литература

• Малки убийства

  Разказ от Светослав Григоров – Грег*

  .

  

  Беше тъп ден. Убийствен в своето еднообразие и безметежност на чувствата.

  Нямах какво да правя. За пръв път от доста време насам. Чувствах се като войник през първия ден на уволнението. Объркан и дезориентиран. Гледащ с почуда забързания свят около него. Взех дистанционното на телевизора и като класически виртуоз подкарах каналите един след друг. Нищо. Две девойки спореха горещо за или против силикона при Марта Вачкова. Имах чувството, че съм попаднал на парламентарен дебат. Нищо не разбирах. По друг канал една изрусена до болка жена с претенциите за манекенка, но с визията на пудел, ми обясняваше как трябва всеки от нас задължително да има консултант по съчетаването на цветовете на дрехите. Звучеше толкова убедително и мелодраматично, че се зачудих как съм оцелял досега без такъв. На косъм бях да се пресегна към жълтите страници, но мързелът се оказа по-силен от този внезапен порив на лудост. Преди съвсем да изпадна в амок, побързах да превключа канала. Попаднах на Звездев, който тихо се беше развихрил в кухнята, в опитите си да сготви някакво засукано ястие. Известно време го следях с интерес, но така и не разбрах какво точно се опитва да направи. Единственото, което постигна, е да ме накара да замечтая за хубавия и неповторим боб на баба ми. Отново натиснах копчето. Две девойки ме загледаха укорително и започнаха да ми обясняват какво трябва да правя, ако бебето получи колики. За известно време ми стана интересно, тъй като аз пък имах киселини, но скоро разбрах, че проблемите ни с подрастващото поколение са коренно различни. Единственото, което ни свързваше, бе, че след време и аз щях да сложа памперси. Отново копчето. Това ме подсети мислено да благодаря на този незнаен гений, който е измислил дистанционното. Най-великото изобретение в историята, заедно с машината за лед.

  Попаднах на покъртителна любовна драма, в която в продължение на пет минути Гилермо се обясняваше на Лучия, че я обича, а тя го питаше дали е сигурен. След като изясниха с голяма мъка този щекотлив въпрос, тя му каза, че не може да се омъжи за него, защото е отдавна изгубената му сестра. Гилермо, за разлика от мен, прие стоически жестоката истина и само кротко заплака, а Лучия се втурна да го утешава. Отново натиснах копчето и попаднах на батална сцена от филм на ужасите. Малко детенце ревеше покъртително в студиото, докато му пробиваха ушето. Около него припкаше Гала и обясняваше, че днес е Благовещение и сега е моментът да си пробием ушите, защото в този ден не боляло. Лично мен не можа да ме убеди в това свое откритие и реших днес да не си слагам обеца на дясното ухо. Това определено ми дойде в повече и изключих телевизора. Цветът на деня стана с още един тон по-сив, а животът ми заприлича на клошар пред празна кофа за боклук. Почувствах се като автомобилна гума след 50 000 километра пробег. Износен и непотребен. С леки наранявания. Нещо трябваше да се предприеме, иначе рискувах да заприличам на последния оцелял след ядрен взрив.

  Станах и се запътих към хладилника с решимостта на гладиатор, готов да умре на арената за своя император. Инспекцията показа наличието на бира, вино и водка. Всички необходими резервни части за стресирания ми организъм, макар че изпитвах отчаяна нужда от трансплантация на сърце. Бирата ми се стори прекалено лековата и вятърничава, като шестнадесетгодишна девойка. Реших да го започна културно с вино, като древноримски философ на прага на първото си по-значително произведение. Както са го казали древните, „Във виното е истината“. Може би щях да открия своята. Нарязах си луканка. Сипах си виното в чаша от венециански кристал и удобно се разположих на дивана пред загасения телевизор. Вместо пробиване на уши и любовни драми, в него виждах себе си с чаша в ръка. Това предаване определено пò ми харесваше и ми действаше успокояващо, като тайландски масаж.

  След третата чашка самотата взе да ме стяга за гърлото. Не помагаха и гълъбите, накацали по перваза на прозореца. Почувствах се като стар, обръгнал от живота каубой, който си пие питието и си спомня за по-добрите времена, когато жените все още са го заглеждали. В такива моменти един мъж звъни или на приятел, или на бивше гадже. Аз избрах второто. С приятеля знаех какви ще ги свършим. Виж, бившето гадже винаги може да те изненада.

  Първите две, на които звъннах, дори не си спомниха за мен. Явно съм минал толкова бързо покрай тях, че не са ме забелязали. Почувствах се като капитана на Титаник, малко след удара му в айсберга. Усещаш, че нещата вървят на зле, но все още имаш някаква надежда за оцеляване и то поради простата причина, че не си наясно с размера на щетите. Тук наистина имах нужда от спасителен пояс. Решително, като човек, който прави трети и последен опит за самоубийство, захвърлих лековатото и несериозно вино, и се насочих към водката в хладилника с ентусиазма на японски камикадзе. Първата глътка избистри светогледа ми и залепи като лепило С 200 отломките на разпадащото ми се самочувствие. Отново посегнах към телефона като сапьор към мина, но третият опит се оказа успешен. Девойката ме помнеше. И което бе още по-странно, съгласи се да се видим. Това така ме потресе, че изпих останалата водка на екс и отново се втурнах към хладилника с бързината на стар алкохолик.

  Отново седнах пред загасения телевизор. Гледах себе си на екрана. С чаша в ръка и димяща цигара. Животът ми се завъртя като черно-бял филм. От онези, които ги гледат само ценители. На моменти е скучен. С много мълчаливи паузи, в които героят иска да каже всичко с очите си. Иска да усетиш болката му по изгубеното и пропиляното. Да му съчувстваш и да търсиш пътя заедно с него. Да се замислиш поне за малко. За твоя път и канавката встрани от пътя. Да съпреживеете заедно шока от откритието, че всичко е безсмислено. Да видиш объркването му от това откритие и угасващата вяра в смисъла на дните. Но имаше и весели моменти, които правеха филма гледаем. Вярно, не бяха прекалено много. В умерени дози, колкото да поддържат зрителския интерес, но пък точно те бяха истинския живот. Онзи, за който си мечтал и който ще помниш. Хубавото в умиращия ни свят винаги е било по-малко от лошото, така че защо животът ни трябва да е някакво изключение.

  Знаете ли, че римляните са били слаби математици. Измислили са римските цифри, но с тях са броели главно убитите във войните. Не са ставали за друго, освен за тази проста аритметика, но са владели древния свят повече от 500 години. От друга страна, арабските цифри са измислени от индийците, но малко хора знаят това, защото в Европа те са дошли с арабите, които са завладели половината от континента. Индийците са използвали цифрите за далеч по-хуманни неща. С тях са пресмятали колко цветя трябва да се засадят на определена площ. Така са открили и нулата. И всичко това е изписано на стената на древен индийски храм 500 г. преди Христа. Едните ги е вълнувало красивото в живота, а другите са сеели смърт. Индийците са били деца на цветята. Римляните на войната. Но кой е останал в историята? И кой е създал Империя?

  Това философстване ме умори. Налях си поредната водка и седнах пред телевизора в очакване. Нощта се спусна деликатно като английски аристократ и постепенно изтри образа ми от екрана, така, както постепенно времето ни заличава, убивайки ни по малко всеки ден. Отиваме си. С всяко поредно вдишване, с всеки тласък на сърцето, с всяко поредно събуждане.

  Отпих и запалих цигара. Бившето гадже все така не идваше. Взех сериозно да си мисля, че ми е вързала тенекия. Утешителният вариант беше, че цял следобед се гласи за мен. Това жените много добре го умеят. Специалистки са по загубата на време с цел подобряване на външния вид. В този момент звънецът звънна. Станах и, стараейки се да не бързам, за да запазя поне пред себе си известно достойнство, тръгнах към вратата. Отворих я и зяпнах в почуда. Пред мен стоеше съвсем непозната жена. Реших, че може би е новата касиерка на входа, но кафявите очи отсреща ми се усмихнаха и устните й промълвиха:

  – Здравей, Грег!

  По дяволите! Не познавах тази жена. Дори и смътен спомен не се появяваше в бясно работещия ми мозък, който се опитваше да обработи информацията с бързината на мощен компютър.

  – Отдавна не сме се виждали – продължи тя, докато аз стоях опулен като шофьор на маршрутка, на когото са му отнели предимство.

  Вграденият ми рефлекс на джентълмен обаче проговори и макар изпаднал в лек ступор, успях да я поканя да влезе. Докато тя влизаше и удобно се настаняваше на фотьойла, сякаш си беше у дома, аз строих и мобилизирах всички налични сиви клетки, но и те не излязоха с никакво решение по въпроса. Само една група от тях плахо се обедини около мнението, че може би с това момиче сме били гаджета толкова отдавна, че е изчезнала от съзнанието ми като досаден спомен.

  Погледнах я смело и за малко да изпусна чашата. Изглеждаше малко по-хубава от крокодил и по-мила от кралска кобра. Къде, по дяволите, бях срещнал това чудо на природата?! Успокои ме мисълта, че навремето може би е била хубава, но това не ми помагаше особено сега. Навремето всички бяхме по-хубави. Важното е, че тук и сега един малък мил крокодил ме гледаше очакващо. Почувствах се като ловец, който е свършил патроните, точно преди дивото прасе да се втурне към него. Единственото ми спасение беше хладилникът и количеството алкохол в него. Предложих ù веднага питие и тя, за мое облекчение, се съгласи. Налях ù голяма чаша водка с идеята да я упоя, както съм гледал по филмите, че правят с белите мечки. Тя пое чашата. Погледна ме, от което краката ми предателски затрепереха, и каза:

  – Наздраве! За хубавата и неочаквана среща. – Надигна пълната чаша и отпи. Когато остави чашата, на масата вътре имаше водка, колкото за болен зъб. Това така ме потресе, че аз изпих моята на екс. Очакваше ме тежка и продължителна нощ. Понякога скуката и тихият ужас от засипващите ни едноцветни дни ражда чудовища.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Пилигрими

  

  .

  Тук слънцето не грее, а изгаря,

  и не залязва сигурно с години;

  наоколо е само пясък парещ

  и тлееща сред огъня пустиня.

   

  И само аз съм пилигрим* отчаян,

  в мъртвилото нанякъде запътен,

  и този хадж** ми е билет за Рая,

  дълбоко в джоба на душата скътан.

   

  А пясъкът през костите се сипе,

  с миражи и заблуди другарувам;

  отдавна крача бос и нося дрипи,

  отдавна не говоря и не чувам…

   

  Зад мен са Назарет и Галилея,

  Генисарет е някъде далече,

  и слънцето изгаря, а не грее,

  и този път през пясъка е вечен.

   

  А той е само мой, не води в храма,

  за който всички вярващи разпитват –

  Йерусалим е тук, но в него няма

  къде да коленича за молитва.

   

  Аз имам свои, не по-малко свети,

  места, където да запаля свещи,

  и свой кивот с божествени завети,

  и своя вяра – чиста и гореща.

   

  Да, аз съм само пилигрим окаян

  в пустинята на своите надежди,

  и този път – миражен и нетраен –

  към моя тиха святост ме отвежда.

   

  Пътувам сам и като тайна пазя

  олтарите за моите литании;

  за нищо на света не бих ви казал

  къде е моят храм за покаяние.

   

  Но крачейки през пустошта безока,

  пресичам дири, в пясъка вдълбани,

  кръстосани на хиляди посоки,

  на хиляди посоки разпиляни;

   

  и знам – през тази пустош крачи всеки

  към своите олтари под небето,

  и всеки има своята пътека,

  и само слънцето за всички свети;

   

  и знам – поемат в път към Галилея

  облечените в дрипи пилигрими,

  но всеки свой олтар открива в нея

  и друга, своя Галилея, има;

   

  и всяка обща святост е заблуда,

  и свое свято място има всеки.

  Аз крача сам. Но като малко чудо

  край мен минават вашите пътеки.

  .

  Валентин Чернев

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Пилигрим (итал. pellegrino, от лат. peregrinus – чуждоземец) – странстващ богомолец, поклонник в Светите места

  ** Хадж – поклонение в Светите места, хаджилък

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валентин Чернев (с литературен псевдоним Severianin) е на 68 години. Живее в Силистра. Има написани над 2500 стихотворения, събрани до момента в 25 книги. Сред тях са „Хлябът“ /1983/; „Небесни мотиви“ /2002/; „Римувани акварели“, „Еретични олтари“ /2003/; „Лекомислени строфи“, „Ръкавици за Венера Милоска“ /2004/; „Самотникът с душа на птица“, „Див пелин“ /2006/, „Нашепнато“, „Изречени мълчания“ /2007/; “Ritardando, ritenuto”, „Монолог за двама“ /2008/; „Песни от здрача“, „Гняв“ /2009/; „Сънувах, че живея“ /2010/; „Далечно плаване“, „Да нахраниш душата си“/2012/ и др.

  Не продава книгите си, подарява ги. Казва, че не търси задължително одобрение и сам си е най-строгият критик. Още творби на Валентин Чернев могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.

• Калчо

  Разказ от Веселин Николаев
  

  .

  

  Аз живея в блок. Той е осеметажен и на всеки етаж има по два, а понякога и по три апартамента. Навремето бяха пълни. Преливаха от народ. Само в нашият вход бяхме една тумба дечурлига. На осмия беше Хапчев. С него изпуших първата си и почти последна цигара. „Космос“. Баща му беше намерил от някъде сума пакети от тази марка. Ние си взехме и на тавана запалихме. Имах чувството, че попаднах в орбита. Зави ми се свят, помня и едва останах на крака. Бяхме бандата от вход „Ж“. Воювахме с няколко други банди от блок „Тодор Койнов“ и „Ана Вентура“. Зимата се замеряхме със заледени снежни топки, а лятото с буци пръст. Тогава не беше като сега. Снегът стигаше метър, а ние малки, цели потъвахме в него. Нямахме днешните модерни шушляци и непромокаеми обувки, и да си навън при минус 10, с по метър сняг, си беше приключение. Носех от онези стари платнени анцузи, които имаха нещо като ластик на края, да не ти се вади кракът, а колената винаги седяха провиснали, като торби. Якето ми беше старото на батко, а ръкавиците плетени със само един пръст. Как сме се оправяли с тоя един пръст, не знам. В един момент, целият си мокър отдолу догоре, мокро ти е якето, шапката, и долните гащи. Ръцете ти са като ледени висулки, носът мораво червен, а краката си не ги усещаш. Ходехме на замръзналото жабешко блато, така наричахме едно изкуствено направено езеро, което се използваше като преливник на канализацията и там върху замръзналата вода, правехме геройства…

  Едно геройство няма да забравя. Имаше едно момче, Калоян, от вход „А“, доста пълен, но и доста луд. Той пръв тръгна върху замръзналото блато с твърди и уверени крачки. Всички седяхме и гледахме, затаили дъх. Изведнъж се спря и се извърна към нас, а под него ледът взе да пука. Калоян разпери ръце и бавно започна да потъва, а очите му бяха станали огромни от страх. Там бяхме аз, Пешо Салака, Евлоги и Мартин Шопа. Бяхме на по десетина години. Никой от нас не реагира, бяхме се вцепенили, само Шопа се метна и взе да лази по леда, сякаш бе тренирал за такава ситуация. Приближи се и подаде ръка на Калоян. Изтегли го и го довлече до ръба. Когато му съблякохме шубата, тя остана да седи на леда изправена. Беше се вледенила. После Шопа стори и още много други геройства, които в нашите очи бяха кажи речи нечовешки. Веднъж скочи от третия етаж, за да играем на стражари и апаши, понеже техните го бяха залостили у тях, а веднъж наби и един баткис с пет години по-голям, който тормозеше квартала.

  Въобще, старото време беше забележително, а ние бяхме еднакви, поне външно, и никой нямаше нито айфон, нито таблет, ни компютър. Всеки обаче имаше поне по два три шева по тялото и задължително си беше си чупил я ръка, я крак. Моята глава, например, беше чупена лично от Шопа от удар с тухла. Беше се покачил на трафопоста, и понеже тогава само той успяваше да се покачи, мяташе отгоре разни съкровища, а ние ги събирахме отдолу. Та тогава метна и някаква тухла, точно върху кратуната ми. Две седмици ходех с бинт, като космонавтите, когато им свалят скафандъра. Бяха славни времена. Майките ни крещяха от прозорците по нощите, да ни кажат, че манджата била сложена и как щели сме да ядем бой, ако веднага не се приберем. Мен ме прибираха с брат ми към осем, Пешо – по-рано, а Шопа и Ангел почти никой никога не ги прибираше. Те сами се прибираха. От глад. Някъде тогава падна и комунизма.

  Ние не знаехме какво значи това и как пада един комунизъм. Нито знаехме какво точно е това нещо и като падне, какво му става. Сега знам, че нищо не му е станало. Само виждах, че възрастните бяха доста превъзбудени от този инцидент и в главите ни бързо се запаметиха техните възгласи – „Четиридесет и пет години стигат, времето е наше!“. Времето винаги е било наше, поне в моята глава, и съм се чудел ако не е наше, то чие ще е, но така или иначе се сещам как с Шопа вървяхме покрай пейките, където се събираха бабите и дядовците, и им крещяхме, че времето е наше и четиридесет и пет години стигали. Гонеха ни с бастуните. Не знам защо не се радваха, а и не знам защо всички основно на тях ги разправяха тези неща за времето и тия 45 години.

  В нашият вход, на вторият етаж, живееше Калчо. Такова име и досега никога не съм срещал, освен в книгата за Ян Бибиян. Калчо ми звучеше много странно. Защо трябва някой да се казва така? Защото е от кал, защото е кален, или защото е калЕн. Чудя се и досега. Калчо, обаче, беше калЕн. Беше се калил от подигравките ни и винаги седеше намусен на първия етаж до входната врата, гледайки навън през прозореца. Децата са зли. Който си мисли обратното, или не е виждал и наблюдавал деца, или не е бил никога дете, или пък не е наблюдателен и самокритичен. Детето е жестоко и постъпва жестоко. То е странна смесица от абсолютна жестокост – и същевременно невинност и добродушие. Сега знам, че това е понеже няма ясно изградени понятия за добро и зло. И ако никой не му ги гради, от малко зло дете, то се превръща в голям зъл възрастен човек. Та Калчо беше заобиколен от всички нас, малки злодеи, които, както кокошките, не приемаха никой различен. Ако си различен в кокошкарника, кокошките те кълват. Веднъж видях една такава кокошка на село Мечка как я гонеха и я кълвяха другите, а тя търчеше като улава из двора. Беше от чужд кокошкарник и беше влязла в нашият двор. Някаква малка японска кокошка. По дребна и по-шарена. Съседката отнякъде се беше снабдила с такъв петел и такива кокошки, и те прелитаха през плета.

  Калчо беше различен. Беше роден един такъв крив. Дребен, с неправилна походка и голяма глава. Всички се страхувахме от него. А ако го срещахме на първия етаж, където стоеше често, бягахме с викове от него. Аз лично го мразех. Той беше малко по-голям от нас и мислех, че сякаш също ни мразеше. Изглеждаше агресивен, а вероятно и обиден от презрителното ни отношение, и от това, че ние играехме, и бяхме дружина, а той само ни гледаше отзад зад стъклото, и беше абсолютно сам. Винаги беше сам. Това е участта на различните. Но ще ви разкажа нещо, което ми промени мнението за него, и макар пак да ме беше страх, и пак да странях от него, вече някак не го мразех така силно. Просто осъзнах, че не знам кой всъщност е той.

  Веднъж си спомням слизах да хвърлям боклука и Калчо стоеше долу на първия етаж, както винаги. Аз понечих да вляза пак в асансьора, както винаги, и да избягам, като знаех, че след час него няма да го има и щях да мина през вратата. Но тъкмо понечих и той за пръв път не изръмжа срещу мен, както правеше, вероятно като защитен механизъм, а ми показа в ръката си една хартиена птичка. Също както днешните оригамита. Но тогава съвсем нямаше такива неща. И до ден-днешен се чудя как я беше направил. Защото той я беше направил. За пръв път това момченце ми каза името. А ние, за тези десетина години в един вход, никога не се бяхме запознавали. Каза: „Веско, искаш ли да ти покажа нещо?“. Аз мълчах някак гузно до асансьора. Хем гузно, хем ядосано. Как си позволява този въобще да ме заговаря? Та ние трябваше да бягаме от него, да се страхуваме. Той ни беше враг. А сега говори. Че и говори на мен. И за пръв път не си тръгнах. Но не се и приближих. Просто мълчах и го гледах. И тогава той хвана птичката отзад за опашката, отвори нескопосано със своята уродлива походка вратата и я подхвърли навън. И тя не падна. Птичката не падна, а се понесе нагоре и я поде някакъв вятър, завъртя я право над ладата на чичо Колев и я вдигна, вдигаше я все по-нависоко, докато тя се загуби от погледа ми. Аз гледах със зяпнала уста и дори тръгнах по стъпалата нагоре и я гледах от втория и третия етаж, докато се скри. Сетне продължих пеша и се прибрах, като не се върнах при Калчо. След час пак слязох и него го нямаше. Там, до тръбата на парното, обаче седеше абсолютно същата малка хартиена птичка, направена от един лист от блокче за рисуване. Взех я и излязох навън пред входа. Подметнах я нагоре и тя подхвръкна и падна в градинката. Пак я хвърлих и пак падна. Тук или имаше някакъв чалъм, или птичката не беше същата. Само дето беше напълно еднаква с онази, Калчовата, която отлетя. Това нещо ми се е запечатало в ума и още го помня.

  Прибрах птичката в един шкаф. Минаха години. Калчо и неговото семейство изчезнаха от входа и сякаш всички забравиха за тях. Струва ми се, че дори и никой не забеляза отсъствието им, а ние, малките злодеи, си отдъхнахме. Вече бяхме пълновластни господари на входа. Пораснахме. Един по един народът се изпожени, родиха се деца, повечето от бандата заживяха по чужбините. Аз самият продължавам да живея в старият вход и днес никой от старата тайфа не е тук. Асансьорът е все същият, още се вижда издрасканото с ножка „Долу БКП“, което Шопа надраска преди 25 години. Входната врата си е същата – стара, тежка, метална врата с разбита брава, а в мазата има една паяжина на тавана в ъгъла, като огромно бяло одеяло, което си спомням още от петгодишен.

  И, не щеш ли, вчера видях Калчо. Мина по улицата, като гледаше към входа. Едвам вървеше, накривен на една страна, главата му бе все така голяма, а тялото все същото, ниско, накривено и набито. Само лицето му се бе променило. Много сбръчкано, много изстрадало сякаш, но го познах. Очите му бляскаха странно като гледаше към старата входна врата. Не ме позна и гледаше някак през мен, сякаш спомняйки си нещо. После отмина бавно, клатушкайки се към пресечката. Прииска ми се да му подвикна, да ида, да го питам как е, какво става с него. Но нещо беше сякаш заседнало на гърлото ми. Та аз никога не бях даже говорил с него. Винаги му се бях подигравал. Винаги и винаги го бяхме обиждали, дори целили с камъни. Нямаше начин. Нищо не направих. И Калчо си замина. Завинаги.

  Но аз се върнах, отворих старият шкаф и там в дъното видях онази стара хартиена птичка. Забутана в ъгъла, омачкана, натисната от някакви дрехи, но там. Не я бях изхвърлил. Взех я и излязох на балкона. Държах я за опашката, също както я държеше Калчо навремето. Сетне леко я подхвърлих нагоре и тя полетя. Ако щете вярвайте. Полетя нагоре, а не падна долу. Вдигна се бавно, като жива, и се понесе нагоре, над училището, скривайки се от погледа ми. Седях и гледах след нея като замаян. Понечих да тръгна да я търся, но се отказах. Тя летеше, а не падаше. И се почувствах горд! Нещо, което никога нямаше да ми мине през ума преди.. Горд, че успях да направя нещо, като Калчо. Да хвърля хартиена птичка и тя да не падне. И днес се чудя на това. Вятър ли случи, или какво, не знам. Знам само, че това беше съвършеното оригами, направено от несъвършения Калчо, когото реших, ако отново някога пак видя, да потупам по рамото и да му кажа едно: „Извинявай, човече! Големи сме глупаци! Прости ни!

  А дали пък затова не полетя тая птичка? Може би, за да отиде и да кацне на рамото му, като му прошепне на ухото: „Те разбраха! Вече не ги е страх от теб! Ти си част от тайфата!“. Кой знае… Дано да е тъй…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Веселин Николаев (с литературен псевдоним Лебовски) е на 35 години. Завършил е Немската езикова гимназия „Шилер“ в Русе и Промишлен дизайн в Русенският университет „Ангел Кънчев“. С литература се занимава от няколко години, като хоби. Обича да чете руските класици, както и произведенията на Джеръм Селинджър. Още произведения от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

• Освобождение

  Един разказ, чиято тайна носих в себе си 37 години

  Това е разказ за минало и днешно, за избора да мълчиш или говориш в полза на другите. Все морални категории, които биха били доста скучни, ако основата на текста не беше свързана с една история, която баба ми – Здрава Поптомова Владова – ми довери, когато бях само на 10 години. До ден-днешен не споменавах тази случка за смъртта на прадядо ми отец Тома от село Йовковци. Нито пред семейството си, нито пред приятелите. Вярвах, че най-близките ми сродници я знаят и просто избягват да говорят за това. Оказа се, че съм сгрешила. След като написах текста, провокирана от липсата на „героика“ в нашия „цивилизован“ живот, и го публикувах на блога си, заваляха телефонни обаждания – от родителите и сродниците ми, от приятелите и читателите. Всички бяха потресени, че свръхестественото може да бъде впрегнато в полза на естествения ход на живота. А нашите изобщо не знаеха за моралния подвиг на отец Тома…

  Оказах се единствената, посветена в този случай, и благодаря на времето, че ме е помъдрило, за да осмисля разказаното и да продължавам да говоря…

  Тъй като снощи (18.02.2015 г. – б.р.) отново се докоснахме до колоса Левски, чрез един изключителен спектакъл в Културния институт към Посолството ни в Лондон, се осмелявам да изпратя и този текст. Той само подкрепя истината, че всеки може да бъде герой според аршина си. Стига да поиска да „глътне“ Хаджи Димитър за хатъра на своите...

   

  Здравка Владова-Момчева,

  преподавател по български език и литература в Българското училище към посолството в Лондон

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ОСВОБОЖДЕНИЕ

  .

  

  – На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата (имота), че да я нагоди за пред света.

  Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота…

  – Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?

  В пряката реч на битието забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.

  – А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.

  Нямам почит да изслушам записа докрай. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си, в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!

  – Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор…

  – Папките с напусналите – в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.

  Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка на който, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.

  – Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто… сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.

  – Тук ли си още, Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив. – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай, докато се върна.

  Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица, настоява да го дослушам:

  – По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре й, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат…

  Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината, вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.

  – Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. „Тъй и тъй, отче Тома – рекъл човекът  – ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.„

  Телефонът ми звъни:

  – Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми. – Искаш ли да взема бутилка вино?
  Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:

  – Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. „Попадийо – рекъл – зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай…“. И дума повеке не казал. Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото…

  – И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?

  Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм правнучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното. Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша. Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!

• Пристъпи на откровеност (пиеса)

  „Пристъпи на откровеност“ е пиеса от Пепа Витанова, публикувана в престижното литературно списание „Факел“.  Препубликуваме текста на тази пиеса в нашето издание, в което от неотдавна открихме нова рубрика „Откровения“

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

   

  

  Пeпа Витанова е завършила история в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор във вестниците „Репортер”, “168 часа”,“Сега”, “Демокрация” и в списанията “Тема” и “Клуб М”, главен редактор на “Жената днес”, политически коментатор в телевизионното предаване “Наблюдател” и във в. “24 часа”. Съавтор е на книгата “Америка – дъжд на морското дъно” (1995) и съставител на сборниците „Секс off“ („Изток-Запад”, 2006) и „Проект Смърт” („Сиела”, 2011)

   .

  .

  Пристъпи на откровеност

  .

  Светъл и просторен хол, разделен на вестибюл и стая. В стаята, с изглед към вътрешен двор, засаден с липи и борове – седи мъж, на около 40, в инвалидна количка. Облечен е с дънки, риза и сако. В скута си държи лаптоп.

  Това е Вълчан. Говори по Скайп: Нахвърлям мисли на яйчената хартия. Странно усещане. Ида откри символика – нарича го цикъл „Слово върху плацента”.

  Мъжки глас по Скайп: В София ще те сметнах за луд, но в Америка можеш да направиш и пари – тук умират за щури идеи. Как точно става?

  Вълчан (взема яйце и го обелва): Показвам. Обелваш яйцето и внимателно сваляш тънката ципа. Като изсъхне, става нещо като оризова хартия.

  Мъжът: Някой като теб навремето така е открил оризовата технология. Не се отказвай. Как е Ида?

  Вълчан: Все така. Мъка. Администрацията е доброволна каторга. Сега разбрах защо всички чиновници имат изражение на страдащи от запек.

  Приятелят от Скайп: И нашите тук са като задници с хемороиди. Представяш ли си цял ден да пишеш докладни: „На ваше писмо, наше писмо”. Кажи й да се маха от там. Защо не се върне към журналистиката?

  Вълчан: Свикна с редовната заплата. Журналистиката вече не е това, което помниш. Ако няма някой пречукан, новините ни занимават главно с прогнозата за времето и колко ще изхарчим по празниците. Във вестниците всичко е копи-пейст под различни заглавия. Заглавията ги диктува, който дава парите.

  Звъни се на вратата.

  Вълчан: Тони, трябва да затварям. Пациентката е тук.

  Тони: Готина ли е? Айде, чао.

  Вълчан (прекъсва Схайп): Влизайте. Отворено е.

  Влиза симпатична около 60-годишна жена: Как сте днес, д-р Ноев?

  Вълчан: Прекрасно. Имам мускулна треска. Правих упражненията на Норбеков. Вие как сте, Нора?

  Нора: Непоносимо добре. Този Норбеков не е ли мошеник? Една приятелка изпробва упражненията му за корекция на зрението и сега освен късогледа е и малко кривогледа. Очите и насам, погледа й натам, а краката в обратна посока.

  Вижте по-добре какво ви нося. Нещо за душата: марципанови бонбони от Лидл. Марципанът е здравословен: 80 процента смлени бадеми и само 20 процента захар. (Ляга на дивана)

  Вълчан: Благодаря, Нора. Ще си го изям тайно от жена ми. Нора, днес ми се иска да поговорим за най-важното от живота ви. За онези моменти, които ще минат през съзнанието ви като на филмова лента, когато Дългокосата ви хване за ръката.

  Нора: О, каква оптимистична тема! Подходящо за възрастта ми. Винаги сте пълен с изненади, д-р Ноев. И аз ще ви изненадам: моята филмова лента ще е избрани кадри от понеделниците в Лидл. Колаж от касовите ми бележки от кулинарните седмици на Франция, Италия, Англия, Мексико. Мечтаех да обиколя света, но стигнах само до Лидл.

  Вместо разходка с корабче по Темза, хапвам сирене Чедър пред телевизора. Нямам снимки до фонтана Треви в Рим, залъгвам мечтите на пътешественика с „Лимончино” и тирамису. Вместо парижка сесия във Фейсбук, пускам линк с промоциите на френски сладкиши в Лидл. Това е д-р Ноев – няма да премина през търбуха на Статуята на свободата, но пък се тъпча с фастъчено масло и царевичен чипс от американската кулинарна седмица.

  Вълчан: Може да си направите албум с касовите бележки от Лидл.

  Нора: Не ми се подигравайте. Знаете ли, д-р Ноев, французите са прави, че страстта минава през стомаха. Започнах да очаквам понеделниците с трепет. Подготвям се за срещата с кулинарните продукти на различните държави като за среща с любим – изчитам всичко в Гугъл за историята, местните нрави, вкусове и традиции. И в понеделник, точно в 10 влизам в Лидл със самочувствието и вълнението на професор, командирован в страна, на която е посветил десетилетия книжен труд.

  (Надига се от кушетката.)

  С Владо се запознах в седмицата на средиземноморската кухня. Беше попаднал случайно в Лидл, стоеше пред щанда със зехтин и се взираше в етикетите. Не носеше очилата си за четене, огледа се за помощ и ме видя.

  Вълчан: Какво почувствахте?

  Нора: Желание да помогна.

  Вълчан: Само това?

  Нора: И увереност, че съм си на мястото. Изчезна безтегловността, някак си. Владо е интересен, малко свит, но сладък. Виждаме се всеки четвъртък в Лидл, понеделниците си ги запазих само за себе си. Вчера Владо ми предложи да отидем заедно на екскурзия в Корфу.

  Вълчан: Това е прекрасно! Много се радвам за вас.

  Нора: Вие бил ли сте в Корфу?

  Вълчан: Да.

  Нора: Обичахте ли да пътувате преди?

  Вълчан: И сега обичам.

  Нора: Какво ви се случи всъщност?

  Вълчан: Карах ски, зави ми се свят и едно дърво ме удари. След месец вече бях в инвалидната количка.

  Нора: Ако това е някаква утеха за вас: навън е пълно с хора, които са като инвалиди. Гледаш човек, а божията искра в него я няма. Уж върви, ама не се движи наникъде. Имам един съсед. Чиновник. Не прилича на жив. Сякаш целият е в ботокс. Среща ме миналата неделя на стълбите, облечен в костюм, а жена му тича след него и вика: „Ей, връщай се, не е още понеделник”. Тръгнал на работа. Нищо друго не може да прави, един пирон не може да забие, едно кисело зеле не може да приготви.

  Вълчан: Сигурно работи като началник. Вярвам, че вашият Владо е друг типаж.

  Нора: Мечтаел е да стане психиатър.

  Вълчан: А е?

  Нора: Сега е пенсионер. Бил е дипломат.

  Вълчан: Интересно. Канил ли ви е у дома си?

  Нора: Не. И аз не съм го канила вкъщи.

  Вълчан: Защо?

  Нора: Така го усещам. Не му е дошло времето…Какво ще го правя у дома? Ами ако не си събуе обувките?

  Вълчан: Не мислете за такива дреболии.

  Нора: За мен не са дреболии. (Поглежда часовника.) С вас времето лети.

  Вълчан: Опитайте се да преглътнете безпокойството от обувките на Владо. В Лидл няма ли добри препарати за чистене?

  Нора: Това е идея! Още сега ще купя. (Става бързо и се отправя към вратата.)

  Вълчан: Ще ви очаквам след екскурзията в Корфу. На кафе – от африканската седмица на Лидл, нали ще има такава?

  Нора си тръгва, смеейки се.

  Вълчан се придвижва с количката до бюрото. Пуска музика по лаптопа (португалско фадо). Зачита се. Намръщва се. Нещо си пише. 

  На вратата се чука.

  Вълчан: Кой е?

  Женски глас: Ти си.

  Влиза приятна жена, на около 35. С покупки. Оставя ги на масата.

  Вълчан: Ида! Дойде си по-рано! Да не са те уволнили.

  Ида го целува по бузата. Прегръща го:

  Все още не.

  Вълчан: Как си? Как мина?

  Ида: Гадно.

  Вълчан: Четох в интернет. Пак сагата с шведските помощи. Ти вярваш ли му на твоя началник?

  Ида: Трябва да му вярвам, Вълч.

  Вълчан: Вярваш, че някой му е изпразнил банковата сметка с преведените обезщетения за безработица. За които впрочем той дори не знаел, че му се превеждат! А после пък не знаел, че му се източват. Този направо си е за моята кушетка. Прати ми го.

  Ида: Не ми е смешно. Налей ми нещо за пиене. Днес пак трябваше да слушам монолога му колко прости са журналята и как те са виновни за всичко в държавата. Най-гадното е, че докато говори, гледа към мен, а накрая казва: „Извинявай, Ида”. Който не е разбрал, че съм събирателен образ на журналистите, да го научи. Парламентарната секретарка много се кефи на монолозите за журналята. През цялото време гледа ехидно към мен, накрая се хили в шепа: Хи-хи…

  Вълчан: Трябва да пресечеш това. Кажи му: „Господин министър, да оставим журналистите. Те толкова могат. Нека се фокусираме върху нашата работа. Нека да формулираме една по-смислена версия на Вашата история с шведската социална система. Аз ще Ви помогна да я формулирате, но Вие трябва да ми кажете цялата истина.”

  Ида: Той е забравил цялата истина, Вълч. Твърди, че първо наистина е бил безработен, после – не съвсем безработен. Но не е докосвал преведените обезщетения. Някакъв българин от Стокхолм му е източил сметката. Течало следствие в Швеция в момента и заради тайната на следствието журналята не трябвало да знаят за българина.

  Вълчан: Остави източването на сметката, Ида. По-важното е защо той е позволил да му я напълнят. Защо се е подписвал в Швеция, че е безработен, докато е получавал заплати у нас? И защо, ако е имал нужда от парични помощи, не е теглил нищо от сметката.

  Ида: Това не са помощи, а обезщетения.

  Вълчан: Какво важно уточнение! Ако е помощ, трябва да го ползваш веднага, ако е обезщетение – можеш да си го пазиш за екскурзия до Малдивите.

  Ида: Да сменим темата, а?

  Вълчан: Чух се с Тони днес по Скайп. И там са разбрали за твоя човек. Пита защо не се върнеш към журналистиката?

  Ида: И там е същото, знаеш го. Блато, в което краката потъват и няма мърдане. Общество от инвалиди сме, Вълч. Навън е пълно с инвалиди.

  Вълчан: Но ти още не си, Ида. Затова и фокусираш агресията на другите. Понякога недъгавите се изпълват с омраза към всеки, който не е в инвалидна количка.

  Ида: Какво да правя, Вълч?

  Вълчан: Не бъди прекалено мила. Ако си много мила и вежлива – това действа на повечето хора както червеното на бик. Бъди адекватна на средата – не можеш да бъдеш по-културна от средата, в която си. По-добре да те набедят за конфликтна, отколкото да те мислят за мила.

  Кажи на министъра си: „Позволявам Ви да изпадате в пристъпи на откровеност по адрес на журналистите един път месечно. Ако го правите по-често, ще трябва да ми вдигнете заплатата.”

  Ида: Ами, ако ми я вдигне? (Смее се.)

  Вълчан: Много се размечта. (Придърпва я.) Ела да ти покажа какво направих с остатъка от двете яйца, които днес изяде на закуска.

  Показва й рисунка на дърво върху изсъхнала ципа на яйце.

  Ида: Красиво е! Един ден ще направим изложба: Рисунки и афоризми върху плацентата на яйцето. Колко ли яйца трябва да изядем, за да подготвим изложба?

  Вълчан: Ако всеки ден ядем по 4 яйца, това прави 1460 – годишно. След 10 години ще сме събрали достатъчно материал за малка експозиция. Историята с помощите, извинявай – с обезщетенията на твоя министър, ще бъде забравена и никой няма да ти я припомни на откриването на изложбата. Аз може и да съм проходил дотогава, а ако не съм – ще бъда на възраст, на която и други мои връстници ще са като мен. Всички ще сме на помощи. На обезщетения, извинявай. Трябва да изберем просторна зала, за да побере всички инвалидни колички. С парите от продадените картини ще си купим къщичка в Корфу.

  Ида: И аз често си мисля как се запознахме. Искаш ли да отидем в Корфу сега? Няма нужда да чакаме изложбата.

  Целува го. Придърпва го към спалнята. 

  На другия ден.

  Мъж е легнал на дивана в хола. На колана му виси огромна връзка с ключове. Неспокоен е:

  Вчера гледах репортаж за двама починали от болестта Луда крава. И казах на глас: „Горката крава”. Жена ми ме накара да дойда при вас. Затова съм тук.

  Вълчан: Понякога всички обичаме кравите повече от хората.

  Мъжът: Но аз не само понякога. Винаги съм обичал кравите повече от хората.

  Вълчан: Вероятно има защо.

  Мъжът: …Няма ли да ми зададете въпрос?

  Вълчан: Мисля, че в началото ще ви бъда по-полезен като добър слушател. После ще дойдат и въпросите.

  Мъжът: Но аз не мога така без въпроси. Не съм свикнал да говоря без да ме питат.

  Вълчан: Добре. Само заради една крава ли решихте да дойдете при мен?

  Мъжът: Не само. Вчера едва не убих един колега. След това главният секретар на университета ми даде телефонния ви номер.

  Вълчан: Колегата жив ли е?

  Мъжът: Почти.

  Вълчан: Това не е много добре. Почти – да? Или почти – не?

  Мъжът: По-скоро – да, въпреки че ми се иска да е по-скоро – не.

  Вълчан: Какво точно се случи?

  Мъжът: Началник съм в университета. Имам сестра, която е студентка при мен. Един колега, преподавател в същия факултет, ми завижда, че съм шеф и скъса сестра ми на изпит. Срещнах го в коридора и го хванах за яката на ризата. Той се развика, че съм искал да го удуша. Написа жалба.

  Вълчан: Какво ви безпокои повече – че не овладяхте гнева си или че ще има последствия за вас?

  Мъжът: Че бързо овладях гнева си. (Казва го иронично.) Това говедо си го търсеше. Мерзавец! Нарича ме „ченгето на ректора”.

  Вълчан: Звучи респектиращо.

  Мъжът: Това е част от работата ми. Ректорът често пътува и когато се върне, някой трябва да му каже какво е ставало, докато го няма. На мен той има най-голямо доверие.

  Вълчан: Това носи ли ви удовлетворение?

  Мъжът: Да. На Ректора също. Звъни ми още от летището. И влиза в университета подготвен.

  Вълчан: Сестра ви добра студентка ли е?

  Мъжът: Това няма никаква връзка със случая. И звучи старомодно. Добри студенти днес няма. Има работещи студенти, които не идват на лекции и работещи студенти, които понякога идват на лекции. Сестра ми е неработеща студентка, която не ходи на лекции.

  Вълчан: А какво я прави студентка?

  Мъжът: Тя е протестираща студентка. Участва активно в протести.

  Вълчан: Това прави ли я добра студентка?

  Мъжът: Това я прави полезна студентка. Тя решава изходи от заплетени казуси. Ама вие какво ме разпитвате като някакъв репортер?

  Вълчан: Вие поискахте да задавам въпроси.

  Мъжът: Сега аз ще задавам. Защо сте инвалид? Да не би някой да ви е пребил?

  Вълчан: Не, не съм жертва на колеги.

  Мъжът: И как слизате по стълбите? На последен етаж, в блок без асансьор. Защо не смените жилището си?

  Вълчан: Защото го обичам. Обичам да гледам върховете на липите и боровете. А и заради липсата на асансьор при мен идват само тези, които наистина искат да дойдат.

  Мъжът: Изглежда е истина, че всеки психиатър е като пациентите си. Ку-ку. Затова всеки иска да е психиатър днес – да си се самолекува. От няколко години кандидат студентите са луднали по специалност „Психология”. Няма вече желаещи да стават археолози, нито философи. Да не говорим за физици. Всички искат да са богати и известни. Като Мадлен Алгафари. Но не знаят, че за да станат Мадлен Алгафари, първо трябва да намерят своя Нидал Алгафари. Вие познавате ли Мадлен?

  Вълчан: Не познавам нито Мадлен, нито Нидал, нито Ладин.

  Мъжът: Кой Ладин? Бен Ладен ли?

  Вълчан: Ладин е Нидал, прочетено отзад напред.

  Мъжът: Много смешно. Ами какъв психоаналитик сте, като не ги познавате? Да не сте роднина на нашия главен секретар? Иначе той откъде ще ви знае. В България никой не ходи на психоаналитик просто така. Ползваме приятелите си за тази цел.

  Вълчан: А вие защо не ползвате приятелите?

  Мъжът: Защото нямам приятели. В университета говорим лице в лице само зад гърба си.

  Вълчан: Защо са ви толкова много ключове?

  Мъжът: Това е работата ми. Да отключвам и заключвам аудитории и зали. Отдаваме ги под наем. По формулата: зали-пари-пари прим. Идея на Ректора…(ядосва се) Трябваше да цапна онзи с връзката с ключове. По тъпата глава. Ще къса сестра ми! Кретен!

  Вълчан: Ако е кретен, не си заслужава нервите.

  Мъжът: Прав сте. Ще броя до сто. И ще дишам дълбоко. (Диша дълбоко.)

  Привечер. Ида се е върнала от работа. Вечерят – тя и Вълчан. Телефонът й звъни. Вдига:

  Какво? Преводачката от италиански ли? Добре, добре, г-н Пашов, ще проверя случая. (Затваря, набира номер, никой не отговаря.)

  Към Вълчан: Това е върхът. Преводачката от фирмата, която спечели обществената поръчка, си е поискала пари от италианските инвеститори. Днес бяха в министерството. Видях я, че придърпа визитката на единия от тях, не вървеше да я цапна през ръцете. След срещата звъннала на италианеца и казала, че от фирмата не й плащат редовно. Ако можело той да й даде някое евро за превода… Тя едва говореше италиански, сигурно го е учила, знаеш как…

  Вълчан: Кой ти се обади?

  Ида: Заместник-министърът. Онзи, който коли и беси. Ще използва тази история срещу мен.

  Вълчан: Е, ти какво си виновна.

  Ида: Пиарът по принцип е виновен за всичко. Удобната изтривалка. Тази работа е постановка на заместник-министъра, да знаеш. Не ме харесва тоя човек и това е. Току-виж изкарал, че съм приятелка на преводачката и си делим припечеленото с нея.

  Вълчан: Ставаш параноик.

  Ида: Страх ме е, Вълч. Той е голям мръсник. И министърът се страхува от него.

  Вълчан: Това е смешно – професор да се страхува от бръснар.

  Ида: Бръснарите винаги са били опасни, Вълч. Никога не знаеш какво ти кроят. Нашият бръснар сложи свои хора на всички възлови позиции в министерството. Слухтят и му донасят, като камерите на Биг Брадър са.

  Вълчан: Министърът защо му ги назначава?

  Ида: Защото го притискат. Неговата партия няма кадри. Кадрите й са или пенсионери, или внуци на пенсионерите. А бръснарите всеки ден носят на министъра по десетина сивита – на роднини, протежета, напълниха цял кашон с кандидати за работа. В моята дирекция всички са уши на бръснаря, един само е племенник на министъра, но е наивник и „ушите” го работят както си искат. Само про-форма съм техен шеф, те са моите началници всъщност.

  Вълчан: Гледай на тях като на артефакти. Не им обръщай внимание. Сложи си дебелокожата маска и си мисли за нещо хубаво.

  Ида: Какви артефакти, бе, Вълч. Те ме клепат. Нищо друго не могат да правят – едно изречение пишат с 10 грешки, елементарно прессъобщение не могат да сглобят.

  Вълчан: Махни ги, бе, Ида. Не си назначена на позиция „любезен човек”. Нали след няколко седмици ще трябва да се явят на конкурс. Отрежи ги и си вземи хора, които да ти вършат работа.

  Ида: Няма да ми позволят. Конкурсите в администрацията се правят за хора, които вече са назначени и проверени. Чрез конкурса ги преназначават официално.

  Вълчан: Гадост. Нали има изпит?

  Ида: Въпросите за теста се подготвят от самите протежета, които се явяват на изпита.

  Вълчан: Напусни, Ида. И друг път съм ти го казвал. Тази свинщина не е за теб.

  Ида: Нали уж съм журналист под прикритие. Нали така решихме, Вълч? (Ляга на кушетката.)

  На другия ден. На кушетката лежи момиче, на около 25. Потънало е в своя монолог:

  Учителката ми по математика в първи клас започваше часовете с възглас: „Състезание! Да видим кой ще победи днес!” Всичко днес е състезание. Във физкултурния смисъл на думата: да си пръв означава да изпревариш другия по време. Да му пресечеш пътя. Да го спънеш. Не да покажеш нещо по-добро. Уморих се вече.

  Вълчан: Никой не ви задължава да се състезавате, Саня. Изборът е ваш.

  Саня: Само привидно. Отказът от състезание е изоставане. Изостанеш ли, все едно се самоубиваш.

  Вълчан: Силен израз.

  Саня: Но точен. Някакви наивници се опитват да обърнат нещата, като призовават да го караме на бавни обороти. Но това вече няма как да стане.

  Вълчан: Защо?

  Соня: Защото сме свикнали с темпото. Човек на бързи обороти изглежда по-красив и умен. Ако смениш оборотите, отпадаш от играта на красивите и умните.

  Вълчан: И какво от това?

  Соня: Без играта си никой. Ставаш лесна плячка. Илюзиите, че кризата е шанс да избуи най-доброто в човешката природа се оказаха измама, д-р Ноев. Избуява най-лошото. Кризата е джунгла. Когато на всички стане много трудно, се пробуждат животинските нагони. Американците не го отричат. В рекламите на курсове за самоотбрана в някои щати обясняват на жените, че уменията да се защитават днес са им по-нужни от всякога. Защото икономическата или земна катастрофа ще застраши първо сигурността на децата и слабия пол. По-силните физически ще им вземат онова, което имат. А може и да ги изядат, ако настане глад. Така каза една инструкторка по джудо в предаване по „Нешънъл Джиографик”. А мама смята, че вместо да си губя времето с вас, е по-добре да тренирам бокс.

  Вълчан: А вие, Саня, какво мислите?

  Саня: Мисля, че сте хубав мъж. А боксът може да почака.

  Вълчан: Трябва да си намерите работа.

  Саня: Каква по-точно работа да си намеря? За 700 лева? Мерси. Писна ми от обяви за работа, в които чета: търсим хора, които умеят да работят в екип. В нашите екипи всеки иска да е началник. Работа в екип означава да се скатаваме един друг или да проваляме задружно този, който го бива повече от нас.

  Защо сменяте темата? Казах, че сте хубав мъж. Ухажвам ви, не забелязвате ли? Харесвам ви – затова и идвам на консултациите. И да, говоря много – за да забележите колко съм специална.

  Вълчан: Майка ви може би е права – трябва ви треньор по бокс.

  Саня: Майка ми си намери треньор. Е, не по бокс, ама все тая. Омръзна й бързо. Вие, извинете за нетактичността, вие правите ли секс, можете ли все още?

  Вълчан: Можем, Саня. Все някак можем. По-важното е вие можете ли да обичате?

  Саня: Уцелихте проблема. Не мога да обичам, а вече не мога да правя и секс. Някои смятат, че момичетата винаги могат. Не се иска кой знае какви актьорски данни. Лежиш, помръдваш, изпъшкваш. Но аз вече не мога да се преструвам. Все по-рядко срещам мъже, които ме карат да си представям какво е да са в мен… Либидостатът ми отказва да превключи, независимо от самовнушението и алкохолните стимули. Днес съм като повечето мъже на татковата възраст – предпочитам хубавия филм пред любовната игра.

  Любовта е проблем за всички днес, доктор Ноев. Затова и нашумяха разни романи и филми за любов между тийнейджъри и върколаци. За да изживеем голямата любов, трябва да избягаме от себе си – чрез алкохол, дрога или виртуални трансформации във вампири, вълци и пр. Страхуваме се да кажем „обичам те”, такива каквито сме – обикновени мъже и жени.

  Вие имате жена, нали? Щастлива ли е с вас?

  Вълчан: Бих искал да е. Ще я попитам. И ще ви кажа. Следващия път. Имате ли приятели, Саня?

  Саня: Днес не е време за приятели. Приятелството е бартер. Хората ти дават внимание, подаръци, помощ, само защото разчитат, че ще отвърнеш със същото. Когато няма какво да им дадеш, приятелите се разбягват. Тресе ги суеверен страх, че лошият късмет е заразителен.

  Вълчан: Винаги има някой, който не мисли така, Саня.

  Саня: Отдавна не съм срещала такива хора.

  Вълчан: Тогава ви предстои да ги срещнете. Ако спрете да повтаряте заучени щампи. Щампите са за възрастните, Саня. На вас са ви нужни идеали. Предлагам да спрем дотук днес.

  Саня: Гоните ли ме?

  Вълчан: Не. Но не искам да се застъпите със следващия пациент.

  Саня: Ще чакам с нетърпение следващия час.

  Вълчан: Ще се радвам да ви видя пак, Саня.

  Саня си тръгва. Вълчан взема компютъра в скута си. Гледа липите пред прозореца. Листата им са обагрени в жълто. Звъни по Скайп. Свързва се. Гласът на Тони:

  Ей, къде се изгуби, брат. Какво ново?

  Вълчан: Нищо.

  Тони: Оклюмал ми звучиш. Не ми се връзва с теб. Какво има?

  Вълчан: Една пациентка ме разби. На 25 е, а звучи като на сто. Не е лесно да си връстник на промените. Губи се фокуса, сякаш.

  Тони: Навсякъде се губи фокуса, аз ли да ти го казвам. Единственото спасение е любовта. На 25 не трябва да анализираш обществото, а да бързаш за среща. И не с психиатъра си, извинявай Вълч.

  Вълчан: При теб по-лесно ли се влюбват хората?

  Тони: Американската мечта не прощава никому. Няма много време за влюбване. Трябва да се изкарват пари.

  Вълчан: Ти откога не си се влюбвал, Тони?

  Тони: От Ида, Вълч. Знаеш го.

  Вълчан: Трябва да й го кажеш. Разкажи ми вашата история, Ида я крие от мен.

  Тони: Влюбих се в Ида, още когато я видях за първи път. Беше на 13, запознаха ни общи приятели. Една сутрин излязох на пръсти от къщи, оставих на мама бележка: „Не се притеснявай, отивам на среща.”. Знаех само, че Ида живее в Студентски град. Взех автобус 280. Слязох в центъра на градчето. И започнах да питам всеки срещнат: „Да сте виждали тук да живее едно момиченце с дълги руси коси?” След два часа обикаляне един мъж ми каза: „Мисля, че говорите за Ида от нашия блок.” Представи си, открих я! Носех роза. Исках да я събудя с роза. Звънях дълго на вратата. Докато не ми отвори сънено русо момиче. Ида.

  Вълчан: Ало? Тони?

  Връзката прекъсва.

  Вратата се отваря. Ида. В приповдигнато настроение.

  Привет, привет, привет. Как си? Искаш ли да излезем. Ще смъкнем количката, ще се разходим в парка. Прекрасна есенна вечер е.

  Вълчан: Не днес, моля те. Виж какво ти нарисувах. (Показва й рисунка на алена роза върху яйчена ципа.)

  Ида: Колко е красива! Като японска калиграфия. (Прегръща го.)

  Вълчан: Помниш ли кой ти подари първата роза?

  Ида: Татко. Бях на 3. За рождения ми ден. На моята принцеса – така ме наричаше. Вълч, казвала ли съм ти, че и шефът ми рисува. Непрекъснато. На всеки лист, изпречил се пред погледа му. Това го държи. Така издържа безкрайните срещи и всички времегубци, които се тълпят пред кабинета му.

  Вълчан: Какво рисува?

  Ида: Къщи – на острови, сред причудливи дървета. Вчера за първи път рисуваше самолети.

  Вълчан: Сигурно планира да си купи един с шведските помощи за безработица.

  Ида: Ей, не бъди злобен. Обезщетенията са само 15 хиляди евро.

  Вълчан: Още по-лошо. Кокошкарска история. Поне да се беше изложил за по-уважителна сума. Щеше да мине за играч от класа, а не за дребен мошеник.

  Ида: Той всъщност е добър човек.

  Вълчан: Когато не ти говори срещу журналистите.

  Ида: Не го е правил от седмица. Сега ми разказва за родословното си дърво. Потомък е на рода на Екатерина Велика.

  Вълчан: Моля? Потомък на Екатерина Велика източва шведската социална система! Страхотно заглавие. Влизате в историята – и ти, и той. Какви хора ни управляват само! Има ли нормални в това министерство?

  Ида: Стресът никому не прощава. Но мисля, че казва истината за Екатерина. От това би излязъл интересен пиар – министър, потомък на руската императрица…

  Вълчан: …. който краде от шведската социална система.

  Ида: Не е той проблемът ни, Вълч. Днес е тук, утре го няма.

  Проблемът е в чиновническото съсловие. То оцелява при всички смени, възпроизвежда се, клонира се.

  Вълчан: Какво прави парламентарната секретарка?

  Ида: Валерия? Като всички Валерии иска да бъде навсякъде – парламентарна секретарка, съветник на шефа, пиар. Изглежда самото име Валерия провокира вибрациите на кухата амбиция. Познавам няколко Валерии с подобен синдром.

  Вълчан: Да пием за Валериите на нашия преход. Налей ми чаша каберне.

  Ида: Трябва да кръстим дъщеря си Валерия. Ще стигне далече. Ако имаме дъщеря. Някой ден.

  Вълчан: …Ида, днес говорих с Тони. Ти знаеш, че той още те обича, нали?

  Ида: Днес си странен… Вълч. А ти нали знаеш, че искам да съм само с теб. Винаги съм го искала. Не ти си в тежест. И двамата знаем, че аз съм инвалидът в този дом. Във всички смисли на думата…Да поръчаме пица, искаш ли? Ще я изядем на свещи. (Приближава и го целува дълго.)

  Сутрин. На кушетката седи мъж. На около 75 (може да се играе от същия актьор, който играе „ухото на Ректора”)

  Вълчан: Как си, Сибин? Как е съпругата? Децата?

  Сибин: Синовете ми са все така – шапка на тояга. Лесно им е да се правят на десни, когато баща им е богат. С жена ми нещата не вървят. Скоро празнувахме половин век заедно. Не се получи празник. Пак се фиксира върху онази история. Не трябваше да й признавам за връзката с Дена. Но как можех да предположа какво ще стане? Оттогава минаха 45 години, как можеше да ми хрумне, че жена ми ще бъде обсебена от флирт с изтекла давност. Настрои и синовете срещу мен. Разболя се – в буквалния смисъл на думата. Всичките ни щастливи спомени бяха зачеркнати. Два пъти ходи за месеци в Индия, при духовни учители, които да я научат да прощава. Пръсна десетки хиляди долари и се върна още по-ядосана.

  Вълчан: И това ще мине. Ти ме научи да си казвам така в трудни моменти, помниш ли?

  Сибин: Не и този път. Нямам печеливш ход. Жена ми не иска нито да се разведем, нито да живеем разделени, като поделим и парите ми. Иска да съм пред очите й. Да ми отмъщава.

  А ти, вие с Ида как успявате да сте щастливи?

  Вълчан: Ида е съкровище. Как мислиш, защо тя е с мен?

  Сибин: Ей, ти си лекарят. Не ми задавай глупави въпроси. Ида е с теб, защото инвалидната количка не те промени. И Тони мисли същото. Него Америка го инвалидизира. Като подменен е. Не знам дали се усеща по Скайп.

  Вълчан: Не го усещам подменен. Звучи както обикновено – не е загубил чувство за хумор.

  Сибин: Крие се зад чувството за хумор. Самотен е. На вашата възраст аз никога не бях самотен… (замисля се) Трябва да тръгвам. Жена ми ще звънне в хотела и ако не ме открие, ще се отправи пак към Индия. Ще ме разори тази Индия, помни ми думата. Индия е бизнес, Вълч, един от най-печелившите бизнеси в кризата.

  Вълчан: Остани с нас на вечеря, Ида скоро ще си дойде и много ще ти се зарадва.

  Сибин: Не днес.

  На другия ден. Сутринта. Ида оправя грима си пред огледалото:

  Ти не разбираш. Всичко е овързано. Марето, директорката на „Човешки ресурси” е братовчедка на Маги – началничката на кабинета. Двете са приятелки на главната секретарка Катя, чийто баба Роси оглавява групата на хигиенистките, а шеф на шофьорите е Мони – племенникът на главния съветник на министъра, Ицо.

  Вълчан: Това трябва да го разкажеш на Тони. Да му мине депресията. Сибин каза, че Щатите са му докарали депресия. Ида: Звънни му сега, ако искаш. И без това закъснявам. По-добре Тони да ме види гримирана в началото на деня, отколкото – изцедена и яхнала метлата вечерта.

  Вълчан набира Тони. Гласът на Тони по Скайп:

  Ей, банда, как сте? Ида, като холивудка си.

  Ида: Тони! Приближи се към камерата. Как си?

  Тони: Разпускам с бира в ръка. Ида, няма ли да те командироват насам? От вашето измислено министерство вчера пристигнаха двама с групата на наблюдателите на изборите. К’во ще наблюдават, незнам.

  Ида: Киро и Галя? Тъкмо разказвах на Вълчан за Киро – дава ми да подписвам документи, че няма да разгласявам информация, станала ми известна при провеждането на конкурсите. За да е сигурен, че няма да разкажа как прецаква идеята за честния стар в администрацията.

  Тони: Ида, ти можеш ли да говориш за нещо друго освен за работата си? Вълч, как я издържаш?

  Вълчан: Трудно. Ти ще идваш ли насам?

  Тони: Страх ме е, че ако си дойда, няма да имам сили да се върна. Да съм здравен помощник на високомерни нюйоркчани не е детската ми мечта. Повечето от тях са нетърпими. Имат нужда не от здравен помощник, а от психотерапевт.

  Вълчан: Дай им номера ми.

  Тони: Няма да ги изтърпиш. Нюйоркчаните са особена бленда. Щом попаднат в групата на безработните, се разболяват. Чувството за достойнство не им позволява да вземат социални помощи, при условие, че са здрави и способни да се хванат на някаква работа. Но и не им се хваща на работа, която смятат, че е под нивото им. И си докарват зорлем я диабет, я исхемична болест на сърцето. Това е тяхното алиби.

  Ида: Помниш ли, Тони? Във философската тоалетна на университета върху бидето беше написал „Съзнание”, а върху казанчето с вода „Битие”. Визуално-акустична метафора: битието промива съзнанието…

  Тони: Моето съзнание вече е тотално промито. Сякаш живея в един и същи ден – всеки удивително напомня предишния: Да оправя теча в банята. Да купя олио. Да платя наема.

  Вълчан: Най-лесният начин да се върнеш към себе си е да си представиш, че утре е последният ти ден. Как би искал да премине този ден?

  Ида: Ало?

  Връзката прекъсва. Вълчан и Ида гледат замислено липата пред прозореца:

  Ида: Каква красота! Пропуснахме и тази есен, Вълч. Никъде не пътувахме. Защо?

  Вълчан:Иди при майка си този уикенд, ако искаш.

  Ида: Искам с теб. Не искам никъде без теб. Ще говорим довечера. Закъснявам. Обичам те. (Целува го.)

  Тръгва. Вълчан се приближава до прозореца, прави снимки на дърветата. Звън на вратата. Влиза Нора: 

  Извинете, дойдох без да съм записала час. Ще ми отделите ли няколко минути?

  Вълчан: Случило ли се е нещо, Нора?

  Нора: Нося ви коледни сладки от Лидл.

  Вълчан: Но още е октомври.

  Нора: Хората имат нужда от празничност, д-р Ноев. От нещо, за което да мечтаят. Коледните сладки тази година се появиха още в края на септември. Вече има и коледни украси на витрините на някои магазини. Положението е коледно още от края на лятото. Шоколадовите елени и Дядомразовци надничат по щандовете още от времето на дините и пъпешите. Ще ги махнат чак на 2 февруари, за да наредят великденските зайци. У нас вече непрекъснато е или Коледа, или Великден.

  Откога не сте излизали навън?

  Вълчан: От юли. Не обичам много да излизам навън. В тази стая имам всичко, от което се нуждая.

  Нора: Разбирам ви. И аз не бих излизала, ако не беше Лилд.

  Вълчан: А Корфу? Какво стана с екскурзията до Корфу?

  Нора: Отказах се. Щях да пропусна седмицата на мексиканската кухня в Лидл. Ако знаете какви подправки си взех, с онова лютиво чили…

  Вълчан: И сигурно сте поканили Владо на вечеря?

  Нора: Владо отиде сам в Корфу и оттогава не сме се виждали.

  Вълчан: Нора, днес не сте ми пациентка и ще бъда откровен – и аз на мястото на Владо щях да ви зарежа. Не разбирам това пристрастяване към Лилд. Магазинът няма да ви избяга.

  Нора: Знам, д-р Ноев. И точно затова избирам Лидл. Защото няма да ме изостави. Нямам сили да преживявам повече раздели. Добре съм си така. Стига да не беше този покрив. Пак прокапа. Миналата седмица казах на касиершата в блока, че покривът тече и като обитател на последния етаж моля за ремонт. Познайте какво ми отговори? “Стига си се фиксирала в покрива! Мъж ти трябва на теб, да те оправи!” След два дни позвъних на вратата й: “Госпожо – казах. – Намерих един, много хубаво ме оправи. Но покривът пак тече.”

  Хората са станали много зли, д-р Ноев. Вашият покрив тече ли?

  Вълчан: Всяка пролет. Моят покрив ме изненадва през пролетта.

  Нора: Мога да пропусна седмиците в Лилд само заради някой майстор на покриви. Ако намерите подходящ, свържете ме с него…Има ли сред пациентите ви майстори на покриви?

  Вълчан: Не. Майсторите на покриви са издръжлива материя.

  Нора: Ще тръгвам. Искате ли да ви разходя в парка? Или да ви заведа до Лидл? Ще се справя със стълбите, вярвайте ми.

  Вълчан: Благодаря, Нора. Някой друг път.

  Нора си тръгва. На вратата се разминава със Сибин.

  Вълчан: Днес е ден на неочаквани посетители.

  Сибин: Исках само да ти донеса една книга. Въпросниците на Макс Фриш. Коя беше тази приятна дама?

  Вълчан: Така те искам, Сибин. Наблюдателен и енергичен. Това е Нора, трябваше да ви запозная. Ще си допаднете. Донесъл си точно каквото ми трябва. Въпросниците, с които Макс Фриш ни помага да се сглобим. Давай да ги изпробваме. Настанявай се. Въпросите предполагат кратки и спонтанни отговори. Не мисли дълго, не се опитвай да мислиш кой би бил правилният отговор:

  – Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли ви носталгия или тъкмо тогава не?

  Сибин: Тъкмо тогава не. Носталгията ме поваля най-често, когато си спомням детството.

  – Случвало ли ви се е да останете без никакъв приятел, или тогава просто снижавате изискванията си към приятелството?

  Сибин: Когато усетя, че приятелите ми клонят към плюс-минус един, ставам много толерантен. Обзема ме страх, че ще остана сам.

  – Приятел ли сте на самия себе си?

  Сибин: Не и в случаите, когато снижавам изискванията си към приятелите. Тогава съм лош със себе си.

  – Да предположим, че никога не сте убивали човек: как си обяснявате, че не се е стигнало дотам?

  Сибин: Това вече се казва въпрос! Просто съм извадил късмет.

  – Бихте ли желали да сте на мястото на вашата съпруга?

  Сибин: (мълчи, лицето му става все по-тъжно) Странно, не се бях замислял. Не, не бих искал да съм на нейното място. Нито сега, нито преди. Тя беше домакиня, оставях я често сама с децата. Сега е пак сама – с гнева и обидата.

  – От коя надежда сте се отказали?

  Сибин: Че старостта ще ми се размине.

  – Проявявате ли чувство за хумор, когато сте сам?

  Сибин: Най-вече тогава. Защото не съм ограничен от страха, че някой няма да разбере чувството ми за хумор.

  – Според вас Бог притежава ли чувство за хумор?

  Сибин: Да. Иначе защо би измислил старостта.

  – Страхувате ли се от смъртта и на каква възраст за първи път изпитахте този страх?

  Сибин: Страхувам се само от дългата и болнава старост.

  – Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?

  Сибин: На този въпрос искам ти да ми отговориш. Много е философски за мен.

  Вълчан: Предполагам, че в този момент човек мечтае за срещата с всички любими хора, които е изгубил приживе.

  Телефонът на Вълчан звъни. Гласът на Ида:

  Как си? Днес ще закъснея. Обичам те. (Затваря)

  Сибин: Тръгвам. Поздрави Ида. Ще намина пак в края на седмицата.

  Вълчан остава сам. Придвижва количката до прозореца. Отпуска се уморено. Гледа пред себе си. Скайпът звъни. Не вдига.

  Сутрин. Неделя. Вълчан прави упражнения с гири. Ида е в домашен халат, приготвя кафе.

  Ида: Утре е прегледът при д-р Кьосев. Нали не си забравил? В 9.

  Вълчан: Ида, мислих много. Отказвам се от операцията.

  Ида: Защо?

  Вълчан: Така. Омръзна ми – болките, разочарованията, не искам пак да мина през това. А и някак си свикнах. Приех се такъв. Упражненията с гири ми дават сили, ако нямам крака, поне имам ръце. Тази стая ми е достатъчна. Тук е всичко, от което се нуждая. Количката е моето алиби – тя ме спасява от срещи с досадни хора. Светът навън все по-малко ме привлича след онова, което научавам от пациентите си. И най-вече от теб.

  Ида: Не трябва да те товаря с моите проблеми. Винаги съм била егоист. Вълч, светът навън е нещо много повече от душевните отпадъци, с които те заливаме. Ти никога не би се вкарал в ситуации като моята или на пациентите си. Би живял интересно. Би присъствал в собствения си живот.

  Вълчан: Аз и сега присъствам в живота си. Чувствам се по-свободен от преди, защото не влизам в сметките на другите. Тони ми разказа, че и неговите болни свиквали с количката и губели желание да излизат навън.

  (Ида отива до него и го целува. Придърпва количката към спалнята. Помага му да легне. Прегръщат се нежно. Светлините угасват. След минути лампите светват. Тя е положила глава в скута му.)

  Ида: Помниш ли интервюто, което ни свърза? Влюбих се в теб, когато ми разказа суфистката притча. Мъж почукал на вратата на своята възлюбена. „Кой е?”, попитал глас отвътре. „Аз съм.” „Тук няма достатъчно място за мен и теб”, отговорил гласът. След година мъжът пак почукал. „Кой е?”, чуло се отвътре. „Ти си”, отговорил мъжът. И вратата се отворила.

  Искам да имаме дете.

  Вълчан: А работата ти?

  Ида: И заради нея. Омръзна ми. Имам нужда от антракт. Беше ми казал, че хората се делят на две групи: едните търсят щастие, другите – справедливост. Вторите по презумпция са нещастни. Не искам повече справедливост, искам обикновено щастие.

  Вълчан: Какъв баща ще съм аз?

  Ида: Като Стивън Хокингс – страхотен баща. На две деца поне. Трябва да помислим за имена. Не искам Валерии у дома.

  Вълчан: По-добре да имаме две Иди. Обичам те, Ида. Обичам неделите с теб. (Целува я. Лампите бавно загасват.)

  Сутрин. Вълчан си тананика, докато прави фунийка от яйчена ципа. Телефонът звъни:

  Доктор Ноев, Саня е. Няма да мога да дойда днес при вас.

  Вълчан: Няма проблем, Саня. Всичко наред ли е?

  Саня: Намерих треньор.

  Вълчан: Звучи добре.

  Саня: Да. И аз така мисля. Нали ви бях казвала, че никой не се усмихва навън? Вчера едно непознато момиченце ми се усмихна. Изненадах се. Свикнала съм първо аз да се усмихвам на хората и чак тогава някои от тях ми отговарят с усмивка, а сега стана обратното. Приех го като знак. За ново начало.

  Вълчан: Радвам се за вас, Саня. Обаждайте се понякога.

  Саня: Ще ви пиша по Фейсбук. (Затваря.)

  Вълчан се усмихва. Взема лаптопа. Набира по Скайп.

  Тони: Ей, изгубихме се. Как си, Вълч?

  Вълчан: Като безработен. Намаляват пациентите, Тони.

  Тони: Винаги съм насреща. Ако искаш, ще легна на леглото си и започваме сеанса. Шегата настрана, Вълч, точно от това имам нужда в момента – от професионален съвет.

  Вълчан: Затова са приятелите.

  Тони: Слушай какво ще ти прочета (взема книга):”Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил. В който не се заглушаваш. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име.” Елиас Канети. Изумен съм, Вълч. Той е отговорил на въпроса, който си задавам от години: защо предпочитам да съм тук. Тук съм свободен – никой не ме обича и аз никого не обичам. Винаги съм харесвал хората, които не познавам – те с нищо не са ме разочаровали. А в София почти не останаха такива.

  Вълчан: Сега разбираш защо се чувствам добре в инвалидна количка на последния етаж в сграда без асансьор. Тук няма кръг от хора.

  Тони: Но има някой, който те обича.

  Вълчан: Любовта не винаги е ограничение на свободата. Трябва да се влюбиш, Тони. Но истински. Проблемът ти е, че винаги бъркаш любовта с възхищението.

  Тони: … каза психоаналитикът и написа разписка за 300 долара…

  Вълчан: Това ли са вече тарифите в Ню Йорк?

  Тони: Има и по-високи… Мисля, че съм на път да се влюбя, Вълч. И много ме е страх.

  Вълчан: Нека пък и теб от нещо да те хване страх. Коя е тя?

  Тони: Здравен помощник като мен. Срещнахме се в парка, бяхме извели работодателите си на разходка и се заговорихме. От Войводина е.

  Вълчан: Красива? Умна?

  Тони: Особена. Магнетична. Обича Бергман, като мен.

  Вълчан: Бергман е бил непрекъснато в ерекция, според един от биографите му.

  Тони: Много смешно. Тя се казва Ади. Схващаш? Обратното на Ида.

  Вълчан: Няма нищо случайно, нали знаеш.

  Тони: Руса е. По-висока от мен.

  Вълчан: Ще го преживееш. Това обаче те задължава да станеш богат.

  Тони: Топло! Позна. Откакто се срещаме с Ади започнах да кроя планове за нещо ново, което да ме откарфичи от сегашния статус.

  Вълчан: Значи това е жената.

  Тони: Дано. (чува се телефонен звън при Тони) Вълч, трябва да прекъснем, ще се чуем пак.

  Вълчан се завърта с количката в кръг, и пак, и пак. Смее се. Взема фотоапарата и си прави селфи. После снима дърветата през прозореца. Гледа ги. Смрачава се. Влиза Ида. Затичва се от вратата и го целува. Стоят прегърнати и се гледат с любов. Не говорят. Звучи Вивалди. Лампите изгасват.    

  Ден. Сутрин. Вълчан има пациент. На кушетката лежи мъжът от университета. Ухото на ректора. Той ще остане до края без име.

  Мъжът: Искам да се изповядам. Трябваше да отида в църква, но не вярвам на свещениците. Имат много любопитни очи, като на секретарките в университета. Сигурно са същите клюкари.

  Вълчан: Слушам ви. Психоаналитиците сме като свещениците. Само, че съветваме хората да простят на себе си. Това е лечението.

  Мъжът: Не може човек да прощава на себе си. Кои сме ние, че да прощаваме на себе си? Само онзи горе може да ни прости.

  Вълчан: Впечатлен съм, че изповядвате догмите на православието.

  Мъжът: Нали имаме и Богословски факултет в университета, ходил съм да ги контролирам. Там има един много смешен професор. Овладял до съвършенство изкуството да имитира, че работи. На едно официално събитие свириха химна. Всички стояхме прави и неподвижни. Единствено той започна да върви между хората и да се здрависва с тях. Дотолкова е свикнал да имитира заетост, че дори по време на химна върви.

  Вълчан: Това ли искате да изповядате?

  Мъжът: О, не. Друго. Преди години направих нещо, което сега смятам за лошо. Откраднах пари от сметката на един човек. В Стокхолм. Това беше условието, за да замина на специализация в Швеция.

  Вълчан: За кои години говорите?

  Мъжът: Преди десетина години.

  Вълчан: Нима още поставят условия, за да заминеш на специализация в чужбина?

  Мъжът: Личи, че само тук си стоите. Разбира се, че има условия. Иначе всеки ще иска. При мен задачата беше да се злепостави един професор. Не го харесваха едни хора. Сещате се кои. Той живееше в Стокхолм по онова време, беше безработен и вземаше обезщетения. Но от София му скроиха клопка. Поканиха го да чете няколко лекции, платиха му хонорари, дребни суми, но като ги взе, забрави да ги декларира пред социалните в Стокхолм. Онези, които му скроиха шапката поискаха от мен да източвам сметката, на която му превеждаха помощите. Той беше книжен човек, обичаше да чете. Предложих му абонамент за научни списания, прие с радост и ми даде всичките си данни. И аз го абонирах за толкова списания, че парите в сметката свършиха. Той, мисля, така и не разбра какво стана. Слушате ли ме, д-р Ноев? Лошо ли ви е? (става от леглото) Ето чашата ви с вода.

  Вълчан: Ще се оправя. От кръвното е… Виждали ли сте се с този професор оттогава?

  Мъжът: Той не ме е виждал. Но аз го виждам непрекъснато. Сега е министър. И е принуден да дава обяснения защо е вземал помощи. Тарикатите постигнаха своето. А аз се мразя, но не мога да рискувам, онези ще ме унищожат. Странно е, д-р Ноев, когато не се чувстваш чист отвътре, започваш да мразиш всичко чисто. Искаш всичко да замърсиш.

  Вълчан: Толкова ли са страшни тези, които дърпат конците?

  Мъжът: Дано никога не срещате такива хора. От мен да го знаете: ако интуицията ви казва, че някой е ченге, той със сигурност Е. Животното в нас никога не лъже.

  Вълчан: Имам нужда да остана сам. Извинете ме.

  В хола Ида е сама. Седи пред компютъра. Набира по Скайп.

  Тони: Ида! Къде е Вълч?

  Ида: Навън. Изведе го една от пациентките му. Иска да му покаже Лидл и да напазаруват нещо за Коледа. Тони, аз напуснах работа. Вълчан още не знае. Това е коледният ми подарък за него. За нас.

  Тони: Отдавна трябваше да го направиш.

  Ида: Сега му дойде времето. Намерих доказателство, че министърът ми е невинен и вече мога спокойно да се махна.

  Тони: Отговорна както винаги. Сега ще се ти се отвори нова врата. Имаш ли планове?

  Ида: Не съм мислила още. Ще се опитам да пиша. Ако още мога. Страшно се затъпява от чиновничеството.

  Тони: Важното е, че излезе жива от тази история.

  Ида: Засега. (Смее се.)

  Тони: Не се забърквай повече с политици. Остани малко със себе си. Занимавай се само със себе си и с Вълч.

  Ида: Заниманията със себе си не са за всеки. Можеш да стигнеш до непоносими истини. Ти как си?

  Тони: И аз не издържах на заниманията с мене си. И си намерих момиче. Ади, обратното на теб.

  Ида: Моля?

  Тони: Като прочетеш твоето име отзад-напред се получава нейното.

  Ида: Ха! Много се радвам. Имаш ли снимка?

  Тони: Ето я.

  Ида: Колко е млада. Браво, Тони.

  Тони: И обича рози като теб.

  Ида: Тони, бременна съм.

  Тони: Я, повтори. С това трябваше да започнеш. Вълч сигурно е на седмото небе.

  Ида: Той още не знае. Пазя новината за Бъдни вечер.

  Тони: Той го заслужава, Ида. И двамата го заслужавате. Сега вече ще има повод да си дойда. На кръщенето на детето ви.

  Ида: Ще ви чакаме, Тони. Теб и Ади.

  Тони: Сладникаво някак си става. Но вкусът на щастието трябва да е сладък, нали? Само не забравяй, Ида, че децата уважават майки, които в събота сутрин отиват на фризьор, а не стават в ранни зори да правят палачинки. Искам да кажа: грижи се за себе си. И за Вълч, най-вече за него.

  Ида: Ало? Ало?

  Връзката прекъсва. Ида остава загледана в компютъра, после се обръща към прозореца. По дърветата е навалял сняг.

  На вратата се звъни. 

  Завеса.
• Носталгия

  

  .

  Как леко влизаш, носталгийо, като в дома си!
  Сякаш не знаеш от колко години сме в чуждо…
  Все чакам тук да умреш, ти, напротив – порастваш
  и все ми идваш, когато най-малко си нужна.

  Щом има някакъв празник, от изгрев засядаш,
  а срещу Коледа месец по-рано пристигаш.
  Нито червеното вино те блазни, ни хлябът –
  ти впиваш зъби в сърцето, проточила лиги!

  Режеш до корен и малкото цъфнала радост,
  дето години не може тук свой плод да зърне,
  че да усети душата предишната сладост
  и да залъже глада си духът ми посърнал.

  Тъй си минава животът, и моят, и твоят –
  ти не издъхваш и мен не оставяш да дишам.
  Мятам се в кръг, а си знам, че щом стигна завоя,
  в миг ще забравя за теб и за всичко предишно.

  Бих те убила, носталгийо, с голи юмруци-
  аз, дето даже на мравката път не минавам!
  Ако не беше с очите на моето куче,
  ако не ронеше, кучко, сълзите на мама…

   

  Петя Божилова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Петя Божилова е родена съм през 1959 г. Завършила е френска езикова гимназия в Стара Загора и Френска филология във Великотърновския университет. Допълнително специализира английски в Пловдивския университет. Работила е като учителка. През 2000 г. заминава за Испания, с намерението да спечели набързо пари и да се върне, но си остава емигрант, вече 15 години. Г-жа Божилова смята обаче, че печалбата от емигрантските й тегоби са книгите,  които започна да пише и издава на собствени разноски, живеейки далеч от родината. Издала е досега стихосбирката „Към Испания“, романа „Жега в Мадрид“ (качен в сайта „Читанка“), повестта „Авторът и Автора“. Тематиката на нейното творчество е свързана с емигрантския живот. Още нейни творби могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

• Глухарят

  Разказ от Добри Карабонев*

  .

  

  Когато се спомина старият Найдо, всички у селото се стреснаха и замислиха за Глухаря, сина му. Така му викаха, защото беше глухоням. Някой казваха, че така се родил, други, че като малък се уплашил от нещо. Каквото и да беше, момчето си беше глухонямо. Докато баща му си беше жив, го държеше все около него. Където и да отиваше да работи, водеше и него. Ама той си му беше и от полза. Снагата му бе набита, здрава. Ръцете му – едни едри и яки. Сам влачеше пет-шест метрова греда. Млад беше още, скоро мина трийсетте, но си беше и младолик. Казваха у селото, приличал целият на майка си. Била хубавица. Поболяла се като разбрала, че детето й ще остане нефелно. С Найдо обиколили сума ти доктори. Та и у Софията седели цел месец у болница. Уж имало надежда, ама те, момчето си порасна, майка му си ойде, те сега и баща му. А он още се гуши и мучи като шугав.

  Поживяха двамата без стопанката близо десет годин. Найдо беше дърводелец. Добър майстор. Всичко му идеше отръки. Наемаше се сам да дига къща. Глухаря помагаше, гледаше го в очите и само влачеше – дъски, мертеци, талпи, подпори. С поглед се разбираха с баща му. Вечер често след работа на път за вкъщи двамата се отбиваха до селската кръчма. Найдо присядаше до некоя маса, поръчваше си една ракия и се включваше в бистренето на политиката. През това време Глухаря седеше кротко на ниския дувар отстрани и по навик шареше с очи.

  Една такава вечер Найдо пак бе заседнал на ракийка и приказки, а Глухарят стискаше едно лимонадено шише, приседнал както винаги на напечения през деня от слънцето дувар. Гледаше разсеяно по масите и си кротуваше. Но когато Стойна кръчмарката тръгна да събира чашите, той се размърда на топлия зид и стана неспокоен. Снагата й отдавна привличаше очите му и те шареха жадно по нея. Чудеше се къде да ги задържи. Дали на разлюлялата се буйна гръд или на поразголените бедра, които се белваха на всяка нейна крачка. Синята престилка, която бе облякла, никога не бе закопчана до долу. А когато се обърнеше с гръб и тръгнеше между масите, високият й задник така се люлееше и потрепваше, че на него му ставаше топло-топло, та чак се изпотяваше. Всяка вечер чакаше с нетърпение кога ще излезе иззад стария тезгях и ще разлюлее пищната си гръд срещу него.Чакаше я настръхнал, готов да я изпие с очи. И сега я гледаше захласнат как се върти около масите. Наливаше от едно шише на всички ракия и закачливо се смееше. Дойде и при него, подаде му празна чаша и му наля. Той се опита да каже, че не пие и ръкомахаше с ръце. Но Стойна се присегна и хвана с длан главата му: “Имам рожден ден, искам да пиеш… за мое здраве “- гледаше го в очите и бавно му говореше. Разбра я. Поклати усмихнат глава и отпи голяма глътка. За първи път пиеше алкохол. Задави се и се разкашля. Стойна се засмя и разроши косата му. Смехът й звънтеше над мръкналото село. Глухарят не го чуваше, но го усещаше, по свой си начин. От този ден той всяка вечер нямаше търпение да зърне Стойна. Топлата й длан не спираше да пари бузата му.

  Затова, когато в кръчмата се появи един странен мъж, Глухарят застана нащрек. Другоселец беше, неколцина го беха видели да иде по долнио пат, през малкото мосте на реката, дето делеше двете села. Глухарят го бе забелязал още първата вечер. Не знаеше откъде се появи, а и не можеше да разбере. Но пък на втората вечер още бе видял как Стойна кълчи снага около него и се кикоти. Хич не му хареса това. Ако някой го беше видел, щеше да забележи, че е присвил устни и мачка нервно капата с големите си ръце.

  Оная вечер другоселецът пак беше у кръчмата. Както винаги бе седнал встрани, под сенката на големата круша. Бе поръчал първата си ракия и някаква салата, и кротко си пиеше. Но когато Стойна му донесе следващата ракия, той я придръпна за ръката и нещо й шушна. Смехът й звънна закачливо и тя завъртя високия си задник между масите. Съселяните на Глухаря отдавна беха разбрали накъде иде работата. И докато на тях им бе интересно, то на него му идеше да вие. Не можеше да се помири А и когато по-късно видя как ръката на другоселеца погали разголеното бедро на Стойна, той не издържа, стисна ръцете си до болка и бавно се изниза от кръчмата. Сам не усети как бе стигнал до малкото мосте над реката. Сгуши се в храстите с насълзени от мъка очи.

  Не разбра колко бе преседял в тъмното, а и не знаеше какво да стори, но много го беше заболяло. Когато се надигна да си тръгва към селото, съзря по пътя да иде човек. Фигурата му се клатушкаше в тъмното право към него. Глухарят приклекна, за да не го види, и реши да изчака да мине. Беше мъж, доста пийнал. На мостето се подпре на парапета и зарови в джобовете си. В устата му висеше незапалена цигара. Имаше пълнолуние, та нощта бе ясна и освети лицето му. Глухарят бързо позна мъжа. Беше другоселецът. Нещо се надигна в него и той се разтрепери. Позачака малко, след това се изправи бавно със стиснат в шепата камък. До мъжа я имаше десетина метра, я не, но го уцели право в главата, отзад. Той застина за момент и понечи да се хване за удареното място, но тялото му се отпусна назад и се превъртя през парапета.

  Намериха го на другия ден, чак подир обяд. Беше ранна есен и коритото на реката се бе сбрало. Отстрани имаше каменяк и гнили коренища. Беше се проснал на каменяка. След направеното разследване установиха, че ниският парапет на мостето и количеството алкохол са причина за смъртта му. От тогава минаха няколко месеца. Глухаря всека вечер присядаше у кръчмата, стискаше лимонаденото шише и чакаше Стойна да излезе иззад тезгяха. А когато срещнеше очите й, се усмихваше и свеждаше засрамено глава. Дали бе разбрал, че бе убил човек заради нея… Май никога нямаше да разбере. Тя също.

  *
  Баща му беше здрав, кабаклия мъж, ама на, заболе. Нещо го ядеше отнетре и не му даваше мира. Изпи го пустата болест, залине. Оная заран комшията го намерил паднал до плето у градината наземи и си ушел. Проводиха го в селските гробища. С добро го помнеха, та затуй почти цело село се нареди след катафалката. На гроба, забол нозе до ковчега, Глухарят тъжно приемаше съболезнованията… Хората му стискаха ръцете, потупваха го мълчаливо и отминаваха. А когато до него се изправи Стойна, той потръпна… Наведе глава и сбра яките си длани. Тя се присегна и ги обхвана с нейните. Опита се да срещне очите му, но той бе залупил главата надоле и замрел… Стойна искаше да му каже нещо, но знаеше, че няма да я чуе. Тогава тя повдигна ръка и го докосна, погали го леко по бузата и за миг я задържа. Сълзите му потекоха като две малки ручейчета и намокриха ръката й. Тя бавно я свали и замислено се отдръпна. Когато след няколко крачки се обърна назад, видя мокрите му очи да гледат след нея. Тя се извърна и продължи замислена, стана й мъчно за това осиротяло момче.

  *
  Стойна преди три години живееше у градо. Доде си на село, след като мъжът й се запиля някъде по чужбината. Майка й си беше на възраст, та си доде при нея. Да си я гледа. Така поне казваше тя, ама у селото говореа друго. Била ялова, не можела да прифане. Та май мъжо затуй бегал. Хорски приказки, ама какво е, она си знае. Макар и да бе превалила вече четиридесетте, си беше баш у силата. Едрогърда, изправена, с висок крак и стегната у кръсто… Градските маниери, дет беше прифанала, й идеха отръки. Говореше си джаста-праста и хич не си отбираше думите кога не е на кеф. Малко беха мъжете у село, дет се осмеляваха да й подхвърлят това-онова. Държеше ги на разстояние, за радост на жените им. Ако искаше да се държи с некой мъж малко по така, то тя си го избираше. Но най-интересното беше, че от как дойде Стойна, селото се промени. Като че ли се събуди от зимен сън. И всички говореха за Стойна. А кога се разбра, че се зафанала да отвори запустелата кръчма, селото забръмча като кошер. Мъжете накривиха капи и потриваха ръце, а жените сбраха вежди неодобрително. Но когато след три месеца се отвориха вратите на старата, вече нова кръчма, цялото село се изсипа да я види. Оттогава, вече три години това беше най важното место у село. Та даже и кмето си определяше срещите у кръчмата. Стойна му бе турила на една маса у кьошето едно “РЕЗЕРВЕ” и хората си знаеха. Масата на кмето. А през летото у градината пред кръчмата бе най-убаво. Една стара круша и две ябълки правеха дебела и прохладна сенка.

  Не се оправдаха одумките, че не ще заработи кръчмата. Все си имаше хора. Кой на бира, кой на ракийка, винце или лимонадка, а за по табиетлиите Стойна правеше и скара. Злите езици у село заговориха, че идвали заради нея. Особено мъжете. Примамвала ги с големите си гърди и поглед на градска кокона. Имаше бая нещо верно в това, ама как да го спреш. На щтрек бяха тези жени на по-младите мъже, защото много време мина, а още не се бе зачуло има ли си Стойна некой маж, или не. ”Тая яловица ще ги прикотка като нищо” – одумваха я и не спираха да я дебнат. Тя от своя страна ги усещаше и им чинеше сеир. Знаеше тя кога и как стават тия работи. То, че требеше некой маж да я поомачка от време на време, си беше ясно Некой пат не се траеше, снагата й се заливаше с топли вълни и не й даваше мира. За туй си имаше у кръчмата едно малко стайче, в което криеше от селските погледи нейните мъже в живота. Засега само тя си ги знаеше. Но напоследък се бе замислила, требе й маж, който освен у кревато, да й помага и у животo, а засега у селото таков немаше.

  *
  След погребението на Найдо, Стойна тръгна направо към кръчмата. Чакаше да докарат стока от градо, та требеше да си е там. Докато вървеше към центъра, на няколко пъти се замисли за Глухаря. Все й се привиждаха тъжните му очи. “Вече е пълен сирак – мислеше си тя – дали го осъзнава…“. То това момче си бе станало отдавна голем мъж, ама те, живото му е отредил да страда. Тоя недъг го държеше настрани от хората. Като се чу за смъртта на баща му, в селото започнаха да се питат какво ще стане сега с него. Кметът и той вдигаше рамене… ”Ще мислим заедно “ – викаше той. – Ще му помагаме.” Ама как и с какво, не казваше. Но на Стойна започна да й се върти една идея. И докато да дойде камионът, започна да я обмисля… В кръчмата си требеше помощник. И то мъж. Имаше си хамалогия. Верно, като дойде камионът, местните пияндета помагат. Ама си не е работа да разчита на тях. Реши да вземе Глухаря да й помага. Щеше да й е трудно с приказката, ама… реши се да го пробва.

  Още на другио ден у привечер, като го виде да седи на дувара, намисли да намери сгоден момент и да отиде при него. Час по-късно взе една бира и една чаша и излезна в градината. Седна на масата до дувара и срещна погледа му. Повика го с ръка и му посочи стола до масата. Той послушно дойде и седна. Тя наля малко от бирата в чашата си и бутна бутилката към него.

  – Бог да прости баща ти – заговори му бавно и вдигна чашата. Отля малко наземи и отпи – добър човек беше бай Найдо, затова и целото село го изпрати.

  Глухаря гледаше право у нея, следеше движението на устните й, и така разбираше какво му казва. Отсипа и той малко от бирата и мълчаливо си пийна. Навлажниха се очите му, та приведе леко глава. Стойна се присегна и сложи ръка върху неговата. Изненада го и той вдигна главата. Две сълзи тежко тупнаха на масата пред него.

  – Мъчно ти е, знам – заговори му бавно Стойна – нема как да е друго, тейко ти е това. Но таков е живота, требе да го приемеш, старите си отиват. Иска ни се да не е така, ама не е.

  Стойна помълча малко и като го виде, че се поуспокои, му каза какво е намислила. Не требеше да му повтара. Той всичко разбра що му каза. Личеше по лицето му. Докато му говореше, он само кимаше глава и издаваше по некой звук.

  Само след неколко дена, на съселяните на Глухаря им направи впечатление, че той се завърте постоянно из кръчмата. Отначало мислеха, че помага нещо временно, но след некой ден вече клатеха одобрително глави. Някой даже влезнаха вътре да питат Стойна. Даже и кметът се отби специално един ден, да се увери сам, истина ли е това, дет се говори из село.

  – Браво, Стойне – потупа я по рамото той. – Това момче ще ти е от голяма полза. Мислим, дека тук му е местото. Таман ще поразкараш пиандетата около кръчмата. По цел ден се въртат наоколо и чакат да свършат нещо за по една ракия. Не ти требат.

  *
  Почти месец вече как Глухарят работеше при Стойна в кръчмата. Личеше, че му харесва. Сутрин отваряха в единайсе, но той още в десет беше седнал на дуваро и я чакаше. Каквото му заръчаше, бързаше да го свърши и с поглед питаше за нещо друго. А и работеше чисто, подредено, да му се неначудиш. Изведнъж се виде, че нема толкова работа в кръчмата. А на него му се работеше. От толкова неща я отмени, че тя се усети като шеф. Дори и чашите и чиниите вече ги миеше той. Сам започна една вечер. Докато тя прехвърляше сметките от касата, той се беше размил. Но от бързане се бе намокрил здравата. Като го видя Стойна, се разсмя. Откачи гумената престилка от закачалката и му я сложи. Но докато го завързваше отзад, неволно на няколко пъти опря големите си гърди у гърба му. Отначало не се усети, но като го виде, че бе примрел до мивката и не мърда, се усмихна. И сякаш да се увери, че не се лъже, прокара длани отпред да приглади престилката и опря нарочно гърдите си в него. Видя как цялото му тяло подскочи като ударено от ток, а до слуха й достигна тих и продължителен стон. Тази вечер тя виде мъжа у Глухаря. Запали цигара и докато той миеше с гръб към нея, тя дълго го наблюдава.

  На другия ден вече го гледаше с други очи. Не пропускаше сгоден момент да хване ръката му, да се опре “случайно “ на рамото му или да го потупа одобрително за нещо. Женският инстинкт й подсказваше, че той жадува и чака ласките й. Личеше, че досега не е бил с жена. Вълнуваше се открито. Търсеше и той близостта й. Гледаше да е все около нея, ако може да я докосне, да срещне очите й. Мъжкарят в него нарастваше и не му даваше мира. Странно и възбуждащо бе всичко това и за опитната Стойна. Желанието й да усети у това момче мъжа се не траеше вече. Подир обеда очите й пак минаха по изправеното му младо тяло. Подпряла се на тезгяха, го гледаше издалеко и си мислеше: “Пустио му недъг, само туй му е кусура. Иначе е маж по мерак… ама па що му пречи – навиваше се тя – тия, дето говорат, да не са по-маже от него “ – каза си и въздъхна. Часовникът на стената чукна два след обяд. Тя се изправи бавно и приглади снагата си. Отиде до вратата и завъртя табелата на ”ЗАТВОРЕНО”, след това врътна ключа. Мина покрай Глухаря и го подръпна за ръкава. Той остави празната каса и послушно тръгна след нея.

  *
  Ако малкото стайче в кръчмата можеше да говори, щяхме да разберем как вече от месец време двамата горещо се отдаваха един на друг. Стойна не си спомняше досега да бе милвана, прегръщана и целувана от мъж така. Почти през ден обедната почивка се превръщаше в ненаситен любовен ритуал. А тя не можеше да познае себе си. Бе се отдала на този млад мъж тялом и духом. И ако преди един месец тя го поведе към стайчето, то сега той я водеше за ръка.

  Нямаше как да остане скрито-покрито това, което ставаше между тях. В село се зашушука, агенцията се раздвижи и Стойна отново оглави водещите новини.

  – А ма, Стойно, свършия ли мъжете у село, та се зафана с Глухаря – изцепи се веднъж Бончовица, застанала отпреде й.

  – Епа, като те гледам как си залинела, требе да са свършили – подхвърли й Стойна и я остави да гледа след нея с отворени уста.

  Но Бончовица не знаеше, че само след месец щеше да зине като за световно. И не само тя. Селото пак щеше да забръмчи като кошер и Стойна отново щеше да влезе в топ новините. Защото това, което й каза докторът в града, не изненада само нея.

  – Докторе… да не бъркаш нещо – търсеше думи от изненада Стойна в лекарския кабинет.

  Хич не бъркаше докторът. Стойна беше забременяла. След близо четиридесет години и куп мъже в живота, това си беше чудо. Даже и не се замисли, когато от припърженото олио започна да й се гади, а коремът й се бунтуваше и не приемаше някои храни. Почти седмица и нещо упорства и пиеше разни хапове. Но накрая не издържа и хвана реиса за града.

  Когато се върна у село, отиде направо у черквата. Попа като я виде застанала на колене със свещ в ръка, се прекръсти. Досега не бе я виждал в божия храм.

  *

  Откакто се разбра, че Глухарят ще става баща, у селото лека-полека започнаха да си го наричат по име. Изведнъж той стана един от тях. Незабележимият досега Илийчо Найдин сякаш изникна отземи. Поздравяваха го и дори ръка му подаваха. Отначало това го изненада, а новото отношение към него малко го насмете. Но постепенно свикна и дори започна сам да поздравява. Кимаше с глава, усмихваше се. Промени се. Хората го гледаха и цъкаха с език: ”Бре, тая Стойна каква добрина стори на това момче…” – Не спираха да клатят учудени главите си и го поздравяваха с усмивка.

  А Стойна едрееше сякаш с часове. Коремът й упорито се напъваше да изскочи пред големите й гърди. В селото зевзеците започнаха да правят залагания. За момче, за момиче, или близнаци. Тя по цял ден ги слушаше у кръчмата и й беше весело и забавно. Жените от селската агенция я наобикаляха често, нетърпеливи да научат нещо от нея. Но тя се бе зарекла, докато не се роди детето, да не говори за него. Упоритата Бончовица обаче не я свърташе и току се гледаше да я пресрещне и заговори. Белким се изпусне нещо. Една вечер пак беа застанали трите. Бончовица, магазинерката и попадията, и търпеливо я изчакваха да мине покрай тях.

  – Здравейте жени, не сте ли окъснили – реши да ги поздрави и каже нещо Стойна.

  – Епа, думаме си тука – започна Бончовица – това, онова, па и за тебе се сетийме. Нали сите сега у село чекаме да се роди най-убавото бебе.

  Бончовица бе скръстила ръце и дяволито се усмихваше. Магазинерката поздрави и се зафана да оправя забрадката си, а попадията й се усмихна и смутолеви: ” Така е, Стойне, така…”.

  – Ама, Стойне – продължи Бончовица все така хитровато – що ти каза докторо у градо… Оно това твое чудо требе да си има некакво обяснение.

  – Епа що – усмихна се Стойна и изтърси – Рече, че въпросо бил у размера.

  – Каков размер ма? – застина Бончовица от неочаквания отговор.

  – Еми каков… таков… Каза, че размерът имал значение – подхвърли пак Стойна.

  – Верно ли, ма Стойне – изпусна се магазинерката и побърза да сложи ръка на устата си.

  – Епа… щом рече доктора… требе да е верно – направи се на замислена и сериозна Стойна, а отвътре я напуши смях. Попадийката и магазинерката беха зяпнали срещу й. Побърза да си тръгне… – Айде со здраве.

  Когато отмина малко, се обърна леко назад и ги виде скупчени и трите оживено да си говорят. “Селото вече има новина и новинарският екип трескаво я редактира” – каза си Стойна. Стана й весело, забърза да се отдалечи, че да не вземе да се разсмее на глас.

  *

  Рано на пролет Стойна роди едно хубаво момченце. Бе одрало кожата на Илийчо. Цялото село се зарадва. И нямаше как да не го стори, след като това събитие бе така чакано. Едвам изчакаха мама Стойна да се съвземе след раждането и да отвори кръчмата. А когато това стана, настъпи голяма веселба. Стойна си бе обещала да изпече три агнета пред кръчмата и пиене кой колко може да носи. Селският оркестър сам се инсталира отпред и стана чуден празник. Застанал до Стойна, кметът гледаше извилото се голямо хоро и заглаждаше доволно мустак.

  – Стойне, отдавна у село не е имало такава веселба – каза той, клатейки глава. – Май че у моьо мандат това ше си остане най–големото събитие.

  – Епа още не ти е свършил мандато – рече му Стойна – що бързаш, нищо се не знае.

  – Знае се, Стойно-о-о…, знае се. Гладна мечка хоро не играе – каза кметът и сложи ръка на рамото й – ами дай да те направим един кмет, та белким живне и нашто село.

  – Не се майтапи, кмете, да не вземем да се замислим – почти на сериозно му каза Стойна.

  Двамата се засмяха и тя го хвана под ръка. Все още и беше трудно ходенето. А така й се играеше хоро. Особено като знаеше,че това е за нейната рожба. Вървеше до кмета и си мислеше: “Да ми е жив и здрав. На всеки рожден ден ще има музика и хоро.” Каза си и погледна към количката, която бе на видно място отпред, огрята от оскъдното пролетно слънце.

  Преваляваше следобед. На селския площад продължаваха да се черпят за бебето на Стойна. Времето все още беше хубаво и топло. Селската музика не спираше да думка. Гълчавата бе голяма. Макар и не толкова дълго, както преди, хорото пак се виеше. Деца се гонеха, разнасяйки шишета безалкохолно. Илийчо правеше усилия да събере разхвърляните бутилки по тревата, пълнеше касите и ги внасяше вътре. Когато внесе поредната каса с празни бутилки в склада, едно момиченце дотича при него и му показа, че бебето плаче. Той се усмихна, погали момиченцето по дългата косица и забърза към количката. Наведе се и вдигна своя син. Прегърна го и направи опит да го успокои. Гледаше личицето му, а детският плач напираше в ушите му. Беше му странно. Стори му се нещо нередно, неестествено. Потърси с очи Стойна и я видя в края на градината с кмета, попа и още няколко хора. Вдигна ръка да я повика, но тя беше с гръб към него. Детето продължаваше да плаче и да пълни ушите му със странния си шум. Той отново погледна към Стойна и бавно раздвижи устни. В главата му бучеше плачът на детето, примесен с името на майка му. Той постепенно отдели името и започна бавно да си го повтаря, докато не го чу в ушите си. Загледан в далечния гръб на Стойна, усети някаква тежест в гърдите. Наведе глава към сина си, след това отново потърси с очи Стойна. От устата му се чу някакъв звук, отначало тих, после малко по-силен, след това затихна, успокои се за момент и изведнъж от гърдите му излетя като снаряд силен вик. Беше стряскащ, гръмогласен…. Отначало се чу продължителното и нарастващо по сила с-с-с-с-с-с-с…С-С-С-С…, докато изригна и отекна в една единствена дума…. СТОЙНО-О-О-О-О-О-О-О…

  Сякаш гръм удари на селския площад. Музикантите спряха да свирят, а хората стреснато се обърнаха към него. Прегърнал своя син , той гледаше към майка му и вече по-тихо повтаряше: Стойно… Стойно… Стойно… Искаше да каже още нещо, но пустите думи не излизаха от устата му. Гълчавата допреди малко бе замряла. Стана толкова тихо, че се чуваха само прелитащите врабци над главите на хората. Всички погледи бяха към него. Той пък сякаш не виждаше никого, освен Стойна. Прегърнал с две ръце сина си, бе устремил цялото си тяло към нея и с широко отворени очи продължаваше тихо да я вика: Стойно… Стойно…. Сложила ръка на устата си, Стойна се бе извърнала към него, а от очите й бликаха едри сълзи. Те мокреха лицето й и се стичаха в наедрялата й пазва. Занемяла, тя бавно тръгна към него. Протегна ръце, взе рожбата си и отпусна глава на рамото му. Той я погали по косите, след това изправи бавно главата й и започна нежно да забърсва сълзите от измокреното й лице. Сякаш селският площад бе опустял, чуваше се само лекият ветрец, минаващ през старата круша, и шепотът на Илийчо.

  Стойно.. Стойно… – шепнеше той, вече усмихнат, и продължаваше да гали мило лицето й. Мушнал малката главица в пазвата на мама, бебокът цокаше с устни и търсеше млякото си. Вгледали се в него, двамата се прегърнаха усмихнати и тръгнаха към кръчмата.

  Застанали един до друг, кметът и попът гледаха мълчаливо след тях….

  – Кмете, да знаеш, това село е от Бога благословено – наруши мълчанието селският поп и за кой ли път се прекръсти днес.

  – Попе, много ми се иска да ти вярвам – почеса се по оголялото теме кметът – ама щом ти го рече, така да е.

  – Така е, кмете, така е… – отсече попът – у секо село чудо не става.

  “Прав е попът – мислеше си кметът – кой се е надявал Глухарят да проговори някога? Де да бе жив старият Найдо, да го види и му се порадва.”

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Разказът е написан в Чикаго през 2011 г.

• Девойко, мари хубава

  Разказ от Сашко Александров

  .

  Някои хора с присъствието си
  оставят ярка диря в нашия живот
  така, че дори когато ги няма,
  спомените за тях живеят
  някакъв свой живот,
  който дори и да искаме
  не можем да променим.

  .

  Нашият край е беден, може би най-бедният в България. Моето родно село Паволче не прави изключение, макар че напоследък няколко мафиотски тузове изкупиха евтино парцели и вдигнаха приказни дворци. През 60-те години обаче селото ни беше малка планинска махала от четиридесетина схлупени къщя, накацали по каменист хълм в подножието на дивите отвесни скали на връх Околчица. То бе населено с отрудени хорица без поминък и препитание. Една трета от тях ровеха каменистата и бедна земя под селото и садяха боб и картофи. Другата част пък развъждаха кози, които с хлопките си по цял ден огласяха района. Имаше и двама пастири, които в ранни зори повеждаха пъстрите кози стада нагоре към Йолковица и Патлейна. Те минаваха по разкаляните улички и подвиквайки подсещаха стопаните да изведат своята стока за паша.

  През 63-та година ме бяха съкратили от врачанското автостопанство и, чудейки се какво да правя, реших да се върна на село. Дойде ми на ум да събирам козето мляко из селото и със старата магарешка каручка на баща ми да го карам на пазара във Враца. Не беше много доходна тая работа, но поне имаше пари за хляб, захар и сол. След няколко такива слизания до града булката ме подсети да разширя асортимента с пресни яйца. Тя минаваше по съседките, купуваше евтинко яйца, а аз ги продавах заедно с козето мляко. Гражданите много обичаха пресни яйца и стоката ми се свършваше за няма час. При първото прекарване на яйцата обаче голяма част от тях се изпочупиха поради неопитността ми в транспортирането, но това е друга тема за разговор.

  Сега искам да разкажа за Кара Кольо – оня, родопчанина, който с гайдата си и необикновения си поминък внесе промяна в ежедневието на съселяните ми. Интересно нещо! Някои хора с действията си успяват да оставят ярка диря в живота ни, а когато вече ги няма, за тях винаги се разправят истории с повод и без повод. Такъв беше споменът ми за тоя корав родопски българин.

  Зимата на същата тая 63-та година се случи снежна и мразовита. Някъде след Ивановден, привечер, се връщах с каручката от Враца. По пътя ме застигна снежна буря. Едва вървях през големите преспи. Магарето спираше, ревеше уплашено и не искаше да продължи. Криво-ляво стигнах първите къщи на селото и реших да се отбия в малката кръчмичка на дядо Петко, за да се постопля с една юска греяно вино и да се поразговоря със съселяни. Влязох. Вътре почти нямаше посетители. Двама възрастни мъже бяха седнали край масата до камината, бяха запалили цигари и тихо си говореха нещо. Познавахме се и аз без колебание седнах до тях. Дядо Петко донесе виното заедно с една чиния препечена сланина.

  Тъкмо си казахме първите думи, когато чух пред входа на кръчмето да подрънкват меко медени звънчета. Вратата се отвори и заедно с вихрушката от сняг влезе едър, набит човек, наметнат със сив козяв ямурлук, под който се забелязваше голяма везана торба. Той се огледа. Отметна качулката, изпръхтя шумно и помоли да седне до нас. Направихме му място.

  Нямаше вид на местен човек. Лицето му, възмургаво и небръснато, се украсяваше от дълги мустаци с увиснали краища. Очите му бяха едри, кафяви, с една огнена искрица в погледа. Усмихна се и два реда бели зъби блеснаха весело и кротко, сякаш току-що беше разказал смешен виц. Той подаде ръка за запознанство и всички я стиснахме с приятелско чувство.

  – Кара Кольо ме викат. Не съм от вашия край. Ида чак от Родопа планина. Сам чиляк съм и стана трудно да се живее там. Имах къшла в Аврамови колиби, на десетина километра на изток от Якоруда. Жената умря от зла болест. Не можа да ми роди деца. Аз се повъртях, пък си рекох: „На север има повече хляб и повече чиляци. Тръгвай, Кольо, докато още имаш сили да вървиш“. Много турчоля се навъдиха по нашите места. Ломотят и нищо не им се разбира, а ако им се опреш, ти вадят нож и те колят. Стига толкоз!

  – Какъв занаят имаш, бе Кольо?

  – Не съм земеделец, не садя тютюн. Обичам си впрегатните животни, а и те ме разбират лесно. Имам слабост към магаретата. Като минах през врачанския пазар спазарих три. Хей ги вързани отвън. Такава стока мисля да гледам. Не искат много паша, нямат претенции за удобства, а бе малко дивичко е това животно. Видях, че до кръчмата има сайвант, та ще помоля дядо Петко да ги прибере на сушина, че навън е зла зима. Дали има стая да се преспи, а?

  – Има къде, момче, за теб ще се намери – обади се кръчмарят. Той излезе и прибра магаретата на завет в сайванта.

  – Мисля си, ще се намери ли във ваше село някой да продава къшла за гледане на стока, горе в планината?

  – Моята е запусната – казах без колебание. – Откакто умря баща ми, рядко стъпвам там. В Царево ливаде се намира, навръх планината. Утре ще те заведа да я видиш. Не ти искам пари. Устройвай се и гледай стоката си спокойно.

  Той ме погледна топло с благодарност.

  – Утре ще мина по-късничко, че е зима и е тъмно, а ти си почини и се наспи добре.

  Станах и си тръгнах, че трябваше да свърша и своята работа, а и булката щеше да се тревожи.
  На сутринта облякох стария ямурлук, взех дългата козарска гега и тръгнах за кръчмата. Кара Кольо ме чакаше. Дядо Петко му бе сипал да закуси една паница пържен боб и той внимателно я отопваше с последните залъци хляб. Минахме през бакалията, за да купи най-нужното за живот в планината, и хванахме Крушовския дол за нагоре. Вървеше се трудно. Преспите бяха дълбоки до кръста. Пъртина нямаше. Чудех се на тоя човек, пък и на себе си. Къде ли бяхме тръгнали в това лошо време? Е, бях му обещал…

  – Кольо, искам да те предупредя, че балканът ни е пълен с вълци. Като застудее и идват чак от Берковско. Понякога слизат и тук, в селото. Пастирите не изкарват стадата и всичко живо се крие до огъня.

  – Няма страшно, свикнал съм и на по-лоши условия. От вълци не се боя. Срещал съм се с тях по Раковица и Станков балкан многократно. Я виж тук! – каза той и отметна ямурлука. В ръката му блесна къса пушка с отрязана цев. – Имам и дълъг нож, но не ми се е налагало да го ползвам. Хайде, хубавице! – подвикна той на гиздаво украсената магарица.

  – Как мислиш да въдиш и да гледаш тая твоя стока? – запитах го любопитно.

  – Тя не иска много гледане. Дори не търпи много да я връзваш. Важното е да се направи стадото, а после е лесно. Ходят си заедно, пасат заедно и от вълци не ги е страх. Вълците не харесват миризмата им, а ако се приближат, ги посрещат с ритници и реване, та няма проблем. Трудно се събират и хващат обаче, защото бързо подивяват. Но си има чалъм и в това.

  – Какъв чалъм? – попитах заинтересовано.

  – Ние в нашия край им пеем една песен и те си идват сами.

  – Песен?

  – Да, чуй…

  Кара Кольо бръкна в дълбоката везана торба, извади една сгъната гайда, наду я и като се окашля, запя със силен мелодичен глас: „Девойко, мари хубава… девойко…“. Песента се понесе към скалите, огласи дефилето и потъна в заснежената букова гора. Животните зад нас зареваха на три гласа, сякаш някой ги бе подканял. Ревяха на всеки куплет и всяка извивка на мелодията. Беше истинско чудо. Родопчанинът бе омаял с песента си тези полудиви създания, бе сгрял душите им с хубавата си родопска песен.

  – Чалъмът не е само в песента, Георги – погледна ме той. Има си още нещо. В планината няма сол. Аз им я нося и когато я слагам да я ближат, им свиря с гайдата и пея. Достатъчно е да ме чуят и веднага идват. Знаят, че ще има сол – усмихна се той, сгъна гайдата и я пъхна обратно в торбата.

  Заведох родопчанина на къшлата. Насякохме дърва, почистихме, запалихме огън. Той разтовари магаретата с торбите покупки, поседяхме малко на по глътка ракия и си тръгнах.

  – Аз ще слизам през ден в селото. Запомних пътя. Ще търся да купя още стока, пари имам. Ще се виждаме, приятелю. И не се бой за мен, планинец съм и съм свикнал с тоя живот – каза ми усмихнат на изпроводяк.

  Стиснахме си ръце и се прибрах в селото. Мислех за него обаче. В люта зима да живее сам в планината сред вълци си е голяма смелост. Наистина трябва да е много корав тоя човек, за да го върши.

  През следващите дни се виждахме многократно. Беше ходил до Челопек, после се спуснал и до мездренските села оттатък Искър. Когато го съглеждах, винаги водеше след себе си по няколко магарета. Разбрах за какво му са. В петъците повеждаше един магарешки керван за животинския пазар във Враца. Удивително бе, че стоката му вървеше на поразия. Купуваха я предимно селяни от врачанските села. Връщаше се с китно украсената магаричка, натоварена с храна и най-нужния инвентар за живот.

  Някъде след Великден се видяхме в кръчмата на дядо Петко. Зарадва ми се, нали му бях помогнал да „хвърли корен“ в нашето село.

  – Георги – каза замислено – не се живее сам, братко. Ще заскитам една седмица към Неврокопско да си търся жена. Няма начин. Ще ми се залепят устата от мълчание. Животните горе си се гледат сами. Щом оцеляха през зимата, значи няма страшно. Никой не може да ги окраде, защото не може да ги хване. Не са вързани и си скиторят на воля.

  И така, Кара Кольо изчезна от село не за една седмица, а за цял месец. Една вечер се прибра, влезе в кръчмето на дядо Петко и навалицата вътре притихна. Всички знаеха къде е бил. След него пристъпяше една дребна женица, облечена с шарена носия. Беше мълчалива и кривогледа с едното око. Когато продумваше, се чуваше тих звънък гласец, който галеше ухото. Вероятно Кольо я беше избрал не по хубост, а по глас.

  – Македонка е моята булка. Калина й е името, а да знаете какви песни може да пее, да слушаш и да не се наслушаш. Я, булка, я да попеем на тия мои приятели да те чуят.

  Женицата се огледа стъписано и срамежливо. Хвана се за ръкава на мъжа си и не смееше да повдигне глава. Между другото родопчанинът извади гайдата, наду я и запя с кръшен глас познатата ми песен: „Девойко, мари хубава…“. В един миг дребната жена се отпусна, отвори уста и песента зазвуча на два гласа. Беше прекрасно. Песента омайваше слуха. Хората слушаха онемели и не смееха да мръднат. Чудно красива е тая песен, повярвайте ми, но още по-чудно хубаво пееха изпълнителите – Кольо и Калина. С тая песен съм запомнил тоя човек и колчем я чуя по радиото, все за него се сещам.

  Какво стана по-нататък, ще попитате? Стана нещо, което никой не бе предполагал, че ще стане…

  Зимата на 65-та се оказа по-студена и люта от тази на 63-та. Кольо и жена му живееха в планината в моята къшла. Една сутрин в горния край на селото, там, където започваше Крушовския дол, се разлаяха кучетата. Бях напълнил гюмовете с мляко и се канех да слизам към Враца. Така и не ми бе съдено да го направя. В януарска виделина съзрях малък впряг. Отпред вървеше Кара Кольо, а след него украсената магаричка теглеше едно набързо сковано двукрако скеле. В него лежеше нещо увито в нова черга. Кольо куцаше с единия крак и се подпираше на одялана тояга. След себе си оставяше ярко червена кървава диря. Наближи ме, спря, хвана се за главата и зарида тежко.

  – Георги, отиде си малката ми Калина… Вълци я оръфаха… Не можах да я увардя, Георги… Ох, Боже-е-е… защо все с мен се случва това?

  Прихванах го за рамене и го въведох у дома. Булката се разтича, повика комшийки и пренесоха жена му вътре.

  Нещо се късаше в душата ми като гледах тоя човек. После… стана така, както става с всеки добър християнин. Поп Райко опя жената в новата черква и цялото село се изреди на погребението. Отиде си едно македонско цвете, тръгнало да търси щастие с мъжка сила до себе си.

  Кара Кольо продаде част от стоката си, а другата натири по гори и долища. На сбогуване се събрахме в старата кръчма на дядо Петко. Тоя път тя бе препълнена. Всички бяха насядали край масите. Стоеше прав само родопчанинът. Стоеше, надуваше гайдата и пееше със силен ясен глас: „Девойко, мари хубава“. По брадясалите му бузи се стичаха едри бистри сълзи.

  С тая песен се и разделихме. Повече нищо не чух за тоя човек. Дали беше отишъл по родния си край? Едва ли… По-скоро бе хванал за Неврокопско, там, дето бе открил Калина. Беше ли срещнал друга сладкогласа македонка? Само Бог знае това…

  Оттогава вече не стъпих в бащината си къшла. Вероятно се е разрушила от времето и дъждовете. Дълго време селските пастири, като минаваха от там, срещаха подивяло стадо магарета. Щом видеха хора, животните побягваха шеметно и се изгубваха в буковите гори. Не позволяваха никой да ги приближи. Бяха се развъдили и скитореха чак към пасищата на Патлейна.

  Чудно нещо, пастирите говореха със страх за онова място. Ако ги питаш защо, ще кажат, кръстейки се, че от време на време чували да звучи родопска гайда. Извивала тъжно, за миг замлъквала и пак започвала. Заедно с нея чували и звучния глас на Кара Кольо, да пее все оная хубава родопска песен: „Девойко, мари хубава“. Сякаш родопчанинът отново бродел по нашите места, бродел и опявал погубената си македонка.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Сашко Александров (с литературен псевдоним Алекс Болдин) е роден и живее в гр. Враца. През 1971 г. завършва електроинженерство във ВМЕИ – София, сега Технически университет. В средата на 80-те започва работа в предприятия на българската електроника. Работи като конструктор и технолог до началото на 90-те години, когато сътресенията в държавата засягат с пълна сила и него. Принуден е да работи само „за хляба“ като ел. монтажник, инсталатор, електротехник, пълнач на бутилки в алкохолен цех, техник-поддръжка в техникум, поддръжка на компютри и офис техника и др. В началото на 2000 г. след стаж в софийска компютърна фирма се ориентира към съвременната IT техника и технология. По това време започват и първите му литературните му опити. Първите му разкази са със социална насоченост, в тях той описва собствената си житейска съдба и болка. Започва да публикува в сайтовете „Буквите“, „Хулите“, „Щъркел“, „Откровения“, „Книги-нюз“ и др.
  През 2002 г. Александров създава сайта си „Български разкази“, който му донася популярност и връзки с литературни автори. Сайтът му е спиран многократно от хакери, но с голямо усилие и постоянство успява да го възстанови. През 2005 г. създава и сегашния литературен сайт „Разказите“, който възниква паралелно със сайта на Георги Колев „Откровения“. Александров създава и сайта „Пътища към здравето“. От 2002 до 2014 г. той успява да събере 11 сборника с разкази, някои от които са издадени и като книги, но с ограничен тираж, от издателство Арт клуб „Херос“ – Стара Загора. По-известните са: „Мечтата на Моцарт“, „Слънчогледи“, „В тишината на есенната мъгла“, „Океан от щастие“, „Влак по терлици“. Повечето му сборници се продават в електронен вариант(ePub) от издателство „БГ книга“ – София и могат да се намерят на сайтовете на „Хеликон“, Мтел и др. Разкази на Сашко Александров (Алекс Болдин) са били публикувани неведнъж и в нашето издание.
  

• Изгубеното поколение

  THE LOST GENERATION

  Jonathan Reed / Джонатан Рид

   

  Аз съм част от изгубено поколение
  И отказвам да вярвам, че
  Аз мога да променя този свят.
  Аз разбирам – това ви шокира, но
  «Щастието вече е вътре в теб» –
  – Това е лъжа, защото всъщност
  Само парите ще ме направят щастлив.
  И когато стана на тридесет, ще кажа на сина си, че
  Той не е най-важното нещо в живота ми.
  Шефът ми ще знае, че
  Това са моите принципи:
  Работата
  Е по-важна за мен от
  Родата
  Послушайте:
  От незапомнени времена
  Хората пазят родовете си
  Но сега
  Обществото никога вече няма да е същото
  Експерти ми казват, че
  След тридесет години ще празнувам годишнина от развода си
  Аз не вярвам, че
  Ще живея в страна, която сам ще създам.
  В бъдещето
  Погубването на природата ще стане норма.
  Никой не вярва, че
  Ние ще успеем да опазим нашата прекрасна планета.
  И разбира се
  Моето поколение вече е изгубено.
  Глупаво е да твърдим, че
  Има надежда.

  А сега го прочетeте отдолу нагоре…

  Превод: Райна Манджукова

  

   

  THE LOST GENERATION / THERE IS HOPE

  Jonathan Reed

  I am part of a lost generation.
  And I refuse to believe that
  I can change the world.
  I realize this may be a shock, but
  „Happiness comes from within“
  Is a lie, and
  „Money will make me happy“
  So in thirty years, I will tell my children
  They are not the most important thing in my life.
  My employer will know that
  I have my priorities straight because
  Work
  Is more important than
  Family
  I tell you this:
  Once upon a time
  Families stayed together
  But this will not be true in my era.
  This is a quick fix society
  Experts tell me
  Thirty years from now, I will be celebrating the tenth anniversary of my divorce.
  I do not concede that
  I will live in a country of my own making.
  In the future,
  Environmental destruction will be the norm.
  No longer can it be said that
  My peers and I care about this Earth.
  It will be evident that
  My generation is apathetic and lethargic.
  It is foolish to presume that
  There is hope.

   

• 1959-та

  

   

  Аз помня стария локомотив.

  Издишащ облаците пара

  Опушен, мазен, но красив.

  Спираше на старата ни гара.

   

  От влака слизаха мъже, жени.

  Стиснали в ръце торбички мазни.

  И рамене приведени. Какво ли им тежи?

  А погледите уморени, празни…

   

  Посрещахме там нашия баща.

  И майка ни със него. Бяха млади.

  Рано тръгваха на сутринта.

  Изливаха бетон. Строяха сгради.

   

  Хващаха ни нежно за ръце.

  Заедно си тръгвахме за вкъщи.

  Бях палав. Пакостлив. Дете.

  Страхувах се, когато татко се намръщи.

   

  А той угрижен, палеше цигара.

  Така го правеше и вчера.

  Приседнал там, на пейката ни стара.

  А майка ми приготвяше вечеря.

   

  Картофи, леща или боб…

  А вкусно готвеше, признавам.

  Поканваше на масата и Бог.

  Подсмихвахме се скрито. Съжалявам!

   

  След туй си лягаха да спят.

  Похъркваше баща ми често.

  Цигари и циментов прах

  увреждаха гърдите му зловещо.

   

  Винаги заспивахме след тях.

  Говорехме си все. Неща неказани.

  Простен ни беше всеки грях.

  Белите детски – ненаказани.

   

  Сутрин ставаха във три.

  Горещо пиеха кафето ръжено.

  За друго не достигаха пари.

  Филийки със яйца. И аромат на пържено.

   

  Изсвирваше локомотивът стар.

  И спираше на старата ни гара.

  А после пак цимент и тухли, вар…

  До вечерта. Строяха нова сграда.

   

  Ник Желев

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ник Желев е роден през 1953 г. Живее в гр. Русе. Освен с писане, се занимава и с резба на миниатюри от дърво, кост, седеф и др. материали. Увлича се по антикварни предмети. През 2014- та година излиза от печат първата му стихосбирка „Шепоти“. Други творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

   

• Ницше на балкона

   Разказ от Светослав Григоров – Грег
  

  .

  

  – Жена ми иска да ме убие. И остави, че иска да ме убие, но гледа да го направи по особено мъчителен начин – каза Киро Борсата. Въздъхна тежко като човек, който току-що е разбрал, че малката весела песен, наречена живот, неусетно се е превърнала в заредена с напрежение мелодия от филм на Хичкок, и отпи дълга глътка от чашата с уиски. Забелязах, че ръката му леко потреперва и това определено не бе вследствие на дългата му борба с алкохолните запаси на света. Въпреки явните признаци на стрес в него, не бързах да хващам вяра на думите му. Киро Борсата не бе от хората, които обичаха животът им да тече спокойно като пълноводна река. Това го депресираше и го караше да се чувства неуверен като човек, седнал за пръв път зад волана на автомобил.

  Извадих от вътрешния джоб на сакото си дебела хаванска пура, от тези, които според непотвърдени източници били свивани на бедрата на четиринадесетгодишни кубинки. Помирисах я с ентусиазма на обучено куче, но не долових мирис на жена. Леко разочарован, като джентълмен, на който са сервирали мартинито без задължителната маслина вътре, извадих запалката – тежко Зипо, способно да нанесе средна телесна повреда на нищо неподозиращ гражданин, и около една минута разпалвах пурата като добре обучен пожарникар. След тази продължителна и трудоемка операция, която би затруднила дори и Бойко Борисов, дръпнах от нея и известно време й се наслаждавах като ценител на изобразителното изкуство, който току-що е зърнал картина на Ван Гог. Сега вече бях готов да задам очевадния въпрос:

  – Що бе, Борса, мислиш така?

  – Що? Щото не знаеш какво ми се случи онзи ден – изригна той като човек, който дълго време е крил мръсна тайна в себе си, но вече е дошло времето да я сподели с всички присъстващи. Това явно му дойде преко сили и Борсата пресуши на един дъх чашата уиски, която срамежливо, като девственица, се спотайваше на масата, сакън да не я забележи някой.

  – И к’во ти се случи онзи ден бе, Борса?

  – Ще ти кажа, ама чакай, че ми избега уискито, а тази история не е за безалкохолно – отвърна той и затърси сервитьорката с трескав поглед на малко момче, на което са откраднали любимата играчка.

  Момичето, което се наслаждаваше на своите двайсет години с неподправената искреност на петгодишно дете и обитаваше тялото на русо девойче с дълги крака и завидна гръдна обиколка, се беше запиляло някъде, което изнерви Борсата до краен предел. Този ценител на женската хубост взе да се върти нервно на стола и да обследва заведението с поглед на добре обучен агент на ДАНС. Накрая я зърна да излиза от тоалетната и замаха с ръце като давещ се в морето човек. Тя отреагира с бързината на спасител и цъфна на масата ни, красива като майско утро. Борсата отреагира адекватно на положението и поръча бутилка уиски.

  – Една чаша няма да ми стигне, пич – каза той извинително, като ученик, хванат да преписва, щом момичето се отдалечи. – Историята е безпределно напоителна и поучителна.

  – Борса, не ми говори като начална учителка, ами давай по същество, че пурата ми ще се изнерви.

  – Добре де, добре. Човек да не се обоснове.

  – Мани я обосновката! Давай по същество, че с твоята обосновка една бутилка уиски няма да ни стигне!

  – Чакай, че още потрепервам, като се сетя за случая, а и чашата ми е безнадеждно празна.

  В този момент като по поръчка сервитьорката цъфна до масата ни като пролетна пъпка на рядко красиво цвете. Приличаше на Диана – богинята на лова. В ръцете си държеше бутилка уиски, вместо колчан със стрели, но това беше малка, незначителна подробност, която не можеше да смути душите наши. На какво ли не бяхме се нагледали в този живот на тази планета, и в частност в родната ни татковина.

  Богинята ни напълни чашите с божественото питие и се отдалечи с грациозна походка, която за известно време задържа погледите ни встрани от чашите, но после жаждата си каза думата и ние ги надигнахме със замах, на който би завидял и най-добрият дървосекач в Северна Канада. След като смазахме гърлата и поизпразнихме главите, Киро Борсата започна да разказва историята си:

  – Значи онзи ден, пич, тръгвам да претаквам зелето. Държа го на терасата, за да не се налага да слизам до мазето по никое време, и казвам на жената, в необясним пристъп на икономия, да затвори вратата, за да не бяга топлото навън. Тя, проклетницата, само това чакала. Врътна дръжката и изчезна някъде. Аз обаче не знам този факт. Чаткаш ли?

  – Чаткам, Борса, като подкован кон – отвърнах и отпих от уискито, като с едното око следях какви ги върши Богинята на лова.

  – А така. Претаках си аз зелето на спокойствие и дръпнах една цигарка, далеч от моя свещен крокодил, после чукнах на вратата да ми отвори. Нищо. Чукнах пак и отново нищо. Задумках здраво, но отсреща ни вопъл, ни стон. Спрях се, за да не ставам за резил пред комшиите. Викам си, тая моята пак се цапоти нещо в спалнята пред огледалото, като свърши, ще дойде. Запалих нова цигара и зачаках. Обаче, пич, как се чака спокойно при температура около нулата и по къс ръкав?

  – Трудно – отвърнах, колкото да покажа, че следя мисълта му.

  – Анджак. Трудно. – съгласи се Борсата. – Взех да обикалям терасата като куче, но и това не помогна. Взех да се вкочанявам все повече. Викам си: „Ега ти майтапа, да умра на терасата от бяла смърт. Ще ми се смее целият квартал.” Това ме мобилизира и се сетих, че държа една двулитрова бутилка с ракия на терасата за спешни случаи. Преди една година ми я беше дал тъстът, но аз все не можех да стигна до нея, па и като се сетех за жената, ми се отщяваше. Сега обаче й бе дошъл моментът. Нека се пукне от яд моята като разбере, че ме е спасила ракията на баща й. Открих я бързо и ударих сто грама на екс от първа среща с бутилката. Веднага почувствах как животът нахлува в мен заедно с ракията. После нека ми разправят, че пиенето било вредно. Това са някакви невежи моралисти, които въобще не са наясно с нещата от живота, иначе що санбернарските кучета ще ходят с манерка, пълна с коняк на врата, за да спасяват закъсали туристи в планината. Това наскоро го прочетох, Грег, в една книжка и направо паднах. Те, хората, са го измислили отдавна, а аз мислех да го въвеждам в България.

  – Остави ги тия санбернари и коняци, Борса, ами кажи какво стана после! Не се разсейвай, момче!

  – Да бе, да! Отплеснах се малко. Сори. Още явно съм под преживяния стрес. Та значи взех да надигам аз бутилката по-често и нещата не изглеждаха вече чак толкова безнадеждни. Вярно, не се знаеше докога ще вися на студа, но поне смъртта се отлагаше за неопределено време. Разтършувах се из терасата, колкото да се занимавам с нещо – и като намерих буркан с корнишони, направо подскочих от радост. Ега ти късмета, и мезето осигурих… Ударих един лакът на капачката и отворих буркана. Първият корнишон ме накара да се почувствам като първия път с жена. Ега ти екстаза, пич! Вторият също ме докара почти до оргазъм, а третият потвърди правилото, че след първия път всичко става навик. Това ме накара да се почувствам леко трансцедентално, но бързо се стегнах. Един българин не залита така лесно по трансцеденталното. Той държи преди всичко на елементарното оцеляване.

  – Ти си бил неоткрит философ бе, Борса – вметнах аз.

  – Това не е нищо, пич! – успокой ме той. – Философската част сега започва.

  – И такава ли има? – притесних се.

  – На една българска тераса всичко има.

  – Е, не! Ти просто си израснал с няколко века, Борса. Жена ти трябва по-често да те затваря на терасата.

  – Айде няма нужда!

  – Познанието е болезнен процес, мен.

  – Сега ти взе да ми философстваш. Слушай к’во стана по-нататък.

  – Слушам, философе мой.

  – Пийвах си така известно време ракия и мезвах с корнишони, но ми доскуча и взех отново да ровя из терасата. Под бидона със зелето най-неочаквано намерих някаква книга – „Тъй рече Заратустра” от Ницше.

  – Стига, бе! – не се въздържах аз.

  – Няма майтап, пич. Викам си: „Ега ти късмета. Пиене имам, мезе също, а сега и духовна храна. Кой като мен?”

  – Никой.

  – Точно. Никой. Седнах до прозореца и зачетох. Този пич там непрекъснато повтаряше за някакъв свръхчовек. Това така ме надъха, че си викам и аз ще се превърна в свръхчовек заради тази моята. Ще оцелея, въпреки постоянния тормоз на жената. Напук на нея. Да разбере и тя к’во е това свръхчовек. И се мобилизирах, мамка му. Голяма работа е този Ницше! Знаеш ли какво е казал? „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.” Това направо ме уби, пич! В моята душа е такъв хаос, че раждам направо съзвездия. От най-големите. И си викам: „Щом този пич е превъзмогнал човека в себе си, що да не го направя и аз? Да не съм по-халтав от него?” И си надигнах бутилката с ракия. В този момент разбрах, че ще се живее, и вече от нищо не ми пукаше. Корнишоните в буркана само затвърдиха това мое научнообосновано мнение. Бях изпаднал във философска абсистенция, когато комшията от дясно се показа през терасата и ми зададе резонния въпрос какво правя. Веднага му отвърнах, че се наслаждавам на чистия въздух и прекрасното време. Няма да се излагаме, я. Той ми каза, че неговото зеле е станало и, че е назрял моментът да го пробваме. Аз възторжено се съгласих. След малко се появи с чиния, пълна със зеле. Аз му налях от ракията и се чукнахме за мое здраве. Комшията вляво обаче веднага надуши заверата и се включи в купона от движение. И така, както кротко си пиехме, изведнъж ни доскуча. Знаеш как е. Чашите пълни, погледите мътни… и запяхме. Ама как запяхме, мамка му! Виехме като вълци срещу луната. Добре се получи, но не така мислеше родната полиция. Някаква патрулка спря пред входа и направи сериозен опит да ни развали купона. Чак тогава тази проклетница – жена ми – разбра, че ме е затворила на балкона, но беше късно, пич. Похарчихме половин бутилка ракия и приобщихме полицията към нас. Ракията застрашително намаля, но комшията отдясно каза, че имал домашна кайсиева. Това направо ни разтопи. Полицаите така се трогнаха, че се обадиха по радиостанциите на дежурния да му кажат, че разследват тежък случай на домашно насилие и скоро няма да се върнат. Така и не разбрах кой извика циганите музиканти да свирят под балкона, но стана добър купон. Имам спомени, че накрая жената ме молеше да се прибера, но аз твърдо отказах и й казах, че искам да остана отвън и да стана свръхчовек. Тя тръгна да ми налита с точилката, но единият полицай прояви професионализъм и за миг остави бутилката, колкото да я възпре. Накрая дойде друга патрулка, която прибра първата, а аз си останах на терасата и посрещнах изгрева като първия свръхчовек.

  Киро Борсата запали цигара. Дръпна дълбоко като строителен работник след първата излята плоча, отпи мераклийска глътка и ме погледна въпросително.

  – И къде е опитът за убийство, мен? – запитах, колкото да го подразня.

  – Как къде, пич? Затвори ме при минусови температури на терасата и само Ницше ме спаси от бавна и мъчителна смърт.

  – И какъв е изводът?

  – А кажи де? Ти си умникът.

  – Изводът, Борса, е, че в трудните моменти едната философия ни остава.

  – Ега ти, пич! Знаех си, че ти ще ми обясниш ситуацията с едно изречение. Затова те уважавам. Да пием за философията!

  – За философията – рекох.

  Вдигнахме чаши и се чукнахме. Звукът прокънтя в полупразното заведение като летен гръм. Богинята Диана ни погледна учудено, а аз й намигнах. Философски при това.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Светослав Григоров – Greg е роден във Видин през 1969 г. Завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като юрисконсулт в Министерство на отбраната и като адвокат. От 2012 г. е управител на фирма за консултантски и охранителни услуги. Светослав все още няма издадени книги. Пише за удоволствие и се стреми да предизвиква усмивки с разказите си, тъй като смята, че трябва да изживеем животът си с усмивка. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

  .

• Нужна си ми

  

  Оставам сам… Нощта е дълга.

  Сърцето ми гори и тялото е в плам, но ще ме чуеш ли?

  Вътре в мен кърви, в очите нещо напира, опитвам се да погледна звездите, но сякаш са затъмнени.

  Дали не виждат очите ми? Нужна си ми, а животът лети си, лети.

  Шепна, шепна, но отлита нечутият шепот нанякъде.

  Оставане и потъване в бездната, няма слънце – опитвам се капките да събирам.

  Тъмно е и толкова тъжно.

  Любовта е заминала, вече нищо няма значение.

  Оставащото безвремие, празнотата и болката.

  Безлюдно – шепна, шепна.

  Разпятието е в мен… Животът си отива.

  Нужна си ми.

   

  Нури Дружин

• Къщата с петуниите

  Разказ от Илияна Каракочева

  .

  

  Между потока и алеята с диви сливи в горещия летен следобед спеше къщата с петуниите. Или може би само припичаше старите спомени в прегръдката на лятното слънце. Сънят бягаше от уморените мисли на старицата и се протягаше като дворна котка в аромата на диви петунии. Колкото красиво бе морето от бели, розови и лилави цветчета около постройката, толкова по-смразяващо болезнена бе грозотата ú. С излющена мазилка, счупени прозорци и прогнили парапети на балкона, тя приличаше на ранен инвалид от войната на времето, което бяха зарязали на произвола на съдбата.

  Между петуниите пробяга зеленикаво весело гущерче. Малко по-нататък под къпините, обхванали като в страстна прегръдка двора, размишляваше върху смисъла на човешкото съществуване една мъдра змия.

  А хората минаваха по прашния път покрай къщата, поглеждаха я виновно в горещата мараня и отминаваха. Тя също ги посрещаше с копнеж и надежда, когато се приближаваха, а после ги изпращаше с прикрита въздишка, щом отминаваха. Старите ú гърди изскърцваха протяжно, някой от счупените прозорци прозвънтяваше и глухо отекваше като плач в тишината на летния зной.

  – Призраци, много призраци има в старата къща – говореха хората. – Който влезе там през нощта, му открадват душата.

  Хлапетата боязливо поглеждаха тъмния силует на постройката и хлад докосваше сърцата им.

  Кукумявките царствено се разполагаха по покрива и тяхното зловещо куку-мяо караше дори неверниците да се прекръстят.

  Така минаваха летата на старата къща, тя се прегърбваше все повече, приближаваше се към земята, за да се слее с нея и най-после да намери покой, а петуниите цъфтяха безмилостно в своята дива красота, между къпините, тръните и самотата, между тишината и забравата.

  Това лято обаче пред къщата спряха няколко модерни коли. От тях се изсипаха като шепа гласовити лястовици наследниците на наследниците на къщата. Разгърнаха планове, скици и документи, започнаха спорове, заплахи и излагане на аргументи.

  – Както и да я продадем, печалба няма да има – говореше много авторитетно брадат мъж на средна възраст. – Вижте колко много сме. Като разделим печалбата от продажбата, ще остане само някой лев за напиване.

  – Тогава какво – озъби се възрастна дама – да я подарим ей така на общината ли, все пак е наследство. Полага ни се по закон.

  – Предлагам – бавно сложи очила с тънки рамки мъжът с брадата – да се откажат всички в полза на един.

  – Ооо – чу се като ръмжене на кучета, готови за бой, от всички страни.

  – Не ме разбрахте правилно – отново намести очилата брадатият. – Който я вземе, ще я ремонтира и приема всички нас веднъж в годината на гости. Ще бъде като повелител на рода.

  – Не съм съгласна – отсече като нож изрусена млада жена и погледна подигравателно всички. – Ако аз купя къщата, ще бъде само моя. Ще си направя къща за гости. Е – засмя се тя – може да идвате винаги, но ще си плащате.

  Къщата слушаше и сърцето ú се пълнеше с мъка така, както не бе дори през войната, дори когато стопанката погреба в градината нероденото си дете, дори когато мъжът бе отведен в една тъмна нощ от пазителите на новия строй като неблагонадежден. Това бяха децата на оцелелите тогава деца. Всички те искаха нейната смърт. Хладнокръвно, жестоко, равнодушно. Сякаш нямаха сърца, а портмонета в гърдите.

  – Тая жега направо ме смазва – изпухтя дебел млад човек в края на групата. – В началото на селото има мотел, цените едва ли са солени. Предлагам да идем на климатик, студена ракия и душ. Е, може в различна последователност. Пък утре на хладно да вземем решение какво да правим с тази рухваща съборетина.

  – Аз ще остана тук – внезапно се чу тих мелодичен глас.

  Сякаш едва сега я видяха. Крехко момиченце, като стръкче бяла петуния. С къса къдрава коса и сини очи незабравки. Мъжът с брадата отвори уста нещо да каже, но русата жена го спря.

  – Като иска, нека остане. Една нощ с призраците ще ú дойде добре. Малко да охлади ентусиазма ú относно корените, семейното родословно дърво и подобни глупости.

  Цялата група се обърна към момичето. Тя беше внучка на дъщерята на последната господарка на къщата. За разлика от тях бе отчайващо бедна, а имаше наглостта да иска къщата и да се премести да живее тук.

  Съжаление се четеше в очите на другите, но и някаква тиха радост. Това същество не бе от техния свят. И никога нямаше да бъде.

  Тишината отново прегърна къщата, а момичето разтвори очи и прегърна спомена, петуниите, потъналите в прах и плод къпини и бягащите между цветята гущерчета. Приседна на двете каменни стъпала пред вратата и се загледа в градината. Златното лято бе дарило с плодове дърветата в двора от бурени. Смокините с натежали сърца въздишаха, бременни от сладост, очаквайки някой да протегне ръка и да откъсне медените плодове. Хлапетата от махалата отдавна биха го направили, но страхът от змии ги спираше да прекрачат прага на дома. Сливата светеше като отрупана със златни пендари, а ароматът на зрели плодове се смесваше с уханието на петуниите. Всичко това изпълваше душата с мъка, копнеж, светлина и спомени.

  До каменната ограда прасковата бе наляла плод, а лозите, оплетени с тръни и буренак, криеха свисло грозде. Къщата бе приготвила богат пир за своите скъпи гости, като стопанка, очакваща сватове да дойдат, за да празнуват ново начало, но само тишината и синеокото момиче стояха в лятната привечер и дишаха с миналото и настоящето чрез обичта.

  Момичето влезе в малката стаичка и се сви на кълбо, щом тъмнината почука на прага. Сънят дойде – последно причастие за къщата, обречена на смърт. Тя влезе в съня на момичето и започна своя разказ за времето, когато бе красива и млада, а стаите и дворът бяха пълни с детски смехове. Вечер стените попиваха любовните ласки и въздишки на съпрузите. Разказваше за прекрасните утрини с дъх на мекици, за вечерите – с аромат на петунии, целувки и плодове. Къщата разказваше, разказваше, разказваше… Момичето разтваряше все по-широко своята светла душа да изпие всяка казана дума и запечата всеки изречен спомен.

  – И запомни, моя последна надежда и последна обичана дъще – прошепна нежно къщата на разсъмване. – Спасението е точно в центъра на двойното мазе, под тухлата, където змията спи.

  Момичето трепна и отвори очи. Сърцето ú биеше трескаво, а на бузите си усещаше милувка от майчина топла ръка. Повтори няколко пъти последните думи от съня. Стана и отвори вратата на мазето. Слънцето се процеждаше като капки надежда през отворените прозорци.

  Започна да слиза бавно по скърцащата стълба. Помнеше къде започва двойното мазе, веднъж бяха слизали с най-старата баба там. А змията? Потрепера от студ, но продължи смело. Дръпна капака и се озова в центъра му. Огледа се, без да мърда. Очите ú свикнаха с полумрака. Нямаше змия. Дори тя бе изоставила къщата. Тогава видя кожата. Бе останала като белег на рана.

  Групата шумни наследници се изсипа рано пред къщата. Петуниите радостно се усмихваха. Дори къщата се бе поизправила в утринната хладина. Момичето изтича напред и изрече на един дъх:

  – Купувам къщата!

  Огледаха я отново от главата до петите съжалително всички наследници.

  – Купувам къщата – повтори тя. – Плащам веднага – в злато.

  Къпината, смокинята и отрупаната с плод слива ахнаха, а плодовете им се пукнаха от изненада. Петуниите надигнаха ароматни чашки и въздухът затрептя от уханието.

  – Спасени сме! Спасени сме! – шепнеха петуниите, камъните в двора и гроздовете на скритата лоза.

  Кукумявките се спогледаха и отлетяха, а къщата, разтворила душа в лятната утрин, кихна радостно и се засмя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Илияна Каракочева е родена през 1966 г. Публикува творбите си под литературния псевдоним Ина Крейн. Корените на рода на Илияна лежат в пепелищата на Северна Гърция, разкъсани от ветровете и пожарите на войните. Затова балканската тема е кръвно свързана с нейната поезия и с четирите сборника разкази, които е създала – „Балкански ветрове”, „Сърцето птица”, „Родници” и „Къщата с петуниите“. Ина Крейн е носител на награди от национални и международни конкурси. Тя вярва, че на Балканите разделението може да бъде заличено от любовта, милосърдието и приятелството. Разказът „Къщата с петуниите“, който публикуваме тук, е дал заглавието на последния й сборник с разкази, излязъл през ноември м.г. Още творби на Ина Крейн могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.

• Едно дете

  

  Едно дете към мене доближи,
  бях седнал в парка – под липата.
  Погледна ме със сините очи –
  ,,Дай, чичо“ – каза и протегна си ръката.

  То беше малко… може би на пет –
  момченце русо, рошаво и мръсно.
  Подадох му пакета слънчоглед,
  а то във малката си шепа ръсна.

  Седна до мен. Зачопли мълчаливо,
  поклащайки си босите крака.
  До нас врабчета скачаха игриво,
  а на Земята беше слязла пролетта.

  „Какво е т’ва?“ – попита в миг детето
  и сочеше нагоре със ръка.
  Погледнах аз, а горе във небето,
  летяха три красиви хвърчила.

  „Това са хвърчила. Не си ли виждал?“
  „Не съм!“ – и гледаше в захлас,
  а после някак сбърчи вежди –
  „Такива птици не съм чувал аз“.

  Усмихнах се на логиката детска… –
  виж колко просто е през детските очи
  и колко е наивно, но логично,
  че само птица може да лети!

  Детето питаше за всичко –
  за облаците, за тревата и дъжда.
  Къде отива Слънцето, когато
  над земята спусне се нощта?

  Защо морето е солено,
  а камъкът е толкоз твърд?
  Защо кръвта е във червено?
  Къде има до Луната път?

  Доколкото можах, му отговарях,
  за друго вдигах рамене,
  а то не спираше да пита,
  дори не мислеше да спре!

  „А зайчетата малки де живеят?
  Във къща или на дърво?“
  „В хралупа – казах – с майка-зайка.
  Тя пази ги от всяко зло.“

  Едно дете – красиво, рошаво и мръсно.
  Със тъжен поглед… като на ранена чайка,
  погледна ме и тихо ме попита:
  „Чичо… а какво е майка?“

  .

  Емил Стоянов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Емил Стоянов е роден в гр. Пловдив и е на 39 години. Завършил е гимназия „Пейо Яворов“ в родния си град. Пише и рисува от малък. В момента работи като таксиметров шофьор. Още творби на Емил могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.
  

• Избрани ОТКРОВЕНИЯ

  

  (Статията по-долу, но вече допълнена и обновена през 2018 година, може да прочете ето ТУК.)

  В началото на 2015 г., по идея на български емигранти, Еврочикаго създаде тази постоянна литуратурна рубрика, наречена „Откровения“, за което задели специални страница от сайта /вж. линк/.

  В  рубриката всяка седмица се публикуват разкази и стихотворения от сайта „Откровения“ /линк към сайта/, който е отворена литературна платформа за качване и споделяне на текстове от техните автори. В рубриката, която създадохме, могат да бъдат публикувани и други литературни текстове, чиито автори не са много известни на четящата публика, била тя в България или сред българската диаспора по света.

  Такива текстове, които не са били публикувани никъде, могат да бъдат изпращани на редакционния ни мейл, или направо да бъдат качвани като текстови файлове за обсъждане и оценяване в специално създадена за целта гpупа във Фейсбук /линк/. В тази Фейсбук група се поставят и линкове към публикувани в сайта „Откровения“ литературни произведения, чиито читатели са ги харесали и са решили да ги номинират за нашата рубрика.

  В края на всяка седмица от предложените, оценени и коментирани текстове се избира един разказ и едно стихотворение, които се публикуват в Eurochicago.com. Това кои точно да са тези литературни текстове зависи от оценката за тях на членовете на Фейсбук групата (която е отворена за четене и членство), както и от редакторите на нашето издание. Всички членове на групата могат да предлагат избрани от тях литературни текстове, стига тези текстове да са от други автори, а не от тях самите.

  Практически всички творби, които са намерили място в рубриката, са публикувани след номиниране и оценка във Фейсбук групата.
  

  Всички творби от нашата специалната литературна рубрика, публикувани през 2015 г., можете да видите ТУК.

  През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с  всички творби от 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна„.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и в бъдеще, ако се намерят средства за издаването й. Ако желаете да подкрепите доброто дело или може да намерите спонсор пишете на редакционния ни имейл.

  Всички нови творби от нашата специалната литературна рубрика, публикувани през 2016 г., можете да видите ТУК.

  .
  

  * Книгата „Черга пъстроцветна“ стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и на спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

  .

• Рибар

  

  .

  Поне да беше време като свят,
  а то – студът оголил хищна морда.
  Но аз излязох просто на инат
  и метнах в плитчините тънка корда.

  И не че ми се цапаше със кръв,
  но бях човек, нахлузил вълча риза,
  и земен червей, късче жива стръв,
  на лъскавата кукичка нанизах.

  Инстинктът в мене беше твърде стар,
  да го напъдя като куче – чиба!
  И ето ме – последния рибар,
  в очакване на първата си риба.

  А тя – глупачка, хвана се сама.
  Изплашена, но дваж по-много гладна,
  пое без дъх към горната земя
  и в сухите ми длани тежко падна.

  Навярно преди милион лета
  с един език със рибите сме били,
  но аз разчетох в рибята уста
  една-едничка страшна дума – милост!

  Пръта строших и хвърлих в оня гьол,
  че кордата ме стегна като с пранги.
  Вечерях хляб, пипер и щипка сол…
  И цяла нощ сънувах, че съм ангел.

   

  Ники Комедвенска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ники Комедвенска е родена и живее в Сливен. Завършила е гимназия „Добри Чинтулов“ в родния си град и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2014 г. излиза поетичната й книга „Педя душа“. Други творби на авторката могат да се прочетат на личната й страница във Фейсбук, както и в сайта „Откровения“.

• Виртуалната мрежа като мрежа на любовта

  Георги Н. Николов за книгата на Таня Капинчева „Мрежата на живота“

  .

  „Мрежата на живота” е първа книга на Таня Капинчева, издадена от ДЕЛАКОРТ, С., 2015 г. И като всяка първа творба поражда естественото читателско любопитство. Защото авторката сега излиза на литературната сцена – с какво ще прикове нашето внимание? С чиклит за женски тегоби, известни ни от по-преди, или с нещо ново и нетрадиционно? Може ли в наше време да говорим за „мъжка” и „женска” литература, или общочовешките стойности отдавна са загърбили тези понятия? Отговора намираме в самото произведение.

  Накратко – главната героиня Карина, бивша журналистка, живее в Чехия със съпруга си Йозеф и дъщеря си Изабела. В материално отношение е задоволена с всичко и няма нужда да работи. Но зад завесата на охолното съществуване се крие отчуждението между двамата съпрузи, носталгията към България и болезнената самота, прераснала в трайна депресия. Карина има два изхода – да й се предаде изцяло и да се удави в сивия поток на дните, следващи безцветната си матрица в неумолимия порядък на еднообразието. Или да се бори по начин, достоен за емоционалната й натура, като открие някъде и някога своята нова любов.

  Открива я в лицето на красив на снимките, много по-млад от нея мъж с библейското име Ангел. И любовта им разцъфтява. Дотук привидно нищо ново, ала само на пръв поглед. Защото тази любов е виртуална. Тя съществува чрез компютърния монитор и двамата никога не са се виждали. По неясни за Карина причини любимият й не желае да се покаже пред камерата и отлага евентуалните срещи. Но чувствата й са много силни, стигащи до ревност и себичност, която понякога я тласка към прекъсване на връзката. Следва нов компютърен контакт и ново нейно прераждане. Макар виртуална, тази любов е чиста и непокварена като истинско докосване на двама влюбени. Изповедна, изгаряща и възраждана с все по-силни чувства.

  Именно виртуалността на сценария е новаторския подход в романа на Таня Капинчева. Ангел и Карина съществуват в нереалната битност на един свят, подчинен изцяло на човешкия инженерен гений и на тяхното собствено въображение. Там те са спасени от грубостите на живия живот. Там се разкриват в цялата достоверност на характерите, създадени сякаш от Провидението един за друг, но разминали се по неведомите повели на съдбата. Пак там е и бъдещето им, ковано в горещия пламък на взаимното привличане. Всяко напускане на компютърното ложе е мъчително за Карина. Превърната в обект на грубости от страна на съпруга си Йозеф и търсеща ласки някъде другаде. С Йозеф ги свързва единствено детето, създаващо крехко равновесие между два противостоящи си начина на мислене. Съпругът, строго прагматичен и тесногръд, изисква слугинство и пълно подчинение на личното „аз” от жената до себе си. Ако ли не, той ще я прогони обратно в България, но без Изабела. А в кратките дни, когато си е у дома, ще я унижава до безкрайност. Без да прогледне, че не материалното, а духовното е движеща сила у съпругата, иначе предана и всеотдайна.

  Депресията става все по-непоносима за Карина и тя превръща виртуалното пространство в своя постоянна същност. В своя емоционална и интелектуална „плът“. Една причудлива, екранна реалност, която я премоделира от обикновен човек в някакъв продукт на технологичната генетика. Напомнящ по аналогия с италианския сборник „Онирофилм”, в чиито разкази се продават сънища, щастие, блянове. И на Айзък Азимов с „Аз, роботът”. Но вместо робопсихоложката Сюзън Келвин, разследваща сложни нравствени и логически проблеми, имаме Карина. Наша съвременница, изградена от авторката Капинчева върху дълбокия психологически анализ на съвременната жена. Гравитираща в сферата на редица морално-етични предпоставки.

  За да разберем дълбоките послания в книгата, Таня Капинчева е разделила повествованието на глави, които взаимно се допълват и надграждат: „Цветната реалност”, „Реалността на съперницата”, „Тяхната реалност”, „Безцветната реалност”, „Истинската реалност”, „Уроците на истинската реалност”, „Предизвикателствата към реалността”… Така читателят сякаш влиза от зала в зала, украсена с пластични сцени на разказа и с разсъжденията на авторката. Която многократно ни отправя предизвикателство за диалог върху истински стойностните неща в битието ни. Между вещите и удоволствията, оценени в пари, и дълбоката вътрешна удовлетвореност, че сме полезни на ближния и на обществото, без да търсим нещо в отплата. „Защо владетелите на света искат да ни убедят, че красивите вещи, коли и къщи са това, към което трябва да се стремим? Защо трябва да мислим, че любовта, приятелството, щастието и моралът са непостижими химери? И съществуват само във въображението и книгите, а напоследък в измисления виртуален свят, където все повече хора парадоксално се опитват да намерят истинските неща?”

  Вестта, че Ангел е болен от рак и затова крие лицето си от любимата жена, идва като очаквана, но болезнена развръзка в книгата. Но дори и след смъртта си той продължава да съществува чрез майка си. Криеща за кончината, майка му Жана продължава компютърната връзка инкогнито от името на своя син, за да надмогне мъката и да изпълни последното му желание. Истината е тежка и зашеметяваща, но играе ролята и на морална панацея. Защото не физическото, а духовното привличане е онзи обединяващ момент между двамата влюбени, слял ги в едно чрез екрана на компютъра. Момъкът ще продължи да съществува, докато Карина има потребност от любов. И от човечността му, която някога я е привлякла в тази абсурдна, невъзможна и все пак красива връзка.

  Много са сериозните теми, обединени в този психологически роман около символа на жената-личност в съвременното общество. Преди всичко – за самата нея, носителка на жарава от чувства, мисли и желания. Които иска да посвети на своя избраник. Доказал, че е достоен за тях чрез себеотдаването си пред жрицата на живота. Особено когато е унизена в делника и подчинена на мъжа-господар. Подобни отношения днес би трябвало да са анахронизъм. За жалост, те са често срещани и в новото столетие.

  Таня Капинчева, както своята героиня, живее в Чехия, но с това автобиографичните черти почти се изчерпват. Защото Карина е събирателен образ на женската одухотвореност, на женската сила и на изпепеляващата женска страст. Възпята в неизброими творби, осъдена на безсмъртие, преминаваща през столетията като багрена небесна комета. Тук са и разсъжденията на авторката доколко грубата реалност и виртуалното пространство могат да ни подтикват да се трансформираме във виртуални свои двойници, доколко технологичният напредък може да ни превърне в биороботи.

  Първата творба на Таня Капинчева е безспорно интригуваща, написана увлекателно и убедително. С галерия и от второстепенни персонажи, допълващи размишленията й за доброто и злото в живота. За истински стойностното и за маловажните неща. За болезнената радост от (не)споделената любов и от впечатляващата й жертвоготовност. Все теми, които някак не забелязваме в сивия си делник, а те съществуват. И които могат да ни накарат с интерес да разгръщаме книгата на Таня Капинчева не веднъж и дваж.

   

• Гюроизъм

  

  Бай Гюро е голям пичага. Ударник е пръв на маса, под юргана е шампион. Всичко знае, всичко може, смел е като лъв. Съвети Гюро не приема. Известен е надлъж, нашир и по света с това, че никога не мисли. Защо му е да се напряга, като и без това е гений по природа? Дори писмата му до дядо Коледа са все едни и същи. Започват с „Дай!”, завършват с „Дай!” и по средата пълни са с безброй „Донеси ми!”.

  Легендарният юнак притежава житейска философия, по-силна и от най-яката ракия. Винаги гласува за властта. За БКП, за СДС+ДПС, НДСВ, БСП+ДПС, ГЕРБ+ДПС…, за който и да е. Щом са на върха, Гюро е с тях. Това му дава сладкото усещане, че е в отбора на победителите. Величието му е почесано – той е важен и незаобиколим фактор.

  Напълно естествено и неизбежно е пословичното безстрашие на бай пича. Безкомпромисен, открит и рязък до припадък, заседнал е пред телевизора и псува. Ох, как ги мачка, как ги кастри! Чорбаджии, големци, управници… размазва ги през малкия екран. Удоволствието е леко перверзно – Той ги е издигнал, Той е гласувал за тях и сега Той ги критикува. Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов… басма не цепи никому. Пред никого глава не скланя.

  Изпънат гордо във фотьойла, храбрецът сее справедливост. Борец за правдини, чутовният смелчага готов е винаги на саможертва. Да пие може, без да се напива. Опиянен от собствената мъдрост, до болка стиска чашката в ръка и люска слюнка върху плюнка. Пеняви се от гняв срещу властта, която сам си е избрал. Сметките за парно, ток, вода, лекарства и храна са непосилни – плюе Гюро телевизора. Пенсиите – подигравка, заплатите – мизерни – храчи Гюро връз екрана. Безработица, корупция и унижения дращят гърлото, но Гюро е боец. Той не се предава – и с последни сили сбира жлъч и я лепва… върху себе си – героят вече просто няма тяга. Гаврътва чашката последна, поляга на дивана и морното му тяло се отпуска след поредната епична битка.

  До утре, когато пак ще ги размаже корумпираните магистрати, политици, алчни лешояди… Даже и в съня си Гюро е герой. Хъркането му гръмовно и пърденето злокобно всяват страх и ужас. Мрака цепи нашият юнак. Бай Гюро е голям пичага!

   

  Ивайло Зартов,

  30 декември 2014 г.

• Път за някъде

  Разказ от Симеон Коев

   

  – 2 часа път е! Времето е хубаво! Какво се опъваш?

  – Да, 2 часа натам и после 2 часа обратно! И там ще загубя още 4 най-малко!В осем съм канена на рожден ден на най-добрата ми приятелка! Не съм пропускала вече 15 години… Не може ли утре?

  – Не може! Утрешният брой е празен! До 8 трябва да си се прибрала, първо ще дадеш материала, а после рождения ден! Иначе, заплата през крив макарон! Казах!

  Това последното – като го каже, знаех, че няма смисъл изобщо да споря. Напсувах го цветущо на ум и се пресегнах за диктофона.

  „Да му кажа ли сега за диктофона? От 5 години купувал нов! Не, ще се забавя и ще се ядосам още повече! По-добре да тръгвам!”. Взех си от 30-годишната закачалка едно старо шушляково яке, нали е градче в Предбалкана – може да вали, и тръгнах! Петимата ми колеги не смееха да вдигнат глави, защото знаеха, че след малко гневът ще се стовари и срещу тях! Затова тайничко му казвахме ”Деспота” помежду си!

  – И, Ели! Нали знаеш, че не съм те взел заради стиховете! Иначе щеше да продаваш още мебели и да правиш проекти!

  Направих се, че не съм го чула, но наум си казах: „Колко хубаво ми беше, когато бях дизайнерка! Време за всичко имаше бол, но кой ме излъга, че като журналистка ли, като репортерка ли (вече 15 месеца и аз не знаех каква съм), ще ми е по-интересно…“

  На излизане от партера си пуснах едно кафе от автомата и погледнах часовника – 12.05! Друг ако беше, можеше изобщо да не ходи в това смотано градче – щеше да се скрие някъде, да си измисли някаква история… и бензин нямаше да гори. Но Деспота знаеше, че аз не мога така. При мене няма шест-пет, всичко трябва да е точно. Не обичам да лъжа хората! Та какво им остана на тях? Само една Истина, и нея ли да им я вземат? Няма да съм аз тази! Дано пак не разлея кафето, като предния път… Потеглих с газ и съжалих, че „Бийтъла” ми е син, а не оранжев или червен, отдалече да ме виждат. Последния път двама щяха да ме отнесат, но се разминах… А те отнесоха моите ругатни.

  На средата на пътя се замислих, че ако искам да успея с времето, ще трябва да направя някаква подготовка. Какво знаех всъщност! Май само това, което ми каза Деспота:

  – В това нищо и никакво градче, нещо става! Хората са му намалели наполовина, търсейки си препитание в Европата, но от 3 години нещо става! Имотите се вдигат най-бързо, даже по-бързо и от София, а цената на апартамент е по-висока вече и от Варна! Искам да разбереш каква е причината и искам статия с ефектно заглавие, ще я сложим на първа страница!

  „Че какво може да става? Двама-трима са решили да си купят жилище, а на такива малки места веднага се разчува и всички хукват! Стадното чувство, останало от соца! Нищо повече не може да се напише! Няма и за какво…”

  Паркирах пред хотела на центъра, това е журналистически трик, нали съм със софийски номер. Така ще спестя такси, паяци няма да ме вбесяват… ще си мислят, че ще остана да пренощувам!

  „Хм! Град като град! Какво му е по-различното? Нищичко! Само губене на време!”

  – Кажете , госпожице? Търсите ли нещо?

  Усмихнах се. С моите 35 години отдавна съм минала през госпожиците, но пък е толкова хубаво някой да се обърне към теб така. А и аз си знам, че съм хубава жена! А бе, този да не се опитва да ме сваля? Изгледах го от глава до пети. Около 38, брюнет, облечен спортно и заключва кола! Гледам я с варненски номер, аз марките не ги познавам, но колата е много хубава. Сигурно струва колкото 10 Бийтъла като моя.

  – И аз не знам какво търся! А ти какво търсиш, чак от Варна тука?

  – Купих си миналия месец една къщичка. Дадох я за ремонт на едни майстори и сега ще отида да видя докъде са стигнали.

  – Аха, значи си готов за ядове? Винаги, когато имам вземане-даване с майстори, се ядосвам!

  – И аз бях така настроен преди 2 седмици, но когато дойдох за първи път да ги проверя, знаеш ли какво открих? Сменили ми 2 греди от покрива, изчистили камънаците, които са изпопадали в кладенеца, и даже изрязали всички изсъхнали клони и дървета. Дори си помислих: ”Ей сега ще ми отрежат главата!” и попитах колко ще струва. А те казаха: ”Нищо, подарък от нас”. Гледах ги една минута с отворена уста!

  Май и аз започнах така да гледам, но не му вярвах!

  – Айде бе, подготвили са се за сега! Сега двойно ще ти вземат за всичко!

  – Ха-ха. Не вярвам, но ако искаш, ела да проверим!

  Хвърлих един поглед на калдъръменото площадче и се замислих откъде ще е най-добре да започна. Май нямаше откъде…

  – Ако е наблизо, защо не? Имам 15 минути свободни.

  – Наблизо е!

  Майсторите бяха с широки усмивки, а аз знаех, че който много се усмихва без причина, ще ти иска нещо после!

  – О, госпожо Маркова! Радваме се да се запознаем с вас… – посрещнаха с приказки първо мен!

  – Не съм никаква госпожа Маркова! Аз дойдох да проверя, каква сте я свършили! Дали всичко е направено, както е поръчано!

  Повече от 20 минути ми обясняваха, какво им е поръчал г-н Марков, и как всичко са направили точно, че даже таваните са минали с безир и после са лакирали, и други тям подобни.

  – Позволихме си даже да му наредим отново плочите, които не са местени повече от 100 години. Сега са равни и е много красиво!

  Окото ми на дизайнер не можа никъде да намери и една грешка! Станах нервна и затова направо към целта!

  – И колко ще струват тези допълнителни неща, които сте направили?

  – Хм, чакай сега да помислим! Може би сме загубили около 2 дни…

  Очаквах вече господин Марков да бъде застрелян или съсечен тук пред мен, и с крайчеца на окото си наблюдавах усмивката му…

  – Ами, стигнахме до извода да му поискаме да ни почерпи по едно уиски!

  – Какви сте вие бе, хора? – не се стърпях аз. Сетих се за онзи, който в София за поставяне на бойлер за 15 минути поискал 430 лева! Даже писах за този подлец, а тези искали по едно уиски от 2.50.

  – Я ми кажете, защо е този наплив към вашето градче?

  – Ха, хааа… ами защото тука даже и циганите не крадат!

  – И как така, полиция ли имате? Изведнъж ли хората станаха други?

  – Май че всичко започна от бай Ставри!

  – Кой е бай Ставри и какво е направил?

  – Нищичко! Бай Ставри не е приказлив и с почти никого не говори. Единственото различно нещо, което е правил е, че зимно време е слагал трошички на прозореца си да храни гълъбчета. Но полека-лека всички птици се научили и чакали в клоните пред прозореца му! Той започнал да храни и тях, така че никъде в градчето нямало врабче , синигерче или гълъб, всички стояли на дървото и чакали бай Ставри да ги нахрани. Докато един ден комшийката му Мара не сложила и тя трохички на нейния прозорец. Така полека-лека започнаха всички да ги хранят, после започнаха да засаждат дръвчета на всяко едно свободно място.

  – Заради птиците ли?

  – Не бе, за да е хубаво!

  – Англичаните не са прости хора – обади се Исмаил, който изглеждаше беше от онези добродушни зидаро-мазачи, които на мравката път дават.

  – Да, англичаните са първите, които отново започнаха да купуват тука къщи. Имали някаква поговорка, нещо от рода на: „Там, където има много птици, хората щастливо живеят.”

  – И сега зимно време е истинско състезание, на кой прозорец ще дойдат да ядат птиците… – обади се пак Исмаил.

  – Чакай, Исмаиле, жив ли е още бай Ставри?

  – Жив е, но е на легло, през три къщи от същата страна надолу по улицата!

  Г-н Марков поиска да дойде с мене, и на него му стана интересно, а и си обясни защо толкова птици има в неговата градина. Нали беше толкова близо до бай Ставри…

  Вратата ни отвори една дребна женица. После разбрахме, че комшиите събирали по десетина лева на месец и ги давали на нея да се грижи за него. Господи, къде попаднах? Вярно ли е това или е сън?

  – Кажи ми, дъще, защо идваш в последните ми дни?

  Първо си помислих, че има дъщеря и се е припознал, но после разбрах, че така си говори.

  – Добър ден! Искам да те питам, Бай Ставри, това за птиците как го измисли?

  – Да ги храня ли? Не съм го измислил аз, дъще. То си е в сърцето на човека.

  Замълчахме, а аз си помислих, че бях единствената, която беше дошла за интервю с него през живота му. Смешна ситуация, смешни въпроси. Май нямаше какво повече да питам и когато си мислех да стана, той каза:

  – Дъще, знаеш ли кое е най-красивото място в швейцарските Алпи?

  – Не!

  – Било е много голо и е нямало никакви дървета, но един овчар всеки ден, като е тръгвал с овцете си, вземал по няколко ядки. Сигурно орехчета, лешничета… и ги е бодвал, където искал. Минали много години и това станало най-красивото място в красива Швейцария. Аз бях зле с краката и не можах да го направя, но птиците идваха и си представях, че аз давам зрънцата на тях, а те ги засаждат.

  Станах и направих нещо, което изненада и самата мен… Наведох се и го целунах по челото! После се чудех защо го направих. Защото ме наричаше „дъще” или защото е направил това добро на своя градец, на своите близки…

  ***

  На връщане не бързах, имаше време. Бях се потопила в много размисли. Гледах глупаво пътя пред мен. Всеки път е път за някъде. Но май че не бързах, защото нещо ме дърпаше назад! Утре ще проверя колко пари са ми останали в банката! Набрах един номер, който не обичах да набирам…

  – Кажи, Ели!

  – Слушай, Деспоте, много съм ти благодарна, че ме изпрати на тази командировка! Заглавието е „Птиците дойдоха първи”, запази осем колонки. И да знаеш, ако си намеря там къща, ще се разделяме!

  Затворих и го оставих да се чуди! Всеки си има един път за някъде!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Симеон Коев е роден във Велико Търново и е на 53 години. Завършил е Университета за национално и световно стопанство в София. Опитвал се е упорито да се занимава с производство в България, но както сам казва: „политическата власт винаги е забравяла да допринесе и подпомогне производителите“. Преди години открива първия вегетариански ресторант в Търново, но тогава тази идея е изпреварила времето си.

  Г-н Коев пише разкази от началото на миналата година. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“ тук.

• Ще си отиде, както е дошла

  

  .

  Любовта

  Ще си отиде, както е дошла,
  нарамила торба със спомени.
  Изгубила се във реалността
  като дете, което вятър гони…

  Ще сбръчка луди смехове
  и чувствени оксиморони…
  Ще продаде едно сърце,
  да стопли с огъня бездомник…

  Назад ще гледа през сълзи,
  ще стъпва върху живи рани.
  От всяка дума ще кървят
  мълчания тъй неразбрани.

  Ще хвърля в пясъка вини
  вълни солени на прибоя…
  От недокосване боли,
  а мислите са дъжд пороен…

  По път безцелен ще върви,
  да проси щастие за двама,
  ако душа й подариш,
  до смърт ще ти е благодарна.

   

  Михаил Цветански

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Михаил Цветански е роден през 1970 г. в Стара Загора. Има юридическо образование. Много негови стихотворения са публикувани сайтовете за изкуство „Откровения“ , „Хулите“, „Буквите“, „Стихове БГ“. През 2014 г. излиза първата му стихосбирка „Петата стихия“. Има участия в благотворителни сборници „Приятели в поезията“, в алманах „Тракийска лира“; публикации във в. „Уикенд“, „Стандарт“ и др. Авторът е бил емигрант в САЩ. Живял е и е работил в предградия на Чикаго. Други произведения от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• <<
• 1
...
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
...
• 74
• >>