литература

• Небетата на Гергана

  Разказ от Ники Комедвенска

  .

  На Руми Николова

  .

  

  Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил – само клатя глава, а пък другите, ако щат, да ме разбират.

  Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всички го знаят като Къщата с копелетата. Нас никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча. Няколко дена се изредиха да ме бият всичките – от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е – мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана – не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка. Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка… Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все й давам по нещо – я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене – каквото ни дадат на нас. И Гергана знае, че нещо съм й скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал. Нека е педал, пак си е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голямата книга… Само очите й да не бяха такива – като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и остава черното и страшното. Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче баща ми не идва тук, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват – милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка…

  Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин ми каза хич да не я чакам.

  – Ей, копиле! Оня, шарения педал, знаеш ли го?

  Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.

  – Няма да дойде вече твоя педал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш…

  Не го дочаках да свърши – изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас. А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар…

  Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото й черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува. Хващам долната си устна и забивам иглата. Не устата, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел…

  Ето ме – седя си на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча, колкото си искам. Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка й е циганка от селата, а баща й трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите й са сини, сини – като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне. Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката. Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите й са тъй големи, че цялото й лице е станало на небе. Ако каже и една дума, ще я ударя, нищо, че е хубава. Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна – като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума. Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:

  – Знам къде ти е котката.

  После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз. Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва – до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето не е сама: до коремчето й се гушат две малки пухкави котенца, като две топчици. И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво, и за пръв път в живота си искам да говоря – хубави и добри думи, топли като новородени котета. Посягам да ги помилвам, но Гергана ме спира:

  – Недей! – казва тихо и тънкото й гласче ме залюлява като приспивна песничка. – Ако ги пипнеш, ще й миришат на човек и ще ги остави.

  Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. Но даже и там не е толкова страшно, ако има кой да те чуе…

  После се връщаме обратно и точно зад старата барака, където Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката й пак държи моята и очите й са тъй сини, сини…

  А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето. Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото – в небетата на Гергана.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Последен шанс

  

   

  Изниза се слънцето заедно с пясъка
  от някакъв летен часовник.
  Събудих се късно, но точно на мястото,
  където зачевам инсомния.

  И вместо да тръгна след ятото щъркели,
  да стигна до прага на юга,
  в дъждовната есен ще хвана за гърлото
  последния шанс да съм друга.

  Последният шанс да опъна платната си
  с попътния дъх на живота.
  Но всъщност на теб се надявам. Ръката ти
  едва ме разделя с потопа.

  Потопът, на който сама съм създателка,
  а тебе използвам за дига,
  ще мине през мен, както мина през лятото.
  Ръката ти няма да стига

  да върне обратно вълните на времето,
  които ще плиснат в очите ми.
  Не можеш да спреш скоростта на течението.
  Защо да не бъдеш спасител?

   

  Елица Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Елица Стоянова (с литературен псевдоним Елишка) е на 33 години. Живее в Пловдив. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ със специалност социални дейности. В момента е в майчинство. Обича да пише поезия, да чете книги и да пътува. Още творби на Елица могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Къде да намеря сила

  

  .

  Къде да намеря упование? Усмивката ти.
  Прозрения ми дава. Нов живот.
  Къде да намеря сила? Ръцете ти.
  Докосват ме и галят като пролет мека.

  Къде да намеря утеха? Устните ти.
  Като потоп помитат ме, с благост ме попиват.
  Къде да намеря желание? Косите ти.
  Огнена стихия – горят ме, но не изгарям.

  Къде да намеря сладост? Гърдите ти.
  Като зората изпълват пътеките.
  Къде да намеря опора? Тялото ти.
  Като морето ту тихо, после тъй силно.

  Къде да намеря смелост? Смехът ти.
  Заразяващо звучен и ненаситен.
  Къде да намеря радост? Очите ти.
  Като бистри езера и жива вода.

  Къде да намеря покой? Прегръдката ти.
  Притиснат в нея и звукът на сърцето.
  Къде да намеря същност? Уханието ти.
  Любовта ти като света е красива.

   

  Нури Джурин

• Сам

  

   

  Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
  Достатъчно поемах тежки думи.
  И ненавиждам хладната постеля,
  таила толкоз нежност помежду ни.

  Какъв сарказъм и каква ирония!
  Душата бе започнала да диша.
  И заблудена от напираща мелодия,
  отново бях започнала да пиша.

  …И взех сама със себе си да споря.
  Не искам да се връщам във играта.
  Започнах и сама да си говоря.
  И тази нощ ще легна на земята.

  Самотник всеки е. Дори и в благодат.
  Осмислих, всъщност, притчата позната.
  Човекът идва сам на този свят.
  И също сам си тръгва от земята.

   

  Даниела Стамова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Шишето

  Разказ от Рада Петрова

  .

  Още вечерта в селото се разнесе слух, че някакъв американец е купил  имота на Дона Трибалката – къща на повече от сто и петдесет години с изоставен двор, потънал в диви лози и буренаци. Това, че англичаните нямат акъл за пет пари, местните вече го знаеха. Те по никакъв начин не можеха да си обяснят що за хора са тези, които купуват имоти, без да са ги огледали отвсякъде, без да видят кои са съседите, без да обходят дворовете и градините по няколко пъти, и тогава да захванат пазарлъка. На всичко отгоре купуваха само по снимки. Тукашните нямаше как да уважават такива хора. И ги мислеха за пълни будали, преди още да са им видели очите. Макар и отдавна купени, повечето от тези имоти продължаваха да пустеят и това не работеше в полза на кралските поданици. В селото англичаните имаха нулев авторитет.

  Хората в кафенето бяха много впечатлени, когато чуха кметът да казва, че сутринта чужденецът ще дойде да види за какво си е дал парите.

  – Този е американец. Той си купува не имот, а история – авторитетно се изказа сервитьорчето, което учеше задочно в университета.

  – Нали ги е дал вече, тепърва ще гледа за какво ги е дал – с пренебрежение измърмори брадясал мъж и погледна към приятеля си, който мълчаливо пиеше бира направо от бутилката. – В двора 30 години човек не е стъпвал, заприличало е на змиярник. Кой знае за какви пари са продали?

  – Знам за какви. Апартамент в София можеш да си купиш за такива пари. Късмет – отпи  от бирата си Ичо.

  – И дали ще се засели този американец, или само си влага парите? – сякаш на себе си рече мъжът. – И как ще се разбираме с него ?

  – Бе нека дойде, пък ще видим. Отсега ли да го мислим? – отговори му  Ичо и продължи да се взира в масата.

  – Ей, като почнеш да се правиш, много ме е яд. Кажи какво знаеш бе, човек?! Какъв е този американец, бял ли е, женен ли е, какво работи? С кожата си усещам, че знаеш, ама си мълчиш. Щото ще ти е комшия и май нещо се надуваш – продължаваше да го разпитва брадясалият.

  – Нищо не знам, откъде ти щукна това? Да не би да ми се отчитат на мен от кметството, та да знам. Намерил къщата по Интернет, свързал се с внуците на баба Дона в Италия и се спазарили. Сега става лесно. Парите по сметка, нотариалният акт с пълномощно и готово. Това знам. Утре ще го видим. Като нищо може и да почерпи – ухили се мълчаливецът и стана да си ходи.

  Другият ядосано го изпрати с поглед, допи си питието и също си тръгна.

  Новината за продадената къща се разнесе бързо и съседите взеха да надничат в двора, сякаш не го бяха виждали. Слухът за високата цена, която е платил американецът, ги караше да завиждат на внуците на баба Дона, които отдавна си бяха устроили живота някъде в Италия и никой не ги беше чувал отдавна.

  Навън беше съмнало вече, когато Ичо влезе в градината да събере трева за кокошките. Погледна в двора на баба Дона Трибалката и зяпна от изненада. Там – до стръмното стълбище от зеленикав, дялан гранит, стоеше висок мъж и гледаше към почернелия чардак на къщата. Ичо тихо приближи оградата и започна да наблюдава новодошлия. Щеше да е първият човек, видял как американецът влиза в новата си къща. Подсмихна се и се подпря на една череша.

  Мъжът беше облечен спортно – в джинси и светлосиня риза с навити ръкави. Имаше висока, атлетична фигура, с тъмна коса, артистично вързана на опашка. Тъмните очила стояха на главата му като диадема. Не изглеждаше да е на повече от четиридесет.

  “Този да не е малко…” – помисли си Ичо, като се взираше напрегнато в странната прическа на американеца.

  Мъжът бръкна в кожената чанта, която беше пуснал в тревата до краката си. Извади ключове и бавно заизкачва стръмното стълбище. На Ичо му се стори, че гранитът свети някак особено в синкаво. Премигна и се ядоса на себе си, защото си помисли, че само една любопитна жена би надничала така през оградата. Но не можеше да остави нещата да се развиват без контрол. Видя, че мъжът се изкачи горе, премина през разсъхналите се талпи на чардака и отключи почернялата врата на къщата. Влезе и затвори внимателно след себе си. Това направи огромно впечатление на Ичо, защото вече нищо не подсказваше, че някой е влязъл. На улицата нямаше кола, портата на двора и вратата на къщата бяха затворени и нищо не се чуваше отвътре. Само малката кожена чанта в тревата подсказваше, че все пак нещо се е случило. Мъжът взе да скубе припряно щир по пътеката и постоянно хвърляше око към старата къща. Беше тихо. Ичо взе леко да се притеснява от факта, че чужденецът се бави подозрително дълго вътре, а всеки в махалата знаеше, че горе има само едно малко коридорче с огнище в дъното и по една стаичка от двете му страни. И че вътре е празно. “Какво толкова прави вътре” – питаше се мъжът. “Има си хас да му е станало лошо, не дай Боже”! Той натрупа тревата до каменната чешма и реши да провери какво става. Изми си ръцете, изтри ги в захабената хавлия, която висеше на крушата, и излезе на улицата. С бавна крачка приближи двукрилата порта и натисна резето да отвори. Сърцето му се обърна. Портата беше заключена. Резето свободно се вдигаше нагоре, но някой беше заключил отвътре с ключ. Ичо беше изумен. Даже се ядоса. “Кога дойде, кога взе да заключва. Не помня кога сме заключвали последно къщите си, а тоя… Личи си, че е странна птица. Дали няма да берем ядове с този човек?” – мислеше си мъжът и се върна обратно. “Дано да не е някой психопат, че не знам…”. Колкото и да се въртеше и да си търсеше работа, в един момент се прибра вътре и застана до прозореца. Оттатък беше тихо и неподвижно. Ичо взе чантата за хляб и тръгна към магазина. И тогава в началото на улицата видя малка, черна кола със стикери на фирма за коли под наем. В магазина вече знаеха, че американецът е пристигнал рано–рано да си види имота. Ичо с никого не сподели тревогата си, че онзи е вътре повече от час и че заключва вратите след себе си. Купи си вестник, цигари и една голяма бутилка бира. Когато се върна, отново погледна през прозореца. Този път видя, че тежката врата на едно от двете мазета на приземния етаж е отворена. Предположи, че е оставена така, защото вътре отдавна нямаше ток и е пълна тъмница. Примъкна един стол до прозореца и седна да прегледа спортната страница. Но не го свърташе да чете. Пак се загледа в буренясалия двор оттатък оградата.

  Ичо живееше тук повече от петдесет години и познаваше всеки камък, всяко дръвче и керемидка в радиус 1000 метра наоколо. Познаваше мириса на къщите и дворовете, знаеше как скърцат вратите и прозорците на всеки дом по улицата, в детайли различаваше гласовете на хората, петлите, магаретата и кучетата. Просто нямаше нещо, което да се чуе или усети, и той да не знае за какво става дума. Къщата на баба Дона имаше като своя. Под сайванта стоеше паркиран джипът, който купи на старо от едно военно поделение и с него ходеше на лов и за дърва в гората. В крайното мазе си държеше бидоните с материала за ракия. През пролетта садеше картофи в долната градина на старата  къща, а предния двор косеше. Винаги си е мислел, че един ден ще купи тази къща, защото нямаше как да е иначе. Защо ли не беше придвижил този въпрос по-рано? Нещо го възпираше, но никога не се сети какво е. Сега вече съжаляваше, но нямаше накъде.

  Къщата опустя отдавна. Преди повече от тридесет години. Първо почина старецът, а след няколко години се помина и баба Дона Трибалката. Имаха една дъщеря – Цвета, която замина в София преди много години. Пееше в голям ансамбъл. Никой не разбра кога е починала Цвета и от какво. Внуците на баба Дона живееха в Италия. Хората в селото говореха, че над дома на Трибалката е паднало проклятие, защото е разпиляла семейството на Рашо Бурмето от Горната махала. Нарочила ги, одумвала ги и децата им се поболели. Други пък казваха, че Дона Трибалката си е била достатъчно проклета, особена и корава, и затова никой не е останал около нея. Той помнеше баба Дона като спретната, мълчалива и тежка на думи жена, която имаше търговски нюх и беше пословична скъперница. Бяха заможни – дълбоките, тъмни мази бяха пълни с всичко, което се сетиш. Имаха работници, които им гледаха крави, кози и пчели в планината, други пък се грижеха за зеленчуковите градини, за нивите и за ливадите, които те имаха много и не ги бяха дали в кооперацията. Страняха от хората и сигурно е имало защо. Ичо знаеше причината от баща си. Преди хората много са коментирали това, но сега едва ли имаше някой, който се сещаше за историята на Дона Трибалката. Сама по себе си тази история беше интересна и Ичо отново чу гласа на баща си, който обичаше да разказва, а и много го биваше за това.

  По време на последната война, ешелоните на германската армия минавали по железопътната линия бавно, както е редно през населено място. Войниците от вагоните и хората по улиците се гледали почти от упор, защото линията е на петдесетина метра от къщите. Понякога германците хвърляли шоколади, бисквити и консерви. Друг път – моливи, шарени кутии и играчки. На децата в селото им било забранено да се лакомят за тези съкровища, защото имало опасност в ръцете им да избухне бомба и да ги осакати или убие. Родителите разказвали потресаващи истории за откъснати ръце, за изгорени очи и разкъсани деца. Това било достатъчно страшно и хлапетата стояли настрана от подаръците на германците. Когато от вагоните изхвърчавала празна бутилка обаче, реакцията била коренно различна. Тя веднага се прибирала, измивала и влизала в употреба като абсолютна мярка за точност. Немската точност била известна още тогава. Такова шише притежавала Дона Трибалката. То било еднолитрово и стандартно по форма, прозрачно, от дебело стъкло и с грубо дъно, на което имало гравирани фирмени знаци на немски език. Ако някой трябвало да измери литър мляко, вино или ракия, отивал при Дона да иска шишето. Тя го давала, но с леден тон напомняла да го пазят като очите си. И хората го пазели – повече от 15 години мярката от един литър се отмервала единствено с немското шише, независимо, че времената се променяли бързо. Когато връщали шишето, всички носели по нещо – било плодове, било яйца или сирене. Макар че си имала от всичко по много, Дона прибирала с достойно изражение донесеното.

  Един ден майката на Рашо Бурмето му викнала да отиде у баба Дона за бутилката. Рашо се ядосал, че му прекъсва някаква работа и извикал сина си – момче на 5-6 години, и го изпратил да вземе мярката. Пламен влязъл в двора, изкачил гранитните стълби и почукал на вратата. Отворила баба Дона и забила поглед в детето. Гледала го дълго и тежко. По едно време го попитала защо е дошъл. И Пламен казал, че баба му го праща за шишето. Тогава Трибалката се ококорила и рекла:

  – Как за шишето? Баба ти не го е върнала от миналата седмица – и погледнала втренчено Пламен. – Ама аз знам, че ти си го строшил и сега те е страх да си признаеш. – Белезникавите ú очи го пронизвали.

  Пламен се втрещил. Бил обвинен в най-страшното убийство, което едно дете може да направи. Опитал да каже нещо, но гласът му не излизал. Дона Трибалката го побутнала и затворила дебелата врата пред лицето му. По едно време Пламен се съвзел и хукнал към къщи. Какво е разказал там, никой не знае, но привечер баба му отишла да се разправя с Дона – нещо, което никой не бил правил дотогава. Прибрала се като попарена. После и Рашо Бурмето ходил да се изясняват, но и той нищо не постигнал. Дона Трибалката била непреклонна и ги обвинила, че са счупили най-важната и скъпа вещ в къщата ú. На нейна страна били и някои от съседите, но после нещата се обърнали. Малкият Пламен – под въздействието на притеснението и стреса, се разболял. Поддържал температура, започнал да заеква и отслабнал съвсем. Лекували го и по болници, и по бабешки, но детето не се оправяло. По едно време започнал да се задушава. Родителите се изместили да живеят в Южна България, където климатът бил подходящ за него. После възрастните починали, а младите не се върнали в селото. Кметството взело къщата за ветеринарна лечебница, каквато е и до днес. Всички мислели, че за нещастието, влязло в дома на Бурмите, е виновна Дона Трибалката. И постепенно спрели да ходят при нея. Дошло време с дни никой да не почуква на вратата ú. Но тя била твърда и не проговаряла на никого. Годините минавали. И в нейната къща не останал никой. В двора влизал само Ичо, за да си ремонтира джипа и да коси тревата. С картофите в долния двор се занимавала жена му.

  Ичо се отнесе в мислите си, дори малко задряма. Някъде скръцна врата и той сепнато погледна в двора. До стълбите стоеше американецът. Ичо скочи и излезе. С големи крачки приближи дървената порта и почука силно с металната халка. Видя, че онзи тръгна към него. Огледа връзката с ключове, отдели един и го пъхна в ключалката. Отвори портата и погледна Ичо право в очите. На този му се подкосиха краката. Стори му се, че това е Пламен. Колко бяха играли заедно, че и в детската градина заедно ходеха. Мургавият мъж го гледаше изпитателно, но по едно време очите му взеха да се смеят.

  – Пламене, ти ли се бе? – изведнъж викна Ичо. Кажи, че си ти, проговори на български бе!

  – Позна ме. Само ти ме позна, Ичо! – Пламен протегна ръцете си и прегърна приятеля си от детинство. – От днес сме съседи, брат ми. Купих къщата на Дона Трибалката, защото родната ми къща е заета. А съм решил да се върна на село. Завинаги.

  – Ми нали си американец, как така ще се връщаш на село? – Ичо не вярваше в този обрат на историята и недоверчиво се взираше в Пламен. – То добре, ама защо избра точно къщата на Дона Трибалката? – изпусна изведнъж мисълта си.

  – Не бях го намислил предварително. Но когато я видях тази къща по Интернет, реших, че това е добър вариант. Най-накрая трябва да се сдобря с миналото. И да продължа живота си без онзи гняв в сърцето, който ме изпрати на другия край на света. С този гняв си отидоха баба и дядо, с този гняв още живеят и родителите ми. Трябва да сложим край, приятелю. И днес започнах точно това да правя.

  – И как ще стане това, каубой? – засмя се Ичо.

  – Ела в онова прашно мазе, пълно с паяжини и ще видиш – Пламен се обърна и тръгна към почернялата тежка врата на мазето.

  Ичо отдавна не беше влизал там, защото на големите ковани халки винаги висеше поне килограмов катинар. Това разбиване нямаше. В катинара имаше ключ, който приличаше на сувенир.

  – Този ключ сигурно е по-стар от Америка – високо се засмя Пламен. – Влизай, пълно е със съкровища от последните два века! Като дете съм мислел, че това е пещерата на Али Баба, представи си. И не съм бил далече от истината.

  Край каменната стена бяха наредени ракли и огромни сандъци с кафяви митнически печати. Почти до тавана стигаха дебели дъбови рафтове,  почернели от годините и прахоляка. Върху тях бяха нахвърляни медни котли, тави, огромни тигани и джезвета, гърнета, делви и буркани с върбови оплетки, покрити с гъсти паяжини. Имаше всякаква стъклария, дървени съдове за жито и боб, а в другия край на мазата в редици бяха наредени качета за месо, туршии, сирене и мед. Слънцето хвърляше във вътрешността на мазата снопове светлина, които навлизаха плътни от  праха, който се вдигаше от стъпките на Ичо и Пламен. И такъв един слънчев лъч освети стъкларията зад огромна дамаджана, сложена в поставка, за да не се чупи. Светлината беше спряла върху едно просто шише, тромаво на пръв поглед и доста различно от другите шишета наоколо. Очите на двамата бяха приковани в него като хипнотизирани. Пламен приближи и промуши ръката си навътре. Хвана шишето за гърлото и внимателно го повдигна. После го приближи към себе си. Погледна Ичо и двамата отново спряха очите си върху прашасалата бутилка. Пламен я обърна. Върху дебелото дъно имаше фирмен надпис на немски език.

  – Мамицата ú на Трибалката! – изсъска Ичо.  – За едно шише ви погуби всичките!  Поне да го беше строшил… И се изплю върху прашния под.

  Пламен тръгна към изхода. Отиде до чешмата, пусна тънка струйка вода и взе да мие шишето. После го остави на тревата с гърлото надолу и подпряно на каменното корито. Седнаха с Ичо на гранитните стълби и мълчаливо гледаха как слънцето си играе с потъмнялото стъкло на шишето и в душите им ставаше все по-леко и по-свободно.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Рада Петрова (с литературен псевдоним Ondra) е магистър по български език и литература, психология и кинознание. Живее във Варна. Работила е като редактор и водещ на предавания в Радио Шумен и Радио Браво. Публикувала е статии, коментари и рецензии в периодичния печат и специализирани списания за психология и киноизкуство. Нейни разкази, стихове и приказки са излъчвани в програмите на Радио Шумен, “Хоризонт” и “Христо Ботев”. Рада е автор на книгата „Там, където заспиват звездите”, издадена през 2012 г. Тя нарича този сборник „Разкази от Пролома”, защото историите и героите в тези разкази са хората от Искърския пролом, където е родена и израснала. Още творби на Рада Петрова могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Корида

  

  .

  Излезе Черното, а очите му блестят…
  Аплодираха го… за болка зажаднели.
  Дошли те бяха, пак да си платят,
  онова, което от другите са взели.

  Приготви Бялото кървавият плащ,
  а червеното е още, казват, цвят за обич…
  Пред погледа му го развя, пламтящ,
  душата му пристегна в огнен обръч…

  Тогава Черното главата си наведе,
  подгънаха се тъжно предните нозе.
  Човешки думи не знаеше да каже,
  Бялото надмощие тържествено превзе.

  А Черното поиска просто да обича…
  но… Бялото последната стрела заби.
  И утихна Черното, затвори си очите,
  потънали в най-белите сълзи…

  .

  Ани Демирова
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ани Демирова (с литературен псевдоним Anabell) е на 43 години. Родена е в България, но в един момент поема и тя по пътя на емиграцията. Пише стихове още от ученичка, но досега не е публикувала никъде, освен в сайта „Откровения“, където качва свои творби от 4 години насам.  Авторката се чувства особено щастлива, както сама ни написа, че нейно стихотворение е било номирирано и оценено за публикация в литературната рубрика на нашето издание. 

  .
• Профилактика

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Казвам се Здравко Каменов от Свищов и съм туберкулозно болен. Точно преди секунди се закашлях и изплюх в кърпата си секрет с някакви алени жилки. Не съм много висок, около метър шестдесет и пет, вследствие заболяване на хипофизата в ранна възраст. Имам леко оплешивяване поради проблем с надбъбречните жлези. Сутрин ми се повдига. Точно преди да си направя чай. Вероятно язва. Съседката се оплаква от същото, а е толкова млада, едва на двайсет. Не работя отдавна. Нямам сили. Не можах да завърша гимназията. Поради тежко заболяване.

  Всичко започна с това, че сън не ме ловеше. Въртях се по цели нощи в кревата, а сутрин бях като ударен с мокър парцал. Влачех се едва-едва. Никой не знаеше какво ми има. Веднъж видях на улицата старица на инвалидна количка. Помогнах и да пресече, и за благодарност тя взе, че ми разправи, как била ухапана навремето от кърлеж в един сеновал, и как всичко започнало с безсънни нощи и изпотяване. Каза също и, че симптомите се сменяли и въртели, а накрая си свършвал в количката. Изтръпнах. Преди десетина дена бях открил един да пълзи по балкона. Огледах се целият, помня. Открих малка червена точка под мишницата си. Вечерта ми се схвана вратът и получих изтръпване на долните крайници. Не можех да си свивам пръстите на ръцете от болки. Това продължи месеци. Направих проучване кои са най-добрите инвалидни колички и се спрях на два модела. Едната с акумулаторна батерия, другата ръчна. Стоят ми в гаража. Периодично смазвам движенията им и ги гресирам. Да са готови.

  Често забравям. Това е от тази проклета лаймска болест. Переспективата е мрачна. Знам, че ако не си се лекувал в първите седмици, бактериите нараствали в аритметична прогресия и ти запълвали организма. Някой минавали в друга форма- капсулна и се криели дълбоко в меките тъкани или ставите. Недосегаеми са. Изгълтал съм стотици блистери с Докси и Амоксициклин и килограми пробиотици. Но тези бактерии са упорити. Понякога виждам двойно. А не пия. Ако не беше лаймската болест, щях отдавна да се съмнявам за тумор в мозъка. Но когато ми писнаха ушите, разбрах, че положението е сериозно.

  Проверих си състоянието. Имах малко спестени пари и малко от наследство. Притежавах 60 декара в Лудогорието от татко. Продадох ги. Заделих 1000 лева за гроб, а останалите сложих на влог. Избрах мястото до едно малко борче. През отсрещната пътека е Борката. Гробът му е буренясъл, а Мишо е през десетина гроба. Почистих малко бурените и избърсах стъклото пред снимката. Беше се спукала. Вероятно е влязла вода зимата и то е замръзнало. Спомням си Борката как ме придържаше през рамо, когато ми се възпали апендицитът. Едвам стигнахме до болницата. Там легнах на една маса и като ме натиснаха в дясно, изкрещях. Махнаха го, но като се пробудих казаха, че бил като нов. Понякога си мисля, че лекарите имат прекалено силно чувство за хумор. Мишо ми носи една седмица домашен натурален сок от кайсии. Винаги ще го помня.

  В болницата хванах гъбички. Една сутрин обух по погрешка чехлите на един дядо до мен и докато се усетя, те ме налазили. Сърбежът е страшен. Мажа ги с йод, мед и тинктура от червен бъз. Не се виждат външно, но понякога усещам, че сякаш лазят между пръстите ми. Но говорех за тумора. Пуснах си направление за магнитен резонанс, скенер и ехограф. Знам, че е безсмислено, но нали надеждата умирала последна. Понякога си мисля, че тази поговорка не е вярна. Аз отдавна нямам надежда. Сега седя на столче на балкона. Препичам се на есенното слънце. Така събирам витамин Д преди всяка зима. За жалост този път няма да мога да го използвам. Не ми остава много. Мозъчните тумори са скоротечни. Почти забравих, че ми пресъхва устата. Пред тежката болест, леките изглеждат нищожни. Въпреки това си бих инсулин. От години съм с недоказан диабет, отключен от внезапен страх. Помня, че тогава видях с огледалото на гърба си една бенка. Преди месец я нямаше, а тогава я видях с просто око. Явно бърз растеж и вероятно меланома. Тогава ще да съм пипнал и диабета. Бенката си е там, но спря да расте, като мина в ремисия. Всяка сутрин я гледам и от тогава спя по корем, което ми причини задуха и гръдната жаба.

  В България ако си болен, си обречен. Оцеляват само силните. Самотен съм. Исках да се обадя на някой, да бъде с мен в последните ми дни. Но няма на кого. Всички починаха. Нямам деца и така и не се ожених. Когато си с лупус, е по-добре да не се жениш. Вероятността да се пренесе генетично на поколението е твърде висока. Та нося си кръста. Човек трябва да е силен. Имам само двама племенника, синове на сина на брат ми. С тях се чуваме от време на време. Живеят в Канада и често ми пращат пари. Единият е на 47, а големият на 52. Брат ми си отиде на 94, а синът му само на 72. Все едно бе вчера, а минаха 4 години вече. Помня как нашите оставяха брат ми и отиваха на театър. А аз, малък, малък, едва седемгодишен хлапак, се чудех какво да правя, когато започваше да плаче. Веднъж го взех така на ръце и го люлеех. И изведнъж , както го държах за главата, и ръката ми хлътна в нея. Беше ужасно. Помислих, че съм го убил. Положих го внимателно в креватчето и се скрих под юргана. Когато се върнаха нашите, майка ми го взе на ръце, а той, милият, гукаше. Никога не съм бил по щастлив оттогава. Бях му натиснал фонтанелата, а тя още мека, мека, хлътнала леко навътре.

  И ето ме днес, седя на столче като инвалид и единственото, което имам, освен рака, са спомени. В такива мигове искаш да има някой, който да те прегърне и да поплаче с теб. Но нямам. Затова обвих ръце около себе си, представяйки се, че някой ме е прегърнал, и заплаках. Това мога да ви кажа за себе си, ето написах тази история – лична драма. По точно я продиктувах на Сашко от горният етаж и той я набра на таблета си. Треперят ми ръцете от паркинсона и не мога да пиша бързо. Вече година чакам края, но той не идва. Утре имам час при зъболекар. Преди изпитвах ужас да ходя, заради заразите от хепатит Ц, но го хванах, когато бях на 30, и вече ми е все тази. Предварително само съобщавам и дезинфекцират приборите. Оттогава и не пия. Заради черния дроб. Сигурно съм единственият непиещ в града с цироза. Орисия. Айде със здраве и умната!

  Профилактиката е ключът към дълголетието! От мен да го запомните! Ако не бях ходил на профилактика, щях вече от половин век да съм мъртъв.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор –  вж. тук.

  .

• „Селата в България – посоки за туризъм и култура“

  За една новоизлязла книга и нейните трима автори ентусиасти – Гавраил Гаврилов, Анна Пелова и Михаил Михов

  .

  

  Това е една книга, която ние, авторите, си поставихме като неизбежна кауза. Искахме със „Селата в България – посоки за туризъм и култура“ да създадем мост между българите от големите ни градове в страната и чужбина, с малкото останали смели предприемачи в туризма в селските региони на България. Благодарим на издателство „Сиела“, че застанаха зад нашата идея. На много места в българската провинция съхраняването на традиционните ценности е възможно благодарение само на селския туризъм. Книгата ни вече е на книжния пазар и се радва на интерес сред младите българи в родината. Надявам се информацията за нея да стигне и до нашите сънародници зад граница.

  Гавраил Гавраилов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  .

  АНОТАЦИЯ ОТ АВТОРИТЕ НА КНИГАТА
  

  .

  

  В първата по рода си книга за селския туризъм в страната се опитваме да обхванем възможно най-много атракции и услуги, които имат потенциал и за бъдещо развитие. В общата част на книгата проследяваме текущото състояние на селския туризъм, неговите алтернативни варианти и допира му с културата на местните общности. За първи път правим анализ на отделните туристически региони в страната и потенциалa им за развитие. Фокусираме внимание върху зелените алтернативи, културните аспекти на съвременните форми на изкуство в селска среда, развитието на поклонничеството и екологичния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна, меда, виното, коприната и маслодайните рози. Цялостния дух на първата част на книгата е внушението, че туристите по селата са чакани гости, а собствениците на местата за настаняване са домакини и бъдещи приятели.

  В специализираната част на книгата насочваме гостите към 39 конкретни села из цялата страна. Подбора сме направили на случаен принцип, но с цел да дадем представителна картина за селския туризъм в България. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион или съседни дестинации. Статиите изградихме с лично отношение и след целенасочени посещения на местата. В тях има много местни легенди, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българското село през годините. В индекса на книгата са изброени 210 села от цялата страна.

  

  В последната част на книгата сме събрали пет кратки истории на млади дами, които описват техни пътувания из страната. Това са увлекателни разкази, в които даваме възможност на пишещи любители да споделят техни впечатления от тематични пътешествия в селска среда. Целта на тази част на книгата е да провокира допълнителен интерес към споделянето на пътешествия чрез текст и снимки. Обявяваме и отворен конкурс за фотопис на тема „Хляб и сол“. Чрез него ще търсим обратна връзка с читателите на тази книга и бъдещи пътешественици сред красотите на провинциaлна България. Ще се радваме те да ни споделят аспектите на традиционното българско гостоприемство с преки впечатления.

  Всичко това е гарнирано с над двеста авторски фотографии и жив изказ с намигване към проблемите, както и практични съвети. Книгата е с обем 188 стр., в стандартен размер за пътеводител (А5), луксозно пълноцветно издание.

  Това е първата по рода си книга за селски туризъм в последните десетина години. Вярваме, че веднага след издаването й, тя ще заживее собствен живот и нарицателно ще бъде наричана „селския гид“. Планираме да продължим с нашите пътувания и да опишем впечатленията си в цяла поредица за селския туризъм в страната.

  .

  

• Прости, Родино!

   Посветено на всички български имигранти

  

  .

  Безмилостно отсече и реши,

  че нямам място в твоите предели –

  Съдбата ли, Родино, или ти,

  до днес ответ сърце ми не намери.

   

  Откърми ме, отгледа със любов,

  а колко спомени за тебе нося,

  но ти забрави някогашен зов

  и ме затрупа с множество въпроси.

   

  Къде отиде твоят благослов,

  с който моите мечти летяха?

  Къде е скъпият ми твой покров,

  без който дните ми осиротяха?

   

  Защо децата ти се разпиляха

  по всичките посоки на света,

  а тез, които в тебе оцеляха,

  така и не обгърна с топлина?

   

  Но аз не те виня, а ти прощавам

  за туй, че моите мечти разби.

  В сърце ми вечно си, но те оставям.

  Ти ако можеш, моля те, прости!

   

  Анна Банчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Анна Банчева е родена през 1978 г. в Стара Загора. Завършила е Английска филология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.  В България е работила в различни сфери, като най-продължителната длъжност, която е заемала, е преподавател по английски език и методика на английски език в ДИПКУ – Стара Загора. През 2009 г. Банчева заминава за Дубай и работи там като преподавател по английски език в колеж, а по-късно и в международен езиков център. През 2013 г. започва работа като преподавател по английски език в частно езиково училище в Северна Испания. Анна започва да пише стихове още от детските си години, но след дълга пауза започва отново да пише преди около две години. Още творби на Ани Банчева могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

   

• Роман на Здравка Евтимова излезе и в Италия

  В началото на този месец издателство Salento е публикувало в Италия романа на Здравка Евтимова „SINFONIA”, информира Sofia Ars Net.

  

  .

  Миналата година същият роман излезе в САЩ под заглавие „SINFONIA BULGARICA“. Издателство Fomite Books публикува този роман в поредицата си съвременни романи от цял свят.

  

   

  .

  В България романът е издаден от  издателство „Жанет-45“ под заглавие  „ЧЕТВЪРТЪК“.

  „Романът „Четвъртък“ е произведение за упоритостта на човешкия дух да се справи и оцелее в условията на нравствената Сахара в България днес. Той е роман за смазващата сила на парите, роман за глада и роман за любовта, която въпреки всичко – предателства, продажност, подкупи – остава жива. Това е роман за надеждата, че съвременна България бавно, мъчително, но все пак успешно се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, за да се придвижи към по-човешки дни за своя народ“ – пише за този роман в сайта си издателството.

  

  .

  Романът „ЧЕТВЪРТЪК“ разкрива живота на четири жени в съвременна България.

  Историята на една от героините в романа, дебелото момиче Симона, излиза като новела, под заглавие „Дебелото момиче“, в канадското литературно списание Adirondack review.

  Историята за друга от героините – сервитьорката Нора, нейната болна майка и братята й, е публикувана като новела в американското литературно списание In Posse Reviеw под заглавие „Някой друг”.

  Историята за третата героиня Д. – тайнствена масажистка, е публикувана в американското списание Muse Apprentice Guild и в канадското списание Slingshot със заглавие „Четвъртък”.

  Новелата за четвъртата от героините – госпожа Арсениева е публикувана в американското списание Cauldron и в английското списание за авангардна проза Texts’ Bones – Уелс със заглавие „Горчиво небе”.

  Тези четирите публикации са излезли в периода септември 2002 г. – май 2003 г.

  

  Още новини за литературни успехи на Здравка Евтимова:

  Нейният разказ „Seldom” („Рядко“) беше включен в антологията “Best European Fiction 2015” („Най-добра европейска проза за 2015 г.) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ.

  Разказът ще бъде публикуван на български език в брой 1 от 2015 г. на списание „Съвременник“.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  

  

  Здравка Евтимова има публикувани няколко романа в различни страни по света. А публикациите на нейни разкази на различни езици в най-различни издания са толкова много, че едва ли биха могли да се изброят. Нейни разкази са били публикувани и в нашето издание. Евтимова е член на Сдружението на писателите неореалисти Yorkshire-Humberside, Великобритания. Носителка е на наградата за разказ на немската фондация „Lege Artis“ (1998) и на наградата за проза на английското списание „The Text“ (2000). Тя е носителка и на българските литературни награди за проза „Чудомир“ (1982), „Анна Каменова“ (1995), награда за разказ на в. „Труд“ (1999), награда за разказ „Началото на 21 век“ и др. Здравка Евтимова е превела над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език.

   

• Нула

  Разказ от Даниела Паскова

  .

  „Всяко нещо започва от нулата.
  От вас зависи къде ще приключи.”

  (Неизвестен автор)

   

  

  – Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хм-м-м, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке! Добре дошла при нас!

  Чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти.

  Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата й и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега.

  Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина.

  „Страните на големите възможности” – така пишеше навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън Родината. На пръв поглед беше лесно, особено за млади и работливи хора като Ася, и то с добро образование и отлични по успех дипломи. Не й се искаше още да заминава. Тук беше нейният дом. Тук искаше да се реализира и да покаже на какво е способна. Приемаше заминаването в чужбина като бягство.

  „Трудно е в изстрадалата ни Държава да се живее и работи – да, но нали ние трябва да я направим по-хубава и по-гостоприемна за нас и за собствените си деца. Ако не ние, тогава кой?“ – си мислеше момичето.

  Ася вървеше по прашната улица на големия студен град. Не забелязваше боклуците около себе си, нито намръщените хора. Блуждаеше в мечти и надежди като наивно малко птиче, излетяло току-що от гнездото и усетило свободата на пролетното ведро небе. Рееше се с широко разперени криле. Пърхаше и поемаше трудния път нагоре към висините, без да се замисля много за големите хищни птици, които може би ще срещне.

  Първи работен ден. Ася беше притеснена, но и радостно възбудена. Обичаше професията си. Беше си я избрала сама, въпреки скептичните възгласи на всички около нея:

  „Пак си помисли! Вярно е, че ще даряваш живот. Това е хубаво. Но пък за колко на месец ще е? Знаеш ли? Няма да ти стигат парите за нищо. Всичко лапат ненаситните доктори, а ти ще им вършиш повечето работа. И накрая и едно „благодаря” няма да получиш в повечето случаи. Неблагодарна професия е това на акушерката. Друго е било преди на село. Я някоя кошница с череши, я яйчица, я прясно овче сиренце. Все по нещо капе. Сега вече не е така. Ама като си инат, блъскай за този, дето духа.”

  Ася не чуваше всичко това. Учеше с усърдие и излезе от института като отличничката на випуска. И пак се започна:

  „Браво, добре се изучи. Ами сега? Я заминавай навън. Ще почнеш от нулата, вярно е, но те като видят, че си умна и способна, и ще се издигнеш. Няма да е като тука. Там хората оценяват работливите пчелички.”

  „Стига! Сама ще преценя къде да работя и как да подредя живота си. Вие си гледайте собствената съдба. За моята не мислете.” – отговаряше тя.

  Ася не позволяваше много да й мрънкат. Знаеше възможностите си. Бързо се учеше и беше контактна. Това винаги й беше помагало досега в живота. Едва ли сега ще е различно.

  Първото изродено дете. Ася беше гледала много раждания по време на стажа си, но за първи път пое младия живот в ръцете си. Докторът се беше запил някъде из кабинетите. Нямаше време да го извика. А и да беше дошъл навреме, какво ли щеше да направи в това си състояние – пиян и разконцентриран? Бебето излизаше и Ася се справи блестящо сама. Раждането беше като по учебник. Умът й бързо прецени всеки риск и за майката, и за детето, и тя направи така, че всички усложнения да бъдат избегнати.

  – Браво, момиче! – каза й старата акушерка от съседната родилна зала. – Справи се чудесно. Има много хляб в теб, виждам. Само да не се развалиш, че с това кръшно телце и тия хубави форми… тц-тц-тц… Сигурно си забелязвала как те гледа шефът?

  Не, Ася не беше забелязала. Гледаше само измъчените и молещи очи за помощ на раждащите майки. Вършеше си работата със старание и човещина. Самата професия всъщност го изискваше. Усмихваше се и обясняваше всичко на пациентките. Прескачаше и отвън за секунда, за да успокои татковците, които нервно обикаляха във фоайето. Колко бяха смешни и сладки, така притеснени и уплашени!

  Момичето най-обичаше да съобщава прекрасни новини: „Имате си момиченце! Честито!”

  Татковците в първия момент гледаха неадекватно, после скачаха да я прегръщат. Благодариха й и понякога даже я целуваха в радостта си.

  Чудото на раждането! Това изпълваше всяка една минута от работното време на Ася. Тя беше доволна и щастлива край младите родители. А поемеше ли новия живот в ръцете си, я изпълваше такава топлина и надежда, че очите й винаги се насълзяваха.

  – Ех, момиче, момиче… ще свикнеш. Много си млада и зелена – възрастните акушерки я гледаха и цъкаха с език. – Ако вземем да ревем на всяко родило се пикливо бебе, докъде ще я докараме?

  Една нощна смяна беше спокойно. Колежка имаше рожден ден и всички се бяха събрали да се черпят. Ася мина, поздрави я, хапна торта и се запъти към малката стаичка за почивка, за да си направи кафе. Никой не забеляза отсъствието й, освен един… Момичето седна и се зачете в книгата, която винаги носеше в чантата си. Потънала във вълшебния свят между кориците, тя не усети как вратата се беше отворила и в стаята беше влязъл дежурният лекар – възпълничък, плешив акушер-гинеколог в напреднала възраст. Лицето му носеше особена мазна и нагла осанка. Ася не го харесваше и понечи да стане, когато той стовари туловището си до нея и я притисна в ъгъла на дивана.

  – Къде хукна? Стой сега тук да проверя аз какво си научила за краткото време, откакто си тук – фъфлеше той и смърдеше на бъчва.

  На Ася й се догади. Отново се опита да стане, но той я натисна грубо с една ръка през раменете, а другата плъзна по бедрото й.

  – Я покажи сега на чичо доктор откъде влизат бебетата-а-а? – разхили се мазно и стисна бедрото й.

  Ася пламна. Скочи и пъргаво се изплъзна от хватката му. Докато се шмугваше между масичката и дивана, мина през опънатите му крака и той извика от болка.

  – Ще съжаляваш! Даваш дори и на татковците роми да те прегръщат, а сега ще ми се правиш на честна. Фригидна кучка!

  Ася затръшна вратата зад себе си и се затича през коридора на Родилното. На вратата към фоайето се сблъска с една от младите лекарки.

  – Ася, къде бягаш? Какво се е случило? – загледа я в очите и разбра веднага – Излез малко навън. Ще кажа, че съм те изпратила в Неонатология*.

  След тази нощ Ася вече не идваше на работа така щастлива. Оглеждаше се и внимаваше много повече. Имаше чувството, че акушерките си шушукаха зад гърба й, а старите доктори я гледаха високомерно. Нагрубяваха я при всеки удобен случай. Наричаха я некадърница, патка и какво ли още не. Тя си мълчеше и си изпълняваше задълженията все така съвестно, само че усмивката й вече не беше така лъчезарна и невинна.

  Поредната нощна смяна. Беше лудница. Като че ли всички се бяха наговорили да раждат точно тази нощ. Всички зали бяха заети. В Предродилно имаше родилки, които изчакваха. Работата нямаше свършване.

  Ася бързаше за операционната. Спря се и направи път, за да изведат поредната майка-родилка.

  – Тая нямаше късмет. Роди се мъртво. То толкова малко, че не става за нищо. Роми… Ще си направят ново. Какво ли им пука… – бъбреха две санитарки и си предаваха носилка с упоена, току-що родила жена.

  – Ти пък к’во искаш? – едната изгледа Ася сърдито.

  – Кажи на доктор Иванов, че го викат в първа зала. Бързо!

  Ася искаше да говори с акушерка, но санитарката не й разреши да надникне вътре. Винаги много разбираха тези санитарки. За всичко имаха отговори и коментар. Момичето се дразнеше, но не можеше да направи нищо.

  – Ще му кажа. Айде изчезвай, не си стерилна!

  – Ама-а-а, да дойде веднага!

  – Добре де, добре. К’во си ми се развикала.

  Вратите на операционната се затвориха. Ася остана в коридора. За миг се подпря на малката масичка в ъгъла. Беше страшно уморена, а до края на дежурството имаше поне още час.

  В този момент чу леко писукане. Ослуша се.

  – Какъв е тоя звук? – момичето замря и напрегна още повече слуха си.

  Писукането идваше от един леген, поставен на масата до нея. Бързо отметна пелената, с която беше покрит, и разбра откъде идва звукът. Грабна малкото детско телце и влетя в операционната.

  – То е още живо! Вижте!

  – Ама че упорита нула**. Ако беше българче, досега да е умряло сто пъти. Дай го насам и изчезвай веднага! Ама че момиче! Откъде ни намери работа сега, и без това тая мърша ще издържи най-много час-два…

  Ася стоеше в коридора на Родилно отделение. Ръцете й бяха кървави и мръсни, а по лицето й се стичаха сълзи.

  …

  – Я, сладуранката! Как си, моето момиче? Свикна ли вече при нас? Влез, влез… – шефът на Родилно стана от стола си зад бюрото и разтресе огромното си туловище.

  – Няма нужда да ставате. Аз само за секунда. – Ася остави пред него на бюрото бял лист хартия, на който пишеше нещо – Напускам!

  – Как така напускаш?

  Отговор не последва…

  Ася излезе почти тичешком от Родилното, от болницата, от града, от страната… Вървеше през летището. Дърпаше голям куфар с едната си ръка, а в другата държеше билет, на който пишеше: destination – Italy.

  Отиде да бере ягоди…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Неонатология – педиатрична специалност, която се занимава с медицински грижи за новородените, и по-специално за болните и недоносените бебета.
  

  ** Нула – неразвито новородено дете, тежащо по-малко от килограм.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Даниела Паскова (с литературен псевдоним Calli) е родена през 1974 г. в Балчик, но още от съвсем малка живее във Варна. Завършила е Медицински институт в града и работи като медицинска сестра в Спешното отделение на ВМА-МБАЛ – Варна (Военна болница). Любовта към писането се заражда у нея още в детските й години, но после животът я сграбчва със своите усилия и грижи – институт, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми. Преди три години обаче започва да пише отново, изпитвайки дълбока вътрешна потребност за това. През юли 2014 г. излиза от печат първият й сборник с разкази „Живот на 360 градуса”. Вторият се подготвя за печат в момента. „Всяка дума, изписана на тези страници, се е родила в сърцето ми и е отекнала в душата ми като ехо“ – казва Даниела за написаното от нея. Още творби на Дани Паскова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

• Организира се представяне в Чикаго на “Wildalone” на Красимира Зуркова

  

  Една млада българска авторка се радва на огромно признание в САЩ, и то сред най-авторитетните критици в областта на прозата. Нейната книга “Wildalone” (което авторката закодира като „Самодива”) е написана на английски език и се базира на древните български легенди за самодивите, информира българският генерален консул в Чикаго Симеон Стоилов.

  Авторката Красимира Зуркова живее и работи в САЩ. Няколко години е живяла и в Чикаго и е запазила своя сантимент към българската общност в града. След излизането на  “Wildalone”,  тя се е свързала с Генералното консулство в Чикаго за съдействие. Консулството има желание да я подкрепи за организиране на едно или няколко представяния на нейната книга. Обмисля се и възможност за превод и представяне на книгата на български език.

  От Съюза на българските писатели в САЩ и по света също са изразили интерес и готовност да се ангажират с организирането на промоция на книгата в Чикаго. За представянето на книгата се обсъждат евентуални дати от втората половина на месец април.

  

  Още информация за Красимира Зуркова и нейната книга може да се намери на следните линкове:

  • Сайт на авторката:    www.zourkova.com

  • HarperCollins:

  http://www.harpercollins.com/9780062328021/wildalone

  • Книгата в Amazon:

  http://www.harpercollins.com/9780062328021/wildalone

  • Publishers Weekly review:

  http://reviews.publishersweekly.com/978-0-06-232802-1

• Загадка

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Все така сме – в ширпотреба,
  с дрехи втора употреба,
  правим борчове дузина
  и слугуваме в чужбина.

  Пращаме навън децата си –
  от дома и от страната си,
  радваме се не на внучета,
  а на уличните кучета.

  Сам-самички си говорим
  и със съвестта си спорим,
  вечер си броим стотинките,
  разтреперили мартинките.

  Някои публично се палят,
  други вътрешно изгарят,
  и така е всеки ден…
  хлябът, пълен със глутен,

  и напитки подсладени,
  и месата оцветени,
  зеленчуците с ГеМе-та,
  във храната – само Е-та…

  Без да искаме, се тровим,
  във контейнерите ровим,
  с приспивателни заспиваме,
  бавно се самоубиваме…

  И си задаваме загадката стара…
  Къде сбъркахме, мамка му стара!

   

  Даниела Стамова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Даниела Стамова е родена през 1951 г. Живее в гр. Варна. Завършила и Строителен техникум и Икономическият университет във Варна. Пише стихове от две години. Подготвя за издаване първата си стихосбирка.

   

• Когато…

  “…когато вечерта смирено гасне…”

  Димчо Дебелянов

  

   

   

   

   

   

   

  Когато нощна сянка допълзи
  до оня праг, отдавна чужд сред здрача,
  до двора, дето чучурът сълзи
  и шепотът на орехите плаче;
  до стаите, където детски смях
  попил е в излинелите тапети,
  където споменът е полъх плах
  и в тъмнината миналото свети;
  когато те полази ранен хлад,
  дошъл от вчерашния спомен бледен,
  когато тук си минал като млад,
  а се завръщаш уморен и беден…

  …разбираш колко дълго си живял
  на този свят сред хоризонти чужди,
  как даже споменът е остарял
  (и може би от спомен няма нужда);
  как вече нищо нямаш да дадеш
  на дните, текли бавно под стрехите,
  и как не можеш времето да спреш
  и от това сърцето ти е свито;
  и как си празен като стар рапан,
  във който вече няма шепот странен –
  един мираж, един безплътен блян,
  завърнал се при този праг неканен.

  Защо си тук, под старите лози,
  пред този дом, студен и неприветен,
  когато черна сянката пълзи
  и лунен блик на прага дървен свети?
  Не си ли сам тревясал сенчест двор,
  не си ли дом, напуснат в пустош глуха –
  отишъл си е ангелският хор,
  в клонака само нощем буха бухал.
  През спомените няма път назад,
  тъй както брод през дните прежни няма –
  не можеш два пъти да бъдеш млад,
  а вяра и надежда са измама.

  Дори и ти, любов, не идвай пак
  ни като сън, ни като зов сърдечен –
  за теб е късно, вън е нощен мрак,
  а младостта е някъде далече.
  И аз не мога нищо да ти дам –
  аз сам съм дом заключен с пусти стаи.
  Ти имаш нужда от олтар, от храм,
  а става ли от плевня храм?
  Не зная…
  Но днес съм двор, де чучурът сълзи,
  де шепотът на орехите плаче
  и чакам сянката да допълзи
  до моя стар и прашен праг сред здрача.

   

  Валентин Чернев

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Малки убийства

  Разказ от Светослав Григоров – Грег*

  .

  

  Беше тъп ден. Убийствен в своето еднообразие и безметежност на чувствата.

  Нямах какво да правя. За пръв път от доста време насам. Чувствах се като войник през първия ден на уволнението. Объркан и дезориентиран. Гледащ с почуда забързания свят около него. Взех дистанционното на телевизора и като класически виртуоз подкарах каналите един след друг. Нищо. Две девойки спореха горещо за или против силикона при Марта Вачкова. Имах чувството, че съм попаднал на парламентарен дебат. Нищо не разбирах. По друг канал една изрусена до болка жена с претенциите за манекенка, но с визията на пудел, ми обясняваше как трябва всеки от нас задължително да има консултант по съчетаването на цветовете на дрехите. Звучеше толкова убедително и мелодраматично, че се зачудих как съм оцелял досега без такъв. На косъм бях да се пресегна към жълтите страници, но мързелът се оказа по-силен от този внезапен порив на лудост. Преди съвсем да изпадна в амок, побързах да превключа канала. Попаднах на Звездев, който тихо се беше развихрил в кухнята, в опитите си да сготви някакво засукано ястие. Известно време го следях с интерес, но така и не разбрах какво точно се опитва да направи. Единственото, което постигна, е да ме накара да замечтая за хубавия и неповторим боб на баба ми. Отново натиснах копчето. Две девойки ме загледаха укорително и започнаха да ми обясняват какво трябва да правя, ако бебето получи колики. За известно време ми стана интересно, тъй като аз пък имах киселини, но скоро разбрах, че проблемите ни с подрастващото поколение са коренно различни. Единственото, което ни свързваше, бе, че след време и аз щях да сложа памперси. Отново копчето. Това ме подсети мислено да благодаря на този незнаен гений, който е измислил дистанционното. Най-великото изобретение в историята, заедно с машината за лед.

  Попаднах на покъртителна любовна драма, в която в продължение на пет минути Гилермо се обясняваше на Лучия, че я обича, а тя го питаше дали е сигурен. След като изясниха с голяма мъка този щекотлив въпрос, тя му каза, че не може да се омъжи за него, защото е отдавна изгубената му сестра. Гилермо, за разлика от мен, прие стоически жестоката истина и само кротко заплака, а Лучия се втурна да го утешава. Отново натиснах копчето и попаднах на батална сцена от филм на ужасите. Малко детенце ревеше покъртително в студиото, докато му пробиваха ушето. Около него припкаше Гала и обясняваше, че днес е Благовещение и сега е моментът да си пробием ушите, защото в този ден не боляло. Лично мен не можа да ме убеди в това свое откритие и реших днес да не си слагам обеца на дясното ухо. Това определено ми дойде в повече и изключих телевизора. Цветът на деня стана с още един тон по-сив, а животът ми заприлича на клошар пред празна кофа за боклук. Почувствах се като автомобилна гума след 50 000 километра пробег. Износен и непотребен. С леки наранявания. Нещо трябваше да се предприеме, иначе рискувах да заприличам на последния оцелял след ядрен взрив.

  Станах и се запътих към хладилника с решимостта на гладиатор, готов да умре на арената за своя император. Инспекцията показа наличието на бира, вино и водка. Всички необходими резервни части за стресирания ми организъм, макар че изпитвах отчаяна нужда от трансплантация на сърце. Бирата ми се стори прекалено лековата и вятърничава, като шестнадесетгодишна девойка. Реших да го започна културно с вино, като древноримски философ на прага на първото си по-значително произведение. Както са го казали древните, „Във виното е истината“. Може би щях да открия своята. Нарязах си луканка. Сипах си виното в чаша от венециански кристал и удобно се разположих на дивана пред загасения телевизор. Вместо пробиване на уши и любовни драми, в него виждах себе си с чаша в ръка. Това предаване определено пò ми харесваше и ми действаше успокояващо, като тайландски масаж.

  След третата чашка самотата взе да ме стяга за гърлото. Не помагаха и гълъбите, накацали по перваза на прозореца. Почувствах се като стар, обръгнал от живота каубой, който си пие питието и си спомня за по-добрите времена, когато жените все още са го заглеждали. В такива моменти един мъж звъни или на приятел, или на бивше гадже. Аз избрах второто. С приятеля знаех какви ще ги свършим. Виж, бившето гадже винаги може да те изненада.

  Първите две, на които звъннах, дори не си спомниха за мен. Явно съм минал толкова бързо покрай тях, че не са ме забелязали. Почувствах се като капитана на Титаник, малко след удара му в айсберга. Усещаш, че нещата вървят на зле, но все още имаш някаква надежда за оцеляване и то поради простата причина, че не си наясно с размера на щетите. Тук наистина имах нужда от спасителен пояс. Решително, като човек, който прави трети и последен опит за самоубийство, захвърлих лековатото и несериозно вино, и се насочих към водката в хладилника с ентусиазма на японски камикадзе. Първата глътка избистри светогледа ми и залепи като лепило С 200 отломките на разпадащото ми се самочувствие. Отново посегнах към телефона като сапьор към мина, но третият опит се оказа успешен. Девойката ме помнеше. И което бе още по-странно, съгласи се да се видим. Това така ме потресе, че изпих останалата водка на екс и отново се втурнах към хладилника с бързината на стар алкохолик.

  Отново седнах пред загасения телевизор. Гледах себе си на екрана. С чаша в ръка и димяща цигара. Животът ми се завъртя като черно-бял филм. От онези, които ги гледат само ценители. На моменти е скучен. С много мълчаливи паузи, в които героят иска да каже всичко с очите си. Иска да усетиш болката му по изгубеното и пропиляното. Да му съчувстваш и да търсиш пътя заедно с него. Да се замислиш поне за малко. За твоя път и канавката встрани от пътя. Да съпреживеете заедно шока от откритието, че всичко е безсмислено. Да видиш объркването му от това откритие и угасващата вяра в смисъла на дните. Но имаше и весели моменти, които правеха филма гледаем. Вярно, не бяха прекалено много. В умерени дози, колкото да поддържат зрителския интерес, но пък точно те бяха истинския живот. Онзи, за който си мечтал и който ще помниш. Хубавото в умиращия ни свят винаги е било по-малко от лошото, така че защо животът ни трябва да е някакво изключение.

  Знаете ли, че римляните са били слаби математици. Измислили са римските цифри, но с тях са броели главно убитите във войните. Не са ставали за друго, освен за тази проста аритметика, но са владели древния свят повече от 500 години. От друга страна, арабските цифри са измислени от индийците, но малко хора знаят това, защото в Европа те са дошли с арабите, които са завладели половината от континента. Индийците са използвали цифрите за далеч по-хуманни неща. С тях са пресмятали колко цветя трябва да се засадят на определена площ. Така са открили и нулата. И всичко това е изписано на стената на древен индийски храм 500 г. преди Христа. Едните ги е вълнувало красивото в живота, а другите са сеели смърт. Индийците са били деца на цветята. Римляните на войната. Но кой е останал в историята? И кой е създал Империя?

  Това философстване ме умори. Налях си поредната водка и седнах пред телевизора в очакване. Нощта се спусна деликатно като английски аристократ и постепенно изтри образа ми от екрана, така, както постепенно времето ни заличава, убивайки ни по малко всеки ден. Отиваме си. С всяко поредно вдишване, с всеки тласък на сърцето, с всяко поредно събуждане.

  Отпих и запалих цигара. Бившето гадже все така не идваше. Взех сериозно да си мисля, че ми е вързала тенекия. Утешителният вариант беше, че цял следобед се гласи за мен. Това жените много добре го умеят. Специалистки са по загубата на време с цел подобряване на външния вид. В този момент звънецът звънна. Станах и, стараейки се да не бързам, за да запазя поне пред себе си известно достойнство, тръгнах към вратата. Отворих я и зяпнах в почуда. Пред мен стоеше съвсем непозната жена. Реших, че може би е новата касиерка на входа, но кафявите очи отсреща ми се усмихнаха и устните й промълвиха:

  – Здравей, Грег!

  По дяволите! Не познавах тази жена. Дори и смътен спомен не се появяваше в бясно работещия ми мозък, който се опитваше да обработи информацията с бързината на мощен компютър.

  – Отдавна не сме се виждали – продължи тя, докато аз стоях опулен като шофьор на маршрутка, на когото са му отнели предимство.

  Вграденият ми рефлекс на джентълмен обаче проговори и макар изпаднал в лек ступор, успях да я поканя да влезе. Докато тя влизаше и удобно се настаняваше на фотьойла, сякаш си беше у дома, аз строих и мобилизирах всички налични сиви клетки, но и те не излязоха с никакво решение по въпроса. Само една група от тях плахо се обедини около мнението, че може би с това момиче сме били гаджета толкова отдавна, че е изчезнала от съзнанието ми като досаден спомен.

  Погледнах я смело и за малко да изпусна чашата. Изглеждаше малко по-хубава от крокодил и по-мила от кралска кобра. Къде, по дяволите, бях срещнал това чудо на природата?! Успокои ме мисълта, че навремето може би е била хубава, но това не ми помагаше особено сега. Навремето всички бяхме по-хубави. Важното е, че тук и сега един малък мил крокодил ме гледаше очакващо. Почувствах се като ловец, който е свършил патроните, точно преди дивото прасе да се втурне към него. Единственото ми спасение беше хладилникът и количеството алкохол в него. Предложих ù веднага питие и тя, за мое облекчение, се съгласи. Налях ù голяма чаша водка с идеята да я упоя, както съм гледал по филмите, че правят с белите мечки. Тя пое чашата. Погледна ме, от което краката ми предателски затрепереха, и каза:

  – Наздраве! За хубавата и неочаквана среща. – Надигна пълната чаша и отпи. Когато остави чашата, на масата вътре имаше водка, колкото за болен зъб. Това така ме потресе, че аз изпих моята на екс. Очакваше ме тежка и продължителна нощ. Понякога скуката и тихият ужас от засипващите ни едноцветни дни ражда чудовища.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Пилигрими

  

  .

  Тук слънцето не грее, а изгаря,

  и не залязва сигурно с години;

  наоколо е само пясък парещ

  и тлееща сред огъня пустиня.

   

  И само аз съм пилигрим* отчаян,

  в мъртвилото нанякъде запътен,

  и този хадж** ми е билет за Рая,

  дълбоко в джоба на душата скътан.

   

  А пясъкът през костите се сипе,

  с миражи и заблуди другарувам;

  отдавна крача бос и нося дрипи,

  отдавна не говоря и не чувам…

   

  Зад мен са Назарет и Галилея,

  Генисарет е някъде далече,

  и слънцето изгаря, а не грее,

  и този път през пясъка е вечен.

   

  А той е само мой, не води в храма,

  за който всички вярващи разпитват –

  Йерусалим е тук, но в него няма

  къде да коленича за молитва.

   

  Аз имам свои, не по-малко свети,

  места, където да запаля свещи,

  и свой кивот с божествени завети,

  и своя вяра – чиста и гореща.

   

  Да, аз съм само пилигрим окаян

  в пустинята на своите надежди,

  и този път – миражен и нетраен –

  към моя тиха святост ме отвежда.

   

  Пътувам сам и като тайна пазя

  олтарите за моите литании;

  за нищо на света не бих ви казал

  къде е моят храм за покаяние.

   

  Но крачейки през пустошта безока,

  пресичам дири, в пясъка вдълбани,

  кръстосани на хиляди посоки,

  на хиляди посоки разпиляни;

   

  и знам – през тази пустош крачи всеки

  към своите олтари под небето,

  и всеки има своята пътека,

  и само слънцето за всички свети;

   

  и знам – поемат в път към Галилея

  облечените в дрипи пилигрими,

  но всеки свой олтар открива в нея

  и друга, своя Галилея, има;

   

  и всяка обща святост е заблуда,

  и свое свято място има всеки.

  Аз крача сам. Но като малко чудо

  край мен минават вашите пътеки.

  .

  Валентин Чернев

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Пилигрим (итал. pellegrino, от лат. peregrinus – чуждоземец) – странстващ богомолец, поклонник в Светите места

  ** Хадж – поклонение в Светите места, хаджилък

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валентин Чернев (с литературен псевдоним Severianin) е на 68 години. Живее в Силистра. Има написани над 2500 стихотворения, събрани до момента в 25 книги. Сред тях са „Хлябът“ /1983/; „Небесни мотиви“ /2002/; „Римувани акварели“, „Еретични олтари“ /2003/; „Лекомислени строфи“, „Ръкавици за Венера Милоска“ /2004/; „Самотникът с душа на птица“, „Див пелин“ /2006/, „Нашепнато“, „Изречени мълчания“ /2007/; “Ritardando, ritenuto”, „Монолог за двама“ /2008/; „Песни от здрача“, „Гняв“ /2009/; „Сънувах, че живея“ /2010/; „Далечно плаване“, „Да нахраниш душата си“/2012/ и др.

  Не продава книгите си, подарява ги. Казва, че не търси задължително одобрение и сам си е най-строгият критик. Още творби на Валентин Чернев могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.

• Калчо

  Разказ от Веселин Николаев
  

  .

  

  Аз живея в блок. Той е осеметажен и на всеки етаж има по два, а понякога и по три апартамента. Навремето бяха пълни. Преливаха от народ. Само в нашият вход бяхме една тумба дечурлига. На осмия беше Хапчев. С него изпуших първата си и почти последна цигара. „Космос“. Баща му беше намерил от някъде сума пакети от тази марка. Ние си взехме и на тавана запалихме. Имах чувството, че попаднах в орбита. Зави ми се свят, помня и едва останах на крака. Бяхме бандата от вход „Ж“. Воювахме с няколко други банди от блок „Тодор Койнов“ и „Ана Вентура“. Зимата се замеряхме със заледени снежни топки, а лятото с буци пръст. Тогава не беше като сега. Снегът стигаше метър, а ние малки, цели потъвахме в него. Нямахме днешните модерни шушляци и непромокаеми обувки, и да си навън при минус 10, с по метър сняг, си беше приключение. Носех от онези стари платнени анцузи, които имаха нещо като ластик на края, да не ти се вади кракът, а колената винаги седяха провиснали, като торби. Якето ми беше старото на батко, а ръкавиците плетени със само един пръст. Как сме се оправяли с тоя един пръст, не знам. В един момент, целият си мокър отдолу догоре, мокро ти е якето, шапката, и долните гащи. Ръцете ти са като ледени висулки, носът мораво червен, а краката си не ги усещаш. Ходехме на замръзналото жабешко блато, така наричахме едно изкуствено направено езеро, което се използваше като преливник на канализацията и там върху замръзналата вода, правехме геройства…

  Едно геройство няма да забравя. Имаше едно момче, Калоян, от вход „А“, доста пълен, но и доста луд. Той пръв тръгна върху замръзналото блато с твърди и уверени крачки. Всички седяхме и гледахме, затаили дъх. Изведнъж се спря и се извърна към нас, а под него ледът взе да пука. Калоян разпери ръце и бавно започна да потъва, а очите му бяха станали огромни от страх. Там бяхме аз, Пешо Салака, Евлоги и Мартин Шопа. Бяхме на по десетина години. Никой от нас не реагира, бяхме се вцепенили, само Шопа се метна и взе да лази по леда, сякаш бе тренирал за такава ситуация. Приближи се и подаде ръка на Калоян. Изтегли го и го довлече до ръба. Когато му съблякохме шубата, тя остана да седи на леда изправена. Беше се вледенила. После Шопа стори и още много други геройства, които в нашите очи бяха кажи речи нечовешки. Веднъж скочи от третия етаж, за да играем на стражари и апаши, понеже техните го бяха залостили у тях, а веднъж наби и един баткис с пет години по-голям, който тормозеше квартала.

  Въобще, старото време беше забележително, а ние бяхме еднакви, поне външно, и никой нямаше нито айфон, нито таблет, ни компютър. Всеки обаче имаше поне по два три шева по тялото и задължително си беше си чупил я ръка, я крак. Моята глава, например, беше чупена лично от Шопа от удар с тухла. Беше се покачил на трафопоста, и понеже тогава само той успяваше да се покачи, мяташе отгоре разни съкровища, а ние ги събирахме отдолу. Та тогава метна и някаква тухла, точно върху кратуната ми. Две седмици ходех с бинт, като космонавтите, когато им свалят скафандъра. Бяха славни времена. Майките ни крещяха от прозорците по нощите, да ни кажат, че манджата била сложена и как щели сме да ядем бой, ако веднага не се приберем. Мен ме прибираха с брат ми към осем, Пешо – по-рано, а Шопа и Ангел почти никой никога не ги прибираше. Те сами се прибираха. От глад. Някъде тогава падна и комунизма.

  Ние не знаехме какво значи това и как пада един комунизъм. Нито знаехме какво точно е това нещо и като падне, какво му става. Сега знам, че нищо не му е станало. Само виждах, че възрастните бяха доста превъзбудени от този инцидент и в главите ни бързо се запаметиха техните възгласи – „Четиридесет и пет години стигат, времето е наше!“. Времето винаги е било наше, поне в моята глава, и съм се чудел ако не е наше, то чие ще е, но така или иначе се сещам как с Шопа вървяхме покрай пейките, където се събираха бабите и дядовците, и им крещяхме, че времето е наше и четиридесет и пет години стигали. Гонеха ни с бастуните. Не знам защо не се радваха, а и не знам защо всички основно на тях ги разправяха тези неща за времето и тия 45 години.

  В нашият вход, на вторият етаж, живееше Калчо. Такова име и досега никога не съм срещал, освен в книгата за Ян Бибиян. Калчо ми звучеше много странно. Защо трябва някой да се казва така? Защото е от кал, защото е кален, или защото е калЕн. Чудя се и досега. Калчо, обаче, беше калЕн. Беше се калил от подигравките ни и винаги седеше намусен на първия етаж до входната врата, гледайки навън през прозореца. Децата са зли. Който си мисли обратното, или не е виждал и наблюдавал деца, или не е бил никога дете, или пък не е наблюдателен и самокритичен. Детето е жестоко и постъпва жестоко. То е странна смесица от абсолютна жестокост – и същевременно невинност и добродушие. Сега знам, че това е понеже няма ясно изградени понятия за добро и зло. И ако никой не му ги гради, от малко зло дете, то се превръща в голям зъл възрастен човек. Та Калчо беше заобиколен от всички нас, малки злодеи, които, както кокошките, не приемаха никой различен. Ако си различен в кокошкарника, кокошките те кълват. Веднъж видях една такава кокошка на село Мечка как я гонеха и я кълвяха другите, а тя търчеше като улава из двора. Беше от чужд кокошкарник и беше влязла в нашият двор. Някаква малка японска кокошка. По дребна и по-шарена. Съседката отнякъде се беше снабдила с такъв петел и такива кокошки, и те прелитаха през плета.

  Калчо беше различен. Беше роден един такъв крив. Дребен, с неправилна походка и голяма глава. Всички се страхувахме от него. А ако го срещахме на първия етаж, където стоеше често, бягахме с викове от него. Аз лично го мразех. Той беше малко по-голям от нас и мислех, че сякаш също ни мразеше. Изглеждаше агресивен, а вероятно и обиден от презрителното ни отношение, и от това, че ние играехме, и бяхме дружина, а той само ни гледаше отзад зад стъклото, и беше абсолютно сам. Винаги беше сам. Това е участта на различните. Но ще ви разкажа нещо, което ми промени мнението за него, и макар пак да ме беше страх, и пак да странях от него, вече някак не го мразех така силно. Просто осъзнах, че не знам кой всъщност е той.

  Веднъж си спомням слизах да хвърлям боклука и Калчо стоеше долу на първия етаж, както винаги. Аз понечих да вляза пак в асансьора, както винаги, и да избягам, като знаех, че след час него няма да го има и щях да мина през вратата. Но тъкмо понечих и той за пръв път не изръмжа срещу мен, както правеше, вероятно като защитен механизъм, а ми показа в ръката си една хартиена птичка. Също както днешните оригамита. Но тогава съвсем нямаше такива неща. И до ден-днешен се чудя как я беше направил. Защото той я беше направил. За пръв път това момченце ми каза името. А ние, за тези десетина години в един вход, никога не се бяхме запознавали. Каза: „Веско, искаш ли да ти покажа нещо?“. Аз мълчах някак гузно до асансьора. Хем гузно, хем ядосано. Как си позволява този въобще да ме заговаря? Та ние трябваше да бягаме от него, да се страхуваме. Той ни беше враг. А сега говори. Че и говори на мен. И за пръв път не си тръгнах. Но не се и приближих. Просто мълчах и го гледах. И тогава той хвана птичката отзад за опашката, отвори нескопосано със своята уродлива походка вратата и я подхвърли навън. И тя не падна. Птичката не падна, а се понесе нагоре и я поде някакъв вятър, завъртя я право над ладата на чичо Колев и я вдигна, вдигаше я все по-нависоко, докато тя се загуби от погледа ми. Аз гледах със зяпнала уста и дори тръгнах по стъпалата нагоре и я гледах от втория и третия етаж, докато се скри. Сетне продължих пеша и се прибрах, като не се върнах при Калчо. След час пак слязох и него го нямаше. Там, до тръбата на парното, обаче седеше абсолютно същата малка хартиена птичка, направена от един лист от блокче за рисуване. Взех я и излязох навън пред входа. Подметнах я нагоре и тя подхвръкна и падна в градинката. Пак я хвърлих и пак падна. Тук или имаше някакъв чалъм, или птичката не беше същата. Само дето беше напълно еднаква с онази, Калчовата, която отлетя. Това нещо ми се е запечатало в ума и още го помня.

  Прибрах птичката в един шкаф. Минаха години. Калчо и неговото семейство изчезнаха от входа и сякаш всички забравиха за тях. Струва ми се, че дори и никой не забеляза отсъствието им, а ние, малките злодеи, си отдъхнахме. Вече бяхме пълновластни господари на входа. Пораснахме. Един по един народът се изпожени, родиха се деца, повечето от бандата заживяха по чужбините. Аз самият продължавам да живея в старият вход и днес никой от старата тайфа не е тук. Асансьорът е все същият, още се вижда издрасканото с ножка „Долу БКП“, което Шопа надраска преди 25 години. Входната врата си е същата – стара, тежка, метална врата с разбита брава, а в мазата има една паяжина на тавана в ъгъла, като огромно бяло одеяло, което си спомням още от петгодишен.

  И, не щеш ли, вчера видях Калчо. Мина по улицата, като гледаше към входа. Едвам вървеше, накривен на една страна, главата му бе все така голяма, а тялото все същото, ниско, накривено и набито. Само лицето му се бе променило. Много сбръчкано, много изстрадало сякаш, но го познах. Очите му бляскаха странно като гледаше към старата входна врата. Не ме позна и гледаше някак през мен, сякаш спомняйки си нещо. После отмина бавно, клатушкайки се към пресечката. Прииска ми се да му подвикна, да ида, да го питам как е, какво става с него. Но нещо беше сякаш заседнало на гърлото ми. Та аз никога не бях даже говорил с него. Винаги му се бях подигравал. Винаги и винаги го бяхме обиждали, дори целили с камъни. Нямаше начин. Нищо не направих. И Калчо си замина. Завинаги.

  Но аз се върнах, отворих старият шкаф и там в дъното видях онази стара хартиена птичка. Забутана в ъгъла, омачкана, натисната от някакви дрехи, но там. Не я бях изхвърлил. Взех я и излязох на балкона. Държах я за опашката, също както я държеше Калчо навремето. Сетне леко я подхвърлих нагоре и тя полетя. Ако щете вярвайте. Полетя нагоре, а не падна долу. Вдигна се бавно, като жива, и се понесе нагоре, над училището, скривайки се от погледа ми. Седях и гледах след нея като замаян. Понечих да тръгна да я търся, но се отказах. Тя летеше, а не падаше. И се почувствах горд! Нещо, което никога нямаше да ми мине през ума преди.. Горд, че успях да направя нещо, като Калчо. Да хвърля хартиена птичка и тя да не падне. И днес се чудя на това. Вятър ли случи, или какво, не знам. Знам само, че това беше съвършеното оригами, направено от несъвършения Калчо, когото реших, ако отново някога пак видя, да потупам по рамото и да му кажа едно: „Извинявай, човече! Големи сме глупаци! Прости ни!

  А дали пък затова не полетя тая птичка? Може би, за да отиде и да кацне на рамото му, като му прошепне на ухото: „Те разбраха! Вече не ги е страх от теб! Ти си част от тайфата!“. Кой знае… Дано да е тъй…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Веселин Николаев (с литературен псевдоним Лебовски) е на 35 години. Завършил е Немската езикова гимназия „Шилер“ в Русе и Промишлен дизайн в Русенският университет „Ангел Кънчев“. С литература се занимава от няколко години, като хоби. Обича да чете руските класици, както и произведенията на Джеръм Селинджър. Още произведения от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

• Освобождение

  Един разказ, чиято тайна носих в себе си 37 години

  Това е разказ за минало и днешно, за избора да мълчиш или говориш в полза на другите. Все морални категории, които биха били доста скучни, ако основата на текста не беше свързана с една история, която баба ми – Здрава Поптомова Владова – ми довери, когато бях само на 10 години. До ден-днешен не споменавах тази случка за смъртта на прадядо ми отец Тома от село Йовковци. Нито пред семейството си, нито пред приятелите. Вярвах, че най-близките ми сродници я знаят и просто избягват да говорят за това. Оказа се, че съм сгрешила. След като написах текста, провокирана от липсата на „героика“ в нашия „цивилизован“ живот, и го публикувах на блога си, заваляха телефонни обаждания – от родителите и сродниците ми, от приятелите и читателите. Всички бяха потресени, че свръхестественото може да бъде впрегнато в полза на естествения ход на живота. А нашите изобщо не знаеха за моралния подвиг на отец Тома…

  Оказах се единствената, посветена в този случай, и благодаря на времето, че ме е помъдрило, за да осмисля разказаното и да продължавам да говоря…

  Тъй като снощи (18.02.2015 г. – б.р.) отново се докоснахме до колоса Левски, чрез един изключителен спектакъл в Културния институт към Посолството ни в Лондон, се осмелявам да изпратя и този текст. Той само подкрепя истината, че всеки може да бъде герой според аршина си. Стига да поиска да „глътне“ Хаджи Димитър за хатъра на своите...

   

  Здравка Владова-Момчева,

  преподавател по български език и литература в Българското училище към посолството в Лондон

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ОСВОБОЖДЕНИЕ

  .

  

  – На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата (имота), че да я нагоди за пред света.

  Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота…

  – Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?

  В пряката реч на битието забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.

  – А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.

  Нямам почит да изслушам записа докрай. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си, в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!

  – Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор…

  – Папките с напусналите – в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.

  Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка на който, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.

  – Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто… сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.

  – Тук ли си още, Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив. – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай, докато се върна.

  Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица, настоява да го дослушам:

  – По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре й, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат…

  Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината, вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.

  – Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. „Тъй и тъй, отче Тома – рекъл човекът  – ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.„

  Телефонът ми звъни:

  – Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми. – Искаш ли да взема бутилка вино?
  Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:

  – Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. „Попадийо – рекъл – зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай…“. И дума повеке не казал. Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото…

  – И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?

  Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм правнучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното. Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша. Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!

• Пристъпи на откровеност (пиеса)

  „Пристъпи на откровеност“ е пиеса от Пепа Витанова, публикувана в престижното литературно списание „Факел“.  Препубликуваме текста на тази пиеса в нашето издание, в което от неотдавна открихме нова рубрика „Откровения“

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

   

  

  Пeпа Витанова е завършила история в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор във вестниците „Репортер”, “168 часа”,“Сега”, “Демокрация” и в списанията “Тема” и “Клуб М”, главен редактор на “Жената днес”, политически коментатор в телевизионното предаване “Наблюдател” и във в. “24 часа”. Съавтор е на книгата “Америка – дъжд на морското дъно” (1995) и съставител на сборниците „Секс off“ („Изток-Запад”, 2006) и „Проект Смърт” („Сиела”, 2011)

   .

  .

  Пристъпи на откровеност

  .

  Светъл и просторен хол, разделен на вестибюл и стая. В стаята, с изглед към вътрешен двор, засаден с липи и борове – седи мъж, на около 40, в инвалидна количка. Облечен е с дънки, риза и сако. В скута си държи лаптоп.

  Това е Вълчан. Говори по Скайп: Нахвърлям мисли на яйчената хартия. Странно усещане. Ида откри символика – нарича го цикъл „Слово върху плацента”.

  Мъжки глас по Скайп: В София ще те сметнах за луд, но в Америка можеш да направиш и пари – тук умират за щури идеи. Как точно става?

  Вълчан (взема яйце и го обелва): Показвам. Обелваш яйцето и внимателно сваляш тънката ципа. Като изсъхне, става нещо като оризова хартия.

  Мъжът: Някой като теб навремето така е открил оризовата технология. Не се отказвай. Как е Ида?

  Вълчан: Все така. Мъка. Администрацията е доброволна каторга. Сега разбрах защо всички чиновници имат изражение на страдащи от запек.

  Приятелят от Скайп: И нашите тук са като задници с хемороиди. Представяш ли си цял ден да пишеш докладни: „На ваше писмо, наше писмо”. Кажи й да се маха от там. Защо не се върне към журналистиката?

  Вълчан: Свикна с редовната заплата. Журналистиката вече не е това, което помниш. Ако няма някой пречукан, новините ни занимават главно с прогнозата за времето и колко ще изхарчим по празниците. Във вестниците всичко е копи-пейст под различни заглавия. Заглавията ги диктува, който дава парите.

  Звъни се на вратата.

  Вълчан: Тони, трябва да затварям. Пациентката е тук.

  Тони: Готина ли е? Айде, чао.

  Вълчан (прекъсва Схайп): Влизайте. Отворено е.

  Влиза симпатична около 60-годишна жена: Как сте днес, д-р Ноев?

  Вълчан: Прекрасно. Имам мускулна треска. Правих упражненията на Норбеков. Вие как сте, Нора?

  Нора: Непоносимо добре. Този Норбеков не е ли мошеник? Една приятелка изпробва упражненията му за корекция на зрението и сега освен късогледа е и малко кривогледа. Очите и насам, погледа й натам, а краката в обратна посока.

  Вижте по-добре какво ви нося. Нещо за душата: марципанови бонбони от Лидл. Марципанът е здравословен: 80 процента смлени бадеми и само 20 процента захар. (Ляга на дивана)

  Вълчан: Благодаря, Нора. Ще си го изям тайно от жена ми. Нора, днес ми се иска да поговорим за най-важното от живота ви. За онези моменти, които ще минат през съзнанието ви като на филмова лента, когато Дългокосата ви хване за ръката.

  Нора: О, каква оптимистична тема! Подходящо за възрастта ми. Винаги сте пълен с изненади, д-р Ноев. И аз ще ви изненадам: моята филмова лента ще е избрани кадри от понеделниците в Лидл. Колаж от касовите ми бележки от кулинарните седмици на Франция, Италия, Англия, Мексико. Мечтаех да обиколя света, но стигнах само до Лидл.

  Вместо разходка с корабче по Темза, хапвам сирене Чедър пред телевизора. Нямам снимки до фонтана Треви в Рим, залъгвам мечтите на пътешественика с „Лимончино” и тирамису. Вместо парижка сесия във Фейсбук, пускам линк с промоциите на френски сладкиши в Лидл. Това е д-р Ноев – няма да премина през търбуха на Статуята на свободата, но пък се тъпча с фастъчено масло и царевичен чипс от американската кулинарна седмица.

  Вълчан: Може да си направите албум с касовите бележки от Лидл.

  Нора: Не ми се подигравайте. Знаете ли, д-р Ноев, французите са прави, че страстта минава през стомаха. Започнах да очаквам понеделниците с трепет. Подготвям се за срещата с кулинарните продукти на различните държави като за среща с любим – изчитам всичко в Гугъл за историята, местните нрави, вкусове и традиции. И в понеделник, точно в 10 влизам в Лидл със самочувствието и вълнението на професор, командирован в страна, на която е посветил десетилетия книжен труд.

  (Надига се от кушетката.)

  С Владо се запознах в седмицата на средиземноморската кухня. Беше попаднал случайно в Лидл, стоеше пред щанда със зехтин и се взираше в етикетите. Не носеше очилата си за четене, огледа се за помощ и ме видя.

  Вълчан: Какво почувствахте?

  Нора: Желание да помогна.

  Вълчан: Само това?

  Нора: И увереност, че съм си на мястото. Изчезна безтегловността, някак си. Владо е интересен, малко свит, но сладък. Виждаме се всеки четвъртък в Лидл, понеделниците си ги запазих само за себе си. Вчера Владо ми предложи да отидем заедно на екскурзия в Корфу.

  Вълчан: Това е прекрасно! Много се радвам за вас.

  Нора: Вие бил ли сте в Корфу?

  Вълчан: Да.

  Нора: Обичахте ли да пътувате преди?

  Вълчан: И сега обичам.

  Нора: Какво ви се случи всъщност?

  Вълчан: Карах ски, зави ми се свят и едно дърво ме удари. След месец вече бях в инвалидната количка.

  Нора: Ако това е някаква утеха за вас: навън е пълно с хора, които са като инвалиди. Гледаш човек, а божията искра в него я няма. Уж върви, ама не се движи наникъде. Имам един съсед. Чиновник. Не прилича на жив. Сякаш целият е в ботокс. Среща ме миналата неделя на стълбите, облечен в костюм, а жена му тича след него и вика: „Ей, връщай се, не е още понеделник”. Тръгнал на работа. Нищо друго не може да прави, един пирон не може да забие, едно кисело зеле не може да приготви.

  Вълчан: Сигурно работи като началник. Вярвам, че вашият Владо е друг типаж.

  Нора: Мечтаел е да стане психиатър.

  Вълчан: А е?

  Нора: Сега е пенсионер. Бил е дипломат.

  Вълчан: Интересно. Канил ли ви е у дома си?

  Нора: Не. И аз не съм го канила вкъщи.

  Вълчан: Защо?

  Нора: Така го усещам. Не му е дошло времето…Какво ще го правя у дома? Ами ако не си събуе обувките?

  Вълчан: Не мислете за такива дреболии.

  Нора: За мен не са дреболии. (Поглежда часовника.) С вас времето лети.

  Вълчан: Опитайте се да преглътнете безпокойството от обувките на Владо. В Лидл няма ли добри препарати за чистене?

  Нора: Това е идея! Още сега ще купя. (Става бързо и се отправя към вратата.)

  Вълчан: Ще ви очаквам след екскурзията в Корфу. На кафе – от африканската седмица на Лидл, нали ще има такава?

  Нора си тръгва, смеейки се.

  Вълчан се придвижва с количката до бюрото. Пуска музика по лаптопа (португалско фадо). Зачита се. Намръщва се. Нещо си пише. 

  На вратата се чука.

  Вълчан: Кой е?

  Женски глас: Ти си.

  Влиза приятна жена, на около 35. С покупки. Оставя ги на масата.

  Вълчан: Ида! Дойде си по-рано! Да не са те уволнили.

  Ида го целува по бузата. Прегръща го:

  Все още не.

  Вълчан: Как си? Как мина?

  Ида: Гадно.

  Вълчан: Четох в интернет. Пак сагата с шведските помощи. Ти вярваш ли му на твоя началник?

  Ида: Трябва да му вярвам, Вълч.

  Вълчан: Вярваш, че някой му е изпразнил банковата сметка с преведените обезщетения за безработица. За които впрочем той дори не знаел, че му се превеждат! А после пък не знаел, че му се източват. Този направо си е за моята кушетка. Прати ми го.

  Ида: Не ми е смешно. Налей ми нещо за пиене. Днес пак трябваше да слушам монолога му колко прости са журналята и как те са виновни за всичко в държавата. Най-гадното е, че докато говори, гледа към мен, а накрая казва: „Извинявай, Ида”. Който не е разбрал, че съм събирателен образ на журналистите, да го научи. Парламентарната секретарка много се кефи на монолозите за журналята. През цялото време гледа ехидно към мен, накрая се хили в шепа: Хи-хи…

  Вълчан: Трябва да пресечеш това. Кажи му: „Господин министър, да оставим журналистите. Те толкова могат. Нека се фокусираме върху нашата работа. Нека да формулираме една по-смислена версия на Вашата история с шведската социална система. Аз ще Ви помогна да я формулирате, но Вие трябва да ми кажете цялата истина.”

  Ида: Той е забравил цялата истина, Вълч. Твърди, че първо наистина е бил безработен, после – не съвсем безработен. Но не е докосвал преведените обезщетения. Някакъв българин от Стокхолм му е източил сметката. Течало следствие в Швеция в момента и заради тайната на следствието журналята не трябвало да знаят за българина.

  Вълчан: Остави източването на сметката, Ида. По-важното е защо той е позволил да му я напълнят. Защо се е подписвал в Швеция, че е безработен, докато е получавал заплати у нас? И защо, ако е имал нужда от парични помощи, не е теглил нищо от сметката.

  Ида: Това не са помощи, а обезщетения.

  Вълчан: Какво важно уточнение! Ако е помощ, трябва да го ползваш веднага, ако е обезщетение – можеш да си го пазиш за екскурзия до Малдивите.

  Ида: Да сменим темата, а?

  Вълчан: Чух се с Тони днес по Скайп. И там са разбрали за твоя човек. Пита защо не се върнеш към журналистиката?

  Ида: И там е същото, знаеш го. Блато, в което краката потъват и няма мърдане. Общество от инвалиди сме, Вълч. Навън е пълно с инвалиди.

  Вълчан: Но ти още не си, Ида. Затова и фокусираш агресията на другите. Понякога недъгавите се изпълват с омраза към всеки, който не е в инвалидна количка.

  Ида: Какво да правя, Вълч?

  Вълчан: Не бъди прекалено мила. Ако си много мила и вежлива – това действа на повечето хора както червеното на бик. Бъди адекватна на средата – не можеш да бъдеш по-културна от средата, в която си. По-добре да те набедят за конфликтна, отколкото да те мислят за мила.

  Кажи на министъра си: „Позволявам Ви да изпадате в пристъпи на откровеност по адрес на журналистите един път месечно. Ако го правите по-често, ще трябва да ми вдигнете заплатата.”

  Ида: Ами, ако ми я вдигне? (Смее се.)

  Вълчан: Много се размечта. (Придърпва я.) Ела да ти покажа какво направих с остатъка от двете яйца, които днес изяде на закуска.

  Показва й рисунка на дърво върху изсъхнала ципа на яйце.

  Ида: Красиво е! Един ден ще направим изложба: Рисунки и афоризми върху плацентата на яйцето. Колко ли яйца трябва да изядем, за да подготвим изложба?

  Вълчан: Ако всеки ден ядем по 4 яйца, това прави 1460 – годишно. След 10 години ще сме събрали достатъчно материал за малка експозиция. Историята с помощите, извинявай – с обезщетенията на твоя министър, ще бъде забравена и никой няма да ти я припомни на откриването на изложбата. Аз може и да съм проходил дотогава, а ако не съм – ще бъда на възраст, на която и други мои връстници ще са като мен. Всички ще сме на помощи. На обезщетения, извинявай. Трябва да изберем просторна зала, за да побере всички инвалидни колички. С парите от продадените картини ще си купим къщичка в Корфу.

  Ида: И аз често си мисля как се запознахме. Искаш ли да отидем в Корфу сега? Няма нужда да чакаме изложбата.

  Целува го. Придърпва го към спалнята. 

  На другия ден.

  Мъж е легнал на дивана в хола. На колана му виси огромна връзка с ключове. Неспокоен е:

  Вчера гледах репортаж за двама починали от болестта Луда крава. И казах на глас: „Горката крава”. Жена ми ме накара да дойда при вас. Затова съм тук.

  Вълчан: Понякога всички обичаме кравите повече от хората.

  Мъжът: Но аз не само понякога. Винаги съм обичал кравите повече от хората.

  Вълчан: Вероятно има защо.

  Мъжът: …Няма ли да ми зададете въпрос?

  Вълчан: Мисля, че в началото ще ви бъда по-полезен като добър слушател. После ще дойдат и въпросите.

  Мъжът: Но аз не мога така без въпроси. Не съм свикнал да говоря без да ме питат.

  Вълчан: Добре. Само заради една крава ли решихте да дойдете при мен?

  Мъжът: Не само. Вчера едва не убих един колега. След това главният секретар на университета ми даде телефонния ви номер.

  Вълчан: Колегата жив ли е?

  Мъжът: Почти.

  Вълчан: Това не е много добре. Почти – да? Или почти – не?

  Мъжът: По-скоро – да, въпреки че ми се иска да е по-скоро – не.

  Вълчан: Какво точно се случи?

  Мъжът: Началник съм в университета. Имам сестра, която е студентка при мен. Един колега, преподавател в същия факултет, ми завижда, че съм шеф и скъса сестра ми на изпит. Срещнах го в коридора и го хванах за яката на ризата. Той се развика, че съм искал да го удуша. Написа жалба.

  Вълчан: Какво ви безпокои повече – че не овладяхте гнева си или че ще има последствия за вас?

  Мъжът: Че бързо овладях гнева си. (Казва го иронично.) Това говедо си го търсеше. Мерзавец! Нарича ме „ченгето на ректора”.

  Вълчан: Звучи респектиращо.

  Мъжът: Това е част от работата ми. Ректорът често пътува и когато се върне, някой трябва да му каже какво е ставало, докато го няма. На мен той има най-голямо доверие.

  Вълчан: Това носи ли ви удовлетворение?

  Мъжът: Да. На Ректора също. Звъни ми още от летището. И влиза в университета подготвен.

  Вълчан: Сестра ви добра студентка ли е?

  Мъжът: Това няма никаква връзка със случая. И звучи старомодно. Добри студенти днес няма. Има работещи студенти, които не идват на лекции и работещи студенти, които понякога идват на лекции. Сестра ми е неработеща студентка, която не ходи на лекции.

  Вълчан: А какво я прави студентка?

  Мъжът: Тя е протестираща студентка. Участва активно в протести.

  Вълчан: Това прави ли я добра студентка?

  Мъжът: Това я прави полезна студентка. Тя решава изходи от заплетени казуси. Ама вие какво ме разпитвате като някакъв репортер?

  Вълчан: Вие поискахте да задавам въпроси.

  Мъжът: Сега аз ще задавам. Защо сте инвалид? Да не би някой да ви е пребил?

  Вълчан: Не, не съм жертва на колеги.

  Мъжът: И как слизате по стълбите? На последен етаж, в блок без асансьор. Защо не смените жилището си?

  Вълчан: Защото го обичам. Обичам да гледам върховете на липите и боровете. А и заради липсата на асансьор при мен идват само тези, които наистина искат да дойдат.

  Мъжът: Изглежда е истина, че всеки психиатър е като пациентите си. Ку-ку. Затова всеки иска да е психиатър днес – да си се самолекува. От няколко години кандидат студентите са луднали по специалност „Психология”. Няма вече желаещи да стават археолози, нито философи. Да не говорим за физици. Всички искат да са богати и известни. Като Мадлен Алгафари. Но не знаят, че за да станат Мадлен Алгафари, първо трябва да намерят своя Нидал Алгафари. Вие познавате ли Мадлен?

  Вълчан: Не познавам нито Мадлен, нито Нидал, нито Ладин.

  Мъжът: Кой Ладин? Бен Ладен ли?

  Вълчан: Ладин е Нидал, прочетено отзад напред.

  Мъжът: Много смешно. Ами какъв психоаналитик сте, като не ги познавате? Да не сте роднина на нашия главен секретар? Иначе той откъде ще ви знае. В България никой не ходи на психоаналитик просто така. Ползваме приятелите си за тази цел.

  Вълчан: А вие защо не ползвате приятелите?

  Мъжът: Защото нямам приятели. В университета говорим лице в лице само зад гърба си.

  Вълчан: Защо са ви толкова много ключове?

  Мъжът: Това е работата ми. Да отключвам и заключвам аудитории и зали. Отдаваме ги под наем. По формулата: зали-пари-пари прим. Идея на Ректора…(ядосва се) Трябваше да цапна онзи с връзката с ключове. По тъпата глава. Ще къса сестра ми! Кретен!

  Вълчан: Ако е кретен, не си заслужава нервите.

  Мъжът: Прав сте. Ще броя до сто. И ще дишам дълбоко. (Диша дълбоко.)

  Привечер. Ида се е върнала от работа. Вечерят – тя и Вълчан. Телефонът й звъни. Вдига:

  Какво? Преводачката от италиански ли? Добре, добре, г-н Пашов, ще проверя случая. (Затваря, набира номер, никой не отговаря.)

  Към Вълчан: Това е върхът. Преводачката от фирмата, която спечели обществената поръчка, си е поискала пари от италианските инвеститори. Днес бяха в министерството. Видях я, че придърпа визитката на единия от тях, не вървеше да я цапна през ръцете. След срещата звъннала на италианеца и казала, че от фирмата не й плащат редовно. Ако можело той да й даде някое евро за превода… Тя едва говореше италиански, сигурно го е учила, знаеш как…

  Вълчан: Кой ти се обади?

  Ида: Заместник-министърът. Онзи, който коли и беси. Ще използва тази история срещу мен.

  Вълчан: Е, ти какво си виновна.

  Ида: Пиарът по принцип е виновен за всичко. Удобната изтривалка. Тази работа е постановка на заместник-министъра, да знаеш. Не ме харесва тоя човек и това е. Току-виж изкарал, че съм приятелка на преводачката и си делим припечеленото с нея.

  Вълчан: Ставаш параноик.

  Ида: Страх ме е, Вълч. Той е голям мръсник. И министърът се страхува от него.

  Вълчан: Това е смешно – професор да се страхува от бръснар.

  Ида: Бръснарите винаги са били опасни, Вълч. Никога не знаеш какво ти кроят. Нашият бръснар сложи свои хора на всички възлови позиции в министерството. Слухтят и му донасят, като камерите на Биг Брадър са.

  Вълчан: Министърът защо му ги назначава?

  Ида: Защото го притискат. Неговата партия няма кадри. Кадрите й са или пенсионери, или внуци на пенсионерите. А бръснарите всеки ден носят на министъра по десетина сивита – на роднини, протежета, напълниха цял кашон с кандидати за работа. В моята дирекция всички са уши на бръснаря, един само е племенник на министъра, но е наивник и „ушите” го работят както си искат. Само про-форма съм техен шеф, те са моите началници всъщност.

  Вълчан: Гледай на тях като на артефакти. Не им обръщай внимание. Сложи си дебелокожата маска и си мисли за нещо хубаво.

  Ида: Какви артефакти, бе, Вълч. Те ме клепат. Нищо друго не могат да правят – едно изречение пишат с 10 грешки, елементарно прессъобщение не могат да сглобят.

  Вълчан: Махни ги, бе, Ида. Не си назначена на позиция „любезен човек”. Нали след няколко седмици ще трябва да се явят на конкурс. Отрежи ги и си вземи хора, които да ти вършат работа.

  Ида: Няма да ми позволят. Конкурсите в администрацията се правят за хора, които вече са назначени и проверени. Чрез конкурса ги преназначават официално.

  Вълчан: Гадост. Нали има изпит?

  Ида: Въпросите за теста се подготвят от самите протежета, които се явяват на изпита.

  Вълчан: Напусни, Ида. И друг път съм ти го казвал. Тази свинщина не е за теб.

  Ида: Нали уж съм журналист под прикритие. Нали така решихме, Вълч? (Ляга на кушетката.)

  На другия ден. На кушетката лежи момиче, на около 25. Потънало е в своя монолог:

  Учителката ми по математика в първи клас започваше часовете с възглас: „Състезание! Да видим кой ще победи днес!” Всичко днес е състезание. Във физкултурния смисъл на думата: да си пръв означава да изпревариш другия по време. Да му пресечеш пътя. Да го спънеш. Не да покажеш нещо по-добро. Уморих се вече.

  Вълчан: Никой не ви задължава да се състезавате, Саня. Изборът е ваш.

  Саня: Само привидно. Отказът от състезание е изоставане. Изостанеш ли, все едно се самоубиваш.

  Вълчан: Силен израз.

  Саня: Но точен. Някакви наивници се опитват да обърнат нещата, като призовават да го караме на бавни обороти. Но това вече няма как да стане.

  Вълчан: Защо?

  Соня: Защото сме свикнали с темпото. Човек на бързи обороти изглежда по-красив и умен. Ако смениш оборотите, отпадаш от играта на красивите и умните.

  Вълчан: И какво от това?

  Соня: Без играта си никой. Ставаш лесна плячка. Илюзиите, че кризата е шанс да избуи най-доброто в човешката природа се оказаха измама, д-р Ноев. Избуява най-лошото. Кризата е джунгла. Когато на всички стане много трудно, се пробуждат животинските нагони. Американците не го отричат. В рекламите на курсове за самоотбрана в някои щати обясняват на жените, че уменията да се защитават днес са им по-нужни от всякога. Защото икономическата или земна катастрофа ще застраши първо сигурността на децата и слабия пол. По-силните физически ще им вземат онова, което имат. А може и да ги изядат, ако настане глад. Така каза една инструкторка по джудо в предаване по „Нешънъл Джиографик”. А мама смята, че вместо да си губя времето с вас, е по-добре да тренирам бокс.

  Вълчан: А вие, Саня, какво мислите?

  Саня: Мисля, че сте хубав мъж. А боксът може да почака.

  Вълчан: Трябва да си намерите работа.

  Саня: Каква по-точно работа да си намеря? За 700 лева? Мерси. Писна ми от обяви за работа, в които чета: търсим хора, които умеят да работят в екип. В нашите екипи всеки иска да е началник. Работа в екип означава да се скатаваме един друг или да проваляме задружно този, който го бива повече от нас.

  Защо сменяте темата? Казах, че сте хубав мъж. Ухажвам ви, не забелязвате ли? Харесвам ви – затова и идвам на консултациите. И да, говоря много – за да забележите колко съм специална.

  Вълчан: Майка ви може би е права – трябва ви треньор по бокс.

  Саня: Майка ми си намери треньор. Е, не по бокс, ама все тая. Омръзна й бързо. Вие, извинете за нетактичността, вие правите ли секс, можете ли все още?

  Вълчан: Можем, Саня. Все някак можем. По-важното е вие можете ли да обичате?

  Саня: Уцелихте проблема. Не мога да обичам, а вече не мога да правя и секс. Някои смятат, че момичетата винаги могат. Не се иска кой знае какви актьорски данни. Лежиш, помръдваш, изпъшкваш. Но аз вече не мога да се преструвам. Все по-рядко срещам мъже, които ме карат да си представям какво е да са в мен… Либидостатът ми отказва да превключи, независимо от самовнушението и алкохолните стимули. Днес съм като повечето мъже на татковата възраст – предпочитам хубавия филм пред любовната игра.

  Любовта е проблем за всички днес, доктор Ноев. Затова и нашумяха разни романи и филми за любов между тийнейджъри и върколаци. За да изживеем голямата любов, трябва да избягаме от себе си – чрез алкохол, дрога или виртуални трансформации във вампири, вълци и пр. Страхуваме се да кажем „обичам те”, такива каквито сме – обикновени мъже и жени.

  Вие имате жена, нали? Щастлива ли е с вас?

  Вълчан: Бих искал да е. Ще я попитам. И ще ви кажа. Следващия път. Имате ли приятели, Саня?

  Саня: Днес не е време за приятели. Приятелството е бартер. Хората ти дават внимание, подаръци, помощ, само защото разчитат, че ще отвърнеш със същото. Когато няма какво да им дадеш, приятелите се разбягват. Тресе ги суеверен страх, че лошият късмет е заразителен.

  Вълчан: Винаги има някой, който не мисли така, Саня.

  Саня: Отдавна не съм срещала такива хора.

  Вълчан: Тогава ви предстои да ги срещнете. Ако спрете да повтаряте заучени щампи. Щампите са за възрастните, Саня. На вас са ви нужни идеали. Предлагам да спрем дотук днес.

  Саня: Гоните ли ме?

  Вълчан: Не. Но не искам да се застъпите със следващия пациент.

  Саня: Ще чакам с нетърпение следващия час.

  Вълчан: Ще се радвам да ви видя пак, Саня.

  Саня си тръгва. Вълчан взема компютъра в скута си. Гледа липите пред прозореца. Листата им са обагрени в жълто. Звъни по Скайп. Свързва се. Гласът на Тони:

  Ей, къде се изгуби, брат. Какво ново?

  Вълчан: Нищо.

  Тони: Оклюмал ми звучиш. Не ми се връзва с теб. Какво има?

  Вълчан: Една пациентка ме разби. На 25 е, а звучи като на сто. Не е лесно да си връстник на промените. Губи се фокуса, сякаш.

  Тони: Навсякъде се губи фокуса, аз ли да ти го казвам. Единственото спасение е любовта. На 25 не трябва да анализираш обществото, а да бързаш за среща. И не с психиатъра си, извинявай Вълч.

  Вълчан: При теб по-лесно ли се влюбват хората?

  Тони: Американската мечта не прощава никому. Няма много време за влюбване. Трябва да се изкарват пари.

  Вълчан: Ти откога не си се влюбвал, Тони?

  Тони: От Ида, Вълч. Знаеш го.

  Вълчан: Трябва да й го кажеш. Разкажи ми вашата история, Ида я крие от мен.

  Тони: Влюбих се в Ида, още когато я видях за първи път. Беше на 13, запознаха ни общи приятели. Една сутрин излязох на пръсти от къщи, оставих на мама бележка: „Не се притеснявай, отивам на среща.”. Знаех само, че Ида живее в Студентски град. Взех автобус 280. Слязох в центъра на градчето. И започнах да питам всеки срещнат: „Да сте виждали тук да живее едно момиченце с дълги руси коси?” След два часа обикаляне един мъж ми каза: „Мисля, че говорите за Ида от нашия блок.” Представи си, открих я! Носех роза. Исках да я събудя с роза. Звънях дълго на вратата. Докато не ми отвори сънено русо момиче. Ида.

  Вълчан: Ало? Тони?

  Връзката прекъсва.

  Вратата се отваря. Ида. В приповдигнато настроение.

  Привет, привет, привет. Как си? Искаш ли да излезем. Ще смъкнем количката, ще се разходим в парка. Прекрасна есенна вечер е.

  Вълчан: Не днес, моля те. Виж какво ти нарисувах. (Показва й рисунка на алена роза върху яйчена ципа.)

  Ида: Колко е красива! Като японска калиграфия. (Прегръща го.)

  Вълчан: Помниш ли кой ти подари първата роза?

  Ида: Татко. Бях на 3. За рождения ми ден. На моята принцеса – така ме наричаше. Вълч, казвала ли съм ти, че и шефът ми рисува. Непрекъснато. На всеки лист, изпречил се пред погледа му. Това го държи. Така издържа безкрайните срещи и всички времегубци, които се тълпят пред кабинета му.

  Вълчан: Какво рисува?

  Ида: Къщи – на острови, сред причудливи дървета. Вчера за първи път рисуваше самолети.

  Вълчан: Сигурно планира да си купи един с шведските помощи за безработица.

  Ида: Ей, не бъди злобен. Обезщетенията са само 15 хиляди евро.

  Вълчан: Още по-лошо. Кокошкарска история. Поне да се беше изложил за по-уважителна сума. Щеше да мине за играч от класа, а не за дребен мошеник.

  Ида: Той всъщност е добър човек.

  Вълчан: Когато не ти говори срещу журналистите.

  Ида: Не го е правил от седмица. Сега ми разказва за родословното си дърво. Потомък е на рода на Екатерина Велика.

  Вълчан: Моля? Потомък на Екатерина Велика източва шведската социална система! Страхотно заглавие. Влизате в историята – и ти, и той. Какви хора ни управляват само! Има ли нормални в това министерство?

  Ида: Стресът никому не прощава. Но мисля, че казва истината за Екатерина. От това би излязъл интересен пиар – министър, потомък на руската императрица…

  Вълчан: …. който краде от шведската социална система.

  Ида: Не е той проблемът ни, Вълч. Днес е тук, утре го няма.

  Проблемът е в чиновническото съсловие. То оцелява при всички смени, възпроизвежда се, клонира се.

  Вълчан: Какво прави парламентарната секретарка?

  Ида: Валерия? Като всички Валерии иска да бъде навсякъде – парламентарна секретарка, съветник на шефа, пиар. Изглежда самото име Валерия провокира вибрациите на кухата амбиция. Познавам няколко Валерии с подобен синдром.

  Вълчан: Да пием за Валериите на нашия преход. Налей ми чаша каберне.

  Ида: Трябва да кръстим дъщеря си Валерия. Ще стигне далече. Ако имаме дъщеря. Някой ден.

  Вълчан: …Ида, днес говорих с Тони. Ти знаеш, че той още те обича, нали?

  Ида: Днес си странен… Вълч. А ти нали знаеш, че искам да съм само с теб. Винаги съм го искала. Не ти си в тежест. И двамата знаем, че аз съм инвалидът в този дом. Във всички смисли на думата…Да поръчаме пица, искаш ли? Ще я изядем на свещи. (Приближава и го целува дълго.)

  Сутрин. На кушетката седи мъж. На около 75 (може да се играе от същия актьор, който играе „ухото на Ректора”)

  Вълчан: Как си, Сибин? Как е съпругата? Децата?

  Сибин: Синовете ми са все така – шапка на тояга. Лесно им е да се правят на десни, когато баща им е богат. С жена ми нещата не вървят. Скоро празнувахме половин век заедно. Не се получи празник. Пак се фиксира върху онази история. Не трябваше да й признавам за връзката с Дена. Но как можех да предположа какво ще стане? Оттогава минаха 45 години, как можеше да ми хрумне, че жена ми ще бъде обсебена от флирт с изтекла давност. Настрои и синовете срещу мен. Разболя се – в буквалния смисъл на думата. Всичките ни щастливи спомени бяха зачеркнати. Два пъти ходи за месеци в Индия, при духовни учители, които да я научат да прощава. Пръсна десетки хиляди долари и се върна още по-ядосана.

  Вълчан: И това ще мине. Ти ме научи да си казвам така в трудни моменти, помниш ли?

  Сибин: Не и този път. Нямам печеливш ход. Жена ми не иска нито да се разведем, нито да живеем разделени, като поделим и парите ми. Иска да съм пред очите й. Да ми отмъщава.

  А ти, вие с Ида как успявате да сте щастливи?

  Вълчан: Ида е съкровище. Как мислиш, защо тя е с мен?

  Сибин: Ей, ти си лекарят. Не ми задавай глупави въпроси. Ида е с теб, защото инвалидната количка не те промени. И Тони мисли същото. Него Америка го инвалидизира. Като подменен е. Не знам дали се усеща по Скайп.

  Вълчан: Не го усещам подменен. Звучи както обикновено – не е загубил чувство за хумор.

  Сибин: Крие се зад чувството за хумор. Самотен е. На вашата възраст аз никога не бях самотен… (замисля се) Трябва да тръгвам. Жена ми ще звънне в хотела и ако не ме открие, ще се отправи пак към Индия. Ще ме разори тази Индия, помни ми думата. Индия е бизнес, Вълч, един от най-печелившите бизнеси в кризата.

  Вълчан: Остани с нас на вечеря, Ида скоро ще си дойде и много ще ти се зарадва.

  Сибин: Не днес.

  На другия ден. Сутринта. Ида оправя грима си пред огледалото:

  Ти не разбираш. Всичко е овързано. Марето, директорката на „Човешки ресурси” е братовчедка на Маги – началничката на кабинета. Двете са приятелки на главната секретарка Катя, чийто баба Роси оглавява групата на хигиенистките, а шеф на шофьорите е Мони – племенникът на главния съветник на министъра, Ицо.

  Вълчан: Това трябва да го разкажеш на Тони. Да му мине депресията. Сибин каза, че Щатите са му докарали депресия. Ида: Звънни му сега, ако искаш. И без това закъснявам. По-добре Тони да ме види гримирана в началото на деня, отколкото – изцедена и яхнала метлата вечерта.

  Вълчан набира Тони. Гласът на Тони по Скайп:

  Ей, банда, как сте? Ида, като холивудка си.

  Ида: Тони! Приближи се към камерата. Как си?

  Тони: Разпускам с бира в ръка. Ида, няма ли да те командироват насам? От вашето измислено министерство вчера пристигнаха двама с групата на наблюдателите на изборите. К’во ще наблюдават, незнам.

  Ида: Киро и Галя? Тъкмо разказвах на Вълчан за Киро – дава ми да подписвам документи, че няма да разгласявам информация, станала ми известна при провеждането на конкурсите. За да е сигурен, че няма да разкажа как прецаква идеята за честния стар в администрацията.

  Тони: Ида, ти можеш ли да говориш за нещо друго освен за работата си? Вълч, как я издържаш?

  Вълчан: Трудно. Ти ще идваш ли насам?

  Тони: Страх ме е, че ако си дойда, няма да имам сили да се върна. Да съм здравен помощник на високомерни нюйоркчани не е детската ми мечта. Повечето от тях са нетърпими. Имат нужда не от здравен помощник, а от психотерапевт.

  Вълчан: Дай им номера ми.

  Тони: Няма да ги изтърпиш. Нюйоркчаните са особена бленда. Щом попаднат в групата на безработните, се разболяват. Чувството за достойнство не им позволява да вземат социални помощи, при условие, че са здрави и способни да се хванат на някаква работа. Но и не им се хваща на работа, която смятат, че е под нивото им. И си докарват зорлем я диабет, я исхемична болест на сърцето. Това е тяхното алиби.

  Ида: Помниш ли, Тони? Във философската тоалетна на университета върху бидето беше написал „Съзнание”, а върху казанчето с вода „Битие”. Визуално-акустична метафора: битието промива съзнанието…

  Тони: Моето съзнание вече е тотално промито. Сякаш живея в един и същи ден – всеки удивително напомня предишния: Да оправя теча в банята. Да купя олио. Да платя наема.

  Вълчан: Най-лесният начин да се върнеш към себе си е да си представиш, че утре е последният ти ден. Как би искал да премине този ден?

  Ида: Ало?

  Връзката прекъсва. Вълчан и Ида гледат замислено липата пред прозореца:

  Ида: Каква красота! Пропуснахме и тази есен, Вълч. Никъде не пътувахме. Защо?

  Вълчан:Иди при майка си този уикенд, ако искаш.

  Ида: Искам с теб. Не искам никъде без теб. Ще говорим довечера. Закъснявам. Обичам те. (Целува го.)

  Тръгва. Вълчан се приближава до прозореца, прави снимки на дърветата. Звън на вратата. Влиза Нора: 

  Извинете, дойдох без да съм записала час. Ще ми отделите ли няколко минути?

  Вълчан: Случило ли се е нещо, Нора?

  Нора: Нося ви коледни сладки от Лидл.

  Вълчан: Но още е октомври.

  Нора: Хората имат нужда от празничност, д-р Ноев. От нещо, за което да мечтаят. Коледните сладки тази година се появиха още в края на септември. Вече има и коледни украси на витрините на някои магазини. Положението е коледно още от края на лятото. Шоколадовите елени и Дядомразовци надничат по щандовете още от времето на дините и пъпешите. Ще ги махнат чак на 2 февруари, за да наредят великденските зайци. У нас вече непрекъснато е или Коледа, или Великден.

  Откога не сте излизали навън?

  Вълчан: От юли. Не обичам много да излизам навън. В тази стая имам всичко, от което се нуждая.

  Нора: Разбирам ви. И аз не бих излизала, ако не беше Лилд.

  Вълчан: А Корфу? Какво стана с екскурзията до Корфу?

  Нора: Отказах се. Щях да пропусна седмицата на мексиканската кухня в Лидл. Ако знаете какви подправки си взех, с онова лютиво чили…

  Вълчан: И сигурно сте поканили Владо на вечеря?

  Нора: Владо отиде сам в Корфу и оттогава не сме се виждали.

  Вълчан: Нора, днес не сте ми пациентка и ще бъда откровен – и аз на мястото на Владо щях да ви зарежа. Не разбирам това пристрастяване към Лилд. Магазинът няма да ви избяга.

  Нора: Знам, д-р Ноев. И точно затова избирам Лидл. Защото няма да ме изостави. Нямам сили да преживявам повече раздели. Добре съм си така. Стига да не беше този покрив. Пак прокапа. Миналата седмица казах на касиершата в блока, че покривът тече и като обитател на последния етаж моля за ремонт. Познайте какво ми отговори? “Стига си се фиксирала в покрива! Мъж ти трябва на теб, да те оправи!” След два дни позвъних на вратата й: “Госпожо – казах. – Намерих един, много хубаво ме оправи. Но покривът пак тече.”

  Хората са станали много зли, д-р Ноев. Вашият покрив тече ли?

  Вълчан: Всяка пролет. Моят покрив ме изненадва през пролетта.

  Нора: Мога да пропусна седмиците в Лилд само заради някой майстор на покриви. Ако намерите подходящ, свържете ме с него…Има ли сред пациентите ви майстори на покриви?

  Вълчан: Не. Майсторите на покриви са издръжлива материя.

  Нора: Ще тръгвам. Искате ли да ви разходя в парка? Или да ви заведа до Лидл? Ще се справя със стълбите, вярвайте ми.

  Вълчан: Благодаря, Нора. Някой друг път.

  Нора си тръгва. На вратата се разминава със Сибин.

  Вълчан: Днес е ден на неочаквани посетители.

  Сибин: Исках само да ти донеса една книга. Въпросниците на Макс Фриш. Коя беше тази приятна дама?

  Вълчан: Така те искам, Сибин. Наблюдателен и енергичен. Това е Нора, трябваше да ви запозная. Ще си допаднете. Донесъл си точно каквото ми трябва. Въпросниците, с които Макс Фриш ни помага да се сглобим. Давай да ги изпробваме. Настанявай се. Въпросите предполагат кратки и спонтанни отговори. Не мисли дълго, не се опитвай да мислиш кой би бил правилният отговор:

  – Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли ви носталгия или тъкмо тогава не?

  Сибин: Тъкмо тогава не. Носталгията ме поваля най-често, когато си спомням детството.

  – Случвало ли ви се е да останете без никакъв приятел, или тогава просто снижавате изискванията си към приятелството?

  Сибин: Когато усетя, че приятелите ми клонят към плюс-минус един, ставам много толерантен. Обзема ме страх, че ще остана сам.

  – Приятел ли сте на самия себе си?

  Сибин: Не и в случаите, когато снижавам изискванията си към приятелите. Тогава съм лош със себе си.

  – Да предположим, че никога не сте убивали човек: как си обяснявате, че не се е стигнало дотам?

  Сибин: Това вече се казва въпрос! Просто съм извадил късмет.

  – Бихте ли желали да сте на мястото на вашата съпруга?

  Сибин: (мълчи, лицето му става все по-тъжно) Странно, не се бях замислял. Не, не бих искал да съм на нейното място. Нито сега, нито преди. Тя беше домакиня, оставях я често сама с децата. Сега е пак сама – с гнева и обидата.

  – От коя надежда сте се отказали?

  Сибин: Че старостта ще ми се размине.

  – Проявявате ли чувство за хумор, когато сте сам?

  Сибин: Най-вече тогава. Защото не съм ограничен от страха, че някой няма да разбере чувството ми за хумор.

  – Според вас Бог притежава ли чувство за хумор?

  Сибин: Да. Иначе защо би измислил старостта.

  – Страхувате ли се от смъртта и на каква възраст за първи път изпитахте този страх?

  Сибин: Страхувам се само от дългата и болнава старост.

  – Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?

  Сибин: На този въпрос искам ти да ми отговориш. Много е философски за мен.

  Вълчан: Предполагам, че в този момент човек мечтае за срещата с всички любими хора, които е изгубил приживе.

  Телефонът на Вълчан звъни. Гласът на Ида:

  Как си? Днес ще закъснея. Обичам те. (Затваря)

  Сибин: Тръгвам. Поздрави Ида. Ще намина пак в края на седмицата.

  Вълчан остава сам. Придвижва количката до прозореца. Отпуска се уморено. Гледа пред себе си. Скайпът звъни. Не вдига.

  Сутрин. Неделя. Вълчан прави упражнения с гири. Ида е в домашен халат, приготвя кафе.

  Ида: Утре е прегледът при д-р Кьосев. Нали не си забравил? В 9.

  Вълчан: Ида, мислих много. Отказвам се от операцията.

  Ида: Защо?

  Вълчан: Така. Омръзна ми – болките, разочарованията, не искам пак да мина през това. А и някак си свикнах. Приех се такъв. Упражненията с гири ми дават сили, ако нямам крака, поне имам ръце. Тази стая ми е достатъчна. Тук е всичко, от което се нуждая. Количката е моето алиби – тя ме спасява от срещи с досадни хора. Светът навън все по-малко ме привлича след онова, което научавам от пациентите си. И най-вече от теб.

  Ида: Не трябва да те товаря с моите проблеми. Винаги съм била егоист. Вълч, светът навън е нещо много повече от душевните отпадъци, с които те заливаме. Ти никога не би се вкарал в ситуации като моята или на пациентите си. Би живял интересно. Би присъствал в собствения си живот.

  Вълчан: Аз и сега присъствам в живота си. Чувствам се по-свободен от преди, защото не влизам в сметките на другите. Тони ми разказа, че и неговите болни свиквали с количката и губели желание да излизат навън.

  (Ида отива до него и го целува. Придърпва количката към спалнята. Помага му да легне. Прегръщат се нежно. Светлините угасват. След минути лампите светват. Тя е положила глава в скута му.)

  Ида: Помниш ли интервюто, което ни свърза? Влюбих се в теб, когато ми разказа суфистката притча. Мъж почукал на вратата на своята възлюбена. „Кой е?”, попитал глас отвътре. „Аз съм.” „Тук няма достатъчно място за мен и теб”, отговорил гласът. След година мъжът пак почукал. „Кой е?”, чуло се отвътре. „Ти си”, отговорил мъжът. И вратата се отворила.

  Искам да имаме дете.

  Вълчан: А работата ти?

  Ида: И заради нея. Омръзна ми. Имам нужда от антракт. Беше ми казал, че хората се делят на две групи: едните търсят щастие, другите – справедливост. Вторите по презумпция са нещастни. Не искам повече справедливост, искам обикновено щастие.

  Вълчан: Какъв баща ще съм аз?

  Ида: Като Стивън Хокингс – страхотен баща. На две деца поне. Трябва да помислим за имена. Не искам Валерии у дома.

  Вълчан: По-добре да имаме две Иди. Обичам те, Ида. Обичам неделите с теб. (Целува я. Лампите бавно загасват.)

  Сутрин. Вълчан си тананика, докато прави фунийка от яйчена ципа. Телефонът звъни:

  Доктор Ноев, Саня е. Няма да мога да дойда днес при вас.

  Вълчан: Няма проблем, Саня. Всичко наред ли е?

  Саня: Намерих треньор.

  Вълчан: Звучи добре.

  Саня: Да. И аз така мисля. Нали ви бях казвала, че никой не се усмихва навън? Вчера едно непознато момиченце ми се усмихна. Изненадах се. Свикнала съм първо аз да се усмихвам на хората и чак тогава някои от тях ми отговарят с усмивка, а сега стана обратното. Приех го като знак. За ново начало.

  Вълчан: Радвам се за вас, Саня. Обаждайте се понякога.

  Саня: Ще ви пиша по Фейсбук. (Затваря.)

  Вълчан се усмихва. Взема лаптопа. Набира по Скайп.

  Тони: Ей, изгубихме се. Как си, Вълч?

  Вълчан: Като безработен. Намаляват пациентите, Тони.

  Тони: Винаги съм насреща. Ако искаш, ще легна на леглото си и започваме сеанса. Шегата настрана, Вълч, точно от това имам нужда в момента – от професионален съвет.

  Вълчан: Затова са приятелите.

  Тони: Слушай какво ще ти прочета (взема книга):”Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил. В който не се заглушаваш. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име.” Елиас Канети. Изумен съм, Вълч. Той е отговорил на въпроса, който си задавам от години: защо предпочитам да съм тук. Тук съм свободен – никой не ме обича и аз никого не обичам. Винаги съм харесвал хората, които не познавам – те с нищо не са ме разочаровали. А в София почти не останаха такива.

  Вълчан: Сега разбираш защо се чувствам добре в инвалидна количка на последния етаж в сграда без асансьор. Тук няма кръг от хора.

  Тони: Но има някой, който те обича.

  Вълчан: Любовта не винаги е ограничение на свободата. Трябва да се влюбиш, Тони. Но истински. Проблемът ти е, че винаги бъркаш любовта с възхищението.

  Тони: … каза психоаналитикът и написа разписка за 300 долара…

  Вълчан: Това ли са вече тарифите в Ню Йорк?

  Тони: Има и по-високи… Мисля, че съм на път да се влюбя, Вълч. И много ме е страх.

  Вълчан: Нека пък и теб от нещо да те хване страх. Коя е тя?

  Тони: Здравен помощник като мен. Срещнахме се в парка, бяхме извели работодателите си на разходка и се заговорихме. От Войводина е.

  Вълчан: Красива? Умна?

  Тони: Особена. Магнетична. Обича Бергман, като мен.

  Вълчан: Бергман е бил непрекъснато в ерекция, според един от биографите му.

  Тони: Много смешно. Тя се казва Ади. Схващаш? Обратното на Ида.

  Вълчан: Няма нищо случайно, нали знаеш.

  Тони: Руса е. По-висока от мен.

  Вълчан: Ще го преживееш. Това обаче те задължава да станеш богат.

  Тони: Топло! Позна. Откакто се срещаме с Ади започнах да кроя планове за нещо ново, което да ме откарфичи от сегашния статус.

  Вълчан: Значи това е жената.

  Тони: Дано. (чува се телефонен звън при Тони) Вълч, трябва да прекъснем, ще се чуем пак.

  Вълчан се завърта с количката в кръг, и пак, и пак. Смее се. Взема фотоапарата и си прави селфи. После снима дърветата през прозореца. Гледа ги. Смрачава се. Влиза Ида. Затичва се от вратата и го целува. Стоят прегърнати и се гледат с любов. Не говорят. Звучи Вивалди. Лампите изгасват.    

  Ден. Сутрин. Вълчан има пациент. На кушетката лежи мъжът от университета. Ухото на ректора. Той ще остане до края без име.

  Мъжът: Искам да се изповядам. Трябваше да отида в църква, но не вярвам на свещениците. Имат много любопитни очи, като на секретарките в университета. Сигурно са същите клюкари.

  Вълчан: Слушам ви. Психоаналитиците сме като свещениците. Само, че съветваме хората да простят на себе си. Това е лечението.

  Мъжът: Не може човек да прощава на себе си. Кои сме ние, че да прощаваме на себе си? Само онзи горе може да ни прости.

  Вълчан: Впечатлен съм, че изповядвате догмите на православието.

  Мъжът: Нали имаме и Богословски факултет в университета, ходил съм да ги контролирам. Там има един много смешен професор. Овладял до съвършенство изкуството да имитира, че работи. На едно официално събитие свириха химна. Всички стояхме прави и неподвижни. Единствено той започна да върви между хората и да се здрависва с тях. Дотолкова е свикнал да имитира заетост, че дори по време на химна върви.

  Вълчан: Това ли искате да изповядате?

  Мъжът: О, не. Друго. Преди години направих нещо, което сега смятам за лошо. Откраднах пари от сметката на един човек. В Стокхолм. Това беше условието, за да замина на специализация в Швеция.

  Вълчан: За кои години говорите?

  Мъжът: Преди десетина години.

  Вълчан: Нима още поставят условия, за да заминеш на специализация в чужбина?

  Мъжът: Личи, че само тук си стоите. Разбира се, че има условия. Иначе всеки ще иска. При мен задачата беше да се злепостави един професор. Не го харесваха едни хора. Сещате се кои. Той живееше в Стокхолм по онова време, беше безработен и вземаше обезщетения. Но от София му скроиха клопка. Поканиха го да чете няколко лекции, платиха му хонорари, дребни суми, но като ги взе, забрави да ги декларира пред социалните в Стокхолм. Онези, които му скроиха шапката поискаха от мен да източвам сметката, на която му превеждаха помощите. Той беше книжен човек, обичаше да чете. Предложих му абонамент за научни списания, прие с радост и ми даде всичките си данни. И аз го абонирах за толкова списания, че парите в сметката свършиха. Той, мисля, така и не разбра какво стана. Слушате ли ме, д-р Ноев? Лошо ли ви е? (става от леглото) Ето чашата ви с вода.

  Вълчан: Ще се оправя. От кръвното е… Виждали ли сте се с този професор оттогава?

  Мъжът: Той не ме е виждал. Но аз го виждам непрекъснато. Сега е министър. И е принуден да дава обяснения защо е вземал помощи. Тарикатите постигнаха своето. А аз се мразя, но не мога да рискувам, онези ще ме унищожат. Странно е, д-р Ноев, когато не се чувстваш чист отвътре, започваш да мразиш всичко чисто. Искаш всичко да замърсиш.

  Вълчан: Толкова ли са страшни тези, които дърпат конците?

  Мъжът: Дано никога не срещате такива хора. От мен да го знаете: ако интуицията ви казва, че някой е ченге, той със сигурност Е. Животното в нас никога не лъже.

  Вълчан: Имам нужда да остана сам. Извинете ме.

  В хола Ида е сама. Седи пред компютъра. Набира по Скайп.

  Тони: Ида! Къде е Вълч?

  Ида: Навън. Изведе го една от пациентките му. Иска да му покаже Лидл и да напазаруват нещо за Коледа. Тони, аз напуснах работа. Вълчан още не знае. Това е коледният ми подарък за него. За нас.

  Тони: Отдавна трябваше да го направиш.

  Ида: Сега му дойде времето. Намерих доказателство, че министърът ми е невинен и вече мога спокойно да се махна.

  Тони: Отговорна както винаги. Сега ще се ти се отвори нова врата. Имаш ли планове?

  Ида: Не съм мислила още. Ще се опитам да пиша. Ако още мога. Страшно се затъпява от чиновничеството.

  Тони: Важното е, че излезе жива от тази история.

  Ида: Засега. (Смее се.)

  Тони: Не се забърквай повече с политици. Остани малко със себе си. Занимавай се само със себе си и с Вълч.

  Ида: Заниманията със себе си не са за всеки. Можеш да стигнеш до непоносими истини. Ти как си?

  Тони: И аз не издържах на заниманията с мене си. И си намерих момиче. Ади, обратното на теб.

  Ида: Моля?

  Тони: Като прочетеш твоето име отзад-напред се получава нейното.

  Ида: Ха! Много се радвам. Имаш ли снимка?

  Тони: Ето я.

  Ида: Колко е млада. Браво, Тони.

  Тони: И обича рози като теб.

  Ида: Тони, бременна съм.

  Тони: Я, повтори. С това трябваше да започнеш. Вълч сигурно е на седмото небе.

  Ида: Той още не знае. Пазя новината за Бъдни вечер.

  Тони: Той го заслужава, Ида. И двамата го заслужавате. Сега вече ще има повод да си дойда. На кръщенето на детето ви.

  Ида: Ще ви чакаме, Тони. Теб и Ади.

  Тони: Сладникаво някак си става. Но вкусът на щастието трябва да е сладък, нали? Само не забравяй, Ида, че децата уважават майки, които в събота сутрин отиват на фризьор, а не стават в ранни зори да правят палачинки. Искам да кажа: грижи се за себе си. И за Вълч, най-вече за него.

  Ида: Ало? Ало?

  Връзката прекъсва. Ида остава загледана в компютъра, после се обръща към прозореца. По дърветата е навалял сняг.

  На вратата се звъни. 

  Завеса.
• Носталгия

  

  .

  Как леко влизаш, носталгийо, като в дома си!
  Сякаш не знаеш от колко години сме в чуждо…
  Все чакам тук да умреш, ти, напротив – порастваш
  и все ми идваш, когато най-малко си нужна.

  Щом има някакъв празник, от изгрев засядаш,
  а срещу Коледа месец по-рано пристигаш.
  Нито червеното вино те блазни, ни хлябът –
  ти впиваш зъби в сърцето, проточила лиги!

  Режеш до корен и малкото цъфнала радост,
  дето години не може тук свой плод да зърне,
  че да усети душата предишната сладост
  и да залъже глада си духът ми посърнал.

  Тъй си минава животът, и моят, и твоят –
  ти не издъхваш и мен не оставяш да дишам.
  Мятам се в кръг, а си знам, че щом стигна завоя,
  в миг ще забравя за теб и за всичко предишно.

  Бих те убила, носталгийо, с голи юмруци-
  аз, дето даже на мравката път не минавам!
  Ако не беше с очите на моето куче,
  ако не ронеше, кучко, сълзите на мама…

   

  Петя Божилова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Петя Божилова е родена съм през 1959 г. Завършила е френска езикова гимназия в Стара Загора и Френска филология във Великотърновския университет. Допълнително специализира английски в Пловдивския университет. Работила е като учителка. През 2000 г. заминава за Испания, с намерението да спечели набързо пари и да се върне, но си остава емигрант, вече 15 години. Г-жа Божилова смята обаче, че печалбата от емигрантските й тегоби са книгите,  които започна да пише и издава на собствени разноски, живеейки далеч от родината. Издала е досега стихосбирката „Към Испания“, романа „Жега в Мадрид“ (качен в сайта „Читанка“), повестта „Авторът и Автора“. Тематиката на нейното творчество е свързана с емигрантския живот. Още нейни творби могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

• <<
• 1
...
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
...
• 81
• >>