Home » Авторски страници, литература

Пристъпи на откровеност (пиеса)

2015.02.16 Няма коментари
Spread the love

“Пристъпи на откровеност” е пиеса от Пепа Витанова, публикувана в престижното литературно списание Факел”.  Препубликуваме текста на тази пиеса в нашето издание, в което от неотдавна открихме нова рубрика „Откровения“

————————————————————————————————————————————

.

 

Pepa_Vitanova

Пепа Витанова

Пeпа Витанова е завършила история в СУ “Св. Климент Охридски”. Била е редактор във вестниците „Репортер”, “168 часа”,“Сега”, “Демокрация” и в списанията “Тема” и “Клуб М”, главен редактор на “Жената днес”, политически коментатор в телевизионното предаване “Наблюдател” и във в. “24 часа”. Съавтор е на книгата “Америка – дъжд на морското дъно” (1995) и съставител на сборниците „Секс off” („Изток-Запад”, 2006) и „Проект Смърт” („Сиела”, 2011)

 .

.

Пристъпи на откровеност

.

Светъл и просторен хол, разделен на вестибюл и стая. В стаята, с изглед към вътрешен двор, засаден с липи и борове – седи мъж, на около 40, в инвалидна количка. Облечен е с дънки, риза и сако. В скута си държи лаптоп.

Това е Вълчан. Говори по Скайп: Нахвърлям мисли на яйчената хартия. Странно усещане. Ида откри символика – нарича го цикъл „Слово върху плацента”.
Мъжки глас по Скайп: В София ще те сметнах за луд, но в Америка можеш да направиш и пари – тук умират за щури идеи. Как точно става?
Вълчан (взема яйце и го обелва): Показвам. Обелваш яйцето и внимателно сваляш тънката ципа. Като изсъхне, става нещо като оризова хартия.
Мъжът: Някой като теб навремето така е открил оризовата технология. Не се отказвай. Как е Ида?
Вълчан: Все така. Мъка. Администрацията е доброволна каторга. Сега разбрах защо всички чиновници имат изражение на страдащи от запек.
Приятелят от Скайп: И нашите тук са като задници с хемороиди. Представяш ли си цял ден да пишеш докладни: „На ваше писмо, наше писмо”. Кажи й да се маха от там. Защо не се върне към журналистиката?
Вълчан: Свикна с редовната заплата. Журналистиката вече не е това, което помниш. Ако няма някой пречукан, новините ни занимават главно с прогнозата за времето и колко ще изхарчим по празниците. Във вестниците всичко е копи-пейст под различни заглавия. Заглавията ги диктува, който дава парите.
Звъни се на вратата.
Вълчан: Тони, трябва да затварям. Пациентката е тук.
Тони: Готина ли е? Айде, чао.
Вълчан (прекъсва Схайп): Влизайте. Отворено е.
Влиза симпатична около 60-годишна жена: Как сте днес, д-р Ноев?
Вълчан: Прекрасно. Имам мускулна треска. Правих упражненията на Норбеков. Вие как сте, Нора?
Нора: Непоносимо добре. Този Норбеков не е ли мошеник? Една приятелка изпробва упражненията му за корекция на зрението и сега освен късогледа е и малко кривогледа. Очите и насам, погледа й натам, а краката в обратна посока.
Вижте по-добре какво ви нося. Нещо за душата: марципанови бонбони от Лидл. Марципанът е здравословен: 80 процента смлени бадеми и само 20 процента захар. (Ляга на дивана)
Вълчан: Благодаря, Нора. Ще си го изям тайно от жена ми. Нора, днес ми се иска да поговорим за най-важното от живота ви. За онези моменти, които ще минат през съзнанието ви като на филмова лента, когато Дългокосата ви хване за ръката.
Нора: О, каква оптимистична тема! Подходящо за възрастта ми. Винаги сте пълен с изненади, д-р Ноев. И аз ще ви изненадам: моята филмова лента ще е избрани кадри от понеделниците в Лидл. Колаж от касовите ми бележки от кулинарните седмици на Франция, Италия, Англия, Мексико. Мечтаех да обиколя света, но стигнах само до Лидл.
Вместо разходка с корабче по Темза, хапвам сирене Чедър пред телевизора. Нямам снимки до фонтана Треви в Рим, залъгвам мечтите на пътешественика с „Лимончино” и тирамису. Вместо парижка сесия във Фейсбук, пускам линк с промоциите на френски сладкиши в Лидл. Това е д-р Ноев – няма да премина през търбуха на Статуята на свободата, но пък се тъпча с фастъчено масло и царевичен чипс от американската кулинарна седмица.
Вълчан: Може да си направите албум с касовите бележки от Лидл.
Нора: Не ми се подигравайте. Знаете ли, д-р Ноев, французите са прави, че страстта минава през стомаха. Започнах да очаквам понеделниците с трепет. Подготвям се за срещата с кулинарните продукти на различните държави като за среща с любим – изчитам всичко в Гугъл за историята, местните нрави, вкусове и традиции. И в понеделник, точно в 10 влизам в Лидл със самочувствието и вълнението на професор, командирован в страна, на която е посветил десетилетия книжен труд.
(Надига се от кушетката.)
С Владо се запознах в седмицата на средиземноморската кухня. Беше попаднал случайно в Лидл, стоеше пред щанда със зехтин и се взираше в етикетите. Не носеше очилата си за четене, огледа се за помощ и ме видя.
Вълчан: Какво почувствахте?
Нора: Желание да помогна.
Вълчан: Само това?
Нора: И увереност, че съм си на мястото. Изчезна безтегловността, някак си. Владо е интересен, малко свит, но сладък. Виждаме се всеки четвъртък в Лидл, понеделниците си ги запазих само за себе си. Вчера Владо ми предложи да отидем заедно на екскурзия в Корфу.
Вълчан: Това е прекрасно! Много се радвам за вас.
Нора: Вие бил ли сте в Корфу?
Вълчан: Да.
Нора: Обичахте ли да пътувате преди?
Вълчан: И сега обичам.
Нора: Какво ви се случи всъщност?
Вълчан: Карах ски, зави ми се свят и едно дърво ме удари. След месец вече бях в инвалидната количка.
Нора: Ако това е някаква утеха за вас: навън е пълно с хора, които са като инвалиди. Гледаш човек, а божията искра в него я няма. Уж върви, ама не се движи наникъде. Имам един съсед. Чиновник. Не прилича на жив. Сякаш целият е в ботокс. Среща ме миналата неделя на стълбите, облечен в костюм, а жена му тича след него и вика: „Ей, връщай се, не е още понеделник”. Тръгнал на работа. Нищо друго не може да прави, един пирон не може да забие, едно кисело зеле не може да приготви.
Вълчан: Сигурно работи като началник. Вярвам, че вашият Владо е друг типаж.
Нора: Мечтаел е да стане психиатър.
Вълчан: А е?
Нора: Сега е пенсионер. Бил е дипломат.
Вълчан: Интересно. Канил ли ви е у дома си?
Нора: Не. И аз не съм го канила вкъщи.
Вълчан: Защо?
Нора: Така го усещам. Не му е дошло времето…Какво ще го правя у дома? Ами ако не си събуе обувките?
Вълчан: Не мислете за такива дреболии.
Нора: За мен не са дреболии. (Поглежда часовника.) С вас времето лети.
Вълчан: Опитайте се да преглътнете безпокойството от обувките на Владо. В Лидл няма ли добри препарати за чистене?
Нора: Това е идея! Още сега ще купя. (Става бързо и се отправя към вратата.)
Вълчан: Ще ви очаквам след екскурзията в Корфу. На кафе – от африканската седмица на Лидл, нали ще има такава?
Нора си тръгва, смеейки се.
Вълчан се придвижва с количката до бюрото. Пуска музика по лаптопа (португалско фадо). Зачита се. Намръщва се. Нещо си пише. 
На вратата се чука.
Вълчан: Кой е?
Женски глас: Ти си.
Влиза приятна жена, на около 35. С покупки. Оставя ги на масата.
Вълчан: Ида! Дойде си по-рано! Да не са те уволнили.
Ида го целува по бузата. Прегръща го:
Все още не.
Вълчан: Как си? Как мина?
Ида: Гадно.
Вълчан: Четох в интернет. Пак сагата с шведските помощи. Ти вярваш ли му на твоя началник?
Ида: Трябва да му вярвам, Вълч.
Вълчан: Вярваш, че някой му е изпразнил банковата сметка с преведените обезщетения за безработица. За които впрочем той дори не знаел, че му се превеждат! А после пък не знаел, че му се източват. Този направо си е за моята кушетка. Прати ми го.
Ида: Не ми е смешно. Налей ми нещо за пиене. Днес пак трябваше да слушам монолога му колко прости са журналята и как те са виновни за всичко в държавата. Най-гадното е, че докато говори, гледа към мен, а накрая казва: „Извинявай, Ида”. Който не е разбрал, че съм събирателен образ на журналистите, да го научи. Парламентарната секретарка много се кефи на монолозите за журналята. През цялото време гледа ехидно към мен, накрая се хили в шепа: Хи-хи…
Вълчан: Трябва да пресечеш това. Кажи му: „Господин министър, да оставим журналистите. Те толкова могат. Нека се фокусираме върху нашата работа. Нека да формулираме една по-смислена версия на Вашата история с шведската социална система. Аз ще Ви помогна да я формулирате, но Вие трябва да ми кажете цялата истина.”
Ида: Той е забравил цялата истина, Вълч. Твърди, че първо наистина е бил безработен, после – не съвсем безработен. Но не е докосвал преведените обезщетения. Някакъв българин от Стокхолм му е източил сметката. Течало следствие в Швеция в момента и заради тайната на следствието журналята не трябвало да знаят за българина.
Вълчан: Остави източването на сметката, Ида. По-важното е защо той е позволил да му я напълнят. Защо се е подписвал в Швеция, че е безработен, докато е получавал заплати у нас? И защо, ако е имал нужда от парични помощи, не е теглил нищо от сметката.
Ида: Това не са помощи, а обезщетения.
Вълчан: Какво важно уточнение! Ако е помощ, трябва да го ползваш веднага, ако е обезщетение – можеш да си го пазиш за екскурзия до Малдивите.
Ида: Да сменим темата, а?
Вълчан: Чух се с Тони днес по Скайп. И там са разбрали за твоя човек. Пита защо не се върнеш към журналистиката?
Ида: И там е същото, знаеш го. Блато, в което краката потъват и няма мърдане. Общество от инвалиди сме, Вълч. Навън е пълно с инвалиди.
Вълчан: Но ти още не си, Ида. Затова и фокусираш агресията на другите. Понякога недъгавите се изпълват с омраза към всеки, който не е в инвалидна количка.
Ида: Какво да правя, Вълч?
Вълчан: Не бъди прекалено мила. Ако си много мила и вежлива – това действа на повечето хора както червеното на бик. Бъди адекватна на средата – не можеш да бъдеш по-културна от средата, в която си. По-добре да те набедят за конфликтна, отколкото да те мислят за мила.
Кажи на министъра си: „Позволявам Ви да изпадате в пристъпи на откровеност по адрес на журналистите един път месечно. Ако го правите по-често, ще трябва да ми вдигнете заплатата.”
Ида: Ами, ако ми я вдигне? (Смее се.)
Вълчан: Много се размечта. (Придърпва я.) Ела да ти покажа какво направих с остатъка от двете яйца, които днес изяде на закуска.
Показва й рисунка на дърво върху изсъхнала ципа на яйце.
Ида: Красиво е! Един ден ще направим изложба: Рисунки и афоризми върху плацентата на яйцето. Колко ли яйца трябва да изядем, за да подготвим изложба?
Вълчан: Ако всеки ден ядем по 4 яйца, това прави 1460 – годишно. След 10 години ще сме събрали достатъчно материал за малка експозиция. Историята с помощите, извинявай – с обезщетенията на твоя министър, ще бъде забравена и никой няма да ти я припомни на откриването на изложбата. Аз може и да съм проходил дотогава, а ако не съм – ще бъда на възраст, на която и други мои връстници ще са като мен. Всички ще сме на помощи. На обезщетения, извинявай. Трябва да изберем просторна зала, за да побере всички инвалидни колички. С парите от продадените картини ще си купим къщичка в Корфу.
Ида: И аз често си мисля как се запознахме. Искаш ли да отидем в Корфу сега? Няма нужда да чакаме изложбата.
Целува го. Придърпва го към спалнята. 
На другия ден.
Мъж е легнал на дивана в хола. На колана му виси огромна връзка с ключове. Неспокоен е:
Вчера гледах репортаж за двама починали от болестта Луда крава. И казах на глас: „Горката крава”. Жена ми ме накара да дойда при вас. Затова съм тук.
Вълчан: Понякога всички обичаме кравите повече от хората.
Мъжът: Но аз не само понякога. Винаги съм обичал кравите повече от хората.
Вълчан: Вероятно има защо.
Мъжът: …Няма ли да ми зададете въпрос?
Вълчан: Мисля, че в началото ще ви бъда по-полезен като добър слушател. После ще дойдат и въпросите.
Мъжът: Но аз не мога така без въпроси. Не съм свикнал да говоря без да ме питат.
Вълчан: Добре. Само заради една крава ли решихте да дойдете при мен?
Мъжът: Не само. Вчера едва не убих един колега. След това главният секретар на университета ми даде телефонния ви номер.
Вълчан: Колегата жив ли е?
Мъжът: Почти.
Вълчан: Това не е много добре. Почти – да? Или почти – не?
Мъжът: По-скоро – да, въпреки че ми се иска да е по-скоро – не.
Вълчан: Какво точно се случи?
Мъжът: Началник съм в университета. Имам сестра, която е студентка при мен. Един колега, преподавател в същия факултет, ми завижда, че съм шеф и скъса сестра ми на изпит. Срещнах го в коридора и го хванах за яката на ризата. Той се развика, че съм искал да го удуша. Написа жалба.
Вълчан: Какво ви безпокои повече – че не овладяхте гнева си или че ще има последствия за вас?
Мъжът: Че бързо овладях гнева си. (Казва го иронично.) Това говедо си го търсеше. Мерзавец! Нарича ме „ченгето на ректора”.
Вълчан: Звучи респектиращо.
Мъжът: Това е част от работата ми. Ректорът често пътува и когато се върне, някой трябва да му каже какво е ставало, докато го няма. На мен той има най-голямо доверие.
Вълчан: Това носи ли ви удовлетворение?
Мъжът: Да. На Ректора също. Звъни ми още от летището. И влиза в университета подготвен.
Вълчан: Сестра ви добра студентка ли е?
Мъжът: Това няма никаква връзка със случая. И звучи старомодно. Добри студенти днес няма. Има работещи студенти, които не идват на лекции и работещи студенти, които понякога идват на лекции. Сестра ми е неработеща студентка, която не ходи на лекции.
Вълчан: А какво я прави студентка?
Мъжът: Тя е протестираща студентка. Участва активно в протести.
Вълчан: Това прави ли я добра студентка?
Мъжът: Това я прави полезна студентка. Тя решава изходи от заплетени казуси. Ама вие какво ме разпитвате като някакъв репортер?
Вълчан: Вие поискахте да задавам въпроси.
Мъжът: Сега аз ще задавам. Защо сте инвалид? Да не би някой да ви е пребил?
Вълчан: Не, не съм жертва на колеги.
Мъжът: И как слизате по стълбите? На последен етаж, в блок без асансьор. Защо не смените жилището си?
Вълчан: Защото го обичам. Обичам да гледам върховете на липите и боровете. А и заради липсата на асансьор при мен идват само тези, които наистина искат да дойдат.
Мъжът: Изглежда е истина, че всеки психиатър е като пациентите си. Ку-ку. Затова всеки иска да е психиатър днес – да си се самолекува. От няколко години кандидат студентите са луднали по специалност „Психология”. Няма вече желаещи да стават археолози, нито философи. Да не говорим за физици. Всички искат да са богати и известни. Като Мадлен Алгафари. Но не знаят, че за да станат Мадлен Алгафари, първо трябва да намерят своя Нидал Алгафари. Вие познавате ли Мадлен?
Вълчан: Не познавам нито Мадлен, нито Нидал, нито Ладин.
Мъжът: Кой Ладин? Бен Ладен ли?
Вълчан: Ладин е Нидал, прочетено отзад напред.
Мъжът: Много смешно. Ами какъв психоаналитик сте, като не ги познавате? Да не сте роднина на нашия главен секретар? Иначе той откъде ще ви знае. В България никой не ходи на психоаналитик просто така. Ползваме приятелите си за тази цел.
Вълчан: А вие защо не ползвате приятелите?
Мъжът: Защото нямам приятели. В университета говорим лице в лице само зад гърба си.
Вълчан: Защо са ви толкова много ключове?
Мъжът: Това е работата ми. Да отключвам и заключвам аудитории и зали. Отдаваме ги под наем. По формулата: зали-пари-пари прим. Идея на Ректора…(ядосва се) Трябваше да цапна онзи с връзката с ключове. По тъпата глава. Ще къса сестра ми! Кретен!
Вълчан: Ако е кретен, не си заслужава нервите.
Мъжът: Прав сте. Ще броя до сто. И ще дишам дълбоко. (Диша дълбоко.)
Привечер. Ида се е върнала от работа. Вечерят – тя и Вълчан. Телефонът й звъни. Вдига:
Какво? Преводачката от италиански ли? Добре, добре, г-н Пашов, ще проверя случая. (Затваря, набира номер, никой не отговаря.)
Към Вълчан: Това е върхът. Преводачката от фирмата, която спечели обществената поръчка, си е поискала пари от италианските инвеститори. Днес бяха в министерството. Видях я, че придърпа визитката на единия от тях, не вървеше да я цапна през ръцете. След срещата звъннала на италианеца и казала, че от фирмата не й плащат редовно. Ако можело той да й даде някое евро за превода… Тя едва говореше италиански, сигурно го е учила, знаеш как…
Вълчан: Кой ти се обади?
Ида: Заместник-министърът. Онзи, който коли и беси. Ще използва тази история срещу мен.
Вълчан: Е, ти какво си виновна.
Ида: Пиарът по принцип е виновен за всичко. Удобната изтривалка. Тази работа е постановка на заместник-министъра, да знаеш. Не ме харесва тоя човек и това е. Току-виж изкарал, че съм приятелка на преводачката и си делим припечеленото с нея.
Вълчан: Ставаш параноик.
Ида: Страх ме е, Вълч. Той е голям мръсник. И министърът се страхува от него.
Вълчан: Това е смешно – професор да се страхува от бръснар.
Ида: Бръснарите винаги са били опасни, Вълч. Никога не знаеш какво ти кроят. Нашият бръснар сложи свои хора на всички възлови позиции в министерството. Слухтят и му донасят, като камерите на Биг Брадър са.
Вълчан: Министърът защо му ги назначава?
Ида: Защото го притискат. Неговата партия няма кадри. Кадрите й са или пенсионери, или внуци на пенсионерите. А бръснарите всеки ден носят на министъра по десетина сивита – на роднини, протежета, напълниха цял кашон с кандидати за работа. В моята дирекция всички са уши на бръснаря, един само е племенник на министъра, но е наивник и „ушите” го работят както си искат. Само про-форма съм техен шеф, те са моите началници всъщност.
Вълчан: Гледай на тях като на артефакти. Не им обръщай внимание. Сложи си дебелокожата маска и си мисли за нещо хубаво.
Ида: Какви артефакти, бе, Вълч. Те ме клепат. Нищо друго не могат да правят – едно изречение пишат с 10 грешки, елементарно прессъобщение не могат да сглобят.
Вълчан: Махни ги, бе, Ида. Не си назначена на позиция „любезен човек”. Нали след няколко седмици ще трябва да се явят на конкурс. Отрежи ги и си вземи хора, които да ти вършат работа.
Ида: Няма да ми позволят. Конкурсите в администрацията се правят за хора, които вече са назначени и проверени. Чрез конкурса ги преназначават официално.
Вълчан: Гадост. Нали има изпит?
Ида: Въпросите за теста се подготвят от самите протежета, които се явяват на изпита.
Вълчан: Напусни, Ида. И друг път съм ти го казвал. Тази свинщина не е за теб.
Ида: Нали уж съм журналист под прикритие. Нали така решихме, Вълч? (Ляга на кушетката.)
На другия ден. На кушетката лежи момиче, на около 25. Потънало е в своя монолог:
Учителката ми по математика в първи клас започваше часовете с възглас: „Състезание! Да видим кой ще победи днес!” Всичко днес е състезание. Във физкултурния смисъл на думата: да си пръв означава да изпревариш другия по време. Да му пресечеш пътя. Да го спънеш. Не да покажеш нещо по-добро. Уморих се вече.
Вълчан: Никой не ви задължава да се състезавате, Саня. Изборът е ваш.
Саня: Само привидно. Отказът от състезание е изоставане. Изостанеш ли, все едно се самоубиваш.
Вълчан: Силен израз.
Саня: Но точен. Някакви наивници се опитват да обърнат нещата, като призовават да го караме на бавни обороти. Но това вече няма как да стане.
Вълчан: Защо?
Соня: Защото сме свикнали с темпото. Човек на бързи обороти изглежда по-красив и умен. Ако смениш оборотите, отпадаш от играта на красивите и умните.
Вълчан: И какво от това?
Соня: Без играта си никой. Ставаш лесна плячка. Илюзиите, че кризата е шанс да избуи най-доброто в човешката природа се оказаха измама, д-р Ноев. Избуява най-лошото. Кризата е джунгла. Когато на всички стане много трудно, се пробуждат животинските нагони. Американците не го отричат. В рекламите на курсове за самоотбрана в някои щати обясняват на жените, че уменията да се защитават днес са им по-нужни от всякога. Защото икономическата или земна катастрофа ще застраши първо сигурността на децата и слабия пол. По-силните физически ще им вземат онова, което имат. А може и да ги изядат, ако настане глад. Така каза една инструкторка по джудо в предаване по „Нешънъл Джиографик”. А мама смята, че вместо да си губя времето с вас, е по-добре да тренирам бокс.
Вълчан: А вие, Саня, какво мислите?
Саня: Мисля, че сте хубав мъж. А боксът може да почака.
Вълчан: Трябва да си намерите работа.
Саня: Каква по-точно работа да си намеря? За 700 лева? Мерси. Писна ми от обяви за работа, в които чета: търсим хора, които умеят да работят в екип. В нашите екипи всеки иска да е началник. Работа в екип означава да се скатаваме един друг или да проваляме задружно този, който го бива повече от нас.
Защо сменяте темата? Казах, че сте хубав мъж. Ухажвам ви, не забелязвате ли? Харесвам ви – затова и идвам на консултациите. И да, говоря много – за да забележите колко съм специална.
Вълчан: Майка ви може би е права – трябва ви треньор по бокс.
Саня: Майка ми си намери треньор. Е, не по бокс, ама все тая. Омръзна й бързо. Вие, извинете за нетактичността, вие правите ли секс, можете ли все още?
Вълчан: Можем, Саня. Все някак можем. По-важното е вие можете ли да обичате?
Саня: Уцелихте проблема. Не мога да обичам, а вече не мога да правя и секс. Някои смятат, че момичетата винаги могат. Не се иска кой знае какви актьорски данни. Лежиш, помръдваш, изпъшкваш. Но аз вече не мога да се преструвам. Все по-рядко срещам мъже, които ме карат да си представям какво е да са в мен… Либидостатът ми отказва да превключи, независимо от самовнушението и алкохолните стимули. Днес съм като повечето мъже на татковата възраст – предпочитам хубавия филм пред любовната игра.
Любовта е проблем за всички днес, доктор Ноев. Затова и нашумяха разни романи и филми за любов между тийнейджъри и върколаци. За да изживеем голямата любов, трябва да избягаме от себе си – чрез алкохол, дрога или виртуални трансформации във вампири, вълци и пр. Страхуваме се да кажем „обичам те”, такива каквито сме – обикновени мъже и жени.
Вие имате жена, нали? Щастлива ли е с вас?
Вълчан: Бих искал да е. Ще я попитам. И ще ви кажа. Следващия път. Имате ли приятели, Саня?
Саня: Днес не е време за приятели. Приятелството е бартер. Хората ти дават внимание, подаръци, помощ, само защото разчитат, че ще отвърнеш със същото. Когато няма какво да им дадеш, приятелите се разбягват. Тресе ги суеверен страх, че лошият късмет е заразителен.
Вълчан: Винаги има някой, който не мисли така, Саня.
Саня: Отдавна не съм срещала такива хора.
Вълчан: Тогава ви предстои да ги срещнете. Ако спрете да повтаряте заучени щампи. Щампите са за възрастните, Саня. На вас са ви нужни идеали. Предлагам да спрем дотук днес.
Саня: Гоните ли ме?
Вълчан: Не. Но не искам да се застъпите със следващия пациент.
Саня: Ще чакам с нетърпение следващия час.
Вълчан: Ще се радвам да ви видя пак, Саня.
Саня си тръгва. Вълчан взема компютъра в скута си. Гледа липите пред прозореца. Листата им са обагрени в жълто. Звъни по Скайп. Свързва се. Гласът на Тони:
Ей, къде се изгуби, брат. Какво ново?
Вълчан: Нищо.
Тони: Оклюмал ми звучиш. Не ми се връзва с теб. Какво има?
Вълчан: Една пациентка ме разби. На 25 е, а звучи като на сто. Не е лесно да си връстник на промените. Губи се фокуса, сякаш.
Тони: Навсякъде се губи фокуса, аз ли да ти го казвам. Единственото спасение е любовта. На 25 не трябва да анализираш обществото, а да бързаш за среща. И не с психиатъра си, извинявай Вълч.
Вълчан: При теб по-лесно ли се влюбват хората?
Тони: Американската мечта не прощава никому. Няма много време за влюбване. Трябва да се изкарват пари.
Вълчан: Ти откога не си се влюбвал, Тони?
Тони: От Ида, Вълч. Знаеш го.
Вълчан: Трябва да й го кажеш. Разкажи ми вашата история, Ида я крие от мен.
Тони: Влюбих се в Ида, още когато я видях за първи път. Беше на 13, запознаха ни общи приятели. Една сутрин излязох на пръсти от къщи, оставих на мама бележка: „Не се притеснявай, отивам на среща.”. Знаех само, че Ида живее в Студентски град. Взех автобус 280. Слязох в центъра на градчето. И започнах да питам всеки срещнат: „Да сте виждали тук да живее едно момиченце с дълги руси коси?” След два часа обикаляне един мъж ми каза: „Мисля, че говорите за Ида от нашия блок.” Представи си, открих я! Носех роза. Исках да я събудя с роза. Звънях дълго на вратата. Докато не ми отвори сънено русо момиче. Ида.
Вълчан: Ало? Тони?
Връзката прекъсва.
Вратата се отваря. Ида. В приповдигнато настроение.
Привет, привет, привет. Как си? Искаш ли да излезем. Ще смъкнем количката, ще се разходим в парка. Прекрасна есенна вечер е.
Вълчан: Не днес, моля те. Виж какво ти нарисувах. (Показва й рисунка на алена роза върху яйчена ципа.)
Ида: Колко е красива! Като японска калиграфия. (Прегръща го.)
Вълчан: Помниш ли кой ти подари първата роза?
Ида: Татко. Бях на 3. За рождения ми ден. На моята принцеса – така ме наричаше. Вълч, казвала ли съм ти, че и шефът ми рисува. Непрекъснато. На всеки лист, изпречил се пред погледа му. Това го държи. Така издържа безкрайните срещи и всички времегубци, които се тълпят пред кабинета му.
Вълчан: Какво рисува?
Ида: Къщи – на острови, сред причудливи дървета. Вчера за първи път рисуваше самолети.
Вълчан: Сигурно планира да си купи един с шведските помощи за безработица.
Ида: Ей, не бъди злобен. Обезщетенията са само 15 хиляди евро.
Вълчан: Още по-лошо. Кокошкарска история. Поне да се беше изложил за по-уважителна сума. Щеше да мине за играч от класа, а не за дребен мошеник.
Ида: Той всъщност е добър човек.
Вълчан: Когато не ти говори срещу журналистите.
Ида: Не го е правил от седмица. Сега ми разказва за родословното си дърво. Потомък е на рода на Екатерина Велика.
Вълчан: Моля? Потомък на Екатерина Велика източва шведската социална система! Страхотно заглавие. Влизате в историята – и ти, и той. Какви хора ни управляват само! Има ли нормални в това министерство?
Ида: Стресът никому не прощава. Но мисля, че казва истината за Екатерина. От това би излязъл интересен пиар – министър, потомък на руската императрица…
Вълчан: …. който краде от шведската социална система.
Ида: Не е той проблемът ни, Вълч. Днес е тук, утре го няма.
Проблемът е в чиновническото съсловие. То оцелява при всички смени, възпроизвежда се, клонира се.
Вълчан: Какво прави парламентарната секретарка?
Ида: Валерия? Като всички Валерии иска да бъде навсякъде – парламентарна секретарка, съветник на шефа, пиар. Изглежда самото име Валерия провокира вибрациите на кухата амбиция. Познавам няколко Валерии с подобен синдром.
Вълчан: Да пием за Валериите на нашия преход. Налей ми чаша каберне.
Ида: Трябва да кръстим дъщеря си Валерия. Ще стигне далече. Ако имаме дъщеря. Някой ден.
Вълчан: …Ида, днес говорих с Тони. Ти знаеш, че той още те обича, нали?
Ида: Днес си странен… Вълч. А ти нали знаеш, че искам да съм само с теб. Винаги съм го искала. Не ти си в тежест. И двамата знаем, че аз съм инвалидът в този дом. Във всички смисли на думата…Да поръчаме пица, искаш ли? Ще я изядем на свещи. (Приближава и го целува дълго.)
Сутрин. На кушетката седи мъж. На около 75 (може да се играе от същия актьор, който играе „ухото на Ректора”)
Вълчан: Как си, Сибин? Как е съпругата? Децата?
Сибин: Синовете ми са все така – шапка на тояга. Лесно им е да се правят на десни, когато баща им е богат. С жена ми нещата не вървят. Скоро празнувахме половин век заедно. Не се получи празник. Пак се фиксира върху онази история. Не трябваше да й признавам за връзката с Дена. Но как можех да предположа какво ще стане? Оттогава минаха 45 години, как можеше да ми хрумне, че жена ми ще бъде обсебена от флирт с изтекла давност. Настрои и синовете срещу мен. Разболя се – в буквалния смисъл на думата. Всичките ни щастливи спомени бяха зачеркнати. Два пъти ходи за месеци в Индия, при духовни учители, които да я научат да прощава. Пръсна десетки хиляди долари и се върна още по-ядосана.
Вълчан: И това ще мине. Ти ме научи да си казвам така в трудни моменти, помниш ли?
Сибин: Не и този път. Нямам печеливш ход. Жена ми не иска нито да се разведем, нито да живеем разделени, като поделим и парите ми. Иска да съм пред очите й. Да ми отмъщава.
А ти, вие с Ида как успявате да сте щастливи?
Вълчан: Ида е съкровище. Как мислиш, защо тя е с мен?
Сибин: Ей, ти си лекарят. Не ми задавай глупави въпроси. Ида е с теб, защото инвалидната количка не те промени. И Тони мисли същото. Него Америка го инвалидизира. Като подменен е. Не знам дали се усеща по Скайп.
Вълчан: Не го усещам подменен. Звучи както обикновено – не е загубил чувство за хумор.
Сибин: Крие се зад чувството за хумор. Самотен е. На вашата възраст аз никога не бях самотен… (замисля се) Трябва да тръгвам. Жена ми ще звънне в хотела и ако не ме открие, ще се отправи пак към Индия. Ще ме разори тази Индия, помни ми думата. Индия е бизнес, Вълч, един от най-печелившите бизнеси в кризата.
Вълчан: Остани с нас на вечеря, Ида скоро ще си дойде и много ще ти се зарадва.
Сибин: Не днес.
На другия ден. Сутринта. Ида оправя грима си пред огледалото:
Ти не разбираш. Всичко е овързано. Марето, директорката на „Човешки ресурси” е братовчедка на Маги – началничката на кабинета. Двете са приятелки на главната секретарка Катя, чийто баба Роси оглавява групата на хигиенистките, а шеф на шофьорите е Мони – племенникът на главния съветник на министъра, Ицо.
Вълчан: Това трябва да го разкажеш на Тони. Да му мине депресията. Сибин каза, че Щатите са му докарали депресия. Ида: Звънни му сега, ако искаш. И без това закъснявам. По-добре Тони да ме види гримирана в началото на деня, отколкото – изцедена и яхнала метлата вечерта.
Вълчан набира Тони. Гласът на Тони по Скайп:
Ей, банда, как сте? Ида, като холивудка си.
Ида: Тони! Приближи се към камерата. Как си?
Тони: Разпускам с бира в ръка. Ида, няма ли да те командироват насам? От вашето измислено министерство вчера пристигнаха двама с групата на наблюдателите на изборите. К’во ще наблюдават, незнам.
Ида: Киро и Галя? Тъкмо разказвах на Вълчан за Киро – дава ми да подписвам документи, че няма да разгласявам информация, станала ми известна при провеждането на конкурсите. За да е сигурен, че няма да разкажа как прецаква идеята за честния стар в администрацията.
Тони: Ида, ти можеш ли да говориш за нещо друго освен за работата си? Вълч, как я издържаш?
Вълчан: Трудно. Ти ще идваш ли насам?
Тони: Страх ме е, че ако си дойда, няма да имам сили да се върна. Да съм здравен помощник на високомерни нюйоркчани не е детската ми мечта. Повечето от тях са нетърпими. Имат нужда не от здравен помощник, а от психотерапевт.
Вълчан: Дай им номера ми.
Тони: Няма да ги изтърпиш. Нюйоркчаните са особена бленда. Щом попаднат в групата на безработните, се разболяват. Чувството за достойнство не им позволява да вземат социални помощи, при условие, че са здрави и способни да се хванат на някаква работа. Но и не им се хваща на работа, която смятат, че е под нивото им. И си докарват зорлем я диабет, я исхемична болест на сърцето. Това е тяхното алиби.
Ида: Помниш ли, Тони? Във философската тоалетна на университета върху бидето беше написал „Съзнание”, а върху казанчето с вода „Битие”. Визуално-акустична метафора: битието промива съзнанието…
Тони: Моето съзнание вече е тотално промито. Сякаш живея в един и същи ден – всеки удивително напомня предишния: Да оправя теча в банята. Да купя олио. Да платя наема.
Вълчан: Най-лесният начин да се върнеш към себе си е да си представиш, че утре е последният ти ден. Как би искал да премине този ден?
Ида: Ало?
Връзката прекъсва. Вълчан и Ида гледат замислено липата пред прозореца:
Ида: Каква красота! Пропуснахме и тази есен, Вълч. Никъде не пътувахме. Защо?
Вълчан:Иди при майка си този уикенд, ако искаш.
Ида: Искам с теб. Не искам никъде без теб. Ще говорим довечера. Закъснявам. Обичам те. (Целува го.)
Тръгва. Вълчан се приближава до прозореца, прави снимки на дърветата. Звън на вратата. Влиза Нора: 
Извинете, дойдох без да съм записала час. Ще ми отделите ли няколко минути?
Вълчан: Случило ли се е нещо, Нора?
Нора: Нося ви коледни сладки от Лидл.
Вълчан: Но още е октомври.
Нора: Хората имат нужда от празничност, д-р Ноев. От нещо, за което да мечтаят. Коледните сладки тази година се появиха още в края на септември. Вече има и коледни украси на витрините на някои магазини. Положението е коледно още от края на лятото. Шоколадовите елени и Дядомразовци надничат по щандовете още от времето на дините и пъпешите. Ще ги махнат чак на 2 февруари, за да наредят великденските зайци. У нас вече непрекъснато е или Коледа, или Великден.
Откога не сте излизали навън?
Вълчан: От юли. Не обичам много да излизам навън. В тази стая имам всичко, от което се нуждая.
Нора: Разбирам ви. И аз не бих излизала, ако не беше Лилд.
Вълчан: А Корфу? Какво стана с екскурзията до Корфу?
Нора: Отказах се. Щях да пропусна седмицата на мексиканската кухня в Лидл. Ако знаете какви подправки си взех, с онова лютиво чили…
Вълчан: И сигурно сте поканили Владо на вечеря?
Нора: Владо отиде сам в Корфу и оттогава не сме се виждали.
Вълчан: Нора, днес не сте ми пациентка и ще бъда откровен – и аз на мястото на Владо щях да ви зарежа. Не разбирам това пристрастяване към Лилд. Магазинът няма да ви избяга.
Нора: Знам, д-р Ноев. И точно затова избирам Лидл. Защото няма да ме изостави. Нямам сили да преживявам повече раздели. Добре съм си така. Стига да не беше този покрив. Пак прокапа. Миналата седмица казах на касиершата в блока, че покривът тече и като обитател на последния етаж моля за ремонт. Познайте какво ми отговори? “Стига си се фиксирала в покрива! Мъж ти трябва на теб, да те оправи!” След два дни позвъних на вратата й: “Госпожо – казах. – Намерих един, много хубаво ме оправи. Но покривът пак тече.”
Хората са станали много зли, д-р Ноев. Вашият покрив тече ли?
Вълчан: Всяка пролет. Моят покрив ме изненадва през пролетта.
Нора: Мога да пропусна седмиците в Лилд само заради някой майстор на покриви. Ако намерите подходящ, свържете ме с него…Има ли сред пациентите ви майстори на покриви?
Вълчан: Не. Майсторите на покриви са издръжлива материя.
Нора: Ще тръгвам. Искате ли да ви разходя в парка? Или да ви заведа до Лидл? Ще се справя със стълбите, вярвайте ми.
Вълчан: Благодаря, Нора. Някой друг път.
Нора си тръгва. На вратата се разминава със Сибин.
Вълчан: Днес е ден на неочаквани посетители.
Сибин: Исках само да ти донеса една книга. Въпросниците на Макс Фриш. Коя беше тази приятна дама?
Вълчан: Така те искам, Сибин. Наблюдателен и енергичен. Това е Нора, трябваше да ви запозная. Ще си допаднете. Донесъл си точно каквото ми трябва. Въпросниците, с които Макс Фриш ни помага да се сглобим. Давай да ги изпробваме. Настанявай се. Въпросите предполагат кратки и спонтанни отговори. Не мисли дълго, не се опитвай да мислиш кой би бил правилният отговор:
– Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли ви носталгия или тъкмо тогава не?
Сибин: Тъкмо тогава не. Носталгията ме поваля най-често, когато си спомням детството.
– Случвало ли ви се е да останете без никакъв приятел, или тогава просто снижавате изискванията си към приятелството?
Сибин: Когато усетя, че приятелите ми клонят към плюс-минус един, ставам много толерантен. Обзема ме страх, че ще остана сам.
– Приятел ли сте на самия себе си?
Сибин: Не и в случаите, когато снижавам изискванията си към приятелите. Тогава съм лош със себе си.
– Да предположим, че никога не сте убивали човек: как си обяснявате, че не се е стигнало дотам?
Сибин: Това вече се казва въпрос! Просто съм извадил късмет.
– Бихте ли желали да сте на мястото на вашата съпруга?
Сибин: (мълчи, лицето му става все по-тъжно) Странно, не се бях замислял. Не, не бих искал да съм на нейното място. Нито сега, нито преди. Тя беше домакиня, оставях я често сама с децата. Сега е пак сама – с гнева и обидата.
– От коя надежда сте се отказали?
Сибин: Че старостта ще ми се размине.
– Проявявате ли чувство за хумор, когато сте сам?
Сибин: Най-вече тогава. Защото не съм ограничен от страха, че някой няма да разбере чувството ми за хумор.
– Според вас Бог притежава ли чувство за хумор?
Сибин: Да. Иначе защо би измислил старостта.
– Страхувате ли се от смъртта и на каква възраст за първи път изпитахте този страх?
Сибин: Страхувам се само от дългата и болнава старост.
– Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?
Сибин: На този въпрос искам ти да ми отговориш. Много е философски за мен.
Вълчан: Предполагам, че в този момент човек мечтае за срещата с всички любими хора, които е изгубил приживе.
Телефонът на Вълчан звъни. Гласът на Ида:
Как си? Днес ще закъснея. Обичам те. (Затваря)
Сибин: Тръгвам. Поздрави Ида. Ще намина пак в края на седмицата.
Вълчан остава сам. Придвижва количката до прозореца. Отпуска се уморено. Гледа пред себе си. Скайпът звъни. Не вдига.
Сутрин. Неделя. Вълчан прави упражнения с гири. Ида е в домашен халат, приготвя кафе.
Ида: Утре е прегледът при д-р Кьосев. Нали не си забравил? В 9.
Вълчан: Ида, мислих много. Отказвам се от операцията.
Ида: Защо?
Вълчан: Така. Омръзна ми – болките, разочарованията, не искам пак да мина през това. А и някак си свикнах. Приех се такъв. Упражненията с гири ми дават сили, ако нямам крака, поне имам ръце. Тази стая ми е достатъчна. Тук е всичко, от което се нуждая. Количката е моето алиби – тя ме спасява от срещи с досадни хора. Светът навън все по-малко ме привлича след онова, което научавам от пациентите си. И най-вече от теб.
Ида: Не трябва да те товаря с моите проблеми. Винаги съм била егоист. Вълч, светът навън е нещо много повече от душевните отпадъци, с които те заливаме. Ти никога не би се вкарал в ситуации като моята или на пациентите си. Би живял интересно. Би присъствал в собствения си живот.
Вълчан: Аз и сега присъствам в живота си. Чувствам се по-свободен от преди, защото не влизам в сметките на другите. Тони ми разказа, че и неговите болни свиквали с количката и губели желание да излизат навън.
(Ида отива до него и го целува. Придърпва количката към спалнята. Помага му да легне. Прегръщат се нежно. Светлините угасват. След минути лампите светват. Тя е положила глава в скута му.)
Ида: Помниш ли интервюто, което ни свърза? Влюбих се в теб, когато ми разказа суфистката притча. Мъж почукал на вратата на своята възлюбена. „Кой е?”, попитал глас отвътре. „Аз съм.” „Тук няма достатъчно място за мен и теб”, отговорил гласът. След година мъжът пак почукал. „Кой е?”, чуло се отвътре. „Ти си”, отговорил мъжът. И вратата се отворила.
Искам да имаме дете.
Вълчан: А работата ти?
Ида: И заради нея. Омръзна ми. Имам нужда от антракт. Беше ми казал, че хората се делят на две групи: едните търсят щастие, другите – справедливост. Вторите по презумпция са нещастни. Не искам повече справедливост, искам обикновено щастие.
Вълчан: Какъв баща ще съм аз?
Ида: Като Стивън Хокингс – страхотен баща. На две деца поне. Трябва да помислим за имена. Не искам Валерии у дома.
Вълчан: По-добре да имаме две Иди. Обичам те, Ида. Обичам неделите с теб. (Целува я. Лампите бавно загасват.)
Сутрин. Вълчан си тананика, докато прави фунийка от яйчена ципа. Телефонът звъни:
Доктор Ноев, Саня е. Няма да мога да дойда днес при вас.
Вълчан: Няма проблем, Саня. Всичко наред ли е?
Саня: Намерих треньор.
Вълчан: Звучи добре.
Саня: Да. И аз така мисля. Нали ви бях казвала, че никой не се усмихва навън? Вчера едно непознато момиченце ми се усмихна. Изненадах се. Свикнала съм първо аз да се усмихвам на хората и чак тогава някои от тях ми отговарят с усмивка, а сега стана обратното. Приех го като знак. За ново начало.
Вълчан: Радвам се за вас, Саня. Обаждайте се понякога.
Саня: Ще ви пиша по Фейсбук. (Затваря.)
Вълчан се усмихва. Взема лаптопа. Набира по Скайп.
Тони: Ей, изгубихме се. Как си, Вълч?
Вълчан: Като безработен. Намаляват пациентите, Тони.
Тони: Винаги съм насреща. Ако искаш, ще легна на леглото си и започваме сеанса. Шегата настрана, Вълч, точно от това имам нужда в момента – от професионален съвет.
Вълчан: Затова са приятелите.
Тони: Слушай какво ще ти прочета (взема книга):”Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил. В който не се заглушаваш. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име.” Елиас Канети. Изумен съм, Вълч. Той е отговорил на въпроса, който си задавам от години: защо предпочитам да съм тук. Тук съм свободен – никой не ме обича и аз никого не обичам. Винаги съм харесвал хората, които не познавам – те с нищо не са ме разочаровали. А в София почти не останаха такива.
Вълчан: Сега разбираш защо се чувствам добре в инвалидна количка на последния етаж в сграда без асансьор. Тук няма кръг от хора.
Тони: Но има някой, който те обича.
Вълчан: Любовта не винаги е ограничение на свободата. Трябва да се влюбиш, Тони. Но истински. Проблемът ти е, че винаги бъркаш любовта с възхищението.
Тони: … каза психоаналитикът и написа разписка за 300 долара…
Вълчан: Това ли са вече тарифите в Ню Йорк?
Тони: Има и по-високи… Мисля, че съм на път да се влюбя, Вълч. И много ме е страх.
Вълчан: Нека пък и теб от нещо да те хване страх. Коя е тя?
Тони: Здравен помощник като мен. Срещнахме се в парка, бяхме извели работодателите си на разходка и се заговорихме. От Войводина е.
Вълчан: Красива? Умна?
Тони: Особена. Магнетична. Обича Бергман, като мен.
Вълчан: Бергман е бил непрекъснато в ерекция, според един от биографите му.
Тони: Много смешно. Тя се казва Ади. Схващаш? Обратното на Ида.
Вълчан: Няма нищо случайно, нали знаеш.
Тони: Руса е. По-висока от мен.
Вълчан: Ще го преживееш. Това обаче те задължава да станеш богат.
Тони: Топло! Позна. Откакто се срещаме с Ади започнах да кроя планове за нещо ново, което да ме откарфичи от сегашния статус.
Вълчан: Значи това е жената.
Тони: Дано. (чува се телефонен звън при Тони) Вълч, трябва да прекъснем, ще се чуем пак.
Вълчан се завърта с количката в кръг, и пак, и пак. Смее се. Взема фотоапарата и си прави селфи. После снима дърветата през прозореца. Гледа ги. Смрачава се. Влиза Ида. Затичва се от вратата и го целува. Стоят прегърнати и се гледат с любов. Не говорят. Звучи Вивалди. Лампите изгасват.    
Ден. Сутрин. Вълчан има пациент. На кушетката лежи мъжът от университета. Ухото на ректора. Той ще остане до края без име.
Мъжът: Искам да се изповядам. Трябваше да отида в църква, но не вярвам на свещениците. Имат много любопитни очи, като на секретарките в университета. Сигурно са същите клюкари.
Вълчан: Слушам ви. Психоаналитиците сме като свещениците. Само, че съветваме хората да простят на себе си. Това е лечението.
Мъжът: Не може човек да прощава на себе си. Кои сме ние, че да прощаваме на себе си? Само онзи горе може да ни прости.
Вълчан: Впечатлен съм, че изповядвате догмите на православието.
Мъжът: Нали имаме и Богословски факултет в университета, ходил съм да ги контролирам. Там има един много смешен професор. Овладял до съвършенство изкуството да имитира, че работи. На едно официално събитие свириха химна. Всички стояхме прави и неподвижни. Единствено той започна да върви между хората и да се здрависва с тях. Дотолкова е свикнал да имитира заетост, че дори по време на химна върви.
Вълчан: Това ли искате да изповядате?
Мъжът: О, не. Друго. Преди години направих нещо, което сега смятам за лошо. Откраднах пари от сметката на един човек. В Стокхолм. Това беше условието, за да замина на специализация в Швеция.
Вълчан: За кои години говорите?
Мъжът: Преди десетина години.
Вълчан: Нима още поставят условия, за да заминеш на специализация в чужбина?
Мъжът: Личи, че само тук си стоите. Разбира се, че има условия. Иначе всеки ще иска. При мен задачата беше да се злепостави един професор. Не го харесваха едни хора. Сещате се кои. Той живееше в Стокхолм по онова време, беше безработен и вземаше обезщетения. Но от София му скроиха клопка. Поканиха го да чете няколко лекции, платиха му хонорари, дребни суми, но като ги взе, забрави да ги декларира пред социалните в Стокхолм. Онези, които му скроиха шапката поискаха от мен да източвам сметката, на която му превеждаха помощите. Той беше книжен човек, обичаше да чете. Предложих му абонамент за научни списания, прие с радост и ми даде всичките си данни. И аз го абонирах за толкова списания, че парите в сметката свършиха. Той, мисля, така и не разбра какво стана. Слушате ли ме, д-р Ноев? Лошо ли ви е? (става от леглото) Ето чашата ви с вода.
Вълчан: Ще се оправя. От кръвното е… Виждали ли сте се с този професор оттогава?
Мъжът: Той не ме е виждал. Но аз го виждам непрекъснато. Сега е министър. И е принуден да дава обяснения защо е вземал помощи. Тарикатите постигнаха своето. А аз се мразя, но не мога да рискувам, онези ще ме унищожат. Странно е, д-р Ноев, когато не се чувстваш чист отвътре, започваш да мразиш всичко чисто. Искаш всичко да замърсиш.
Вълчан: Толкова ли са страшни тези, които дърпат конците?
Мъжът: Дано никога не срещате такива хора. От мен да го знаете: ако интуицията ви казва, че някой е ченге, той със сигурност Е. Животното в нас никога не лъже.
Вълчан: Имам нужда да остана сам. Извинете ме.
В хола Ида е сама. Седи пред компютъра. Набира по Скайп.
Тони: Ида! Къде е Вълч?
Ида: Навън. Изведе го една от пациентките му. Иска да му покаже Лидл и да напазаруват нещо за Коледа. Тони, аз напуснах работа. Вълчан още не знае. Това е коледният ми подарък за него. За нас.
Тони: Отдавна трябваше да го направиш.
Ида: Сега му дойде времето. Намерих доказателство, че министърът ми е невинен и вече мога спокойно да се махна.
Тони: Отговорна както винаги. Сега ще се ти се отвори нова врата. Имаш ли планове?
Ида: Не съм мислила още. Ще се опитам да пиша. Ако още мога. Страшно се затъпява от чиновничеството.
Тони: Важното е, че излезе жива от тази история.
Ида: Засега. (Смее се.)
Тони: Не се забърквай повече с политици. Остани малко със себе си. Занимавай се само със себе си и с Вълч.
Ида: Заниманията със себе си не са за всеки. Можеш да стигнеш до непоносими истини. Ти как си?
Тони: И аз не издържах на заниманията с мене си. И си намерих момиче. Ади, обратното на теб.
Ида: Моля?
Тони: Като прочетеш твоето име отзад-напред се получава нейното.
Ида: Ха! Много се радвам. Имаш ли снимка?
Тони: Ето я.
Ида: Колко е млада. Браво, Тони.
Тони: И обича рози като теб.
Ида: Тони, бременна съм.
Тони: Я, повтори. С това трябваше да започнеш. Вълч сигурно е на седмото небе.
Ида: Той още не знае. Пазя новината за Бъдни вечер.
Тони: Той го заслужава, Ида. И двамата го заслужавате. Сега вече ще има повод да си дойда. На кръщенето на детето ви.
Ида: Ще ви чакаме, Тони. Теб и Ади.
Тони: Сладникаво някак си става. Но вкусът на щастието трябва да е сладък, нали? Само не забравяй, Ида, че децата уважават майки, които в събота сутрин отиват на фризьор, а не стават в ранни зори да правят палачинки. Искам да кажа: грижи се за себе си. И за Вълч, най-вече за него.
Ида: Ало? Ало?
Връзката прекъсва. Ида остава загледана в компютъра, после се обръща към прозореца. По дърветата е навалял сняг.
На вратата се звъни. 
Завеса.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.