Разказ от Виктор Хинов
.
Лесно е да се замине от някъде. Нали знаете как казват: „В раздялата две трети от мъката взима оставащият. Заминаващият отнася само третина от нея“.
Виж, пристигането е друга работа. Магията на пътя ни кара непрекъснато да заминаваме. Хоризонтът ни мами с обещание за прекрасни гледки, чудесни срещи, парична изгода или охолен живот. И ние тръгваме нанякъде. Обикновено си имаме определена цел. Казваме си: „Отивам еди къде си да правя еди какво си“. Всъщност, просто тръгваме подмамени от хоризонта.
Пристигането, за където сме тръгнали, е невъзможно по простата причина, че винаги тръгваме към някаква идея, мисъл или мечта. Реалността е винаги различна. Тя ни обърква с несъответствието си с нашите копнежи. Посоката се губи в многобройните и непрекъснато променящи се завои на пътя, а целта, към която първоначално сме тръгнали, избледнява от разнообразието на нови цели и стремежи.
Един приятел веднъж ми каза: „Ние, Викторе, сме хора, останали на самолета от България за Америка. България напуснахме, но в Америка никога няма да пристигнем истински“. Така се чувствахме тогава. Наскоро пак се замислих дали съм пристигнал вече тука след петнадесет години. Причина, за да се замисля за пореден път, беше моят шурей, който ни дойде на гости с жена си.
Това беше първото им пътуване до Америка, а и първото им пътуване извън България изобщо. Шуреят е последният плевенчанин. Също както последният мохиканин е последен в рода си, и шуреят ми е от малкото българи, никога не напускали родината ни.
Ние, българите, все повече пътуваме и независимо, че сме още далеч от определението космополитна нация, по-голямата част от нас са били по веднъж-дваж в чужбинско. Не и моят шурей. В Плевен е роден, в Плевен живее и поне засега по всичко личи, че там ще си умре, да му дава Господ живот и здраве.
Обича си той града и страната, независимо, че е получил от тях много по-малко, отколкото повечето от нас. Питайте го как се изкарва месеца в наше време на заплата на техник в ТЕЦ-а и работничка в шивашки цех. И той ще ви каже: „Нормално се изкарва. Стига и за хляба, пък и за пържолите остава.“ Цар е шуреят по връзване на двата края. И никога с мошеничество. Надарен е той от природата със здрав разум и умение за всичко, и винаги да си прави сметката. По съотношение на цени и качество на стоките слага в джоба си и най-модерната компютърна програма. Доколкото знам, нищо и никога не им е липсвало. Шуреят не е любопитен човек, обаче обича фактите и помни много.
Магията на хоризонта не го лови. Той би казал: „Хоризонтът е въображаемата линия, където небето се слива със земната повърхност и толкоз. Зад него не виждаме нищо и не ни и трябва да виждаме.“
На света живеят толкова много различни хора. За едните животът започва там някъде зад хоризонта. За други зад хоризонта няма нищо, а за трети животът е вечно пътуване към хоризонта.
Тези, третите, са първооткривателите. Те пътуват, защото са омагьосани и безнадеждно пристрастени към пътя, а той винаги върви към хоризонта, независимо в коя посока сме тръгнали. Колумб тръгнал да открива път за Индия и по случайност се натъкнал на Америка. Магелан сигурно се е загубил и за по-кратко е предприел околосветско пътешествие, за да се върне у дома. Римските легиони завладели цяла Европа и Англия, докато се приберат обратно в Рим, а после измислили поговорката: „Всички пътища водят до Рим“.
Това са първооткривателите – романтици на пътя. А после по техните следи тръгват търговците, предприемачите, войниците, по-късно фермерите, работниците и най-накрая Петко – моят шурей. Значението на Пецата, както му е прякора, е не по-малко от значението на Колумб. Колумб отваря кръга, а Пецата го затваря. Колумб води хорото, а Пецата е накрая. Едно хоро е невъзможно без всички хора да се хванали на него и да танцуват в такт. Америка е истински открита не в 1492 година от Колумб, а през 2013-та от Пецата.
Шуреят дойде за абитуриентския бал на малката ми щерка. Той много обича племенничките си. За мене беше много важно Петко да открие Америка и аз бях готов да направя всичко по силите ми това да стане. В плановете ми имаше такива перли като посрещане с лимузина на летището, разходка с частен самолет, посещение на Лас Вегас, шофиране на кола на пистата на Инди 500 и много други.
Естествено, всичко това не може да се осъществи за три седмици. Но направихме и видяхме не малко. Обиколихме центъра на Индианаполис, ходихме в чикагска гангстерска кръчма, качихме се на най-високия небостъргач в Чикаго, бяхме до рокерско градче в дълбоката провинция в Индиана, стреляхме по глинени панички, добивахме огън с търкане на две пръчки, посетихме Америка от 1700 година, запазена точно както е била, барабар с хората, в един много специален музей на открито, летяхме с въздушен балон в небето, возихме се на мотор и на класическа супер мощна американска кола, снимахме се с американски полицай и пожарникар, плавахме по езерата в Индиана с лодка и какво ли още не.
Бяхме и на абитуриентски бал на дъщерята, което си е история за различен разказ, посрещахме множество гости по случай завършването на малката, ходихме на балет с нейно участие…
И добре, че е любимата ни кръчма „Вълчетата“ на езерото Морз, защото както го бяхме подкарали, Петко и жена му май щяха да изпуснат шанса си да пристигнат в Америка, и по този начин да затворят кръга, започнат от великия Колумб.
„Вълчетата“ на Морз е една много, ама много местна кръчма, пропита с духа на централна Индиана. Тук е щатът на фермерите, ловците, рибарите и лодкарите. Добавете достатъчно камиончета-пикапи, малки едномоторни самолетчета и рокери от всякакъв сорт и вид на вкус, кипнете всичко това в топлото и влажно Индианско лято, охладете го в обилните снегове и поледици на тукашните зими, изчакайте да се изтиши през спокойната прекрасно многоцветна и уханна Индианска есен, и централна Индиана е почти готова за масата.
Най-добре се усеща вкуса и уханието на тази гозба на дървената тераса на „Вълчетата“, откъдето се открива чудесна гледка към езерото Морз. Най-доброто време е по залез слънце и най-доброто пиене е наливна бира „Синята луна“, с резенче портокал на ръба на чашата.
Чувате ли тази песен? Това е „Хотел Калифорния“ в изпълнение на местен музикант, който пее тук до вас на терасата, акомпанирайки си с китара. Той ще ви изпее всичко, което поискате, стига да го помолите. Джаз, лек рок, синя трева, кънтрипоп и каквото още ви душа поиска. И как само ще ви го изпее! Не забравяйте, че стъклената купа пред него е за бакшиши. Той си ги заслужава.
Погледайте езерото, яхтите, моторниците, хората в тях, спретнатите потънали в зеленина къщи по бреговете му. Погледнете това безкрайно широко небе на Индиана с плуващите по него подобно на въздушни кораби бели пухкави облачета, усетете бриза, галещ лицето ви, и се насладете на красотата на залеза.
А наоколо, насядали на масите, ще видите обикновените хора на тази страна. Тук са всички, и милионерът от замъка отсреща, и трокаджията, който току-що се е прибрал от път, и фермерът, изкарал цял ден на полето, и кой ли още не. Те са тук с жените, децата, приятелките си; приказват, смеят се, аплодират и поздравяват певеца, танцуват и се целуват на фона на залеза.
Искате да си направите снимка за спомен ли? Веднага от отсрещната маса някой ще предложи да ви снима, ще го направи с усмивка и шегичка, и няма в никакъв случай да забегне с апарата ви.
Там, във „Вълчетата“, видях затварянето на кръга. Петко пристигна в Америка. Лицето му се отпусна и вече не се мръщеше, както обикновено, очите му светнаха и даже лека усмивка се очерта на лицето му. Той слушаше музиката с кеф, снимаше залеза, целуваше жена си и в този момент той беше не българинът, плевенчанинът, който не говори английски и е тука само за малко, а част от това около него, част от компанията.
Петко пристигна и аз постигнах своето, макар и да нямах никаква заслуга за това. Той отнесе за България в сърцето си тази малка част от Америка, страната, в която живеят племенничките му, които толкова обича, и страната, в която ние, техните родители, пристигаме всеки ден от петнадесет години насам.
