Всичко от литература

литература

• Третият опит

  Разказ от Емил Стоянов

  .

  Купих си пистолет! Хубав – един такъв черен, тежък, лъскав. Дето се вика – пистолет, та цъка! Пълнителят – пълен… дюкме. Иначе среден, не от големите. Циганинът, дето ми го продаде, ми каза, че няма проследяване и ми намигна. Демек ако ще върша няк’ва работа с него, да съм спокоен, че няма да ме хванат. Вика: ,,Бъди ра’ат бате, не пари“. Броих му двеста лева, мушнах го в джоба и от там на зиг-заг до колата и газ към къщи. Докато се добера до нас, вече бях плувнал в пот. От притеснение де… То не, че някой ме следеше, ама все пак… Оръжие нося… Незаконно.

  Тъкмо паркирам на паркинга пред блока и гледам чичо Борьо. Комшията от третия етаж. Върти се пред входа като обран евреин и току погледне нагоре. Като ме видя, че слизам от колата, все едно Спасителя видя.

  – Еййй… Емиле…Баш ти ми трябваш!

  – ‘Що бе? – викам аз.

  А той:

  – Да ми помогнеш с тоя багаж, че сам не мога.

  Кога погледнах…Четири каси с буркани, ама от големите. Наредил ги една върху друга до входа и чака…Чака да се роди Мойсей, ама на! – дочака мен.

  – Ееее, чичо Борьо – викам. – Бързам сега бе… – опитах да му откажа, не защото не исках да помогна, а защото пистолетът ми беше в джоба. Придържах го с ръка. Ако го пусна, ще натежи и току-виж анцугът ми се изсулил надолу.

  – Давай, давай, чичовото, че ще те черпя на твоята сватба – и се засмя – ‘Айде хващай горната каса и давай към мазето.

  Не разбираше от дума и това си е. Сетих се тогава и му викам:

  – Не мога с двете ръце, че дясната ме боли. Ще я носим двамата. Хващай.

  Не му се понрави много, ама дето се вика: ,,Като няма риба и ракът е риба“. Хвана и той от другата страна, и така с четири курса до мазето свършихме работата.

  Качих се до нас, събух си старите кецове и влезнах в хола. Седнах на дивана, а пистолетът оставих пред себе си – на масата. Загледах се в него. Никога не бях държал пистолет. Само автомат „Калашников“, и то само веднъж, на стрелби в армията. То и там беше една излагация, ама нейсе…

  Та гледам аз пистолета и се чудя. Ще стане ли от раз или не? Взех го в ръка, повъртях го малко да усетя тежестта му, разгледах го и пак го оставих на масата. Треперех… Като лист треперих. То имаше и случаи, в които не ставаше от раз. Е на, поетът Яворов не е могъл от първия път, та е ходил на поправителен. Ама, чакайте бе…Ама аз забравих да ви кажа за какво ми трябваше патлака, бе… Бях решил да се гръмна! То аз отдавна съм решил да си пресека белтъка, ама досега не бях пробвал да се застрелям. Да се беся – да, да се тровя – да, но да се гръмна – не! И с влак не съм пробвал, че ме е страх от влакове. Само като ги видя едни такива големи, железни, мощни – и ми се отщява. Виждал съм човек, блъснат от влак… Грозна гледка, не е за мен тази работа.

  Когато за пръв път реших, че ще се трепя, реших, че ще се беся. На тавана имах един стар хамак, дето баща ми навремето го разпъваше между два бора на Бяла черква, да се люлея на него. Намерих го, взех му въжетата, с които го връзваше, и ‘айде към гората. Започнах да си избирам дърво. Да ми се чудиш на акъла. К’во толкова има да избира дърво човек, като ще се беси на него, ама на…Накрая намерих едно голямо дърво с разперени клони и започнах да се оглеждам на кой клон да вържа въжето. Пообиколих няколко пъти и се спрях на един дебел клон. Високо беше и трябваше да се кача на самото дърво, да се придвижа до средата на клона и да вържа въжето. После щеше да е лесно. Слагам примката, скачам и… сбогом. Речено-сторено. Направих аз всичките тези упражнения и точно когато започнах да връзвам въжето за клона, какво се завъртях, какво не, не знам, но така се изтупках по гръб на земята, че чак подскочих. Видях всички съзвездия, барабар с тези, дето не са открити още. За малко да си отида за нищо. Заради едно бесене! Така се бях натъртил тогава, че повече въже не исках да видя през целия си живот.

  Когато болката и синините от падането отшумяха, започнах да кроя друг план. Беше едно такова никакво време. Болно време, дето му казват хората. Та и аз бях малко настинал тогава. И се сетих! Отрова! Ами да! Там няма шест-пет. Гълташ и се хващаш за чимшира. Да, ама като не познавах отровите и не знаех каква да взема? То най-лесно е да изгълтам на екс един литър вода със сода каустик вътре, ама после? Бях чел някъде, че един така се самоубил, ама докато ритне бакърчето, всичко вътре му изгоряло. Било нечовешка болка, казват. А пък аз не исках да ме боли. Исках като си глътна коктейла, да си легна на леглото и спокойно, блажено да се отправя към светлината или каквото е там. И реших. Това само с хапчета ще стане. Сънотворни. Ще изпия една или две опаковки, и готово. Нито ще боли, нито ще сърби. Лягам, заспивам и прощавай свят. Отидох в аптеката, купих си хапчетата. Ще кажете, ама как така без рецепта?! Ами ей така! Те и до ден днешен дават без рецепти. Както и да е. Прибрах се, напълних си една чаша с вода, извадих сънотворните в една чинийка и за кураж си сипах малко ракия. Викам си: ,,Ще пийна за последно, ще си припомня нещо тъжно и като се разстроя много, гълтам хапчетата, лягам и чакам“. Отпих една глътка от ракията и се опулих. Силна, ама силна беше пущината. Взех чашата с вода и жадно отпих. Като отмина първоначалният шок от силния градус, взе, че ми се услади. Хакнах още една глътка, отпих вода, ама нещо липсва. Хубава ракия без салата си е престъпление, ако питате мен. Отидох до кухнята, ама в хладилника само един домат и малко сирене. От там ‘айде до пазара, после през магазина за мезе и пак вкъщи на масата. Пия ракия, бодвам салатка, вземам луканка. После пак – пия ракия, бодвам салата и пак луканка. Има-няма обаче, поглеждам към хапчетата. А те там – на масата в малката кафена чинийка, стоят и си чакат реда. Колкото повече пия, толкова повече ги намразвам. По едно време взех да си говоря с тях. Пияна му работа. Гледам ги и им говоря:

  – Вие ли, беее…Вие ли бе, мамка ви да еба, ще ме трепете, бе?! – всичко това придружено с хълцане. – Вие ли бе малки, червени, гадни педалчета, ще ме трепете, бе? А?! ‘Найте ли кога? А?! Никога!

  Станах от дивана, олюлявайки се, взех ги барабар с чинията и излязох на терасата:

  – А сега да видя, мо’ете ли да летите – и със замах ги изхвърлих навън.

  Върнах се отново в хола и продължих с пиенето. Първо псувах хапчетата, после псувах аптекарката, дето ми ги продаде, после напсувах и водещия на някакво предаване по телевизията, което изобщо не следях, накрая напсувах и себе си затова, че изхвърлих сънотворните. После ме осени гениалната мисъл, че може и с други хапчета да стане, и с триста зора се добрах до домашната аптечка. Там, освен няколкото термометъра, бинтове и марли, намерих и една ампула течен аналгин, плюс две останали последни в блистера хапчета парацетамол. Усмихнах се и, горд от откритието си, отново отидох в хола. Счупих с ръце ампулата с аналгина, като разбира се се порязах, изтръсках я в устата си, после погълнах и двете таблетки парацетамол, като преглътнах с ракия. Боднах си за последно от салатата и се строполих на дивана. ,,Това беше. От утре аз съм само история“ – казах си на ум и заспах.

  На сутринта освен, че имах махмурлук, не чувствах никакви симптоми от настинката си. Не само, че не можах да приключа със себе си, ами се и излекувах отгоре на всичко.

  Затова реших. Ще се гръмна и толкоз. Без бесене, без хапчета, без ракия. Куршумът и до там! Отидох в циганското гето в кв. Столипиново, повъртях се малко и веднага при мен дойде едно циганче:

  – Бате, к’во ша търсиш?

  – Патлак – тихо казвам аз.

  – Ко туй патлак, бате? – и ме гледа озадачено.

  – Пистолет, бе – казвам пак тихо и се оглеждам.

  То ме погледна, присви очи и каза:

  – Чекай малко – и се шмугна между бараките на гетото.

  Това малко беше половин час. Тъкмо взех да губя търпение и цигането се появи:

  – Бате, аде идвай. Сали тъ чека.

  Последвах го аз и така се озовах в къщата на Сали, който ми продаде пистолета и каза „да бъда ра’ат“, и че не пари.

  Та така. Стоя си в къщи на дивана и се чудя къде да се гръмна. В главата ли, в сърцето ли…? Дилемата е голяма. Ако се гръмна в главата, може да на успея и да ослепея като поета Яворов. Ако се гръмна в сърцето… по-лесно ми се види, ама и там ако нещо вземе, че се отклони от някое ребро, и се осакатя, вместо да се утрепя… Чудом се чудя значи…

  Взех аз пистолета в ръка, бутнах предпазителя надолу, заредих го и го опрях в слепоочието си. Ръката ми трепереше. После го преместих между очите си – да, ама като го видях така срещу мен и ме хвана страх. От там напипах къде ми е точно сърцето с едната ръка и опрях пистолета в гърдите си. Пак не ми се видя правилното място и започнах да местя панически оръжието по цяло си тяло. Плувнах в пот и движенията ми станаха хаотични. Отстрани ако ме гледаше някой, сигурно щеше да си помисли, че танцувам танца на самодивите. То не знам има ли такъв танц, ама като се замисля, май и самодиви няма, та…

  Напрежението растеше, а аз продължавах да опирам патлака по различни части на тялото си, докато изведнъж се спрях. Събрах смелост, въздъхнах тежко и опрях оръжието в лявата си буза. Затворих очи и натиснах спусъка. Чу се силен гръм. Болката беше жестока. Веднага усетих топлината на кръвта, която започна да се стича по мен, и наддадох силен вик на ужас.

  Направих го! Най-после го направих! Гръмнах се и толкова! Вече няма да мисля за това. Свърши се! Ех… Но знаете ли? От всичко най-много се радвам, че от страх да не умра се гръмнах в… гъза.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• „Нощта на Десети“ – две източноевропейски ери в два часа сюжетно време

  С последната си книга – романа „Нощта на Десети“ Йордан Ганчовски подобрява като краткост на сюжетното време «рекордите» на Джеймс Джойс и Александър Солженицин. Премиерата на романа ще бъде на 15 април в София, от 18.30 ч. местно време, в книжарница „Хеликон“ на бул. „Патриарх Евтимий и „Витоша“.
  

  .

  Йордан Ганчовски е завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език. Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание The Chicagoan & World Reports. Автор е и на над двеста литературно-критически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. В началото на този месец издателство „Хермес“ пусна на пазара неговата последна книга „Нощта на десети“.

  .

  „В този роман са вплетени елементите на криминалното начало, загадъчното, готовността да се престъпи законът в името на един блян за друго съществуване. Снимки от реални политически събития – и всичко това прекъснато от една обикновена порнокасета, попаднала в неправилните ръце. Но не това се оказва финалната точка на разказа. А голямата новина за смяната на политическата система, която слага в рамките на гротеската представите за морал и ценности на едно общество, построено върху подвижните пясъци на фалша и лицемерието.“

  Йордан Ганчовски

  „…В историята на литературната статистика се появи един нов знак: ако Джеймс Джойс концентрира традиции и ценности в роман, развил се в рамките на денонощие, а Солженицин успя да събере кошмара на една епоха в един ден сюжетно време, в романа на Йордан Ганчовски „Нощта на Десети“ за първи път в два часа фабула е разгъната панорама от две източноевропейски социални ери, изправени на границата на трета…“

  Garry J. Kearns – Book Review CM

  

  Интервю на Габриела Стоева с Йордан Ганчовски
  

  .

   – Автор си на над двеста литературно-критически статии и публицистика, номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ и отличен през 2005 г. с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. Какво те провокира да напишеш сега именно роман?

  – Романът «Нощта на Десети» мина криволичещ жанров път, но искрата, която запали творческата смес, е внезапното ми хрумване да «подобря» сюжетното време на Джойс и Солженицин, по-точно по някакъв начин разбрах, с абсолютна сигурност, че вече е в мен изпълнението и затова се хванах на бас, че ще го направя. Бях сигурен, че ще го направя, а запознанството ми с Рей Бредъбъри довърши останалото.

  – Каква е ролята на Рей Бредбъри за написването на „Нощта на Десети“?

  – Ами, запознанството ми с него стана точно когато бях на две три от края на роман-антиутопия, в който исках пак да направя нещо ново в жанра, дори бях вкарал образи на учени физици и изобретатели от България – това беше един малък жест към Родината ми, за която не знаеха нищо или почти нищо. Тук вероятно му е мястото да кажа, че бях се запознал и общувал вече с много чуждестранни писатели. Всяка година в Чикаго се организираше панаир на книгата с писатели и издатели от цял свят, но Рей Бредбъри беше нещо друго, всъщност той е най-известният американски писател, с когото съм се познавал. Направи ми впечатление необикновената му скромност – от облеклото до изразите, които използваше. И тъй като ми е омръзнало да говоря за литература, говорехме за обикновени житейски неща.Тогава ми дойде идеята, родена почти от комплекс за вина, че трябва да напиша нещо свързано с България, че както всяка билка лекува единствено живеещите в района, където тя расте, така и писателите добиват значимост единствено ако упражнят дарбата си в проблемите на народа, който ги е родил. Направете една справка и ще видите, че е така… И оставих за известно време другия роман.

  – Казваш, че романът е дошъл след бас с приятел, че ще напишеш роман със сюжетно време седем-осем часа, но ти успя да го вместиш в рамките на два. Какво спечели от баса?

  – Басът беше тривиален – една бутилка уиски, но той написа един много добър семиотичен анализ. Щом ми хареса на мен – повярвайте, че наистина е добър, така че този анализ е по-стойностното от бутилката уиски, която още не съм получил.

  – Книгата е написана с много ирония и свеж хумор. Винаги ли се стараеш да гледаш на живота откъм забавната страна?

  – Ако е за живота – да, винаги гледам, даже със самоирония, ако е за литературата – не. Хуморът и сатирата са много сериозни неща и знам, че е изтъркан израз, но за истините и за аксиомите винаги се използват едни същи изрази – други няма. Понякога зад хумористична обвивка се крият черните краски на нерадостна действителност, но пък душите на героите се запазват от хумора и иронията, както консервант запазва хранителни продукти. Там, където има иронично отношение към ставащото, реалността винаги е по-ниско от героя – ако е литература. И е много по-ниско от човека, ако е от живия живот…

  – Героите ти са много колоритни. Имат ли прототипи в реалния живот?

  – Едно към едно – няма. Имената са взети от цветистата врачанска действителност и съществуват, но не съответстват на изградените образи. Все пак романът е архитектурна постройка, чрез която се гони художествена цел, а не низ от случки, и за да се постигне тази цел е необходимо уплътняване на образите, които са подчинени на художествената цел.

  – Кой е любимият ти литературен герой от българската и от световната литература?

  – Нямам любими герои – имам любими писатели, от които съм се учил и по различно време са били различни. Героите, това са писателите, които са оставили от себе си по нещо в тях. Няма да споменавам приятели – ще кажа обаче с голямо съжаление, че такива писатели и майстори на стила като Ангел Каралийчев и Йордан Йовков са реално неизвестни за света. Това са детските ми учители, през юношеството дойдоха Виктор Юго с невъобразимата си фантазия, Артър Конан Дойл с мистериите на криминалните загадки – и вече след двадесетата година дойдоха Солженицин, Джойс, Достоевски – мога да добавя още една дузина. Всички обединени, представляват духа на писателското майсторство в мощен образ на нещо почти реално.

  – Какво те вдъхновява да пишеш?

  – За поезията не мога да отговоря – поезията е електричество и за него и поезията няма точна причина. И все пак, вероятно програмата, която е във всеки от нас, ни отвежда всеки път към точното вдъхновение. Миналата седмица в ЦЕРН са определили електричеството като една от четирите сили в основата на мирозданието; остава да чакаме и определение за причината за поезията. А за прозата ме води невидимата амбиция да правя нещо, което не е правено, но така, че да не се натрапва като претенциозно и неразбираемо.

  .

• Никола Русанов, „Светът чужбинен наранява“

  Да спасим от забрава имената на талантливи български автори по света
  

  .

  

  „От слънце озарен, денят отмина…“. Така гласи един стих на „канадския“ българин Никола Русанов (10.10.1931 – 10.10.1979 г.), който е дал много за добрите контакти между двете страни, но е позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много.

  Никола Русанов е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава и той през 1965 г. В университета на Торонто Русанов следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” – орган на канадската българска диаспора.

  За съжаление приживе той не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”.

  Русанов загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България, и е погребан в Горна Оряховица. Стихотворенията по-долу, които цитирам, са взети от страниците на същото списание.

  .

  Никола Русанов,

  „Светът чужбинен наранява“

  На Запад ходих аз, нататък,
  Блаженство дирих по света;
  Излъга ме копнежа сладък –
  Навред намерих самота.

  Аз чух живота как шумеше,
  Във чудни багри го видях,
  Но лъч за мене не пламтеше –
  живот достоен не съзрях.

  Най-сетне в роден край се върнах,
  във роден дом, при родна реч;
  От прежни страсти се отвърнах
  що тласкаха ме надалеч.

  Светът чужбинен наранява,
  там сещаш хладна самота;
  Огнище родно всичко дава –
  и щастие, и топлота!

  .

  Нощ в Нареченските бани

  От слънце озарен, денят отмина
  по път, извил по урви и гори;
  на срещний връх, окичен със борина,
  догарят бавно сетните зари.

  И лунна нощ разстла се над земята,
  небе разкри бездънния си свод;
  за сладък сън приготви се гората,
  в недра стаила толкова живот.

  Покрай реката вече глъхнат вили,
  приспивани от буйните вълни;
  и птички спят, крилца си морно свили,
  додето пак зората прозвъни.

  Едничък само славеят не спира.
  Всред тишината нежни песни пей;
  той кърши глас като вълшебна лира,
  която химн възторжен сладко лей.

  Наоколо стърчат чукари стръмни,
  чела забили във небесний шир;
  и стелят се по тях гори зелено-тъмни,
  отдето лъха приказност и мир.

  А месецът си плава по безкрая,
  облял селото с тайнствени лъчи;
  по своя стръмен път едничка само Чая
  буботи си в нощта и глухо си бучи.

  .

  На моите съселяни

  Аз помня ви по жътва лятна, знойна,
  кога поля, нивя пламтяха като в пещ;
  как ставахте в зорите на нощта спокойна
  и втурвахте се лудо като рат безбройна
  към нивите, окъпани във утринната свеж.

  О, братя мои, груби, почернели,
  герои расли във борби и труд,
  целувам ви ръцете, от къра загрубели
  и вашите лица, от слънце загорели
  по нивите, в полята от пекове и студ!

  Поклон пред вас, о мои братя родни!
  Със вас ме свързва спомен мил и свят.
  Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,
  сърцата ви човечни, благородни,
  где чувствата тъй искрено пламтят!

  Чрез вас ми шепнат детските години,
  отлитнали за мене като летен сън;
  Чрез вас възкръсват близки и роднини,
  заспали в вечността, где всеки ще замине,
  с последното прости – тъжовния камбанен звън.

   

  Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес [email protected] .

  Целта е имената на авторите да бъдат спасени от забравата и пепелта на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду.

   

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

• В САЩ почина Лада Галина

  След почти тримесечно сериозно боледуване във Вашингтон почина писателката Лада Галина, научи www.Eurochicago.com

  .

  Ла̀да Га̀лина е литературният псевдоним на българската писателка Ганка Славова Габровска-Каранфилова. Тя е била съпруга на литературния критик академик Ефрем Каранфилов (починал през 1998 г.), от когото има син – доц. д-р Ефрем Ефремов – известен български спортен журналист и университетски преподавател.

  Лада Галина е родена на 8 февруари 1934 г. в Бургас. През 1958 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира испански език и литература. След това работи като редактор на детски списания и като драматург в Държавния сатиричен театър. Издала е около 45 книги и е написала сценарии на два игрални филма. В последните години тя живя и твори в САЩ, като сътрудничеше с няколко български издания на американския континент, включително и с нашето при самото му основаване.

  В началото в САЩ е работила като бавачка и продавачка в супермаркет. По-късно започва работа в една от най-големите вериги книжарници, като успява да убеди мениджърите, че ще привлича клиенти с петте езика, които владее – английски, испански, френски, руски и български. През 2012 г. Лада Галина бе удостоена с годишната награда на Центъра на българската общност във Вашингтон за значим принос за запазване на българския език и култура сред общността ни.

  В момента във Вашингтон тече инициатива за набиране на средства за уреждането на погребението и възпоменателна служба в памет на писателката.

   

  По-долу публикуваме текста, който ни изпратиха за нея от настоятелство на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“ във Вашингтон.

   

  Загубихме завинаги наша любима преподавателка и основателка на Българския учебен и културен център – госпожа Ганка Габровска-Карамфилова, известна не само на деца ни, но и на няколко поколения с творческия си псевдоним Лада Галина. Името Лада Галина ще остане завинаги в историята на България и на българската общност в град Вашингтон, но за нас тя ще бъде повече от история, защото много семейства и нейни ученици ще я носят в сърцата си и в спомените си.

  Нашите деца имаха привилегията да черпят направо от изворите на българската литература и да се докоснат до красотата и богатството на българското слово. Освен изключителен майстор на перото, Лада беше и най-увлекателният и сладкодумен оратор.

  За онези, които не я познаваха, госпожа Лада Галина е родена през 1934 г. в гр. Бургас. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и черпи вдъхновение от писателските среди на известния български поет Пеньо Пенев. Творческата й кариера включва над 40 произведения сред които романи, пиеси и книги за деца. Сценарист е и на два български игрални филма. Била е редактор на детски списания и на списание „Пламък“. Работила е като главен драматург в Държавния сатиричен театър и в литературната редакция на Българското национално радио.

  През 1996 г. Лада Галина се премества да живее и работи в САЩ, но никога не се откъсва от България и от мисията си на будител и просветител. Започва да преподава в Българския учебен и културен Център „Свети Климент Охридски“ в град Вашингтон от самото му основаване през 2002 г. и е неразделна част от неговата дейност докато здравословното ѝ състояние не се влошава. Участва активно във всички събития и изяви на центъра. Получава наградата на Центъра на българската общност на 24 май 2012 г. Нейната страст към образованието и литературата я кара да се раздава на децата дори и в трудните за нея моменти.

  Ето какво пише госпожа Галина за създаването на нашия център в нейна публикация от 2010 г.:

  „Преди мене у Силвия бяха дошли Боян Кулов, учител по география, Теодора Гълъбова, историк, работеше в Световната банка и Юлия Димитрова, предучилищен педагог и учителка в американски детски градини. Аз съм определена за преподавател по български език и литература. Това учителско ядро основа училището. По предложение на Теодора го нарекохме Български образователен център „Свети Климент Охридски”. С радост я подкрепих – една духовна връзка с родната ни Алма матер. С годините нашето училище се разрастваше, укрепваше финансово и професионално. Дойдоха нови учители, държахме на изискването лицензиран преподавател. Трябва да отбележа, че в първите години трудът на всички ни беше доброволен, но с ентусиазъм и всеотдайност работехме да има българско училище в столицата на Америка. Обективно условията за него бяха назрели – много деца, родени тук или дошли с някой и друг клас от училища в България. Млади родители, които искат децата им да израснат като двуезични професионалисти и да не късат с българския си корен. Защото езикът не е само комуникативно средство и израз на психична енергия, той носи със себе си култура и принадлежност.“

  От името на ръководството на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“, на нашите учители, родители и нейните ученици изразяваме дълбоката си скръб от тази голяма загуба, уважението, което храним към нейния принос.

  Поклон пред светлата ѝ памет!

• Небетата на Гергана

  Разказ от Ники Комедвенска

  .

  На Руми Николова

  .

  

  Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил – само клатя глава, а пък другите, ако щат, да ме разбират.

  Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всички го знаят като Къщата с копелетата. Нас никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча. Няколко дена се изредиха да ме бият всичките – от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е – мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана – не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка. Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка… Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все й давам по нещо – я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене – каквото ни дадат на нас. И Гергана знае, че нещо съм й скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал. Нека е педал, пак си е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голямата книга… Само очите й да не бяха такива – като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и остава черното и страшното. Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче баща ми не идва тук, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват – милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка…

  Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин ми каза хич да не я чакам.

  – Ей, копиле! Оня, шарения педал, знаеш ли го?

  Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.

  – Няма да дойде вече твоя педал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш…

  Не го дочаках да свърши – изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас. А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар…

  Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото й черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува. Хващам долната си устна и забивам иглата. Не устата, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел…

  Ето ме – седя си на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча, колкото си искам. Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка й е циганка от селата, а баща й трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите й са сини, сини – като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне. Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката. Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите й са тъй големи, че цялото й лице е станало на небе. Ако каже и една дума, ще я ударя, нищо, че е хубава. Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна – като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума. Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:

  – Знам къде ти е котката.

  После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз. Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва – до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето не е сама: до коремчето й се гушат две малки пухкави котенца, като две топчици. И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво, и за пръв път в живота си искам да говоря – хубави и добри думи, топли като новородени котета. Посягам да ги помилвам, но Гергана ме спира:

  – Недей! – казва тихо и тънкото й гласче ме залюлява като приспивна песничка. – Ако ги пипнеш, ще й миришат на човек и ще ги остави.

  Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. Но даже и там не е толкова страшно, ако има кой да те чуе…

  После се връщаме обратно и точно зад старата барака, където Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката й пак държи моята и очите й са тъй сини, сини…

  А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето. Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото – в небетата на Гергана.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Последен шанс

  

   

  Изниза се слънцето заедно с пясъка
  от някакъв летен часовник.
  Събудих се късно, но точно на мястото,
  където зачевам инсомния.

  И вместо да тръгна след ятото щъркели,
  да стигна до прага на юга,
  в дъждовната есен ще хвана за гърлото
  последния шанс да съм друга.

  Последният шанс да опъна платната си
  с попътния дъх на живота.
  Но всъщност на теб се надявам. Ръката ти
  едва ме разделя с потопа.

  Потопът, на който сама съм създателка,
  а тебе използвам за дига,
  ще мине през мен, както мина през лятото.
  Ръката ти няма да стига

  да върне обратно вълните на времето,
  които ще плиснат в очите ми.
  Не можеш да спреш скоростта на течението.
  Защо да не бъдеш спасител?

   

  Елица Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Елица Стоянова (с литературен псевдоним Елишка) е на 33 години. Живее в Пловдив. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ със специалност социални дейности. В момента е в майчинство. Обича да пише поезия, да чете книги и да пътува. Още творби на Елица могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Къде да намеря сила

  

  .

  Къде да намеря упование? Усмивката ти.
  Прозрения ми дава. Нов живот.
  Къде да намеря сила? Ръцете ти.
  Докосват ме и галят като пролет мека.

  Къде да намеря утеха? Устните ти.
  Като потоп помитат ме, с благост ме попиват.
  Къде да намеря желание? Косите ти.
  Огнена стихия – горят ме, но не изгарям.

  Къде да намеря сладост? Гърдите ти.
  Като зората изпълват пътеките.
  Къде да намеря опора? Тялото ти.
  Като морето ту тихо, после тъй силно.

  Къде да намеря смелост? Смехът ти.
  Заразяващо звучен и ненаситен.
  Къде да намеря радост? Очите ти.
  Като бистри езера и жива вода.

  Къде да намеря покой? Прегръдката ти.
  Притиснат в нея и звукът на сърцето.
  Къде да намеря същност? Уханието ти.
  Любовта ти като света е красива.

   

  Нури Джурин

• Сам

  

   

  Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
  Достатъчно поемах тежки думи.
  И ненавиждам хладната постеля,
  таила толкоз нежност помежду ни.

  Какъв сарказъм и каква ирония!
  Душата бе започнала да диша.
  И заблудена от напираща мелодия,
  отново бях започнала да пиша.

  …И взех сама със себе си да споря.
  Не искам да се връщам във играта.
  Започнах и сама да си говоря.
  И тази нощ ще легна на земята.

  Самотник всеки е. Дори и в благодат.
  Осмислих, всъщност, притчата позната.
  Човекът идва сам на този свят.
  И също сам си тръгва от земята.

   

  Даниела Стамова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Шишето

  Разказ от Рада Петрова

  .

  Още вечерта в селото се разнесе слух, че някакъв американец е купил  имота на Дона Трибалката – къща на повече от сто и петдесет години с изоставен двор, потънал в диви лози и буренаци. Това, че англичаните нямат акъл за пет пари, местните вече го знаеха. Те по никакъв начин не можеха да си обяснят що за хора са тези, които купуват имоти, без да са ги огледали отвсякъде, без да видят кои са съседите, без да обходят дворовете и градините по няколко пъти, и тогава да захванат пазарлъка. На всичко отгоре купуваха само по снимки. Тукашните нямаше как да уважават такива хора. И ги мислеха за пълни будали, преди още да са им видели очите. Макар и отдавна купени, повечето от тези имоти продължаваха да пустеят и това не работеше в полза на кралските поданици. В селото англичаните имаха нулев авторитет.

  Хората в кафенето бяха много впечатлени, когато чуха кметът да казва, че сутринта чужденецът ще дойде да види за какво си е дал парите.

  – Този е американец. Той си купува не имот, а история – авторитетно се изказа сервитьорчето, което учеше задочно в университета.

  – Нали ги е дал вече, тепърва ще гледа за какво ги е дал – с пренебрежение измърмори брадясал мъж и погледна към приятеля си, който мълчаливо пиеше бира направо от бутилката. – В двора 30 години човек не е стъпвал, заприличало е на змиярник. Кой знае за какви пари са продали?

  – Знам за какви. Апартамент в София можеш да си купиш за такива пари. Късмет – отпи  от бирата си Ичо.

  – И дали ще се засели този американец, или само си влага парите? – сякаш на себе си рече мъжът. – И как ще се разбираме с него ?

  – Бе нека дойде, пък ще видим. Отсега ли да го мислим? – отговори му  Ичо и продължи да се взира в масата.

  – Ей, като почнеш да се правиш, много ме е яд. Кажи какво знаеш бе, човек?! Какъв е този американец, бял ли е, женен ли е, какво работи? С кожата си усещам, че знаеш, ама си мълчиш. Щото ще ти е комшия и май нещо се надуваш – продължаваше да го разпитва брадясалият.

  – Нищо не знам, откъде ти щукна това? Да не би да ми се отчитат на мен от кметството, та да знам. Намерил къщата по Интернет, свързал се с внуците на баба Дона в Италия и се спазарили. Сега става лесно. Парите по сметка, нотариалният акт с пълномощно и готово. Това знам. Утре ще го видим. Като нищо може и да почерпи – ухили се мълчаливецът и стана да си ходи.

  Другият ядосано го изпрати с поглед, допи си питието и също си тръгна.

  Новината за продадената къща се разнесе бързо и съседите взеха да надничат в двора, сякаш не го бяха виждали. Слухът за високата цена, която е платил американецът, ги караше да завиждат на внуците на баба Дона, които отдавна си бяха устроили живота някъде в Италия и никой не ги беше чувал отдавна.

  Навън беше съмнало вече, когато Ичо влезе в градината да събере трева за кокошките. Погледна в двора на баба Дона Трибалката и зяпна от изненада. Там – до стръмното стълбище от зеленикав, дялан гранит, стоеше висок мъж и гледаше към почернелия чардак на къщата. Ичо тихо приближи оградата и започна да наблюдава новодошлия. Щеше да е първият човек, видял как американецът влиза в новата си къща. Подсмихна се и се подпря на една череша.

  Мъжът беше облечен спортно – в джинси и светлосиня риза с навити ръкави. Имаше висока, атлетична фигура, с тъмна коса, артистично вързана на опашка. Тъмните очила стояха на главата му като диадема. Не изглеждаше да е на повече от четиридесет.

  “Този да не е малко…” – помисли си Ичо, като се взираше напрегнато в странната прическа на американеца.

  Мъжът бръкна в кожената чанта, която беше пуснал в тревата до краката си. Извади ключове и бавно заизкачва стръмното стълбище. На Ичо му се стори, че гранитът свети някак особено в синкаво. Премигна и се ядоса на себе си, защото си помисли, че само една любопитна жена би надничала така през оградата. Но не можеше да остави нещата да се развиват без контрол. Видя, че мъжът се изкачи горе, премина през разсъхналите се талпи на чардака и отключи почернялата врата на къщата. Влезе и затвори внимателно след себе си. Това направи огромно впечатление на Ичо, защото вече нищо не подсказваше, че някой е влязъл. На улицата нямаше кола, портата на двора и вратата на къщата бяха затворени и нищо не се чуваше отвътре. Само малката кожена чанта в тревата подсказваше, че все пак нещо се е случило. Мъжът взе да скубе припряно щир по пътеката и постоянно хвърляше око към старата къща. Беше тихо. Ичо взе леко да се притеснява от факта, че чужденецът се бави подозрително дълго вътре, а всеки в махалата знаеше, че горе има само едно малко коридорче с огнище в дъното и по една стаичка от двете му страни. И че вътре е празно. “Какво толкова прави вътре” – питаше се мъжът. “Има си хас да му е станало лошо, не дай Боже”! Той натрупа тревата до каменната чешма и реши да провери какво става. Изми си ръцете, изтри ги в захабената хавлия, която висеше на крушата, и излезе на улицата. С бавна крачка приближи двукрилата порта и натисна резето да отвори. Сърцето му се обърна. Портата беше заключена. Резето свободно се вдигаше нагоре, но някой беше заключил отвътре с ключ. Ичо беше изумен. Даже се ядоса. “Кога дойде, кога взе да заключва. Не помня кога сме заключвали последно къщите си, а тоя… Личи си, че е странна птица. Дали няма да берем ядове с този човек?” – мислеше си мъжът и се върна обратно. “Дано да не е някой психопат, че не знам…”. Колкото и да се въртеше и да си търсеше работа, в един момент се прибра вътре и застана до прозореца. Оттатък беше тихо и неподвижно. Ичо взе чантата за хляб и тръгна към магазина. И тогава в началото на улицата видя малка, черна кола със стикери на фирма за коли под наем. В магазина вече знаеха, че американецът е пристигнал рано–рано да си види имота. Ичо с никого не сподели тревогата си, че онзи е вътре повече от час и че заключва вратите след себе си. Купи си вестник, цигари и една голяма бутилка бира. Когато се върна, отново погледна през прозореца. Този път видя, че тежката врата на едно от двете мазета на приземния етаж е отворена. Предположи, че е оставена така, защото вътре отдавна нямаше ток и е пълна тъмница. Примъкна един стол до прозореца и седна да прегледа спортната страница. Но не го свърташе да чете. Пак се загледа в буренясалия двор оттатък оградата.

  Ичо живееше тук повече от петдесет години и познаваше всеки камък, всяко дръвче и керемидка в радиус 1000 метра наоколо. Познаваше мириса на къщите и дворовете, знаеше как скърцат вратите и прозорците на всеки дом по улицата, в детайли различаваше гласовете на хората, петлите, магаретата и кучетата. Просто нямаше нещо, което да се чуе или усети, и той да не знае за какво става дума. Къщата на баба Дона имаше като своя. Под сайванта стоеше паркиран джипът, който купи на старо от едно военно поделение и с него ходеше на лов и за дърва в гората. В крайното мазе си държеше бидоните с материала за ракия. През пролетта садеше картофи в долната градина на старата  къща, а предния двор косеше. Винаги си е мислел, че един ден ще купи тази къща, защото нямаше как да е иначе. Защо ли не беше придвижил този въпрос по-рано? Нещо го възпираше, но никога не се сети какво е. Сега вече съжаляваше, но нямаше накъде.

  Къщата опустя отдавна. Преди повече от тридесет години. Първо почина старецът, а след няколко години се помина и баба Дона Трибалката. Имаха една дъщеря – Цвета, която замина в София преди много години. Пееше в голям ансамбъл. Никой не разбра кога е починала Цвета и от какво. Внуците на баба Дона живееха в Италия. Хората в селото говореха, че над дома на Трибалката е паднало проклятие, защото е разпиляла семейството на Рашо Бурмето от Горната махала. Нарочила ги, одумвала ги и децата им се поболели. Други пък казваха, че Дона Трибалката си е била достатъчно проклета, особена и корава, и затова никой не е останал около нея. Той помнеше баба Дона като спретната, мълчалива и тежка на думи жена, която имаше търговски нюх и беше пословична скъперница. Бяха заможни – дълбоките, тъмни мази бяха пълни с всичко, което се сетиш. Имаха работници, които им гледаха крави, кози и пчели в планината, други пък се грижеха за зеленчуковите градини, за нивите и за ливадите, които те имаха много и не ги бяха дали в кооперацията. Страняха от хората и сигурно е имало защо. Ичо знаеше причината от баща си. Преди хората много са коментирали това, но сега едва ли имаше някой, който се сещаше за историята на Дона Трибалката. Сама по себе си тази история беше интересна и Ичо отново чу гласа на баща си, който обичаше да разказва, а и много го биваше за това.

  По време на последната война, ешелоните на германската армия минавали по железопътната линия бавно, както е редно през населено място. Войниците от вагоните и хората по улиците се гледали почти от упор, защото линията е на петдесетина метра от къщите. Понякога германците хвърляли шоколади, бисквити и консерви. Друг път – моливи, шарени кутии и играчки. На децата в селото им било забранено да се лакомят за тези съкровища, защото имало опасност в ръцете им да избухне бомба и да ги осакати или убие. Родителите разказвали потресаващи истории за откъснати ръце, за изгорени очи и разкъсани деца. Това било достатъчно страшно и хлапетата стояли настрана от подаръците на германците. Когато от вагоните изхвърчавала празна бутилка обаче, реакцията била коренно различна. Тя веднага се прибирала, измивала и влизала в употреба като абсолютна мярка за точност. Немската точност била известна още тогава. Такова шише притежавала Дона Трибалката. То било еднолитрово и стандартно по форма, прозрачно, от дебело стъкло и с грубо дъно, на което имало гравирани фирмени знаци на немски език. Ако някой трябвало да измери литър мляко, вино или ракия, отивал при Дона да иска шишето. Тя го давала, но с леден тон напомняла да го пазят като очите си. И хората го пазели – повече от 15 години мярката от един литър се отмервала единствено с немското шише, независимо, че времената се променяли бързо. Когато връщали шишето, всички носели по нещо – било плодове, било яйца или сирене. Макар че си имала от всичко по много, Дона прибирала с достойно изражение донесеното.

  Един ден майката на Рашо Бурмето му викнала да отиде у баба Дона за бутилката. Рашо се ядосал, че му прекъсва някаква работа и извикал сина си – момче на 5-6 години, и го изпратил да вземе мярката. Пламен влязъл в двора, изкачил гранитните стълби и почукал на вратата. Отворила баба Дона и забила поглед в детето. Гледала го дълго и тежко. По едно време го попитала защо е дошъл. И Пламен казал, че баба му го праща за шишето. Тогава Трибалката се ококорила и рекла:

  – Как за шишето? Баба ти не го е върнала от миналата седмица – и погледнала втренчено Пламен. – Ама аз знам, че ти си го строшил и сега те е страх да си признаеш. – Белезникавите ú очи го пронизвали.

  Пламен се втрещил. Бил обвинен в най-страшното убийство, което едно дете може да направи. Опитал да каже нещо, но гласът му не излизал. Дона Трибалката го побутнала и затворила дебелата врата пред лицето му. По едно време Пламен се съвзел и хукнал към къщи. Какво е разказал там, никой не знае, но привечер баба му отишла да се разправя с Дона – нещо, което никой не бил правил дотогава. Прибрала се като попарена. После и Рашо Бурмето ходил да се изясняват, но и той нищо не постигнал. Дона Трибалката била непреклонна и ги обвинила, че са счупили най-важната и скъпа вещ в къщата ú. На нейна страна били и някои от съседите, но после нещата се обърнали. Малкият Пламен – под въздействието на притеснението и стреса, се разболял. Поддържал температура, започнал да заеква и отслабнал съвсем. Лекували го и по болници, и по бабешки, но детето не се оправяло. По едно време започнал да се задушава. Родителите се изместили да живеят в Южна България, където климатът бил подходящ за него. После възрастните починали, а младите не се върнали в селото. Кметството взело къщата за ветеринарна лечебница, каквато е и до днес. Всички мислели, че за нещастието, влязло в дома на Бурмите, е виновна Дона Трибалката. И постепенно спрели да ходят при нея. Дошло време с дни никой да не почуква на вратата ú. Но тя била твърда и не проговаряла на никого. Годините минавали. И в нейната къща не останал никой. В двора влизал само Ичо, за да си ремонтира джипа и да коси тревата. С картофите в долния двор се занимавала жена му.

  Ичо се отнесе в мислите си, дори малко задряма. Някъде скръцна врата и той сепнато погледна в двора. До стълбите стоеше американецът. Ичо скочи и излезе. С големи крачки приближи дървената порта и почука силно с металната халка. Видя, че онзи тръгна към него. Огледа връзката с ключове, отдели един и го пъхна в ключалката. Отвори портата и погледна Ичо право в очите. На този му се подкосиха краката. Стори му се, че това е Пламен. Колко бяха играли заедно, че и в детската градина заедно ходеха. Мургавият мъж го гледаше изпитателно, но по едно време очите му взеха да се смеят.

  – Пламене, ти ли се бе? – изведнъж викна Ичо. Кажи, че си ти, проговори на български бе!

  – Позна ме. Само ти ме позна, Ичо! – Пламен протегна ръцете си и прегърна приятеля си от детинство. – От днес сме съседи, брат ми. Купих къщата на Дона Трибалката, защото родната ми къща е заета. А съм решил да се върна на село. Завинаги.

  – Ми нали си американец, как така ще се връщаш на село? – Ичо не вярваше в този обрат на историята и недоверчиво се взираше в Пламен. – То добре, ама защо избра точно къщата на Дона Трибалката? – изпусна изведнъж мисълта си.

  – Не бях го намислил предварително. Но когато я видях тази къща по Интернет, реших, че това е добър вариант. Най-накрая трябва да се сдобря с миналото. И да продължа живота си без онзи гняв в сърцето, който ме изпрати на другия край на света. С този гняв си отидоха баба и дядо, с този гняв още живеят и родителите ми. Трябва да сложим край, приятелю. И днес започнах точно това да правя.

  – И как ще стане това, каубой? – засмя се Ичо.

  – Ела в онова прашно мазе, пълно с паяжини и ще видиш – Пламен се обърна и тръгна към почернялата тежка врата на мазето.

  Ичо отдавна не беше влизал там, защото на големите ковани халки винаги висеше поне килограмов катинар. Това разбиване нямаше. В катинара имаше ключ, който приличаше на сувенир.

  – Този ключ сигурно е по-стар от Америка – високо се засмя Пламен. – Влизай, пълно е със съкровища от последните два века! Като дете съм мислел, че това е пещерата на Али Баба, представи си. И не съм бил далече от истината.

  Край каменната стена бяха наредени ракли и огромни сандъци с кафяви митнически печати. Почти до тавана стигаха дебели дъбови рафтове,  почернели от годините и прахоляка. Върху тях бяха нахвърляни медни котли, тави, огромни тигани и джезвета, гърнета, делви и буркани с върбови оплетки, покрити с гъсти паяжини. Имаше всякаква стъклария, дървени съдове за жито и боб, а в другия край на мазата в редици бяха наредени качета за месо, туршии, сирене и мед. Слънцето хвърляше във вътрешността на мазата снопове светлина, които навлизаха плътни от  праха, който се вдигаше от стъпките на Ичо и Пламен. И такъв един слънчев лъч освети стъкларията зад огромна дамаджана, сложена в поставка, за да не се чупи. Светлината беше спряла върху едно просто шише, тромаво на пръв поглед и доста различно от другите шишета наоколо. Очите на двамата бяха приковани в него като хипнотизирани. Пламен приближи и промуши ръката си навътре. Хвана шишето за гърлото и внимателно го повдигна. После го приближи към себе си. Погледна Ичо и двамата отново спряха очите си върху прашасалата бутилка. Пламен я обърна. Върху дебелото дъно имаше фирмен надпис на немски език.

  – Мамицата ú на Трибалката! – изсъска Ичо.  – За едно шише ви погуби всичките!  Поне да го беше строшил… И се изплю върху прашния под.

  Пламен тръгна към изхода. Отиде до чешмата, пусна тънка струйка вода и взе да мие шишето. После го остави на тревата с гърлото надолу и подпряно на каменното корито. Седнаха с Ичо на гранитните стълби и мълчаливо гледаха как слънцето си играе с потъмнялото стъкло на шишето и в душите им ставаше все по-леко и по-свободно.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Рада Петрова (с литературен псевдоним Ondra) е магистър по български език и литература, психология и кинознание. Живее във Варна. Работила е като редактор и водещ на предавания в Радио Шумен и Радио Браво. Публикувала е статии, коментари и рецензии в периодичния печат и специализирани списания за психология и киноизкуство. Нейни разкази, стихове и приказки са излъчвани в програмите на Радио Шумен, “Хоризонт” и “Христо Ботев”. Рада е автор на книгата „Там, където заспиват звездите”, издадена през 2012 г. Тя нарича този сборник „Разкази от Пролома”, защото историите и героите в тези разкази са хората от Искърския пролом, където е родена и израснала. Още творби на Рада Петрова могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Корида

  

  .

  Излезе Черното, а очите му блестят…
  Аплодираха го… за болка зажаднели.
  Дошли те бяха, пак да си платят,
  онова, което от другите са взели.

  Приготви Бялото кървавият плащ,
  а червеното е още, казват, цвят за обич…
  Пред погледа му го развя, пламтящ,
  душата му пристегна в огнен обръч…

  Тогава Черното главата си наведе,
  подгънаха се тъжно предните нозе.
  Човешки думи не знаеше да каже,
  Бялото надмощие тържествено превзе.

  А Черното поиска просто да обича…
  но… Бялото последната стрела заби.
  И утихна Черното, затвори си очите,
  потънали в най-белите сълзи…

  .

  Ани Демирова
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ани Демирова (с литературен псевдоним Anabell) е на 43 години. Родена е в България, но в един момент поема и тя по пътя на емиграцията. Пише стихове още от ученичка, но досега не е публикувала никъде, освен в сайта „Откровения“, където качва свои творби от 4 години насам.  Авторката се чувства особено щастлива, както сама ни написа, че нейно стихотворение е било номирирано и оценено за публикация в литературната рубрика на нашето издание. 

  .
• Профилактика

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Казвам се Здравко Каменов от Свищов и съм туберкулозно болен. Точно преди секунди се закашлях и изплюх в кърпата си секрет с някакви алени жилки. Не съм много висок, около метър шестдесет и пет, вследствие заболяване на хипофизата в ранна възраст. Имам леко оплешивяване поради проблем с надбъбречните жлези. Сутрин ми се повдига. Точно преди да си направя чай. Вероятно язва. Съседката се оплаква от същото, а е толкова млада, едва на двайсет. Не работя отдавна. Нямам сили. Не можах да завърша гимназията. Поради тежко заболяване.

  Всичко започна с това, че сън не ме ловеше. Въртях се по цели нощи в кревата, а сутрин бях като ударен с мокър парцал. Влачех се едва-едва. Никой не знаеше какво ми има. Веднъж видях на улицата старица на инвалидна количка. Помогнах и да пресече, и за благодарност тя взе, че ми разправи, как била ухапана навремето от кърлеж в един сеновал, и как всичко започнало с безсънни нощи и изпотяване. Каза също и, че симптомите се сменяли и въртели, а накрая си свършвал в количката. Изтръпнах. Преди десетина дена бях открил един да пълзи по балкона. Огледах се целият, помня. Открих малка червена точка под мишницата си. Вечерта ми се схвана вратът и получих изтръпване на долните крайници. Не можех да си свивам пръстите на ръцете от болки. Това продължи месеци. Направих проучване кои са най-добрите инвалидни колички и се спрях на два модела. Едната с акумулаторна батерия, другата ръчна. Стоят ми в гаража. Периодично смазвам движенията им и ги гресирам. Да са готови.

  Често забравям. Това е от тази проклета лаймска болест. Переспективата е мрачна. Знам, че ако не си се лекувал в първите седмици, бактериите нараствали в аритметична прогресия и ти запълвали организма. Някой минавали в друга форма- капсулна и се криели дълбоко в меките тъкани или ставите. Недосегаеми са. Изгълтал съм стотици блистери с Докси и Амоксициклин и килограми пробиотици. Но тези бактерии са упорити. Понякога виждам двойно. А не пия. Ако не беше лаймската болест, щях отдавна да се съмнявам за тумор в мозъка. Но когато ми писнаха ушите, разбрах, че положението е сериозно.

  Проверих си състоянието. Имах малко спестени пари и малко от наследство. Притежавах 60 декара в Лудогорието от татко. Продадох ги. Заделих 1000 лева за гроб, а останалите сложих на влог. Избрах мястото до едно малко борче. През отсрещната пътека е Борката. Гробът му е буренясъл, а Мишо е през десетина гроба. Почистих малко бурените и избърсах стъклото пред снимката. Беше се спукала. Вероятно е влязла вода зимата и то е замръзнало. Спомням си Борката как ме придържаше през рамо, когато ми се възпали апендицитът. Едвам стигнахме до болницата. Там легнах на една маса и като ме натиснаха в дясно, изкрещях. Махнаха го, но като се пробудих казаха, че бил като нов. Понякога си мисля, че лекарите имат прекалено силно чувство за хумор. Мишо ми носи една седмица домашен натурален сок от кайсии. Винаги ще го помня.

  В болницата хванах гъбички. Една сутрин обух по погрешка чехлите на един дядо до мен и докато се усетя, те ме налазили. Сърбежът е страшен. Мажа ги с йод, мед и тинктура от червен бъз. Не се виждат външно, но понякога усещам, че сякаш лазят между пръстите ми. Но говорех за тумора. Пуснах си направление за магнитен резонанс, скенер и ехограф. Знам, че е безсмислено, но нали надеждата умирала последна. Понякога си мисля, че тази поговорка не е вярна. Аз отдавна нямам надежда. Сега седя на столче на балкона. Препичам се на есенното слънце. Така събирам витамин Д преди всяка зима. За жалост този път няма да мога да го използвам. Не ми остава много. Мозъчните тумори са скоротечни. Почти забравих, че ми пресъхва устата. Пред тежката болест, леките изглеждат нищожни. Въпреки това си бих инсулин. От години съм с недоказан диабет, отключен от внезапен страх. Помня, че тогава видях с огледалото на гърба си една бенка. Преди месец я нямаше, а тогава я видях с просто око. Явно бърз растеж и вероятно меланома. Тогава ще да съм пипнал и диабета. Бенката си е там, но спря да расте, като мина в ремисия. Всяка сутрин я гледам и от тогава спя по корем, което ми причини задуха и гръдната жаба.

  В България ако си болен, си обречен. Оцеляват само силните. Самотен съм. Исках да се обадя на някой, да бъде с мен в последните ми дни. Но няма на кого. Всички починаха. Нямам деца и така и не се ожених. Когато си с лупус, е по-добре да не се жениш. Вероятността да се пренесе генетично на поколението е твърде висока. Та нося си кръста. Човек трябва да е силен. Имам само двама племенника, синове на сина на брат ми. С тях се чуваме от време на време. Живеят в Канада и често ми пращат пари. Единият е на 47, а големият на 52. Брат ми си отиде на 94, а синът му само на 72. Все едно бе вчера, а минаха 4 години вече. Помня как нашите оставяха брат ми и отиваха на театър. А аз, малък, малък, едва седемгодишен хлапак, се чудех какво да правя, когато започваше да плаче. Веднъж го взех така на ръце и го люлеех. И изведнъж , както го държах за главата, и ръката ми хлътна в нея. Беше ужасно. Помислих, че съм го убил. Положих го внимателно в креватчето и се скрих под юргана. Когато се върнаха нашите, майка ми го взе на ръце, а той, милият, гукаше. Никога не съм бил по щастлив оттогава. Бях му натиснал фонтанелата, а тя още мека, мека, хлътнала леко навътре.

  И ето ме днес, седя на столче като инвалид и единственото, което имам, освен рака, са спомени. В такива мигове искаш да има някой, който да те прегърне и да поплаче с теб. Но нямам. Затова обвих ръце около себе си, представяйки се, че някой ме е прегърнал, и заплаках. Това мога да ви кажа за себе си, ето написах тази история – лична драма. По точно я продиктувах на Сашко от горният етаж и той я набра на таблета си. Треперят ми ръцете от паркинсона и не мога да пиша бързо. Вече година чакам края, но той не идва. Утре имам час при зъболекар. Преди изпитвах ужас да ходя, заради заразите от хепатит Ц, но го хванах, когато бях на 30, и вече ми е все тази. Предварително само съобщавам и дезинфекцират приборите. Оттогава и не пия. Заради черния дроб. Сигурно съм единственият непиещ в града с цироза. Орисия. Айде със здраве и умната!

  Профилактиката е ключът към дълголетието! От мен да го запомните! Ако не бях ходил на профилактика, щях вече от половин век да съм мъртъв.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор –  вж. тук.

  .

• „Селата в България – посоки за туризъм и култура“

  За една новоизлязла книга и нейните трима автори ентусиасти – Гавраил Гаврилов, Анна Пелова и Михаил Михов

  .

  

  Това е една книга, която ние, авторите, си поставихме като неизбежна кауза. Искахме със „Селата в България – посоки за туризъм и култура“ да създадем мост между българите от големите ни градове в страната и чужбина, с малкото останали смели предприемачи в туризма в селските региони на България. Благодарим на издателство „Сиела“, че застанаха зад нашата идея. На много места в българската провинция съхраняването на традиционните ценности е възможно благодарение само на селския туризъм. Книгата ни вече е на книжния пазар и се радва на интерес сред младите българи в родината. Надявам се информацията за нея да стигне и до нашите сънародници зад граница.

  Гавраил Гавраилов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  .

  АНОТАЦИЯ ОТ АВТОРИТЕ НА КНИГАТА
  

  .

  

  В първата по рода си книга за селския туризъм в страната се опитваме да обхванем възможно най-много атракции и услуги, които имат потенциал и за бъдещо развитие. В общата част на книгата проследяваме текущото състояние на селския туризъм, неговите алтернативни варианти и допира му с културата на местните общности. За първи път правим анализ на отделните туристически региони в страната и потенциалa им за развитие. Фокусираме внимание върху зелените алтернативи, културните аспекти на съвременните форми на изкуство в селска среда, развитието на поклонничеството и екологичния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна, меда, виното, коприната и маслодайните рози. Цялостния дух на първата част на книгата е внушението, че туристите по селата са чакани гости, а собствениците на местата за настаняване са домакини и бъдещи приятели.

  В специализираната част на книгата насочваме гостите към 39 конкретни села из цялата страна. Подбора сме направили на случаен принцип, но с цел да дадем представителна картина за селския туризъм в България. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион или съседни дестинации. Статиите изградихме с лично отношение и след целенасочени посещения на местата. В тях има много местни легенди, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българското село през годините. В индекса на книгата са изброени 210 села от цялата страна.

  

  В последната част на книгата сме събрали пет кратки истории на млади дами, които описват техни пътувания из страната. Това са увлекателни разкази, в които даваме възможност на пишещи любители да споделят техни впечатления от тематични пътешествия в селска среда. Целта на тази част на книгата е да провокира допълнителен интерес към споделянето на пътешествия чрез текст и снимки. Обявяваме и отворен конкурс за фотопис на тема „Хляб и сол“. Чрез него ще търсим обратна връзка с читателите на тази книга и бъдещи пътешественици сред красотите на провинциaлна България. Ще се радваме те да ни споделят аспектите на традиционното българско гостоприемство с преки впечатления.

  Всичко това е гарнирано с над двеста авторски фотографии и жив изказ с намигване към проблемите, както и практични съвети. Книгата е с обем 188 стр., в стандартен размер за пътеводител (А5), луксозно пълноцветно издание.

  Това е първата по рода си книга за селски туризъм в последните десетина години. Вярваме, че веднага след издаването й, тя ще заживее собствен живот и нарицателно ще бъде наричана „селския гид“. Планираме да продължим с нашите пътувания и да опишем впечатленията си в цяла поредица за селския туризъм в страната.

  .

  

• Прости, Родино!

   Посветено на всички български имигранти

  

  .

  Безмилостно отсече и реши,

  че нямам място в твоите предели –

  Съдбата ли, Родино, или ти,

  до днес ответ сърце ми не намери.

   

  Откърми ме, отгледа със любов,

  а колко спомени за тебе нося,

  но ти забрави някогашен зов

  и ме затрупа с множество въпроси.

   

  Къде отиде твоят благослов,

  с който моите мечти летяха?

  Къде е скъпият ми твой покров,

  без който дните ми осиротяха?

   

  Защо децата ти се разпиляха

  по всичките посоки на света,

  а тез, които в тебе оцеляха,

  така и не обгърна с топлина?

   

  Но аз не те виня, а ти прощавам

  за туй, че моите мечти разби.

  В сърце ми вечно си, но те оставям.

  Ти ако можеш, моля те, прости!

   

  Анна Банчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Анна Банчева е родена през 1978 г. в Стара Загора. Завършила е Английска филология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.  В България е работила в различни сфери, като най-продължителната длъжност, която е заемала, е преподавател по английски език и методика на английски език в ДИПКУ – Стара Загора. През 2009 г. Банчева заминава за Дубай и работи там като преподавател по английски език в колеж, а по-късно и в международен езиков център. През 2013 г. започва работа като преподавател по английски език в частно езиково училище в Северна Испания. Анна започва да пише стихове още от детските си години, но след дълга пауза започва отново да пише преди около две години. Още творби на Ани Банчева могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

   

• Роман на Здравка Евтимова излезе и в Италия

  В началото на този месец издателство Salento е публикувало в Италия романа на Здравка Евтимова „SINFONIA”, информира Sofia Ars Net.

  

  .

  Миналата година същият роман излезе в САЩ под заглавие „SINFONIA BULGARICA“. Издателство Fomite Books публикува този роман в поредицата си съвременни романи от цял свят.

  

   

  .

  В България романът е издаден от  издателство „Жанет-45“ под заглавие  „ЧЕТВЪРТЪК“.

  „Романът „Четвъртък“ е произведение за упоритостта на човешкия дух да се справи и оцелее в условията на нравствената Сахара в България днес. Той е роман за смазващата сила на парите, роман за глада и роман за любовта, която въпреки всичко – предателства, продажност, подкупи – остава жива. Това е роман за надеждата, че съвременна България бавно, мъчително, но все пак успешно се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, за да се придвижи към по-човешки дни за своя народ“ – пише за този роман в сайта си издателството.

  

  .

  Романът „ЧЕТВЪРТЪК“ разкрива живота на четири жени в съвременна България.

  Историята на една от героините в романа, дебелото момиче Симона, излиза като новела, под заглавие „Дебелото момиче“, в канадското литературно списание Adirondack review.

  Историята за друга от героините – сервитьорката Нора, нейната болна майка и братята й, е публикувана като новела в американското литературно списание In Posse Reviеw под заглавие „Някой друг”.

  Историята за третата героиня Д. – тайнствена масажистка, е публикувана в американското списание Muse Apprentice Guild и в канадското списание Slingshot със заглавие „Четвъртък”.

  Новелата за четвъртата от героините – госпожа Арсениева е публикувана в американското списание Cauldron и в английското списание за авангардна проза Texts’ Bones – Уелс със заглавие „Горчиво небе”.

  Тези четирите публикации са излезли в периода септември 2002 г. – май 2003 г.

  

  Още новини за литературни успехи на Здравка Евтимова:

  Нейният разказ „Seldom” („Рядко“) беше включен в антологията “Best European Fiction 2015” („Най-добра европейска проза за 2015 г.) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ.

  Разказът ще бъде публикуван на български език в брой 1 от 2015 г. на списание „Съвременник“.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  

  

  Здравка Евтимова има публикувани няколко романа в различни страни по света. А публикациите на нейни разкази на различни езици в най-различни издания са толкова много, че едва ли биха могли да се изброят. Нейни разкази са били публикувани и в нашето издание. Евтимова е член на Сдружението на писателите неореалисти Yorkshire-Humberside, Великобритания. Носителка е на наградата за разказ на немската фондация „Lege Artis“ (1998) и на наградата за проза на английското списание „The Text“ (2000). Тя е носителка и на българските литературни награди за проза „Чудомир“ (1982), „Анна Каменова“ (1995), награда за разказ на в. „Труд“ (1999), награда за разказ „Началото на 21 век“ и др. Здравка Евтимова е превела над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език.

   

• Нула

  Разказ от Даниела Паскова

  .

  „Всяко нещо започва от нулата.
  От вас зависи къде ще приключи.”

  (Неизвестен автор)

   

  

  – Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хм-м-м, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке! Добре дошла при нас!

  Чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти.

  Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата й и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега.

  Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина.

  „Страните на големите възможности” – така пишеше навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън Родината. На пръв поглед беше лесно, особено за млади и работливи хора като Ася, и то с добро образование и отлични по успех дипломи. Не й се искаше още да заминава. Тук беше нейният дом. Тук искаше да се реализира и да покаже на какво е способна. Приемаше заминаването в чужбина като бягство.

  „Трудно е в изстрадалата ни Държава да се живее и работи – да, но нали ние трябва да я направим по-хубава и по-гостоприемна за нас и за собствените си деца. Ако не ние, тогава кой?“ – си мислеше момичето.

  Ася вървеше по прашната улица на големия студен град. Не забелязваше боклуците около себе си, нито намръщените хора. Блуждаеше в мечти и надежди като наивно малко птиче, излетяло току-що от гнездото и усетило свободата на пролетното ведро небе. Рееше се с широко разперени криле. Пърхаше и поемаше трудния път нагоре към висините, без да се замисля много за големите хищни птици, които може би ще срещне.

  Първи работен ден. Ася беше притеснена, но и радостно възбудена. Обичаше професията си. Беше си я избрала сама, въпреки скептичните възгласи на всички около нея:

  „Пак си помисли! Вярно е, че ще даряваш живот. Това е хубаво. Но пък за колко на месец ще е? Знаеш ли? Няма да ти стигат парите за нищо. Всичко лапат ненаситните доктори, а ти ще им вършиш повечето работа. И накрая и едно „благодаря” няма да получиш в повечето случаи. Неблагодарна професия е това на акушерката. Друго е било преди на село. Я някоя кошница с череши, я яйчица, я прясно овче сиренце. Все по нещо капе. Сега вече не е така. Ама като си инат, блъскай за този, дето духа.”

  Ася не чуваше всичко това. Учеше с усърдие и излезе от института като отличничката на випуска. И пак се започна:

  „Браво, добре се изучи. Ами сега? Я заминавай навън. Ще почнеш от нулата, вярно е, но те като видят, че си умна и способна, и ще се издигнеш. Няма да е като тука. Там хората оценяват работливите пчелички.”

  „Стига! Сама ще преценя къде да работя и как да подредя живота си. Вие си гледайте собствената съдба. За моята не мислете.” – отговаряше тя.

  Ася не позволяваше много да й мрънкат. Знаеше възможностите си. Бързо се учеше и беше контактна. Това винаги й беше помагало досега в живота. Едва ли сега ще е различно.

  Първото изродено дете. Ася беше гледала много раждания по време на стажа си, но за първи път пое младия живот в ръцете си. Докторът се беше запил някъде из кабинетите. Нямаше време да го извика. А и да беше дошъл навреме, какво ли щеше да направи в това си състояние – пиян и разконцентриран? Бебето излизаше и Ася се справи блестящо сама. Раждането беше като по учебник. Умът й бързо прецени всеки риск и за майката, и за детето, и тя направи така, че всички усложнения да бъдат избегнати.

  – Браво, момиче! – каза й старата акушерка от съседната родилна зала. – Справи се чудесно. Има много хляб в теб, виждам. Само да не се развалиш, че с това кръшно телце и тия хубави форми… тц-тц-тц… Сигурно си забелязвала как те гледа шефът?

  Не, Ася не беше забелязала. Гледаше само измъчените и молещи очи за помощ на раждащите майки. Вършеше си работата със старание и човещина. Самата професия всъщност го изискваше. Усмихваше се и обясняваше всичко на пациентките. Прескачаше и отвън за секунда, за да успокои татковците, които нервно обикаляха във фоайето. Колко бяха смешни и сладки, така притеснени и уплашени!

  Момичето най-обичаше да съобщава прекрасни новини: „Имате си момиченце! Честито!”

  Татковците в първия момент гледаха неадекватно, после скачаха да я прегръщат. Благодариха й и понякога даже я целуваха в радостта си.

  Чудото на раждането! Това изпълваше всяка една минута от работното време на Ася. Тя беше доволна и щастлива край младите родители. А поемеше ли новия живот в ръцете си, я изпълваше такава топлина и надежда, че очите й винаги се насълзяваха.

  – Ех, момиче, момиче… ще свикнеш. Много си млада и зелена – възрастните акушерки я гледаха и цъкаха с език. – Ако вземем да ревем на всяко родило се пикливо бебе, докъде ще я докараме?

  Една нощна смяна беше спокойно. Колежка имаше рожден ден и всички се бяха събрали да се черпят. Ася мина, поздрави я, хапна торта и се запъти към малката стаичка за почивка, за да си направи кафе. Никой не забеляза отсъствието й, освен един… Момичето седна и се зачете в книгата, която винаги носеше в чантата си. Потънала във вълшебния свят между кориците, тя не усети как вратата се беше отворила и в стаята беше влязъл дежурният лекар – възпълничък, плешив акушер-гинеколог в напреднала възраст. Лицето му носеше особена мазна и нагла осанка. Ася не го харесваше и понечи да стане, когато той стовари туловището си до нея и я притисна в ъгъла на дивана.

  – Къде хукна? Стой сега тук да проверя аз какво си научила за краткото време, откакто си тук – фъфлеше той и смърдеше на бъчва.

  На Ася й се догади. Отново се опита да стане, но той я натисна грубо с една ръка през раменете, а другата плъзна по бедрото й.

  – Я покажи сега на чичо доктор откъде влизат бебетата-а-а? – разхили се мазно и стисна бедрото й.

  Ася пламна. Скочи и пъргаво се изплъзна от хватката му. Докато се шмугваше между масичката и дивана, мина през опънатите му крака и той извика от болка.

  – Ще съжаляваш! Даваш дори и на татковците роми да те прегръщат, а сега ще ми се правиш на честна. Фригидна кучка!

  Ася затръшна вратата зад себе си и се затича през коридора на Родилното. На вратата към фоайето се сблъска с една от младите лекарки.

  – Ася, къде бягаш? Какво се е случило? – загледа я в очите и разбра веднага – Излез малко навън. Ще кажа, че съм те изпратила в Неонатология*.

  След тази нощ Ася вече не идваше на работа така щастлива. Оглеждаше се и внимаваше много повече. Имаше чувството, че акушерките си шушукаха зад гърба й, а старите доктори я гледаха високомерно. Нагрубяваха я при всеки удобен случай. Наричаха я некадърница, патка и какво ли още не. Тя си мълчеше и си изпълняваше задълженията все така съвестно, само че усмивката й вече не беше така лъчезарна и невинна.

  Поредната нощна смяна. Беше лудница. Като че ли всички се бяха наговорили да раждат точно тази нощ. Всички зали бяха заети. В Предродилно имаше родилки, които изчакваха. Работата нямаше свършване.

  Ася бързаше за операционната. Спря се и направи път, за да изведат поредната майка-родилка.

  – Тая нямаше късмет. Роди се мъртво. То толкова малко, че не става за нищо. Роми… Ще си направят ново. Какво ли им пука… – бъбреха две санитарки и си предаваха носилка с упоена, току-що родила жена.

  – Ти пък к’во искаш? – едната изгледа Ася сърдито.

  – Кажи на доктор Иванов, че го викат в първа зала. Бързо!

  Ася искаше да говори с акушерка, но санитарката не й разреши да надникне вътре. Винаги много разбираха тези санитарки. За всичко имаха отговори и коментар. Момичето се дразнеше, но не можеше да направи нищо.

  – Ще му кажа. Айде изчезвай, не си стерилна!

  – Ама-а-а, да дойде веднага!

  – Добре де, добре. К’во си ми се развикала.

  Вратите на операционната се затвориха. Ася остана в коридора. За миг се подпря на малката масичка в ъгъла. Беше страшно уморена, а до края на дежурството имаше поне още час.

  В този момент чу леко писукане. Ослуша се.

  – Какъв е тоя звук? – момичето замря и напрегна още повече слуха си.

  Писукането идваше от един леген, поставен на масата до нея. Бързо отметна пелената, с която беше покрит, и разбра откъде идва звукът. Грабна малкото детско телце и влетя в операционната.

  – То е още живо! Вижте!

  – Ама че упорита нула**. Ако беше българче, досега да е умряло сто пъти. Дай го насам и изчезвай веднага! Ама че момиче! Откъде ни намери работа сега, и без това тая мърша ще издържи най-много час-два…

  Ася стоеше в коридора на Родилно отделение. Ръцете й бяха кървави и мръсни, а по лицето й се стичаха сълзи.

  …

  – Я, сладуранката! Как си, моето момиче? Свикна ли вече при нас? Влез, влез… – шефът на Родилно стана от стола си зад бюрото и разтресе огромното си туловище.

  – Няма нужда да ставате. Аз само за секунда. – Ася остави пред него на бюрото бял лист хартия, на който пишеше нещо – Напускам!

  – Как така напускаш?

  Отговор не последва…

  Ася излезе почти тичешком от Родилното, от болницата, от града, от страната… Вървеше през летището. Дърпаше голям куфар с едната си ръка, а в другата държеше билет, на който пишеше: destination – Italy.

  Отиде да бере ягоди…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Неонатология – педиатрична специалност, която се занимава с медицински грижи за новородените, и по-специално за болните и недоносените бебета.
  

  ** Нула – неразвито новородено дете, тежащо по-малко от килограм.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Даниела Паскова (с литературен псевдоним Calli) е родена през 1974 г. в Балчик, но още от съвсем малка живее във Варна. Завършила е Медицински институт в града и работи като медицинска сестра в Спешното отделение на ВМА-МБАЛ – Варна (Военна болница). Любовта към писането се заражда у нея още в детските й години, но после животът я сграбчва със своите усилия и грижи – институт, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми. Преди три години обаче започва да пише отново, изпитвайки дълбока вътрешна потребност за това. През юли 2014 г. излиза от печат първият й сборник с разкази „Живот на 360 градуса”. Вторият се подготвя за печат в момента. „Всяка дума, изписана на тези страници, се е родила в сърцето ми и е отекнала в душата ми като ехо“ – казва Даниела за написаното от нея. Още творби на Дани Паскова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

• Организира се представяне в Чикаго на “Wildalone” на Красимира Зуркова

  

  Една млада българска авторка се радва на огромно признание в САЩ, и то сред най-авторитетните критици в областта на прозата. Нейната книга “Wildalone” (което авторката закодира като „Самодива”) е написана на английски език и се базира на древните български легенди за самодивите, информира българският генерален консул в Чикаго Симеон Стоилов.

  Авторката Красимира Зуркова живее и работи в САЩ. Няколко години е живяла и в Чикаго и е запазила своя сантимент към българската общност в града. След излизането на  “Wildalone”,  тя се е свързала с Генералното консулство в Чикаго за съдействие. Консулството има желание да я подкрепи за организиране на едно или няколко представяния на нейната книга. Обмисля се и възможност за превод и представяне на книгата на български език.

  От Съюза на българските писатели в САЩ и по света също са изразили интерес и готовност да се ангажират с организирането на промоция на книгата в Чикаго. За представянето на книгата се обсъждат евентуални дати от втората половина на месец април.

  

  Още информация за Красимира Зуркова и нейната книга може да се намери на следните линкове:

  • Сайт на авторката:    www.zourkova.com

  • HarperCollins:

  http://www.harpercollins.com/9780062328021/wildalone

  • Книгата в Amazon:

  http://www.harpercollins.com/9780062328021/wildalone

  • Publishers Weekly review:

  http://reviews.publishersweekly.com/978-0-06-232802-1

• Загадка

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Все така сме – в ширпотреба,
  с дрехи втора употреба,
  правим борчове дузина
  и слугуваме в чужбина.

  Пращаме навън децата си –
  от дома и от страната си,
  радваме се не на внучета,
  а на уличните кучета.

  Сам-самички си говорим
  и със съвестта си спорим,
  вечер си броим стотинките,
  разтреперили мартинките.

  Някои публично се палят,
  други вътрешно изгарят,
  и така е всеки ден…
  хлябът, пълен със глутен,

  и напитки подсладени,
  и месата оцветени,
  зеленчуците с ГеМе-та,
  във храната – само Е-та…

  Без да искаме, се тровим,
  във контейнерите ровим,
  с приспивателни заспиваме,
  бавно се самоубиваме…

  И си задаваме загадката стара…
  Къде сбъркахме, мамка му стара!

   

  Даниела Стамова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Даниела Стамова е родена през 1951 г. Живее в гр. Варна. Завършила и Строителен техникум и Икономическият университет във Варна. Пише стихове от две години. Подготвя за издаване първата си стихосбирка.

   

• Когато…

  “…когато вечерта смирено гасне…”

  Димчо Дебелянов

  

   

   

   

   

   

   

  Когато нощна сянка допълзи
  до оня праг, отдавна чужд сред здрача,
  до двора, дето чучурът сълзи
  и шепотът на орехите плаче;
  до стаите, където детски смях
  попил е в излинелите тапети,
  където споменът е полъх плах
  и в тъмнината миналото свети;
  когато те полази ранен хлад,
  дошъл от вчерашния спомен бледен,
  когато тук си минал като млад,
  а се завръщаш уморен и беден…

  …разбираш колко дълго си живял
  на този свят сред хоризонти чужди,
  как даже споменът е остарял
  (и може би от спомен няма нужда);
  как вече нищо нямаш да дадеш
  на дните, текли бавно под стрехите,
  и как не можеш времето да спреш
  и от това сърцето ти е свито;
  и как си празен като стар рапан,
  във който вече няма шепот странен –
  един мираж, един безплътен блян,
  завърнал се при този праг неканен.

  Защо си тук, под старите лози,
  пред този дом, студен и неприветен,
  когато черна сянката пълзи
  и лунен блик на прага дървен свети?
  Не си ли сам тревясал сенчест двор,
  не си ли дом, напуснат в пустош глуха –
  отишъл си е ангелският хор,
  в клонака само нощем буха бухал.
  През спомените няма път назад,
  тъй както брод през дните прежни няма –
  не можеш два пъти да бъдеш млад,
  а вяра и надежда са измама.

  Дори и ти, любов, не идвай пак
  ни като сън, ни като зов сърдечен –
  за теб е късно, вън е нощен мрак,
  а младостта е някъде далече.
  И аз не мога нищо да ти дам –
  аз сам съм дом заключен с пусти стаи.
  Ти имаш нужда от олтар, от храм,
  а става ли от плевня храм?
  Не зная…
  Но днес съм двор, де чучурът сълзи,
  де шепотът на орехите плаче
  и чакам сянката да допълзи
  до моя стар и прашен праг сред здрача.

   

  Валентин Чернев

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Малки убийства

  Разказ от Светослав Григоров – Грег*

  .

  

  Беше тъп ден. Убийствен в своето еднообразие и безметежност на чувствата.

  Нямах какво да правя. За пръв път от доста време насам. Чувствах се като войник през първия ден на уволнението. Объркан и дезориентиран. Гледащ с почуда забързания свят около него. Взех дистанционното на телевизора и като класически виртуоз подкарах каналите един след друг. Нищо. Две девойки спореха горещо за или против силикона при Марта Вачкова. Имах чувството, че съм попаднал на парламентарен дебат. Нищо не разбирах. По друг канал една изрусена до болка жена с претенциите за манекенка, но с визията на пудел, ми обясняваше как трябва всеки от нас задължително да има консултант по съчетаването на цветовете на дрехите. Звучеше толкова убедително и мелодраматично, че се зачудих как съм оцелял досега без такъв. На косъм бях да се пресегна към жълтите страници, но мързелът се оказа по-силен от този внезапен порив на лудост. Преди съвсем да изпадна в амок, побързах да превключа канала. Попаднах на Звездев, който тихо се беше развихрил в кухнята, в опитите си да сготви някакво засукано ястие. Известно време го следях с интерес, но така и не разбрах какво точно се опитва да направи. Единственото, което постигна, е да ме накара да замечтая за хубавия и неповторим боб на баба ми. Отново натиснах копчето. Две девойки ме загледаха укорително и започнаха да ми обясняват какво трябва да правя, ако бебето получи колики. За известно време ми стана интересно, тъй като аз пък имах киселини, но скоро разбрах, че проблемите ни с подрастващото поколение са коренно различни. Единственото, което ни свързваше, бе, че след време и аз щях да сложа памперси. Отново копчето. Това ме подсети мислено да благодаря на този незнаен гений, който е измислил дистанционното. Най-великото изобретение в историята, заедно с машината за лед.

  Попаднах на покъртителна любовна драма, в която в продължение на пет минути Гилермо се обясняваше на Лучия, че я обича, а тя го питаше дали е сигурен. След като изясниха с голяма мъка този щекотлив въпрос, тя му каза, че не може да се омъжи за него, защото е отдавна изгубената му сестра. Гилермо, за разлика от мен, прие стоически жестоката истина и само кротко заплака, а Лучия се втурна да го утешава. Отново натиснах копчето и попаднах на батална сцена от филм на ужасите. Малко детенце ревеше покъртително в студиото, докато му пробиваха ушето. Около него припкаше Гала и обясняваше, че днес е Благовещение и сега е моментът да си пробием ушите, защото в този ден не боляло. Лично мен не можа да ме убеди в това свое откритие и реших днес да не си слагам обеца на дясното ухо. Това определено ми дойде в повече и изключих телевизора. Цветът на деня стана с още един тон по-сив, а животът ми заприлича на клошар пред празна кофа за боклук. Почувствах се като автомобилна гума след 50 000 километра пробег. Износен и непотребен. С леки наранявания. Нещо трябваше да се предприеме, иначе рискувах да заприличам на последния оцелял след ядрен взрив.

  Станах и се запътих към хладилника с решимостта на гладиатор, готов да умре на арената за своя император. Инспекцията показа наличието на бира, вино и водка. Всички необходими резервни части за стресирания ми организъм, макар че изпитвах отчаяна нужда от трансплантация на сърце. Бирата ми се стори прекалено лековата и вятърничава, като шестнадесетгодишна девойка. Реших да го започна културно с вино, като древноримски философ на прага на първото си по-значително произведение. Както са го казали древните, „Във виното е истината“. Може би щях да открия своята. Нарязах си луканка. Сипах си виното в чаша от венециански кристал и удобно се разположих на дивана пред загасения телевизор. Вместо пробиване на уши и любовни драми, в него виждах себе си с чаша в ръка. Това предаване определено пò ми харесваше и ми действаше успокояващо, като тайландски масаж.

  След третата чашка самотата взе да ме стяга за гърлото. Не помагаха и гълъбите, накацали по перваза на прозореца. Почувствах се като стар, обръгнал от живота каубой, който си пие питието и си спомня за по-добрите времена, когато жените все още са го заглеждали. В такива моменти един мъж звъни или на приятел, или на бивше гадже. Аз избрах второто. С приятеля знаех какви ще ги свършим. Виж, бившето гадже винаги може да те изненада.

  Първите две, на които звъннах, дори не си спомниха за мен. Явно съм минал толкова бързо покрай тях, че не са ме забелязали. Почувствах се като капитана на Титаник, малко след удара му в айсберга. Усещаш, че нещата вървят на зле, но все още имаш някаква надежда за оцеляване и то поради простата причина, че не си наясно с размера на щетите. Тук наистина имах нужда от спасителен пояс. Решително, като човек, който прави трети и последен опит за самоубийство, захвърлих лековатото и несериозно вино, и се насочих към водката в хладилника с ентусиазма на японски камикадзе. Първата глътка избистри светогледа ми и залепи като лепило С 200 отломките на разпадащото ми се самочувствие. Отново посегнах към телефона като сапьор към мина, но третият опит се оказа успешен. Девойката ме помнеше. И което бе още по-странно, съгласи се да се видим. Това така ме потресе, че изпих останалата водка на екс и отново се втурнах към хладилника с бързината на стар алкохолик.

  Отново седнах пред загасения телевизор. Гледах себе си на екрана. С чаша в ръка и димяща цигара. Животът ми се завъртя като черно-бял филм. От онези, които ги гледат само ценители. На моменти е скучен. С много мълчаливи паузи, в които героят иска да каже всичко с очите си. Иска да усетиш болката му по изгубеното и пропиляното. Да му съчувстваш и да търсиш пътя заедно с него. Да се замислиш поне за малко. За твоя път и канавката встрани от пътя. Да съпреживеете заедно шока от откритието, че всичко е безсмислено. Да видиш объркването му от това откритие и угасващата вяра в смисъла на дните. Но имаше и весели моменти, които правеха филма гледаем. Вярно, не бяха прекалено много. В умерени дози, колкото да поддържат зрителския интерес, но пък точно те бяха истинския живот. Онзи, за който си мечтал и който ще помниш. Хубавото в умиращия ни свят винаги е било по-малко от лошото, така че защо животът ни трябва да е някакво изключение.

  Знаете ли, че римляните са били слаби математици. Измислили са римските цифри, но с тях са броели главно убитите във войните. Не са ставали за друго, освен за тази проста аритметика, но са владели древния свят повече от 500 години. От друга страна, арабските цифри са измислени от индийците, но малко хора знаят това, защото в Европа те са дошли с арабите, които са завладели половината от континента. Индийците са използвали цифрите за далеч по-хуманни неща. С тях са пресмятали колко цветя трябва да се засадят на определена площ. Така са открили и нулата. И всичко това е изписано на стената на древен индийски храм 500 г. преди Христа. Едните ги е вълнувало красивото в живота, а другите са сеели смърт. Индийците са били деца на цветята. Римляните на войната. Но кой е останал в историята? И кой е създал Империя?

  Това философстване ме умори. Налях си поредната водка и седнах пред телевизора в очакване. Нощта се спусна деликатно като английски аристократ и постепенно изтри образа ми от екрана, така, както постепенно времето ни заличава, убивайки ни по малко всеки ден. Отиваме си. С всяко поредно вдишване, с всеки тласък на сърцето, с всяко поредно събуждане.

  Отпих и запалих цигара. Бившето гадже все така не идваше. Взех сериозно да си мисля, че ми е вързала тенекия. Утешителният вариант беше, че цял следобед се гласи за мен. Това жените много добре го умеят. Специалистки са по загубата на време с цел подобряване на външния вид. В този момент звънецът звънна. Станах и, стараейки се да не бързам, за да запазя поне пред себе си известно достойнство, тръгнах към вратата. Отворих я и зяпнах в почуда. Пред мен стоеше съвсем непозната жена. Реших, че може би е новата касиерка на входа, но кафявите очи отсреща ми се усмихнаха и устните й промълвиха:

  – Здравей, Грег!

  По дяволите! Не познавах тази жена. Дори и смътен спомен не се появяваше в бясно работещия ми мозък, който се опитваше да обработи информацията с бързината на мощен компютър.

  – Отдавна не сме се виждали – продължи тя, докато аз стоях опулен като шофьор на маршрутка, на когото са му отнели предимство.

  Вграденият ми рефлекс на джентълмен обаче проговори и макар изпаднал в лек ступор, успях да я поканя да влезе. Докато тя влизаше и удобно се настаняваше на фотьойла, сякаш си беше у дома, аз строих и мобилизирах всички налични сиви клетки, но и те не излязоха с никакво решение по въпроса. Само една група от тях плахо се обедини около мнението, че може би с това момиче сме били гаджета толкова отдавна, че е изчезнала от съзнанието ми като досаден спомен.

  Погледнах я смело и за малко да изпусна чашата. Изглеждаше малко по-хубава от крокодил и по-мила от кралска кобра. Къде, по дяволите, бях срещнал това чудо на природата?! Успокои ме мисълта, че навремето може би е била хубава, но това не ми помагаше особено сега. Навремето всички бяхме по-хубави. Важното е, че тук и сега един малък мил крокодил ме гледаше очакващо. Почувствах се като ловец, който е свършил патроните, точно преди дивото прасе да се втурне към него. Единственото ми спасение беше хладилникът и количеството алкохол в него. Предложих ù веднага питие и тя, за мое облекчение, се съгласи. Налях ù голяма чаша водка с идеята да я упоя, както съм гледал по филмите, че правят с белите мечки. Тя пое чашата. Погледна ме, от което краката ми предателски затрепереха, и каза:

  – Наздраве! За хубавата и неочаквана среща. – Надигна пълната чаша и отпи. Когато остави чашата, на масата вътре имаше водка, колкото за болен зъб. Това така ме потресе, че аз изпих моята на екс. Очакваше ме тежка и продължителна нощ. Понякога скуката и тихият ужас от засипващите ни едноцветни дни ражда чудовища.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Пилигрими

  

  .

  Тук слънцето не грее, а изгаря,

  и не залязва сигурно с години;

  наоколо е само пясък парещ

  и тлееща сред огъня пустиня.

   

  И само аз съм пилигрим* отчаян,

  в мъртвилото нанякъде запътен,

  и този хадж** ми е билет за Рая,

  дълбоко в джоба на душата скътан.

   

  А пясъкът през костите се сипе,

  с миражи и заблуди другарувам;

  отдавна крача бос и нося дрипи,

  отдавна не говоря и не чувам…

   

  Зад мен са Назарет и Галилея,

  Генисарет е някъде далече,

  и слънцето изгаря, а не грее,

  и този път през пясъка е вечен.

   

  А той е само мой, не води в храма,

  за който всички вярващи разпитват –

  Йерусалим е тук, но в него няма

  къде да коленича за молитва.

   

  Аз имам свои, не по-малко свети,

  места, където да запаля свещи,

  и свой кивот с божествени завети,

  и своя вяра – чиста и гореща.

   

  Да, аз съм само пилигрим окаян

  в пустинята на своите надежди,

  и този път – миражен и нетраен –

  към моя тиха святост ме отвежда.

   

  Пътувам сам и като тайна пазя

  олтарите за моите литании;

  за нищо на света не бих ви казал

  къде е моят храм за покаяние.

   

  Но крачейки през пустошта безока,

  пресичам дири, в пясъка вдълбани,

  кръстосани на хиляди посоки,

  на хиляди посоки разпиляни;

   

  и знам – през тази пустош крачи всеки

  към своите олтари под небето,

  и всеки има своята пътека,

  и само слънцето за всички свети;

   

  и знам – поемат в път към Галилея

  облечените в дрипи пилигрими,

  но всеки свой олтар открива в нея

  и друга, своя Галилея, има;

   

  и всяка обща святост е заблуда,

  и свое свято място има всеки.

  Аз крача сам. Но като малко чудо

  край мен минават вашите пътеки.

  .

  Валентин Чернев

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Пилигрим (итал. pellegrino, от лат. peregrinus – чуждоземец) – странстващ богомолец, поклонник в Светите места

  ** Хадж – поклонение в Светите места, хаджилък

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валентин Чернев (с литературен псевдоним Severianin) е на 68 години. Живее в Силистра. Има написани над 2500 стихотворения, събрани до момента в 25 книги. Сред тях са „Хлябът“ /1983/; „Небесни мотиви“ /2002/; „Римувани акварели“, „Еретични олтари“ /2003/; „Лекомислени строфи“, „Ръкавици за Венера Милоска“ /2004/; „Самотникът с душа на птица“, „Див пелин“ /2006/, „Нашепнато“, „Изречени мълчания“ /2007/; “Ritardando, ritenuto”, „Монолог за двама“ /2008/; „Песни от здрача“, „Гняв“ /2009/; „Сънувах, че живея“ /2010/; „Далечно плаване“, „Да нахраниш душата си“/2012/ и др.

  Не продава книгите си, подарява ги. Казва, че не търси задължително одобрение и сам си е най-строгият критик. Още творби на Валентин Чернев могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.

• <<
• 1
...
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
...
• 74
• >>