Home » Авторски страници, литература

Хлъзгаво

2014.06.07 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Здравка Евтимова

.

640x480_1371628105Икономка съм в едно прекрасно модерно семейство – госпожа Превалска, адвокат, г-н Превалски, адвокат, и трите им деца, за които отговарям с живота си – Емил и Антъни, красиви момчета на 13 и 12 години, обучаващи се в училище „Шекспир“, вече способни да говорят добре английски, и тяхната сестричка Лири – всъщност името й е Лилия. Аз отговарям за всички необходими и полезни за здравето на фамилията вещества – белтъчини, въглехидрати и прочее, които трябва да бъдат доставени в ранни зори под формата на хранителни продукти. Цените не са фактор в този дом, определяща роля играе единствено високото качество на продукта.

Имам още едно неотменно задължение – не бива по никакъв повод да давам на Лири шоколад, за да не се увредят зъбите й. Тя нервничи, ляга на земята и рита – очите й изливат океани сълзи, лицето й е хлъзгаво като ледена пързалка, но не отстъпвам. Не купувам и не отпускам на децата шоколад. Въобще сладкото изделие е табу в семейство Превалски – Емо и Антъни получават шоколад само на Коледа.

– Захария – обръща се към мен госпожа Превалска. – Надявам се, че сте доволна от възнаграждението, което получавате при нас.

– Благодаря, госпожо – отговарям. – Възнаграждението ме удовлетворява напълно.

– Със сигурност ще загубите работното си място, ако дадете шоколад на Лири – изрича тихо госпожа Превалска и се усмихва. Обтегнатите й устни спускат лавина от страх в кръвта ми, но и се надявам да не личи. – А сега почистете старите фотографии, моля.

Налага се някой да следи с какво се занимава Лири, докато съм заета, с други думи – някой трябва да се грижи за Лири и да я наблюдава.

– Аз ще я пазя – заявява Емо, по- големият син. Той е великолепен математик. – Но, мамо, за моите услуги бих искал да получа двайсет лева.

Семейството закусва. Трапезарията е светла, аз сервирам – чай на г-н Превалски, капучино на госпожата, мляко за Емо и Антъни, и фреш от портокал на Лири. Познавам предпочитанията на всички и по погледите, отправени към мен, мога да преценя дали храната отговаря на изискванията им.

– Кога ще получа двайсетте лева за това, че ще пазя Лири? – пита Емо. Господин и госпожа Превалски се усмихнат с разбиране.

– Ще ги получиш– уверява го госпожа Превалска. – Ще гледаш сестра си два и половина часа.

След закуската господинът и госпожата се отправят в канторите си или на някое друго място от стратегическо значение. Аз оставам сама с тримата наследници, които са във ваканция. Лири желае да играе на „Не се сърди, човече“, но брат й, поел ангажимента да се грижи за нея, отказва. Тя веднага вдига телефона, набира някакъв номер и след минута колебание изрича:

– Мамо, Емо не се грижи за мене. Трябва да намалиш възнаграждението му.

Малката играе „Не се сърди, човече“ с Антъни, но губи, хвърля нервно пионките на пода и се обръща към мен:

– Захария, остави снимките на мира. Ти не познаваш тези кривогледи бабички и дядовци. Ела да играем на „Не се сърди“.

Думата на Лири е закон у дома. Играем, тя ме бие четири игри, целува ме по бузата и неизвестно откъде измъква огромен шоколад.

– От Англия е – заявява красавицата и го пъха в джоба на колосаната ми розова престилка. – Подарък за тебе, защото те обичам, Захария.

– За Бога! – възклицавам аз. Забелязала съм, че колкото по-често се обръщам към божеството, толкова по-голяма става заплатата ми. – За Бога, Лири, откъде се сдоби с това! Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко, защото ще си развалиш зъбите?

– Осъществих сделка с Питър – отвръща гордо момичето. Питър – или Петър Петров – е неин съученик от училище „Шекспир“. – Питър е глупав като дакел. Целуна ме, срещу което получих този шоколад от него – след което Лири крещи, колкото й глас държи: – Емо, ела да ме наблюдаваш как се люлея на люлката.

Големият й брат Емил не отива да я наблюдава. След миг в телефона отново звучи гласът на Лири:

– Мамо, Емо, не се грижи за мене. Отказа да ме наблюдава как се люлея. Не му давай 20 лева. Не заслужава. Ела, ти, Антъни.

Малкият й брат Антъни е мълчаливо хлапе с нос, вечно залепнал към лаптопа. С едното око той наблюдава Лири, с другото гледа екрана. Аз, естествено, бдя за всички наследници у дома.

На обяд семейството е на масата, сервирам спокойно – крем супа картофи, пилешка пържола „Зингара“ със соев сос и розмарин, накрая плодова салата. Господин Превалски хвърля поглед към мобилния си телефон на всеки две минути, госпожата въздиша.

– Тате и мамо! – започва бодро Лири. – Дайте двайсетте лева на малкия ми брат Антъни. Той се грижи за мене, а не Емо – при което тропотът на лъжиците престава.

Погледите на двамата родители дълбаят недоволни бразди по лицето на големия син.

– Ти си отказал да се грижиш за сестра си? – тонът на господин Превалски е равен. Това е много опасно.

Емо дълго мълчи, лицето му е потънало в крем супата от картофи.

– Бях много зает и това ме възпрепятства да се погрижа за Лири – обяснява накрая с половин глас той.

– В такъв случай – господин Превалски бърка в джоба си, изважда красив кожен портфейл, рови вътре и показва банкнота от 20 лева. – Това е за Антъни – обявява главата на семейството. – Той е заработил парите и ще ги получи незабавно.

– Тате, моля те, дай му две по десет – обажда се Лири.

Лицето на адвоката за миг изглежда учудено, все пак той измъква две банкноти по десет лева и ги подава на малкия си син, влюбения в лаптопа Антъни. В същата секунда Лири скача и измъква от ръката на малкия си брат едната десетолевка.

– Антъни – заявява тя. – Половината от парите са мои. Ако не се бях оплакала на мама, всичко щеше да прибере мързеливият Емо – без въобще да се е грижил за мене! И ти, и аз нямаше да вземем нито стотинка.

Изведнъж лицата на господин и госпожа Превалски грейват, аз мълча, но очевидно съм привлякла с нещо вниманието на малката госпожица. Лири скача от мястото си и изхвърча към мене. Ръката й потъва в джоба на престилката ми. Измъква нещо оттам. Устните й произвеждат върху бузата ми най-топлата и искрена целувка, каквато икономка с моя предълъг стаж едва ли някога е преживявала.

– Прекрасен шоколад си ми купила, днес, Захария! – изрича с ясен глас малката и размахва щастливо шоколада над главата си. – Може ли да си го изям довечера, моля?

Всички погледи са приковани върху мен. Вече зная какво е острие на гилотина.

Вече зная.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.