тоя път тя бе препълнена. Всички бяха насядали край масите. Стоеше прав само родопчанинът. Стоеше, надуваше гайдата и пееше със силен ясен глас: „Девойко, мари хубава“. По брадясалите му бузи се стичаха едри бистри сълзи.

  С тая песен се и разделихме. Повече нищо не чух за тоя човек. Дали беше отишъл по родния си край? Едва ли… По-скоро бе хванал за Неврокопско, там, дето бе открил Калина. Беше ли срещнал друга сладкогласа македонка? Само Бог знае това…

  Оттогава вече не стъпих в бащината си къшла. Вероятно се е разрушила от времето и дъждовете. Дълго време селските пастири, като минаваха от там, срещаха подивяло стадо магарета. Щом видеха хора, животните побягваха шеметно и се изгубваха в буковите гори. Не позволяваха никой да ги приближи. Бяха се развъдили и скитореха чак към пасищата на Патлейна.

  Чудно нещо, пастирите говореха със страх за онова място. Ако ги питаш защо, ще кажат, кръстейки се, че от време на време чували да звучи родопска гайда. Извивала тъжно, за миг замлъквала и пак започвала. Заедно с нея чували и звучния глас на Кара Кольо, да пее все оная хубава родопска песен: „Девойко, мари хубава“. Сякаш родопчанинът отново бродел по нашите места, бродел и опявал погубената си македонка.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Сашко Александров (с литературен псевдоним Алекс Болдин) е роден и живее в гр. Враца. През 1971 г. завършва електроинженерство във ВМЕИ – София, сега Технически университет. В средата на 80-те започва работа в предприятия на българската електроника. Работи като конструктор и технолог до началото на 90-те години, когато сътресенията в държавата засягат с пълна сила и него. Принуден е да работи само „за хляба“ като ел. монтажник, инсталатор, електротехник, пълнач на бутилки в алкохолен цех, техник-поддръжка в техникум, поддръжка на компютри и офис техника и др. В началото на 2000 г. след стаж в софийска компютърна фирма се ориентира към съвременната IT техника и технология. По това време започват и първите му литературните му опити. Първите му разкази са със социална насоченост, в тях той описва собствената си житейска съдба и болка. Започва да публикува в сайтовете „Буквите“, „Хулите“, „Щъркел“, „Откровения“, „Книги-нюз“ и др.
  През 2002 г. Александров създава сайта си „Български разкази“, който му донася популярност и връзки с литературни автори. Сайтът му е спиран многократно от хакери, но с голямо усилие и постоянство успява да го възстанови. През 2005 г. създава и сегашния литературен сайт „Разказите“, който възниква паралелно със сайта на Георги Колев „Откровения“. Александров създава и сайта „Пътища към здравето“. От 2002 до 2014 г. той успява да събере 11 сборника с разкази, някои от които са издадени и като книги, но с ограничен тираж, от издателство Арт клуб „Херос“ – Стара Загора. По-известните са: „Мечтата на Моцарт“, „Слънчогледи“, „В тишината на есенната мъгла“, „Океан от щастие“, „Влак по терлици“. Повечето му сборници се продават в електронен вариант(ePub) от издателство „БГ книга“ – София и могат да се намерят на сайтовете на „Хеликон“, Мтел и др. Разкази на Сашко Александров (Алекс Болдин) са били публикувани неведнъж и в нашето издание.
  

• Изгубеното поколение

  THE LOST GENERATION

  Jonathan Reed / Джонатан Рид

   

  Аз съм част от изгубено поколение
  И отказвам да вярвам, че
  Аз мога да променя този свят.
  Аз разбирам – това ви шокира, но
  «Щастието вече е вътре в теб» –
  – Това е лъжа, защото всъщност
  Само парите ще ме направят щастлив.
  И когато стана на тридесет, ще кажа на сина си, че
  Той не е най-важното нещо в живота ми.
  Шефът ми ще знае, че
  Това са моите принципи:
  Работата
  Е по-важна за мен от
  Родата
  Послушайте:
  От незапомнени времена
  Хората пазят родовете си
  Но сега
  Обществото никога вече няма да е същото
  Експерти ми казват, че
  След тридесет години ще празнувам годишнина от развода си
  Аз не вярвам, че
  Ще живея в страна, която сам ще създам.
  В бъдещето
  Погубването на природата ще стане норма.
  Никой не вярва, че
  Ние ще успеем да опазим нашата прекрасна планета.
  И разбира се
  Моето поколение вече е изгубено.
  Глупаво е да твърдим, че
  Има надежда.

  А сега го прочетeте отдолу нагоре…

  Превод: Райна Манджукова

  

   

  THE LOST GENERATION / THERE IS HOPE

  Jonathan Reed

  I am part of a lost generation.
  And I refuse to believe that
  I can change the world.
  I realize this may be a shock, but
  „Happiness comes from within“
  Is a lie, and
  „Money will make me happy“
  So in thirty years, I will tell my children
  They are not the most important thing in my life.
  My employer will know that
  I have my priorities straight because
  Work
  Is more important than
  Family
  I tell you this:
  Once upon a time
  Families stayed together
  But this will not be true in my era.
  This is a quick fix society
  Experts tell me
  Thirty years from now, I will be celebrating the tenth anniversary of my divorce.
  I do not concede that
  I will live in a country of my own making.
  In the future,
  Environmental destruction will be the norm.
  No longer can it be said that
  My peers and I care about this Earth.
  It will be evident that
  My generation is apathetic and lethargic.
  It is foolish to presume that
  There is hope.

   

• 1959-та

  

   

  Аз помня стария локомотив.

  Издишащ облаците пара

  Опушен, мазен, но красив.

  Спираше на старата ни гара.

   

  От влака слизаха мъже, жени.

  Стиснали в ръце торбички мазни.

  И рамене приведени. Какво ли им тежи?

  А погледите уморени, празни…

   

  Посрещахме там нашия баща.

  И майка ни със него. Бяха млади.

  Рано тръгваха на сутринта.

  Изливаха бетон. Строяха сгради.

   

  Хващаха ни нежно за ръце.

  Заедно си тръгвахме за вкъщи.

  Бях палав. Пакостлив. Дете.

  Страхувах се, когато татко се намръщи.

   

  А той угрижен, палеше цигара.

  Така го правеше и вчера.

  Приседнал там, на пейката ни стара.

  А майка ми приготвяше вечеря.

   

  Картофи, леща или боб…

  А вкусно готвеше, признавам.

  Поканваше на масата и Бог.

  Подсмихвахме се скрито. Съжалявам!

   

  След туй си лягаха да спят.

  Похъркваше баща ми често.

  Цигари и циментов прах

  увреждаха гърдите му зловещо.

   

  Винаги заспивахме след тях.

  Говорехме си все. Неща неказани.

  Простен ни беше всеки грях.

  Белите детски – ненаказани.

   

  Сутрин ставаха във три.

  Горещо пиеха кафето ръжено.

  За друго не достигаха пари.

  Филийки със яйца. И аромат на пържено.

   

  Изсвирваше локомотивът стар.

  И спираше на старата ни гара.

  А после пак цимент и тухли, вар…

  До вечерта. Строяха нова сграда.

   

  Ник Желев

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ник Желев е роден през 1953 г. Живее в гр. Русе. Освен с писане, се занимава и с резба на миниатюри от дърво, кост, седеф и др. материали. Увлича се по антикварни предмети. През 2014- та година излиза от печат първата му стихосбирка „Шепоти“. Други творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

   

• Ницше на балкона

   Разказ от Светослав Григоров – Грег
  

  .

  

  – Жена ми иска да ме убие. И остави, че иска да ме убие, но гледа да го направи по особено мъчителен начин – каза Киро Борсата. Въздъхна тежко като човек, който току-що е разбрал, че малката весела песен, наречена живот, неусетно се е превърнала в заредена с напрежение мелодия от филм на Хичкок, и отпи дълга глътка от чашата с уиски. Забелязах, че ръката му леко потреперва и това определено не бе вследствие на дългата му борба с алкохолните запаси на света. Въпреки явните признаци на стрес в него, не бързах да хващам вяра на думите му. Киро Борсата не бе от хората, които обичаха животът им да тече спокойно като пълноводна река. Това го депресираше и го караше да се чувства неуверен като човек, седнал за пръв път зад волана на автомобил.

  Извадих от вътрешния джоб на сакото си дебела хаванска пура, от тези, които според непотвърдени източници били свивани на бедрата на четиринадесетгодишни кубинки. Помирисах я с ентусиазма на обучено куче, но не долових мирис на жена. Леко разочарован, като джентълмен, на който са сервирали мартинито без задължителната маслина вътре, извадих запалката – тежко Зипо, способно да нанесе средна телесна повреда на нищо неподозиращ гражданин, и около една минута разпалвах пурата като добре обучен пожарникар. След тази продължителна и трудоемка операция, която би затруднила дори и Бойко Борисов, дръпнах от нея и известно време й се наслаждавах като ценител на изобразителното изкуство, който току-що е зърнал картина на Ван Гог. Сега вече бях готов да задам очевадния въпрос:

  – Що бе, Борса, мислиш така?

  – Що? Щото не знаеш какво ми се случи онзи ден – изригна той като човек, който дълго време е крил мръсна тайна в себе си, но вече е дошло времето да я сподели с всички присъстващи. Това явно му дойде преко сили и Борсата пресуши на един дъх чашата уиски, която срамежливо, като девственица, се спотайваше на масата, сакън да не я забележи някой.

  – И к’во ти се случи онзи ден бе, Борса?

  – Ще ти кажа, ама чакай, че ми избега уискито, а тази история не е за безалкохолно – отвърна той и затърси сервитьорката с трескав поглед на малко момче, на което са откраднали любимата играчка.

  Момичето, което се наслаждаваше на своите двайсет години с неподправената искреност на петгодишно дете и обитаваше тялото на русо девойче с дълги крака и завидна гръдна обиколка, се беше запиляло някъде, което изнерви Борсата до краен предел. Този ценител на женската хубост взе да се върти нервно на стола и да обследва заведението с поглед на добре обучен агент на ДАНС. Накрая я зърна да излиза от тоалетната и замаха с ръце като давещ се в морето човек. Тя отреагира с бързината на спасител и цъфна на масата ни, красива като майско утро. Борсата отреагира адекватно на положението и поръча бутилка уиски.

  – Една чаша няма да ми стигне, пич – каза той извинително, като ученик, хванат да преписва, щом момичето се отдалечи. – Историята е безпределно напоителна и поучителна.

  – Борса, не ми говори като начална учителка, ами давай по същество, че пурата ми ще се изнерви.

  – Добре де, добре. Човек да не се обоснове.

  – Мани я обосновката! Давай по същество, че с твоята обосновка една бутилка уиски няма да ни стигне!

  – Чакай, че още потрепервам, като се сетя за случая, а и чашата ми е безнадеждно празна.

  В този момент като по поръчка сервитьорката цъфна до масата ни като пролетна пъпка на рядко красиво цвете. Приличаше на Диана – богинята на лова. В ръцете си държеше бутилка уиски, вместо колчан със стрели, но това беше малка, незначителна подробност, която не можеше да смути душите наши. На какво ли не бяхме се нагледали в този живот на тази планета, и в частност в родната ни татковина.

  Богинята ни напълни чашите с божественото питие и се отдалечи с грациозна походка, която за известно време задържа погледите ни встрани от чашите, но после жаждата си каза думата и ние ги надигнахме със замах, на който би завидял и най-добрият дървосекач в Северна Канада. След като смазахме гърлата и поизпразнихме главите, Киро Борсата започна да разказва историята си:

  – Значи онзи ден, пич, тръгвам да претаквам зелето. Държа го на терасата, за да не се налага да слизам до мазето по никое време, и казвам на жената, в необясним пристъп на икономия, да затвори вратата, за да не бяга топлото навън. Тя, проклетницата, само това чакала. Врътна дръжката и изчезна някъде. Аз обаче не знам този факт. Чаткаш ли?

  – Чаткам, Борса, като подкован кон – отвърнах и отпих от уискито, като с едното око следях какви ги върши Богинята на лова.

  – А така. Претаках си аз зелето на спокойствие и дръпнах една цигарка, далеч от моя свещен крокодил, после чукнах на вратата да ми отвори. Нищо. Чукнах пак и отново нищо. Задумках здраво, но отсреща ни вопъл, ни стон. Спрях се, за да не ставам за резил пред комшиите. Викам си, тая моята пак се цапоти нещо в спалнята пред огледалото, като свърши, ще дойде. Запалих нова цигара и зачаках. Обаче, пич, как се чака спокойно при температура около нулата и по къс ръкав?

  – Трудно – отвърнах, колкото да покажа, че следя мисълта му.

  – Анджак. Трудно. – съгласи се Борсата. – Взех да обикалям терасата като куче, но и това не помогна. Взех да се вкочанявам все повече. Викам си: „Ега ти майтапа, да умра на терасата от бяла смърт. Ще ми се смее целият квартал.” Това ме мобилизира и се сетих, че държа една двулитрова бутилка с ракия на терасата за спешни случаи. Преди една година ми я беше дал тъстът, но аз все не можех да стигна до нея, па и като се сетех за жената, ми се отщяваше. Сега обаче й бе дошъл моментът. Нека се пукне от яд моята като разбере, че ме е спасила ракията на баща й. Открих я бързо и ударих сто грама на екс от първа среща с бутилката. Веднага почувствах как животът нахлува в мен заедно с ракията. После нека ми разправят, че пиенето било вредно. Това са някакви невежи моралисти, които въобще не са наясно с нещата от живота, иначе що санбернарските кучета ще ходят с манерка, пълна с коняк на врата, за да спасяват закъсали туристи в планината. Това наскоро го прочетох, Грег, в една книжка и направо паднах. Те, хората, са го измислили отдавна, а аз мислех да го въвеждам в България.

  – Остави ги тия санбернари и коняци, Борса, ами кажи какво стана после! Не се разсейвай, момче!

  – Да бе, да! Отплеснах се малко. Сори. Още явно съм под преживяния стрес. Та значи взех да надигам аз бутилката по-често и нещата не изглеждаха вече чак толкова безнадеждни. Вярно, не се знаеше докога ще вися на студа, но поне смъртта се отлагаше за неопределено време. Разтършувах се из терасата, колкото да се занимавам с нещо – и като намерих буркан с корнишони, направо подскочих от радост. Ега ти късмета, и мезето осигурих… Ударих един лакът на капачката и отворих буркана. Първият корнишон ме накара да се почувствам като първия път с жена. Ега ти екстаза, пич! Вторият също ме докара почти до оргазъм, а третият потвърди правилото, че след първия път всичко става навик. Това ме накара да се почувствам леко трансцедентално, но бързо се стегнах. Един българин не залита така лесно по трансцеденталното. Той държи преди всичко на елементарното оцеляване.

  – Ти си бил неоткрит философ бе, Борса – вметнах аз.

  – Това не е нищо, пич! – успокой ме той. – Философската част сега започва.

  – И такава ли има? – притесних се.

  – На една българска тераса всичко има.

  – Е, не! Ти просто си израснал с няколко века, Борса. Жена ти трябва по-често да те затваря на терасата.

  – Айде няма нужда!

  – Познанието е болезнен процес, мен.

  – Сега ти взе да ми философстваш. Слушай к’во стана по-нататък.

  – Слушам, философе мой.

  – Пийвах си така известно време ракия и мезвах с корнишони, но ми доскуча и взех отново да ровя из терасата. Под бидона със зелето най-неочаквано намерих някаква книга – „Тъй рече Заратустра” от Ницше.

  – Стига, бе! – не се въздържах аз.

  – Няма майтап, пич. Викам си: „Ега ти късмета. Пиене имам, мезе също, а сега и духовна храна. Кой като мен?”

  – Никой.

  – Точно. Никой. Седнах до прозореца и зачетох. Този пич там непрекъснато повтаряше за някакъв свръхчовек. Това така ме надъха, че си викам и аз ще се превърна в свръхчовек заради тази моята. Ще оцелея, въпреки постоянния тормоз на жената. Напук на нея. Да разбере и тя к’во е това свръхчовек. И се мобилизирах, мамка му. Голяма работа е този Ницше! Знаеш ли какво е казал? „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.” Това направо ме уби, пич! В моята душа е такъв хаос, че раждам направо съзвездия. От най-големите. И си викам: „Щом този пич е превъзмогнал човека в себе си, що да не го направя и аз? Да не съм по-халтав от него?” И си надигнах бутилката с ракия. В този момент разбрах, че ще се живее, и вече от нищо не ми пукаше. Корнишоните в буркана само затвърдиха това мое научнообосновано мнение. Бях изпаднал във философска абсистенция, когато комшията от дясно се показа през терасата и ми зададе резонния въпрос какво правя. Веднага му отвърнах, че се наслаждавам на чистия въздух и прекрасното време. Няма да се излагаме, я. Той ми каза, че неговото зеле е станало и, че е назрял моментът да го пробваме. Аз възторжено се съгласих. След малко се появи с чиния, пълна със зеле. Аз му налях от ракията и се чукнахме за мое здраве. Комшията вляво обаче веднага надуши заверата и се включи в купона от движение. И така, както кротко си пиехме, изведнъж ни доскуча. Знаеш как е. Чашите пълни, погледите мътни… и запяхме. Ама как запяхме, мамка му! Виехме като вълци срещу луната. Добре се получи, но не така мислеше родната полиция. Някаква патрулка спря пред входа и направи сериозен опит да ни развали купона. Чак тогава тази проклетница – жена ми – разбра, че ме е затворила на балкона, но беше късно, пич. Похарчихме половин бутилка ракия и приобщихме полицията към нас. Ракията застрашително намаля, но комшията отдясно каза, че имал домашна кайсиева. Това направо ни разтопи. Полицаите така се трогнаха, че се обадиха по радиостанциите на дежурния да му кажат, че разследват тежък случай на домашно насилие и скоро няма да се върнат. Така и не разбрах кой извика циганите музиканти да свирят под балкона, но стана добър купон. Имам спомени, че накрая жената ме молеше да се прибера, но аз твърдо отказах и й казах, че искам да остана отвън и да стана свръхчовек. Тя тръгна да ми налита с точилката, но единият полицай прояви професионализъм и за миг остави бутилката, колкото да я възпре. Накрая дойде друга патрулка, която прибра първата, а аз си останах на терасата и посрещнах изгрева като първия свръхчовек.

  Киро Борсата запали цигара. Дръпна дълбоко като строителен работник след първата излята плоча, отпи мераклийска глътка и ме погледна въпросително.

  – И къде е опитът за убийство, мен? – запитах, колкото да го подразня.

  – Как къде, пич? Затвори ме при минусови температури на терасата и само Ницше ме спаси от бавна и мъчителна смърт.

  – И какъв е изводът?

  – А кажи де? Ти си умникът.

  – Изводът, Борса, е, че в трудните моменти едната философия ни остава.

  – Ега ти, пич! Знаех си, че ти ще ми обясниш ситуацията с едно изречение. Затова те уважавам. Да пием за философията!

  – За философията – рекох.

  Вдигнахме чаши и се чукнахме. Звукът прокънтя в полупразното заведение като летен гръм. Богинята Диана ни погледна учудено, а аз й намигнах. Философски при това.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Светослав Григоров – Greg е роден във Видин през 1969 г. Завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като юрисконсулт в Министерство на отбраната и като адвокат. От 2012 г. е управител на фирма за консултантски и охранителни услуги. Светослав все още няма издадени книги. Пише за удоволствие и се стреми да предизвиква усмивки с разказите си, тъй като смята, че трябва да изживеем животът си с усмивка. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

  .

• Нужна си ми

  

  Оставам сам… Нощта е дълга.

  Сърцето ми гори и тялото е в плам, но ще ме чуеш ли?

  Вътре в мен кърви, в очите нещо напира, опитвам се да погледна звездите, но сякаш са затъмнени.

  Дали не виждат очите ми? Нужна си ми, а животът лети си, лети.

  Шепна, шепна, но отлита нечутият шепот нанякъде.

  Оставане и потъване в бездната, няма слънце – опитвам се капките да събирам.

  Тъмно е и толкова тъжно.

  Любовта е заминала, вече нищо няма значение.

  Оставащото безвремие, празнотата и болката.

  Безлюдно – шепна, шепна.

  Разпятието е в мен… Животът си отива.

  Нужна си ми.

   

  Нури Дружин

• Къщата с петуниите

  Разказ от Илияна Каракочева

  .

  

  Между потока и алеята с диви сливи в горещия летен следобед спеше къщата с петуниите. Или може би само припичаше старите спомени в прегръдката на лятното слънце. Сънят бягаше от уморените мисли на старицата и се протягаше като дворна котка в аромата на диви петунии. Колкото красиво бе морето от бели, розови и лилави цветчета около постройката, толкова по-смразяващо болезнена бе грозотата ú. С излющена мазилка, счупени прозорци и прогнили парапети на балкона, тя приличаше на ранен инвалид от войната на времето, което бяха зарязали на произвола на съдбата.

  Между петуниите пробяга зеленикаво весело гущерче. Малко по-нататък под къпините, обхванали като в страстна прегръдка двора, размишляваше върху смисъла на човешкото съществуване една мъдра змия.

  А хората минаваха по прашния път покрай къщата, поглеждаха я виновно в горещата мараня и отминаваха. Тя също ги посрещаше с копнеж и надежда, когато се приближаваха, а после ги изпращаше с прикрита въздишка, щом отминаваха. Старите ú гърди изскърцваха протяжно, някой от счупените прозорци прозвънтяваше и глухо отекваше като плач в тишината на летния зной.

  – Призраци, много призраци има в старата къща – говореха хората. – Който влезе там през нощта, му открадват душата.

  Хлапетата боязливо поглеждаха тъмния силует на постройката и хлад докосваше сърцата им.

  Кукумявките царствено се разполагаха по покрива и тяхното зловещо куку-мяо караше дори неверниците да се прекръстят.

  Така минаваха летата на старата къща, тя се прегърбваше все повече, приближаваше се към земята, за да се слее с нея и най-после да намери покой, а петуниите цъфтяха безмилостно в своята дива красота, между къпините, тръните и самотата, между тишината и забравата.

  Това лято обаче пред къщата спряха няколко модерни коли. От тях се изсипаха като шепа гласовити лястовици наследниците на наследниците на къщата. Разгърнаха планове, скици и документи, започнаха спорове, заплахи и излагане на аргументи.

  – Както и да я продадем, печалба няма да има – говореше много авторитетно брадат мъж на средна възраст. – Вижте колко много сме. Като разделим печалбата от продажбата, ще остане само някой лев за напиване.

  – Тогава какво – озъби се възрастна дама – да я подарим ей така на общината ли, все пак е наследство. Полага ни се по закон.

  – Предлагам – бавно сложи очила с тънки рамки мъжът с брадата – да се откажат всички в полза на един.

  – Ооо – чу се като ръмжене на кучета, готови за бой, от всички страни.

  – Не ме разбрахте правилно – отново намести очилата брадатият. – Който я вземе, ще я ремонтира и приема всички нас веднъж в годината на гости. Ще бъде като повелител на рода.

  – Не съм съгласна – отсече като нож изрусена млада жена и погледна подигравателно всички. – Ако аз купя къщата, ще бъде само моя. Ще си направя къща за гости. Е – засмя се тя – може да идвате винаги, но ще си плащате.

  Къщата слушаше и сърцето ú се пълнеше с мъка така, както не бе дори през войната, дори когато стопанката погреба в градината нероденото си дете, дори когато мъжът бе отведен в една тъмна нощ от пазителите на новия строй като неблагонадежден. Това бяха децата на оцелелите тогава деца. Всички те искаха нейната смърт. Хладнокръвно, жестоко, равнодушно. Сякаш нямаха сърца, а портмонета в гърдите.

  – Тая жега направо ме смазва – изпухтя дебел млад човек в края на групата. – В началото на селото има мотел, цените едва ли са солени. Предлагам да идем на климатик, студена ракия и душ. Е, може в различна последователност. Пък утре на хладно да вземем решение какво да правим с тази рухваща съборетина.

  – Аз ще остана тук – внезапно се чу тих мелодичен глас.

  Сякаш едва сега я видяха. Крехко момиченце, като стръкче бяла петуния. С къса къдрава коса и сини очи незабравки. Мъжът с брадата отвори уста нещо да каже, но русата жена го спря.

  – Като иска, нека остане. Една нощ с призраците ще ú дойде добре. Малко да охлади ентусиазма ú относно корените, семейното родословно дърво и подобни глупости.

  Цялата група се обърна към момичето. Тя беше внучка на дъщерята на последната господарка на къщата. За разлика от тях бе отчайващо бедна, а имаше наглостта да иска къщата и да се премести да живее тук.

  Съжаление се четеше в очите на другите, но и някаква тиха радост. Това същество не бе от техния свят. И никога нямаше да бъде.

  Тишината отново прегърна къщата, а момичето разтвори очи и прегърна спомена, петуниите, потъналите в прах и плод къпини и бягащите между цветята гущерчета. Приседна на двете каменни стъпала пред вратата и се загледа в градината. Златното лято бе дарило с плодове дърветата в двора от бурени. Смокините с натежали сърца въздишаха, бременни от сладост, очаквайки някой да протегне ръка и да откъсне медените плодове. Хлапетата от махалата отдавна биха го направили, но страхът от змии ги спираше да прекрачат прага на дома. Сливата светеше като отрупана със златни пендари, а ароматът на зрели плодове се смесваше с уханието на петуниите. Всичко това изпълваше душата с мъка, копнеж, светлина и спомени.

  До каменната ограда прасковата бе наляла плод, а лозите, оплетени с тръни и буренак, криеха свисло грозде. Къщата бе приготвила богат пир за своите скъпи гости, като стопанка, очакваща сватове да дойдат, за да празнуват ново начало, но само тишината и синеокото момиче стояха в лятната привечер и дишаха с миналото и настоящето чрез обичта.

  Момичето влезе в малката стаичка и се сви на кълбо, щом тъмнината почука на прага. Сънят дойде – последно причастие за къщата, обречена на смърт. Тя влезе в съня на момичето и започна своя разказ за времето, когато бе красива и млада, а стаите и дворът бяха пълни с детски смехове. Вечер стените попиваха любовните ласки и въздишки на съпрузите. Разказваше за прекрасните утрини с дъх на мекици, за вечерите – с аромат на петунии, целувки и плодове. Къщата разказваше, разказваше, разказваше… Момичето разтваряше все по-широко своята светла душа да изпие всяка казана дума и запечата всеки изречен спомен.

  – И запомни, моя последна надежда и последна обичана дъще – прошепна нежно къщата на разсъмване. – Спасението е точно в центъра на двойното мазе, под тухлата, където змията спи.

  Момичето трепна и отвори очи. Сърцето ú биеше трескаво, а на бузите си усещаше милувка от майчина топла ръка. Повтори няколко пъти последните думи от съня. Стана и отвори вратата на мазето. Слънцето се процеждаше като капки надежда през отворените прозорци.

  Започна да слиза бавно по скърцащата стълба. Помнеше къде започва двойното мазе, веднъж бяха слизали с най-старата баба там. А змията? Потрепера от студ, но продължи смело. Дръпна капака и се озова в центъра му. Огледа се, без да мърда. Очите ú свикнаха с полумрака. Нямаше змия. Дори тя бе изоставила къщата. Тогава видя кожата. Бе останала като белег на рана.

  Групата шумни наследници се изсипа рано пред къщата. Петуниите радостно се усмихваха. Дори къщата се бе поизправила в утринната хладина. Момичето изтича напред и изрече на един дъх:

  – Купувам къщата!

  Огледаха я отново от главата до петите съжалително всички наследници.

  – Купувам къщата – повтори тя. – Плащам веднага – в злато.

  Къпината, смокинята и отрупаната с плод слива ахнаха, а плодовете им се пукнаха от изненада. Петуниите надигнаха ароматни чашки и въздухът затрептя от уханието.

  – Спасени сме! Спасени сме! – шепнеха петуниите, камъните в двора и гроздовете на скритата лоза.

  Кукумявките се спогледаха и отлетяха, а къщата, разтворила душа в лятната утрин, кихна радостно и се засмя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Илияна Каракочева е родена през 1966 г. Публикува творбите си под литературния псевдоним Ина Крейн. Корените на рода на Илияна лежат в пепелищата на Северна Гърция, разкъсани от ветровете и пожарите на войните. Затова балканската тема е кръвно свързана с нейната поезия и с четирите сборника разкази, които е създала – „Балкански ветрове”, „Сърцето птица”, „Родници” и „Къщата с петуниите“. Ина Крейн е носител на награди от национални и международни конкурси. Тя вярва, че на Балканите разделението може да бъде заличено от любовта, милосърдието и приятелството. Разказът „Къщата с петуниите“, който публикуваме тук, е дал заглавието на последния й сборник с разкази, излязъл през ноември м.г. Още творби на Ина Крейн могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.

• Едно дете

  

  Едно дете към мене доближи,
  бях седнал в парка – под липата.
  Погледна ме със сините очи –
  ,,Дай, чичо“ – каза и протегна си ръката.

  То беше малко… може би на пет –
  момченце русо, рошаво и мръсно.
  Подадох му пакета слънчоглед,
  а то във малката си шепа ръсна.

  Седна до мен. Зачопли мълчаливо,
  поклащайки си босите крака.
  До нас врабчета скачаха игриво,
  а на Земята беше слязла пролетта.

  „Какво е т’ва?“ – попита в миг детето
  и сочеше нагоре със ръка.
  Погледнах аз, а горе във небето,
  летяха три красиви хвърчила.

  „Това са хвърчила. Не си ли виждал?“
  „Не съм!“ – и гледаше в захлас,
  а после някак сбърчи вежди –
  „Такива птици не съм чувал аз“.

  Усмихнах се на логиката детска… –
  виж колко просто е през детските очи
  и колко е наивно, но логично,
  че само птица може да лети!

  Детето питаше за всичко –
  за облаците, за тревата и дъжда.
  Къде отива Слънцето, когато
  над земята спусне се нощта?

  Защо морето е солено,
  а камъкът е толкоз твърд?
  Защо кръвта е във червено?
  Къде има до Луната път?

  Доколкото можах, му отговарях,
  за друго вдигах рамене,
  а то не спираше да пита,
  дори не мислеше да спре!

  „А зайчетата малки де живеят?
  Във къща или на дърво?“
  „В хралупа – казах – с майка-зайка.
  Тя пази ги от всяко зло.“

  Едно дете – красиво, рошаво и мръсно.
  Със тъжен поглед… като на ранена чайка,
  погледна ме и тихо ме попита:
  „Чичо… а какво е майка?“

  .

  Емил Стоянов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Емил Стоянов е роден в гр. Пловдив и е на 39 години. Завършил е гимназия „Пейо Яворов“ в родния си град. Пише и рисува от малък. В момента работи като таксиметров шофьор. Още творби на Емил могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.
  

• Избрани ОТКРОВЕНИЯ

  

  (Статията по-долу, но вече допълнена и обновена през 2018 година, може да прочете ето ТУК.)

  В началото на 2015 г., по идея на български емигранти, Еврочикаго създаде тази постоянна литуратурна рубрика, наречена „Откровения“, за което задели специални страница от сайта /вж. линк/.

  В  рубриката всяка седмица се публикуват разкази и стихотворения от сайта „Откровения“ /линк към сайта/, който е отворена литературна платформа за качване и споделяне на текстове от техните автори. В рубриката, която създадохме, могат да бъдат публикувани и други литературни текстове, чиито автори не са много известни на четящата публика, била тя в България или сред българската диаспора по света.

  Такива текстове, които не са били публикувани никъде, могат да бъдат изпращани на редакционния ни мейл, или направо да бъдат качвани като текстови файлове за обсъждане и оценяване в специално създадена за целта гpупа във Фейсбук /линк/. В тази Фейсбук група се поставят и линкове към публикувани в сайта „Откровения“ литературни произведения, чиито читатели са ги харесали и са решили да ги номинират за нашата рубрика.

  В края на всяка седмица от предложените, оценени и коментирани текстове се избира един разказ и едно стихотворение, които се публикуват в Eurochicago.com. Това кои точно да са тези литературни текстове зависи от оценката за тях на членовете на Фейсбук групата (която е отворена за четене и членство), както и от редакторите на нашето издание. Всички членове на групата могат да предлагат избрани от тях литературни текстове, стига тези текстове да са от други автори, а не от тях самите.

  Практически всички творби, които са намерили място в рубриката, са публикувани след номиниране и оценка във Фейсбук групата.
  

  Всички творби от нашата специалната литературна рубрика, публикувани през 2015 г., можете да видите ТУК.

  През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с  всички творби от 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна„.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и в бъдеще, ако се намерят средства за издаването й. Ако желаете да подкрепите доброто дело или може да намерите спонсор пишете на редакционния ни имейл.

  Всички нови творби от нашата специалната литературна рубрика, публикувани през 2016 г., можете да видите ТУК.

  .
  

  * Книгата „Черга пъстроцветна“ стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и на спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

  .

• Рибар

  

  .

  Поне да беше време като свят,
  а то – студът оголил хищна морда.
  Но аз излязох просто на инат
  и метнах в плитчините тънка корда.

  И не че ми се цапаше със кръв,
  но бях човек, нахлузил вълча риза,
  и земен червей, късче жива стръв,
  на лъскавата кукичка нанизах.

  Инстинктът в мене беше твърде стар,
  да го напъдя като куче – чиба!
  И ето ме – последния рибар,
  в очакване на първата си риба.

  А тя – глупачка, хвана се сама.
  Изплашена, но дваж по-много гладна,
  пое без дъх към горната земя
  и в сухите ми длани тежко падна.

  Навярно преди милион лета
  с един език със рибите сме били,
  но аз разчетох в рибята уста
  една-едничка страшна дума – милост!

  Пръта строших и хвърлих в оня гьол,
  че кордата ме стегна като с пранги.
  Вечерях хляб, пипер и щипка сол…
  И цяла нощ сънувах, че съм ангел.

   

  Ники Комедвенска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ники Комедвенска е родена и живее в Сливен. Завършила е гимназия „Добри Чинтулов“ в родния си град и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2014 г. излиза поетичната й книга „Педя душа“. Други творби на авторката могат да се прочетат на личната й страница във Фейсбук, както и в сайта „Откровения“.

• Виртуалната мрежа като мрежа на любовта

  Георги Н. Николов за книгата на Таня Капинчева „Мрежата на живота“

  .

  „Мрежата на живота” е първа книга на Таня Капинчева, издадена от ДЕЛАКОРТ, С., 2015 г. И като всяка първа творба поражда естественото читателско любопитство. Защото авторката сега излиза на литературната сцена – с какво ще прикове нашето внимание? С чиклит за женски тегоби, известни ни от по-преди, или с нещо ново и нетрадиционно? Може ли в наше време да говорим за „мъжка” и „женска” литература, или общочовешките стойности отдавна са загърбили тези понятия? Отговора намираме в самото произведение.

  Накратко – главната героиня Карина, бивша журналистка, живее в Чехия със съпруга си Йозеф и дъщеря си Изабела. В материално отношение е задоволена с всичко и няма нужда да работи. Но зад завесата на охолното съществуване се крие отчуждението между двамата съпрузи, носталгията към България и болезнената самота, прераснала в трайна депресия. Карина има два изхода – да й се предаде изцяло и да се удави в сивия поток на дните, следващи безцветната си матрица в неумолимия порядък на еднообразието. Или да се бори по начин, достоен за емоционалната й натура, като открие някъде и някога своята нова любов.

  Открива я в лицето на красив на снимките, много по-млад от нея мъж с библейското име Ангел. И любовта им разцъфтява. Дотук привидно нищо ново, ала само на пръв поглед. Защото тази любов е виртуална. Тя съществува чрез компютърния монитор и двамата никога не са се виждали. По неясни за Карина причини любимият й не желае да се покаже пред камерата и отлага евентуалните срещи. Но чувствата й са много силни, стигащи до ревност и себичност, която понякога я тласка към прекъсване на връзката. Следва нов компютърен контакт и ново нейно прераждане. Макар виртуална, тази любов е чиста и непокварена като истинско докосване на двама влюбени. Изповедна, изгаряща и възраждана с все по-силни чувства.

  Именно виртуалността на сценария е новаторския подход в романа на Таня Капинчева. Ангел и Карина съществуват в нереалната битност на един свят, подчинен изцяло на човешкия инженерен гений и на тяхното собствено въображение. Там те са спасени от грубостите на живия живот. Там се разкриват в цялата достоверност на характерите, създадени сякаш от Провидението един за друг, но разминали се по неведомите повели на съдбата. Пак там е и бъдещето им, ковано в горещия пламък на взаимното привличане. Всяко напускане на компютърното ложе е мъчително за Карина. Превърната в обект на грубости от страна на съпруга си Йозеф и търсеща ласки някъде другаде. С Йозеф ги свързва единствено детето, създаващо крехко равновесие между два противостоящи си начина на мислене. Съпругът, строго прагматичен и тесногръд, изисква слугинство и пълно подчинение на личното „аз” от жената до себе си. Ако ли не, той ще я прогони обратно в България, но без Изабела. А в кратките дни, когато си е у дома, ще я унижава до безкрайност. Без да прогледне, че не материалното, а духовното е движеща сила у съпругата, иначе предана и всеотдайна.

  Депресията става все по-непоносима за Карина и тя превръща виртуалното пространство в своя постоянна същност. В своя емоционална и интелектуална „плът“. Една причудлива, екранна реалност, която я премоделира от обикновен човек в някакъв продукт на технологичната генетика. Напомнящ по аналогия с италианския сборник „Онирофилм”, в чиито разкази се продават сънища, щастие, блянове. И на Айзък Азимов с „Аз, роботът”. Но вместо робопсихоложката Сюзън Келвин, разследваща сложни нравствени и логически проблеми, имаме Карина. Наша съвременница, изградена от авторката Капинчева върху дълбокия психологически анализ на съвременната жена. Гравитираща в сферата на редица морално-етични предпоставки.

  За да разберем дълбоките послания в книгата, Таня Капинчева е разделила повествованието на глави, които взаимно се допълват и надграждат: „Цветната реалност”, „Реалността на съперницата”, „Тяхната реалност”, „Безцветната реалност”, „Истинската реалност”, „Уроците на истинската реалност”, „Предизвикателствата към реалността”… Така читателят сякаш влиза от зала в зала, украсена с пластични сцени на разказа и с разсъжденията на авторката. Която многократно ни отправя предизвикателство за диалог върху истински стойностните неща в битието ни. Между вещите и удоволствията, оценени в пари, и дълбоката вътрешна удовлетвореност, че сме полезни на ближния и на обществото, без да търсим нещо в отплата. „Защо владетелите на света искат да ни убедят, че красивите вещи, коли и къщи са това, към което трябва да се стремим? Защо трябва да мислим, че любовта, приятелството, щастието и моралът са непостижими химери? И съществуват само във въображението и книгите, а напоследък в измисления виртуален свят, където все повече хора парадоксално се опитват да намерят истинските неща?”

  Вестта, че Ангел е болен от рак и затова крие лицето си от любимата жена, идва като очаквана, но болезнена развръзка в книгата. Но дори и след смъртта си той продължава да съществува чрез майка си. Криеща за кончината, майка му Жана продължава компютърната връзка инкогнито от името на своя син, за да надмогне мъката и да изпълни последното му желание. Истината е тежка и зашеметяваща, но играе ролята и на морална панацея. Защото не физическото, а духовното привличане е онзи обединяващ момент между двамата влюбени, слял ги в едно чрез екрана на компютъра. Момъкът ще продължи да съществува, докато Карина има потребност от любов. И от човечността му, която някога я е привлякла в тази абсурдна, невъзможна и все пак красива връзка.

  Много са сериозните теми, обединени в този психологически роман около символа на жената-личност в съвременното общество. Преди всичко – за самата нея, носителка на жарава от чувства, мисли и желания. Които иска да посвети на своя избраник. Доказал, че е достоен за тях чрез себеотдаването си пред жрицата на живота. Особено когато е унизена в делника и подчинена на мъжа-господар. Подобни отношения днес би трябвало да са анахронизъм. За жалост, те са често срещани и в новото столетие.

  Таня Капинчева, както своята героиня, живее в Чехия, но с това автобиографичните черти почти се изчерпват. Защото Карина е събирателен образ на женската одухотвореност, на женската сила и на изпепеляващата женска страст. Възпята в неизброими творби, осъдена на безсмъртие, преминаваща през столетията като багрена небесна комета. Тук са и разсъжденията на авторката доколко грубата реалност и виртуалното пространство могат да ни подтикват да се трансформираме във виртуални свои двойници, доколко технологичният напредък може да ни превърне в биороботи.

  Първата творба на Таня Капинчева е безспорно интригуваща, написана увлекателно и убедително. С галерия и от второстепенни персонажи, допълващи размишленията й за доброто и злото в живота. За истински стойностното и за маловажните неща. За болезнената радост от (не)споделената любов и от впечатляващата й жертвоготовност. Все теми, които някак не забелязваме в сивия си делник, а те съществуват. И които могат да ни накарат с интерес да разгръщаме книгата на Таня Капинчева не веднъж и дваж.

   

• Гюроизъм

  

  Бай Гюро е голям пичага. Ударник е пръв на маса, под юргана е шампион. Всичко знае, всичко може, смел е като лъв. Съвети Гюро не приема. Известен е надлъж, нашир и по света с това, че никога не мисли. Защо му е да се напряга, като и без това е гений по природа? Дори писмата му до дядо Коледа са все едни и същи. Започват с „Дай!”, завършват с „Дай!” и по средата пълни са с безброй „Донеси ми!”.

  Легендарният юнак притежава житейска философия, по-силна и от най-яката ракия. Винаги гласува за властта. За БКП, за СДС+ДПС, НДСВ, БСП+ДПС, ГЕРБ+ДПС…, за който и да е. Щом са на върха, Гюро е с тях. Това му дава сладкото усещане, че е в отбора на победителите. Величието му е почесано – той е важен и незаобиколим фактор.

  Напълно естествено и неизбежно е пословичното безстрашие на бай пича. Безкомпромисен, открит и рязък до припадък, заседнал е пред телевизора и псува. Ох, как ги мачка, как ги кастри! Чорбаджии, големци, управници… размазва ги през малкия екран. Удоволствието е леко перверзно – Той ги е издигнал, Той е гласувал за тях и сега Той ги критикува. Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов… басма не цепи никому. Пред никого глава не скланя.

  Изпънат гордо във фотьойла, храбрецът сее справедливост. Борец за правдини, чутовният смелчага готов е винаги на саможертва. Да пие може, без да се напива. Опиянен от собствената мъдрост, до болка стиска чашката в ръка и люска слюнка върху плюнка. Пеняви се от гняв срещу властта, която сам си е избрал. Сметките за парно, ток, вода, лекарства и храна са непосилни – плюе Гюро телевизора. Пенсиите – подигравка, заплатите – мизерни – храчи Гюро връз екрана. Безработица, корупция и унижения дращят гърлото, но Гюро е боец. Той не се предава – и с последни сили сбира жлъч и я лепва… върху себе си – героят вече просто няма тяга. Гаврътва чашката последна, поляга на дивана и морното му тяло се отпуска след поредната епична битка.

  До утре, когато пак ще ги размаже корумпираните магистрати, политици, алчни лешояди… Даже и в съня си Гюро е герой. Хъркането му гръмовно и пърденето злокобно всяват страх и ужас. Мрака цепи нашият юнак. Бай Гюро е голям пичага!

   

  Ивайло Зартов,

  30 декември 2014 г.

• Път за някъде

  Разказ от Симеон Коев

   

  – 2 часа път е! Времето е хубаво! Какво се опъваш?

  – Да, 2 часа натам и после 2 часа обратно! И там ще загубя още 4 най-малко!В осем съм канена на рожден ден на най-добрата ми приятелка! Не съм пропускала вече 15 години… Не може ли утре?

  – Не може! Утрешният брой е празен! До 8 трябва да си се прибрала, първо ще дадеш материала, а после рождения ден! Иначе, заплата през крив макарон! Казах!

  Това последното – като го каже, знаех, че няма смисъл изобщо да споря. Напсувах го цветущо на ум и се пресегнах за диктофона.

  „Да му кажа ли сега за диктофона? От 5 години купувал нов! Не, ще се забавя и ще се ядосам още повече! По-добре да тръгвам!”. Взех си от 30-годишната закачалка едно старо шушляково яке, нали е градче в Предбалкана – може да вали, и тръгнах! Петимата ми колеги не смееха да вдигнат глави, защото знаеха, че след малко гневът ще се стовари и срещу тях! Затова тайничко му казвахме ”Деспота” помежду си!

  – И, Ели! Нали знаеш, че не съм те взел заради стиховете! Иначе щеше да продаваш още мебели и да правиш проекти!

  Направих се, че не съм го чула, но наум си казах: „Колко хубаво ми беше, когато бях дизайнерка! Време за всичко имаше бол, но кой ме излъга, че като журналистка ли, като репортерка ли (вече 15 месеца и аз не знаех каква съм), ще ми е по-интересно…“

  На излизане от партера си пуснах едно кафе от автомата и погледнах часовника – 12.05! Друг ако беше, можеше изобщо да не ходи в това смотано градче – щеше да се скрие някъде, да си измисли някаква история… и бензин нямаше да гори. Но Деспота знаеше, че аз не мога така. При мене няма шест-пет, всичко трябва да е точно. Не обичам да лъжа хората! Та какво им остана на тях? Само една Истина, и нея ли да им я вземат? Няма да съм аз тази! Дано пак не разлея кафето, като предния път… Потеглих с газ и съжалих, че „Бийтъла” ми е син, а не оранжев или червен, отдалече да ме виждат. Последния път двама щяха да ме отнесат, но се разминах… А те отнесоха моите ругатни.

  На средата на пътя се замислих, че ако искам да успея с времето, ще трябва да направя някаква подготовка. Какво знаех всъщност! Май само това, което ми каза Деспота:

  – В това нищо и никакво градче, нещо става! Хората са му намалели наполовина, търсейки си препитание в Европата, но от 3 години нещо става! Имотите се вдигат най-бързо, даже по-бързо и от София, а цената на апартамент е по-висока вече и от Варна! Искам да разбереш каква е причината и искам статия с ефектно заглавие, ще я сложим на първа страница!

  „Че какво може да става? Двама-трима са решили да си купят жилище, а на такива малки места веднага се разчува и всички хукват! Стадното чувство, останало от соца! Нищо повече не може да се напише! Няма и за какво…”

  Паркирах пред хотела на центъра, това е журналистически трик, нали съм със софийски номер. Така ще спестя такси, паяци няма да ме вбесяват… ще си мислят, че ще остана да пренощувам!

  „Хм! Град като град! Какво му е по-различното? Нищичко! Само губене на време!”

  – Кажете , госпожице? Търсите ли нещо?

  Усмихнах се. С моите 35 години отдавна съм минала през госпожиците, но пък е толкова хубаво някой да се обърне към теб така. А и аз си знам, че съм хубава жена! А бе, този да не се опитва да ме сваля? Изгледах го от глава до пети. Около 38, брюнет, облечен спортно и заключва кола! Гледам я с варненски номер, аз марките не ги познавам, но колата е много хубава. Сигурно струва колкото 10 Бийтъла като моя.

  – И аз не знам какво търся! А ти какво търсиш, чак от Варна тука?

  – Купих си миналия месец една къщичка. Дадох я за ремонт на едни майстори и сега ще отида да видя докъде са стигнали.

  – Аха, значи си готов за ядове? Винаги, когато имам вземане-даване с майстори, се ядосвам!

  – И аз бях така настроен преди 2 седмици, но когато дойдох за първи път да ги проверя, знаеш ли какво открих? Сменили ми 2 греди от покрива, изчистили камънаците, които са изпопадали в кладенеца, и даже изрязали всички изсъхнали клони и дървета. Дори си помислих: ”Ей сега ще ми отрежат главата!” и попитах колко ще струва. А те казаха: ”Нищо, подарък от нас”. Гледах ги една минута с отворена уста!

  Май и аз започнах така да гледам, но не му вярвах!

  – Айде бе, подготвили са се за сега! Сега двойно ще ти вземат за всичко!

  – Ха-ха. Не вярвам, но ако искаш, ела да проверим!

  Хвърлих един поглед на калдъръменото площадче и се замислих откъде ще е най-добре да започна. Май нямаше откъде…

  – Ако е наблизо, защо не? Имам 15 минути свободни.

  – Наблизо е!

  Майсторите бяха с широки усмивки, а аз знаех, че който много се усмихва без причина, ще ти иска нещо после!

  – О, госпожо Маркова! Радваме се да се запознаем с вас… – посрещнаха с приказки първо мен!

  – Не съм никаква госпожа Маркова! Аз дойдох да проверя, каква сте я свършили! Дали всичко е направено, както е поръчано!

  Повече от 20 минути ми обясняваха, какво им е поръчал г-н Марков, и как всичко са направили точно, че даже таваните са минали с безир и после са лакирали, и други тям подобни.

  – Позволихме си даже да му наредим отново плочите, които не са местени повече от 100 години. Сега са равни и е много красиво!

  Окото ми на дизайнер не можа никъде да намери и една грешка! Станах нервна и затова направо към целта!

  – И колко ще струват тези допълнителни неща, които сте направили?

  – Хм, чакай сега да помислим! Може би сме загубили около 2 дни…

  Очаквах вече господин Марков да бъде застрелян или съсечен тук пред мен, и с крайчеца на окото си наблюдавах усмивката му…

  – Ами, стигнахме до извода да му поискаме да ни почерпи по едно уиски!

  – Какви сте вие бе, хора? – не се стърпях аз. Сетих се за онзи, който в София за поставяне на бойлер за 15 минути поискал 430 лева! Даже писах за този подлец, а тези искали по едно уиски от 2.50.

  – Я ми кажете, защо е този наплив към вашето градче?

  – Ха, хааа… ами защото тука даже и циганите не крадат!

  – И как така, полиция ли имате? Изведнъж ли хората станаха други?

  – Май че всичко започна от бай Ставри!

  – Кой е бай Ставри и какво е направил?

  – Нищичко! Бай Ставри не е приказлив и с почти никого не говори. Единственото различно нещо, което е правил е, че зимно време е слагал трошички на прозореца си да храни гълъбчета. Но полека-лека всички птици се научили и чакали в клоните пред прозореца му! Той започнал да храни и тях, така че никъде в градчето нямало врабче , синигерче или гълъб, всички стояли на дървото и чакали бай Ставри да ги нахрани. Докато един ден комшийката му Мара не сложила и тя трохички на нейния прозорец. Така полека-лека започнаха всички да ги хранят, после започнаха да засаждат дръвчета на всяко едно свободно място.

  – Заради птиците ли?

  – Не бе, за да е хубаво!

  – Англичаните не са прости хора – обади се Исмаил, който изглеждаше беше от онези добродушни зидаро-мазачи, които на мравката път дават.

  – Да, англичаните са първите, които отново започнаха да купуват тука къщи. Имали някаква поговорка, нещо от рода на: „Там, където има много птици, хората щастливо живеят.”

  – И сега зимно време е истинско състезание, на кой прозорец ще дойдат да ядат птиците… – обади се пак Исмаил.

  – Чакай, Исмаиле, жив ли е още бай Ставри?

  – Жив е, но е на легло, през три къщи от същата страна надолу по улицата!

  Г-н Марков поиска да дойде с мене, и на него му стана интересно, а и си обясни защо толкова птици има в неговата градина. Нали беше толкова близо до бай Ставри…

  Вратата ни отвори една дребна женица. После разбрахме, че комшиите събирали по десетина лева на месец и ги давали на нея да се грижи за него. Господи, къде попаднах? Вярно ли е това или е сън?

  – Кажи ми, дъще, защо идваш в последните ми дни?

  Първо си помислих, че има дъщеря и се е припознал, но после разбрах, че така си говори.

  – Добър ден! Искам да те питам, Бай Ставри, това за птиците как го измисли?

  – Да ги храня ли? Не съм го измислил аз, дъще. То си е в сърцето на човека.

  Замълчахме, а аз си помислих, че бях единствената, която беше дошла за интервю с него през живота му. Смешна ситуация, смешни въпроси. Май нямаше какво повече да питам и когато си мислех да стана, той каза:

  – Дъще, знаеш ли кое е най-красивото място в швейцарските Алпи?

  – Не!

  – Било е много голо и е нямало никакви дървета, но един овчар всеки ден, като е тръгвал с овцете си, вземал по няколко ядки. Сигурно орехчета, лешничета… и ги е бодвал, където искал. Минали много години и това станало най-красивото място в красива Швейцария. Аз бях зле с краката и не можах да го направя, но птиците идваха и си представях, че аз давам зрънцата на тях, а те ги засаждат.

  Станах и направих нещо, което изненада и самата мен… Наведох се и го целунах по челото! После се чудех защо го направих. Защото ме наричаше „дъще” или защото е направил това добро на своя градец, на своите близки…

  ***

  На връщане не бързах, имаше време. Бях се потопила в много размисли. Гледах глупаво пътя пред мен. Всеки път е път за някъде. Но май че не бързах, защото нещо ме дърпаше назад! Утре ще проверя колко пари са ми останали в банката! Набрах един номер, който не обичах да набирам…

  – Кажи, Ели!

  – Слушай, Деспоте, много съм ти благодарна, че ме изпрати на тази командировка! Заглавието е „Птиците дойдоха първи”, запази осем колонки. И да знаеш, ако си намеря там къща, ще се разделяме!

  Затворих и го оставих да се чуди! Всеки си има един път за някъде!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Симеон Коев е роден във Велико Търново и е на 53 години. Завършил е Университета за национално и световно стопанство в София. Опитвал се е упорито да се занимава с производство в България, но както сам казва: „политическата власт винаги е забравяла да допринесе и подпомогне производителите“. Преди години открива първия вегетариански ресторант в Търново, но тогава тази идея е изпреварила времето си.

  Г-н Коев пише разкази от началото на миналата година. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“ тук.

• Ще си отиде, както е дошла

  

  .

  Любовта

  Ще си отиде, както е дошла,
  нарамила торба със спомени.
  Изгубила се във реалността
  като дете, което вятър гони…

  Ще сбръчка луди смехове
  и чувствени оксиморони…
  Ще продаде едно сърце,
  да стопли с огъня бездомник…

  Назад ще гледа през сълзи,
  ще стъпва върху живи рани.
  От всяка дума ще кървят
  мълчания тъй неразбрани.

  Ще хвърля в пясъка вини
  вълни солени на прибоя…
  От недокосване боли,
  а мислите са дъжд пороен…

  По път безцелен ще върви,
  да проси щастие за двама,
  ако душа й подариш,
  до смърт ще ти е благодарна.

   

  Михаил Цветански

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Михаил Цветански е роден през 1970 г. в Стара Загора. Има юридическо образование. Много негови стихотворения са публикувани сайтовете за изкуство „Откровения“ , „Хулите“, „Буквите“, „Стихове БГ“. През 2014 г. излиза първата му стихосбирка „Петата стихия“. Има участия в благотворителни сборници „Приятели в поезията“, в алманах „Тракийска лира“; публикации във в. „Уикенд“, „Стандарт“ и др. Авторът е бил емигрант в САЩ. Живял е и е работил в предградия на Чикаго. Други произведения от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Изгубеният килим

  Разказ от Ирена Георгиева

  .

  Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние бе изчезнало. Разумният режим и задушевните разходки с приятелки я възкресиха за живота дотолкова, че днес си спомняше за болестта си само когато си вземаше хапчетата. Тайната на своята жизненост споделяше с безкрайно удоволствие при всеки удобен случай и не спираше да мечтае.

  От опит знаеше, че всяко човешко същество е надарено тази чудна способност. От невръстни деца до залеза на живота си хората обитават световете на физическото настояще и идеалното бъдеще. Желанията въстават срещу статуквото и поемат към нови, дори неочаквани посоки. Повечето постигаме, до други едва се докосваме, а трети остават за някой следващ живот. На младини Роза мечтаеше да се изучи и намери добра работа, да се омъжи и има щастливо семейство. Логично копнежите й се повториха с други главни герои в тях – нейните две деца. Сега най-важни бяха внуците. Искаше да са здрави, да успеят в живота и, ако е рекъл Господ, да дочака правнуци, пък после – каквото дойде. Сърцето й трепкаше благодарно за всичките й осъществени мечти.

  Наскоро обаче тя се сдоби с още една, и то по неведоми пътища. Децата на Роза живееха в София и тя често пътуваше с влака дотам. В него бе топло, широко и удобно. Някои пътници притежаваха съмнителни хигиенни навици, но тя преглъщаше дребните неудобства, защото във влака не беше скучно. Прочетеш си вестника, погледаш през прозореца, пък току виж се разговориш с някого. Разкажете си това-онова, обсъдите децата, цените, та даже намерите общ познат и времето неусетно минало.

  Почти така се случи и последния път, когато Роза имаше трима спътници. Двама младежи до вратата на купето, които оживено и неразбираемо обсъждаха нещо – може да беше компютърни игри и музика, или само едното, и по-млада от нея жена, седнала от дясната й страна. Роза я огледа с крайчеца на окото си. Приличаше да е прехвърлила отдавна 50-те, а може да беше и по-млада. Но някак преждевременно състарена. Дълбоки бръчки ограждаха напуканите й безцветни устни. Кожата й бе жълтеникава и пресъхнала. Косата – избледняло русо, с плачещи за боядисвани корени. Очите – зачервени и уморени. Беше се сгушила на мястото си много омърлушена. „Може да е нещо болна”, помисли си Роза.

  – Времето, май, наистина се оправя – подхвана Роза най-актуалната след преживяната тежка и дълга зима тема.

  – Аха – съгласи се жената от любезност, но беше ясно, че времето не я интересува особено.

  – Искате ли да го прегледате? – не се предаваше Роза, подавайки й вестника.

  – Ох, не ми е до четене, благодаря ви. Имам си дертове и нищо не ми се чете, нито вестник, нито списание.

  – Нещо със здравето ли? – попита с искрено съчувствие Роза.

  – Не точно, ама то от притесненията напоследък може и да се разболея – в погледа на жената проблесна искрица, осъзнала, че в лицето на съседката си има благосклонен слушател, готов да сподели терзанията й, и без да чака нова покана, започна да излива болката си:

  – Виждате ли, с мъжа ми преди четири години заминахме да работим в Испания. Не тръгнахме от добро. Първо го съкратиха от завода. Цяла година си търси работа. Като видеха, че е на 50, го отпращаха. Аз бях шивачка. Плащаха редовно – по 350 лв. на месец, после спряха. Половин година си чаках парите. Ядяхме, каквото си гледаме в градината, ама то не е само яденето – ами сметките: токът, водата.

  – Така е, така е, много е труден животът – подкрепи я Роза.

  – Та, от съседи чухме, че в Испания се намирало работа и парите били добри, че то тук не се издържаше. И заминахме. Установихме се там. Той започна в строителството, аз гледах една възрастна жена. Горе-долу се оправяхме, даже спестявахме по нещичко, та пращахме тука на децата. Мислехме си, че най-после ние е провървяло, но свекърва ми се разболя от сърце. Тук нямаше кой да я гледа и решихме да я приберем при нас, в Испания. Малко след като я взехме, и там дойде кризата. Работата в строителството намаля и мъжът ми често си оставаше вкъщи. Животът стана труден за всички – и за местните, и за нас, чужденците. Много българи се върнаха.

  – Да, и аз имам един познат, който си дойде – вметна Роза.

  – Преди месец, обаче, свекърва ми се влоши, имаше постоянно сърцебиене, задушаваше се. Викахме на два пъти лекар – много скъпо ни взе, а искаше и да я прати в болница. Ама как, като нито имаше осигуровка, нито имахме пари за болница. Мъчи се жената още малко и накрая почина.

  – Ау! – възкликна Роза. – Моите съболезнования, горката жена.

  – После съвсем не знаехме какво да правим. На всичката мъка по нея се чудехме къде и как да я погребем. Смъртен акт не можехме да извадим, защото беше живяла нелегално. Проверихме възможностите – искаха ни 3000 евро, но без акт не можеше.

  – Не думай! – възкликна Роза.

  – А пък вече си мислехме и да си се прибираме в България. Хем парите ги нямахме, хем как да я оставиш на чуждо място. За самолета – пак трябваха документи, а и скъпо, безбожно скъпо.

  – И какво направихте?

  – Ох, ако знаете… Мислихме цяла нощ и накрая мъжът ми каза: „Ще си я закараме ние в България. Там ще си я погребем.” „Как?”- попитах аз. „Ей, така. Ще ти кажа как. С това.” – каза той, сочейки килима. И така, взехме големия ни килим и я увихме в него, завързахме го отгоре на колата и тръгнахме. То не беше пътуване, не беше чудо. Мъжът ми не смееше да кара бързо, да не се разхлабят или, не дай Боже, отвържат връзките. Страх ни беше да не ни спре полиция, да не ни се развали колата, да не катастрофираме и да се разбере какво носим отгоре. Напредвахме едва-едва. Маршрута бяхме избрали така, че да имаме само една граница. Първо минахме Франция, после Италия, оттам през Австрия и Унгария. Два дни карахме из цяла Европа и този ужас като че ли нямаше край. Нощувахме за по няколко часа по паркингите, колкото да си почине мъжът ми. Аз често стоях будна и си мислех: „Защо ни наказа така Господ? Какво направихме?” Накрая наближихме румънската граница. Бяхме примрели от страх да не я намерят отгоре. Вярно, само паспортите ни провериха, но се загледаха в килима и се пошегуваха дали не носим оръжие. Аха, да ни накарат да го свалим. Ама то, ние сме си виновни – и двамата гузни. Усетиха ни страха. Най-накрая, ни живи, ни умрели, влязохме в Румъния. И си викам: „Е, вече все едно сме си у дома, ей къде е България, още малко има.” Поуспокоихме се, краят на пътуването се виждаше, само дето бяхме капнали. Стъмни се и решихме да пренощуваме за последно на паркинга на едно крайпътно заведение. Този път и аз заспах веднага. Събудихме се след няколко часа за първи път по-отпочинали. Отваряме очи, поглеждаме нагоре и о-о-о – изхлипа жената, – какво да видим – килимът го няма.

  – Как така го няма?

  – Ами, така, няма го, откраднали го.

  – Е, кой ще го открадне?

  – Е, та, няма ли кой?

  – А бабата?

  – И нея я няма. Изхвръкнахме от колата, разтичахме се наляво-надясно. Нищо. Никаква следа. Цял ден обикаляхме района да я търсим, да не са я оставили някъде. Нищичко не намерихме. Не знаехме какво да правим. В чужда държава бяхме, нямаше с кого да се посъветваме. Не можехме да се оплачем в полицията, нищо не можехме да направим. Седнахме и си поплакахме. Накрая – въздъхна тя, – се качихме в колата и се прибрахме в България. Сега сме като болни. Не можахме да я погребем. Кой знае къде кучетата разнасят костите й…

  Роза беше дълбоко потресена от разказа на непознатата. Много истории беше чувала, и то най-невероятни, но такова нещо – за първи път. След това кратко пътуване тя често се връщаше към историята на изпатилата жена. Премисляйки случката отново и отново, у нея се зароди непознато и отначало неясно желание, което с времето прие конкретна форма и очертание. Колкото и необичайно да беше то, макар и да съзнаваше, че никъде другаде по света на никого не би му хрумнало да копнее за това, Роза заживя с мечтата един ден тялото й да намери покой в земята на отреденото му приживе място.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Ирена Георгиева е завършила Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като преводач. В момента работи като преподавател по английски език. Художествени произведения пише от три години. През септември 2013 г. излиза романът й „Откуп“.  Нейни разкази са публикувани в литературни сайтове. През август 2014 г. разказът й „Писмо до себе си“ й донася първата й литературна награда – от конкурса „Обич многолика“, организиран от „Клуб 50+“.  Друг разказ на Ирена Георгиева – „В мир със себе си“ е включен в сборника „На границата на мълчанието“ (ноември 2014 г.), съдържащ творби победители от национален конкурс за учители творци, организиран от издателствата  „Анубис“ и „Булвест 2000“. А разказът й „На вашите услуги“ е включен в сборника с хумористични разкази „На шефа с любов“, с творби от национален конкурс за хумористични разкази, организиран от издателство „Президент“ (ноември 2014 г.). Разказът „Изгубеният килим“ (с първоначално заглавие „Мечта“), който публикуваме тук, е първият, написан от г-жа Георгиева разказ.

• В песен

  

  В песен. Душата си вплитам.
  Изричам изгубените слова.
  Пътищата неведоми стигам.
  И надничам през тайните им врата.

  В песен. Изпълват се дните.
  Разлъката – бутнат камък в река.
  Няма повече да се лутам.
  Искра си и повече от това.

  В песен. Ангел бял ме докосва.
  И не питам, а чакам мига.
  Празнично ми е и честито.
  Огънят ти е запалил нощта.

  В песен. Пътищата ще мина.
  И ще вляза през тайните им врата.
  Тихо с птиците ще пригласям.
  До зората, която с теб ще деля.

  В песен. С целия свят те прегръщам.
  Целият свят в две обгърнали се тема.
  Белези невидими се докосват.
  И изгубват се от светлина.

   

  Нури Джурин

• Български поети от Бесарабия

  Да започнем Новата 2015-та с поетичните послания от българи, родени, живели и живеещи далеч от България. Новогодишен поздрав от Бесарабия със стихове на български поети.

   

  

   

  Нико Стоянов

  Роден на 9.01.1947 г. в с. Нова Ивановка, Арцизски район, Одеска област, Украйна. Завършва Руска и Украинска филология в Харковския държавен университет. Живее и работи в Кишинев, Молдова. Главен редактор на българския вестник «Родно слово», излизащ от 1988 г.
  Стоянов е издал над десетина стихосбирки: «Здравейте» (1976), «Благодаря» (1979), «От болка свята» (1983) и др. Том избрана поезия: «Аз, българинът…» (Велико Търново, 1999).
  Член е на Съюза на журналистите на Молдова; на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на българските писатели, Заслужил деец на изкуствата на Молдова – «Om emerit» (1995).

  .

  Българин да си остане

  Бих, може би, проклел отдавна
  и оня век, и оня ден,
  когато прадядо ми бавно
  повдигна своя бял остен.
  Когато тръгна, заскрибуца
  през буците от рът на рът,
  с дечица пълната каруца –
  печална песен – в дълъг път.
  Проклел бих неговото име,
  ако бях днес уверен аз,
  че щеше инак да ме има,
  да мога да говоря с вас.
  Напуснал свидните Балкани
  не за да търси лек живот,
  а българин да си остане
  и да опази своя род!

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Михаил Бъчваров-Бондар

  Роден на 21 ноември 1946 г. в с. Чийшия (сега с. Огородное), Болградски район, Одеска област, Украйна. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
  Поетът е изминал дълъг път, докато стигне до «кръстопътя на поезията» – след завършването на училището в родното си село, работи като миньор в Донбасс, УССР. След това завършва Висшата профсъюзна школа в Москва.
  Издал е стихотворните книги „На белия свят“ (1986), „Камък на синора“ (1996), „Архангеловден“ (1997), „Скитник сред ветровете“ (2003). Автор е на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски езици. Член е на Съюза на българските писатели, България.

  .

  Сурвакар

  Тази сутрин тръгнах да сурвакам,
  не тъжа, че времето ми мина.
  Шибам весел по гърба Буджака –
  Сурва, сурва Весела година!

  Пак да вие своите къдели
  зимата от сребърна коприна.
  да се връщат жеравите бели –
  Сурва, сурва Весела година!

  Всяко зрънце, пуснато в браздите,
  да класи, да пълни тежка крина,
  да се гледат младите в очите –
  Сурва, сурва Весела година!

  Да се вие, тих над всяка къща,
  светъл дим над белите комини,
  сватовете с пълно да се връщат –
  Сурва, сурва Весела година!

  Да навие тъпана сватбарски
  във хоро комшии и роднини,
  рамо да усещаме другарско –
  Сурва, сурва Весела година!

  И да вдигат старците корави
  чашите, препълнени със вино:
  «Да е мир и щастие! Наздраве!»
  Сурва, сурва Весела година!

  ****

  На мама

  Ще се върна, мамо, в ранна есен,
  почнат ли да се берат лозята;
  ще си вляза в двора тесен,
  ще почукам тихо на вратата.

  И без време, рано побеляла,
  тебе, мамо, нежно ще прегърна.
  Дълго чакала си ме и пяла,
  плакала си в къщи да се върна.

  С тежка черна кърпа забрадена,
  чакала си ти пред стари порти,
  пътя си изгледала за мене,
  откъдето син ти ще си дойде.

  Като майка, кротко, с тиха радост
  ти със светли сълзи ще поплачеш;
  в стомната, останала от дядо,
  вино от мазето ще наточиш.

  Ще се върна, мамо, в ранна есен,
  почнат ли да се берат лозята,
  със жена, с деца и стара песен…
  Ще почукам, мамо, на вратата.

  –––––––––––––––––

  .

  Петър Бурлак-Вълканов

  Роден на 18 януари 1939 г. в с. Бабата (сега с. Островное), Арцизки район, Одеска обл., Украйна. Завършва Педагогическия институт в гр. Тираспол, Молдова. Живял е в гр. Кишинев. Умира на 3 октомври 2005 г.
  Първата си българска стихосбирка «Моя южна равнина» издава в Кишинев през 1967 г. Автор е над десетина книги на български език – «Вярност» (1972), «Далечни извори» (1976), «Монолог на земята» (1977), «Равноденствие» (1982), «Години» (1989), «Такъв съм млад» (2004), «Стара планина» (2004) и др. Публикува стихове в български вестници, списания и антологии. Член на Съюза на писателите на (бившия) СССР – 1972 г., на Съюза на писателите на Молдова. Член на Съюза на българските писатели, България.
  С указ на президента на Р. България от 9.05.2003 г. Петър Бурлак-Вълканов е награден с орден «Мадарски конник» II степен за неговата литературна и просветителска дейност и особено за големия му принос в популяризирането на българската култура в Молдова и Украйна.

  .

  И попитах

  Сто въпроса блъскат се в в мене,
  Сто въпроса – неизказван свят.
  – Де е дядо ми със свойто време,
  де коравите му жили спят?

  Странджа, Странджа, с кръв и мъст люляна,
  Не съзря ли дядо ми, кажи?
  – Той навярно някъде тъдява
  под пръстта ми каменна тъжи.

  И попитах Добруджа с тревога:
  – Моят дядо ти дали видя?
  Отговори с класовете бодро:
  – Шепотът му още спи в пръстта.

  Вий Родопи величави, древни,
  Помните ли дядовия смях?
  А горите с клони изранени…
  – Криехме го в своя гъст шумак.

  И попитах Манастира Рилски:
  – Дядо ми не е ли в теб вграден,
  в твоите стени, колони вити?
  – Помня, мъката разправяше на мен.

  Тунджа, Тунджа, моя дядо где е?
  С камък ли на дъното мълчи?
  А вълните: – Сякаш, че одеве
  пиеше ме в своите очи.

  – Шипка, Шипка, ти навярно помниш,
  де загина дядо ми тогаз?
  – Колко братя тук земята стопли
  с дядовия ти съсухрен глас.

  И попитах най-накрая България:
  – Де почива дядо ми сега?
  – Дядо ти? Хайдутина? Прастария?
  Той подпира моята снага.

  ****

  Моите бесарабски българи

  С калапци агнешки, големи,
  със сила в плещите превити,
  с ръце попукани, корави,
  тъй като тоя чернозем.
  Когато сбират те наесен
  със радост златната реколта,
  устройват сборища в селата,
  с агнета и плат червен.
  Децата с торбички нови
  да коледуват с радост ходят.
  На Заговезни палят огън,
  с коне ковани се надбягват,
  дорде нощта не препълзи.
  А зиме на седянки ходят
  ергените. Те срамежливо сядат
  до своите моми – «кадънки»…
  А те подхващат стара песен
  и тъжни, мълком се унасят,
  и ронят старите сълзи…

  Те не забравиха до днеска
  на сватба с бъклица да канят,
  ни песни стари, ни обреди…
  О, не забравиха до днеска
  те своя български език.

  ****

  На моя народ

  Всичко ще ти дам без ропот, всичко,
  мой чутовен български народ:
  обичта си, песента на майско птиче,
  младостта си, светлия живот.

  Но да знам, че стиховете мои,
  дето ги редях под роден свод,
  вечно ще трептят в сърца бунтовни
  и ще бъдат сладки като плод.

  ****

  България – моя втора майка
  

  Седни, мамо, отново до мене
  върху стария дървен креват.
  Седни, мамо, и пак разкажи ми
  за далечния край непознат.

  Много мъничък бях аз тогава,
  слушах твоите думи безкрай
  за България млада, лазурна,
  за далечния пролетен край.

  Горди българи наши живели,
  дето бяга Марица-река
  и със болка голяма в сърцето
  ненавиждали робство, тъга.

  И когато годините черни
  чернозема притискали твърд,
  за да пазят свойта родина
  те поемали в огън и смърт.

  …А на другия ден дълго скитах
  по баирите във мараня
  и повдигах се дълго на пръсти,
  за да видя тази земя.

  А години вървяха полека,
  натежаваха като плод.
  И крилатата дума България
  стана песен на моя живот.

  Ето днес съм на двайсет години,
  зная аз, че не съм там роден…
  Втора майка и втора родина
  ти, Българийо, стана за мен!

  –––––––––––––––––––––––––-

  .

  Георги Барбаров

  Роден на 5 септември 1955 г. в с. Кортен, Чадърлунгски райн, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Има издадени десетина сбирки («Събудена тишина», «Продължение на делниците», «Реалност от сънищата ми», «Плът на радостта – ти», «Било е неделя», «Жива вода» и др.), а също и сборник «Избистрени барбаризми» и литературен очерк за поета Тодор Стоянов «Акварелни щрихи към размисъла».
  Членува в професионалните писателски съюзи на Молдова и България. Редактор е на българско предаване «Мегдан» в Молдова.

  .

  Писмо

  (откъс)

  – Завръщай се, сине. Изпратих ятата –
  и слънцето топло в сърцето си скрих.
  Очаквам и нощем да скръцне вратата,
  гласът ти да чуя: «Прости, закъснях!»
  Завръщай се, сине, в селското време,
  препълнено с есен, плач, красота.
  Тук никой не бърза. И кучето дреме,
  и ябълки падат в съня на света.
  Завръщай се, сине. Аз искам почивка
  за твоите мисли и новия час.
  Не бързай да губиш детска усмивка –
  дете си завинаги. Дори и без нас.
  Завръщай се, сине, в родната къща,
  Легло те очаква до топлата пещ.
  До късно ще пишеш под лампата съща,
  сто пътя по-ярка от восъчна свещ,
  Завръщай се, сине, моя закрила,
  до тебе да седна, загледан във мен:
  – Майчице моя, майчице мила!…
  За всичко забравям през такъв ден…
  – Завръщай се, сине, тежи самотата –
  написана с празни бои тишина.
  Затрива последните звуци луната –
  оставам във къщи самичка-сама.
  Завръщай се, сине, докато съм жива,
  докато аз мога да плача за теб.
  И булката млада – за теб да я бива! –
  ще целуна горещо – да имаш късмет!…
  Завръщай се, сине, от нощи далечни,
  от пътища стръмни и чужди страни,
  че майките стари, уви, не са вечни,
  че майките стари умират сами…

  ––––––––––––––––––––

  .

  Димитър Пейчев

  Роден на 19 май 1943 г. в с. Бургуджи (сега с. Виноградовка), Арцизки район, Одеска област, Украйна. Завършва Кишиневското художествено училище «И.Е. Репин» през 1970 г. През 1975 г. завършва Московския Полиграфически институт, специалност «Художник-полиграфист». От 1962 г. учи живопис при бележития художник Михаил Грек.
  Димитър Пейчев е известен сред своите сънародници като художник-живописец. Неговата първо изложба в София е и първата изложба на български художник от Бесарабия в българската столица. Член е на Съюза на молдовските художници.

  .

  Утро далечно

  Утро далечно в бяло облачено,
  сребърен черковен звън,
  бели момичета с китки окичени,
  стари дувари от слънце напечени,
  зная,
  тъгувате вие за мене.
  Черги окърпени, вехти дисаги,
  бели месали, възглавници писании,
  кюпища пълни, алени грънци,
  с бяло брашно нощови –
  всички събрани сме ний на хоро…
  Как да не каним кавала на Каню,
  как да не чуем Яна усмяна,
  Яна усмяна с нова премяна?
  Колко ми светиш ти,
  утро далечно,
  пред Новогодишната идваща нощ!
  Свирете, пейте, играйте
  на ръцете ни български наши деца.
  Утро далечно, колко си вечно!

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Таня Танасова-Тодорова

  Родена на 19 юни 1963 г. в с. Валя Пержей, Чадълунгрски район, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Работила е във в. «Родно слово» (Кишинев, Молдова), редактирала е в. «Камбана» (Болград, Украйна). В момента живее със семейството си в Габрово, България.
  Издала е стихосбирките: «Това съм аз» (Кишинев, Молдова, 1990), «Нежни листа» (Болград, Украйна, 1994), «Полет от Онгъла» (Габрово, България, 1999), «Ще ме харесаш после» (Габрово, България, 2004).

  .

  Език мой роден

  Език мой роден, български и вечен!
  Отново днес при тебе аз се връщам.
  И както някога, през тази вечер
  ще ме посрещнеш ти пред наш’та къща.
  И пак ще звъннеш в дядовата дума,
  ще литнеш горе с песента на мама
  и сетне, като уморен сред друма,
  глава ти ще склониш на мойто рамо.
  Език мой роден, мъдър, смел и
  вечен!
  Благодаря ти, че до днес си с мене!
  От прадедите идеш, отдалече
  и в бъдещето с теб сме устремени.
  Език мой роден, не ще те забравя
  и няма ти да ма напуснеш лесно –
  за тебе всичко днес аз ще направя
  и пак ще литнем в майчината песен!

  ****

  Защо?

  ‘O, Deutschland, meine ferne Liebe,
  Gedenk ich deiner, wein ich fast!
  H. Heine

  Защо, Българийо, защо?
  От ден на ден все по си пуста!
  Къде са твоите чеда!
  Защо Родината напускат?
  Защо да ринат нейде сняг?
  Да мият някъде чинии?
  И да целуват чужди бряг?
  Каква е тази орисия!
  Защо? Кому е тъй угодно?
  Да спят по паркове, по гари.
  Да тъпчат името си родно.
  И да проклинат теб, Българийо!
  Пустеят нашите села,
  угасват български огнища,
  зарастват с бурени поля…
  А ние май не правим нищо!
  Защо един богат народ
  с дълбоки корени. И с име,
  запазвано от рода в род
  стотици, хиляди години!
  Народ, изграждал градове,
  можал държави да създава
  през още ранни векове!
  Какво, какво сега му става?
  Народ с култура, с книжнина!
  Народ с история голяма!
  Народ с велики имена!
  Как бъдеще за него няма!?
  Защо пропъждаш умове?
  Защо нехаеш за таланти?
  И караш българско дете
  дете да е на емигранти?
  Които ходят по света
  отчаяно да търсят изход.
  От БЪЛГАРИ с голямо”Б”
  такива стават по произход.
  Когато някои все пак
  успеха там далеч прегърнат,
  нали се знае, че назад
  те никога не ще се върнат!
  Не ли те липсват те на теб
  Не ли те, майко, заболява,
  че там роденото дете
  БЪЛГАРИН не се явява!
  То няма Вазова да знай
  и българче да се нарича!
  Със чужди букви, в чужди край
  то чужди думички ще срича!
  Че няма то на 3 март
  със гордост да изкача Шипка.
  Че няма във Балкана стар
  Да търси ягодка и китка.
  Че с Левски не ще се гордее.
  Че няма Ботева да жали.
  “Върви, народе…” не ще пее.
  “Мила Родино …” – едва ли.

  Защо, Българийо!? Защо?

  Виена, 2.06.2005 г.

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Тодор Стоянов

  Роден на 7 ноември 1957 г. в с. Исерлия (сега с. Вольное), Тарутински район, Одеска област, Украйна.
  Завършил Английска филология в Кишиневския държавен университет.
  Стоянов пише стиховете си на родния български език. През 1991 г. в Кишиневското издателство «Хиперион» излиза дебютната му стихосбирка «Акварели». През 1995 г. Българският културен център в Болград «Академик Александър Теодоров-Балан» отпечатва втората му книжка «Размисъл».
  Тодор Стоянов е член на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на независимите български писатели – София, България.

  .

  Български език

  О, родния ми
  български език!
  Ти идеш
  от мъгливата
  прадревност.
  Сега си с мен,
  и всеки миг
  усещам аз
  най-святата
  ти верност.
  Ти ме подкрепяш
  в труден час
  и вдъхваш
  сила в мен,
  живот и вяра.
  Чрез твойта музика
  постигам аз
  хармония,
  и красота,
  и мяра.
  Пред тебе
  коленича пак
  смирено,
  и като капчица
  от тази
  твоя
  благост
  поднасям днес
  едно
  стихотворение,
  Изпълнен
  с благодарна
  светла радост.

  ****

  Старата черква

  Ах, удари пак камбаните! –
  Раждат се звуци и мрат…
  Леко докосвам със дланите
  Хладна стоманена плът.
  Нейде във смътното минало
  Някому, като нас,
  Все тез камбани са кимали,
  Пееха с същия глас…
  А пък когато и ние с теб
  Станем трева и листа,
  Ще огласяват пак тази степ
  Звуците на вечността…

  ––––––––––––––––––––––––-

  .

  Иван Мавроди

  Роден на 5 август 1911 г. в българско село Катаржино – (след това с. Сталино, сега с. Краснознаменка), до Одеса, Украйна. Родителите му са бедни селяни – потомци на българи-преселници. През 1930 г. завършва средно образование, а през 1935-та – Одеския педагогически институт. Работи много години наред като учител в българските села в училищата и в техникуми. Участник във Великата Отечествена война, където получава бойни награди.
  Литературната си дейност започва от 1932 г., като публикува първите си разкази и стихотворения. Тогава става и член на българската секция към Съюза на съветските писатели в Украйна. Участник е в Първия общосъюзен конгрес на съветските писатели през 1936 г. През 30-те години работи като редактор в българското детско списание «Бъди готов!» и във вестник «Колективист». В държавното Издателство на Националните малцинства в гр. Харков през 30-те години излизат първите му български книги: «Партизани. И други разкази» (1932), «На пълен ход» (1934), «Дочо Цигуларов» (1941). Редица прозаични книги излизат из-под перото му на руски език след войната в издателствата Киев и в Одеса: «Радость» (1955), «Первые всходы» (1956), «У нас на юге» (1961), «Буджакские повести» (1977), романите «Земляки», «Катаржино» (първа книга – 1978, втора – 1984 г. – посмъртно) и др.
  През целия си живот Иван В. Мавроди пише стихове на български език – но в следвоенно време в Украйна няма къде да ги публикува. Само през 1972 г. кишиневското издателство «Картя Молдовеняскэ» издава стихосбирката му «За тебе аз мисля». Няколко пъти е посещавал България. Публикувал е разкази, стихове и интервюта в български вестници и списания.
  Иван Мавроди почива през пролетта на 1981 г. в Одеса, където е живял.

  .

  Помня

  Помня бащиния праг –
  ти стоиш до мен.
  Помня погледът ти драг –
  тъжен, нажелен.

  Помня пламналата страст,
  златната ни степ.
  Помня пролетния храст
  затрептял до теб.

  Помня рожбата ни аз,
  твоя здавен плач.
  Пламнах в болка тих, тогаз,
  в оня кървав здрач.

  Помня, виждам онзи кът
  буренясал веч.
  Жерави над мен летят,
  чезнат надалеч.

  Жерави над мен летят,
  късат тоя здрач.
  И в тревожния им път
  чувам детски плач…

  

  Още стихове на български поети от Бесарабия тук:  http://liternet.bg/ebook/besarabski/content.htm

• Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

  Симеон Гаспаров,

  Simeongasparov.wordpress.com

  

  Когато Коледа настъпи и студовете, нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току-що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуците на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.

  Приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от всичките четири посоки на света, събрали се, незнайно как и защо, точно тук в Чикаго, и започват с един мелодичен, малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват отново и отново на затаилите дъх в мрака хлапета, залепили нослетата си в замръзналите прозорци, търпеливо чакащи да зърнат от кой ли ъгъл на покрития със сняг квартал ще изскочи Дядо Коледа, яхнал шейната с подаръците, теглена от непослушното еленче Рудолф.

  И така, докато хлапетата, с ококорените, искрящи от любопитство очички, стоят зад потните стъкла на домовете, ние след като сме довършили последните приготовления по коледната трапеза, сядаме на мекото кресло в хола, пред поставената, върху ниската масичка, купчина пощенски пликове с писма за неплатените ни сметки, дошли с последната късна поща за деня. Поглеждаме ги и се чудим, дали да не ги изхвърлим, направо в пламъците на бумтящата пред нас камина. Да разпродадем всичко, каквото имаме тук в Америка, и да си вдигнем чуковете и да се приберем там, откъдето сме дошли.

  Но, замисляме се…Отпиваме от чашата пред нас. Поемаме дълбоко въздух и сядаме бавно да пишем чекове за погасяване на заемите, които сме теглили за покупките на къщи, на коли, на телевизори и какво ли още не. След всяка изписана от нас цифра, след всеки един чек, с погасена сметка, виждаме, как неусетно дълго плануваните, няколко години за по-ранно пенсиониране, започват да се стопяват. Виждаме как планираната от миналата година лятна ваканция в България, отива за следващата година и т.н и т.н., докато не се огледаме наоколо и разберем, че и в тази Коледна вечер, както и в миналата, самите ние, неусетно сме се превърнали в една банална, до болка позната, безсмислена приказка… със също толкова банален край…

  “Е, добре де… – казваме си… – Все пак Коледа е, не бива така!” И решаваме, напук на цялата тази безвкусна тривиалност, да отворим пожълтелите тефтери с телефонни номера и да звъннем на някой стар приятел. Виждаме името на първия попаднал ни приятел от старата тайфа и започваме трескаво да набираме цифрите на телефона на този наш стар, но добър, ама, много, много добър приятел, който, както и повечето ни приятели, остана там някъде в България, но с който сме имали, ех, какви велики мигове само…

  Телефонът от другата страна извънва някак си тъжно и протяжно. Звучи като дълго соло на блус китара, изсвирено от духа на Ти Бон Уолкър. Сърцето ни трескаво започва да бие и… изведнъж… чуваме как от там, от другата страна на океана, от другия край на телефонната линия, там някъде в полите на Витоша, хрипащ, сънен, познат глас изръмжава:

  – Ммм-м-м…

  Тук сърцето почти изскача от гърдите ни от радост и ние започваме тъй дълго бленувания разговор.

  – Хей, как си бе, братле…? – провикваме се ние.

  – М-м-м… К’во? – отвръща ни звучно примляскване с устни.

  Ние пак, по-бодро: Как си? Как си…

  – А? К’во… к’во… – съненият глас от другата страна на линията ни прекъсва.

  – От Чикаго бе…От Чикаго се обаждам… Аз съм…Честита ти Коледа!

  Гласът от другата страна: К’во, к’во… Кой… си ти, бееее…еееейййй…

  – Абе, от Ч…Ч…Ч-и-к-а-го бе, Чикаго… Америка… – повтаряме още по нетърпеливо и ентусиазирано ние.

  – Кой… аз ли бе… Абе, ти що си не еб…ш майката нещастна… – изревава в слушалката познатият глас, на нашия много, ама много добър приятел, който явно току-що се е прибрал от поредното коледно парти, в кръчмата “Куция пес”, разположена на последната спирка на тролей номер 9 в столичния квартал Борово, след което чуваме как ръмженето по адрес на нашите майки в слушалката продължава и телефонът отсреща гневно се затваря с трясък.

  Сконфузени, ние поглеждаме часовника си и разбираме, че в момента е 4 и половина сутринта в България. Става ни леко неудобно, че сме разбудили стария ни, добър, ама много добър приятел, с който имахме, ей, само какви велики спомени… Поставяме обратно телефонната слушалка и също като хлапетата приближаваме лице до прозореца, гледащ към градината в задния ни двор.

  Представяме си за миг, че отново сме деца. Че нямаме грижи и започваме да търсим с уморените си и недоспали очи, там някъде, скрити под преспите на дърветата в градината, дали няма да видим един малък подарък, оставен случайно и за нас, порасналите хлапета от белобрадия, усмихнат старец.

  Но уви, виждаме само падащ на парцали сняг и вятър, който навява бели и дълбоки преспи, по които весело се надбягват приказките и историите, излезли в тази коледна нощ изпод мостовете на Чикаго.

  И така, докато ги гледаме в белия мрак на снежната нощ, как тичат, смеят се и се гонят по покривите и дворовете на къщите, започваме да си мислим за коледните приказки.

  Как да определи човек коя от тях е най-добрата, най-интересната, най-чудната Коледна история, случила се някога тук, на земята сред нас, когато те всичките са толкова, толкова прекрасни. Започваме да мислим и накрая, след още няколко чаши обърнати в мрака на коледната нощ, останали сами пред камината на спящата ни къща, избираме три, които да разкажем, на следващата утрин на децата.

  Може би най-добрата Коледна история е тази, която ни разказва за едно бедно дете родено в тази нощ, преди две хиляди години, накрая на града, от което се е претворила историята на любовта. На любовта към ближният ти и към онзи другия, непознатия, различния по цвят на кожата, на религията, но също като тебе човек с душа и сърце, който също като тебе страда, бори се и се надява на нещо по-добро, по-ценностно в живота. Приказката на едно дете, което и с живота си и със смъртта си, се опита да ни научи да се обичаме, да се уважаваме и да живеем в мир и разбирателство един с друг. И от която приказка започва оптимизмът. Оптимизмът, че въпреки изгубеното и пропиляното, надеждата и за нас, и за поколенията след нас я има. Защото оптимизмът е кураж. А куражът е да имаме силата, да бъдем тук и сега, на това място в това време. Куражът да отстоим правото си, да бъдем това, което сме – грешни, несъвършени, но все пак хора, със своето място и мисия в живота. Защото единствено и само в куражът е спасението! И в това е и надеждата, която ни кара да не наведем глава и не подгънем колената си пред несгодите.

  Освен тази има и една друга, не по-малко вълнуваща Коледна приказка, разказана ни от великия Ханс Кристиян Андерсен. Това е приказката за малкото момиченце, сираче, което продавало кибрити. То нямало никой до себе си в празничната Коледна нощ, само няколко кутии стари кибрита, които се надявало да продаде и да се прехрани, но никой не ги купувал. Всеки забързано подминавал бедното сираче, което, за да се стопли в ледената нощ, палело по една малка клечица от кутията с кибрит. Така, докато клечиците изгаряли, пред детето се възраждали един по един спомените на доброто, спомените от времето, когато хлапето имало до себе си любовта и закрилата на своите най-близки.

  Момиченцето не дочакало да зърне изгрева на слънцето. Съдбата се смилила над детето и го събрала с неговото семейство, което вече обитавало другия, по-добрия свят.

  И така неусетно, докато момиченцето гаснело, както малките клечици кибрит гаснели в замръзналите му ръчички, там, в онзи зимен скандинавски град, се родила Коледната приказка на нашата съвест.

  Съвестта, която ние все по-рядко и по-рядко смеем да погледнем право в очите и която съвест, също като любовта, на която ни научило детето, което се родило на този ден, преди две хиляди години, ни кара да се изчервяваме от време навреме от срам.

  Но има и една друга Коледна приказка, жива, истинска и не по-малко вълнуваща и непреходна от предишните две. Тя се е родила, както би казал покойният вече, велик американски писател класик Курт Вонегът, по средата “на първия неуспешен опит на човешката цивилизация да се самоунищожи”, т.е. през време на Първата световна война. Това се случило на Бъдна вечер 1914 г., след една от най-тежките и кръвопролитни битки между британските и германски войски, разположени на фронта във Франция.

  В Коледната утрин, на другия ден, някъде зад окопите и траншеите, английските войници извадили една футболна топка и започнали да играят мач с нея, гонейки я между оръдията. Неусетно от другата страна, германците и те излезли от своите окопи, насядали върху сандъците с патрони и започнали да гледат играта на англичаните. Като даже и им подвиквали одобрително от време на време.

  Тогава, без да има заповед за спиране на огъня, без дори да има и разрешение за временен мир, войниците и офицерите от двете вражески линии излезли от своите окопи. Приближили се един до друг и започнали да се… поздравяват с настъпилата Коледа. Пели християнски химни заедно, черпили се със сладкиши от колетите, които семействата им били пратили, разменяли си снимки, тютюн, цигари, бренди – и ако някой ги видел отстрани, никога не би дори и предположил, че това са войници от две вражески армии.

  Нощта се спуснала, войниците лека-полека се прибрали в своите окопи и малко преди полунощ офицерите от двете страни на бойното поле излезли пред оръдията си, отдали почит един на друг и… войната отново започнала.

  В тази последна, Коледна приказна история се родило доверието и мъдростта между хората. Доверието и мъдростта между хората, които въпреки всичките опити на политиците да бъдат разрушени, оцелели за чест и слава на човешкия дух.

  Само един млад, никому неизвестен ефрейтор, от резерва на 16-ата Баварска дивизия, бил единствения свидетел на това чудно събитие, който не го одобрил и написал гневно писмо срещу него до върховните офицери на германската армия. Името на този млад и незнаен ефрейтор било Адолф Хитлер, но това вече е друга история, не коледна. И не толкова празнична.

  И така неусетно, замислени за заемите, къде платени, къде не, замислени за старите приятели, изтрезняващи след тежък коледен махмурлук, придобит някъде след дълъг запой из махленските бирарии, замислени над имигрантските ни неволи на американска и на родна земя, замислени над чудните магични Коледни приказки и истории, ние, заедно с любопитните хлапетата, скрити зад потните прозорци, неусетно сме се унесли, заспали и изобщо не сме разбрали кога денят е настъпил.

  И не можем да повярваме на другия ден на очите си и се опитваме да разберем – кой ли е оставил тези дири от шейна и еленови копитца пред вратата ни. Кой ли? Кой…?

• Учете децата на истинския смисъл на Коледа

  Седмица преди Коледа имах неочакван гост. Тъкмо бях приключила с домакинската работа и се канех да си лягам, когато чух шум в предната част на къщата. Отворих вратата на хола и видях Дядо Коледа до елхата. Той ми направи знак да не викам, като сложи пръст на устните си. „Какво правиш?“ – започнах да го разпитвам.

  Но думите ми секнаха, като видях, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. Неговата обичайна веселост липсваше. Отговори ми с едно изречение: „Учете децата!“. Изпаднах в недоумение. Той предугади въпроса ми и с едно бързо движение извади зад елхата една торба с играчки.

  Стоях объркана, а Дядо Коледа повтори: „Учете децата! Учете ги на същността на Коледата, тя е забравена!“. Той бръкна в торбата с играчки и извади елхичка: „Учете ги, че чистият зелен цвят на празничната елха – елхата, която остава зелена целогодишно – изобразява вечната надежда на човечеството. А острият й връх, насочен към небето, символизира посоката на човешката мисъл – нагоре.“

  Дядо Коледа бръкна отново в торбата, извади една блестяща звезда и я окачи на елхата: „Учете децата, че звездата беше небесния знак на обещаното отдавна. Бог беше обещал Спасител на света и звездата беше знак, че обещанието е изпълнено.“ След това бръкна и извади една свещ: „Учете децата! Символиката на свещта е, че Христос е светлината на света и когато виждаме запалената свещ, си спомняме за Този, който измества тъмнината.“

  Той бръкна за пореден път и извади един венец: „Учете децата, че венецът символизира вечната природа на любовта. Истинската любов е нескончаема. Любовта е един непрекъсващ кръг на привързаност.“ Следващото, което извади, беше една малка фигурка на Дядо Коледа: „Учете ги, че Дядо Коледа символизира щедростта и добротата, които чувстваме през декември.“

  Той бръкна отново и извади един лист от бодлива зеленика: „Учете децата, че това растение символизира безсмъртието, символизира короната от тръни на нашия Спасител, а червените плодове – кръвта, пролята от Него.“ После закачи на елхата един подарък: „Учете децата, че Бог така възлюби света, че му даде Своя единствен Син. Ние Му благодарим за Неговия несравним дар. Мъдреците се поклониха пред святото дете и Го дариха със злато, тамян и смирна. Трябва да поднасяме подаръци в същия дух като мъдреците.“

  Бръкна отново в торбата и извади едно захарно бастунче: „Учете децата, че захарното бастунче символизира гегата на овчаря. Тя му помага да връща заблудилите се овце в стадото. Захарното бастунче означава, че сме закрила за братята си.“ След това извади от торбата един ангел: „Учете децата, че ангелите бяха предвестници на добрата новина за раждането на Спасителя. Те пееха: „Слава на Бог на небето! Мир и любов между хората на земята!“

  Чух топъл звук и той измъкна от торбата една камбанка: „Учете децата, че загубените овце биват намирани със звука на камбаната. Тя трябва да завърне хората в лоното.“ Дядо Коледа погледна доволен към дървото. Блясъкът се върна в очите му: „Помнете, трябва да учите децата на истинския смисъл на Коледа, а не да ме поставяте в центъра, защото аз съм само скромен Негов служител, покланям Му се и Го тача – нашия Господ, нашия Бог!“

  Източник: Рrit4ite.blogspot.com

• Вярата е в обедна почивка

  „Надеждата не гасне,
  догдето е молитва истинна!”

  Щукам се безгламово по един уличен калдъръм в тихо балканско селце, дето така и не вдянах как се казва. Ама то и цел в разходката сякаш нямах. След като ме изхвърлиха от междуградския автобус, някъде по средата на пътя, за „недоплатен” билет, сякаш се озовах в някаква пустота и всичко се стопи от мен. Един безлумен безхаберник – студент първокурсник, филолог. Ни мисли, ни усмивки, ни чувства, ни дори сълза, па макар и кървава. То душата ми сякаш изчезна, но…

  И аха – Надежда! Един чуден възрожденски храм издига снага сред дворната крепостна ограда и над Османските закони за „вяра под земята”. А наоколо прегърбени бабешки къщурки с превити, но не от труд, тиклени покриви като дядови гръбнаци, придаваха на тази църква изключително мъдра величественост и ролята на Отца сред дечицата си.

  Ще вляза вътре. Ще запаля свещ. Ще се помоля пред иконата на Христос Спасителя, а свещеникът ще даде отговор на лутащите ми се въпроси. Бог ще ми върне Душата. Пустотата ще залезе.

  И точно преди заник хлопам на дворните порти с едно желязо, намерено на земята. Все едно съм глас към клепало, а храмът е самото клепало.

  – Защо тропаш, момче? – прекъсва ме тих, сякаш посребрен, древен глас зад гърба ми.

  Обръщам се бавно и съзирам туй, що си представях. Светлоликият старец имаше същия вид, както и гласът. Избелялото с годините расо по-скоро му тежеше и го попрегърбваше, а шарената торбичка под мишката му сякаш бе пълна с мъдрост, защото от нея надничаха няколко извехтели с вековете книги и един свитък.

  – Защо тропаш? Виж тази прежълтяла бележчица, с големите черни букви по нея, дето е намушена в ръждивия пирон на портата!

  – Вярата е в обедна почивка! – зачетох бавно на глас, а в пустотата на моментната ми вселена изведнъж ме трясна такова учудване, сякаш огромна канара, аха, да се стовари върху ми. Но буйното негодувание на душата така изригна, че ме запази от тази гибел и ме живна към същността човешка. Преди да бълна каквото и да било, кокалестата старческа ръка на свещеника ме хвана за рамото и сякаш мъдро ме предпази от греха „Не съди!”

  – Как се казваш, отче? – кимащ одобрително с глава за туй, че съм го разбрал, плахо запитах, искайки да му благодаря, а той кротко изрече:

  – Сисой!

  – А-а-а! Този на Елин Пелин?

  – Не, чедо! Онзи е къде-къде по-стар и по-мъдър от мене. Кога-кога нявга е живял! Отишло си е туй време – замечтано отвърна ми той. – Аз съм само помагач на хората от селото и извън него им служа в беден параклис. Този славен тук храм го затворили преди около век, след като дедите ни изгонили османлиите. Преди време един омърлушен селянин тури таз бележчица, за да се знае от случайни минувачи. А ти не скърби! Винаги иде друго утро след нощта. Когато хората спрем да казваме на служителите Божии Отци, защото Отца ни е само един, тогаз и вярата ще прекрати почивката си. Но виждам – млад си, търсещ си, имаш чиста душа и детски сълзи. Ела с мен в параклиса да споделим един на друг тъгите си, пък ще ни поолекне! Ето ти кърпа да изтриеш зачервеното ти, от искрени очни струйки, лице! Вторият, с толкоз светла душа си, който Христос ми праща и вярата ми продължава да се разгаря от мъждукащата, в малката ми старческа душица, свещ.

  Па, говорейки ми туй, той ме бе прегърнал с ангелска топлина и вървяхме по разширяващата се към безкрая пътека.
  Мислех, че сме вървели до безкрая на света, разделени един от друг, в пълно мълчание, а параклисът, който бе само на една крачка баир, ни чакаше с открехната врата. И още когато ми се проясни какво има в тази малка-малка духовна обител, усетих, че свещеникът още ме държи през рамото и още ми слови. А аз, за кой ли път през живота си, отново бях в безмислието на мислите си. Един океан от пустота. Тогаз видях, че той ме подканяше вече с ръка да прекрача прага. Влязох след него и седнахме лице в лице на две трикраки столчета. В полумрака, поддържан само от пробягваща слънчева светлина и мъждукаща, но неизгасваща свещ, отново започнах да чувам свещеника:

  – Хайде, чедо, сподели ми болката си!

  – Какво да ти кажа, дядо Сисой, от мен нищо не става. Аз съм най-ненужният човек, роден в този свят. Не зная кога е било, но някъде след раждането ми, майка ми се уплашила като ме видяла и починала. Втората ми майка пък ни напусна и не можах да помогна на баща ми да не остане сам. Където и да се присъединя към някоя приятелска група, всички се скарват и се разотиват, след като се обиждат постоянно един друг. Какво значение има, че нощем плача и се моля пред иконата на Христа да събере всички, които вече се гледат на кръв? Че кой чува молитвата на най-лошия човек в света, за да помогне на другите? Аз съм най-вредният в този свят!

  – Спри, чедо! Сложи лявата си ръка върху най-древната Библия на света! – и аз я поставих върху книгата, която той извади от торбичката.

  А дядо Сисой сложи своята ръка върху моята и изрече, гледайки ме с поглед, който сякаш бе благодат от Христа:

  – Простено е тебе, чедо! Тоз велик грях вече ти е простен! Няма го! – и тогаз свещта изгасна, та разбрах с душата си – наистина ми е простено.

  – А ти, дядо Сисой, ще ми кажеш ли нещо, за да ти олекне?

  – Ще ти кажа, чедо, но кой мен ще прости, едва ли някой би рекал. Добре, че още вярвам в Господа наш и не ми е нужно духовник да ме опрощава. Речено пред тебе, то ще бъде чуто и от Отца ни. Преди доста-доста години идваше един свещеник, за да отключи храма в село и той да отвори врати за всички хора. Аз бях колкото теб, но ни бях учил, ни бях чел. Сал едно магаренце си имах. И качен връз него, следвах тоз свещеник по друма, оти некак арен он ми се чинеше. А он спъ́на се у един камен и падна, па си и гла́вата стро́ши. Яз седнах до него, ала не видех оти си е разбил гла́вата и умира чилякът. Марко ми реве, да ми каже, а язе си чоплим слънчоглед в тре́вата и му думам на свещеника: „Айде бре, отче, стига си се молил с очи в прахта! Е-е-е-ей, що сакаш да излъжеш Бога дека му се молиш? Немойш го излъга! Ай ставай! Цел час веке те чакам и киризом как земята я целу́ваш.” Велех му, велех, па накрая не се стърпех и го награбих за расото да го вдигна. А он умрел! Тогаз си викам: „Що чиних? А-а-ай, главанак такъв, загубен!“ – и си ритам крака в тоя камен. Ама не можеше веке челякът се върне. И го закопах гол край друма пусти. И му пях няква песен за опрощение, дето аз си измислу́вах. Налʹ съм си сирак и скитник по таз зе́мя. Що ли знах и аз от той жи́вот?! Па си му надянах расото и дойдох у село и велям на ората: ”Язе съм вашиут свещеник. Ке го отворум храма.” Тогаз бъркам в дисагите и изтръпна́х. И ключа съм го погребал, а гроб не мой се разкопава. Леле мале, то стана един калабалък! Та добавих на заигра́лите оро веке селяни: ”А-а-а, не и́грайте йоще! Има време до отварянето. Се́га не може.”

  Гледах го с ококорени до уплаха очи и го питам учуден:

  – Дядо Сисой, как си се научил да бъдеш свещеник и Библията да четеш и да разбираш? Туй е сложно нещо. Аз съм още в Университета, а се чувствам вечно като едно малко патенце по средата на безкрайна локва, което шляпа ли, шляпа с краченца, за да излезе на сухо, а толкоз е малко, че още и очи не може да отвори.

  – Не всичко е така, както изглежда пред очите ти, чедо. Едно виждаме, понякога друго или същото чувстваме, но Духовната ни или Божията истина е съвсем друга. Тогаз отидох при монасите от манастира. Те, но най-вече дядо Игнатий – владиката, ме научиха на всичко. Не само свързаното с Бога, но дори как се сади́ фиданка. А там монасите са свети хора на душата. Пред манастира им има една верига. Появила се е в деня кога Христа е възкръснал. Странен ритуал пазеха няколкото старци в манастира, наричан от людето „Пока́янето”, а носещ името „Свети Петър”.

  Идваха хора от где ли не! Та един с подагра, друг с пъпка на рамото, с развалено зрение и… Кой усетише някаква болежка, взимаше дар от сърце и след ден два хлопваше на манастирските двери. Сам оставаше дара пред иконата на Богородица в малката църква на манастира и в мрака, пропукван бегло от няколкото му свещи, запалени за здраве на близки и далечни, поставяше веригата на гърба си. Отде се бе взело туй желязо никой не знаеше, но и никой не питаше. Котва на кораб нямаше да успее да го повлече след себе си, ако трябваше да бъде спусната в морето. И когато хората поставяха тази верига връз гърба си, от нейде се промушваше в техния мрак някой монах и с думите: ”Покай се, чедо!” отприщваше бълвано шепнене от разкаяния и признания – планинища грехове. Има и друго. Който се молеше за опрощение на чужди грехове и за спасение на хора и на човечеството, не бе нужно да носи дар и да ходи пред иконата. Той направо, ако можеше, заставаше пред веригата, за да я вдигне. Премяташе я на гърба си. Почва да тегли и се моли за туй, що иска от Господ. Така и никой не успя да я вдигне, ала падаше пребит под тежестта и́. След туй старците го изтегляха, а горкият човечец се побъркваше.В манастира лекуваха по няколко месеца хората, докато не ги излекуват и те си тръгнат. И пак идваха още хора, защото знаеха – който вдигне веригата и я тегли на гърба си с искрено изричана на глас молитва, Божият дух слиза върху му и веднага е излекуван, защото сам Господът тегли веригата.

  – Къде е манастирчето, дядо?

  – Не ти ли казах?! Горе на съседния баир. На две крачки разстояние.

  И изкочих от параклиса, и гледам към баира, а камбанарията на манастира се вижда. Вижда се и църквата. Вижда се целият манастир. Докато гледах какво се вижда, вече бях хукнал натам. Крачка ли бе, две ли?! Дъх разстояние ли, два ли, но уж бях пред параклиса, а вече стоях изправен пред веригата. Дядо Сисой тичаше запъхтян след мен и нещо подвикваше от далечината:

  – Недей, чедо, недей! Тежка е, тежка!- но вече малко по малко думите му започваха да изчезват в безкрая на душата, която носеше планината. Награбих с двете си ръце едно звено и преметнах цялата верига връз гърба си, без дори да клекна. Толкоз енергия едва ли някога е имало в мен и не зная отгде се взе. Дори започнах да пея нещо, но…

  * * *
  – Ех, дядо игумене, още не знам името на тоз младеж. Нямах сили да го настигна, па и с магаренцето си да бях, пак не бих го стигнал. Като вятър изфуча от параклисчето!

  – Отче Сисой, не съм виждал таквоз чудо! Как я прехвърли таз верига връз гърба си. Мили Боже, благодаря ти, че отново ми показа, как Духът ти е още сред нас! И знаеше молитвата на Оптинските старци! Отде я бе чувал?! Не помня, Сисое, таквоз чудо.

  – Дядо Игнатие, позволи ми и аз да я изрека, че душата ми сякаш плаче да се обърне с нея към Господа наш! – и започна с вдигнати към тавана очи, да слови таз молитва:

  „Господи, дай ми да посрещна с душевно спокойствие всичко, което ще ми донесе настъпващият ден.
  Дай ми да се предам на Твоята свята воля. Всеки час през този ден във всичко ме упъти и подкрепи. Каквито и известия да получа през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че във всичко е Твоята свята воля.
  Във всички мои думи и дела ръководи моите мисли и чувства. Във всички непредвидени случаи не ми давай да забравя, че всичко е изпратено и от Теб. Научи ме да постъпвам открито и разумно със всеки от семейството ми, без да смущавам и огорчавам някого.
  Господи, дай ми сила да изтърпя умората на настъпващия ден и на всички събития през деня. Ръководи волята ми и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам и да обичам! Амин!“

  – Чудо, чудо, чудо! След туй се обърна и към Господа от себе си, да опрости греховете и на приятел, и на враг. Спомняш ли си с кои думи поиска това, отче Сисое?

  – Помня, дядо Игнатие, помня! – поклати усмихнато унесен глава свещеникът от параклиса. – „Лесно е да обичате ближния, но обичайте и врага си! И с тез думи си ни учил, Христе! Затуй и аз те моля, опрости всичко и на приятел, и на враг! Ако е против волята ти, то стовари всички грехове върху ми, но опрости света! АМИН!” Повторих и двете му молитви, па нека Господ стовари всички грехове връз мен, дядо Игнатие, ала да избави тази чиста и блага душа! Така и не разбрах ни кой е, ни отгде е този младеж. Не го попитах. Ах, Господи, върни живинката му, отвори очите му и го остави при нас! Трети ден вече го чакаме да се съвземе и все тази случка си повтаряме, ал този младеж ни в твоя свят е Господи, ни в нашия. Върни ни го, че хората се още нуждаем от такива люде! Амин!

  – Отче Сисое, вярно ли съм чул, че селяните във вашето село решили да го продадат за хиляда лева, та който дойде, да отвори черквата? Защото мъка ми мъчи душата! Ако е вярно, нямаме хиляда лева в манастира.

  – Вярно е, дядо Игнатие, вярно е! – заклати тъжно глава дядо Сисой. – За жалост и аз нямам ни лев в джоба си. А имам и грях пред Бога, че още не съм отворил тази черква.

  Игуменът пък му се усмихна гальовно, като на чедо. Стисна едната му ръка в шепите си и му рече:

  – Нямаш грях, отче! Още първият ден се изповяда и ти го опростих чрез Отца ни. Тогаз и Той се спусна над теб, та целият храм проблесна.

  Зяпах ги, легнал в нещо странно, и слушах този им разговор от известно време, докато след думите на дядо игумен не се сдържах и махнах влажната кърпа, сложена от някой на главата ми, па ги попитах:

  – Кой е този младеж?

  – Не помниш ли, чедо? – скочиха и двамата озарени от щастие и застанаха над мен, па дядо Сисой дори ме и целуна.

  – Ами вие всичко разказахте, ама не казахте името на младежа. Какво да помня? Когато бяхме с дядо Сисой в параклиса нали заспах? Туй помня.

  Те се спогледаха учудени до обърканост, а аз си продължих, но вече позапален от вътрешен копнеж и живнала мисъл:

  – Вярно ли е, че го продават селото с храма за хиляда лева?

  – Вярно е – отвърна дядо Сисой.

  – Дядо Игнатий, имате ли телефон?

  – Ей го. До теб е, дето сме те сложили легнал.

  Понечих да ставам към телефона, а с гръб към тях им казвам:

  – Ама в тоз манастир едни легла имате, като ковчези!

  Избутах едни изпадали, откъде ли, цветя връз мен. Измъкнах се от туй легло като корито и се обадих на жена ми в града:

  – Донеси ми хиляда лева от семейния влог в село… Не, не! В манастира „Покаянето”, детʹ му викат „Свети Петър”. В Средногорието. Питай Ицо и Ирина от мойта група в университета. Те даже ще те докарат с кола за по-бързо. Другите петстотин лева от влога остави за сина ни. Радвай се, че имаме толкоз много пари!

  И затворих. Погледнах двамата свещеници и се обърнах първо към игумена:

  – Дядо Игнатий, жена ми ще дойде тук с парите. Доведи я в село! Ние с дядо Сисой ще чакаме там. – И хванах благия старец за ръката, па тръгнахме към хората.

  – Сега ще мога ли да отворя храма?

  – Нали за това селяните продават всичко? Най-вече, за да бъде отворена черквата.

  Какво сме говорили по пътечката до мегдана не помня, но помня как стояхме пред дверите. Зад нас се бяха събрали хората. Дядо Игнатий вече бе пристигнал с жена ми и приятелите. Парите бяха дадени на селяните, а дядо Сисой ме попита:

  – Какво ще правиш сега с къщите, чедо?

  – Не ми трябват къщи! Те са си на хората. Ние си отиваме, но махнете тези двери завинаги! И дворните, и на храма! Христос е проповядвал сред хората, а не в затворени черкви, само за избрани. – И се прегърнахме с новия ми приятел, отец Сисой, за довиждане. – И, благодаря, дядо, че ми опрости онзи велик грях, който ме мъчеше! А! Щях да забравя. Може ли да взема тази бележка?

  – Че вземи я! Твоя е! Хвърли я! Защо ти е?

  – Ще я сложа в джоба, за да ми спомня колко грехове имам още да изповядам пред Господа и да потърся опрощение. Май са по-малки от онзи, но все пак…

  И вървяхме към колата на приятелите, а и те, и жена ми ме прегръщаха щастливи, както и аз тях, че след седем дни от моето изчезване пак съм жив. Аз пък се провикнах към селяните, че бях забравил да се простя с тях:

  – До скоро, хора! Бог във вас! Амин!

  Вместо отговор, от тях се чуваше как дверите падат в прахта и вярата имаше вече отворени врати.

  Идеше след време новата зора.

   

  Танас Динов*

  Кръстовден, 2014 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Псевдоним на писателя и изследователя Константин Каменов

• <<
• 1
...
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
...
• 81
• >>