Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Сърце на лекар

2014.06.28 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Виктор Хинов*

.

Д-р Виктор Хинов. Снимка:

Д-р Виктор Хинов

“Ще минат години,
аз доктор ще стана.
Елате ме вижте тогаз!

Ще имам парички,
кола, секретарка
и в шкафчето аеро коняк…”

 

Юлиян остави китарата настрана и си пийна стабилна глътка от двадесетгодишното уиски. За моя приятел, Юлиян, аз съм нещо като стария анцуг. Нали знаете, тоя стар анцуг, който обличате, когато не ви пука как ще изглеждате. Обикновено това е, когато сте обезверени, разочаровани от света и неговото отношение към вас и общо депресирани. Старият анцуг. Само той ви остава тогава. Подхожда на настроението и на ситуацията.

Приятелят ми преживяваше тежък личен момент на раздяла със съпругата си. А песничката, която ми изпя, е част от познат на всички ни студентски фолклор от осемдесетте години. Ех, какви времена бяха! Лекции понякога, упражнения от време на време, и купони, купони… Тръпката на първата любов. Неописуемо.

Летни вечери в студентските общежития, осми декември, добри искрени приятелства. Бъдещите лекари бяхме ние тогава. Колко сила и хъс имахме… Искахме, всичките, без изключение, искахме да променим света. Да го избавим от болките и страданията. Е, искахме и да се прочуем и да забогатеем, и да пътуваме в чужбина, и коли и секретарки, и в шкафчето айро коняк искахме…

Последните години на гимназията, когато почнах да се чудя какво да правя по-нататък, майка ми, баба Зося и дядо Йордан бяха тези, които ми казаха: “Витя, ти имаш добро сърце. Стани лекар.” Добричък съм си бил винаги. Дебеличък и добричък. Сега разбирам, че това означава, че съм бил и лошичък, но съм искал толкова много да бъда добричък, че предпочетох да си хапвам повечко, и да се нервя по-малко. Но съм и добричък. Как разбрах това ли? Ами по-голямата ми дъщеря. Най-добре се виждат нещата отстрани. В нея има тази добрина в чист вид. И когато я видях в нея, я познах. Добрината от детството ми. Когато още не бях започнал да ставам лошичък. Тази добрина, забелязана и култивирана от родители и наставници.

Определено исках да спася света от болести и смърт. Да, исках да направя така, че хората да не умират. Първото погребение, на което присъствах, беше на Живко. Най-доброто момче в класа. Откриха му рак на гръбнака. Месеци наред ракът се развиваше и постепенно прекъсна връзката с краката, после с ръцете и после го уби като прекъсна и дишането. Спомням си как седеше в стаята си, в малката софийска къщичка до гарата. Сега там, на това място има автогара. Мускулите на ръцете му атрофирали, лицето бледо. Най-силното момче в класа беше Живко. Защитаваше всички слаби и не търпеше несправедливост. На силата и лошотията отговаряше със сила. Ей така, отвътре му идваше. Не разсъждаваше за правилно и неправилно. Знаеше кое е правилно в сърцето си.

Погребаха го в селото му в един дъждовен есенен ден. Досега мога да си представя как лежеше в гроба, обсипан с цветя. Не искам Живко да умира. И сега също не искам.

Не ми пукаше много за колата и секретарката, не ми пука и досега.

За пръв път се срещнах лице в лице с враговете си в Бърза помощ. Отидох да работя там като санитар и бях част от екип на линейка, която караше невролог. Д-р Филева беше моята кръстница в професията. Досега си спомням началото на дълга рецепта за успокоителни капки, която научих от нея. Натрий бромати, калий бромати… Рецептата покриваше цяла бланка, та оставаше и за обратната страна. Беше от онези рецепти, които са по-скоро указание за фармацевта как да приготви лекарството. Класика.

А доктор Филева беше истински лекар. Шофьорчето я мислеше за луда, в смисъл на отнесена от вихъра, странна. Имаше нещо странно в нея, но за разлика от шофьорчето, аз го харесвах. Харесвам странните хора, странните птици.

След завършването се озовах в ИСУЛ, в ортопедията. Хирурзи. За тях може да се напише отделна книга. Социална субкултура, подобна на тази във филмите за дивия запад. Най-добре изразена с любимата ми фраза на Туко от „Добрият, лошият и злият“: “If you want to shoot, shoot. Don’t talk!”. (“Ако искаш да стреляш, стреляй! Не плямпай!”)

Дано да имам думи някой ден да ви разкажа подробно за хирурзите на ИСУЛ. Ще научите за бай Иван Маринов. Той тогава беше на четиридесет и осем и за нас, младите, беше бай. Каква прецизност в операциите, какъв финес! Доктор Маринов беше фин човек и много чист и качествен хирург. Разведен с дете, строеше къща някъде по дефилето, а в шкафчето си имаше бутилка уиски, но си сръбваше от нея само след смяна, да отпусне напрегнатите до скъсване нерви.

Ще ви запозная и с доктор Казаков, с характер, напълно подхождащ на името му. Брилянтен хирург, смелост, граничеща с лудост, любимец на нежния пол и кавалер. Абе, истински казак. Той по-късно умря от рак, заради пушенето и непрекъснатото облъчване от некачествената, разпадаща се рентгенова апаратура.

От рак умря и доктор Цачев, млад лекар. В него имаше много топлина, приятелство и подкрепа. Помня как веднъж ми помогна да извадя парче метал от ръката на брат ми. Вадехме го под рентгенов контрол. А по-късно разбрах, че е развил рак на лимфните възли. Този рак е тясно свързан с рентгеновото облъчване.

Кой ти мисли за тези работи тогава. Всички искахме да оперираме. Всеки искаше да е Клийнт Ийстууд. Имахме си любимци от старите кучета. Аз исках да съм като Казака и бай Иван в хирургията. Но животът реши различно.

Срещнах бате Коце Младенов и това, което видях у него, ми остана за целия ми професионален живот по-нататък. Израсъл в малко село до Годеч, с лице, което би дало повод на Ламброзо да го класифицира измежду най-опасните криминални типове; приказка и поведение, което допълваше лицето; бате Коце има най-голямото и топло човешко сърце, което можете да си представите. Той дълго години лекувал затворници, работещи в Бобовдолската мина. Едър и силен, с издадена напред долна челюст  и при все това безкрайно добър и състрадателен.

След като аз обърках една операция и пациенката получи усложнения, той, без да има нищо общо със случая, се зае с нея. Не ми казваше нищо. Понякога ходех с него при нея и стоях там, докато той й слагаше инжекции или сменяше превръзките, но болката и срамът от това, което бях направил на тази жена, бяха прекалено големи, за да мога да правя това, което правеше той.

Стоях и го гледах, и се учех на нещо, което никой не ме беше учил дотогава. Сърцето на лекаря. Имал съм сърце за лекар, ми казваха. Не е съвсем така. Може да имаш мозък за лекар, но пак трябва да ходиш да учиш. Сърцето също трябва да се учи. И най-важният си изпит взех там, до рамото на бате Коце.

Не победих смъртта, не победих болестите, но докато бате Коце е с мене, няма да се уплаша от тях. Ще съм винаги там за тези, които страдат, и за тези, които умират.

“Ще имам парички,
кола, секретарка
и в шкафчето аеро коняк.”

Ееех…

„Старите лекари никога не умират. Те просто спират да ходят на визитации.“ – Изречение, написано на стената на една от многото болници, в които съм работил.

 

——————————————————————————–

* Повече за автора, първата му книга, както и други неговите разкази може да се види тук, тук, тук и тук.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.