Eдин живот около света

За книгата та Евгени Ерменков „Един живот около света“

(Издателство „Българи“, С., 2013)

Истински истории, подредени по хронологичния ред на случили се с автора събития, в различни години и в различни страни по света; спомени за смешното, тъжното и красивото в един живот, в който се оглежда всичко

.

Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършил е Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите български шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500. Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс. През 2013 г. излиза първата му художествена книга – сборник с разкази, наречен „Един живот около света“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

.

Из Предговор

или нещо като Автобиография,
за ролята на шахмата в живота ми
и затова как се стигна до написването на тази книга

…Имах прекрасно детство. Бях почти дванайсет години единствен син в семейството и бях много обичано дете. Преди да тръгна на училище прекарах на пресекулки няколко години при баба и дядо на село. Ако се изкачите от София до Черни връх на Витоша, но не се върнете обратно, а продължите в същата посока и се спуснете от другата страна, попадате в село Ярлово. Точно оттатък на планината, а иначе по шосето, през Бистрица и Железница е около тридесет километра. Там бях в тези предучилищни години при баба Анастасия и дядо Свилен – родителите на майка ми. Истински рай бе за мен! Имаха си хубава къща и чудесен голям двор. Имаше трева за игра с децата. Имаше и градина, в която баба ми садеше какво ли не, а имаше и пчелин с много кошери. Освен това си имахме и няколко овчици, кози и прасета. Израснах с мед, мляко, масло, сирене, кашкавал, прасешки пържоли и чудесни зеленчуци. Изобщо не знаех какво е това болест, а и до ден днешен си е пак така!

И все пак истинското чудо, истинското щастие в моето ранно детство бе дядо ми Свилен. Аз бях най-любознателното хлапе на света и питах какво ли не по цял ден. Машина за въпроси! Дядо ми Свилен пък бе самоходна енциклопедия! Имах чувството, че знае едва ли не всичко за всички неща. Беше с две висши образования: физика-математика и право. Бе преподавал години наред в окръжния град Самоков, а после бе станал и директор на тамошната гимназия „Константин Фотинов“. След това пенсия и ето ме и мен – щастлив внук, събиращ знания с един голям черпак! Научих се да чета и пиша още преди да стана на пет години и даже още си пазя писмата до нашите в София. При дядо имаше планини от книги и списания. Много обичах да се ровя из „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Природа“ и още какви ли не. Питах, четях и натрупвах знания от сутрин до вечер с дядо ми, а той ми отделяше с много любов цялото си внимание. Изобщо не ме бебосваше и ми отговаряше сериозно на всякакви въпроси. Никога и за нищо не помня да ми е казвал „Още си малък за това…“.

После дойде 15 септември 1956 година, аз бях вече в София и тръгнах на училище. 22-ро – бившата „Втора мъжка гимназия“, на ъгъла на булевардите „Пенчо Славейков“ и „Витоша“. Много престижно училище, почти в центъра. […]

В първите няколко класа направо скучаех в училище. Всичко, което учехме по четене, писане и смятане, че и останалите неща, аз отдавна ги знаех така че се занимавах с други работи. Нашите ме бяха записали на забавачка по френски език, свирех на акордеон и посещавах и солфеж в Детска музикална школа. Постепенно обаче открих нова страст – спорта! Опитах да тренирам плуване (22-ро училище си има басейн и до ден-днешен), лека атлетика – спринт, дълъг скок и скок височина и даже и футбол. В тези години се пробвах в какво ли не и сякаш всичко ми се отдаваше. Отзивите бяха от „талант“ и „страхотна надежда“ до „дете-чудо“.

Татко ми ме бе научил да играя на шах още като бях на пет години. Отначало не ми бе толкова интересно, пък и дядо ми не играеше шах. После обаче, в София играехме с баща ми, но той ме биеше с лекота и не ми буташе никакви аванти. Понякога ме и разплакваше от бой. Майка ми го гълчеше затова, но той казваше „Аз ако му пускам, той никога няма да се научи…!“. По едно време се сдобих обаче и с една шахматна книга и баща ми вече не бе проблем. В един момент почнах да бия дори и чичо Павел от махалата, който уж бе супер силен, и… вече нямаше с кого да играя. Затова отидох в шахматния кръжок в Пионерския дворец и там се случи нещо, което ме амбицира зверски. Така полека лека станах дете-състезател от градски мащаб в шаха…

Моето детство приключи на 23 февруари 1959 година. Нямах още десет години. Бях си в квартирата и дойде пощаджийката. Имали сме телеграма. Накара ме да се подпиша и да я получа. Родителите ми бяха на работа, както си живеехме, още откакто бях тръгнал на училище. Гледах се сам. Отварям телеграмата и там пише: „Елате веднага. Дядо ви почина.“. Нямаше подател, нямаше нищо друго, но направо ме преряза. Просто почувствах, че е дядо Свилен, а не другия ми дядо. Така се и оказа, а за погребението му и за това колко сълзи изплаках там, няма да ви разказвам. Обичах го повече от всички хора на света, взети заедно, а вече го нямаше на този свят. Бе ми дал толкова много. Бе ми дал любов към книги, знания и култура. Бе ме създал като човек, но вече го нямаше… […]

Мисля, че решението да стана шахматист в този живот узря в мен, когато бях някъде между 12 и 14 годишен. Бях вече достатъчно голям да разбирам в каква държава и в какъв социализъм израствам. Имах прекрасни родители. Грижовни, честни трудови хора, но „само“ счетоводители и живеехме почти в мизерия. Първите 13 години от живота ми в една стая 3 на 3 метра на свободен наем и нямахме нито кухня, нито баня. Помня в малките класове, че имаше в училищната лавка в 22-ро едни страхотни шоколадови неща, наречени плезири. Един такъв струваше 21 стотинки. Имаше деца, които си хапваха по няколко на ден. Аз имах стотинки за плезир горе-долу за един седмично… После, в Английската гимназия, шамарът бе още по звучен и болезнен! Почти всичките ми съученици бяха със „синя кръв“. Дъщери и синове на „Другаря еди кой си…“. Така че на мен твърде рано ми бе станало ясно, че в този живот, в това доста специфично общество и „система“, трябва да разчитам единствено на себе си и че трябва по някакъв начин да се „пробие“! Трудолюбие, знания, воля, характер, амбиция и хъс винаги съм имал, даже в излишък, така че рано проумях, че като че ли за мен най-доброто поле за „пробив“ ще бъде спортът. Това е една изключително трудна и напрегната човешка дейност. Понякога е направо жестока. Работата е там, че в спорта няма „вчера“… Трябва да се доказваш наново всеки ден. Твоят триумф е нечий провал. Има само горе и долу, а нагоре може да се върви само ако стъпваш върху „трупове“ – образно казано. При това съперничеството е не само на спортното поле, но и извън него…Иска се страхотен характер и изключително здрави нерви. Във всички спортове навярно, но пък в шахмата това е едва ли не най-важното. Освен това се иска и труд. И то не просто труд, а къртовски труд, всеки ден, цяла година, цял живот. […]

Днес, през призмата на изминалите години, смятам че тогава съм взел правилното решение. И като че ли най-важното не са толкова спортните ми успехи, не петте ми републикански титли и десетките международни турнири, които спечелих, а това, че в течение на близо петдесет години обиколих почти целия свят. Видях толкова много континенти и хора, и природа, и култури, обичаи и нрави. Обитаваме един безкрайно многообразен и интересен свят. Мисля, че живях прекрасно и достойно, и даже свириха по света десетки пъти „Мила Родино“ в моя чест!

Накрая и как се стигна до написването на тази книга… Както вече ви разказах – моята любов към четенето и книгите си е почти патологична… Аз си чета по нещо всеки ден. Цял живот! В дома си имам библиотека в която има наистина по-малко книги отколкото в Народна библиотека, но разликата не е много голяма…

От много четене, на човек му се приисква и да опита как изглеждат нещата и от другата страна…“

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Войниклък

София, 1975 г.

Много може да се спори кое бе най-гадното през тези четирийсет и пет години в социалистическо-комунистическата система. Колкото и хора да попитате, толкова различни отговори може да получите. Зависи кой какво е преживял. И тук не става въпрос за идеология, а за простите житейски неща при социализАма, в нашия роден Правешки вариант…

Аз ще ви разкажа за моите патила. За мен едно от най-безумните неща през тези времена бе военното противопоставяне между двете системи и това неспирно дрънкане на оръжие, включително и ядрено. Тази „студена война“, Берлинската стена, Варшавският договор и НАТО и безсмислените ядрени опити сигурно изглеждат направо смешни на днешните млади хора. На мен пък ми се струва още по-комична идеята за съществуването на Ал-Кайда и Осама Бен-Ладен днес, но това е вече друга тема. Още Джордж Оруел бе предвидил, че когато няма враг, той трябва да бъде създаден…

Тогава, в нашата действителност, Hародната армия бе призвана да подготви калени бойци, готови да се справят с всякакви видове атомни и водородни бомби. Моят живот се бе развил така, че Живковият социализАм не бе ме хапал толкова яростно, но като мъж срещата ми с казармата бе неизбежна.

Първият път направо ми се размина. Беше през 1968 година. Международната политика бе много заплетена, защото армиите на соцлагера бяха нахлули през лятото в Чехословакия. Аз току що бях завършил гимназия, а в София бе още по-голяма бъркотия. Бяхме домакини на Световен младежки фестивал и покрай подготовката и провеждането му се случваха разни много странни неща в столицата. Имаше даже и масови изселвания на определени „контингенти“ от хора…

При мен нещата се оплескаха съвсем, защото отложиха кандидат-студентските изпити и аз получих повиквателна за родната казарма преди да са излезли резултатите от тях. Бях се представил чудесно на изпита по английски и бях сигурен, че ще вляза в университета, а не в казармата, но вместо това се наложи да се отправя първо в… бръснарницата. За ритуала с нула номер вече сте чували.

Отпътувах за някакво гранично поделение в Родопите, което се оказа строго секретно. Трябваше да висим с часове пред едни планшети и да следим и изучаваме как нашите всемогъщи изтребители, пилотирани от потомците на Списаревски, ще прехващат и правят на пух и прах във въздуха империалистическата стратегическа авиация. Това обаче бе за по-нататък, а преди това имаше строева подготовка и пак строева, защото именно тя ще бъде ключова за победата в Третата световна война. Останах само десетина дни там, с не толкова много инциденти, и слава богу, защото вече усещах известна неприазън към мен от страна на началството, а това не вещаеше нищо хубаво. Когато разбраха и, че съм приет за студент в Икономическия институт, специалност Външна търговия, ме гледаха още по-злобно, но и аз смело им отвръщах със същото.

Прибрах се в София, започнах да следвам и косата ми порасна… Така си изминаха цели седем години и през това време, освен ученето, пообиколих света като шахматист, а през 1973 г. бях станал вече и републикански шампион. Към края на 1975-а бях на двайсет и шест години и на практика номер едно в шахмата в България, макар и още неофициално. Това стана малко по-късно. Фигурирах под номер четирийсет и четири в световната ранг-листа. И все пак по това време у нас „Човек и добре да живееше… рано или късно трябваше да мине през казармата!“
Като за начало пак ми провървя. Играех за дружество „Локомотив“ София, а Българските държавни железници си имаха спортна школа и аз като вече доказана спортна звезда се вредих там. При постъпването проведохме обстоен разговор с началника и подполковник Радев. Той се оказа необикновено приятен и симпатичен човек и при това доста интелигентен. Постави съвсем ясно нещата за мен – какво мога и не мога да правя и какво не бива да се случва, ако искам да си избутам двете години казарма безоблачно. По същество имах карт-бланш да участвам в турнири и у нас и в чужбина. А заръката му бе да го правя колкото се може повече, защото ми обясни, че при по-дълъг престой в София без състезания, ще бъда привикван в поделението. Едно от императивните условия във военната ми служба бе, че в спортната школа трябваше да се знае във всеки един момент – аз къде съм, какво правя и за колко време. Подполковникът си имаше най-различни интереси и хобита и аз впоследствие разбрах, че той бе направо влюбен в шахмата и се бе изказвал многократно със суперлативи за новопостъпилия курсант.

Още преди да ми се наложи да сложа за първи път униформата на железничар-спортист трябваше да изиграя един троен мач-турнир за републиканската титла за 1975 г. Спечелих го и станах отново шампион на страната, така че първото ми влизане в школата се превърна в тържество. Лично началникът Радев държа поздравителна реч за мен и обясни, че в армията има само два чина, които се получават по заслуги – ефрейтор и генерал! А след това ми постави на раменете ефрейторски нашивки и аз нямаше да бъда никога повече редник в този живот…

Останах в поделението за три дни и даже стана един страхотен майтап. По това време курсанти там бяха и футболистите Здравков и Хаздай. Играеха естествено в отбора на „Локомотив“ в А-група, а Ради Здравков бе даже и звезда-национал. И двамата имаха страхотни перчеми, нещо като ранните Бийтълси. В главата на подполковника се бе родил пъклен план и той ме извика в командирската стая и уточнихме в подробности сценария. Направо не можех да се спра да се смея, когато си представих какво ще се случи. Действията се развиха така – най-напред Радев извикал футболистите при себе си и здравата ги нахокал по някакъв измислен повод. В казармата това никога не представлява проблем. След това казал със супер-строг и злобен глас:

– Извикайте ефрейтор Ерменков!

Търча към командирската стая, влизам и естествено виждам това, което зная че ще видя. Аз съм изпънат като струна и се натягам зверски, точно както се натяга нисш чин пред началство. Подполковникът е освирепял, а двамата Бийтълси са тотално оклюмали и гледат отчаяно в земята.

– Ефрейтор Ерменков…

– Аз, слушам! – направо изкрещявам с най-строгия възможен глас на супер-натегач, въпреки че едвам се сдържам да не се разсмея на глас.

– Тия двамата виждаш ли ги?

– Тъй вярно, другарю подполковник. Виждам ги! – и в гласа ми се усеща почти садистична закана, защото аз пак съм със съвсем гола глава, нищо че съм двукратен републикански шампион. В следващата казармена година станах и трикратен, но в А-футболна група не съм играл…

– От тук – изръмжава подполковник Радев – със строева крачка и с песен отивате в бръснарницата и там и двамата – нула номер. Не, не, нула номер – добавя той – ами да им лъщят кубетата като огледало! Ясна ли е заповедта?

– Тъй вярно, другарю подполковник – ликувам аз – ще бъде изпълнено!

– Ходом марш! – командвам и групата излиза от командирската стая.

Навън вече ги строявам:

– Редник Хаздай, дай тон за песен!

Каква ти песен, и двамата са напълно панирани. Направо им чета мислите. Те също познават добре Радев и знаят, че с него може и някак си да се разберат, но с този ефрейтор, очевидно страхотен натегач, са в небрано лозе… Все пак редник Ради Здравков прави плах опит:

– А бе…, ние…, ще ни се смеят хората по стадионите. Аз такова… национал… Ние се бяхме разбрали с подполковника…

Аз обаче не го оставям да си довърши фразата, защото знам продължението и съм безкомпромисен:

– Мирнооо! Заповедта е ясна и ще бъде изпълнена! Редник Здравков, тон за песен!

Ради се гъне и не му се живее, камо ли да му се пее.

– Тон за песен! Веднага! – аз съм непреклонен.

Двамата започват да издават някакви звуци, които повече приличат на скимтене на куче отколкото на изпълнение на Николай Гяуров, но като за начало е добро.

– Ходом марш! – командвам аз. – Строева крачка, набий токовете!

Песента да звучи бодро – прецизира ефрейторът.

Това, което те вече правят, започва да се доближава до спазване на заповедите ми, макар че може още да се желае. Мен обаче силите ме напускат. Може би можех да стана в този живот един добър актьор, но едва ли точно комедията щеше да бъде моето най-подходящо амплоа. Ситуацията е толкова забавна, че вече ме напушва неудържим смях.

– Стой мирно! – изревавам аз. – Свободно! Остави!

Успях наистина да им пробутам целия си репертоар от команди, които бях успял да науча. Нали съм началник. И започвам да се хиля.

– Какво сте се гипсирали бе момчета? Само ще ви острижат, какво толкова? Хайде от мен да мине, заповедта на полковника ще я забравим, а ако нещо стане, аз ще се оправям…

Те ме гледат втренчено и не вярват на ушите си, но изведнъж на лицето на Ради цъфва усмивка на просветление:

– Еее, егати номера! Страхотно ни изработихте! А ти откога си тука? Къф спорт?

Запознахме се, поприказвахме си и си продължихме службата в школата. То пък и беше една служба…

А като стана въпрос за актьори, ми се иска да ви разкажа още две случки. Играех преди десетина години един турнир в Испания и си се разхождах безцелно по един от централните булеварди на Мадрид. Постепенно настигам по тротоара някаква разкошно облечена дама. Не и виждам лицето, но дрехите и миришат на мангизи от километри. Всичко, до най-малките подробности. И рокля, и обувки, и чанта, бижута, фризура, целият комплект. Изравнявам се с нея и… разпознавам Мег Райън. Задминавам я, разбира се, но почвам да изпитвам съмнения. Не се обръщам, за да не изглежда глупаво, че и без това я бях загледал доста втренчено и тя го забеляза. Но все пак си мисля – какво наистина ще прави Мег Райън тук, в Мадрид, по това време на улицата, по която минавам и аз? Трябва да ви призная, че страшно много я харесвам и като актриса и като личност. Направо ми е слабост… Затова, за да проверя съмненията си, ускорявам темпото и се отдалечавам на петдесетина метра и после изпълнявам военната команда „Кръгом и пак напред!“. Отново я гледам, но без напрежение, и колкото повече я доближавам, толкова по – тя е! Отпред е още по- красива и елегантна. Бе направо царствена в този ден!

Другата случка е още по-убедителна илюстрация – колко малък е светът, в който живеем… За мен Фредерик Форсайт е един великолепен писател и през 1971 година той написва книгата „Денят на чакала“ (за истински, но неуспял атентат срещу президента на Франция тогава – Шарл де Гол), а две години по-късно романът бе и филмиран. Мисля, че и двете са чудесни произведения на две различни изкуства.

Главната роля, на безименния, студен и хладнокръвен убиец, педантичен до крайност и в най-малките подробности, и абсолютен перфекционист, се изпълняваше от един рус и синеок англичанин на име Едуард Фокс. Изключително актьорско изпълнение! Този човек така изигра тази роля, че даже изпитвах известна симпатия към образа, макар че той бе пълно покритие на концепцията за „отрицателен герой“. Филмът е един от любимите ми и съм го гледал няколко пъти. А иначе съм виждал този актьор и в други роли, но много рядко, никога главни и даже в някои доста посредствени филми. Като че ли това бе ролята на живота му…

Бях през 2009 година в Англия и един ден се качвам в лондонското метро. Непосредствено до мен застава един дребен човек, с около една глава по-нисък от мен, а аз съм само 174 см. Много строен и елегантен, на около седемдесет години, със светла, но вече прошарена коса. Вглеждам се в лицето му просто ей-така и… тези очи не мога да сбъркам никога! Самият Едуард Фокс. Отначало даже се съмнявах, защото в „Денят на чакала“ той изглеждаше направо висок. После се сетих, че другото име на киното е „великата илюзия“ и взех най-простото решение – заприказвах го. Попитах го, не виждат ли моите очи самия „чакал“ и той ме погледна с неприкрита изненада и отвърна:

– Да, самият той, в пълния си блясък!

Разбира се, направих му повече от искрени комплименти и за ролята му, и за филма, и изобщо за актьорската му игра. Попитах го защо не е играл по-често в киното. Той каза, че цял живот е бил по-скоро театрален актьор и във филми се е снимал съвсем малко. Реших да не го питам дали е играл в „Хамлет“, защото положителният отговор би бил повече от сигурен. Вместо това се поинтересувах често ли му се случва да го познаят хората по улицата, или пък в метрото като мен, и той съвсем ме озадачи:

– Не – каза той. – Изобщо не ми се случва. Аз не съм звезда и тази роля бе толкова отдавна, че за мен бе изключително приятен сюрприз, че вие си спомнихте и ме разкрихте.

Изненадата му стана още по-голяма, когато разбра, че аз всъщност съм българин. Почувствах се горд, че по някакъв начин реабилитирам страната си пред един истински англичанин. В романите на един именит негов сънародник – писателя Джон льо Каре, най-най-лошите винаги са българи… Отначало даже не повярва и каза, че говоря английски по-добре от него, но това естествено не бе вярно. Англия е страна на добри обноски и чудесно възпитание, и комплиментите са неразделна част от модела на поведение. Усетих някакво странно мълчание във вагона на метрото около нашия разговор и разбрах, че хората наоколо ни слушаха с жив интерес. Беше даже малко смущаващо… После Едуард каза, че ще трябва да слиза и в гласа му се усети съжаление. Той го и сподели. Сбогувахме се и най-вероятно няма да се видим никога вече, но е ясно, че светът си е малък…

Дотук ви разказвах само хубави и весели неща за живота в „цивилизацията“, както именувахме тогава в казармата „кефа“ извън портала. Ако се върнем отново на темата за моя войниклък, аз си знаех, че за цялото това време няма как да не сгафя поне веднаж и то естествено се случи.
Като всеки нормален работещ човек, и подполковник Радев си имаше право на отпуска и си го ползваше. Заместник му беше един майор и аз го бях виждал няколко пъти, но си нямахме вземане-даване. Той бе едър и много як, с румени бузи, явно от редовни срещи с чашката. Имаше типично аграрно излъчване, а ходеше вечно начумерен, сякаш целият свят му е крив. Оказа се, че Радев просто ме бе пазил от него, но все пак за цели две години веднаж не успя да ме опази.

Беше лятото на втората ми година в армията и майорът изпълняваше длъжността началник на школата, а Радев не бе в София. Аз пък за зла участ нямах турнири и бях привикан да се явя в поделението. Еее, сложих и униформа и се чувствах малко като клоун в нея, но уж бе само за кратко… Моите авери вече ми бяха казали, че майорът не обичал подполковника (неприязънта била взаимна…), не обичал шаха, изобщо не обичал и спорта, а може би даже и себе си не обичал. Знаете, че има и такива хора. В армията са даже и повечко. Казвал обаче с възмущение, че аз съм бил най-привилегированият от всички курсанти. Може и да е било вярно.

Във всеки случай тази слънчева лятна неделя не вещаеше от сутринта нищо лошо. Дойде при нас майорът след закуска и издаде заповед! Заведе ни малко извън портала, разбира се под строй с маршова стъпка и песен, посочи някакво кално поле и каза:

– Тук трябва да се изкопае канал за телефонен кабел! Дължина сто метра, ей там до горичката, широчина петдесет сантиметра и дълбочина петдесет сантиметра. До довечера трябва да е готов. Ясна ли е заповедта?

– Тъй вярно, другарю майор – сетих се аз навреме да отговоря по устав, защото това с нашивките си имаше и обратна страна…

– Довечера ще дойда да проверя лично – каза майорът и си замина.

Аз, в този живот, изобщо не съм от бързите кучки, дето ги раждали слепи, и свиках съвещание на кадровия състав. Естествено, на всички ни бе ясно, че в този изкоп никога няма да минава никакъв кабел, ами следващата подобна налудничава заповед ще бъде да го зарием през някой от близките дни, но в този момент това нямаше никакво значение. Почти всички упражнявахме най-различни спортове и бяхме хващали какво ли не в ръцете си (аз например пешки…), но ни обединяваше това, че лопати и кирки не бяхме и помирисвали. Простите изчисления показваха, че става въпрос за двадесет и пет кубически метра изкопана пръст и ако това са някакви минути за един ескаватор или багер, и само няколко часа за отбор здрави момчета с по- дебели вратове, но за нас…
Бяхме около двайсетина юнаци и си дадохме сметка, че няма да се справим. Съвещанието даде обаче плод по друг начин. Един от войниците каза:

– А бе, тука наблизо в „Надежда“ има едно трудовашко поделение. Там са главно циганета, а днес е неделя и те нямат работа. Един от тях веднаж ми се оплакваше, че манджата им била ужасна и малко и направо умирали от глад. Ще ги викнеме да ни изкопаят тая тъпотия и после ще ги нахраниме на корем в нашата столова.

Началникът-ефрейтор оцени по достойнство тази прекрасна идея и умникът бе изпратен веднага да преговаря лично по въпроса, с още двама човека за охрана и авторитет. Назначих го за главен парламентьор и командир на цялата операция. А иначе, нашата столова си бе образцова. Имахме си чудесно ядене и то колкото искаш. Нали бе казано, май в тезисите на Партията, че „Рънътъ прави борбътъ!“.

Отидоха трима, но като почнаха да се връщат приличаха на масовка от игрален филм за живота в Индия. Като се събра цялата група и им разясних задачата и стимула, техният катун-ръководител изкоментира:

– Ние, бащице, на тея условия, че ти копаме секи ден по толкова. Ти само кажи. Това е нищо работа. Нас тука ни скъсват гъза от бачкане и то за нищо. Аре, че съм вече гладен кът си помисля…!

И като награбиха кирките и лопатите тия момчета, почна да се вдига пушек. Аз и моите подопечни се чувствахме като плантатори в щата Алабама и си пушехме кротко и лафът ни вървеше страхотно. Казах на автора на идеята, че ако зависеше от мен – веднага бих му присвоил войнско звание младши сержант. Само след няколко часа изкопът бе напълно готов и опитът на мургавите багери, със средна мощност повече от една конска сила на човек, да опразнят нашата кухня бе вече приключил.

Ние си седяхме пак така, на шарена сянка, в състояние на безметежна следобедна дрямка…

– Ей го, оня иде – обади се един от моите редници.

Наистина майорът пристигаше с бодра крачка и когато дойде при нас, ни изгледа строго, като особено злобно погледна точно мен, после се втренчи в изкопа с невярващи очи, а после пак в мен. Ние си седяхме като на пикник.

– Ефрейтор Ерменков – изръмжа той. – Ти защо не спазваш устава на Народната армия, не ставаш в присъствието на по-висш офицер и не командваш отделението?

– Прощавайте – казах аз. – Просто не се сетих. Извинете за нелюбезността.

Вече бяхме станали на крак, но бе много, много късно.

– Какъв е този език? Ти май не знаеш как се говори в армията – каза ми майорът и му личеше, че е съвсем побеснял. – След десет минути да бъдете строени на плаца! – издаде поредната си заповед той и закрачи към портала.

Всички бяхме наясно защо бърза толкова и колко лесно щеше да научи истината за вълшебния изкоп и двайсет и петте кубика пръст.

И ние тръгнахме натам, а един от по-старите и патили войници ми каза:

– Не знам братле, но много лошо ти се пише. Тоя отдавна те беше взел на мушката и сега си му в ръцете…

Строихме се съвсем изрядно на плаца, но това изобщо не ни помогна. Върху нас се изсипа каскада от ругатни и закани, а накрая за гарнитура:

– Ефрейтор Ерменков, три крачки пред строя!

Заклатушках се отчаяно натам със свито сърце, но се оказа, че ми е твърде бедна фантазията…

– За неизпълнение на заповед, за неспазване на устава на Народната армия и неуважение към висш офицер те наказвам с десет дена в Софийския гарнизонен арест. Подготви се веднага и ще бъдеш закаран там още днес.

Строят бе разпуснат, а моите аверчета ме наобиколиха и ме гледаха със скръбни физиономии, все едно, че бях умрял… Един от тях рече:

– Братче, аз не съм бил там, но знам, един приятел ми разказа. Там е много по-страшно от затвор! Има всякакви типове…

Слушах го извънредно внимателно, попивах всичко и чувствах, че постепенно се вледенявам…

– Запомни едно – каза той. – Трябва да мислиш само за оцеляване. Забравяш всичко, кой си, какъв си. Няма университети, чужбина, шах, шампион! Няма нищо! Говориш – да или не, само като те питат, и ставаш по-нисък от тревата. Мълчиш като риба, господин никой си, дишаш съвсем тихо и гледаш да оцелееш. Не се оплакваш от никого и на никого за нищо…

Една седмица по късно, когато излязох оттам, си дадох сметка, че тези думи ми бяха оказали неоценима полза, да не кажа, че може би и ми спасиха живота. Работата е там, че аз наистина спазих педантично всичките му съвети, но това ми костваше страшно много, защото по това време моят характер бе такъв, че постоянно правех точно обратното на неговите съвети в общуването си с хората. В ареста това щеше да е фатално…

Откараха ме след малко, наистина не с белезници, но си бе зловещо. Той се намираше в някогашните казарми на Софийския гарнизон. Днес няма и помен от тях, а на мястото им е Националният дворец на културата.

Сдадох си кокетната ефрейторска униформа и получих синьо дочено работно облекло и един чифт галоши, които ми бяха поне с два номера по-големи. Имаше и други новопостъпващи, макар и не толкова изплашени на вид като мен. Бе ни разяснен правилникът за вътрешния ред. Забраняваше ни се на практика всичко човешко. Нямахме право дори да разговаряме с някого от външния свят. Никакви стотинки по джобовете, никакви цигари, кибритени клечки, вилици, лъжици и изобщо нищо в нас. Пълно, абсолютно и безпрекословно подчинение. За всяко нарушение – жестоки наказания, най-лекото от които беше удължаване на срока. Ставане в пет часа сутринта (истински ужас за мен, защото аз съм си бил винаги „нощна птица“), цял ден работа (физически труд, разбира се – точно като за мен…) и после в общото помещение до лягане. То се оказа около петнайсет на десет метра, отдолу с цимент, и в него спяхме направо на пода, без нищо за постилане или завиване, повече от шейсет души, наблъскани като сардели. Лято бе наистина и не бе студено нощем, но как ли бе през зимата? Напротив, беше страшно горещо от толкова много тела в такова ограничено пространство, а миризмата бе абсолютно непоносима. Какво ставаше нощем ще премълча, защото съм твърде добре възпитан… Аз обаче стисках зъби, правех се, че нищо не забелязвам, и си траех. Помнех инструкциите на войника в школата и се бях зарекъл, че ще ги спазвам, дори камъни и тухли да падат от небето. Работата бе убийствена. Откарваха ни под строй с въоръжена охрана до булевард „Георги Софийски“ (истинска ирония, но моите родители живеят само на стотина метра…), и там разрушавахме ръчно, с кирки и лопати, стари сгради до Военна болница, стени и остатъци от тях на мястото, на което днес се намира Kлиниката по стоматология. След ежедневно около десетчасово блъскане, когато нямах сили и да ходя, а галошите ми хлопаха, се връщахме, пак строго охранявани, в това, което си бе по същество обор, и там постепенно разбрах с какви хора са ме събрали… Повечето си бяха завършени престъпници и направо се хвалеха с гадостите, които са извършили. Аз мълчах като риба и слушах. Бях забравил, по инструкция, че се казвам Евгени, а камо ли Ерменков. Двама от тях например били избягали един ден от казармата. Самоотлъчката е вече престъпление по устав, но за тях това е било само едно невинно начало.

Напиват се като казаци и тръгват на разходка по жълтите павета на площад „Девети септември“. Спират пред мавзолея. Днес там няма вече „Девети септември“, няма и мавзолей, но тогава не бе така. Там се намираше пост номер едно в Народна република България, точно пред входа към мумията на великия вожд. Пазеха го на смени по двама въоръжени гвардейци. Не можеха по устав да мръднат и да издадат звук каквото и да става. Та стигат нашите герои при тях и започват диалог. То всъщност е било монолог, защото гнусотиите, които са им говорили, са били безответни. След това си вадят едни неща и почват да пикаят върху обувките им. Отново никаква реакция, макар че мога да си представя какво биха направили двуметровите левенти с двамата пияници. Накрая, след като и това вече не им е било интересно, започнали да им бият шамари. Историята приключила, когато някакъв бдителен гражданин видял тази гавра и извикал милиция. Те били надлежно озаптени и окошарени и ето как бяхме станали колеги по съдба. Наказанието им обаче бе само пет дни и те си излязоха преди мен. Аз бях за десет! Така бе тогава в родната казарма. Възмездието трябваше да съответства на тежестта на провинението…
Наистина нито един не бе в гарнизонния арест за убийство, но имаше няколко, които казваха, че вече са я вършили и тая работа, и даже им било правило кеф!

В часовете преди лягане за сън имаше и няколко други занимания освен раздувките – кой какво направил. Това бе играта на „бъз“, но аз не участвах в нея, защото се раздаваха такива мощни тупаници, че нямаше да се размина без контузия. Другото бе скок на дължина от място и там аз бях далеч най-добрия сред кадровия състав на ареста, (бях тренирал лека атлетика – спринт и скок дължина), но не се престаравах, защото почувствах, че ще е по-здравословно за мен ако не бях първи. Третият вид спорт бе най-популярен и най-противен, защото това бе една отвратителна гавра на по-силните над по-слабите и на бабаитите над по-забележимите и непокорните. От това най-вече ме бяха избавили инструкциите, иначе щях неспасяемо да попадна в групата на потърпевшите.

Междувременно се виждаше вече светлина в тунела, защото бях намерил начин, макар и в нарушение на правилата на ареста, да се свържа с родителите си и да им кажа къде съм и то за нищо. Вярвах, че те ще направят всичко възможно да ме измъкнат оттам и по-рано. Така и стана накрая. Когато подполковник Радев научил подробностите, си прекъснал отпуската и се върнал в София. Не зная какъв разговор са имали с майора, но Радев му заповядал да дойде лично до ареста и да ме извади оттам след седем дни престой. По-късно посветени хора ми обясниха, че съгласно неписан закон в армията, това било страхотно унижение за по-нисшия чин – да му се наложи да отмени собствената си заповед…

Прекрасен човек бе подполковник Радев, но вече го няма на този свят, а за майора не съм чувал нищо, повече от трийсет години, и най-доброто, което може да му се случва, е да лови някъде риба, но съм сигурен, че и нея ще мрази, дори докато я хваща…

Аз пък съм вече в запаса и едва ли ще взема дейно участие в Третата световна война, а за борбата с Осама Бен-Ладен и кой е истинският враг на днешната ни армия – това ще е съдържанието на друг разказ.