Home » Авторски страници, литература

Изгубеният килим

2015.01.17 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Ирена Георгиева

.

1325064706Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние бе изчезнало. Разумният режим и задушевните разходки с приятелки я възкресиха за живота дотолкова, че днес си спомняше за болестта си само когато си вземаше хапчетата. Тайната на своята жизненост споделяше с безкрайно удоволствие при всеки удобен случай и не спираше да мечтае.

От опит знаеше, че всяко човешко същество е надарено тази чудна способност. От невръстни деца до залеза на живота си хората обитават световете на физическото настояще и идеалното бъдеще. Желанията въстават срещу статуквото и поемат към нови, дори неочаквани посоки. Повечето постигаме, до други едва се докосваме, а трети остават за някой следващ живот. На младини Роза мечтаеше да се изучи и намери добра работа, да се омъжи и има щастливо семейство. Логично копнежите й се повториха с други главни герои в тях – нейните две деца. Сега най-важни бяха внуците. Искаше да са здрави, да успеят в живота и, ако е рекъл Господ, да дочака правнуци, пък после – каквото дойде. Сърцето й трепкаше благодарно за всичките й осъществени мечти.

Наскоро обаче тя се сдоби с още една, и то по неведоми пътища. Децата на Роза живееха в София и тя често пътуваше с влака дотам. В него бе топло, широко и удобно. Някои пътници притежаваха съмнителни хигиенни навици, но тя преглъщаше дребните неудобства, защото във влака не беше скучно. Прочетеш си вестника, погледаш през прозореца, пък току виж се разговориш с някого. Разкажете си това-онова, обсъдите децата, цените, та даже намерите общ познат и времето неусетно минало.

Почти така се случи и последния път, когато Роза имаше трима спътници. Двама младежи до вратата на купето, които оживено и неразбираемо обсъждаха нещо – може да беше компютърни игри и музика, или само едното, и по-млада от нея жена, седнала от дясната й страна. Роза я огледа с крайчеца на окото си. Приличаше да е прехвърлила отдавна 50-те, а може да беше и по-млада. Но някак преждевременно състарена. Дълбоки бръчки ограждаха напуканите й безцветни устни. Кожата й бе жълтеникава и пресъхнала. Косата – избледняло русо, с плачещи за боядисвани корени. Очите – зачервени и уморени. Беше се сгушила на мястото си много омърлушена. „Може да е нещо болна”, помисли си Роза.

– Времето, май, наистина се оправя – подхвана Роза най-актуалната след преживяната тежка и дълга зима тема.

– Аха – съгласи се жената от любезност, но беше ясно, че времето не я интересува особено.

– Искате ли да го прегледате? – не се предаваше Роза, подавайки й вестника.

– Ох, не ми е до четене, благодаря ви. Имам си дертове и нищо не ми се чете, нито вестник, нито списание.

– Нещо със здравето ли? – попита с искрено съчувствие Роза.

– Не точно, ама то от притесненията напоследък може и да се разболея – в погледа на жената проблесна искрица, осъзнала, че в лицето на съседката си има благосклонен слушател, готов да сподели терзанията й, и без да чака нова покана, започна да излива болката си:

– Виждате ли, с мъжа ми преди четири години заминахме да работим в Испания. Не тръгнахме от добро. Първо го съкратиха от завода. Цяла година си търси работа. Като видеха, че е на 50, го отпращаха. Аз бях шивачка. Плащаха редовно – по 350 лв. на месец, после спряха. Половин година си чаках парите. Ядяхме, каквото си гледаме в градината, ама то не е само яденето – ами сметките: токът, водата.

– Така е, така е, много е труден животът – подкрепи я Роза.

– Та, от съседи чухме, че в Испания се намирало работа и парите били добри, че то тук не се издържаше. И заминахме. Установихме се там. Той започна в строителството, аз гледах една възрастна жена. Горе-долу се оправяхме, даже спестявахме по нещичко, та пращахме тука на децата. Мислехме си, че най-после ние е провървяло, но свекърва ми се разболя от сърце. Тук нямаше кой да я гледа и решихме да я приберем при нас, в Испания. Малко след като я взехме, и там дойде кризата. Работата в строителството намаля и мъжът ми често си оставаше вкъщи. Животът стана труден за всички – и за местните, и за нас, чужденците. Много българи се върнаха.

– Да, и аз имам един познат, който си дойде – вметна Роза.

– Преди месец, обаче, свекърва ми се влоши, имаше постоянно сърцебиене, задушаваше се. Викахме на два пъти лекар – много скъпо ни взе, а искаше и да я прати в болница. Ама как, като нито имаше осигуровка, нито имахме пари за болница. Мъчи се жената още малко и накрая почина.

– Ау! – възкликна Роза. – Моите съболезнования, горката жена.

– После съвсем не знаехме какво да правим. На всичката мъка по нея се чудехме къде и как да я погребем. Смъртен акт не можехме да извадим, защото беше живяла нелегално. Проверихме възможностите – искаха ни 3000 евро, но без акт не можеше.

– Не думай! – възкликна Роза.

– А пък вече си мислехме и да си се прибираме в България. Хем парите ги нямахме, хем как да я оставиш на чуждо място. За самолета – пак трябваха документи, а и скъпо, безбожно скъпо.

– И какво направихте?

– Ох, ако знаете… Мислихме цяла нощ и накрая мъжът ми каза: „Ще си я закараме ние в България. Там ще си я погребем.” „Как?”- попитах аз. „Ей, така. Ще ти кажа как. С това.” – каза той, сочейки килима. И така, взехме големия ни килим и я увихме в него, завързахме го отгоре на колата и тръгнахме. То не беше пътуване, не беше чудо. Мъжът ми не смееше да кара бързо, да не се разхлабят или, не дай Боже, отвържат връзките. Страх ни беше да не ни спре полиция, да не ни се развали колата, да не катастрофираме и да се разбере какво носим отгоре. Напредвахме едва-едва. Маршрута бяхме избрали така, че да имаме само една граница. Първо минахме Франция, после Италия, оттам през Австрия и Унгария. Два дни карахме из цяла Европа и този ужас като че ли нямаше край. Нощувахме за по няколко часа по паркингите, колкото да си почине мъжът ми. Аз често стоях будна и си мислех: „Защо ни наказа така Господ? Какво направихме?” Накрая наближихме румънската граница. Бяхме примрели от страх да не я намерят отгоре. Вярно, само паспортите ни провериха, но се загледаха в килима и се пошегуваха дали не носим оръжие. Аха, да ни накарат да го свалим. Ама то, ние сме си виновни – и двамата гузни. Усетиха ни страха. Най-накрая, ни живи, ни умрели, влязохме в Румъния. И си викам: „Е, вече все едно сме си у дома, ей къде е България, още малко има.” Поуспокоихме се, краят на пътуването се виждаше, само дето бяхме капнали. Стъмни се и решихме да пренощуваме за последно на паркинга на едно крайпътно заведение. Този път и аз заспах веднага. Събудихме се след няколко часа за първи път по-отпочинали. Отваряме очи, поглеждаме нагоре и о-о-о – изхлипа жената, – какво да видим – килимът го няма.

– Как така го няма?

– Ами, така, няма го, откраднали го.

– Е, кой ще го открадне?

– Е, та, няма ли кой?

– А бабата?

– И нея я няма. Изхвръкнахме от колата, разтичахме се наляво-надясно. Нищо. Никаква следа. Цял ден обикаляхме района да я търсим, да не са я оставили някъде. Нищичко не намерихме. Не знаехме какво да правим. В чужда държава бяхме, нямаше с кого да се посъветваме. Не можехме да се оплачем в полицията, нищо не можехме да направим. Седнахме и си поплакахме. Накрая – въздъхна тя, – се качихме в колата и се прибрахме в България. Сега сме като болни. Не можахме да я погребем. Кой знае къде кучетата разнасят костите й…

Роза беше дълбоко потресена от разказа на непознатата. Много истории беше чувала, и то най-невероятни, но такова нещо – за първи път. След това кратко пътуване тя често се връщаше към историята на изпатилата жена. Премисляйки случката отново и отново, у нея се зароди непознато и отначало неясно желание, което с времето прие конкретна форма и очертание. Колкото и необичайно да беше то, макар и да съзнаваше, че никъде другаде по света на никого не би му хрумнало да копнее за това, Роза заживя с мечтата един ден тялото й да намери покой в земята на отреденото му приживе място.

——————————————————————————————————————————————————————————–

* Ирена Георгиева е завършила Английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е като преводач. В момента работи като преподавател по английски език. Художествени произведения пише от три години. През септември 2013 г. излиза романът й “Откуп”.  Нейни разкази са публикувани в литературни сайтове. През август 2014 г. разказът й “Писмо до себе си” й донася първата й литературна награда – от конкурса “Обич многолика”, организиран от “Клуб 50+”.  Друг разказ на Ирена Георгиева – “В мир със себе си” е включен в сборника “На границата на мълчанието” (ноември 2014 г.), съдържащ творби победители от национален конкурс за учители творци, организиран от издателствата  “Анубис” и “Булвест 2000”. А разказът й “На вашите услуги” е включен в сборника с хумористични разкази “На шефа с любов”, с творби от национален конкурс за хумористични разкази, организиран от издателство “Президент” (ноември 2014 г.). Разказът “Изгубеният килим” (с първоначално заглавие “Мечта”), който публикуваме тук, е първият, написан от г-жа Георгиева разказ.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.