2024-03-29

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Жлъчка и вино

    033558039-big

    .

    Дори на петдесет години пак съм беден!

    Какви ти къщи, лимузини и пари!

    Дали ще има хляб и бобец за вечеря

    и топлина през зимните студени дни?

     

    Поне да бъде мир в чертога на душата!

    Нали там вярата царува в свят олтар!

    От нея няма по-велико на земята,

    по-ценна и от тенекийка на златар.

     

    Богат съм, щом приятели все още имам,

    щом още може да ме радва някой стих,

    щом празници светим, макар и с тънко вино…

    А жлъчката на тоя свят аз вече пих.

     

    Достатъчно животът брули ме и скуба!…

    Нали с любов е пълен – за сърцето лек.

    Остава ми надежда само да не губя…

    Какво по-хубаво от туй да си човек!

     

    Така навярно в нищета ще остарея.

    По-важно е да си остана млад по дух

    и дадения кръст със чест да изживея.

    Защото всичко някой ден е прах и пух.

     

    Върбан Колев

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Varban1Върбан Колев (с литературен псевдоним в сайта „Откровения“ iskren60) е роден през 1960 г. в гр. Карлово. Завършил е Института по библиотечно дело в София. Бил е текстилен работник, библиотекар, секретар на читалище, портиер. В момента е клисар в църквата „Св. Николай“ в Карлово. Г-н Колев има публикации в сп. „Пламък“, в. „Преса“, в. „Ретро“ и в карловския периодичен печат. Има три издадени стихосбирки – „Неделна свещ“, „Наздравица“ и „Молитва за света“. Още творби на Върбан Колев могат да се видят в сайта „Откровения“.

     

  • Добротата в теб

    Разказ от Сашко Александров

    .

    “Иди при богатия да се нагледаш и наслушаш,
    а при бедния – да те нахрани и подслони.”

    Народна поговорка

    view_2008-06-23Илияна изключи лаптопа. Притвори капака и изчака, докато чуе щракването му.
    За кой ли път влизаше в тоя проклет сайт, само с надеждата, че щастието най-после ще й се усмихне и ще заживее и тя без лишения и мъки, на които животът я бе обрекъл от детството насам. Надяваше се да намери човек, който да й помогне да излезе от безизходицата на сиромашкия живот.

    Лаптопът беше на сина й Славейко. Ползваше го обаче и дъщерята – Пламена, която от време на време я посещаваше. Тя живееше в града при приятеля си. Имаха желание да свържат семейство, но я съкратиха от работа, а безпаричието се оказа доста голямо препятствие за това. Докато ходеше на работа, помагаше финансово на майка си, а сега парите свършиха и трябваше да търси спешно работа. Беше се ориентирала към Черноморието.

    Илияна успя да се научи да работи с лаптопа. Децата й бяха направили акаунт в Скайп и Фейсбук. Всеки ден отваряше сайта за запознанства, разглеждаше профилите на мъже с възраст, близка до нейната, преценяваше, избираше, но не й вървеше. В неделите ходеше до близкия Черепишки манастир, за да пали свещ на света Богородица. Вярваше, че тя ще се смили над нея и ще й помогне.

    Нещастието й е, че се бе родила в малкото, забутано селце, където хората нямаха никакъв поминък. Първият й мъж се разболя от туберкулоза и почина на втората година от брака й. В селото живееше някакъв едър, як като бик мъжага, който без да се церемони я облада веднъж в тъмнината зад селското училище. Забременя и трябваше бързо да се реши. Омъжи се за него с нежелание. Мъжагата се оказа закоравял пияница и неудачник. След като му роди второто си дете – момченце, разбра, че живот с него няма да има. По-точно би имало, но с цената на нейното здраве. Разведе се набързо и заживя под наем в една съборетина, заедно с двете си невръстни деца.

    По същото време си намери работа във флотацията на Елисейна. Това бе една много тежка и опасна работа за жена. Пътуваше с влак всяка сутрин в пет часа, за да хване първата смяна. Оставяше децата на съседката, заедно с малкото пари, които бяха нужни за мляко и хляб. Там съсипа и здравето си. Откриха й лоша анемия. Трудоустроиха я по болест и я преместиха да работи на портала. Илияна нямаше образование, ако не се считаше незавършената гимназия в Мездра. Не можеше и да работи друго, освен да седи на стола и да наблюдава как минава персоналът край портиерския пост.

    Промените в държавата рефлектираха и върху минното предприятие. То бе закрито и тя се оказа без работа. Ходеше всеки ден на трудовата борса, докато не се откри работа в бирената фабрика. Цехът за ферментация на пивото бе наситен с тежка, миризлива и влажна атмосфера. Нямаше начин, трябваше да работи, за да изхранва децата, а и себе си. Заплатата беше малка и не стигаше за нищо. Не минаха две години и бирената фабрика прекрати работа. Беше купена от някакъв варненски бизнесмен, който нямаше интерес да я развива. Работниците бяха изхвърлени на улицата, а тя отново се регистрира на трудовата борса.

    Междувременно децата й бяха поотраснали. Дъщеря й си намери работа в някакъв врачански ресторант, а синът й се хвана като шофьор – снабдител в Ботевград. Бяха израснали добри деца. Така ги бе възпитала – на труд и уважение към хората и работодателя. Въпреки безработицата, Илияна доскоро не изпитваше лишения. Децата й работеха и снабдяваха малкото семейство с храна и продукти.

    Казано е, че добрият добро не вижда.

    В Ботевградската фирма извършиха „оптимизация“ на административния персонал и синът й бе съкратен, въпреки доброто си професионално образование и съвестния труд, който полагаше. Няколко месеца по-късно съкратиха и дъщеря й от ресторанта. Тя беше превъзходна готвачка, но сега кой ти гледа способностите на човека. По-точно трябваха връзки или някои по-специални „нетрудови“ качества на момичето, за да го задържат на работа. То нямаше възможност и желание да избере второто и избра трудовата борса.

    С тези нови промени малкото бедно семейство се оказа на границата на човешкото съществуване, без нито стотинка влог, и с доста голям дълг за изплащане на новозакупената едноетажна къща. Живеенето под наем не бе добро решение за което и да е селско семейство.

    Трябваше бързо да се потърси решение за прехрана и намиране на работа. Илияна, с нейното разклатено здраве и ниско образование, разбираше, че шансовете й за работа са нулеви. Разбираха го и двете й деца. Синът й се записа в някаква фирма, набираща работници за Германия, а дъщеря й търсеше сезонна работа по Черноморието чрез интернет.

    За кратко време двамата млади успяха да си уредят нещата, но остана големият въпрос – съдбата на Илияна. В ТЕЛК не пожелаха да я инвалидизират, а времето до пенсия беше много. Работа в селото, пък и в близкия общински център за нея нямаше. Кметът на селото, приятел на сина й, обещаваше да я уреди към селската община за „озеленител“. Но от обещанието до изпълнението разликата бе голяма.

    Бирената фабрика в Мездра смени собственика си и той, с амбицията да възроди биреното производство, започна да набира нов персонал. Работните места обаче бяха твърде оскъдни и за нея такова не се предвиждаше. Оставаше да чака и да търси в сайта обекти за запознанство. Това би я спасило от предстоящата съсипваща мизерия.

    В края на мразовития февруари синът й Славейко замина с групата български работници за Германия. Трябваше да ги настанят в кланицата на Дюселдорф. Там на конвейери щяха да разфасоват трупно свинско месо при температури, близки до нулата. Малко германски работници издържаха на подобни условия, затова наемаха чуждестранни работници от най-бедните държави на Евросъюза. Българската група се водеше от някой си Хубавелков – едър и арогантен софиянец. Той водеше разговорите с немските собственици, уреждаше ги в общежитието, грижеше се за храната им. Говореше лош немски език, но пък и самите български работници бяха също неуки по отношение на езика. Водачът им не работеше с тях, държеше се като бос и ги овикваше грубо за най-малкото провинение.

    Славейко беше взел със себе си малък евтин таблет с едничката цел да поддържа контакт с майка си и сестра си по интернет. За нещастие още на гарата го изпусна в блъсканицата и той се повреди безвъзвратно. Връзката трябваше да прави чрез мобилния си телефон, обаче тя бе скъпа и поне в първите две седмици избягваше да я ползва.

    Работата на конвейера се оказа доста тежка дори за млад човек. Работеха с много остри ножове, който при невнимателна операция можеха да осакатят човек. Освен това конвейера се движеше доста бързо. Те едва смогваха да обработят месото. Почивките бяха кратки и недостатъчни за отмора. Няколко от българските работници не можаха да издържат на условията на работа и се отказаха. Фирмата – посредник ги глоби за неспазване на договора и ги върна в София.

    Славейко работеше сръчно и усърдно. Това бе забелязано от Хубавелков и той го премести на по-бързия конвейер. Там работеха само германци с дългогодишен опит. Мошеникът имаше полза от това, защото трудът на наетите работници се заплащаше според количеството обработен материал, тоест според скоростта на лентата. Парите обаче ги взимаше босът, не и българския работник. За труженика оставаше само изнемогата и рисковете от тежкия труд.

    В края на една работната смяна Славейко, тежко уморен, не прецени къде да удари с ножа и удари върху собствената си ръка. Ножът сряза дясната му длан чак до кокал. Рукна фонтан от кръв. Зави му се свят и момчето падна на окървавения под. Изнесоха го от цеха и с линейка го откараха до близката болница. Направиха му упойка, спряха кървенето и зашиха дълбоката рана. Болеше го адски.

    Вечерта криво-ляво успя с лявата ръка да се обади по телефона на майка си. Разказа й за случката. Тя се притесни много, пребледня и спря да се храни. Сестра му го заувещава да се върне. Не се знаеше как ще се развият нещата с дълбоката рана. Славейко обаче беше взел паричен заем от приятел и трябваше да го върне рано или късно, а върнеше ли се обратно, нямаше никакъв шанс да се оправи с финансите. Отказа на сестра си и обясни, че ще изчака да види как върви зарастването на раната, пък и нали му бяха дали болнични…

    Една вечер Илияна видя в сайта за запознанства снимките на мъж, който й хареса. Писа му за рождения ден. Честити, пожела му здраве и зачака отговор. Отговорът дойде след един месец. Оказа се, че мъжът бил млад пенсионер и работил във флотацията на Елисейна. Бил голям началник и пенсията му била висока. Скоро се бил развел. Живял сам в голям апартамент, а и имал собствено заведение, в центъра на областния град.

    Колкото и да се мъчеше да си спомни за него, тя така и не успя. Завързаха чат по Скайп. Той се оплака, че не могъл да готви и сега се учел, като свалял рецепти по интернет. Това зарадва Илияна, защото тя беше превъзходна готвачка. Започна да му обяснява как се прави баница, как се готви винен кебап, как се правят мекици. Той слушаше, записваше си и благодареше, а после отговаряше какво се е получило от кулинарните му опити.

    Илияна, зарадвана и обнадеждена, сподели откритието с дъщеря си.

    Пламена я изслуша, а после отговори:

    – Мамо, недей много да залагаш на тоя човек. Може и да те лъже за Елисейна. Ти не си му от ранга и образованието. Ще си имаш проблеми с него. Търси си такъв като теб, работник, който да те разбира и цени. Не си губи времето.

    Илияна я изслуша, нищо не отговори, а после продължи да си пише с непознатия човек. Харесваше й да чете онова, което пишеше, беше интелигентен, с широк мироглед.

    Около Великден Пламена си намери работа в някакъв ресторант по южното Черноморие. Трябваше да замине в началото на май, защото тогава започвал курортния сезон. Не познаваше нито собственика, нито знаеше каква работа ще й възложат. Отиваше просто на късмет. Парите й вече свършваха, а трябваше да започне да работи нещо. Трябваше да остави и малка сумичка пари на майка си. Брат й не работеше, беше далеч и не се знаеше как ще бъде с него.

    Вечерта преди да замине, Пламена купи от града един шилешки комплект на майка си и заръча да си направи от него дробсърма за Гергьовден. Те много уважаваха тоя празник, но поради малкото пари, с които разполагаха, не можеха да си позволят по-скъпи покупки на месо.
    Няколко дни преди празника Илияна остана сама, напълно сама. Обади й се една приятелка от Елисейна, че й е купила пилета на един месец за гледане. Тя се зарадва, защото имаше четири броя млади ярки, които бяха пред носене. Щеше да се увеличи пернатото братство, а това си беше за село едно голямо предимство. Нямаше да купува яйца, а щеше да ползва пресни за приготвяне на всякакъв вид храна.

    Сподели това със Стамен, така се казваше новият й познайник. Той също се зарадва, дори обеща да дойде и да ги види. Обеща да дойде за Гергьовден.

    Тя се развълнува, разшета, изчисти стаите, помете двора, почисти курника и оплеви лехите с дребничкия лук.

    Стамен обеща, че за Гергьовден ще купи половин агне и ще го опече в новата си готварска печка. Понеже не му бе ясно как да направи плънката, заразпитва Илияна. Тя му обясни най-старателно. Докато обясняваше, устата й се напълниха със слюнки. Не беше яла печено агнешко може би двайсетина години. Нямаше пари, а с тая малка заплата не можеше да си го позволи. Сега обаче, при безработицата, това си бе значително събитие.

    Разбраха се Стамен да дойде малко преди обяд с автобуса от областния град.

    На сутринта Илияна стана рано, изми се, закуси набързо и се зае да майстори дробсърмата. След около два часа ястието бе готово. Ухаеше приятно и имаше вид просто за чудо и приказ. Съжаляваше само, че дъщерята и синът нямаше да бъдат тук, за да си хапнат и те.
    Към единайсет часа преди обяд внезапно заваля проливен дъжд.

    Илияна поглеждаше през прозореца към площада, където трябваше да пристигне автобусът от града. Да, ето го, показа се, направи кръг и спря. От него слязоха няколко жени, две деца и нито един мъж.

    Защо ли го няма Стамен? – помисли си Илияна. Нещо я прободе в сърцето. Ами ако го е изпуснал? Ако не се е справил с плънката? Но можеше поне да й се обади, нали му бе дала телефона си? Можеше да позвъни…

    Включи лаптопа, изчака да зареди Уиндоуса и видя в Скайпа лика му в зелено. Беше на линия. Отвори прозорец за писане на съобщения и написа:

    – Стамене, какво става? Защо не дойде? Проблем ли има?

    Отговорът се забави. Чак след десетина минути се показаха няколко думи, пълни с много грешки.
    „Дойдоха ми приятели! Седнахме на разпивка. Сега съм на три уискита и трудно пиша. Агнето го опекох и плънката стана добре, както ми я описа. Не ме чакай… Сядаме на агнешко… М-м-м… много е добро, крехко, чак се топи в устата…“

    Илияна застина като ледена висулка. Очакванията й бяха попарени. Май дъщеря й бе права. Тоя човек е безотговорен – обещава, а после не изпълнява. Излъга я!… Нея… Излъга я…, а толкова му вярваше!…

    Навън заваля отново. Тя наметна старата шуба и излезе да нахрани пилетата. Четирите ярки чирикаха нестройно, намокрени от топлия майски дъжд. Спуснаха се към нея радостно и закълваха лакомо дребната наронена царевица.

    После се върна. Влезе в малката кухничка, където печката на дърва вече угасваше. Седна край масата с изстиналата вече дробсърма и се умълча. Не й се ядеше. Настроението й се бе развалило. Животът отново й беше ударил плесник.

    На външната врата се чу жалостиво мяукане. Тя погледна натам, после стана бавно и отвори вратата. Отвън на дъжда стоеше малко мокро котенце. То я гледаше мило, мяукаше жално и сякаш я молеше да го пусне вътре на топло.

    Тя се пресегна, хвана го нежно и го сложи на стара суха черга близо до печката. После отсипа от дробсърмата, сложи я в малка чинийка и му я поднесе пред муцунката. Котето помириса внимателно, а после залапа лакомо, сякаш не бе яло, откакто се бе родило.

    – Милото ми Писанче… Само ти ме уважи днес за празника… никой друг… Лапай миличко, лапай, хапни си… Ти си най-милото и сладко малко същество, което съм виждала. По-добро си от хората, щом ме потърси на тоя ден… Хапни си, а после ще ти измисля име. Дали си мъжко? Ако си мъжко, ще бъдеш Гошко, а ако си женско – Герганка… Нали ми дойде на връх Гергьовден… Ти ще си ми другарче, докато дойдат децата ми… – прошепна тихо Илияна и една сълза се отрони бавно от крайчеца на окото й.

    .

  • Йосиф и Тереза

    Разказ от Симеон Гаспаров

    .

    Софийската католическа катедрала "Св. Йосиф"
    Софийската католическа катедрала „Св. Йосиф“

    Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.

    – Подранил си, Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току-що му е пуснал паричката.

    – Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.

    Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата, хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.

    – Къде е Тереза? – пита просякът.

    – Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачкан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.

    Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамваят завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити, излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.

    Трима свещеници в кафяви раса от ордена на “Св. Франциск” приближават към седналите на стълбите мъже. Поздравяват ги учтиво. Преди да влезнат в катедралата, един от тях се обръща към Йосиф на развален български:

    – Подранил днес, Йосиф…След час почва служба…Влез с нас, ако искаш…

    – Знам, знам – отвръща старият мъж и добавя – Добре ми е тук, а пък чакам и Тереза.

    Отчето кима разбиращо с глава и отминава.

    – Нови попове, а? – казва ей така, между другото, просякът.

    – Нови. От Полша са. Вече и аз не си ги спомням всичките свещеници, служили в катедралата. Идват за малко в София, после заминават по света. Такава им е съдбата. Ходят, където ги пратят.

    Просякът допушва цигарата. Гаси фаса. После го прибира внимателно в един от дрипавите джобове на парцаливия си балтон, така че да не прави боклук.

    – А кои си спомняш? – обръща се неочаквано той.

    – Моля? – учудено отвръща Йосиф.

    – Кои от свещениците, си спомняш най-ясно? – повтаря просякът.

    Йосиф се замисля. Погледът му се рее над празната улица. Микробус паркира на ъгъла пред тясна остъклена бакалия, отворила широко врата. Мъж в протъркани джинси и карирана риза, с навити до лактите ръкави, излиза от колата. Отваря багажника. Взема щайга с бутилки прясно мляко, които дрънчат звънливо, и изчезва зад вратата на магазинчето, над което проблясва табела с жълто-червени светлинки – “Отворено”.

    – Знаеш ли – започва бавно Йосиф – като че ли най-добре си спомням хърватските свещеници, от детството ми, отпреди войната.

    Поема дъх, усмихва се сякаш на себе си и продължава:

    – Тука беше пълно с народ. Покрай свещениците, в католическата църква доста хървати идваха да живеят в София. Баща ми, майка ми, чичо ми, сестрите им – всичките бяха дошли оттам, зад онези планини и намерили своето място в старата ни София. В България.

    – Тази улица имаше ли я? – подпитва отново просякът, загледал се заедно с Йосиф към празния булевард.

    – Имаше я – отвръща веднага старият мъж. – Тук бе много пъстро. Весело. Чуваше се българска, чешка, немска, френска, италианска, хърватска реч. Идваха хора от цяла Европа. Изграждаха София. Строяха нова България. Градяха сгради, пътища, железопътни линии…

    Просякът, притворил очи, слуша внимателно. Думите край него се носят в ароматния въздух като припев от някаква далечна мелодия.

    – Празнувахме винаги по два Великдена – разказва Йосиф – един наш, католически, с хърватите и останалите имигранти католици от църквата. И един православен, с приятелите ни, съседите ни, с новите ни братя от България… Шарен, шарен свят, ти казвам… – въздъхва той и се умълчава.

    От керемидените покриви край тях потича светлина. Улицата още дреме в пазвата на утринта. Разтоварачът на млякото си е заминал. Жена, бутаща детска количка, излиза от тясната бакалия. Яде баничка, а детето до нея си играе с пластмасова дрънкалка и мята безгрижно крачета. От мрежестата торбичка, прикрепена зад детската количка, се подава бутилка прясно мляко.

    – И после? – обажда се нетърпеливо просякът.

    – Какво после? – чуди се Йосиф.

    – Какво стана? – пита човекът в дрипите и го гледа с широко отворени очи, като дете, трепетно очакващо продължението на приказка, която неочаквано го е пленила.

    Старата сграда на катедралата "Св. Йосиф", разрушена от бомбардировките. Снимка: Емануил Боянов
    Старата сграда на катедралата „Св. Йосиф“, разрушена от бомбардировките. Снимка: Емануил Боянов

    – После – замисля се Йосиф – други времена дойдоха. Войни. Разруха. Глад. Беди. Бомбите унищожиха града ни. Разрушиха старата катедрала. Други хора дойдоха. Те доразрушиха останалото, което предишните градяха. Други идеали се родиха. Други борби. Други надежди. Всичко се промени…

    Камбаната от покрива на катедралата почва да бие. Котка побягва уплашено от храстите и се скрива под паркиралата в сянката на липите кола. По тротоара вървят бавно, прегърнали се, момче и момиче. Оглеждат се учудено да видят откъде идва звънът на камбаната.

    – Какво стана с вашите, хърватите? – нарушава мълчанието просякът.

    Йосиф въздъхва.

    – От нашите, хърватите, много народ си отиде. Едни се разпиляха по света, прибраха се по старите им места, а другите пък поеха ей натам – показва с пръст към небето той.

    Замисля се нещо и продължава:

    – Останаха само…

    – Йосиф и Тереза… – прекъсва го плахо просякът, кръстосал крака в уютното си гнездо от дрипи.
    Йосиф нищо не казва. Мълчи и гледа в една точка в земята.

    Хората почват да прииждат за неделната служба. Монетите падат една след друга като сребърен дъждец в паничката на просяка. Той благославя щедростта на вярващите и чевръсто прибира паричките в безбройните си джобове.

    От дъното на сенчестата уличка се задава нисичка, пълна, възрастна жена. Върви бавно, бавно. От паркинсоновата болест ръцете й треперят. Облечена е в стара рокля и износена жилетка. Подпира се на стената с една ръка. В другата носи пазарска чанта. От тиковете главата й се клати настрани.

    – Ей, най-накрая…- въздъхва Йосиф, докато върви бързо, за да помогне на треперещата жена.

    – Къде се забави толкова, Тереза? – троснато пита той.

    Тереза диша тежко. По челото й е избила пот.

    – Не можех да се кача в трамвая на Римската стена. Нямаше кой да ми помогне да стъпя на високото стъпало. Три мотриси минаха. Едва на четвъртата един човек стана и ми помогна… – задъхвайки се, нарежда тя.

    – Знаеш, че днес бързам. Трябваше преди час да съм се прибрал… – говори с лек укор в гласа Йосиф. – Съседите отиват на ваканция, но ми обещаха преди да заминат да си включат скайпа, за да се видя за малко с внучетата в Чикаго…

    – Знам… знам, извинявай – отвръща Тереза, докато Йосиф я подкрепя да се качи на стълбището.

    Така е всяка неделя. Йосиф и Тереза се срещат. Той я прикрепя по стълбите. После държи треперещата й ръка, докато тя запали свещ с нея. Помага й да постави свещта в краката на мраморната статуя на Дева Мария. Изчаква я да свърши с молитвите си. После сяда с Тереза на последния ред, за да чуят неделната проповед. И така, до другата неделя.

    Пред прага на катедралата, Тереза се обръща към Йосиф:

    – Помниш ли, когато бяхме колкото твоите внучета, как баща ни ни водеше всяка неделя, след църква, на разходка из улиците на София?

    Йосиф присвива очи:

    – Помня разбира се. Особено в дни като този. С много слънце…

    – С много слънце… – повтаря замислено Тереза.

    Братът и сестрата се усмихват и тихо влизат в църквата. След тях изпърхват с крила духовете от улиците на София. Духовете, които винаги са там, където трябва да бъдат, когато на някого времето му наближи.

    Неделното слънце клони към своя залез. Просякът се е облегнал на древните римски руини. Допива бутилката, която си е купил с монетите, събрани пред католическата катедрала. Седи и гледа към мъждукащите светлинки по прозорците на сградите. Просякът си представя как един ден ще се събуди в собствено легло. Как червата му няма да къркорят от глад. Как ще има някой, който да го обича…

    И почва да се смее с глас над глупостта си. Толкова му е смешно, че от смеха почват да му текът сълзи от очите. Ето така…

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    10153103_10202495407639254Симеон Гаспаров е автор, добре познат на нашите читатели, и особено на тези в Чикаго. Но все пак, публикувайки този негов разказ в литературната ни рубрика, ще го представим отново. Той е роден през 1965 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ “Климент Охридски” (1991) и Мастер програмата в Свободните науки на Чикагския университет (2003). До преместването си в САЩ през 1997 г. е работил като репортер във в. “Новинар”. В момента е кореспондент на в. “Труд” в Чикаго.

    Симеон е автор на две книги, издадени в България – романа “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” (2010) и стихосбирката “Театър на Не абсурда” (1992). Негови стихотворения са публикувани и в Хърватия, в. “Хърватско Слово” (1997) . Публицистични текстове на Гаспаров са излизали в САЩ във в. “Дейли Хералд” и в. “Нортуест Хералд”. Още литературни и публицистични текстове на Мони Гаспаров могат да се прочетат в неговия блог.

    .

  • Земетръс
    Огюст Роден, "Целувката"
    Огюст Роден, „Целувката“

     .

    Очите ти – от топъл мъх,
    зелено вперени са в мене.
    Ще ме оставиш ли без дъх,
    докато меко се изменям?

    Ще ме оставиш ли без грях,
    от който ще се срути сипей?
    Измяната до дъх изпях.
    За думите в несвяст не питай.

    Оловно топли – от живак,
    сълзи и думи капват бързо.
    Не питай как разцъфва мак
    и приеми това обвързване.

    Не питай и за сутринта,
    в която пещери отвори –
    скала, целунала скала…
    Останалото е говорене.

    .

    Жанет Октавиан Михова

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    ÁÒÀ - ñòèõîâå - èçëîæáàЖанет Михова е родена в Габрово. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1998 г. е кореспондент е на Българска телеграфна агенция в Габровска област. Има дългогодишна практика като журналист в местни и централни издания. Стихотворения на Жанет Михова са публикувани в български вестници и списания от 1980 г. насам, както и в електронни издания с литературна насоченост. Авторката има издадени две стихосбирки – „Оса под езика” /1993/ и „Руска рулетка” /2006/.

    .

  • Българска писателка от Чехия издаде втора книга

    За книгата на Таня Капинчева „Слънце на нашата уличка“

    .

    Таня-566x800Предишния роман на Таня Капинчева „Мрежата на живота” награди авторката си с оправдан интерес от страна на читателите и критиката. Тази книга показа чрез пластиката на словото цветен виртуален пристан, дал убежище на една неспокойна женска орис. Сега, в разказния сборник на Таня Капинчева  „Слънце на нашата уличка” с подзаглавие „Тъжни смехорийки” (издателство „Делакорт“, С., 2015 г.), срещаме същата и не същата Таня. Отново мъдра, но надграждаща себе си в предизвикателството на белия лист. И в интелектуалните си хрумвания там, където трудната нашенска, а и чужбинска орис, я е „поканила” да надникне.

    Сборникът, за който става дума, не е обемен: „Запалено фенерче в тъмнината”, „Леля Ганка на гости в Лондон”, „ Коледни забавления”, „Снимки за фейсфук от Рая”, „Среща със зъболекар”, „За безопасното количество живак в човешкото тяло”, „В преследване на патрулката”, „Омагьосаната принцеса”, „Прераждането на Мария Ленорман”. Основното, което среща читателят по страниците, е доказаната правота на социалното наблюдение и на психологическия анализ. Които граничат с реалността, но са готови да приемат и неочаквани алегорични измерения.

    Искам да откроя топлата човечност, с която Капинчева се отнася към персонажите си. Жертви на обществената картина, на своите (не)сбъднати очаквания и на неясния хепи енд, в който намират уж желаното убежище. Всъщност, повечето са представители на „малкия човек” в нашата литература. Великолепно описан някога в произведенията на Светослав Минков и… позабравен до вододела на 1989 г. След който последваха големи социални, политически и икономически трусове и появата отново на подобен герой бе неминуема. Но той сега е променен и вместен в социалния модел на ХХІ в. Самите персонажи не се чувстват „нищи”. Те носят своето човешко достойнство и специфична обагреност на вътрешния мир. Борят се за внимание сред тълпата от себеподобни и когато не го получат, се оттеглят с достойнство. Проявяват завидна любознателност към предизвикателствата на обкръжаващата ги среда. А зад привидната им делничност надничат мислещи и търсещи човеци. Но истинската панорама, върху която играят орисаната си роля героите, е енигматично откровена.

    Всички разкази в сборника, независимо от избрания начин за споделяне с читателя – реалистичен или под формата на приказка, носят конкретна поука от мига, в който са „уловени”. И ненатрапчиво се обединяват в паноптикум на съвремието. Върху чиято картина авторката, ведно със сериозните неща, запечатва с бърз щрих и добронамерен хумор. Както и откровена критика, породена от тревога за ставащото в България: „Всекидневно ни повтаряте, че всички българи сме – споделя една от героините пред нашенска медия – крадливи, непочтени, тъпи, неморални, алчни, мързеливи, извратени, с престъпни намерения… А ние, обидени или огорчени, изоставени или отхвърляни, непотребни или изпаднали, един по един си отиваме, но какво става с децата ви? Какво самочувствие ще имат, че са се родили българи? И без това само чакат да пораснат, за да избягат далеч. А повярвай ми, мое момиче, че един ден, когато твоите деца предпочетат да живеят сред чужди, ще проклинаш безкрайно дългите, болезнени часове и напразно ще се питаш къде сбърках.”

    Социалното неравенство е факт, факт е и т.нар. вътрешна емиграция. Онова трудно предотвратимо чувство на самота и обреченост, съпътстващо нашенеца в родината, която все повече се отдалечава като държава и управление от неговите тъги и потребности. Тъжните смехорийки на Таня са изречени истини са съществуването ни. За целите, които си поставяме, за идеите, които мечтаем да осъществим. Защото личността, изгубена в слепотата на сивата тълпа, е зависима от безброй условности, икономически тегоби, наричани накратко бедност, от стрес и какво ли още не. Личността сякаш не разполага със себе си, а волята й е подчинена, в усилията за физическо оцеляване, в услуга на отродени, чужди на на нуждите и тревогите й, властници и властови решения.

    Привидно разказите са далеч от тези истини. От тях лъха малко или повече изстрадан оптимизъм. Нерядко основните сюжетни линии са украсени с гирлянди от по-дребни случки, втъкани в канавата на разказа. Но неговата делничност е само привидна. В сърцевината на споделеното са разсъждения върху смисъла на нашия живот: вчера, днес и утре. Колкото и да е модерен човекът на новото столетие, в душата му неизменно присъства суеверният атавизъм от прастари времена – страхът от смъртта, от болката и от връхлетялото го нещастие. И когато в съвременното му общество липсва хармонията, а гражданската пирамида се срива пред очите му, на прага пристъпват неканени гости: апатията, обезвереността, отчаянието. Тях няма да ги открием пряко в разказите на Таня, но авторката ни кара да се замислим: „А нашето място къде е? Каква е целта на съществуването ми? Мога ли да живея в мир със себе си и как?”. И когато отговорите се размиват в неясното бъдеще, а околните се колебаят дали да ни бъдат приятели или да ни разкъсат, идва вододелът в човешката битност. Формулиран накратко с един друг въпрос: „Кой всъщност съм аз?…”

    Далеч съм от идеята да преразказвам сюжетите на разказите от книгата с адрес България, Франция, Чехия (където авторката живее трайно). Несъмнено Таня Капинчева внася скромна, но свежа струя в съвременната българска литература, която отдавна се нуждае от добронамерени творчески корективи. От истински загрижени за страната ни, усещащи дълбочината на проблемите литературни погледи. „Тъжните смехорийки” на Таня са част от тази загриженост, вплетена в гражданската проза на сборника. Носещ по страниците си изповедност, остра наблюдателност и обич към ближния. Все неща, за които си заслужава да посрещнем слънцето на нашата уличка с едноименната книга в ръце. Защото подобни срещи ни се случват все по-рядко.

     

    Георги Н. Николов

  • Американците идват

    Разказ от Светослав Григоров – Грег

     .

    Снимка: сп. "Тема"
    Снимка: сп. „Тема“

    На Кольо от сутринта му беше криво. На него по принцип винаги си му беше нещо криво, та затова му викаха Кольо Кривия, но тая сутрин се чувстваше толкова криво, колкото отдавна не бе му се случвало. В основата на цялата работа беше тази чума жена му. Още не беше отворил очи, дето се вика, и тя му вдигна кръвното, ама така, както само една жена умее. Ще кажеш, че те това го учат от малки – да тормозят мъжа. Изоглавена работа, ей! А денят не предвещаваше такива ядове. След седмица на мрак и снегове днес слънцето още от сутринта се облещи на небето, за да напомни, че все пак е март месец и пролетта е някъде там зад ъгъла. Снегът, който трупа цяла седмица и блокира половината страна, сега блестеше под слънчевите лъчи като стъкло. Кольо стана от леглото с усмивка. За пръв път от толкова време насам. На сърцето му бе леко, а в душата му кънтяха камбани. Колко малко му трябва на човек, за да приеме животът като млада хубава невеста, а не като озъбена вещица? Кольо извади от долапа шишето с вино. Взе от мивката един буркан и го напълни догоре с еликсира на боговете. Сетне седна на масата. Махна кърпата от чинията, която жена му бе оставила там, и усмивката му стана още по-голяма. Вътре кротко лежаха няколко топли мекици. Любимата му закуска. Въобще в село Плешивец това беше любимата закуска на мъжката част от населението. Кольо пусна телевизора, за да види какво ново-вехто по света. Отпи от буркана и начена с апетит първата мекица. По новините на сутрешния блок таман съобщаваха, че в България идвал американски батальон уж за учение, уж за постоянно. Кольо не можа да схване за какво точно. С него идвали и четири танка, вертолети и БТР. Щели да се учат на полигона в Ново село. „К’во става тука бре? – запита се Кольо. – Ние да не сме във война и аз да съм го пропуснал?” Още беше в шок, когато съвсем го довършиха, като съобщиха, че любимият му отбор „Левски“ щял да играе във втората шестица на първенството по футбол. Тази новина като че ли го потресе повече.

    – Мамицата ви некъдърна да еба! – простена той и надигна буркана с вино.

    В този тежък момент влезе жена му Петрана с една десетлитрова дамаджана в ръка. Беше слаба женица на около шестдесет години. В селото се майтапеха, че с такъв крив мъж няма как да наддаде много.

    – Ти к’во праиш с т’ва ма? – почти извика той вместо добро утро.

    – Ми к’во. Че я мием, бе Кольо, оти е много прашасала.

    – А т’ва дето беше в нея къде е, ма?

    – Ми къде е? Изсипах го в градината.

    На Кольо му причерня пред очите. Хвана се за сърцето и аха да се сгромоляса, покосен от инфаркт.

    – К’во ти е бе, Кольо? – викна уплашено Петрана.

    – Ти ша ма умориш, ма. Ша ма свършиш. Така да знаеш. Вътре беше ланската ракия, да те еба у дреата – кипна Кольо.

    – Ми аз от де да знам, бе Кольо – проплака Петрана.

    – Абе ти проста ли си? Загубена ли си? К’ва си? Щ’та шибна, та щ’та прекъсна, да знаеш. Не ти ли замириса тая ракия като я изсипа, ма?

    – Ми не. Въобще не миришеше, бе Кольо.

    – Не мирише тя. Стига яде говна, че си ми черна. Бегай, маиняй се да те не гледам.

    – Ама тя, Кольо, верно не миришеше, бе. Да не си я изпил, па да не помниш?

    – Ей, цело село да сере, не мое ти напълни устата. Бегай ти казвам, че си ми черна, филикощерица такава.

    Петрана видя, че работата става дебела, и си излезе бързо като вятър през вратата. Беше свикнала с избухванията на мъжа си и знаеше, че в такива моменти е препоръчително да е по-далеч от него. Кольо дояде наченатата мекица, но без желание. Насила, колкото да не отива зян. После надигна буркана и го пресуши.

    – Мама му стара! – изпсува той на глас. – Т’ва жените са бич божий за човечеството. Т’ва не са ора бе, че те умори и окото й нема да мигне. Т’ва е по-страшно и от чумата, бре.

    – Американци идат у България, жената изхвърля ланшна ракия на двора. Десет кила. Накъде, мама му стара, отива тоя свет? Не знам – продължи да нарежда Кольо Кривия. – Бахти и животът, бахти и чудото!

    Ето така на криво му тръгна деня на Кольо Кривия. А е зима и човек не може да си изкара яда на полето. Кольо взе брадвата и цяла сутрин цепи дърва на двора, барем му помине малко ядът. Ама не минаваше. Десет литра ланшна ракия заминаха. Двоен припек при това. С каква любов я беше правил. С каква радост я наточи в дамаджаната, па я сложи в мазето на хладно и тъмно място, а сега я няма. Замина си ей така, мърцина, в черната земя. Няма справедливост на този свят и това си е. Коя чафка му изпи акъла да вземе Петрана за жена? Тая непрокопсаница. Завеяна патка, дето изсипа десет кила ракия без да разбере. Ще вземе да се разведе с нея, та да се свърши тая мъка. Ами тя утре бурето с вино може да изсипе така и пак да не разбере. Това жена ли е, бре? Това е божие наказание, не жена. Кой го с тая събра, бел ден да не види дано.

    Към обяд Кольо Кривия захвърли брадвата в дърварника и с натежало сърце и глава, пълна с черни мисли, тръгна към хоремага. Там трябваше да има вече хора от постоянното присъствие. Може би като удари някоя и друга чаша с тях, черните мисли ще изхвърчат от главата му и някак си ще прежали ланшната ракия. Друго си е да седнеш на мъжка приказка пред чаша блага ракия. Това го накара да ускори крачката. Вече почти излизаше на мегдана, когато чу някаква песен да се носи в далечината. От начало не се чуваше ясно, но постепенно взе да различава музиката и думите. Беше някаква руска песен. Струваше му се позната, но още не можеше да се сети коя е, докато не чу познатият припев:

    Я играю на гармошке
    У прохожих на виду…
    К сожаленью день рожденья
    Только раз в году.

    Крокодилът Гена. Просветна му изведнъж. Това беше песничката за Крокодила Гена и рождения му ден. Направо го захвърли в детството. В училище я пееха, дето се вика всяка седмица, когато бяха деца.

    Кольо Кривия най-сетне излезе на мегдана и хлъцна в почуда като съзря хоремага пред себе си. Бай Добри беше изкарал стар грамофон пред вратата. Най-странното беше, че работи. Ваниловата плоча се въртеше, а от двете колони, закачени на хоремага, бумтеше песента за Крокодила Гена. Под тях беше опъната червена лента, дълга към четири метра и широка към половин, на която с бели букви пишеше „Добре дошли, братя американци”. До грамофона беше сложена скара на дървени въглища, върху която приятно цвърчаха кебапчета, кюфтета и няколко парчета суджук. Бай Добри се беше строил до нея с бяла готварска шапка на главата – и с вилица в ръка и с добре премерени професионални движения обръщаше виртуозно като жонгльор месата върху скарата. Кольо Кривия се спря за стъписано и реши, че е объркал селото или просто сънува. Ощипа се по лявата буза и разбра, че не е сън, а безпощадна действителност. „Тая моята филикощерница ще ме умори” – помисли си той и усети как в него се надига паника.

    – Бай Добрииии! – извика с цяло гърло Кольо Кривия, в опит да заглуши паниката в него.

    – К’во си се развикал па ти, бе? Да не си на полето? – отвърна му бай Добри.

    Това мигом успокой Кольо. „Жив съм – рече си. – И бай Добри е жив. Не е някой караконджул. Уф. Мамицата й мръсна на мойта. Луд ме направи.”

    – Бай Добри, сипи ми една ракия, че тая мойта жена от сутринта е тръгнала да ми вдига кръвното. Не издържам вече и ще я пребия.

    – Носи се – викна бай Добри и влезе в хоремага. След малко излезе с чаша ракия, пълна догоре.

    – Айде, заведението черпи – рече той и му я подаде.

    На Кольо щеше да му приседне. Бай Добри никога не беше го черпил досега. Пак взе да му се струва, че сънува. „Абе тука става нещо, мама му стара, ама не моа да разбера к’во.” Пое подадената чаша с трепереща ръка. Каквото и да става, той не беше от хората, които ще върнат чаша ракия, па и на аванта при това. Отпи от нея дълга паническа глътка и се обърна към Бай Добри.

    – К’во става, бе? – рече. – К’ви са тия музики, плакати и така нататък?

    – Ми ти не разбра ли? Американците идат. Цял батальон сега, после сигур и още. Бригада, дивизия, абе голяма работа се задава. Стягам се да ги посрещам.

    – Ми що с руски песни, бе Бай Добри, и детски при това?

    – Ами само тая плоча имам. На дъщерята е, още като беше ученичка – отвърна той. В този момент започна нова песен:

    Пусть всегда будет солнце,
    Пусть всегда будет небо,
    Пусть всегда будет мама,
    Пусть всегда буду я…

    Кольо Кривия влезе в хоремага, за да види кои са там. Вътре беше Полковникът, Дядо Стоян и Цоло Комбайнера. Седяха на масата до кюмбеното с пълни чаши и празни погледи.

    – А добър ден! – поздрави Кольо.

    – Добър да е – отвърнаха дружно тримата.

    – Къде ви е Цане?

    – Инкасира някъде сигур пущината – отвърна Цоло Комбайнера.

    Кольо седна при тях. Отпи пак от ракията и рече:

    – К’во става тук, бре? Бай Добри се стяга да посреща американци и черпи с ракия. Ненормална работа ми се види т’ва.

    – Ще има да чака – отвърна Полковникът. – По нашия край жив американец няма да дойде. То тук и чумата няма да дойде, камо ли американец. Ама той нали си е търговец, е решил, че сега ще удари кьоравото. Объркал се е.

    – Полковник, ти си военен човек. Обясни ни к’ви са тези американци по нашите земи, бе. Едно време руснаци посрещахме. Сега американци ли че срещаме?

    – Натовски уйдурми са това, Кольо. Искат да притиснат Русия, като пратят войски в граничните с нея държави. Сега ни пробват с батальон, после може и полк да ни стоварят. Нали сме съюзници и база може да отворят.

    – Лоша работа е това – обади се Цоло. – Ако стане някоя война, ние ще отнесем кирпича.

    – Така е – съгласи се Полковникът. – Ние сме на топа на устата.

    – Всичко е заради тая пуста Украйна. Не моа да си я поделят тия пустиняци и това си е – констатира Кольо.

    – По-лошо е. Светът не може да си поделят, Кольо. От там ни идва цeлия проблем. А ние сме между чука и наковалнята.

    – Абе обърка се този свят, мама му стара! – констатира Кольо. – Не отива на добре. Това ще ви кажа. Войни и хаос се задават. И в цялата тая напрегната обстановка жената да вземе и да ми изхвърли по погрешка десет литра ракия. Пощуря и тя, мама му стара! Не. Не отиват на добре нещата.

    – Как така ти изхвърли ракията, бе? – ревна Цоло, забравил веднага за международното положение.

    Кольо им разправи сутрешната случка.

    – Малии, де мойта да направи такова нещо. Ръчичките й откъсвам – закани се Цоло.

    – Това е щото народа се побърка – обади се Дядо Стоян. – Вече не знаеш кое е правилно и кое не. Едно време при бай Вълко Червенков нямаше такова двоумение. Нещата си бяха ясни и точни. Кой враг, кой приятел се знаеше и се повтаряше постоянно, та да не забравяш и да се объркваш.

    – Стига с тоя Червенков бе, дядо Стояне! – сопна се Цоло.

    – За бай Вълко Червенков трябва да се казва. Голям човек. Вие не помните, щото сте били малки, ама аз по това време вече пиех ракия – не се предаде дядо Стоян. – Всичко помня, като че ли беше вчера. Ама не е. Времето е лъжовна работа, момчета, от мен да го знаете.

    – Аха. Времето лъже повече и от жена – съгласи се Цоло.

    – Не ми говори за жени, че се сещам за моята и ми притъмнява пред очите – рече Кольо.

    – Щом жените взеха да изхвърлят ракия, светът не отива на добро, момци – промълви Полковникът замислено. – На война ми замирисва.

    Мъжете кимнаха в знак на съгласие и отпиха от чашите с въздишка на обреченост. В хоремага настана тишина. Само отвън все още звучаха руски детски песни. Бай Добри се стягаше да посреща американците.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още разкази от същия автор – тук и тук.

    .

  • А с времето след нас ще мерят липсата

    Илюстрация: Sibir.bg

    .

    Какво се случва с времето след нас?

    (Въпросът ти ме сварва неподготвена.)

    Когато без стрелки и без компас

    на крайна спирка ще се спре животът.

     

    И ти „безгрешен”, „грешен”- просто дух

    се гмурнеш във огромната вселена.

    Нормален ли си бил или пък луд

    на Господ по тефтера с изчисления-

     

    изтекло ти е времето съвсем…

    Но времето на другите не спира

    тиктака с нотите на реквием

    и глухото доволство дирижира…

     

    Но времето на другите след теб

    по старите пътеки криволичи.

    Създава малки нови светове

    събира ги, разделя ги. Обича…

     

    Понякога тъжи. И пали свещ…

    За мъртвото ти време споменава,

    а времето на мъртвия човек

    чрез думите на други оживява.

     

    И оцветява мрачните им дни

    с райета от палитрата на спомена.

    Сред багри от усмивки и сълзи

    по-леко някак се привиква с болката…

     

    А времето – то пак ще си тече

    през бързеите на подмолни рискове.

    Надявам се, приятелко, че те

    със времето след нас ще мерят липсата…

     

    Дочка Василева

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Untitled8Дочка Василева (с литературен псевдоним Довереница) е на 59 г. Тя е лекар ендокринолог, живее в Горна Оряховица и работи във Велико Търново. Пише поезия и проза. Публикува в интернет сайтовете „Откровения“, „Стихове БГ“, също и в Блог.бг, под псевдонима Довереница. През 2011 г. излиза книгата й „Пътуване към обратната страна на вината”. Творби на г-жа Василева са публикувани в периодичните алманаси на литературна група в гр. Горна Оряховица, в поетичен сборник „Приятели в поезията” – 3 (2013 г.), в годишен литературен алманах на гр. Ловеч „Ехо от Мелта” (2014 г.). Тя има награди от литературни конкурси и публикации в български централни и местни издания. Още творби на Дочка Василева могат да се прочетат в сайта „Откровения“ тук.

    .

  • Български литературни следи в Латинска Америка

    Южна Америка

    Сборникът „Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка”, който излезе наскоро, е нетрадиционно събитие в хаотичния поток от заглавия днес. Изданието е том първи от двутомника „Америките ни”, осъществен в рамките на научния проект „Литература и география” на Института за литература при БАН. Отпечатването е осъществено от Издателски център „Боян Пенев”, С., 2015 г. Идеята, съставителството и научната редакция са на доц. д-р Пламен Антов, с консултант проф. Румен Стоянов. Предстои издаването на втори подобен сборник,който ще е посветен на САЩ и Северна Америка.

    Веднага искам да споделя, че появата на този сборник е приятна изненада. Защото във време на целенасочено размиване на националната ни идентичност се намират хора, които да възкресяват паметта за литературната ни диаспора. Без никакво преувеличение мога да ги сравня със съвременни възрожденци, откликнали на повика: „Болгарино, знай своя род и язык”.

    Защото заради техните усилия от здрача на времето и от безкрайните разстояния отново се раждат имената на Борис Шивачев, Матвей Вълев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Тодор Ценков, Александър Карпаров, Иван Аржентински, определени като класици на южноамериканската тема. Следват Любен Христофоров, Петър Бобев, Васил Попов, Ангел Сарафов, Иван Радоев. И до тях – малко известните засега Самуил Стрезов, Стефан Кинчев, Христо Бояджиев, Георги Шпатов, Жорже Косиков, Омар Ценов, Илко Минев и пр.

    Част от посочените творци, след различен период на митарства, се връщат в България. Други са орисани никога повече да не видят Родината си. Трети са дошли на бял свят след преселението на родителите си в емигрантските вълни към страните от екзотичния континент. Някои дори са наши съвременници. Има писатели, непревеждани в България, или са преведени само частично. Но това не намалява значението на литературното им наследство, изразено в романи и разкази, мемоаристика, поезия, пътеписи. То се обособява в самостоятелен дял от литературната ни история – вчера, днес и в бъдещото време.

    Прави впечатление, че изследователите, участващи със свои разработки в сборника – Катя Зографова, Владимир Сабоурин, Радка Пенчева, Иван Дреников, Румяна Пенчева, Андрей Ташев и др. – са се отнесли изключително задълбочено към избраните автори. Успели са да изведат на преден план както тематичната специфика на прочетените страници, така и да я обосноват с времето, когато творбите са създавани, с психологическите характеристики на авторите. С идейната и естетическа нагласа на твореца, с отруденото му, неспокойно житие-битие, с политическата конюнктура на времето, през което пребивава в Латинска Америка.

    Както уточнява доц. Антов в уводните си думи: „Намерението беше сборникът да представлява нещо като колективна монография, която – първо – да даде систематизирана и обобщена картина на проблематиката във всичките й аспекти: покрай литературата (естествено, оставаща в центъра на вниманието) да бъдат засегнати и сфери като изобразително изкуство, наука, географски и исторически изследвания… И второ, обобщавайки различни аспекти от българо-латиноамериканските взаимоотношения, сборникът да има и приносен характер, да въведе в научно обращение нови имена на автори и заглавия, да предложи нови данни, да стартира дебати, които впоследствие да бъдат продължени”.

    Няма съмнение, че целта на изданието е постигната. То е интересно не само за хора със специализирани научни интереси, но и за читатели с широк тематичен кръгозор. Може би в подобно издание след време ще намерят място статии и за други имена. Предстои издаването на втори подобен сборник, посветен на САЩ и Северна Америка. Нека добавя, че българско литературно наследство, продължавано и днес, може да бъде открито на всички населени континенти.

    В Европа то е сравнително добре проучено. Африканският континент вдъхновява Михаил Михайлов и Цветан Бошев. В първите десетилетия на ХХ в. там е легионерът-поет Георги Волокин. Като лекар от турската армия оставя спомените си за Йемен Йосиф Любенов, а авторите на пътеписи до Божи гроб се обособяват в отделна плеяда…

    Десетки и стотици страници, към които добросъвестният изследовател ще прибавя още имена. Те са част от нашата памет и наш специфичен духовен код във времето – трябва да го познаваме и опазим за идните години. И за идните поколения – ако след хаоса и духовните разрушения на днешното ни битие, е писано, надявам се, да продължава да има такива.

     

    Георги Н. Николов

  • Отдалечаване
    Снимка: Сам Корнуел, Spisanie 8
    Илюстрация: Сам Корнуел, Spisanie 8

    .

    Отдалечавам се, но само на теория…
    Умът крои си планове и практика.
    На пепел стават всички територии.
    Душата, априори, е галактика!

    Душата, априори, ти е тласъкът.
    Шумиш нагоре и надолу, тъжно-весел си.
    Но колко дълго ще си сменяш маските…
    Светът за всякакви очаквания тесен е.

    Затисне те мъгла, приспи те слънчев лъч.
    Пиян си бил и все пиян оставаш си…
    Нима си сянката насред човешка глъч!
    Убежище за срещи и прощавания.

    Нима създаваш само тези светове,
    в които теб те има, за да не изтлееш.
    Повяхват розите под всякое небе,
    ако не можеш да пребориш суховея си.

    Затихват всяка твоя стъпка, всеки знак,
    ако не следваш пулса на сърцето си.
    И аз не мога, Боже, и не зная как
    без Твоето начало бих скроил небето си…

    Не зная как да хвана песен във скръбта,
    не мога дъх да доловя у мъртвите.
    Това е само начин да се разплета
    и да узная, че един несвъртник съм.

    Отдалечавам се, но пак насам кръжа…
    Това е участ, от която ще загребна.
    Но ти не се надявай, че по път тъжа.
    Да си човек е нежна болка и потребност.

     

    Илко Илиев

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    poetaИлко Илиев (с псевдоним poeta) е на 56 години. Други произведения от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

     

  • В очакване

    Разказ от Светослав Дончев

    .

    Снимка: Gamina.eu
    Илюстрация: Gamina.eu

    – Чудно и страшно обезлюдяват българските села! – подхвана Желко, бивш лесничей с хитри очички, цепка вместо уста и брезентова шапка, която разправяха, не свалял, дори когато спи – А най-тъжно се изпразват планинските села! – добави сякаш искрено и с тъга.

    Печката пукаше тихо в средата на стаята, дългите кюнци преминаваха през половината помещение, отвеждаха белия дим отвън и ние го виждахме през прозореца как се вие над стрехата и поема незнайния си път.

    – В едно такова село бях на служба осем години! – говореше той и гледаше гората, калния сняг и струпаните дърва, гледаше ги упорито, без да извръща глава към нас, сякаш търсеше спомените си там.

    – Виждали ли сте празна къща на склона… отвън залостена, паянтова вратичка, с обрасли от тревата плочки… върху стената на къщата облегнато дървено, детско конче, самоделка някаква… нагоре прозорци със занемели пердета… отстрани килерче, грижливо сковано, а изгнил трион виси на канап пред прозореца?!

    Въздъхна Желко, а ние гледаме профила му, нереален от следобедния планински сумрак. Чуден човек е той. Сгушва се в брезентовата шапка, снишава глас и заговаря. В началото тихо, после променя нотката, повлича ни със себе си в неговите гори, блата, речните корита, където той е бил, а рядко стъпва човешки крак, омайва ни с приказки, отвежда ни далеч от топлия уют на кръчмицата, все на места, където е интересно да отидеш, но те е страх.

    – Гледаш я вратата! – подхваща той – Някой я е отварял, излизал е, бързал е с надежда да отиде някъде… после се е прибирал с оная радост да се прибереш у дома след труден ден… после гледаш пердетата и сякаш виждаш как някой ги е отмествал всяка сутрин, за да види слънцето… а вечер ги е местил обратно, преди да се сгуши в приятната тъмнина на леглото… гледаш дървеното конче и мислиш… някое несигурно още дете е залитало из двора, радвало се е, смеело се е, вързано куче е лаело наблизо с палава опашка… ти гледаш сега пустотата и знаеш, че кучето вече го няма, а детето се е превърнало в голям човек, с бръчки по челото и недоверчиви очи… останало е само кончето покрай стената… и за триона помисляш… някой е рязал… силно, уверено, майсторял е нещо… после… човекът го няма, а трионът стои и ръждясва от дъждовете!

    – Ей в такова едно село служих тогава аз! – продължи той. – Живеех в малка хижа… на баира… над последните къщи… сутрин се събуждах и първо излизах на верандата… да запаля цигара и да погледам разбуждащите се къщи… тесните улици и първите старци, които прохождаха из дворовете или се клатушкаха към центъра за хляб… честичко бе хладно, един хаплив тръпчив студ, от който те заболява челото, но в такива дни я нямаше мъглата и бе така ясно, че както никога се виждаха ниските дървета, струпани като перчем коса върху гол склон отсреща, далеч, далеч… виждаше се бавна планинска река, искряща като изпуснат шал между скалите!

    Въздъхна Желко и пак погледна навън, а ние се спогледахме. Заспалите ни мозъци, опушени като гредите на тавана в кръчмата, се размърдаха, а очите ни сякаш виждаха картините, които ни рисуваше с думи.

    – И така неусетно… ден след ден, месец след месец… така пред очите ми… минаваха годините, пред мен минаваха, както си стоях на верандата, а хората от селото… намаляваха… едни заминаваха с усмивки… с нетърпение, както се отива на дълго чакана почивка… други се целуваха с оставащите си близки… вдигаха поглед, гледаха родната си къща, другите къщи, околните, гледаха уличките, по които бяха бягали като деца… и си тръгваха с мъка… И така, без дори да забележа… селото обезлюдя… останаха само старците, старците и няколко луди… заточиха се еднаквите дни… тишина през целия ден… понякога тропне звънче на заблудено животно, някой в долната махала захване да цепи дърва… тупкането на брадвата отеква и се блъска като затворена птица между хълмовете… струва ти се, че някой дялка от самата планина… неусетно, в тишина и покой, идваше вечерният сумрак… тънък дим от няколко комина тръгне право нагоре… тук-таме по склона светне крив прозорец… и това е… и над всичко това тишина… само тишина и студ… Имаше и две семейства… млади хора… едните живееха в горната махала… там къщите оредяваха и улиците бяха най-стръмни… та там живееха Михал, млад мъж с жена му Нина, също младичка, и трите им деца… особняк бе тоя Михал, дявол голям… през ден, през два ходеше в града… спретнат, чист, а те го изпращаха… понякога само Нина, с гордост в очите, и тя дяволита като него… изправена до вратата на стария микробус, усмихната и обичлива, със смешна фиба над челото… той се качва сериозен и сякаш не я забелязва… друг път го изпращат децата, свирят, махат, гонят се по площада, а той ги гледа сърдито зад стъклото и им се заканва с пръст… особняк си беше… срещнеш го из центъра, поздравява почтително, пусне някой майтап, весело те заговаря… отпуска те, така да кажем… а в очите му пламъче блести, не му е чиста работата… все нащрек да си с него… пък… как си хранеше семейството… защо ходеше често до града… никой не бе чувал да работи… беше много мързелив дяволът… зададе се зима, дойде времето за зимнини, за подреждане на дървата да съхнат… той лежи под сенките, докато Нина се щурка из стръмния двор… той лежи, гледа суетнята и мисли, а тя не смее нищо да му каже… и в крайна сметка все ще издокара някого… някой му нацепи дървата, работлива съседка му събере картофите, Нина прекършва гръб и пълни килера със зимнина, а децата и тях отрано ги бе научил на труд… три деца бе направил дяволът, а се говореше, че в града имал и други, от други жени, ама тях не ги признавал и не ги поглеждал… такъв беше… дай му да лежи и деца да прави… идваха понякога при мен децата му, подпитвал съм ги… как живеят, как се оправят, откъде пари, защо изпращат баща си в града, ама приучил ги и те да мълчат, както и да е… Та, така си живеехме в селото… аз на върха, малкото останали хорица долу… ама самотен живот водех тогава… все бродех из горите, това ми бе развлечението, е, понякога сляза в селото, отида при доктора, в неговата къща… посрещаше ме винаги с радост, сух, върлинест, орехи да брулиш с него… и той бе самотник, като мен, затова ми се радва… седнем и започне да разказва с часове, устата му не можеш да затвориш…

    Другите млади живееха в голяма, мрачна къща, долепена до двора на кметството. Мъжът се казваше Бранко, беше едър, суров мъж, с иначе хубава усмивка, рядка, младежка брада, буен характер и цялото му държание показваше, че е свикнал да му върви във всичко. Жена му, Мая, се съгласяваше с всяка негова дума и за всичко го гледаше в устата. Бяха пристигнали в селото преди година, завръщаха се от дълго странство в чужбина и всички ние много се изненадахме, когато разбрахме, че ще живеят за постоянно в тая пустош. А Бранко бързо бе спечелил всички на своя страна. Старците го обичаха, защото бе суров, но се отзоваваше на всяка молба, а понякога им даваше и пари. Лекарят търсеше компанията му, защото умееше да слуша, освен това често играеха на табла и шах, а аз харесвах разходките из горите с него, защото бе духовит, прям и запален ловец. Често ме канеше в просторната си къща, гощаваше ме с вкусни меса пред напалената камина и ми разказваше славни ловни истории. Аз си затварях очите, когато го срещах да сече дървета в гората, или разберях, че е излязъл на лов, когато е забраненo.

    Най-здраво бе приятелството му с Михал, да се чуди човек на тая дружба, при положение, че двамата бяха толкова различни. Бранко – открит като езерце при ясно време, Михал – потаен, селски хитрец. Говореха си с часове, понякога просто облегнати до някоя ограда, друг път бродеха из горите или ходеха за риба из някакви далечни местности, или търпеливо поправяха повредена машина до мръкнало, без да се отегчат един от друг.

    По-късно в един тих разговор с доктора, разговор на четири очи, разбрах, че от много години Бранко и Мая се опитвали да имат дете. Пробвали всичко, при всякакви доктори ходили, при знахари, години наред. Накрая им бяха препоръчали да се усамотят, далеч от хора и от врява, да се успокоят и да заживеят по различен начин. Те избрали това село за начало на новия си живот.

    Дали двамата мъже си допадаха, защото бяха единствените читави мъже в селото, а в тая пустош е добре да имаш верен човек зад гърба, или Бранко обичаше да бъде сред веселата глъч на деца в семейството на Михал, когато вкъщи е тишина? Знае ли човек, как да се вмъкнеш в човешкото сърце, та да разбереш?

    А самите деца на Михал пресрещаха Бранко, когато е тръгнал с кучето на лов, искаха да пипнат пушката, да погалят кучето, молеха му се да ги пусне в двора да поседят в люлката. А той им се смееше открито като истински планинец.

    После, един ден през януари, тръгна слух, че Михал е много болен, толкова болен, че не можеше да се изправи в леглото. Слязох до селото и право в къщата на доктора.

    – Да… болен е! – ми каза още от вратата – Ама нещо не му е чиста работата на Михал… лежи с висока температура, повръща… а лицето му отекло, под ушите му подуто… гледа като плъх под завивката и пъшка… питам го къде си бил, с кой си се срещал, а той върти очите и шепне… за малко в града бях, вика… за малко… на мен тая работа на заушка ми прилича, ама на тия години да я пипне… тя, мръсницата, децата гони обикновено… макар че рядко, много рядко, я пипват и млади мъже, ако не са ваксинирани като деца… ама за всеки случай си сложих кърпата на лицето и го приближих… и го питам отдалеч… казвай къде си бил, да знам как да те лекувам… а той… още по-бясно върти очите и все поглежда към Нина и децата, те зад гърба ми седят наредени и слухтят… обръщам се и им казвам строго… ”Излизайте… ще го преглеждам”… те затварят вратата, а той сваля завивката от устата и ми шепне… ”Едно… детенце целувах”… вика… ”Какво детенце?”, го питам аз, а той гледа тавана и прошепва… ”Ами такова, малко детенце”, вика… детенце целувал, мръсникът, сигурно от ония, дето ги прави и изоставя, си мисля аз… ”Сваляй гащите” му викам… сериозна ти е работата… а той скокна и изпълнява… изплаши се… гледам… целия подут отдолу… та така… на тия години, ако има усложнения, може и безплоден да остане… ама то за такива като него да не жали човек, че няма да могат да правят деца!

    Желко се изправи, заинтригуван от кучешки лай и погледна през прозореца. Отвън колебливо прехвърчаше сняг. Появяваха се плахите снежинки, потайни и прикрити, сякаш бяха разузнавачи, които се преобръщаха, стрелкаха се напосоки, подгонени от някое внезапно горско течение, и се връщаха отново към небето, за да доведат истинските валежи.

    – Пак ще натрупа! – се обади дрезгав глас.

    – Че това тук сняг ли? – му отвърна с насмешка Желко.

    – Там, в онова село, дето ви разправям… Боже, какви снегове падаха… стана сутрин, дръпна пердето… всичко потънало в сняг… склона, дървета, клоните, улиците към селото… всичко е покрито… няма къщи, няма предмети, няма хора… сняг, всичко е сняг… изляза на верандата и се загледам, а очите почват да ме болят от белотата… грабва те тая белота, премрежва ти очите… отнася те… бяло, бяло и така тихо, че ако застинеш за повече време, ако затаиш дъх и притвориш очи, ти се струва, че всеки миг ще се случи нещо… някое животно ще изписка… или ще падне покрив от тежестта… или ще се случи нещо лошо… а то не спира да вали… трупа, трупа, провесям се, поглеждам към небето и ми се иска шапка да ù сваля на тая природа… откъде идва целият тоя сняг, кой решава кога да спре, кога да завали отново, кога да замръзне? По някое време грабна греблото да не мисля глупости и се спусна да почистя поне пред стълбите… не, че гости ще посрещам някакви, зарад мен си… рина, рина, обърна се, натрупало една педя… отказвам се, влизам, прегръщам печката и само гледам като отмалял… докато ме обхване страх… страх, че съм сам насред тоя сняг, страх, че този път няма да спре да вали, докато не затрупа всичко и не ни задуши… кой ще дойде при мен там горе, кой ще изрине преспите да ми помогне… и такива мисли са ми минавали, то не е за вярване, ама… Една такава сутрин, пак беше валяло много… излязох да взема наръч дърва и гледам долу, преди изкачването към моята хижа, гледам Мая, жената на Бранко… драпа нагоре, подхлъзва се, пада, запрята вълнената пола, косите ù са разпилени, омотани, посипани с пресен сняг… по някое време загубва равновесие, хваща се за близък клон, раздруса го, а той я посипва още повече със сняг… ама тя като обезумяла… само драпа и нагоре към хижата ми гледа… нахлузих ботите и слязох в белотата, да я посрещна и да ù помогна… разбрах, че се е случило нещо лошо… тя ме видя, спря задъхана, да си поеме глътка въздух, и с плач разказва, че Бранко излязъл рано на лов, подгонил дивеч, но имало много сняг, пък още валяло, трупало и нямало никаква видимост, та се замотал, загубил пътя, подхлъзнал се и паднал в дерето… оня, недораслият съсед, момъкът, дето не бе съвсем добре с мозъка, а само се смееше без причина, бил с него… видял го как размахва с ръце да търси опора, краката му се подгънали, не издържали, пушката изхвърчала встрани и Бранко за миг се свлякъл в дерето… момчето само чуло откъслечни викове, които се увеличавали и глъхнели, докато се премятал по нанадолнището… чуло и как Бранко повлича камънаци при падането… чупели се и клони… после станало тихо, като преди… хукнало момчето, даже пушката зарязало в гората и право при Мая… а тя къде, право при Михал… а него го няма, имал малко подобрение от болестта, та до града отишъл с Нина, за лекарства, само децата били вкъщи около печката… ”Ела ти, ми казва, виж дали можеш да помогнеш, докато Михал се върне от града”… гледам я – пристъпя от крак на крак, кърши пръсти, подканя ме с ръка, всеки миг ще полудее от тревога… та вълнението ме подхвана и мен… облякох шуба и вързах шал… тръгнахме надолу… срещу нас, момчето, дето бе видяло как Бранко полита в дерето… и то трепереше… а снегът валеше и заглушаваше думите, стъпките, всичко… тръгнахме, хлъзгахме се, залитахме, помагахме си един на друг и напредвахме бавно… вървях, без да си виждам нищо в краката и си мислех, че ще е добре да вземем и доктора в гората, вярно, не е много як, ама е мъж, пък и е доктор, може Бранко да е в безсъзнание или да лежи поломен и да му трябва първа помощ… минахме набързо, бързо се облече… тръгна и той с нас, висок, гологлав, отместваше високите клони пред нас, крачеше с широки крачки и не спираше да повтаря… ”Да лежи трябва… никакво мърдане, само да лежи”… имаше много преспи, скрити дънери и паднали клонаци, та напредвахме бавно, в суетня… момчето ни водеше, зачервено и изплашено… а докторът го изпреварваше с широки стъпки и мълвеше… ”Да лежи, само да лежи, никакво мърдане”… най-после стигнахме… видяхме къде е отъпкан снегът, после захвърлената пушка… пристъпихме, хванати един за друг, и надникнахме… долу дере… не много дълбоко, но стръмно, голо като поле, само с няколко тънки дървета, идеално прави, набити като колове… отсреща отвесен скат, превърнат в лед от замръзналата вода, която в по-топлите дни се е спускала красиво, като чуден водопад, а сега от минусовите температури бе занемяла, вледенена, с дантела от навалял сняг отгоре… долу, почти на дъното, спрял се в една издатина… с прегънат крак и облещени очи лежеше Бранко… премигваше за миг, оглеждаше се без мисъл наоколо и пак оставяше неподвижен… Бранко, Бранко… извика Мая и се надвеси над дерето, сякаш се канеше да слезе при него… погледна я той и вдигна бавно ръката… жив съм, значи иска да каже, зле съм, ама съм жив… виждаме го и ние, че не е добре… не може да се изправи, криви си лицето, когато понечи да се обърне на някоя страна, боли го значи… счупено има нещо… или нещо вътрешно… докторът се оживи… надвеси се и той, хванат за едно дърво… Къде те боли, Бранко… бавно покажи… а Бранко върти очите и сочи към краката… ”Сякаш ми е счупен кракът, казва с колеблив глас… и като си поема дълбоко дъх… ме пронизва в средата на гърдите” – завършва с усилие… после повдига ръка и сякаш прави жест, като много да съжалява… ама не е добре, вижда се… стоях мълчаливо и оглеждах околността… с мисъл как ще го измъкнем от тоя капан… гледах, хлъзгаво, стръмно, неудобно, отвесно, отникъде не можеш да подходиш, от никоя страна не можеш да го доближиш, че долу много насъбрал се лед и тук-таме оголени камънаци… лоша работа… само с въже… някой да се спусне с въже, да се добере до Бранко, да го превърже, ние някак да го издърпаме догоре и така… ама кой ще е този… сила се иска за това въже и кураж… ако се изтървеш и паднеш до Бранко като пукнат орех или не дай си Боже се претърколиш право върху него… още по-голяма беля да отвориш… само Михал, само той ще я свърши тая работа… докторът изглеждаше най-окопитен… изпрати момчето за въже… момчето се върна с въжето и двама старци води, разбрали за нещастието и те… надвесиха се и те да зърнат Бранко с увиснали усти… докторът овърза въжето за едно дърво… хвана другия край здраво и заслиза с широк разкрач… още не се бе загубила главата му, когато извика с отчаяние и бързо се върна… задъхан, изплашен… няма да я бъде моята, каза… Мая се свлече върху снега и заплака… ”Отиде ми мъжът” шепне… сега се бе появил вятър и снегът биеше косо и се лепеше навсякъде… аз заобиколих дерето, да огледам и да потърся друго някакво решение… сега бях точно срещу Бранко… виждах изплашеното му лице, трепереше от студ, шубата му изглеждаше съвсем мокра, а ръцете посинели… Сякаш имам счупено ребро, казва, а аз едвам го чувам, по устните разбирам какво иска да каже… а вече преминаваха обедните часове, скоро щеше да се преполови късият ден, да притъмнее, снегът щеше да намалее, после тихо да спре и да се отдръпне, за да дойде студът, истинският януарски студ, който смразява крайниците и отнема разсъдъка… Идете до селото… одеяла донесете, извика докторът… ще му ги хвърлим долу… скоро ще падне студът, допълни той, сякаш ми четеше мислите… усойно е долу… а и кръвта на Бранко не се движи както трябва, като лежи… старците се заклатиха към селото между дърветата… мина цяла вечност докато се върнаха… пъхтяха с изпотени вратове и мъкнеха одеяла… единият ни погледна плахо и каза с глух глас… ”Михал не се бил върнал още от града, само децата са там”… „Иначе Михал ще слезе веднага”, казаха уверено старците, големи приятели са те двамата с Бранко… докторът ги изслуша с намръщено чело и проговори… ”От заушка беше болен Михал доскоро… заразява още… не е много хубава тая работа”… умислихме се всички на ръба на дерето, всеки със своите си мисли, без дума да продумаме… само Мая тихо и равно плачеше, заровила лице в наметалото си, от време на време се сепваше, отправяше плах поглед надолу към прострения си мъж и пак се връщаше в топлината на скута да нарежда несвързани думи… а той, Бранко, правеше опити да помръдне да се премести и сякаш се довлече до началото, до полегатото, преди стръмнината… ама си личеше, че губи сили, не ще се справи сам… отказваше се с болка на лицето… чуваше се как пъшка и си подвиква сам на себе си за кураж… неусетно за всички бе притъмняло… скоро щеше да мръкне… какво да направим, как да помогнем на човека да не измръзне в тоя усой… напрягах се да умувам и аз, аз, дето като лесничей, човек на гората и деретата, трябваше да взема нещата в ръце, точно в такъв момент… обхвана ме страх… страх пред ледената мощ на планината… пред силата на снега и плашещия мрак… нима щяхме да оставим един млад човек да замръзне пред очите ни… приближих се до доктора и му продумах тихо… Че той, Михал… нека помогне… ако се съгласи да слезе… докторът ме погледна с някакъв притаен гняв… дръпна ме малко грубичко за лакътя и изсъска… ”Болен беше от заушка Михал… може и безплоден да остане… а тоя човек долу е бездетен, знаеш ли от колко години… деца няма човекът”… прехапах устните си до кръв… дъхът ми спря, как не се бях досетил досега… Боже, от това стоене като саможивник толкова години из горите бях съвсем оглупял… върнах се до ръба на дерето и погледнах със съжаление към младия мъж долу… Мая се изправи срещу нас и ни погледна с ярост в очите… ”Все мъже сте, казва, а аз я усещам как едвам се сдържа да не ни кресне в лицата, все мъже сте, а никой не се наема да помогне… дайте въжето на мен, аз ще сляза”… оглежда се, въжето търси, а докторът я прегръща през раменете… ”Не е работа за жена това, Мая… не можеш да се справиш”… а тя ни гледа с упрек и вика… ”За жени не е… за мъже не е… за кой е, кой да търсим да помогне на Бранко?”… Гледам я с най-добри чувства, едно име напира на устните ми и ми идва да го изкрещя… ”Михал, само Михал ще помогне, само той е за това дере”, но пламтящите очи на доктора ме възпират… ”Хвърлете одеялата, казва един от старците, докато се разправяте, съвсем ще измръзне човекът”, а ние се сепваме, връщаме се, гледаме чистия сняг в дерето, злобната стръмнина, погълнала Бранко, замахваме дръзко и мятаме по едно одеяло, първо Мая, после докторът и аз… той, раненият, се плъзна с протегнат настрани крак, с изплезен език и с пъшкане, зави се и утихна… В това време от гората, по посока на селото, се чу глъчка… изправихме се, погледнахме… гъсти борове, сняг, сумрак и изведнъж между стволовете затрептяха светлини, мижави светлини, появяваха се, губеха се, но приближаваха насам, ставаха по-ярки, а с тях и гласовете се избистряха, чуваха се отделни думи и трополене на обувки по заскрежените пояси около дърветата… Михал пристигаше… рошав, гологлав, още с официалните дрехи за ходене в града… с по един фенер в двете ръце… отзад притичваха две старици с разхлабени забрадки… зад тях Нина и децата, които изоставаха, за да правят снежни топки и да ги хвърлят напосоки… Михал ни хвърли разсеян поглед и смело приближи дерето, там, където бяхме изпотъпкали снега със суетнята си… видя сгушеното в одеяла мъжко тяло и грабна края на приготвеното въже, без да ни продума… обърна се с гръб към пропастта в широк разкрач и заслиза уверено, като забиваше с рязко тупкане краката си по стръмното… вдъхна сигурност на всички… сякаш бе правил това много пъти преди… докторът се отдръпна малко встрани, чух го да мърмори… ”Не ми харесва тая работа… Михал не е излекуван още за тая работа”… шепнеше на себе си, но не го каза гласно, за да го чуят и другите, нищо не продумах и аз… че кой щеше да слезе, ако не Михал… чухме как долу снегът скърца като ситно стъкло, после се чу едно глухо тупкане и ние се надвесихме, точно когато Михал скочи и се претърколи умело, за да се изправи точно над Бранко… откри одеялата, погали челото на падналия… наведе се, прошепна му нещо, сгря ръцете му с дъха си… беше удоволствие да гледам движенията на този изникнал от гъстата гора спасител, да го гледам как умело изправи Бранко внимателно и плавно, сякаш бе кукла от крехко дърво, как го превърза ловко с въжето, как го доближи до отвесната стена, повдигна здравия крак, после положи ръце под таза, погледна нагоре към нас, с кръглото лице, сега бледо като снега, и ни извика… ”Теглете всички… и децата”… и ние затеглихме, вече бяхме станали по-смели и полезни, спасявахме човек… а въжето няма край… теглим, омаляваме, забиваме петите в снега, а от мрака на бездната се извива и пълзи към нас въжето и съска като змия… най-накрая се появиха две сключени ръце, мокра коса и едно изкривено от мъка лице, сякаш отслабнало и превърнато в маска за един ден… издърпахме го с нетърпение от дупката, той стенеше и се преобръщаше, Мая се луташе над него, понечваше да го завие, но се страхуваше да го докосне, а един разтреперан старчески глас възкликна… ”Боже, какъв приятел се оказа тоя Михал”… Михал, да… бяхме забравили за него… обърнах се… хвърлих му въжето, стоеше долу, с ризата и официалното сако и тропаше с крака да се сгрее… вече бе почти тъмно… около нас фенерите се люлееха, трепереха от вятъра и от студа, сковал крайниците… хвърляха слаба светлина… едните светеха ниско, в детските ръце, други високо в лицата на стариците, а всичко бе така страховито и нереално… приличахме на горски духове… теглехме Михал, когато една мисъл премина през главата ми като светкавица… Ако го нямаше Михал, Бранко може би щеше да си отиде тая нощ… колко щеше да бъде жалко за младия мъж… Стъпи Михал на здрава земя, пусна въжето и огледа прожулените си длани… В това време Мая скочи върху него да го прегърне, ще го задуши, само трепери и го стиска, плаче сякаш, а той я успокоява с потупвания по рамото и извръща настрани глава, неудобно му е от тая луда прегръдка… Нина стои някъде встрани и гледа в друга посока, и на нея ù е неудобно, че така с близост благодарят на мъжа ú…

    Скоро тръгнахме всички да се прибираме към селото… странна, цветна върволица от хора, унила от вълнение и преживяното безпокойство… Тежък, зимен ден, от тия, които се помнят дълго време… Докторът прегледа Бранко веднага… разбрахме, че се е разминал със счупен крак и едно пукнато ребро… без да броим натъртванията, де… на другия ден влезе за малко в градската болница… но по-голямата злина беше, че и той се разболя от болестта на Михал, от заушката… Коварна болест е тая, да знаете… за колко малко се приближиха един до друг оная нощ в дерето, две-три думи да са си казали, хайде най-много да са се прегърнали и виж, зарази се Бранко… ама при него протече много по-тежко… появиха се усложнения…

    … Един ден, когато се бе вече затоплило и снегът си бе отишъл дори от най-високите върхове, стояхме кротко с Бранко на верандата пред моята хижа, гледахме пристигналата пролет и лениво си разменяхме по някоя дума. Той бе тъжен, изтощен от зимните премеждия и сякаш я нямаше предишната веселост и живеца, с който ни покоряваше. Аз нямах наблюдения, но хората от село бяха споделили, че развалил отношенията си с Михал, което ми се стори чудно и необяснимо. Отбягвал го при всяка среща, стискал му сухо и по принуда протегнатата ръка, обръщал му най- неочаквано гръб без обяснения и се отдалечавал. С една дума, странял от него, бягал. На всички ни се стори много неблагодарно това отношение… Та, стояхме си на верандата и се припичахме на слънце, а долу, някъде из уличките по центъра, се чуха детски викове и смях, децата на Михал го изпращаха в града. Протегнах глава над парапета и го видях, официално облечен, с изчеткано сако и нова шапка на главата. Стори ми се много здрав и щастлив, в пролетно настроение. Огледах го със симпатия. Спомних си онази мразовита нощ, всичко бе пред очите ми, без дори да ги затварям. Славен мъж се бе оказал тоя Михал, да не повярваш.

    – Михал! – прошепнах. – В града отива пак, дяволът!

    Погледнах към Бранко. Той бе извърнал глава и се взираше в склона и в оголената шума. Мълчеше, а в очите му влага блести, влага и недоволство.

    – Не искам да го виждам… сигурно съм безплоден вече… от оная, неговата болест! – просъска, а аз онемях, дори се изправих от стола, така ме срази учудване от думите му.

    – Той те спаси, Бранко… оная нощ той те отърва! – се опитах да не се съглася. – Той те измъкна от дерето!

    Погледна ме Бранко с лош поглед и със стиснати зъби:

    – Зарази ме той, зарази ме… знаеше, че е болен, а слезе при мен в дерето!

    Долу микробусът пристигна, изсвири и спря. Децата на Михал се оживиха и пискливите им гласове зашариха по склона.

    – И вие сте виновни, знаехте, че е болен, а го изпратихте долу, при мен… с въжето… ама той е най-виновен, че слезе!

    Лицето му, някога ведро и приветливо, въпреки суровия вид, сега изглеждаше мрачно и озлобено, а очите му святкаха под гъстите вежди. Приличаше на животно, разбрало, че е попаднало в капан.

    – Безплоден ме направи… защо слезе при мен, а?… защо слезе, като знае, че беля ми носи? – извика Бранко, стана, заобиколи с куци стъпки верандата и заизкачва баира, чувах го как гази из шумата.

    – На герой да се направи! – изкрещя с бяс Бранко, вече доста навлязъл в гората.

    Обърна се тогава Желко към нас, зачервен от виното, а очите му невиждащи от взирането в белия сняг. Огледа ни бавно един по един и попита с учудване:

    – От тогава минаха доста години… ама понякога, като си пийна, все се питам… как да разбереш кой човек има нужда от помощ… как да му помогнеш, без да му навредиш? Ох…

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    свСветослав Дончев е на 42 години. Живее в Пловдив. Други творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

     

  • Фундаменталният труд на проф. Георги Михаилов „Траките“ издаден след 45 години

    Нов български университет издаде невероятната книга на проф. Георги Михаилов „ТРАКИТЕ“, написана преди повече от 45 години и после забравена. Книгата е издадена във връзка със стогодишната от рождението на своя автор.

    cover Traki PRESS.indd

    Издателството на Нов български университет издаде най-великата книга за траките, написана преди повече от 45 години, от проф. Георги Михаилов – и забравена. Това е второто издание на книгата, след първото, което е направено от Държавното военно издателство през 1972 г. Настоящото издание е посветено на 100-годишнината от рождението на големия български професор-класически филолог Георги Михаилов. Изданието е редактиран и допълнен вариант, подготвен от Георги Михаилов за преиздаване през 1983 г., което не е било реализирано. Оригиналът на изданието се съхранява сред дарените на НБУ архиви на знаменития професор, които Нов български университет получава през 1999 г. от неговата съпруга г-жа Слава Михаилова.

    Проф. Георги Михаилов
    Проф. Георги Михаилов

    Известен по цял свят, но по старата библейска поговорка, че никой не е пророк в родината си – Георги Михаилов не е оценен подобаващо в България приживе. Роден е на 19 октомври 1915 г. Завършил е Класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, след което продължава обучението си в Сорбоната при Г. Вандриес и П. Шантрен. Специализира в Париж при П. Шантрен, Ф. Шапутие, А. Жанмер (по гръцка религия в École des hautes études) и в прочутия Collège de France при Луи Робер по гръцка епиграфика. През 1948 г. получава докторска степен от Сорбоната.

    В България негови учители са проф. Александър Балабанов, акад. Димитър Дечев, чл.-кор. проф. Веселин Бешевлиев, акад. Владимир Георгиев, акад. Гаврил Кацаров. Проф. Михаилов създава фундаментални научни трудове в областта на старогръцката епиграфика – изследването “Езикът на гръцките надписи от България, част І: Фонетика”(1940), чието второ разширено издание излиза на френски език “La Langue des Inscriptions Grecques en Bulgarie, Phonetique et Mophologie” (1943), “Гръцките надписи, намерени в България”(1956) – в пет тома, за които през 1957 г. получава наградата на Френската академия за надписи и литература.

    Проф. Георги Михаилов работи върху преводите и издаването на Платоновите диалози в България. Негов е преводът на „Пир“ на Платон, както и на редица други диалози. През 1979 г. благодарение на него излиза първият том, а през 1982 г. и втори том на четиритомната поредица с преведените на български език Платонови диалози. Преподавател в Софийския университет, за преводите на Платон той привлича и своите ученици – проф. Богдан Богданов и проф. Петър Димитров.

    Проф. Михаилов е сред световните специалисти по гръцка епиграфика. На ХV Конгрес по гръцка и латинска епиграфика в Мюнхен създава Международната асоциация по гръцка и латинска епиграфика, на която става председател. Избран е за член на Германския археологически институт. Избран е и за член на Английското кралско научно дружество. Но не е бил член на Българската академия на науките…

    Монографичното издание „Траките“, в над 500 стр., е посветено на историята и културата на траките. И до ден днешен си то остава най-подробното и подкрепено с доказателства издание, което представя не отделни проблеми, а цялостната история на траките, написана на завладяващия и достъпен език на някогашните професори.

    „Ние живеем в земя с хилядолетни традиции. Неуловими на пръв поглед нишки ни свързват с миналото и само неговото проучване и опознаване ни ги разкрива. А в зората на това наше минало стоят траките. Затова и тяхната история е началото на нашата история – не е предистория. Затова и неслучайно, и ненапразно интересът към тях е толкова жив. Поради това сметнах, че ще бъде полезно да представя какво всъщност са траките – какви са произходът им и тяхната историческа съдба, техният бит, душевността им, отношенията им със заобикалящия ги чужд свят. И то не в една „История на Тракия”, при която като че ли всички събития и факти имат еднаква стойност, а да разгледам тези събития и явления, които имат пряко отношение към древните ни прадеди. Желанието ми беше да дам сигурното, а това, което не е сигурно, да го кажа ясно. Има толкова въпроси, които са дискутабилни, изискват допълнителни или нови проучвания, има още незасегнати от науката проблеми, които ще се уясняват в бъдеще, и най-лошото – по много въпроси материалите са тъй бедни. Затова в редица случаи по необходимост трябваше да се задоволя с излагане на различните мнения, да изказвам съмнения и към себе си, и към други, или направо да казвам: „Не знаем.” – пише проф. Михаилов.

    „Траките“ е третата книга, която Нов български университет издава от наследения архив на проф. Георги Михаилов. Първата е сборникът SCRIPTA MINORA, който съдържа статии на френски и италиански език в областта на гръцката и тракийската епиграфика и ономастика, втората е книгата „Класическа епиграфика“.

    bibl GM

    В полученото от НБУ дарение с архива на проф. Георги Михаилов книгите са обозначени с оригиналния подпис на проф. Михаилов, а в горния десен ъгъл на първите страници може да се види и отбелязването “личен екз.”. Дарената библиотека има онази богатост, типична за времето, в което е живял притежателят й – книги, набавяни по неведоми начини от небивали места. Голяма част от книгите са с лични автографи от авторите към проф. Михаилов.

    Освен разнообразни по езици, книгите в дарената библиотека обхващат обширен времеви диапазон, различни географски топоси, преживяли са различни исторически събития. Сред тях и „Старогръцка христоматия“, Г. Михаилов, А. Ничев, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1957 г., в която проф. Михаилов е написал уводните бележки към Херодот и Тукидид. Както и „Старогръцка граматика“, Ал. Милев, Г. Михаилов, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1961 г. – първата граматика, съобразена с програмата на университета. На 281 страница случайно е останал пожълтял лист с бележки от Г.М. А както в тази книга, така и в други на места личи почеркът му, в поправките на различни места. (Казват, че в архива му имало дори един плик, на който пише: “Аз отивам горе – да ям рибешка чорба.”)

    Спомените за проф. Михаилов разказват, че той имал мансарден кабинет на тавана на Софийския университет, а най-любимият му автор бил Платон.

     

    Веселина Василева,

    Нов български университет

  • Не заспивай, любов

    romantic-dating-love

    .

    Не заспивай, любов, не заспивай…
    Последната нощ е това.
    Всеки казва:“Красива е много!“
    Аз те моля, не заспивай сега!

    Не заспивай любов, не заспивай…
    Колко странно срещна ме ти:
    „Добър ден“ – каза ми тихо,
    после стрелна ме с дивни очи!

    Не заспивай любов, не заспивай…
    Някак особен е пламъка в теб:
    „Колко нежност…“ – мисля си тайно,
    всеки пита защо съм поет!

    Не заспивай, любов, не заспивай…
    Не прекършвай залеза тих:
    „Ще си идеш, знам ще ми мине“-
    краят няма да бъде щастлив!

    Не заспивай, любов, не заспивай…
    Остани до последния миг:
    „Този стих за теб го написах“-
    вместо цвете и болка, и вик!

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    пПетър Пацев е роден през 1949 г. в Стара Загора. Завършил е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител в Ресурсен център в старопрестолния град. В началото на 2014 г. излиза първата му поетична книга –  „Отсенки леки – едва забележими”, която е представена във Велико Търново. В края на същата година излиза и втора негова стихосбирка – „Живот на криле“.  През месец септември тази година е планирано да излезе трета поетична книга на Петър Пацев.

  • Третият опит

    Разказ от Емил Стоянов

    .

    38214_gallery_mainКупих си пистолет! Хубав – един такъв черен, тежък, лъскав. Дето се вика – пистолет, та цъка! Пълнителят – пълен… дюкме. Иначе среден, не от големите. Циганинът, дето ми го продаде, ми каза, че няма проследяване и ми намигна. Демек ако ще върша няк’ва работа с него, да съм спокоен, че няма да ме хванат. Вика: ,,Бъди ра’ат бате, не пари“. Броих му двеста лева, мушнах го в джоба и от там на зиг-заг до колата и газ към къщи. Докато се добера до нас, вече бях плувнал в пот. От притеснение де… То не, че някой ме следеше, ама все пак… Оръжие нося… Незаконно.

    Тъкмо паркирам на паркинга пред блока и гледам чичо Борьо. Комшията от третия етаж. Върти се пред входа като обран евреин и току погледне нагоре. Като ме видя, че слизам от колата, все едно Спасителя видя.

    – Еййй… Емиле…Баш ти ми трябваш!

    – ‘Що бе? – викам аз.

    А той:

    – Да ми помогнеш с тоя багаж, че сам не мога.

    Кога погледнах…Четири каси с буркани, ама от големите. Наредил ги една върху друга до входа и чака…Чака да се роди Мойсей, ама на! – дочака мен.

    – Ееее, чичо Борьо – викам. – Бързам сега бе… – опитах да му откажа, не защото не исках да помогна, а защото пистолетът ми беше в джоба. Придържах го с ръка. Ако го пусна, ще натежи и току-виж анцугът ми се изсулил надолу.

    – Давай, давай, чичовото, че ще те черпя на твоята сватба – и се засмя – ‘Айде хващай горната каса и давай към мазето.

    Не разбираше от дума и това си е. Сетих се тогава и му викам:

    – Не мога с двете ръце, че дясната ме боли. Ще я носим двамата. Хващай.

    Не му се понрави много, ама дето се вика: ,,Като няма риба и ракът е риба“. Хвана и той от другата страна, и така с четири курса до мазето свършихме работата.

    Качих се до нас, събух си старите кецове и влезнах в хола. Седнах на дивана, а пистолетът оставих пред себе си – на масата. Загледах се в него. Никога не бях държал пистолет. Само автомат „Калашников“, и то само веднъж, на стрелби в армията. То и там беше една излагация, ама нейсе…

    Та гледам аз пистолета и се чудя. Ще стане ли от раз или не? Взех го в ръка, повъртях го малко да усетя тежестта му, разгледах го и пак го оставих на масата. Треперех… Като лист треперих. То имаше и случаи, в които не ставаше от раз. Е на, поетът Яворов не е могъл от първия път, та е ходил на поправителен. Ама, чакайте бе…Ама аз забравих да ви кажа за какво ми трябваше патлака, бе… Бях решил да се гръмна! То аз отдавна съм решил да си пресека белтъка, ама досега не бях пробвал да се застрелям. Да се беся – да, да се тровя – да, но да се гръмна – не! И с влак не съм пробвал, че ме е страх от влакове. Само като ги видя едни такива големи, железни, мощни – и ми се отщява. Виждал съм човек, блъснат от влак… Грозна гледка, не е за мен тази работа.

    Когато за пръв път реших, че ще се трепя, реших, че ще се беся. На тавана имах един стар хамак, дето баща ми навремето го разпъваше между два бора на Бяла черква, да се люлея на него. Намерих го, взех му въжетата, с които го връзваше, и ‘айде към гората. Започнах да си избирам дърво. Да ми се чудиш на акъла. К’во толкова има да избира дърво човек, като ще се беси на него, ама на…Накрая намерих едно голямо дърво с разперени клони и започнах да се оглеждам на кой клон да вържа въжето. Пообиколих няколко пъти и се спрях на един дебел клон. Високо беше и трябваше да се кача на самото дърво, да се придвижа до средата на клона и да вържа въжето. После щеше да е лесно. Слагам примката, скачам и… сбогом. Речено-сторено. Направих аз всичките тези упражнения и точно когато започнах да връзвам въжето за клона, какво се завъртях, какво не, не знам, но така се изтупках по гръб на земята, че чак подскочих. Видях всички съзвездия, барабар с тези, дето не са открити още. За малко да си отида за нищо. Заради едно бесене! Така се бях натъртил тогава, че повече въже не исках да видя през целия си живот.

    Когато болката и синините от падането отшумяха, започнах да кроя друг план. Беше едно такова никакво време. Болно време, дето му казват хората. Та и аз бях малко настинал тогава. И се сетих! Отрова! Ами да! Там няма шест-пет. Гълташ и се хващаш за чимшира. Да, ама като не познавах отровите и не знаех каква да взема? То най-лесно е да изгълтам на екс един литър вода със сода каустик вътре, ама после? Бях чел някъде, че един така се самоубил, ама докато ритне бакърчето, всичко вътре му изгоряло. Било нечовешка болка, казват. А пък аз не исках да ме боли. Исках като си глътна коктейла, да си легна на леглото и спокойно, блажено да се отправя към светлината или каквото е там. И реших. Това само с хапчета ще стане. Сънотворни. Ще изпия една или две опаковки, и готово. Нито ще боли, нито ще сърби. Лягам, заспивам и прощавай свят. Отидох в аптеката, купих си хапчетата. Ще кажете, ама как така без рецепта?! Ами ей така! Те и до ден днешен дават без рецепти. Както и да е. Прибрах се, напълних си една чаша с вода, извадих сънотворните в една чинийка и за кураж си сипах малко ракия. Викам си: ,,Ще пийна за последно, ще си припомня нещо тъжно и като се разстроя много, гълтам хапчетата, лягам и чакам“. Отпих една глътка от ракията и се опулих. Силна, ама силна беше пущината. Взех чашата с вода и жадно отпих. Като отмина първоначалният шок от силния градус, взе, че ми се услади. Хакнах още една глътка, отпих вода, ама нещо липсва. Хубава ракия без салата си е престъпление, ако питате мен. Отидох до кухнята, ама в хладилника само един домат и малко сирене. От там ‘айде до пазара, после през магазина за мезе и пак вкъщи на масата. Пия ракия, бодвам салатка, вземам луканка. После пак – пия ракия, бодвам салата и пак луканка. Има-няма обаче, поглеждам към хапчетата. А те там – на масата в малката кафена чинийка, стоят и си чакат реда. Колкото повече пия, толкова повече ги намразвам. По едно време взех да си говоря с тях. Пияна му работа. Гледам ги и им говоря:

    – Вие ли, беее…Вие ли бе, мамка ви да еба, ще ме трепете, бе?! – всичко това придружено с хълцане. – Вие ли бе малки, червени, гадни педалчета, ще ме трепете, бе? А?! ‘Найте ли кога? А?! Никога!

    Станах от дивана, олюлявайки се, взех ги барабар с чинията и излязох на терасата:

    – А сега да видя, мо’ете ли да летите – и със замах ги изхвърлих навън.

    Върнах се отново в хола и продължих с пиенето. Първо псувах хапчетата, после псувах аптекарката, дето ми ги продаде, после напсувах и водещия на някакво предаване по телевизията, което изобщо не следях, накрая напсувах и себе си затова, че изхвърлих сънотворните. После ме осени гениалната мисъл, че може и с други хапчета да стане, и с триста зора се добрах до домашната аптечка. Там, освен няколкото термометъра, бинтове и марли, намерих и една ампула течен аналгин, плюс две останали последни в блистера хапчета парацетамол. Усмихнах се и, горд от откритието си, отново отидох в хола. Счупих с ръце ампулата с аналгина, като разбира се се порязах, изтръсках я в устата си, после погълнах и двете таблетки парацетамол, като преглътнах с ракия. Боднах си за последно от салатата и се строполих на дивана. ,,Това беше. От утре аз съм само история“ – казах си на ум и заспах.

    На сутринта освен, че имах махмурлук, не чувствах никакви симптоми от настинката си. Не само, че не можах да приключа със себе си, ами се и излекувах отгоре на всичко.

    Затова реших. Ще се гръмна и толкоз. Без бесене, без хапчета, без ракия. Куршумът и до там! Отидох в циганското гето в кв. Столипиново, повъртях се малко и веднага при мен дойде едно циганче:

    – Бате, к’во ша търсиш?

    – Патлак – тихо казвам аз.

    – Ко туй патлак, бате? – и ме гледа озадачено.

    – Пистолет, бе – казвам пак тихо и се оглеждам.

    То ме погледна, присви очи и каза:

    – Чекай малко – и се шмугна между бараките на гетото.

    Това малко беше половин час. Тъкмо взех да губя търпение и цигането се появи:

    – Бате, аде идвай. Сали тъ чека.

    Последвах го аз и така се озовах в къщата на Сали, който ми продаде пистолета и каза „да бъда ра’ат“, и че не пари.

    Та така. Стоя си в къщи на дивана и се чудя къде да се гръмна. В главата ли, в сърцето ли…? Дилемата е голяма. Ако се гръмна в главата, може да на успея и да ослепея като поета Яворов. Ако се гръмна в сърцето… по-лесно ми се види, ама и там ако нещо вземе, че се отклони от някое ребро, и се осакатя, вместо да се утрепя… Чудом се чудя значи…

    Взех аз пистолета в ръка, бутнах предпазителя надолу, заредих го и го опрях в слепоочието си. Ръката ми трепереше. После го преместих между очите си – да, ама като го видях така срещу мен и ме хвана страх. От там напипах къде ми е точно сърцето с едната ръка и опрях пистолета в гърдите си. Пак не ми се видя правилното място и започнах да местя панически оръжието по цяло си тяло. Плувнах в пот и движенията ми станаха хаотични. Отстрани ако ме гледаше някой, сигурно щеше да си помисли, че танцувам танца на самодивите. То не знам има ли такъв танц, ама като се замисля, май и самодиви няма, та…

    Напрежението растеше, а аз продължавах да опирам патлака по различни части на тялото си, докато изведнъж се спрях. Събрах смелост, въздъхнах тежко и опрях оръжието в лявата си буза. Затворих очи и натиснах спусъка. Чу се силен гръм. Болката беше жестока. Веднага усетих топлината на кръвта, която започна да се стича по мен, и наддадох силен вик на ужас.

    Направих го! Най-после го направих! Гръмнах се и толкова! Вече няма да мисля за това. Свърши се! Ех… Но знаете ли? От всичко най-много се радвам, че от страх да не умра се гръмнах в… гъза.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • „Нощта на Десети“ – две източноевропейски ери в два часа сюжетно време

    С последната си книга – романа „Нощта на Десети“ Йордан Ганчовски подобрява като краткост на сюжетното време «рекордите» на Джеймс Джойс и Александър Солженицин. Премиерата на романа ще бъде на 15 април в София, от 18.30 ч. местно време, в книжарница „Хеликон“ на бул. „Патриарх Евтимий и „Витоша“.

    .

    imagesЙордан Ганчовски е завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език. Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание The Chicagoan & World Reports. Автор е и на над двеста литературно-критически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. В началото на този месец издателство „Хермес“ пусна на пазара неговата последна книга „Нощта на десети“.

    .

    „В този роман са вплетени елементите на криминалното начало, загадъчното, готовността да се престъпи законът в името на един блян за друго съществуване. Снимки от реални политически събития – и всичко това прекъснато от една обикновена порнокасета, попаднала в неправилните ръце. Но не това се оказва финалната точка на разказа. А голямата новина за смяната на политическата система, която слага в рамките на гротеската представите за морал и ценности на едно общество, построено върху подвижните пясъци на фалша и лицемерието.“

    Йордан Ганчовски

    „…В историята на литературната статистика се появи един нов знак: ако Джеймс Джойс концентрира традиции и ценности в роман, развил се в рамките на денонощие, а Солженицин успя да събере кошмара на една епоха в един ден сюжетно време, в романа на Йордан Ганчовски „Нощта на Десети“ за първи път в два часа фабула е разгъната панорама от две източноевропейски социални ери, изправени на границата на трета…“

    Garry J. Kearns – Book Review CM

    Untitled0

    Интервю на Габриела Стоева с Йордан Ганчовски

    .

     – Автор си на над двеста литературно-критически статии и публицистика, номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ и отличен през 2005 г. с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. Какво те провокира да напишеш сега именно роман?

    – Романът «Нощта на Десети» мина криволичещ жанров път, но искрата, която запали творческата смес, е внезапното ми хрумване да «подобря» сюжетното време на Джойс и Солженицин, по-точно по някакъв начин разбрах, с абсолютна сигурност, че вече е в мен изпълнението и затова се хванах на бас, че ще го направя. Бях сигурен, че ще го направя, а запознанството ми с Рей Бредъбъри довърши останалото.

    – Каква е ролята на Рей Бредбъри за написването на „Нощта на Десети“?

    – Ами, запознанството ми с него стана точно когато бях на две три от края на роман-антиутопия, в който исках пак да направя нещо ново в жанра, дори бях вкарал образи на учени физици и изобретатели от България – това беше един малък жест към Родината ми, за която не знаеха нищо или почти нищо. Тук вероятно му е мястото да кажа, че бях се запознал и общувал вече с много чуждестранни писатели. Всяка година в Чикаго се организираше панаир на книгата с писатели и издатели от цял свят, но Рей Бредбъри беше нещо друго, всъщност той е най-известният американски писател, с когото съм се познавал. Направи ми впечатление необикновената му скромност – от облеклото до изразите, които използваше. И тъй като ми е омръзнало да говоря за литература, говорехме за обикновени житейски неща.Тогава ми дойде идеята, родена почти от комплекс за вина, че трябва да напиша нещо свързано с България, че както всяка билка лекува единствено живеещите в района, където тя расте, така и писателите добиват значимост единствено ако упражнят дарбата си в проблемите на народа, който ги е родил. Направете една справка и ще видите, че е така… И оставих за известно време другия роман.

    – Казваш, че романът е дошъл след бас с приятел, че ще напишеш роман със сюжетно време седем-осем часа, но ти успя да го вместиш в рамките на два. Какво спечели от баса?

    – Басът беше тривиален – една бутилка уиски, но той написа един много добър семиотичен анализ. Щом ми хареса на мен – повярвайте, че наистина е добър, така че този анализ е по-стойностното от бутилката уиски, която още не съм получил.

    – Книгата е написана с много ирония и свеж хумор. Винаги ли се стараеш да гледаш на живота откъм забавната страна?

    – Ако е за живота – да, винаги гледам, даже със самоирония, ако е за литературата – не. Хуморът и сатирата са много сериозни неща и знам, че е изтъркан израз, но за истините и за аксиомите винаги се използват едни същи изрази – други няма. Понякога зад хумористична обвивка се крият черните краски на нерадостна действителност, но пък душите на героите се запазват от хумора и иронията, както консервант запазва хранителни продукти. Там, където има иронично отношение към ставащото, реалността винаги е по-ниско от героя – ако е литература. И е много по-ниско от човека, ако е от живия живот…

    – Героите ти са много колоритни. Имат ли прототипи в реалния живот?

    – Едно към едно – няма. Имената са взети от цветистата врачанска действителност и съществуват, но не съответстват на изградените образи. Все пак романът е архитектурна постройка, чрез която се гони художествена цел, а не низ от случки, и за да се постигне тази цел е необходимо уплътняване на образите, които са подчинени на художествената цел.

    – Кой е любимият ти литературен герой от българската и от световната литература?

    – Нямам любими герои – имам любими писатели, от които съм се учил и по различно време са били различни. Героите, това са писателите, които са оставили от себе си по нещо в тях. Няма да споменавам приятели – ще кажа обаче с голямо съжаление, че такива писатели и майстори на стила като Ангел Каралийчев и Йордан Йовков са реално неизвестни за света. Това са детските ми учители, през юношеството дойдоха Виктор Юго с невъобразимата си фантазия, Артър Конан Дойл с мистериите на криминалните загадки – и вече след двадесетата година дойдоха Солженицин, Джойс, Достоевски – мога да добавя още една дузина. Всички обединени, представляват духа на писателското майсторство в мощен образ на нещо почти реално.

    – Какво те вдъхновява да пишеш?

    – За поезията не мога да отговоря – поезията е електричество и за него и поезията няма точна причина. И все пак, вероятно програмата, която е във всеки от нас, ни отвежда всеки път към точното вдъхновение. Миналата седмица в ЦЕРН са определили електричеството като една от четирите сили в основата на мирозданието; остава да чакаме и определение за причината за поезията. А за прозата ме води невидимата амбиция да правя нещо, което не е правено, но така, че да не се натрапва като претенциозно и неразбираемо.

    .

  • Никола Русанов, „Светът чужбинен наранява“

    Да спасим от забрава имената на талантливи български автори по света

    .

    Никола Русанов
    Никола Русанов

    „От слънце озарен, денят отмина…“. Така гласи един стих на „канадския“ българин Никола Русанов (10.10.1931 – 10.10.1979 г.), който е дал много за добрите контакти между двете страни, но е позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много.

    Никола Русанов е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава и той през 1965 г. В университета на Торонто Русанов следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” – орган на канадската българска диаспора.

    За съжаление приживе той не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”.

    Русанов загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България, и е погребан в Горна Оряховица. Стихотворенията по-долу, които цитирам, са взети от страниците на същото списание.

    .

    Никола Русанов,

    „Светът чужбинен наранява“

    На Запад ходих аз, нататък,
    Блаженство дирих по света;
    Излъга ме копнежа сладък –
    Навред намерих самота.

    Аз чух живота как шумеше,
    Във чудни багри го видях,
    Но лъч за мене не пламтеше –
    живот достоен не съзрях.

    Най-сетне в роден край се върнах,
    във роден дом, при родна реч;
    От прежни страсти се отвърнах
    що тласкаха ме надалеч.

    Светът чужбинен наранява,
    там сещаш хладна самота;
    Огнище родно всичко дава –
    и щастие, и топлота!

    .

    Нощ в Нареченските бани

    От слънце озарен, денят отмина
    по път, извил по урви и гори;
    на срещний връх, окичен със борина,
    догарят бавно сетните зари.

    И лунна нощ разстла се над земята,
    небе разкри бездънния си свод;
    за сладък сън приготви се гората,
    в недра стаила толкова живот.

    Покрай реката вече глъхнат вили,
    приспивани от буйните вълни;
    и птички спят, крилца си морно свили,
    додето пак зората прозвъни.

    Едничък само славеят не спира.
    Всред тишината нежни песни пей;
    той кърши глас като вълшебна лира,
    която химн възторжен сладко лей.

    Наоколо стърчат чукари стръмни,
    чела забили във небесний шир;
    и стелят се по тях гори зелено-тъмни,
    отдето лъха приказност и мир.

    А месецът си плава по безкрая,
    облял селото с тайнствени лъчи;
    по своя стръмен път едничка само Чая
    буботи си в нощта и глухо си бучи.

    .

    На моите съселяни

    Аз помня ви по жътва лятна, знойна,
    кога поля, нивя пламтяха като в пещ;
    как ставахте в зорите на нощта спокойна
    и втурвахте се лудо като рат безбройна
    към нивите, окъпани във утринната свеж.

    О, братя мои, груби, почернели,
    герои расли във борби и труд,
    целувам ви ръцете, от къра загрубели
    и вашите лица, от слънце загорели
    по нивите, в полята от пекове и студ!

    Поклон пред вас, о мои братя родни!
    Със вас ме свързва спомен мил и свят.
    Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,
    сърцата ви човечни, благородни,
    где чувствата тъй искрено пламтят!

    Чрез вас ми шепнат детските години,
    отлитнали за мене като летен сън;
    Чрез вас възкръсват близки и роднини,
    заспали в вечността, где всеки ще замине,
    с последното прости – тъжовния камбанен звън.

     

    Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес [email protected] .

    Целта е имената на авторите да бъдат спасени от забравата и пепелта на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду.

     

    Георги Н. Николов

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Никола Русанов (зад топката) заедно с футболния му тим в Канада. Снимка: Desant.net
    Никола Русанов (зад топката) заедно с футболния му тим в Канада. Снимка: Desant.net
  • В САЩ почина Лада Галина

    След почти тримесечно сериозно боледуване във Вашингтон почина писателката Лада Галина, научи www.Eurochicago.com

    .

    Lada_GalinaЛа̀да Га̀лина е литературният псевдоним на българската писателка Ганка Славова Габровска-Каранфилова. Тя е била съпруга на литературния критик академик Ефрем Каранфилов (починал през 1998 г.), от когото има син – доц. д-р Ефрем Ефремов – известен български спортен журналист и университетски преподавател.

    Лада Галина е родена на 8 февруари 1934 г. в Бургас. През 1958 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира испански език и литература. След това работи като редактор на детски списания и като драматург в Държавния сатиричен театър. Издала е около 45 книги и е написала сценарии на два игрални филма. В последните години тя живя и твори в САЩ, като сътрудничеше с няколко български издания на американския континент, включително и с нашето при самото му основаване.

    В началото в САЩ е работила като бавачка и продавачка в супермаркет. По-късно започва работа в една от най-големите вериги книжарници, като успява да убеди мениджърите, че ще привлича клиенти с петте езика, които владее – английски, испански, френски, руски и български. През 2012 г. Лада Галина бе удостоена с годишната награда на Центъра на българската общност във Вашингтон за значим принос за запазване на българския език и култура сред общността ни.

    В момента във Вашингтон тече инициатива за набиране на средства за уреждането на погребението и възпоменателна служба в памет на писателката.

     

    По-долу публикуваме текста, който ни изпратиха за нея от настоятелство на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“ във Вашингтон.

     

    Загубихме завинаги наша любима преподавателка и основателка на Българския учебен и културен център – госпожа Ганка Габровска-Карамфилова, известна не само на деца ни, но и на няколко поколения с творческия си псевдоним Лада Галина. Името Лада Галина ще остане завинаги в историята на България и на българската общност в град Вашингтон, но за нас тя ще бъде повече от история, защото много семейства и нейни ученици ще я носят в сърцата си и в спомените си.

    Нашите деца имаха привилегията да черпят направо от изворите на българската литература и да се докоснат до красотата и богатството на българското слово. Освен изключителен майстор на перото, Лада беше и най-увлекателният и сладкодумен оратор.

    За онези, които не я познаваха, госпожа Лада Галина е родена през 1934 г. в гр. Бургас. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и черпи вдъхновение от писателските среди на известния български поет Пеньо Пенев. Творческата й кариера включва над 40 произведения сред които романи, пиеси и книги за деца. Сценарист е и на два български игрални филма. Била е редактор на детски списания и на списание „Пламък“. Работила е като главен драматург в Държавния сатиричен театър и в литературната редакция на Българското национално радио.

    През 1996 г. Лада Галина се премества да живее и работи в САЩ, но никога не се откъсва от България и от мисията си на будител и просветител. Започва да преподава в Българския учебен и културен Център „Свети Климент Охридски“ в град Вашингтон от самото му основаване през 2002 г. и е неразделна част от неговата дейност докато здравословното ѝ състояние не се влошава. Участва активно във всички събития и изяви на центъра. Получава наградата на Центъра на българската общност на 24 май 2012 г. Нейната страст към образованието и литературата я кара да се раздава на децата дори и в трудните за нея моменти.

    Ето какво пише госпожа Галина за създаването на нашия център в нейна публикация от 2010 г.:

    „Преди мене у Силвия бяха дошли Боян Кулов, учител по география, Теодора Гълъбова, историк, работеше в Световната банка и Юлия Димитрова, предучилищен педагог и учителка в американски детски градини. Аз съм определена за преподавател по български език и литература. Това учителско ядро основа училището. По предложение на Теодора го нарекохме Български образователен център „Свети Климент Охридски”. С радост я подкрепих – една духовна връзка с родната ни Алма матер. С годините нашето училище се разрастваше, укрепваше финансово и професионално. Дойдоха нови учители, държахме на изискването лицензиран преподавател. Трябва да отбележа, че в първите години трудът на всички ни беше доброволен, но с ентусиазъм и всеотдайност работехме да има българско училище в столицата на Америка. Обективно условията за него бяха назрели – много деца, родени тук или дошли с някой и друг клас от училища в България. Млади родители, които искат децата им да израснат като двуезични професионалисти и да не късат с българския си корен. Защото езикът не е само комуникативно средство и израз на психична енергия, той носи със себе си култура и принадлежност.“

    От името на ръководството на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“, на нашите учители, родители и нейните ученици изразяваме дълбоката си скръб от тази голяма загуба, уважението, което храним към нейния принос.

    Поклон пред светлата ѝ памет!

  • Небетата на Гергана

    Разказ от Ники Комедвенска

    .

    На Руми Николова

    .

    Илюстрация: ezine.bg
    Снимка: Еzine.bg

    Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил – само клатя глава, а пък другите, ако щат, да ме разбират.

    Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всички го знаят като Къщата с копелетата. Нас никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча. Няколко дена се изредиха да ме бият всичките – от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е – мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана – не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка. Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка… Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все й давам по нещо – я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене – каквото ни дадат на нас. И Гергана знае, че нещо съм й скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал. Нека е педал, пак си е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голямата книга… Само очите й да не бяха такива – като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и остава черното и страшното. Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче баща ми не идва тук, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват – милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка…

    Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин ми каза хич да не я чакам.

    – Ей, копиле! Оня, шарения педал, знаеш ли го?

    Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.

    – Няма да дойде вече твоя педал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш…

    Не го дочаках да свърши – изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас. А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар…

    Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото й черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува. Хващам долната си устна и забивам иглата. Не устата, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел…

    Ето ме – седя си на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча, колкото си искам. Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка й е циганка от селата, а баща й трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите й са сини, сини – като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне. Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката. Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите й са тъй големи, че цялото й лице е станало на небе. Ако каже и една дума, ще я ударя, нищо, че е хубава. Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна – като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума. Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:

    – Знам къде ти е котката.

    После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз. Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва – до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето не е сама: до коремчето й се гушат две малки пухкави котенца, като две топчици. И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво, и за пръв път в живота си искам да говоря – хубави и добри думи, топли като новородени котета. Посягам да ги помилвам, но Гергана ме спира:

    – Недей! – казва тихо и тънкото й гласче ме залюлява като приспивна песничка. – Ако ги пипнеш, ще й миришат на човек и ще ги остави.

    Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. Но даже и там не е толкова страшно, ако има кой да те чуе…

    После се връщаме обратно и точно зад старата барака, където Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката й пак държи моята и очите й са тъй сини, сини…

    А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето. Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото – в небетата на Гергана.

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Последен шанс
    Снимка: Рointburgas.com
    Снимка: Рointburgas.com

     

    Изниза се слънцето заедно с пясъка
    от някакъв летен часовник.
    Събудих се късно, но точно на мястото,
    където зачевам инсомния.

    И вместо да тръгна след ятото щъркели,
    да стигна до прага на юга,
    в дъждовната есен ще хвана за гърлото
    последния шанс да съм друга.

    Последният шанс да опъна платната си
    с попътния дъх на живота.
    Но всъщност на теб се надявам. Ръката ти
    едва ме разделя с потопа.

    Потопът, на който сама съм създателка,
    а тебе използвам за дига,
    ще мине през мен, както мина през лятото.
    Ръката ти няма да стига

    да върне обратно вълните на времето,
    които ще плиснат в очите ми.
    Не можеш да спреш скоростта на течението.
    Защо да не бъдеш спасител?

     

    Елица Стоянова

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    208149208187208184Елица Стоянова (с литературен псевдоним Елишка) е на 33 години. Живее в Пловдив. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ със специалност социални дейности. В момента е в майчинство. Обича да пише поезия, да чете книги и да пътува. Още творби на Елица могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

     

  • Къде да намеря сила

    o-WOMAN-MAN-TALKING-LOVE

    .

    Къде да намеря упование? Усмивката ти.
    Прозрения ми дава. Нов живот.
    Къде да намеря сила? Ръцете ти.
    Докосват ме и галят като пролет мека.

    Къде да намеря утеха? Устните ти.
    Като потоп помитат ме, с благост ме попиват.
    Къде да намеря желание? Косите ти.
    Огнена стихия – горят ме, но не изгарям.

    Къде да намеря сладост? Гърдите ти.
    Като зората изпълват пътеките.
    Къде да намеря опора? Тялото ти.
    Като морето ту тихо, после тъй силно.

    Къде да намеря смелост? Смехът ти.
    Заразяващо звучен и ненаситен.
    Къде да намеря радост? Очите ти.
    Като бистри езера и жива вода.

    Къде да намеря покой? Прегръдката ти.
    Притиснат в нея и звукът на сърцето.
    Къде да намеря същност? Уханието ти.
    Любовта ти като света е красива.

     

    Нури Джурин

  • Сам

    2

     

    Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
    Достатъчно поемах тежки думи.
    И ненавиждам хладната постеля,
    таила толкоз нежност помежду ни.

    Какъв сарказъм и каква ирония!
    Душата бе започнала да диша.
    И заблудена от напираща мелодия,
    отново бях започнала да пиша.

    …И взех сама със себе си да споря.
    Не искам да се връщам във играта.
    Започнах и сама да си говоря.
    И тази нощ ще легна на земята.

    Самотник всеки е. Дори и в благодат.
    Осмислих, всъщност, притчата позната.
    Човекът идва сам на този свят.
    И също сам си тръгва от земята.

     

    Даниела Стамова

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .