Всичко от литература

литература

• Пчели

  Разказ от Марин Урумов

  .

  Свирепото псе диво се хвърляше върху ниската телена мрежа, с оголени зъби и накървавени от злоба очи. От страх бях оставил вратата на колата отворена, за да мога да да вляза вътре, ако псето накрая все пак успее да разкъса или да прескочи оградата.

  – Чиба, бе! – Каза остро мъжът и кучето млъкна. – Айде, изкара си хляба за днеска, бягай от тука… – Гласът му трепна неочаквано ласкаво и доловило го, псето завъртя опашка и се преобрази пред очите ми. Не избяга. Приближи се покорно до стопанина си, чиято ръка го погали по главата, и мъжът най-сетне се обърна към мен. – Кажи момче?

  – Търся земя за пчелин. Под наем… Или да купя. Някъде по в края търся да е… Пратиха ме при теб.

  – Кой те прати? – попита някак натъртено.

  – Ами… една баба… – Обърнах се в посоката, от която бях дошъл и я видях да стои на същото място, на което я бях оставил – две къщи по-нагоре, от другата страна на улицата, все така, сякаш усмихната с беззъбата си уста. – Ей оная, дето седи на пейката…

  – Бонооо…! – Гласът му ме стресна с неочакваната си сила. – Няма ли да пукнеш най-сетне, мастийо дърта, че да се затъкне с пръст най-сетне и говняната ти уста?! – Обърна се ядосан и тръгна към къщата, оставил ме да зяпам гърба му. Отведнъж се спря, сякаш не съвсем решително, и бавно се върна назад.

  – А заповядай! Ще извиняваш… Влез, да не говорим през оградата, ама мини оттука, че не нося ключа. – Сви вдясно от пътната врата, махна ръждясалия тенекиен обръч и отвори вратника, откъдето очевидно преминаваха овцете, съдейки по миризмата и наслоената, разкаляна тор, през която се наложи да мина и аз.

  – Марш от тука! – каза рязко на кучето и то спусна опашка и отстъпи назад. При все това, не ме изпускаше от очи. – Влез! – каза мъжът и се обърна да види кучето. – Марш, ма! – каза отново, по-остро. – Нищо няма да ти направи, докато си с мен, ама… знам ли я? Кученца има на десетина дена, пък си е и малко башка. Шантава… Ама влизай, влизай, нищо няма да ти направи! Боно, марш… – Захили се. – Кръстил съм я на баба ти Бонка, дъртата мастия, дето те е пратила при мен… – и посочи с пръст по посока на старицата, седнала на пейката. – Ама мойта Бона е по-зъбата, а, к’во ше кажеш? – Заради усмивката, разляла се по лицето му, се насилих да се усмихна и аз, но очите ми не се отделяха от кучката, която също ме следеше, слава Богу, от разстояние.

  – Абе ти… – Проследил погледа ми, мъжът се наведе към земята, уж да вземе камък, и още преди да се изправи, псето подви опашка и побягна зад къщата. – Само от мен има страх! – каза. – Ама à ти си се навел към земята, à те е изяла! Или пръчка да види в ръката на някой… Огън е!

  – Бил ли си я? – Попитах, колкото да се включа в темата и да поприкрия страха си.

  – Скоро не съм, ама няколко пъти, мòреее… Яко съм я драл! – поклати глава.

  Къщата беше много стара, на един етаж, с нещо като чардак или навес в единия край, до който се стигаше по две-три каменни стъпала. От него се влизаше вътре.

  – Сядай! – каза мъжът и ми посочи един от столовете край масата на навеса. – Сега идвам. – И хлътна в къщата, без да събуе мръсните гумените галоши от краката си. Излезе, носейки шише и две чашки. – По една ракийка…

  – Не мога, с колата съм… – опитах се да протестирам.

  – Чашката е двайсет и три грама, бе, мерил съм я. Със спринцовка… À, недей се излага! Аз съм Гочо. бай Гочо… – Подаде ми ръка. – На теб как ти е името?

  – Румен.

  – Откъде си бе, Румене? – Напълни чашата, която не личеше някога да е била мита, и ми я подаде. После напълни и своята, вдигна я, изчака да му отговоря и каза, както ми се стори с облекчение: – À, наздраве сега! – И отпи. – Машала! Такава ракия само аз правя тука. Дюлева, отлежала… – Отпих с погнуса. – К’во ше кажеш, а?! È, от таз дюля тука е. – И ми посочи някакво дърво, току до къщата. – Не съм близвал ракия от Гергьовден. Три месеца стават. Заради кръвното. Обещах на племенницата… Тя учи за докторка… Ама гостенин си ми! Кажи сега за пчелите! – Облегна се назад, а очите му ми се усмихнаха.

  – А… Имам там двайсетина кошера, искам да ги направя стотина… пък може и повече, ама дворът ми е малък… Взеха да ми правят бели и да имам разправии с комшиите. Хем съм ги дръпнал от оградата, ама то пчели, току дойде някой да се разправяме, че са го ужилили, или че са му метнали гроздето… Вилна зона е, ама вече станахме цял квартал… Че сега затуй обикалям селата наоколо, ако намеря нещо под наем или ако е по-изгодно, да купя. Тук има ли някой пчелар?

  – К’ъв пчелар бе, момче, то хора не останахме! È на, я сме десетина папардака в цялото село, я не… Пък за комшиите, не ми разправяй! Бащата имаше пчели по-рано… Дано му прости Господ! – Вдигна очи заедно с чашката и я гаврътна на един дъх. Напълни я отново и ме попита. – Ти от колко време си пчеларин?

  – Ами… Три години станаха.

  – Три години, ли?! Хе! Че къде си ти още бе, Румене?! – жегна ме насмешливо и отново отпи.

  – Що, баща ти колко време гледа пчели?

  Изгледа ме студено и съвсем неочаквано за мен попита:

  – Баба Бона ли ти разправи?

  – Какво…? Не! Нищо не ми е разправяла. Казах ѝ само, че търся да купя земя да гледам пчели и тя ме прати при теб.

  – Дърта скокарджа! – Изсъска ядно и неочаквано отново ми се усмихна. Странен тип. Отпи и примижа от удоволствие. Май се стремеше да навакса пропуснатото за трите месеца въздържание. Въпреки погнусата ми от чашите, не можеше да се отрече, ракията му бе превъзходна!

  – Дядо ми беше пчелар, после бащата. От дете, все бях край пчелите… Докато не умря тате. È, той беше хасъл пчеларинът! Влизаше при пчелите гол до кръста. Пушалки, була, мула… Няма такива работи! Гол до кръста влизаше да ги разбутва, и ни го жилеха, ни нищо! И им говореше като на хора… Веднъж го питах какво си мърмори, като отиде при пчелите, а той ми каза: „Говоря им – вика. – Казвам им, че само ги преглеждам, нещо ако има да го оправя – да подмажа някоя тръвна, да сменя водата в поилката, майка някоя, ако има отпаднала, да сменя… Такива работи им говоря… Че не ги разбутвам за лошо.” И го разбираха! За тебе лъжа, за мене истина! Помня веднъж, още ме беше страх от пчелите, взе една… Знам ги, не беше търтей, пчела беше, и ми я сложи на ръката. Говореше ѝ едно тъй, меко, все едно на мен говори, че съм му бил дете, че не съм бил лош, ама ме било страх… А оная попълзя, попълзя по ръката ми, надигна си коремчето, сякаш се кланя, че литна. Казват, уж не познавали били сайбията си… Хората не познават пчелите, те нас ни знаят. Тате казваше, че ни познавали и по сърце, и по лице… Ама от мен да знаеш: сайбия пчелите нямат! Може да си имат с някои човек, ей тъй като с тате, достлук, ама сайбия нямат! Те са си бамбашка…

  – А ти защо не гледаш пчели? – попитах.

  – Тя мойта е друга… – отвърна неопределено. – Я, като си пчеларин, аз да те питам нещо. Знаеш ли, ако има глад… Там, ако си ги зазимил с малко храна, дъждове ако много са валели през лятото и не са успели да се запасят за зимата… Абе от глад като почнат да мрат, какво прави преди да умре последната жива пчела, знаеш ли?

  – Не знам – отговорих с известна доза съмнение, че и той знае, но бай Гочо ми се усмихна многозначително.

  – А! È, сега да научиш нещо от мене! Храни майката! Последната капка мед, дето я носи в гушката си последната пчела, я дава на майката да продължи рода, а не я поглъща да спаси себе си… È, това нещо е пчелата, Руменчо! Майката трябва да живее, защото тя е семейството! А семейството и родът са по-важни от пчелата… И храната им е обща! Комунизъм! Пчелите са го измислили, не Маркс или Ленин! – каза усмихнат.

  Въпреки политическия привкус, признавам си, бях впечатлен от чутото. Нямах причина да не му вярвам и недоумявах защо, по думите му, добре запознат с пчеларството и пчелите, той няма пчели.
  Реших да доближа малко темата до идеята, с която бях дошъл.

  – А къде беше пчелинът ви? Тука ли?

  – А, къде тука, бе?! Четирийсет плетени тръвни имахме, а накрая бащата купи и десет чисто нови кошера. Дванайсет рамкови, с четири сантиметра дъски… È там, поляната до корията, виждаш ли я, с ореха в края…? – посочи гората. – Там бяха. Ако искаш, да идем да ти покажа… Я, ела, ела, да се поразтъпчем… Ще взема и ракийката. Нали казваш, че си тръгнал да гледаш за място…?

  Това беше самата истина, затова го последвах, щом се надигна и отправи навън. Огледах се притеснено за псето из двора, но то, слава Богу, не се показа от никъде.

  Минахме пак през вратника и предложих, ако може да се стигне до там с кола, да отидем с колата.

  – Няма бе, ей оттука ще минем, е къде е! Няма сто метра, къде да си трошиш колата! – и ми посочи някаква пътека, отъпкана от добитъка.

  Навсякъде около нас бе пустош, изпъстрена от хиляди нацъфтели треви – кантарион, бодил, мащерка, детелина… Колкото повече се доближавахме до гората и започнах да различавам дърветата, основно липи и акации, толкова повече си мислех, че съм попаднал в „рая на пчелите”! Глупостта на словосъчетанието сама ме намери и се загнезди в съзнанието ми.

  Мъжът пред мен спря и като обходи с поглед наоколо, каза с блеснали очи:

  – Ей, тука бяха! А? К’во ще кажеш, става ли?

  Мястото беше в ниското, равно и на площ приблизително три-четири декара, оградено от север и запад от гората, и със синор от юг.

  – Твое ли е мястото? – попитах.

  – Мое е! Имам и натурален акт! – каза с гордост, а аз само отбелязах наум обичайното дублиране на нотариуса с натурата, възхитен от мястото.

  – Ами, бай Гочо… Да си дойдем на думата! Продаваш ли го?

  Погледна ме слисан.

  – Не, бе! Доведох те само да ти покажа къде ни бяха пчелите… Аз земя не продавам! Не ми трябват пари, пенсията ми стига. – Усмихна се неубедително. – Ама щом си мераклия и ти харесва, давам ти го да си гледаш пчелите. Пари не ти ща! – каза сериозен.

  – Кооперацията колко ви плаща тука на декар? – попитах.

  – Нямаме кооперация. Има един арендатор, мошеник, ама той работи земите оттатък гората. За тез парчета земя тука пари никой не дава. По-откъснато е да се работи… Не става! – каза наивно. – Инак, рентата за земите оттатък гората е по трийсет лева на декар…

  – Тука колко декара са?

  – А, то по натурален акт са пет и половина, ама не е чистено от храстите и дърветата. Сега да има, да има… Три декара да са най-много, не са повече!

  – Три декара по трийсет лева, са деветдесет лева, слагам ги сто… Съгласен ли си да ти плащам по сто лева на година.

  Погледна ме и се усмихна.

  – Я, ела ние с теб да си допием ракията под ореха, остай ги тез пари… Пу-у-у, глей, к’ва трева е станала от дъждовете! Ще кажа на Стоянчо да завърти овцете насам да я опасат, че не мож си намери кошерите от треволяк… – говореше така, сякаш вече се бяхме договорили и всичко беше решено. – Досега не му давах да ги пуска в мястото… Ей, тъй, не исках… Ела, най-важното не съм ти показал още! – каза с гордост.

  Последвах го и едва сега съзрях в ниското дългото зидано корито и бълбукащия чучур на чешмата. Под ореха, от грубо обелени пръти, бяха сковани пейка и маса. Наоколо, отъпкана от животните или заради дебелата сянка, хвърляна от дървото, тревата бе ниска и мека, като килим. И сгушено в глухотата на ромона, цялото място бе изплувало сякаш от друго измерение…

  – Аз я направих! – каза мъжът не без гордост. – Водата съм я карал от триста метра, чак от Солука… Сам! Копане, тръби, камъни, зидане… Всичко сам! Ама е, направих я! Чешма! Знаеш ли защо турците правят толкоз много чешми? – Не знаех. – Защото водата, казват, работела за тях пред Аллаха им на този, и като отидели, и на другия свят. Аз я правих да работи за хората и за добитъка, те са ми на мен Аллаха. Ама то и той един Аллах… Ни хора останаха наоколо, ни добитък… И заради бащата! Ако водата работи за някой, за него да е… Виж, друго, ако не, поне, ако си докараш пчелите, няма да има нужда да им правиш поилка и да им носиш вода всеки ден, като тате… – усмихна ми се.

  Бяхме седнали на пейката и му бях заговорил отново за земята и наема, докато накрая не ме прекъсна:

  – Слушай, Румене… Ще ти кажа! От това място пари не ща! Бащата се обеси тука, ей на тоя клон. – посочи един дебел клон точно над главите ни. – Гледах, като го сваляха от въжето… – Настръхнах. – И ще ти кажа за какво! È, заради баба ти Бона и мъжа ѝ… И заради пчелите най-много.
  Баба Бона имаше дъщеря, Стояна. До второ отделение учихме нàедно… Че него ден, защо е идвала насам, не знам, ама бащата я намерил, ей там, в края на гората, умряла… Видях я като я носеха, главата ѝ беше станала двойна, цялата надута. Очи, уста… Няма! Като идиот… Тате каза, че са я нажилили стършели. На десетина метра беше от гнездото им, в една хралупа на метър, метър и нещо от земята, показа ми я… Но Бона и мъжът ѝ не щяха и да чуят, и ореваха орталъка, че са я убили нашите пчели. Бащата се опита да им обясни, че ако са пчели, жилата им ще са останали по нея, а стършелът жили, ама жилото му е дебело и не се къса да остава в кожата като при тях… И отровата на стършела е повече и по-силна, и може да жили много пъти, а пчелата жили само веднъж и умира, ама… „Не! – Пищи Бона, скубе коси и събира селото на главата си. – Пчелите ти са! – вика. – Убиец! Ти ми уби детето! Бял ден да не видиш! И децата ти да не видят! И внуците ти…! Земицата да ви изяде, дето ми затри детето! – вика. – Едно по едно си чистил жилата им да не си личи, че са пчелите ти…” Глупости нарежда, ама иди говори на майка, дето кълне и нарежда за детето си на умряло!
  Погребаха Стояна, а на третия ден през нощта, отива баба Бона с мъжа си, събират тръвните ни и кошерите на куп, поливат ги с газ и ги запалват. Тате не издържа и се обеси на другата нощ. Дано Бог да му прости греха, че другите не можаха! Заровихме го до оградата на гробището. Отвън. Поп не дойде да го опее… А Бона цял живот, де седне и стане, кълнеше рода ни до девето коляно… Ожених се, ама нямах живо дете! Две се родиха, и двете мъртви. Ама сестрата роди! В града… Че за туй като е чула за пчели, дъртата скокарджа те е пратила при мен… От злоба! Защото знае, че и аз като тате и дядо съм пчелар по душа, нищо, че нямам пчели… Докарай ги, момче! Не ти ща ни парите, ни нищо! Искам само, ей тъй, като седна на пейката, да ги гледам как пият вода от чешмата, и носят мед и прашец, да хранят пилото си и майката… Пък аз, с каквото знам, ще ти помагам. È, по цял ден и без това съм си тука. Хич да не е, да ги наглеждам, докато си в града, все ще съм ти файда… – Продължавах да не проумявам, защо, все пак, щом е толкова голям мераклия, не гледа пчели и го попитах отново.

  – Не мога! – отвърна. – Бона толкова ни кълна цял живот за пчелите, че не мога! Майчина клетва, знаеш, най-лови! Страх ме е нещо лошо пак да не стане… Аз, ако нямах, сестрата има дете. Племенницата. Само тя ни остана да продължи рода, Ивето… Дете ни е, ама сега тя ни е пчелната майка – усмихна се тъжно. – Не мога…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Марин Урумов е роден през 1967 г. във Варна. Завършил е Икономическия университет в родния си град. Има една издадена стихосбирка – „Казано е“ /1992/. Преди около година Марин решил, че човек наистина трябва да следва сърцето си, продал жилището си във Варна и сега живее на село. Обича да ходи на театър, да чете класическата литература. Обича детето си; обича да работи; гледа пчели, куче и котка. Обича също да кара колело, да плува, обича гората, морето, планините, децата, жените, червеното вино зимно време, България… А понякога пише и разкази, които си струва да бъдат прочетени.
  

• Вкусът на ананаса

  Разказ от Албена Тотина*

  .

  Посвещава се на отиващото си поколение
  и на неговите несбъднати мечти.

  

  В отделението е задушно. Прозорците не се отварят, на двора е ноември. Или декември?

  Миризма на белина, смесена с миризма на болест…

  Ама какво от туй, че мирише… било е и по-лошо. Звуците, ето какво не дава покой. Никъде от тях не можеш да се скриеш. Те са навсякъде, трупат се в главата, наслагват се един върху друг, сливат се в мъчителна шумотевица. Тя ту отслабва, сякаш се отдалечава, ту отново се усилва.

  През общата глъчка се провират отделни възгласи, дали от миналото, дали от настоящето – не се разбира. В стъклото се удря муха, вплитайки своето жужене в тихия диалог на съседките по легло. От коридора долита звук на шляпащи стъпки и удряне на кофа в пода… Или това е скърцане на отключващата се операционна решетка?

  Не е важно… Така ми се иска мъничко тишина…

  *

  –… Не, аз се отнасях добре с по-младите, наистина, обаче това беше сутрешното гадене, две седмици…

  Гадене… Какво носи в себе си тази дума? За нея, тази, която разказва – това е само неприятен спомен. Тя не знае колко много болка и мъка се крие в него. Гадене… Частичка от несбъднати мечти, хрупкава и разпадаща се опаковка на така и не получен скъп подарък… Кората на забранения плод…

  – Интересно, какво ли ѝ има? Странна бабичка, нито жива, нито мъртва…

  – Тихо, май още не е заспала!

  – Ти пък, та тя е глухоняма, не виждаш ли? Да, и нищо не разбира, което вижда. Май-комай, ще умира…

  – Аха, време ѝ е. Към стоте вече отива…

  *

  Седемдесет и осем. Бих заспала, поне за малко… Да взема да броя, а?… Овчици-годинчици…

  Седемдесет и осем, седемдесет и седем, седемдесет и шест… седем…

  “… Седем години вече, не си малка! Потърпи! Младокът реве, той също е гладен, така че ти… Баща ти на фронта кръв пролива, а ти? Мрънкаш ли, мрънкаш… Водичка пийни, по-малко ще ти се яде…”

  .

  Осем, девет, десет…

  “Победа! Клара¹, ти чу ли? Радиото включи! Победа! Победааа!”

  Сълзи. Много сълзи. Горчиви, щастливи, пияни… Различни. Под акордеона, под самогòна², под лунната светлина…

  Баща ми не се върна, убили го под Берлин. Затова пък се върна чичо Живко³, по-малкият брат на татко. С армагани. Пантофки донесе, лачени, с токчета! Малки се оказаха, надраснала съм ги с три години, въпреки глада. Ето ти мъка! Така и застанаха “моите трофейни пантофки” на скрина… За красота.

  А още чичо донесе и немско списание, “Фрау” някаква… Красиво, пъстроцветно, очите не можеш да отървеш!

  Избягах в задния двор и с часове го прелиствам…

  Ето танцьорката в бяла рокля “капрòн“⁴. Косите – къдрави букли. По-нататък – румено момиченце, лакомо яде някакъв необикновен плод, притваря очи, вика, ох, вкусно! А до нея, яко!!! – самият плод. Огромен! Нещо като пъпеш, ама не е пъпеш. В змийска кожа, а на върха – корона! “Ananas”. Какво странно име! Чудеса!…

  А след още четири страници сърцето подскача и замира, защото там е той, Волдемàр⁵. Зъби – като бели скали, а очите – светлосини и вече греят! Перчемът му от вятъра се развява, а самата ръка, като козирка, от слънцето го крие. На ръката – златен часовник! Колкото и да го гледам, поглед не мога да откъсна.

  Милвам го по бузата, целувам го по шията. Срамно, но пък сладко…

  Не бива, разбира се, във фашист да се влюбвам. Измислих го! Всъщност, той съвсем не е фашист, а таен съветски шпионин. И се усмихва, защото никой не го е заподозрял. А името Волдемàр – за заблуда на врага, истинското – Володя, в чест на Ленин. Точно така!

  Ето така се и появи най-заветната мечта, не приличаща на никоя друга. Та значи, аз като порасна, ще замина далече-далече, чак до самата Москва! Там някъде ще срещна и самият Володя, че къде той може да бъде, ако не в Москва!

  

  Аз, разбира се, ще го наричам Волдемàр, така е по-красиво! На сватбата ще надяна рокля, точно такава, каквато е у танцьорката – въздушна, шумоляща! Ще има много гости, и на всеки ще дадем по един цял ананас! Не, моля, ананасите няма да заситят всички. По-добре така: ние с Володя ще седим на брега на Черно море. Ще пием чай със сладко и ще закусваме ананас. Да!

  Интересно, какъв е той на вкус? Вероятно като череша или дори по-вкусен…

  После ще ни се роди дъщеричка: румена, засмяна, красива… като кукличка! Даже име вече ѝ е приготвено: Матилда⁶…

  .

  Четиринайсет, петнайсет…

  Майка почина. По пътя вървяла, влака не видяла. Нито денем, нито нощем не ме напуска ужасната картина: две разкъсани кървави половинки… У дома е пусто. Страшно. Какво по-нататък ще бъде?

  Стоянчо⁷ все плаче и плаче. На дванайсет е вече, а реве като момиче.

  Десетилетката, явно, никога не ще завърши. Чичо Живко обеща с работата да помогне – пода в заводското общежитие ще мия…

  Често тук идва Страхил Бойчев⁸, познат на чичо от завода. Помогна с погребението, сега, ето, донася подаръци: ту питки с маково семе, ту галоши за Стоянчо. Съжалява ни…

  .

  Шестнайсет…

  “Тихо, девойче, мълчи! Ама, недей така рязко да се дърпаш, да не взема нещо да те нараня… Братецът ти ще го уредя в добър интернат, за моряк да се изучи… Разтвори нозете, ти казвам… По-широко! Точно така… О… о-о… о-па… Шшшш, тихо!… Ще се държиш добре като те взема за жена, чуваш ли? А така…”

  Обидно, болезнено, гадно…

  Анна⁹, жената на чичо Живко, прелива от радост, че най-после сираците от плещите ѝ ще отпаднат. Напълно разбираемо, защото тогава, може би, Бог ще я дари със собствена рожба, за която да се грижи, а не за “изтърсаците” на съпруга.

  “Мъжете сега са в недостиг. След войната всички, даже безкраките и безръките ги разграбиха, а при теб, виж… какъв здравеняк е дошъл да се сватосва! Радвай се, козова карта направо грабна! Страхил – як мъжага е и не пие. Е, и какво, че е по-стар? И това е добре, по чужди женски няма да се задява. Виж той как за теб и братчето ти, глупачке, се грижи! Накратко, бягай да разписваш, докато не е размислил!”

  Не знае Анна, че даром не отпуска своите лакомства и грижи Страхил Бойчев.

  “Непълнолетна ли? Че… и какво? Ти – я се виж каква върлина израстна, мома цицореста. Излъжи, че паспорта си изгубила. А, да, кажи също, че си и забременяла. Ще разпишат, къде ще се дянат!”

  Нямаше на сватбата нито капрòнова рокля, нито ананаси, нито синеок жених…

  “Гор-чи-во, гор-чи-во!”

  Ох, горчива горчилка…

  Груб съпруг, бездушен. В постелите – без ласки, не люби, а се ползва. Взима жадно, по хазяйски, без да пита. Като дърво те сече…

  .

  Седемнайсет, осемнайсет…

  Завърших вечерно училище. В институт искам, не ме пуска…

  “Жената за грамота да учи – все едно да пикая срещу вятъра. На жената мястото е при мъжа. Хич и не думай! Не е на добре жената да става по-умна…”

  Страхил – лице авторитетно, уважаван в завода, има-няма – началник на цех стана…

  Добре поне, че книжки разрешава от библиотеката да взимам.

  С книжките и живея. Чета, препрочитам, своя живот преценявам… па и друг си измислям…

  Своя, настоящия, чувствам като болест. Първоначално временна. Нищо, викам, ще боли-ще боли, па ще мине. А мечтите, виж, никъде не ще се дянат, те – вечни са… Просто заспиват като мечка в бърлога, крият се, докато дойдат по-добри времена.

  .

  Деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две…

  Постепенно осъзнавам, че болестта е неизлечима. Само едно нещо сгрява душата: ето, ще се роди детенце и ще донесе щастие! Добре ще бъде да е момиченце, румено, засмяно…

  Отначало не разбирах, но като станах по-възрастна ми стана ясно защо не забременявам. Страхил семето си в юмрук спуска, че и строго следи за това, волности не си позволява. Мислех, че ме предпазва от ранно майчинство, но по-късно ще се осмели да сподели с мене мечтата…

  “Деца няма да има… Не искам!”

  Присъда. Първата и най-суровата.

  Пробвах с ласки, с хитрост, със сълзи… Не стана. Тесногръдата безчувствена душа не желае да обича. Тя бяга от нежност, страхува се от тревоги и излишни грижи.

  .

  Двайсет и пет, двайсет и шест…

  Тясно е на душата, затворена като в тъмница. И не може никъде да избяга. Къде да се скрие в това мъничко градче? Дълго събирам кураж и най-накрая произнасям думата, която повтарях за себе си хиляди пъти: “развод”.

  Удар през устата, продължителен побой, обвинения, заплахи…

  .

  Трийсет, трийсет и едно, трийсет и две…

  Устрои ме на работа. В своя цех, за да съм била винаги пред погледа му. Отначало отидох с радост: по-добре, отколкото вкъщи да стоя. Не проработих дълго, не се хареса на съпруга как оглеждат механиците стройната фигура на младата му жена.

  Отново у дома – за малката градинка се грижа. Започнах да шия. Сутрин в библиотеката бягам. Ето – това е и всичката радост.

  .

  Трийсет и четири…

  Сърцето се разтуптя… Забавяне на менструацията!

  Нима… наистина?

  Не успя да ме опази, силно пиян беше… щом веднага заспа. Не си спомня даже, предполагам. А тялото, зажадняло за майчинство, откликна мигновено, хванало се за сламчица, пускайки скъпоценните кълнове!

  Засега няма да му кажа, после… Все някак си ще го уговоря…

  Господи, запази, запази, запази…

  След три седмици започна силно гадене, придружено сутрин с повръщане. Досети се.

  “Ах ти, кучка! Наскита ли се! Да скриеш искаше! Копелето си на моите издръжки се каниш да натресеш!”

  Биеше дълго. Безмилостно. Когато минаха синините, сам ме заведе на аборт.

  “Ако не послушаш, по-лошо ще бъде. Сам ще те разпоря. А родиш ли, ще го удавя, като кученце…”

  Изчистиха ме. Остъргаха. Заедно с последната надежда, с душата.

  Изскубнаха живота, остана пустота… Тя сега е навсякъде… И нищо друго, освен нея…

  Нощ. Редом до мене – обичайното, ритмично хъркане. Но сега, в последвалата пустота, то звучи особено пронизително. Нетърпимо. Като бучене от бензинорезачка. С това трябва да се направи нещо. Веднага… Незабавно!

  Удар с табуретката по хъркащата глава.

  Нещо изхрущя… Простена.

  Фрас! Още веднъж…

  Възглавницата – на окървавеното гърчещо се лице.

  За да не се вижда и слуша повече.

  Никога…

  “Убийца!”

  “От стария мъж поискала да се избави, подла негодница!”

  “Ветеран, първенец на производството, пример за подражание, партиен, издържаше я, от нищо не я лишаваше…”

  “Виновна!”

  “Предумишлено убийство”

  “Член сто и петнайсти от НК”

  “Десет години”…

  .

  Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем…

  В затвора не е толкова лошо. Всичко е търпимо, освен шума: скърцане на метални врати, кашляне, кикотене, плач, нощни писъци, стонове… Постепенно се научих да изключвам съзнанието, да не чувам, да не реагирам…

  И да мълча. Нарекоха ме “Глухонямата”...

  .

  Четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две, четиридесет и три, четиридесет и четири, четиридесет и пет…

  На свобода! Къде? Каква е разликата… без значение! Само не и в родния град. В областния център, там при новата приятелка, която преди година излезе, обеща да помогне с жилище и работа.

  .

  Четиридесет и шест, четиридесет и седем, четиридесет и осем, четиридесет и девет, петдесет…

  Писъмце от брата от Далечния Изток. Четвъртото за последните двайсет години. При него всичко е наред. Е, и слава Богу… Щерка му ще се омъжва. На сватбата не ме канят. Да, и ако ме бяха поканили, пак нямаше да отида. Заплатата едва стига да платя за таванската стая и малко за храна. Е… и мъничко за ракийчица остава.

  .

  Шейсет и едно, шейсет и две…

  Какво наоколо става, не е понятно. Животът, казват, изменял се към добро. Може и така да е. Само че, това нечий чужд живот се подобрява. Пенсията – като щипка сол.

  Колкото да не умреш от глад, а и зимата да не замръзнеш, ако с одеялото се овиваш…

  Дават по малко. Пфууу, да му се не види, уж книжни пари, а стигат само за хляб, и то не винаги!

  Иди ги разбери тези пари…

  Добре, че хазяйката, която живее на долния етаж, попийва. Сама ме вика. Налива, когато иска да се жалва. Ракийката помага – и да се сгрея, и да забавя…

  .

  Седемдесет, седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три…

  Не помня. Нищо не помня.

  .

  Седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест, седемдесет и седем, седемдесет и осем…

  Болки. Главата ме боли, урина няма. А и с паметта нещо… Ту се връща, ту отново отлита. Отдавна миналото се помни, вчерашния ден – не винаги.

  Някаква обществена организация за поддръжка на пенсионерите, нещо такова… Те, викат, в болница трябва. Уж за малко, а вече втори месец съм тука. Благодарна съм, не гонят. Тук е топло, добре е. Храна дават… по малко и не винаги вкусна. Само е много шумно. Или това в главата шуми? Не е удобно да моля леглото да сменям. Време е и чест да зная, кога ще умра и мястото да освободя… Да, ще бъде скоро…

  Там ще е тихо, би трябвало…

  *

  – Искаш ли? Мъжът ми го донесе. Всеки път ми носи такова, омръзнало ми е, вече не мога даже да го гледам.

  – Не, мерси. Аз имам алергия от такива плодове. Да, а и доста сладък е. Така съм напълняла от лежане… Дай на бабичката. Може тя да иска. При нея никой не идва.

  – Бабо, искаш ли ананас?

  

  *

  – Ох, гледай, бабката май е починала! Повикай сестрата…

  – Боже мили! Преди час само беше жива… с такъв апетит гледаше ананаса и преглъщаше.

  – И наистина. Гледай само, мъртва е, а се усмихва! Направо – страшно…

  – Какво тук му е страшното? Спокойно е умряла, с усмивка. Вижда се, че щастливо си е поживяла…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  ¹ Клàра (лат. Clara) – латинско име, което означава “чиста, ясна”; тези жени не са способни да стоят дълго на едно място и не обичат да са в сянката на някого другиго; Клара има нужда постоянно да ѝ се заявява, че е обичана.

  ² Самогòн (руски) – силна алкохолна напитка, приготвена в домашни условия чрез дестилация на алкохол; съдържаща меласа (брага), получена от ферментацията на захарен сироп и озахарени зърнени култури, картофи, цвекло, плодове или други храни, съдържащи захар и нишесте.

  ³ Жѝвко – има славянски произход и означава “жизнен, да живее”.

  ⁴ Капрòн– (capron, nylon) синтетичено полиамидно влакно и тъкан от него, получено от нефт, продукт от полимеризацията на капролактама.

  ⁵ Волдемàр – от др. герм. Waldemar (Voldemar) произход и означава “знаменит, славен владетел на света”; от wald, walt (власт, сила, владетел) + mari (знаменит, славен).

  ⁶ Матѝлда – др. герм. име Mathilda, което означава “опасна красота”, но също така и “сила, власт, могъщество” (maht) + “битка” (hilt, hild).

  ⁷ Стоянчо – умалително на Стоян – славянско име (идва от глагола “стоя”) и означава “да стои, да живее” (в миналото името се е използвало като защитно против детска смъртност); то изразява надеждата на родителите, че детето им ще остане живо.

  ⁸ Страхѝл – старославянско име (производно на Страшил), означаващо “да се страхуват от него, да всява страх”, “страхопочитание, уважение към себе си”.

  Бòйчев – от славянско име Бойко “да се боят от него” , “да бъде силен и властен”.

  ⁹ Àнна – латинска форма на ст. евр. Channah (Ханна), което има двояко значение: “благодат, благоразположение, милост”, но също така и “Бог благослови ме със син (рожба)!”; често Ханна е бездетна жена, но след като измолва Бога, Той я дарява с рожба (в Стария завет – Ханна е майката на цар Самуил, в Новия завет – майка на Св. Богородица).
  

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Албена Тотина (с литературен псевдоним Tyto ALBA /“Забулена сова“) е завършила  Предучилищна педагогика и Богословие в СУ “Св. Климент Охридски”. Живее в София. Определя себе си като писател любител, който се занимава с литература като хоби, но признава, че когато тръгне да изгражда в съзнанието си и на белия лист някакъв сюжет, е способна да се потопи в него за дълго време. Предпочита прозата – хумористична, философска, мистична, фантастика, хорър и др.; обожава приказки и басни. Досега не е издавала свои книги, макар че, ако се съди по таланта й, може би трябва да се замисли над това. Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“ .

  .

• Здравей, мамо

  

  .

  Здравей мамо,
  днес денят е прекрасен,
  океанът е кротък – неземно зелен,
  планините край него, обрасли във храсти
  и цветя. Топъл пролетен ден.

  Аз съм седнала, леко облечена само
  на верандата с каничка черно кафе
  и ти пиша. Как искам да пипна лицето ти, мамо…
  И как искам да вярвам, че ти си добре…

  Няма изгледи сякаш да дойда по Коледа.
  Не плачи, знаеш – не всичко зависи от мен.
  Ще работя тогава. Плащат ми двойно.
  Прозаично, нали? Прозаично. Съвсем.

  Може би ще се видим след другото лято.
  Може би… Може би… Дявол знай!
  Не тъгувай. Обичам те. Все си в главата ми…
  Стискам зъби и вярвам в щастливия край.

  Това за мене. Кажи, как я карате вие?
  Вече чух, че цените са скочили пак
  до върха на църковната камбанария…
  Сляп е Господ, потънал е в черния мрак…

  А народът търпи, търпи като куче.
  И се свива в колибка, и кокал гризе.
  Или, както и аз, се възползва от случая
  и изчезва нанякъде. За да бъде добре.

  Но да бъдеш добре не е толкова лесно.
  Не е лесно да бъдеш щастлив.
  Чужди хора, език… Да ти кажа ли честно?
  Тук дори и… дори и светът ми е крив.

  Красотата на чуждия пясъчен бряг
  не ме радва. Не ме вдъхновява.
  Аз копнея да стъпя на родния праг,
  да си вляза у нас, моя майчице бяла…

  Не плачи. Аз не плача. Аз само сънувам.
  Всяка нощ аз се връщам насън у дома.
  През деня аз работя и съществувам,
  а живея щастлива край теб през нощта.

  Мила мамо, пиши ми! Завършвам, защото
  заваля. Просто пролетен ден!
  Има капчици дъжд по писмото…
  Приеми сто целувки от мен!

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Румяна Симова е родена във Варна, а от 2003 г. живее в Нова Зеландия. Има техническо образование, работи като административен мениджър на малка компания. Авторката е издала досега три книги  –  „По пътя“ (стихосбирка, 2003), „Дневникът на една брюнетка (проза, 2013) и „На ръба на света“ (стихосбирка, 2013). Готова за публикуване е четвърта нейна книга, за която тя все още търси подходящ издател.
  

• Ще те открия

  

  .

  Разпиляващо се ухание след дъжда.
  Закъсняващото утро на есента.
  Всяка багра носеща по нещо.
  Поглед търсещ и ширещ се.
  За мъничко задържащ се лъч.
  Блестящи капки от натежалата роса.
  И отнякъде идва музика.

  Останали цветя – търся да те открия.
  Божурите навели тежко глава.
  Падащи листа свирят симфония.
  Пречупват се мисли в прашни стъкла.
  Знам, че ще те открия.

  Вечерта наметнала ямурлука.
  И закъсняла пеперуда с треперещи крила.
  Комините като белобради старци.
  Луната докосваща върховете.
  Знам, знам, че ще открия.

  Гнездата замлъкнали спотайващо.
  Чакам, чакам мига.
  Знам, че ще открия…

   

  Нури Джурин

  .

• Коктейл за бедняци

  

  .

  …живея между не и да,
  между тоягата и моркова,
  и моят вик за свобода
  е гръм от тапата ви коркова.
  

  Но виното го пие друг,
  а аз дера със лакти Нищото.
  И тегля мъчния си плуг –
  и цял живот ора стърнището.
  

  А облакът пови и мен,
  и моя свят с кирливи бинтове –
  войниче, паднало във плен,
  спя върху нарове развинтени.
  

  Дали ще съмне? – аз не знам
  изобщо има ли разсъмване,
  додето моркова си ям,
  шампанското ви вече гръмна ли?
  

  Съдбата друго ли реши,
  или е време да умираме?
  Спасете своите души! –
  преди да се превърнат
  в синьо сирене…

  
  Валери Станков
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• Брезата

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  Изгни брезата. Беше хубаво дърво – много бързо порасна, стана пухкава и грамадна, клоните й бяха така гъсти, че чак не позволяваха на слънчевите лъчи да ги разделят, обичаха се и се бяха сплели един в друг като коса на младо момиче. Тя си беше млада – нямаше и десетина години. Хубаво дърво, обичах да го гледам сутрин, когато се събуждаше и леко поклащаше снагата си да се поразкърши.

  Някак неусетно, тихо и бързо порасна, закри дървената хралупа за птички, която бях заковал на стената на оградата. Никаква птичка не завъди гнездо там, така си пустееше. Не ме беше яд, но ми бе странно – що птици, що нещо цвърчаха в брезата, а не се сещаха, че могат да си изградят свой дом в готовата хралупка. Може би трябваше да я поставя на някой клон на дървото. Има време, и това може да стане.

  Но се оказа, че няма време.

  – Татко, ела, нещо ù е станало на брезата – каза малкият.

  Отидох, мислех, че се шегува: знаеше, че тя ми е слабост. Беше се килнала на едната страна. Огледах я – нямаше нищо, кората й бе същата, бялото се вливаше като жива река в коритата на черните процепи, бе черно-бяла, гиздава и весела. Но се бе наклонила наляво, а-ха да се опре до оградата, сякаш искаше да полегне за малко.

  – Какво е станало? – попита детето.

  – Не знам, сине – отговорих.

  Децата много въпроси задават. Най-лошото е, че когато не знаем отговорите, ставаме раздразнителни, защото не е много прилично възрастните да не знаят отговорите на всички въпроси на този свят. Защо тогава остаряваме, ако не сме поумнели достатъчно? Нали така, брезичке?

  Прибрах се и се замислих. Нищо не можах да измисля, само гледах глупаво и тревожно като глухар. Духна вятър и брезичката се наклони още повече.

  На другия ден положението стана още по-лошо. Съвсем се беше изкривила. Забих два големи пирона в ъглите на оградата, опънах въже, сложих малко плат, за да не нараня стеблото и кората, подпъхнах малко дунапрен, да ù е меко, и я изправих.

  Красавица. Отново вдигна чело, изпъна снага, погледна небето, раззелени се, зашумя. Колко й трябва на такава принцеса – малко грижа, внимание и е готова да ти се отблагодари с хубостта си.

  – Голяма работа си, тате! – рече гордо синът ми.

  Е, чак пък голяма работа. Нищо особено, спасил съм едно дърво. Всеки би го направил, ако е поне малко герой като мен.

  Гордостта ми трая само едно денонощие. На другата сутрин брезата пак се беше килнала – този път на другата страна. Ядосах се – нали направих всичко, погрижих се. Какво още има? Какво може да е?

  Отидох при нея и започнах да я оглеждам и да слухтя, както докторът слушаше гърдите ми, когато ходех на преглед.

  – Гърдите ти шумят като сухи листа – казваше джипито, сякаш е доволен от откритието си. – Трябва да спреш цигарите.

  Листата се изсушават и без да пушат тютюн, от времето е, така е устроен животът – искам да му отговоря, ала си мълча. „Глупаво е да спориш с лекари, нали така, брезичке, те винаги са прави…” Май ме чу, клоните ù леко прошумолиха. Чак сега видях, че на един клон имаше малко гнездо – на орехче ли беше, на синигер ли, не знам. Виж ти, аз каква модерна хралупа им заковах, а те си искат на клона и това е. Дива работа, няма как да го обясниш.

  Заобиколих я и нагазих в локва. Огледах се наоколо – беше като заблатено езеро. Откъде се е взела толкова вода точно тук? Не беше валяло от дни. Имах си аз поливна система, гордеех се с нея, защото тревата обича вода. Капризна и крехка е тя, за зеленчуците по-малко се грижа, отколкото за тая трева. То не е само поливане, валиране трябва, пръскане срещу плевели, аериране… Веднъж я пръскам срещу широколистни плевели, а иглолистните на ръка ги вадя, те са най-упорити. Пръскам после срещу кърлежи, торя, абе голяма занимавка. Най-безполезните неща най-много грижа искат. Ама красиво е, жената много си я обича тази трева.

  От пръскачката трябва да е, няма от какво друго, нали е автоматична, сигурно точно около брезата е намерила място да си направи локва. Трябва да ремонтирам разпръсквателите. Леко натиснат стеблото, да я поизправя, и два едри корена изпукаха кухо и щръкнаха от мократа пръст. Бяха вир вода, изгнили и черни. Куп червеи се раздвижиха. Отгоре някъде падна охлюв и мигом прибра тялото си в черупката.

  – Ако не спрете цигарите, ще си имате скоро големи проблеми – казваше докторът.

  „Ако не спра поливната система, брезата ще умре”, помислих си аз.

  – Брезата може да сложим и на друго място, поливната система вече е изградена, сума ти пари сме давали за нея. Просто премести дървото. – Това беше мнението на жена ми.

  Съгласих се, звучеше ми разумно.

  Невинаги едно нещо е правилно само защото звучи така. Трябваше да попитам сина ми, децата имат по-остър нюх към правилното, защото още не познават богатия аромат на злото.

  Там, където преместих брезата, не й хареса. След месец, месец и нещо, изсъхна, пожълтя като болна от хепатит, сви се и си отиде. „Недей да умираш, казвах й, ти вече не се просто дърво. Станала си дом.” Не ме чу.

  От стеблото ù си сковах пейчица – там сега е моето единствено място за пушене в целия двор.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Задвитринен монолог

  

  .

  Пред погледа ми движи се градът.
  Момчетата прегръщат си изгорите.
  Децата пред витрината растат,
  а запалянковците оживено спорят…

  През зимата фонтанът е покрит
  и летните си гълъби сънува.
  Под лампените жълти светлини
  снежинките унесено танцуват…

  Април разнася цветния си дъх
  надлъж и шир под облаците бели…
  Децата пред витрината растат,
  а птиците извиват нежни трели.

  Покрай фонтана лятото плете
  от тънки водни пръски фини мрежи.
  Прохожда детство, смее се, расте
  и остарява без да забележи,

  че зад прозрачната, невидима стена
  със стъклен поглед неуморно кимам.
  От глина, но без право на душа –
  (Рекламното лице на магазина съм.)

  Без бръчки, без гримаса, без живец.
  (Единствено обвивката ми сменят.)
  Поспрелите се вглеждат в етикета,
  но никога не забелязват мене…

  Листата падат… Брули ги дъждът.
  (Какво ли е дъждец да те измокри?)
  Пред погледа ми движи се градът,
  но в неговия поглед – аз съм рокля…

   

  Дочка Василева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Избягалото лозе

  Разказ от Александър Калчев

  .

  

  Сън ме не хващаше. Въртях се в кревата и мислех глупости, мислех глупости и се въртях от една страна на друга, докато отведнъж скочих и навлякох анцуга. Неслучайно го бях натъпкал в раницата, тръгвайки за село. Още от бабино време си знаех, че лете без дрешка не се ходи. Изведнъж реших, че трябва да стана и да изляза. Не го ли направя, погледът ми цяла нощ щеше да се блъска в стените на стаята като муха без глава и със сигурност щях да срещна утрото с ококорени и подути за сън очи. А през деня да заспя бе изключено. Въобще не можех да спя денем и като резултат от всичкото нощно халосване, щях да се чувствам като пребит.

  Как ми хрумна да тръгна за язовира, хич не се и мъча да си обяснявам. Станах, награбих такъмите – то пък едни такъми – една стара сгъваема въдица още от ученическите ми години – и потеглих по никое време към водоема в горния край на селото. Все щях да намеря някой мамул с млечна царевица от кукурузищата около язовира. Не, че съм някой голям рибар. Ако погледна назад във времето, количеството купена от мен риба стократно превишава количеството на уловената, но все пак човек трябва да си измисли причина за да оправдае поне пред себе си действия като това. Среднощен риболов през септември… Аз денем едва улавях по някоя таранка, та нощем ли. Ама на човек, особено на такъв като мене, скимне ли му, няма удържане.

  Септемврийските нощи са особени нощи тук. Лятото е в края си, но земята така се е напича през деня, щото след полунощ я усещаш как тя излъчва погълнатата дневна топлина, отдавайки я на нощта като изкусна любовница. Въздухът още е хладно-топъл, ако това може да се приеме като някакво допълнително определение към качествата й, а обичайния вятър просто го нямаше никакъв. Това ме подкрепяше в пътя през полето да продължавам да обирам лепкавите плодове на репея с крачолите си, макар и да знаех какво чистене и чоплене ме очаква после. Тия малки бодливи таралежчета със закривени върхове на бодлите бяха големи душмани. Така здраво се вкопчваха в плата, че ти трябва ако не всичкият, то половината си инат да вложиш, за да ги изчистиш, проклинайки естествено нескопосаната си прищявка за среднощен рибарлък. Беше новолуние и луната я нямаше никаква. Впрочем, имаше я, но това бе по-скоро едно невзрачно скъпернически тънко резенче от изстискан вече лимон, отколкото небесно светило. То така и светеше, тънко и пестеливо. И въпреки това тъмнината беше приятна. Звездите грееха много по-ярко и отчетливо, като светлината им допълнително разреждаше мрака и правеше нощта още по-приятна и красива. Избегнах захода през стената и, за да не бъда забелязан от пазача – чувал бях, че има въоръжен такъв – минах отдясно. Там храсталаците не само бяха по-многобройни, но и по-гъсти. Точно за да прикриват такъв пишман бракониер като мене.

  Чинията на язовира лъсна отведнъж, гладка и лъскава като разтопен асфалт. Толкова беше тихо, че се страхувах от шума на собствените си крадливи стъпки. Избрах си едно малко заливче, седнах в сянката на храсталака и оставих торбата с такъмите до себе си. От лявата ми страна имаше малък воден ръкав от стар дол, който бе значително по-благоприятен за хвърляне, но там храсталакът бе по-рядък и осветеността много по-силна. Не беше за мен, но все пак го имах предвид при евентуално бягство от полесражението…

  Вместо да се подготвя за рибарлъка, въобще забравих за такъмите, подложих якето си и се излегнах по гръб в гъстата трева. Сключих ръце под тила си се загледах в небето отгоре. Картината на звездния океан беше приказна. Унесох се, захласнат от неудържимия оркестър на щурците и омагьосан от светлината на нощта, звездно-лунна каскада от проблясъци и отблясъци.

  Изведнъж чудото бе нарушено от удар на нещо тежко в земята, придружен от кратък плисък на вода и приглушена сочна псувня. Още незаглъхнала в тишината, аз бях на крака и, награбил якето и торбата, тичах по закона на всемирното свинство точно срещу човека, който го бе предизвикал, вместо да направя обратното. За секунда се озовахме един срещу друг, аз вкопчен в пешовете на винтягата му, а той почти увиснал на раменете ми, здраво стиснал с костеливите си ръце ръкавите на и без това вехтия ми анцуг.

  – Ей, момче, пусни ме бе! Пусни ме, че пак ще падна в тая тъмница. И без това задникът ми е мокър. Паднала е росата и сега всичко е лъзгаво. Чу ли ме как се суринах?

  Пуснахме се от неволната прегръдка и започнахме да се разглеждаме в тъмното. Пред мен стоеше някакво старче, изглежда подминало отдавна седемдесетте, но доста жилаво за възрастта си. Малко по-долу, до самата вода се виждаше силуета на заметната въдица, а в тревата на брега бе захвърлен грубо одялан кривак, който би могъл да служи за много неща…

  – Слушай, дядка, я дай да му приседнем, че както сме се набримчили тук, отвсякъде се виждаме. Пък и ти, гледам, си хванал нещо, а аз още не съм почвал.

  – И аз това ти се чудя, чоджум. Видях та още като пристигна. Гостенин си имам, викам си, ама гледах да та не изплаша. Па ти като седна, не мръдна. После изчезна. Уплаши ме, бре, половин час мина, ни въдица хвърляш, ни шумка шумва окол тебе. Тръгнах да видя да не ти е станало нещо и се подлизнах…

  – Това ли било? Акъла ми изкара. Помислих, че пазачът ме е издебнал – разправят, голяма откачалка бил. Оставаше и по кметството да се развяваме. Ти познаваш ли го?

  – О, знам го аз. Един такъв – не ти е работа. Само дебне хората, а уж рибата пази. Завчера гърмял по едни с лодка. Стреля и хич не мисли, че може да извади на някой окото. И в областния вестник писаха даже какъв катил е. За едните сто лева, дека му плащат, човек затрива. Като едното нищо…

  – Аз, да ти кажа, да се разкарам дойдох – оправдателно, като ученичка смутолевих аз. Когато не мога да заспя, до язовира идвам. За риба уж. После, като се върна, спя като къпан. От малък си го обичам тоя язовир, още като гьол го помня…

  – Ама ти тукашен ли си, бре момче? Непознат ми се видиш. За ябанджийче та взех. То, тука сякакви идват. Забранено е, но идват. Ей там, горе до нивата оставят колите, заключват ги и напарат къде водътъ. Я, сядай, сядай да се разприкажем малко. Та тукашен си, викаш…

  Приседнахме на росната трева, която в тъмното изглеждаше черна, и го ударихме на приказки. Старецът се поразрови из пазвите на винтягата си и измъкна оттам някакво пластмасово шише, не знам вече тристаграмка или половинка.

  – Ха наздраве! – отпи и ми подаде шишето.

  – Наздраве, дядка! От здраве да се не отърваш! Какво да ти казвам… Абе и тукашен, и не толкова тукашен съм. Идвам от дъжд на вятър да си видя къщата и да опитам буренаците да махна, това-онова да потегна. Пък и да видят хората, че човек се върти из двора. Тя, къща без хора не може. Напуснат ли я хората – и тя си отива. Покривът хлътва. Циглите се пукат. Прокапва. Таваните падат. Абе на тебе ли да го обяснявам…

  – А, не на мене. Не на мене. На тебе си го казвай. И по-често си го казвай. Аз твойта къща нема да я гледам… То къщите на половината село опустяха, та с твоята една в повече или по-малко, няма да му проличи много… Та ти от кои беше?

  Казах му името на баща си, починал преди десетина години, и даже в тъмното пролича как старецът трепна. Даже ми се стори, че се усмихна на някакъв внезапен спомен и плесна с десница коляното ми.

  – Лекси, ти ли си бе? Боже, не можах да те позная в тая темница. То и на видело пак щеше да е така, ама нейсе. Е, па повня го бай Делчо, Бог да го прости, ка да го не повня. Бригадир беше. Добър човек! Справедлив човек. Като раздаваше личното (личното беше декар-два царевица или парцел за бостан, или за зеленчукова градина – нещо като частно стопанство), никого не ощетяваше. Все ще дадне някой ред повече, ако не е поникнал редовно или е пропуснат при сеитбата… И майка ти помня…

  – Бог да ги прости! – побързах да го прекъсна и да се спася от поредните словоизлияния. Няма ги вече и двамата, ама хубаво е, че има с какво да го помните. Никой няма вече, всички си отидоха.

  – Няма да те питам ти мене помниш ли ме, щото ти още като ученик избяга от село. Бай Иван съм аз, ама къде ще ме знаеш, не сме роднини… Чакай, нали и брат ти беше в София. Там ли е или е хванал чужбината?

  – Беше. И него го няма вече. Замина и той. За оная чужбина – вдигнах ръка към небето и посочих сребристия млечен път.

  – Той ли беше по-малкият?

  – Не, по-големият беше.

  – И сега как се оправяш?

  – Оправям се, както дойде… Ама май не се оправям много-много. То да гледаш къща на село от София е все едно да се самозалъгваш, че правиш нещо. Едва се оправям с бурените по двора и в градината. Но пък оставя ли ги, хептен всичко ще запустее.

  – А лозето, лозетооо – гледаш ли го?

  – Гледах го, докато бе жива майка ми. Първо продадохме магарето. И овцете продадохме. Последни си отидоха кокошките. А лозето го помъчих две-три години след това и го зарязах. Отидох на следната година – ако щеш вярвай, но ядох грозде. Тук-там, но имаше. На следващата бе вече подивяло. Жал ми стана… Оттогава не съм стъпвал там… Загинало е сигурно.

  – Загинало, вятър. Лозето е божи дар. И то, като човека, изоставиш ли го – бяга от тебе. Сигурен съм, че е избягало. Ако не ми вярваш, отиди някой ден и ще видиш, че го няма там. Остават само коловете с теловете, да напомнят къде е било.А със сигурност и коловете вече си ги е присвоил някой. Ако и те са изчезнали, тогава има да се чудиш къде аджеба е било. Малко по-насам или малко по-натам… Или почваш да се съмняваш да не си сбъркал мястото.

  – Точно от това ме е страх, че няма да го намеря вече. Десет години минаха – виновно си признах аз и пак отпих от шишето, което услужливо ми бе подал старецът.

  – Можеш да ми се смееш, ама и моето избяга. Сега ще ти разкажа. Изчака ма да стана на седемдесет и избяга ваджията. Избяга бе, избяга…

  На човек много неща му бягат. Ей така, както си ги има и… ги няма. Пиши ги бегали. На кой жената побегнала, на кой съвестта, на кой човещината… а има и такива, на които и акълът им побягва, ама те не се усещат и така си я карат, докато дишат. Излиза, че можело. Много неща му бягат на човек през живота, ей… Много. Ама то, от човека си иде… Та за лозето ми идеше дума. Ако не бе станало с мене, никога нямаше да повярвам, че лозе може да бяга.

  Обидих го аз. Обидих го. А то ми се разсърди и като че ли крака сдоби – избяга. И да ти кажа, Лекси, не стана отведнъж. Поболях се аз по някое време, а то като любовница. Видяло ме, че съм отслабнал и нямам оня ищах да го гледам повече, взело та разбрало, че не ме бива за него вече. Нито да го работя, нито виното му да пия. И си тръгна. Пред очите ми си тръгна. За три години отиде, та се не видя. Ти поне си в София, друга работа си имаш, ама аз… то, горе на баира ме чака, аз долу в селото само се каня на лозе да ходя. Ама като ме не бива… Едно копане пропущих, второ копане пропущих и като на третия път отидох – буренът го беше превзел вече. То се бе съпротивлявало горкото, но останало не рязано и не копано, вече бе тръгнало да бяга. Още се чудя – от бурена или от мене.

  Щото буренът е като боа. Знаеш, има такива змии – бои им викат, по телевизията съм ги гледал. Страхотия! Не са нашенски, южноамерикански май бяха, ама змии ти казвам. Не са отровни, но убиват всичко живо по пътя си. Обвиват го в прегръдката си, напрягат страхотното си мускулесто дълго пет-шест метра тяло, задушават го, убиват го и го налапват ей тъй – цяло целеничко. После спели. По седмица ли, по месец ли, не повня.

  Та и буренът така. Прегръща главините отвсякъде и бавно ги поглъща, боата му с боа. Влагата им изпива, храната им изяжда, въздухът им отнемва. Нито некой го сади, нито некой го копа, ама той си расте и се по-голем и по-голем стая. Като кърлеж расте. От липсата на вода, слънце и въздух силата на лозата намаля, намаля и листата й стават все по-бледи и все по-жълти, досущ като болнави хора. Тогива лозите побягват. От всяка главина е останала поне по една по-читава пръчка, която рязко се протяга встрани от реда и по-далече от бурена, където е по-чисто и по-светло. Там, където опира в земята, си пуска коренчета, които след време почват да я подхранват, и връзката с майката главина прекъсва. Всяка главина пуща по една такава пръчка. Пръчките, подивели от страх, продължават движението си все по-надалече и по-надалече от лозето, пускайки нови и нови коренчета, докато лозето остане далече, далече от там, където е било. Само, задушено и мъртво. То не е и лозе вече, какво лозе е то. Лозите са избягали, а главините вече са се превърнали в загнили и никому ненужни пънове.

  Та така с моето лозе. Хем съм тук, хем съм си в село. Всичко, всичко е до времето си, момчеее. И с хората е така. И с мене е така, и с тебе така ще бъде. Мислиш ли, че с твоето лозе не е станало същото? Отиди и провери, ако не вярваш. Щом си намерил време до тука да додеш, можеш и него да потърсиш некой ден. Не, че ще го намериш. Но ей така, иди – потърси го. Аз съм сигурен, че е избягало.

  Беше ми студено и хладно и тъжно едновременно. От изток мракът посивяваше. Неусетно беше излязъл ветрец, който щеше след малко да прогони мрака и да докара утрото. То пък щеше да ме свари не само без риба, но и настинал.

  – Слушай, дядка, скоро ще съмне. Кой каквото хванал-хванал, но не е ли смешно да ни сварят пазачите, че сме седнали край водата на приказки, а не ловим? Мислиш ли, че ще ни повярват,че сме дошли да си поприказваме… По-старият и аз чух, че бил много откачен. Щом и по хора е стрелял, колко му е да ни светне и нас. Все един ден ще уцели някого. Не ща да ме разнасят утре из селото за няма нищо. Хайде, аз се налових, ще си тръгвам.

  – Ами, ти си бегай, аз ще поостана още малко. Па прощавай, че ти изгубих времето… Поне въдицата да беше хвърлил… Я чакай, чакай. Не може ей така да си блъскал пътя залудо.

  Слезе до водата, бръкна в нея, сложи нещо в една пластмасова торбичка, леко за годините си изприпка при мен и я тикна в ръцете ми.

  – Вземи, вземи! Хем да не си капо, хем и да знаеш за какво си идвал. Ей тука, нагоре по ръкава мини, на спроти храстите. Не се вижда от фургона и направо на пътя излизаш. Не минавай през тревата. Не само не можеш обра репеите из полето, ами и ще се намокриш. Айде да си жив и здрав, и доскоро!

  – Доскоро, бай Иване! Благодарско и за приказките, и за лозето, и за почерпката! Като се видим, аз ще черпя.

  Чак когато изкачих баирчето над храсталака, се обърнах да му махна с благодарност, но дядо ти Иван вече ме бе забравил и клекнал при въдицата си; изглежда слагаше нова стръв. На метър от него, опряна в тръните на един глог, стоеше изправена почти нова лъскава манлихера, подпряна така, че хем да не падне, хем да може с едно посягане да се вземе…

  Нещото в плика внезапно подскочи така силно, че едва успях да го задържа в ръцете си. Когато погледнах, отвътре опулено ме гледаше един почти двукилограмов шаран, с който отчайващо си приличахме.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Четвъртата жена

  Разказ от Радостина Ангелова

  

  Оказа се, че у нас има само двеста вълка. Само толкова? Да, ама има и друго… А поленовият дъжд? Олеле, каква красота е това, видях го в Родопите миналата седмица, от боровете. Че какво му е опасното? Ами алергиите, от какво мислите са? А къде слагате затварянето на сградите? Всичко минава през филтри, няма естествено вентилиране. Да вземем да учредим едно движение “Еко-дзвирки срещу кихането”, а? Леле как ме разсмиваш, що не се виждаме по-често, бе, хора? Всъщност, какво стана с вятърните двигатели край Калиакра? Нееее, то е защото няма държавна политика, затова… Ние си чешем езиците за науката, докато другите я правят. Но други са им държавите, какво да се мерим с тях… И пчелите свършват, изтрепахме ги с тия препарати, сега нямало кой да опрашва. Бе то ние свършваме, та пчелите ли…

  Шестимата гръмнаха в дружен смях. Трима мъже и три жени седяха край малката масичка в откритото кафене до църквата. Изгонени отдавна от храма, търговците от векове заемаха всички стратегически места около него. Но причината да седнат тук заедно не беше нито кафенето, нито църквата, а слънцето. След изнурителната среща в полутъмната зала на академията и проточилите се дебати в името на науката, душите на всички копнееха за нещо истинско.

  Трима мъже и три жени, но когато умовете на хора като тях бяха заети с работа, бяха безполови същества. Водеха един през друг някакъв външно несвързан диалог, но той напълно съответстваше на вътрешния им свят. Радваха се на интелектуалното си познанство и – поради случайността на срещата им – се опитваха да разменят колкото се може повече мисли за по-кратко време. Не пустословеха, не се надскачаха, макар в техните среди да си беше нормално и това. Може би причината беше, че рядко се виждаха, така че очите им бяха отворени само за меда, но не и за жилото, което всеки носеше в себе си.

  – Едно цветенце, баби?

  Тъкмо станал да купи цигари, мъжът с бялата коса погледна по посока на гласа, но нямаше никой. Сведе очи надолу и видя крехката баба в черно, която държеше малка кофичка с бели нарциси. Беше толкова мъничка, че чак се притесни и я огледа от глава до пети. Нищо особено, просто много мъничка, много възрастна, много автентична баба със забрадка и вълнени дрехи в обедната жега стоеше пред него.

  – Таман съм ги брала, ей на… При църквата съм тръгнала, ама ако искате…

  Професорът – мъжът с бялата коса, беше истински професор и отвън, и отвътре – се усмихна мило. Не можеше да устои: често жена му се караше, че не подминава просяк и особено – възрастна жена, без да им даде каквото искат. “Мафия са, не разбираш ли?” – тръскаше грива тя, ядосана искрено. “Нали знаеш защо го правя? – всеки път търпеливо обясняваше той – Приличат ми на майка ми. Ако беше жива, можеше и тя да е на тоя хал…”

  Бабата – с онзи нюх, който децата, болните и животните имат – разбра, че срещу нея стои добър човек. Светло беше край лицето му, не само заради бялата коса. Усмихна се и тя. Вдигна възлестата си ръка, в която времето беше издълбало спомените ѝ, и доверчиво каза:

  – Виж каква красота са, баби.

  В ръката на старицата се кокореше шепа сняг – толкова изумително бял беше нарцисът.

  – По колко ги даваш? – мъжът говореше внимателно. Искаше тя да го чуе, но не искаше да я счупи.

  Беше най-крехкото нещо, което напоследък беше попадало пред очите му.

  – Мислех по петдесет стотинки, ама колкото дадеш, ако са ти много…

  Не въртеше номера. Не каза “Петдесет стотинки – като за тебе, иначе са по лев”. Беше набрала цветята от градината си. После пътува с автобуса от онова, което някога се наричаше село, а днес – квартал, смени автобуса с тролей и на здрачаване щеше да измине същия път обратно. Ако Бог решеше – кофичката ѝ щеше да е празна. Ако не – щеше да остави непродадените нарциси под лозата навън на хладно, а утре да дойде пак.

  – Я дай тук на всяка жена по едно цвете, да ги зарадваме, нали така?

  Мъжът с бялата коса се отмести още назад и направи път на бабата. Тя огледа внимателно всяко цвете, избра най-хубавите от кофичката и ги подаде на професора. Само миг – и очите на всяка от трите жени на масата станаха различни, котешки. Още миг – и всяка от тях, както всички жени правят, поднесе цветето към лицето си и вдъхна.

  Оу, страшен си… Как се сещаш винаги какво да направиш? Ми те студентките ги учат, нали знаеш? А, студентките, ти виждала ли си жена му… Не му трябват на него студентки с тази красота у дома. Помниш ли като поливахме дисертацията на Панчев, беше му рецензент, дойде с нея… Помня, помня…

  Професорът извади банкнота от два лева и я подаде на бабата. Бабата я взе, посмачка я между пръстите си и каза:

  – Че нямам да ти върна, баби… Таман идвам, нямам стотинки.

  И пак се усмихна.

  – Да ти дам още едно цветенце, а?

  – Да ми дадеш, ама няма четвърта жена, какво да го правя?

  Старицата поогледа масата и немощното ѝ гласче съвсем изтъня:

  – Няма…

  Насядалите изведнъж обърнаха внимание на думите им. Слънцето напичаше нарцисите и те ухаеха диво и нежно. Изведнъж професорът, сякаш решил най-сложната математична задача в света, се оживи:

  – Че как да няма четвърта, къде гледам аз?

  Наведе се съвсем, взе едно цвете от кофичката на бабата и й го подаде:

  – За теб е. Ти си жена, нали така? Сега сметката е точна.

  Бабата погледна към добротата му и се сви. Заприлича на точица. Взе цветето от ръката му, помириса го – както всички жени правят – и вдигна безцветните си очи отново нагоре. Масата беше стихнала.

  – За пръв път някой ми подарява цвете, сине. Цвете за мен. Благодаря…

  Взе кофата с нарцисите в едната си ръка и – стиснала цветето в другата – обърна гръб на хората и заситни към храма.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Розата

  

  .

  Не я откъсвай, синко,
  ще боли!
  И нея ще боли,
  и тебе също.
  Порадвай й се,
  после си тръгни!
  Тя просто не понася
  груби пръсти.

  Чаровна и по форма, и по цвят –
  способна е
  с дъха си да влудява.
  Незабравим,
  божествен аромат
  и… остра болка,
  под гърдите – вляво.

  Човешка болка,
  преродена в цвете.
  Животрептяща нежност.
  Красота!
  Ще има кръв
  не само по ръцете,
  когато се докосваш
  до мечта.

  Не я оставяй, синко!
  Откъсни я!
  И после
  й се радвай до полуда.
  В живота има
  някаква магия –
  и не боли,
  когато вярваш в чудо.

  .

  Александър Калчев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Александър Калчев е роден през 1945 г. в с. Телиш, Плевенска област. Живее в София. Геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини. Пише от студентските си години. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика, както и на сборника с разкази и новели „За светостта на грешника“. Лауреат и носител на награди от много поетически конкурси. Член на Съюза на независимите български писатели. Още творби от Александър Калчев могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  .

• Ниагара през погледа на Стефан Томов, 70-те години на XIX в.

  „Чудесно-то това зрелище…“

  Странно е колко имена на българи, оставили писмени следи за престоя си в далечни краища на планетата, сме забравили. За възхитата им от емблематични географски забележителности. За екзотични страни и народи. За неволнически години в заточение поради битки на ползу роду, или в посока Божи гроб. Или, по думите на „аржентинеца“ Борис Шивачев – да пребродят света с отворени очи. Завещали са ни любопитни пътеписи, кратки фрагменти в пожълтели списания, художествена епистола. Но от праха на забравата излизат още и още. Цветно допълващи картината от представи на наши предци за онова, що се крие през планини и гори, оттатък морета и океани. В светлината на въображението и през погледа им на очевидци.

  

  Това впечатление се допълва от темата за Ниагарския водопад, за който са писали много български пътешественици през XIX и ХХ век. С тези редове не претендирам за изчерпателност колко въобще са те. Но ще се спра върху откъслека „Ниагарский Водопад“, отпечатан в месечното списание „Христианский свят“. Издание на Методистката епископална мисия в Свищов, 1892 г., кн. 5. Текстът не е подписан. Изказвам искрена благодарност на пастор Бедрос Алтунян – председател на Арменските евангелски църкви в България, който направи справка в старите архиви, за да стане ясен авторът – Стефан Томов, също пастор.

  Стефан Томов е роден през 1850 г. в Котел, където добива началното си образование. Продължава го последователно в английския колеж „Сейнт Джулиън“ на остров Малта и в Цариград – Робърт колеж. Известно време, по препоръка на Петко Славейков, учителства в Ямбол. Но през 1874 г. е вече в Америка, а от началото на следващата – студент в Богословския университет ДРЮ (DREW) в Медисън, Ню Джърси. От септември 1877 г. до декември 1878 г. работи като проповедник в методистка църква в Гилбертон, Пенсилвания, след което се връща в родината. Доктор по богословие, Стефан Томов е пастор в различни градове на страната, до своята кончина през 1939 г. в София.

  През „американския период“ от живота си Томов посещава и Ниагарския водопад. За да си припомни своите впечатления от водопада в споменатото сп. „Христианский свят“: „Първо-то впечатление не беше съвсем равно с умственния образ, когото наше-то младежко въображение беше образувало. Но като стоехме на страшния бряг и гледахме в дълбочина-та долу, или като ся вгледахме в дива-та борба на пеняща-та ся водна масса, която ся вижда да бърза с не съпротивима съдба в страшно-то си потъвание в мъглява-та голяма дълбочина чувство-то на неизмерима сила стана така живо, щото ние ся виждаше да стоеме самото присътствие на Всесилнаго! За векове този могуществен водопад е подигнал гласът си в свидетелство за големина-та на сила-та на природа-та и е привличал множество посетители от всяка страна. Като едно зрелище на величественна красота, то е послужило на по високи-те человечески нужди и е давало преизобилно задоволство на безбройните си посетители“.

  

  Бъдещият пастор, обаче, е съвременник на динамично столетие и отлично разбира това. В отлитащите страници на ХІХ век навлизат важни технически достижения. А те, от своя страна, променят индустриалния облик на Америка. И в творбата си съвсем логично авторът споделя: „Инжинери и научни мъжие са пресметнали суммата на механическата сила, която ся прахосва тука, но само в най скоро време те са ся сериозно завзели да уползотворат поне една малка част, от пет-те милиона конски сили, и то е само от как Електричество-то ся е развило като един способ за разнасяние сила, че то ся е счело като практично да ся искара едно такова предприятие. Едва сега едно начало е успешно станало и преди идуща-та зима сто хиляди конски сили ще ся уползотворат за подкарвание разни фабрики, находящи се на близо, и за осветление градове на по големи растояния. Всичко това и много повече ще ся усъществи без ни най малко да ся намали днешна-та хубост на прочутия водопад“.

  В този ред на мисли Стефан Томов напомня на читателите си, че следващата 1893 г., се организира Всемирно изложение и който българин отиде, непременно да посети природния феномен Ниагара. Защото е „един от най велики-те примери на сила-та на природа-та и человеческа-та способност да впряга величественни енергии, за да извърши свои-те смели предприятия“. Именно това е видял и чудесният Алеко Константинов, за да го обезсмърти в творбата си „До Чикаго и назад“. Ще го последва, но много по-късно бъдещият проф. Генчо Пирьов и т.н. Аз пък си мисля, че в простичките, безхитростни редове на Стефан Томов продължава да живее дълбоката способност на човека да усеща околния свят. Да разбира неопитомената му същност и да го вплита в ореола на Създателя – от една страна. От друга – да проумее хода на цивилизацията и да открои символиката им в крехко равновесие.

  Но забравата сякаш е неотменна част от народопсихологията ни. Питам се с любопитство  – колко българи са прекосили прохода Чилкут в разгара на Златната треска? Колко са били люшкани по палубите на китоловни кораби, размахвайки харпун към Моби Дик? Кой е първият нашенец във френския Чуждестранен легион? Кой е първият български пастор на Черния континент? Кой кой е… и откъде е? Как му е името и какво добро е дал на човеците около него? А още – докато я има България, ще видим ли издадена книга за тогавашните забележителни пътешественици? Всеки в своето поприще, мисия или предизвикателство, не заслужаващи пепелта на времето да погълне спомена за техните имена и дела.

  Съвременният български читател не познава добре и темата за присъствието на наши мисионери в различни кътчета на света. Като например Данаил Руевски на Хавайските острови. Не знае за духовното им присъствие сред местните хора и за спомена, оставили след себе си с дела и напътствия. А никой от тях не се е отрекъл от българската си принадлежност. Никой, също така, за разлика от отделни „свети“ отци у нас днес, не е колекционирал маркови скъпи вещи. Имали са възможност за охолно съществуване, но са предпочели скромността. И пак така скромно и ненатрапчиво написаното от тях допълва историята на българската литература и на българското разпръсване по света. Шепа изтляло битие в хода на безсмъртното време, което би трябвало да познаваме и ценим.

   

  Георги Н. Николов

• Една цигара време

  

  .

  Една цигара време имам. Стига.
  Катрана ù да вдишам и издишам…
  Блажено – между няколкото мига,
  преди – „Не те обичам!“ да напиша.

  Преди да сгъна листа… отегчено,
  преди да се почувствам превиновно
  в дочаканото облекчение,
  подправено с усещане… отровно.

  Умря. На устните ми, като клада.
  Остана фас – на никому ненужен.
  И пепел от катранена наслада,
  че нещо си отива, а е тъжно.

  Една цигара време… и ме нямаш.
  Жестока ли? Най-искрена съм всъщност.
  Жестока е красивата измама –
  „Не те обичам!“ да ти кажа късно.

  Написах го. А буквите боляха
  на бялата хартия като рана…
  Най-трудните минути отлетяха.
  Една цигара време… и те нямам.

   

  Любов Алипиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Любов Алипиева е родена през 1960 г в гр. Златица. Завършила е Техническия университет в София,
  има и квалификация по „Финанси и банково дело”. Живее и работи в София. Има две награди за поезия от Международните конкурси на фондация „Буквите“ и Трета награда за разказ в конкурса „Очи към себе си“ на сайта „ХуЛите“ от 2014 г. „Упражнявам се в писане на поезия и разкази – казва тя – за удоволствие и за осмисляне на преживяното и непреживяното, понякога – сериозно, понякога – с чувство за хумор.“ Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Окровения“, където тя публикува от 2009 г.

  .

• Улица „Отечество“

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Улица „Отечество” е скътана в едно малко родопско градче. Познавах всички хора, които живееха на нея. Усещах аромата на цветята през оградите. Там научавах истории, които помня за цял живот. Това не беше просто улица, а сцена, изпълнена с колоритни образи и пъстри багри. Тя беше моята първа детска енциклопедия за големия и още непознат свят.

  На улица „Отечество” живееше моята баба. Там прекарвах летните си ваканции. Всичките ми детски игри са събрани на нея. Като я сравних с енциклопедия не си мислете, че е голяма и дълга. За мен тогава тя започваше от ъгъла и свършваше до черквата. На няколко крачки зад ъгъла беше центърът на града. А какво имаше зад черквата – не знам. Целият декор на улицата бяха девет къщи и три чешми с топла и студена минерална вода, която разточително течеше ден и нощ. Тези чешми все още ги има, но вече са почти пресъхнали. Само едната леко църцоли (така казват на родопски диалект, когато едва-едва тече вода). Каква красива дума и колко тъжна гледка. Около тези чешми винаги имаше хора – перяха, миеха се, разговаряха или просто, ей така, гледаха силната струя вода и й се радваха. Да им се чуди човек. А може би са усещали , че някой ден ще пресъхнат. Водата имаше сладък вкус. Баба ми я наричаше блага, като че беше блага ракия. Никъде другаде по света не съм пила блага вода. Скъпа вода съм пила, но блага – не.

  Всъщност, не за водата, а за хората, които пиеха от нея, искам да разкажа.

  Щом пристигнех от големия град, още от ъгъла виждах баба да ме чака пред портата на старата къща, пъхнала ръце под престилката. Имах чувството, че откакто ме е изпратила миналото лято, не е мръднала от там, чакайки ме. Белите й коси бяха грижливо прибрани под шамията и затова тя никога не ми е изглеждала стара. Щом ме видеше, отваряше ръце, за да ме прегърне. И сега все още ми липсва това разстояние от ъгъла на улица „Отечество” до прегръдката на баба. Къщата и миришеше на билки, които тя сама събираше и сушеше по дървените первази на прозорците. Около къщата в чуден безпорядък се кипреха саксии с мушкато. Над дървената порта имаше забит голям пирон. На него баба окачваше стария ръждясал ключ от къщата, когато идваше при нас на гости в града. Понякога липсваше от дома си с месеци. Един ден я попитах защо не взима ключа със себе си. Тя се усмихна и каза: „Всеки е добре дошъл в моята къща, дори когато ме няма“. Никой никога не посегна на къщата й. Когато баба си беше отишла вече от този свят, дойдоха едни хора с булдозери. Събориха къщата, за да изправят улицата, която и до ден-днешен е все още крива. По-точно дразнеше ги предизвикателно окаченият ключ. Беше настъпила епохата на алармените системи и той бодеше като трън в очите. Напомняше за едно друго време, в което на улица „Отечество” се живееше спокойно.

  

  Първата къща до ъгъла беше на баба Марийка – билкарката. Тя лекуваше всичко и всички с тревичките от нейната градина. Преди да откъсне илача дълго му говореше нещо. Баеше ли му, пееше ли му, само тя си знаеше. Погалваше го и чак тогава го откъсваше. Хорските болежки влизаха в двора и оставаха завинаги там, омагьосани от игликата, хвойната, здравеца и добрината на баба Марийка. Колко дълго е живяла – не знам. И днес все още си я спомням как достолепно носеше селската си носия. Седеше на припек сред цветята, скръстила старчески ръце над везаната престилка, която сякаш беше проекция на градинските багри.

  До нея се жълтееше гръцката къща. Наричаха я така, защото там бяха настанени гръцки политемигрантски семейства. От техния балкон наблюдаваха отвисоко събитията на улицата. Общуваха предимно помежду си. Български знаеха малко и грешно. Отпиваха от кафето и въздишаха по Гърция. Имаха четири дъщери, които много говореха и още повече се кикотеха.
  Един ден балконът опустя. Кепенците останаха спуснати. Гърците си бяха заминали за родината, за да си търсят тяхното Отечество. Странно нещо е човекът. Обиди се на държавата си и хоп, смени я с друга. Настани се в новата, седне на някой балкон, а погледът му все към майката земя. Мине някоя и друга година, кажи-речи един живот, и отново се завръща там, откъдето е тръгнал.

  Случи се така, че след много години открих нашите гърци в едно селце до Кавала. Посрещнаха ме. И трапеза сложиха. Живееха в ниска къщичка без балкон, на една прашна и безлична селска уличка. С честен труд си изкарваха прехраната. Дъщерите отдавна се бяха омъжили, а грижите бяха секнали смеха им. Разговорът ни се въртеше все около улицата – кой, кога, как… Цяла България за тях беше улица „Отечество”. Изпратиха поздрави на всички. Но тези всички отдавна ги бяха забравили. На раздяла им оставих бутилка с вода от нашата улица. В очите им се появиха сълзи. Разбрах, че освен блага, водата може да е и сълзлива. По някакъв техен си начин нашето Отечество им липсваше.

  Под балкона на гърците се намираше циганското училище. То си беше чиста местна измислица, но съвсем като истинско. Съществуваше само един месец през лятото. Всички ученици, на възраст от 5 до 15 години, бяха в един и същи клас. Имаха си учител, черна дъска и няколко вехти чина. Учебният ден започваше и свършваше според настроението. От време на време притичваха майки, които отвеждаха или довеждаха някое цигане. Други им носеха ядене. Някои идваха да ги набият за нещо, което само те си знаеха, и ги оставяха сополиви да продължат обучението. Цареше неописуема врява, смях, песни, караници, шамари. Вратите и прозорците бяха широко отворени, а вътре се твореше нещо като циганска цивилизация. И цялото Отечество миришеше на циганско.

  От другата страна на бабината къща живееха Ферда, Мехмед, Алиш и Фатма. Те бяха помаци. Много ги обичах. Бяха най-чистите хора, които познавам. Фереджетата им светиха от белота, а къщата миришеше на сапун, грейнала от алените халища, с които беше застлана. В тази къща Коранът се спазваше и уважаваше, въпреки че никой не го беше чел. Като повечето помаци, и те не знаеха турски. Бай Мехмед беше ходжа. На какъв език е служил, само той си знае и един Аллах го е разбирал. Забулени във фереджетата, те живееха скромно и мечтаеха за Турция. Никой от тях не беше ходил там. По онова време това беше невъзможно. Имаха си своя, измислена Турция – шарена, шалвареста, лъскава. Не я натрапваха на никого. Само въздишаха по нея. Говореха за тази своя Турция така, както баба ми говореше за Рая. Не страдаха по нея, защото вярваха, че като умрат, ще я видят на небето.

  Помаците мечтаеха да имат нова къща и то не в Истанбул, а на улица „Отечество” – до чешмата с топлата вода и черквата от другата страна. Построиха я със задружния труд на всички комшии. Незабравими останаха за мен вечерите около тлеещия оджак с насядалите по миндерите кадъни. В жарта се печаха сипкави балкански компири. Около огъня се говореше за Библията, за християнството, за Мохамед и Корана. Не спореха, а разказваха. Баба ми знаеше най-важното от Библията наизуст, а Мехмед сравняваше притчите с тези от Корана. Ние децата слушахме и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии, е от тези вечери при Ферда и Мехмед. Научиха ме на търпимост към вярата на другите.

  След това дойдоха едни времена, когато на помаците задължително смениха имената. Ферда стана Теменужка, Мехмед – Методи и т.н. Забраниха им да носят фереджета и да мечтаят за Турция. Имаха късмет, че не знаеха турски. Беше забранено да се говори на този език. Тогава те зазидаха голямата входна порта откъм улица „Отечество”. Обърнаха гръб на улицата и влизаха в къщата през малка задна вратичка.

  По-надолу беше влашката къща. В нея живееше нана Боча с цялата си рода. Откъде бяха тръгнали тези хора, накъде са отивали, та са стигнали до нашето Отечество, само те са знаели. Имаха си свой език и нрави. Свои носии и свои сватби. Най-хубавите и най-големите сватби бяха влашките. Голям род бяха, големи сватби вдигаха. То не бяха дарове, то не бяха коне, свирки, гости, песни – три дни и три нощи. А влашко погребение не помня. Може и да не са умирали. Веселейки се са забравяли, че идва и краят.

  

  Имаше един дядо Коце. Лятно време ходеше с шаечни дрехи и астраганен калпак. Нана Боча правеше червени захарни петлета, а той ги продаваше цял ден из града. Нареждаше ги върху дървена дъска, закрепена с кожени каишки на раменете му. Сред петлетата стърчеше китка босилек, за да гони с аромата си мухите от лакомствата. Вечер дядо Коце се прибираше уморен и одрезгавял от викане. Петлетата, които не беше продал, ги раздаваше на нас, децата от улицата. Не знам какво общо имат захарните петлета с влашките традиции, но за мен те са най-сладки, когато ги продава човек с астраганен калпак.

  

  Има една прекрасна картина в музея на Златю Бояджиев. На огромно платно художникът е нарисувал целия колоритен живот на тези хора. Там единствено липсва дядо Коце с червените петлета. Златю не е имал щастието да си близне от тази вкусотия. Иначе със сигурност щеше да го нарисува в средата, а около него цялата тази влашка сага, завъртяна в космическия кръг на своята съдба.

  Къде изчезнаха тези хора – така и не разбрах, но те все още населяват спомените на моето детство и ме радват със захарните си петлета.

  В две съседни къщи от другата страна на улицата живееха две Марета на моята възраст. Аз винаги имах по едно Маре на разположение. Когато едната беше заета, другата идваше да ми прави компания в игрите. Заставах между двете къщи и се провиквах. Свободното Маре изскачаше отнякъде босоного и игрите започваха. Откакто са пораснали, Маретата изчезнаха някъде по големия свят и са залостили къщите си в Отечеството.

  До тях имаше друга къща, която през лятото се пълнеше с курортисти от града – предимно арменци. Улицата се огласяше и от техния говор. Мъжете бяха бръснари и упражняваха занаята си през цялото лято по балконите. Миришеше на прясно сварено арменско кафе и бръснарски одеколон. Като дете много падах и коляното ми беше вечно в рани. Баба ми винаги викаше един бръснар и той ми слагаше памук с йод върху новата рана. От тогава мразя бръснарите и нафуканите им жени. Те носеха със себе си и шишета с пиявици, които поставяха на болните хора. Все си мислех, че пиявица е арменска дума и ги носят от Армения. Когато след години посетих Ереван, промених мнението си за арменците. Те са велик народ и много обичам мантъ кешкек и написаното от Сароян.

  Улица „Отечество” в моя детски свят свършваше до черквата „Св. Богородица“. Беше малка, спретната и ненатрапчива сред този конгломерат от етноси. Съществуваше без да пречи, нито на нея да пречат другите религии. Камбаната биеше всеки ден в четири следобед, но тя не отричаше различния свят в нашето Отечество.

  

  Вечер, когато откъм балкана полъхваше вечерникът и светваха уличните фенери, хората излизаха на раздумка и сядаха на дървените пейки пред къщите. Говореха за работата на полето, за политиката, за рая и за ада – за живота въобще. От време на време ходжата завърташе със замах тежките мъниста на кехлибарената броеница и с това се поставяше началото на нова тема за разговор. От години наред улицата си имаше една Главна тема. Тя не се подхващаше, докато на ъгъла не се появеше Якуб. Той беше толкова черен, че посред бял ден плашеше мало и голямо. Но вечер ставаше част от тъмното. Имаше черна коса, черна брада и носеше на гърба си всичките черни дрипи на планетата. Изглеждаше като великан. Вървеше бавно и мърмореше на някакъв свой език. Никой не знаеше дали е българин или циганин. Името му беше турско*. Усмивката – детска. Цял ден ходеше от къща на къща и режеше дърва за зимата. Якуб не живееше на нашата улица. Само вечер минаваше през нея, за да чуе последните новини около своята сватба. Мечтата му беше да се ожени за принцеса. Кой и кога му беше вкарал тази идея в главатаq не знам, но години наред цялата улица живееше с проблемите около тази сватба. Това бяха най-щастливите мигове за Якуб. Бог му беше дал радостта и наивността, с които дарява само лудите си чеда. Откъде докъде се простираше тази негова лудост, никой не знаеше. Но тя правеше щастливи и хората около него. Не говореха повече за работа. Обсъждаха се царски дела на лунна светлина. Издигаха се палати, брояха се диаманти, раздаваха се царски служби.

  Ние, децата, жадно поглъщахме приказките на по-възрастните и заедно с Якуб вярвахме, че всичко това един ден ще се случи. По празници той обличаше едно старо войнишко сако, цялото окичено с медали. Даваха му ги зевзеците като армагани, изпратени от принцесата. И днес все още, когато гледам церемония по връчване на медали, си спомням за войнишкото сако на Якуб и си мисля, че са изпратени от неговата принцеса. Така или иначе, тези медали свързваха лудостта с нормалния свят. Приказката на Якуб държеше хората на улицата сплотени в някакъв тайнствен заговор. Те бяха различни по вяра, език и нрави, но еднакво щастливи от една измислица. Оскъдна беше красотата в живота им и хората си я създаваха като си съчиняваха истории за принцеси. Тръгваха на път и не си заключваха имотите. Ако не си продадяха петлетата, ги раздаваха на децата от улицата. Мечтаеха за непознати светове. Пиеха блага вода. Циганетата не само крадяха, но и ходеха на училище. Всяко дете си имаше по едно Маре за другарче. И всичко това се случваше на една малка улица, която за мен започваше от ъгъла, на който вечер се появяваше Якуб, и свършваше до черквата, чиято камбана биеше точно в четири следобед.

  Много от героите на тази улица се преселиха в отвъдното. Баба ми казваше на смъртта – Умрешката. Един ден, преди да настъпят големите промени в държавата и на улицата, тя дойде и взе баба. Идваха времена, в които не можеше да си оставяш ключа на вратата. Господ е бил милостив като е спестил това на баба, изпращайки й Умрешката. Вратите се залостиха. Чешмите пресъхнаха. Къщите овехтяха. Дървените пейки се изпочупиха. Децата пораснаха и се пръснаха по големия свят. Сега те живеят по булеварди и авенюта без имена, само с номера, без истории, без приказки. Ако зависеше от мен, бих преименувала улица „Отечество” на улица „Якуб”, с тайната надежда един ден пак да има приказка, която да накара хората да се върнат по домовете си.

  Собственикът на последната къща от нашата улица се беше завърнал след четирийсет години емигрантство във Франция. Тя беше буренясала и омотана в паяжини. Баба ми го покани у дома на кафе и домашно сладко. Много искаше да разбере как изглежда животът на нашата улица в неговите очи след толкова време. Никога не можах да забравя думите на този човек. Каза, че много неща са се променили, но хората все още ходят с дървени налъми. Това беше присъда. Разбрах какво е имал предвид, когато се завърнах в моето Отечество, след много години отсъствие. Бях ходила на гроба на баба и на връщане минах през моята улица. Поседнах на една стара пейка. Затворих очи и оставих спомените да дойдат… Усетих мириса на цветята. Чух тихо течащата вода. Чух гласа на баба… Удари камбаната. Отворих очи. Възрастна жена идваше от ъгъла с китка здравец в ръка и отиваше към черквата. Когато мина покрай мен, чух познатия ми тропот на дървените й налъми. Оставих го да отзвучи в мен като последно ехо от миналото.

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел.ред.: Името Якуб не е турско, не е и арабско, въпреки че разбира се има български и други мюсюлмани, които се наричат така. То всъщност е еврейско – Яякоб, като името на един известен библейски персонаж, който в Библията е Яков, а в Корана – Якуб. Както Авраам става Ибрахим в Корана, по арабска транскрипция; както цар Давид става Дауд, а еврейският цар Шломо става Соломон, а после Сюлейман. Както и Иисус, Месията, става Иса в Корана, а името Иисус всъщност е гръцка транскрипция на еврейското име Йошуа.
  

  Детските рисунки, които са публикувани като илюстрации към разказа, са специално нарисувани за „Улица Отечество“ от осемгодишния Любомир Влахов от Асеновград. Те ни бяха изпратени от авторката г-жа Пеева.

  .
  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Елена Пеева-Никифоридис е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. От 30 години живее в Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. получава специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ – асоцииран член на ЮНЕСКО, Марсилия – Франция. През 2014 г. излиза първият й сборник с разкази „Коледно реване“. През 2015 г. излиза нейната „Книга за Ангел“ . Разкази на Елена Пеева са публикувани във ФАКЕЛ.БГ, GR INFO.GR, Либерален преглед – Германия. Разказът „Улица Отечество“ е предложен от Асоциацията на българските училища в чужбина да влезе в програмата на предмета по родолюбие на българските задгранични училища. (Във всяка държава този предмет се нарича по различен начин. В Гърция той е наречен „Аз обичам България“.)

  .

• Един прозорец в тъмното не свети

  

  .

  Един прозорец в тъмното не свети.
  Домът е празен, тъне в тишина.
  Стопаните заминаха далече,
  заключена е входната врата.

  Понякога край този дом минавам,
  но няма никой, пусто е сега…
  Две катерички палави играят
  и вятър носи есенни листа.

  Търкалят се сезоните. Минава
  времето като нечакан влак
  и само спомените топлина навяват…
  Животът и мечтите не текат назад.

   

  Райна Недялкова-Качулкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Райна Недялкова-Качулкова е родена през 1961 г. в гр. Малко Търново. Живяла е в с. Маринка, Бургаско, по-късно живее и в Бургас. Завършила е Икономика в УНСС – София и ВХТИ „Проф. Д-р Асен Златаров” – Бургас. От 2005 г. тя живее в Чикаго. Автор е на стихосбирките „Водопадът на времето”, „Огън върху лед”, „Ще разтопим леда”, „Листопад”, „Копринена обич”, „Бургаски акорди” „Далечна Коледа”; на детските книжки „Зайко”, „Ежко за дърва”, „Да купиш камила”, „Детство вълшебно” „Лисина броилка”, „Горският влак“; на историческата книга „Пътеките на паметта”, на повестта „Докосване до отвъдното“. Райна Недялкова е основател и председател на съюза „Творци без граници“ и съставител на алманаха „Маскарад“ – истината през перото на творците, в който участват 45 автора. Представянето на този алманах ще бъде на 11 септември т.г. в Бургас.

  .

• Възмездието

  Разказ от Алекс Болдин

   .

  Столовете, на които бе положен ковчегът, си стояха още в средата на стаята. Износената черга на пода бе събрана от нечии крака. Във вазата, все още пълна с вода, се гушеше самотен червен карамфил. Беше забравен в суматохата. Избелялото перде се люшкаше от вечерния вятър, нежно обгръщаше кристалния съд и вяло се хлъзгаше по прашния перваз.

  Възрастният самотен мъж бе починал внезапно. Не се бе мъчил много. Отиде си от тоя свят тихо и скромно, както бе живял. Никой не знаеше как бяха минали последните му месеци. Посещаваше го само един съсед, също самотник като него. Те бяха приятели, бивши учители. Старецът бе преподавал история а съседът – математика. Общата съдба ги бе събрала духом.

  Съседът знаеше, че старецът си водеше дневник. Няколко пъти на ден той отваряше една тетрадка със сини твърди корици и пишеше, пишеше… Какво пишеше, той не знаеше. Сега тази тетрадка лежеше до сами възглавницата. От нея се подаваше жълтеникава химикалка, мушната между листата. В дъното на стаята, покрит с прах, се гушеше малък телевизор. Старецът рядко го включваше. Не го интересуваха нито новините, нито филмите.

  Беше му тъжно, като за изгубен стар приятел. Върна се от погребението, за да погледне за последен път познатото помещение. Трябваше да дойде някакъв далечен племенник на стареца. Реши да седне и да прочете нещо от дневника. Племенникът беше автомонтьор в близката авторемонтна работилница. Рядко се отбиваше, но когато дойдеше, старецът предпочиташе да остават насаме. Съседът излизаше и те започваха дълъг приглушен разговор.

  Взе тетрадката отвори я в началото и се зачете:

  

  16 август 2001 г.

  „Пътят, който трябва да извървя, е дълъг. Той води на запад, към Македония. Мръсникът е някъде там. Ще го намеря. Той трябва да си получи заслуженото. Това, което стори на Калин в Белене, не може да се забрави. Утре ще тръгна. Имам малко пари за път, а за храна няма какво да му мисля. Само да го намеря…“

  22 август 2001 г.

  „Как ли е сменил името си? Коста Гавазов, с бенката над лявата вежда, няма как да не бъде разпознат. Колко душици погуби в лагера мръсникът и пак успя да се скрие. Такива гадове оживяват, а невинните хубави хора си отиват. Господи! Къде е твоята справедливост?“

  28 август 2001 г.

  „Нещо не му бяхме харесали на Гаваза. Биеше ни с повод и без повод. Имаше кожен камшик, който оставаше кървави белези по тялото. Много хора умряха от неговия бой. А Калин… Боже! Как може да се постъпва така с човек? Една есенна вечер Калин не се прибра в бараката. Беше много изнемощял, едва крепеше душа да ходи. Попитах за него. Никой не знаеше. На сутринта видяхме кървави следи пред свинарника. Един от лагеристите, може би от състрадание, страх или кой знае от какво, ми прошепна тихо на ухо: „Твоят приятел го изядоха свинете. Гаваза го преби от бой и го хвърли в кочината“.
  Ужасих се, разтреперих се. С Калин бяхме приятели от деца. Заедно ни вкараха в лагера заради оня спор с велосипедите. Беше ни наклеветил нашият по-малък съсед Сотир Маринов. Чул ни да спорим. Калин твърдеше, че немските колелета били по-добри от съветските, а аз твърдях обратното. Копелето ни подслушало и написало донос в милицията. Не знаехме за него.
  На сутринта, когато ни арестуваха, започнаха да ни налагат с юмруци. „Кажете сега кои колелета са по-добри, фашистките или тези на Великия Съветски съюз?“ После ни натовариха на закрити камиони и ни откараха в Белене. Дори не пуснаха близките ни да се сбогуват с нас. Калин беше забелязал Сотирчо да се крие зад съседската ограда. Каза ми и разбрахме какъв ни е грехът пред „народната власт“.

  

  31 август 2001 г.

  „Тежко беше в лагера. Имаше непосилни норми за изработване. Копаехме в кариера. По-слабите се разболяваха и умираха. Храната беше помия и не можеше да се яде. В нея пълзяха червеи.
  Когато разбрах какво е направил с Калин, се заклех да отмъстя на Гаваза. Само исках да съм жив и да видя тоя ден.
  Оживях. Бях един от малцината. Самият Господ ме поживи. Омразната власт падна. Много от онези престъпници се изпокриха така, че не можеше да ги открият. Някои избягаха на Запад. Други си смениха имената. Изчезна и Гаваза. Никой не знаеше за него.
  Един ден племенникът ми, пътувайки през Македония, го видял. Бил се скрил в малко градче край Охридското езеро. Станал кръчмар.“

  14 септември 2001 г.

  „Приготвих се за път. Знаех, че не мога да нося оръжие, но ще взема стария семеен ловен нож. С него ще го приколя. Само да го намеря.“

  18 септември 2001 г.

  „Пътищата в Македония са по-добри от тукашните. Малка страна е, но по-добре си уреждат нещата. Градчето беше скътано в маслинова гора досам езерото. Уличките бяха малки, покрити все още с калдъръм. Бяха обаче чисти и пометени. Коли почти нямаше. Оставих таксито в началото на града и тръгнах към чаршията. Поразпитах тук там за кръчмата и я открих. Влязох. Зад тезгяха стоеше едно младо момче с току-що наболи мустачки.
  „Къде е бай Косто?“ – попитах младока.
  „Овде е, у цркво!“
  Излязох. Черквата се виждаше в дъното на улицата. Беше малка, но спретната, цялата опасана с лехи от дребни цветя. Вратата бе отворена. Купих свещ и влязох. В полумрака, до иконостаса, пред голяма икона на Света Богородица, бе коленичил възрастен мъж. Главата му бе плешива. Той се молеше с тих глас пред иконата. Познах го. И на оня свят щях го позная.
  Приготвих ножа. Ще го заколя в черквата! Пристъпих тихо зад него и тогава чух гласа му. Беше много скръбен глас… „Света Дево, прости ми греховете! Много тежки са! Много душици съм погубил, прости ми Света Богородице!“
  Бях извадил ножа, стоях зад него и чаках да се изправи…
  Тогава нещо ме хлъцна в сърцето. Зададох си въпроса: „Той е убиец, но аз бих ли станал също убиец? Мога ли да го сторя? Имам ли право да съдя? Съди само Господ!“
  Не можах да го направя… Една висша сила беше спряла ръката ми… Тръгнах си тихо без да ме забележи…“

  

  22 септември 2001 г.

  „Вчера дойде Кирчо, племенникът ми. Седнахме на салатка с ракийка и между другото той каза: „Чичо, излизал ли си скоро из града? Знаеш ли, че онова подло копеле, което те вкара в Белене, ще става депутат. Целият град е разлепен с плакати на лика му. Успя да си купи диплома и сега е в листите на ДПС.“
  Нещо ме сряза под лъжичката. Спомних си всичко, като на бавен филм – боят в милицията, камионетката за Белене и мръсния му поглед на онова съседче. Нямам вече сили да направя нищо. Няма кой да отмъсти за мен и Калин.
  Кирчо ме погледна, забеляза пребледнялото ми лице, досети се за мислите ми и каза: „Бъди спокоен, чичо. Остави го на мен тоя гад, ти си гледай живота и не се притеснявай… Ще му измисля нещо, дето заслужава…“

  28 септември 2001 г.

  „Не ми е добре. Не мога да спя. Вероятно трябва да ида на лекар. Ще се обадя на съседа Иван да ме придружи…“

  С това дневникът свършваше. Иван го затвори. Погали корицата и въздъхна. Една голяма болка се криеше в тези страници, много голяма.

  Вратата се отвори. Влезе племенникът на стареца. Здрависаха се и той седна на ръба на леглото.

  – Нека да пуснем за малко телевизора, а? Дават вечерите новини.

  После стана, включи малкото телевизорче и намали звука.

  Новините току-що бяха започнали. Говорителката съобщаваше за някаква катастрофа: „На главен път No79 тая сутрин катастрофира черен джип марка „Сузуки“. Това беше личният джип на кандидат-депутата от ДПС Сотир Маринов. Пътникът е загинал на място. Следствените органи са открили неизправност в спирачната система. Преди да тръгне за столицата, автомобилът е минал на ремонт. Не е известно къде е правен ремонтът. Прокуратурата е повдигнала обвинение срещу неизвестен извършител…“

  Кирчо въздъхна и тихо пророни: „Отиде си и тоя гад…“. После стана, изключи телевизора и се зае да чисти стаята.

  Съседът Иван се канеше да си тръгва. Погледна към прозореца, където вятърът люлееше пердето. Вазата с карамфила си стоеше самотно и унило. Червеното цвете бе клюмнало с пречупена дръжка.

  .

  7.09.2015 г.
  Враца

• Сократ

  Разказ от Илияна Каракочева*

  .

  

  Зеленото око на планината ме гледаше иронично. Тишината проникваше в дробовете ми като опасен дим. Бягството изглеждаше успешно. Ала само на пръв поглед. Спомените и усещането за срутване на всички лавини в душата ми носеха аромата на разруха, отчаяние и гняв. Към себе си – неудачника, малодушника, в който ме бе превърнала една жена.

  Зеленото око на планината пърхаше с мигли от бели перести облаци, а аз стоях като един от пъновете наоколо. И на тях, и на мен бяха отрязали душата, и сега трябваше да се справим с което бе останало. От дънерите можеше след дъжда и слънцето другата пролет да поникне дръвче, но душата ми нямаше да роди отново любов, усмивка, надежда.

  Седнах на най-близкия пън. Срещу мен тъгуваше дебел дънер, подпрян на челото на голям мъхнат камък. Мислех да извадя нещо за хапване, преди да продължа към хижата. Сякаш с кожата си усетих шумолене, толкова леко и внимателно, като че ли духовете на моето минало пристъпваха към гърба ми, за да забият острите си ками до дръжката. Зеленото око на планината бе затворено, облаците стискаха побелели мигли. Мечка? Опитах се да не мърдам и да чакам, когато ми се искаше да тичам през глава, да крещя и да хвърлям камъни. Мигове, по-дълги от най-дългия тунел в света. Тишина, увиснала между клоните, и шум по тревите като отровна змия между къдриците на спяща истина.

  Затворих очи. Тръгнах сутринта към планинската хижа с уговорката да работя при хижаря, за да избягам от себе си и да скъсам връзките си с онзи свят, в който грозотата и предателството бяха изгорили всички мостове към слънцето.

  Кюлчета оловна тишина капеше между слънчевите лъчи, шумът беше някъде до крака ми. Само една дума се въртеше в ума ми – „глупак“. Истинската планина не е научнопопулярен филм по телевизията.

  Още няколко минути. Движение към камъка. Отворих с ужас очи – „гръцка“ костенурка бавно, с усилие се катереше по полегналия на едно рамо камък. Потта се стичаше по челото ми и дори краят на заплетената ми дълга коса беше мокър. Искаше ми се да се смея, да викам, да си ударя няколко шамара, но вместо това мълчах и съзерцавах внимателно усилията на Сократ (Бог знае защо тогава го нарекох така, дори нямах идея момче или момиче е животното), който бе решил да стигне до плоското място на каменната „чиния“. Потърсих с очи какво го привлича там – бе китка ароматни ягодки, скрити между дънера на дървото и камъка. Съжалявах, че нямам камера да го снимам. Бавно, упорито, Сократ достигна целта си, отхапа част от вкусния плод и спря. Повдигна глава и ме погледна. Какво ми казваше този спокоен взор, опрян право в душата ми? Същото, което ми повтаряше и зеленото око на планината – истинските мъже не бягат – те продължават напред, лекувайки любовните рани с нови. Не бе лесно, но нима беше леко на този горски пътешественик да стигне до вкусните ягоди? Той можеше да се задоволи с нещо друго, лесно достъпно и питателно, но се катереше по камъните, изминаваше дългия път между тръните, защото искаше точно това. А аз какво исках?

  Гледах костенуркото и се връщах назад към предишните месеци. Болката ме удари право в гордостта.

  Станах и поех към хижата наблизо. Сократ ме изпрати с поглед, пълен с насмешка.

  На другия ден станах рано и започнах да работя каквото ми нареди бай Иван. След няколко часа мускулите ми пареха, а уж се имах за „мъжкар“.

  – Почини си малко, разходи се – смили се над мен балканджията.

  И аз се отправих отново към онова място, където вчера бях оставил Сократ. Зеленото око на планината сега беше пълно със светлина. Седнах пак на дънера и зачаках. Скоро усетих познато шумолене. Обзе ме радост и ми се стори, че и животното се зарадва на моето присъствие. Погледна ме спокойно и се отправи към ягодите, а аз започнах да му разказвам как стигнах до тук – говорех бързо, сякаш се страхувах да не избяга, думите се препъваха в болката ми, с всяка изречена истина ми олекваше и слънцето все по-светло се промъкваше между клоните на мисълта ми. Щом Сократ всеки ден успяваше да се справи, трябваше да успея и аз.

  Погледнах часовника си – минаваше час, откакто разговарях с горския мъдрец. Време бе да се връщам.

  Дните минаваха, разговорите ми със Сократ продължаваха спокойно и лично. С него споделях всичко, което измъчваше душата ми. Костенуркото ме слушаше, похапвайки ягоди, понякога ме поглеждаше намръщено или питащо, и разбирах, че съм минал границата. Тръгвах си спокоен, имаше ягоди поне за още няколко дни.

  Сега ми се струваха смешни напъните на майка ми да ми осигури скъпо платен психолог или на баща ми да ме изпрати при роднини в чужбина. Работата в хижата, разговорите със Сократ и бай Иван правеха мускулите и мислите ми твърди като стомана.

  ***

  Групата богаташи се изсипа внезапно в събота преди обяд. Това не бяха хора, дошли да се къпят в зеленото око на планината, нито същества, които виждаха красивите мигли от облаци на утрото. Те бяха точно копие на онази красавица, която искаше всичко, сега и веднага, а после захвърляше омръзналата прищявка, без значение дали е човешко сърце или златна гривна.

  Още след поздрава най-възрастният викна настрани Бай Иван и започна да му говори поверително. Останалите седнаха на масата, извадиха питиета и мезета, очаквайки хижарят да ги забавлява като циркова маймуна срещу няколко банкноти.

  Стиснах юмруци и се приготвих да тръгвам, както обикновено, за среща със Сократ. Потърсих бай Иван да се обадя, но беше изчезнал някъде. Появи се след малко с торба в ръката. Кимнах му и забързах към специалното ми място за размисъл.

  Седнах задъхан на камъка. Сократ го нямаше. Огледах се. Нямаше я и китката узрели ягоди между мъхнатия камък и дънера. Мисълта сряза сърцето ми на кръст. Някой бе прибрал горския мъдрец заедно с ягодите. Тръгнах в няколко посоки, надявах се да настигна този, който го беше взел – никаква следа.

  След два часа се върнах бесен в хижата. Богаташите бяха порядъчно пийнали, а шофьорът им седеше с бай Иван. Хапваха печена на жар питка с домашно сирене и мъжът изпадна във внезапно откровение.

  – Сетили се да обикалят планините за костенурки. Всичките им пари не могат да излекуват гадостите, които са правили цял живот. И двамата умират – с поглед посочи мъж и жена от компанията. Пият кръвта на нещастните животни и се надяват да продължат да мърсуват още дълго на тая земя.

  Човекът остави залъка си и плю презрително. Не усетих как за минута се намерих в бараката с инструментите. Торбата, която донесе бай Иван, лежеше вързана до вратата. От нея се носеше едва доловим аромат на ягоди. Сократ!

  Грабнах го, минах през задната стълба, хванах раницата и по най-близката пътека поех надолу към селото. Нямаше да им дам горския мъдрец. Знаех, че няма да оцелее в малкия ми апартамент. Не знаех какво щях да направя, но бях уверен повече от когато и да било, че щях да направя каквото е нужно, за да го спася, както той спаси мен.

  Докато седях пред селската кръчма и размишлявах как да постъпя, мина колата на богаташите. Шофьорът ми свирна, махвайки с ръка.

  Зеленото око на планината се усмихваше, а слънцето къпеше душата ми. Сократ похапваше ягодка срещу мен и ме гледаше топло. Не всичко беше изгубено. Все още – не.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.
  

  .

• До брезата

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  

  – Кога ще престанеш най-сетне? – питаше я мъжът, свил се на кълбо върху един стар дървен стол в хола. – Знаеш, че те обичам, всяка твоя изневяра ме докарва до лудост, не издържам. Моля те, престани да ме измъчваш…

  Гледаше пода, говореше сякаш на себе си, главата му леко се поклащаше. Този човек беше в беда.

  Тя го погледна, приближи се и го погали по главата:

  – Защо им вярваш? Това са същите хора, които ни завиждат. Те сеят тези слухове, сигурна съм. Нали знаеш, който сее ветрове…

  – …жъне бури. Да, знам, но няма дим без огън, нали?

  – Стига с тези поговорки. Какъв е смисълът? Просто трябва да вярваш на мен, а не на другите. Я се погледни!

  Тя го хвана под рамото и го повдигна леко. На една от витрините на холната гарнитура имаше огледало. Придърпа го към него.

  – Виж какъв си хубав! Как мога да те сменя с друг?

  Той се погледна и му стана още по-тъжно. Приличаше на центрофугиран.

  Тя го целуна по бузата.

  – Иди да се изкъпеш. Може да не се бръснеш. Аз през това време ще приготвя кафе, а може би и още нещо…

  Той завлачи чехлите си към банята, като пътьом сваляше бавно блузата. Косата му беше щръкнала, очите – червени, човек би помислил, че е бръкнал в електрически контакт. Пусна студената вода на душа и започна бързо да си масажира тялото – така лекуваше нервите си от много години, помагаше му.

  – Този път е сериозно – каза тихо тя по телефона. – Сега е в банята, не чува нищо. Виж какво, трябва да престанем да се виждаме известно време… Не, не е това. Надушил е нещо, вероятно пак оная, твоята, се е раздрънкала. Добре. И аз те обичам.

  Пиха кафе. Мълчаливо. Тя разгледаше списание, той гледаше през пердетата. Бе есен, тъжна и унесена, но мека и още жизнена.

  – Искаш ли да се поразходим? – попита я.

  – Моля?

  – Да излезем навън, виж колко е хубаво.

  Тя остави списанието настрана. Искаше да е мила, но всъщност й бе ужасно досадно. Седна на коляното му.

  – Като преди време ли?

  – Да, помниш ли?

  Целуна го и разроши косата му.

  – Рошав си по-секси. Нали знаеш, че съботата ми е любимият ден?

  – Разбира се. Той е любим и за мен.

  – Но точно в ден като този всеки има право да прави, каквото си поиска. А аз не искам да се разхождам – тя стана и отново взе списанието. – Днес ми се мързелува. Кой знае, по-късно може да се видя с Нели.

  – Вече те ревнувам и от тази Нели, Нели!

  – Да, освен че сме съименнички, ние винаги намираме за какво да си клюкарим. И ти трябва да си намериш приятел, може да ходите заедно на риба или нещо такова.

  „Да, сигурно наистина трябва” – той отдавна мислеше за това. Всъщност се надяваше Нели да е неговият приятел. Това нямаше как да стане. Пък и не бива да очаква толкова много, достатъчно е, че му позволява да я обича. Не може да изкористява любовта в приятелство, това си е жива експлоатация.

  Облече се и излезе. „Купи кафе на връщане!” – каза му тя.

  „Хората се чудят как да намерят време, за да бъдат по-често и по-дълго заедно, а ние обратното – каза си. Не, може би това е нормално. Все пак почти всеки ден сме заедно, не бива да е така, ще си омръзнем. Но на мен ми е приятно да съм с нея, не мога да й се наситя, толкова е интересна, забавна, красива. Дори не искам да мисля за недостатъците й. Да, обича да се заглежда в мъжете, те също я зяпат, но как да е иначе, като е толкова хубава?“

  Той вървеше из парка, не забелязваше нищо, вглъбен в мислите си за Нели. Наоколо деца гонеха топки, последните подвижни маси за сладолед приканваха минувачите, а красиви млади майки се заглеждаха в рошавата му глава и се чудеха защо ли е яхнал мислите си, вместо да яхне нещо друго.

  „Сигурно причината е в мене. Скучен съм. Едва ли е особено приятно някой да стои до тебе и да ти демонстрира чувствата си непрекъснато, да го имаш като сешоар, като удобна вещ за многократна употреба, от онези, дето са вечни – грозни са, не са и много красиви, но са удобни и вършат работа. Звучи ужасно…“ – Просто трябва да направи нещо, може би да си смени работата, за да изкарва повече пари, или просто да пусне дълга коса, може би наистина трябва да започне да излиза с приятели… Приятели. Кои приятели? От тези, дето заглеждаха жена му ли? Или онези, които му се присмиваха, че откакто се ожени, не е мъж на място, а е мъж на жена си.

  – Здравейте – усмихна се насреща му една позната. – Хубав ден, нали?

  Не я позна. Да, лицето й му напомняше нещо, нещо важно, нещо, което не биваше да забравя… „Купи кафе на връщане!” А, да, това беше продавачката в магазина. Не можа да я познае навън.

  – Извинете – сконфузи се. – Аз понеже само в магазина…

  – Вие сте единственият мъж в квартала, който пазарува сам – продавачката, изглежда, беше в чудесно настроение, защото се поклащаше цялата, докато говореше. – А сега виждам, че сте и единственият, който се разхожда сам в парка.

  – Аз понеже – пак заекна – така реших… да изляза. Затова.

  – Нали няма да възразите, ако ви придружа? Какъв прекрасен ден!

  Тя вървеше всъщност в противоположната посока, но очевидно когато човек се разхожда, посоката не е задължителна. Това е парк, а не улично движение. Дори и светофари няма.

  В магазина някои стоки се продаваха с намаление, стига да си купиш една специална карта, като редовен клиент. Той си беше купил такава карта още веднага, щом се нанесоха с Нели в квартирата наблизо, но все я забравяше. Точно тази продавачка винаги, ама винаги му услужваше с нейната собствена карта, за да ползва отстъпката. Беше добра жена, но той така и не запомни името й. Всъщност истината е, че името й не го интересуваше – то беше изписано върху баджа на ревера й.

  Седнаха на една пейка близо до изкуствено езеро, в което ниски зелени храсти плуваха като крокодили отгоре. Една жаба квакна унило и спря. Слънцето припичаше. Някакъв старец бавно разплиташе кордата на въдицата си, нагласяше очилата си ту наляво, ту надясно, явно не виждаше добре. „Дали да не отида да му помогна – каза си. – Той може да ме научи как се лови риба. Може да станем приятели и да отидем да хвърляме въдиците в някой язовир или река, не в тази локва тук.” Усмихна се на себе си. Докъде бе стигнал – да търси у всеки странник човек, който е готов да му стане приятел. Нещастник.

  Тя хвана погледа му.

  – Този чичко го е закъсал здраво – каза, скочи и се затича към него.

  Проследи я с поглед. Не беше забелязал досега, че в тези сини джинси е много сладка, досега все с престилка я беше виждал. Тичаше като момиче, закъсняло за училище. Отиде при стареца, заговори го нещо, засмя се, взе кордата от ръцете му и я развърза. После оправи плувката, увери се, че има червейче накрая, и му даде той да хвърли, да се знае кой е риболовецът.

  – Обичам да ходя на риба – каза тя, когато се върна. – С баща ми ходехме всеки уикенд на реката край града.

  – Хубаво ли беше? – всъщност наистина го интересуваше.

  – Много. Много хубаво беше – тя загледа пред себе си. – Това бяха най-хубавите години в живота ми. Правехме си нещо като пикник.

  – Ядяхте рибата, която сте уловили, така ли?

  – Всъщност не. Имаше малки пъстърви, те са много вкусни, но аз не мога да ги чистя, просто ме е страх от нещо, не знам. А и баща ми, той пък всяка втора рибка я пускаше обратно в реката, голяма скица беше. Не му трябвало повече, отколкото да се нахрани. Понякога се връщахме вкъщи само с три-четири риби, майка все беше недоволна и ни кореше, че си губим времето…

  Той слушаше внимателно. Разказът му се стори чист, нежен и някак… съдържателен, смислен, дълбок. Искаше да слуша още.

  – Искаш ли да пием по бира? – попита го.

  За първи път в живота си получаваше такова предложение от жена. Погледна я. Тя го гледаше с очи, които виждаше за първи път. Бяха зелени, кристални очи, а бялото около тях бе пяна, в която се разбиваше погледа й. Къде беше зяпал досега, по дяволите? Тази жена е красива. Очевидно човек ослепява не с очите си; сляп е, защото не иска да вижда, а само да гледа.

  – Точно това искам – отговори. – Напече, сякаш е лято. Тук наблизо има едно заведение.

  – Да, знам го. Там правят страхотни домашни пържени картофки със сирене.

  След около два часа той я целуна. Не го беше замислил, дори нямаше идея, че ще го направи. Просто се обърна към нея, тя го беше хванала под ръка, приближи се и целуна устните й. Тя му отвърна. Прегърнаха се. Не беше изпитвал отдавна такава енергия, целият вибрираше, сърцето му биеше, изгуби слух, в главата му нещо шуртеше, зелена река плискаше в цялото му тяло, той я вдигна на ръце и се скриха в малък изкоп. Тревата там беше още зелена, като очите й, беше меко и красиво, телата им се сляха, не мислеха, просто имаха нужда един от друг и нямаха сили за съпротива.

  Смрачаваше се. Захладня. Жълти листа полетяха към тях като откъснато знаме без знаменосец – просто следват вятъра, той сам е тяхна кауза и цел. „Точно като мен – каза си. – И аз вървя по вятъра, така е най-удобно. Трябва да й кажа за Нели.”

  – Знаеш ли, аз съм…

  – Тихо – тя постави пръст върху устните му. – Не виждаш ли, че идват да ни кажат нещо?

  Листата се сипеха около тях, бяха меки и шарени като родопска черга.

  – Правят ни легло, не виждаш ли?

  – Да, виждам – каза. – Вече виждам.

  Стъмни се, те не се разделяха. Наблизо една бреза ги наблюдаваше. Върху кората й тъмнината рисуваше обич и ревност, страст и любов: черно и бяло, без нюанси, ясно, рязко, драматично. Един мъж бе седнал до брезата между две жени.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Владимир Георгиев (с литературен псевдоним exuded) е роден през 1967 г. Работил е като адвокат, юрисконсулт, експерт, синдик, квестор. Казва, че понякога се е занимавал и със смислени неща. Автор е на две книги в областта на банковото право. Пише разкази, за да промени нещо, или защото иска „нищото да се променя“. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.
   

• Тя танцува

  

  .

  Тя е млада жена. И танцува, откакто се помни.
  Завладяващо-страстно, с оголени вени, без дъх.
  Всеки танц я взривява до атом и жажда за полет
  да достигне небесния връх.

  Има много награди в живот от победи надскочен —
  статуетки от бронз на девойки, които летят.
  Със зората се буди и чайникът щом заклокочи,
  се покланя пред целия свят.

  Щом разтвори ръце тишината изригва от звуци,
  а плътта полудява и тръпне от страстния танц.
  Става малка прашинка любов в поднебесния ручей
  и светът омагьосан е в транс.

  Тя е млада жена. И танцува щом седне на стола.
  Инвалид е в очите на слепите. Те са във грях.
  Тя танцува (макар прикована по Божия воля)
  със душа, полетяла без страх.

   

  Цвета Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Цвета Иванова (с литературен псевдоним Tzvetna) е родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Работи в Специализирана болница за рехабилитация в Слънчев бряг, както и в медицински център в Сливен. Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят. Още творби на Цвета Иванова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

• България през погледа на Алфред Йенсен, 1895 г.

  

  „България представлява любопитно зрелище…“. Това споделя в бележките си за страната ни шведският пътешественик Алфред Йенсен*. Те са отпечатани през 1895 г. в кн. ІХ на списание „Български преглед“. Написаното от него, заедно със спомените на други чуждестранни наблюдатели от същата епоха, заслужава внимание и днес. Страниците с късчета мозайка от друго, безвъзвратно отминало време, свидетелстват за други обществени порядки, бит и манталитет. За народопсихология, която в ХХІ век уж сме „модернизирали“, докато жилавата ганьовщина продължава да наднича от килера. И за навлизащата в пределите ни Европа, здрависваща се учудено с нашите бит, душевност, обичаи.

  Веднага искам да спомена, че Йенсен се старае да бъде точен и обективен в заснетите обществени картини и в изводите си за тях. От неговите редове лъха явна добронамереност. Разказът му за кокетните офицери с мундири и саби, за елегантните дами и изисканите господа в Русе, е преплетен и с други персонажи – фигури с мазни чалми и фесове, грациозни кадъни, „овошкопродавци“, занаятчии. Човешка пъстрота, илюстрираща новата гражданска пирамида тогава в страната. На авторът казва в същото време, че: „сравнително малко народи има, които да са си запазили първобитната хубост тъй добре, както българите. Игото, под което са били пъшкали цели векове, като че е подигнало расата и я направило по-прясна и по-чиста: яко телосложение, правилна снага, лице отворено и правилно, очи остри и живи.“

  

  Не само физическата красота впечатлява шведския пътешественик. Той е добър психолог, който чистосърдечно и убедено споделя: „Колкото повече влизах навътре в земята, толкова по се потвърдяваше мнението ми за българския народ. Българинът е практичен и трудолюбив, търговец и занаятчия, опитен орач и ханджия. Умерен в обикновените си потреби, той знае за всичко мястото и не харчи нищо излишно. Но от друга страна не експлуатира пътникът за своя полза. Както казахме, той е недоверчив към чужденци, защото се бои, че те дохождат да му вземат занаятът: това е твърде понятно за един млад и жизнен народ, който след вековни страдания иска сега да си бъде сам и да се не дава в ръцете на висшата техника и на чуждия капитал“.

  На този фон разказът включва кратки съждения за неща, които само опитен наблюдател може да види – за същността на чорбаджиите и на фанариотите. За неверието на народа към гръцките свещеници и от какво е породено то. За историческата признателност. Олицетворена със срещания и в най-малката балканска колиба лик на Александър ІІ, редом с портрета на българския княз. И не на последно място, като вид предупреждение – за идването на чуждестранни заселници. Сред които, според автора, има „килипирджии, изпаднали търговци, деградувани офицери и пр., които истина донасят един вид европейска култура, ала не от най-добрата й страна. Тия хора дохождат или да си прекарват живота ефтино, или да спечелят пари, но в всеки случай това не става за в полза на материалното и морално развитие на страната. Разкошът расте, обществото се разваля, и оргиналното, здравото и естествено доброто изчезва“.

  Това се вижда най-добре в София, посетена от Йенсен през 1890 и 1894 г. Тя изглежда в очите му като „българска селска мома, която чрез немска женидба получи европейски вид и модерно облекло. Но ожурените й образи подсещат още за югославянското й (южнославянско – б.а.), произхождение“. Няма го вече дрипавият и кален еврейски квартал. Два хубави моста, украсени с орли и с лъвове, радват минувачите. Построени са нови хотели и министерски здания, поща, банка и телефонна станция. В градския парк са поставени няколко голи амурчета и други митологически статуи. Но защо, чуди се авторът, още не е готов паметникът на Левски?

  Затова пък дружеството „Славянска беседа“ прави неотразимо впечатление с великолепната си сграда. С читалнята и театралния салон, в който през зимата самодейци поставят избрани сценични творби. А в двете градини полкови оркестри развличат публиката с хубавата си музика. В ремонт е княжеският дворец… „Най-голямо променение в София – отбелязва Йенсен – видях у „Червения рак“, който преди 3 години бе само проста бирария, гдето се харчеше Дреерово пиво, сега – голям ресторан – „според всичките изисквания на модерното време“. Немците се умножили в София и – жаждата с тях“. По улиците се разхождат, както едно време, едри черногорски гавази. Скитат тълпи цигани – хамали и ваксаджии, с дървени сандъчета под мишница, и всякакви други забързани люде. А сред тълпите пъстреят уханните петна на бомонда: елегантен, весел и безгрижен. Градът е с много лица, но, както пътешественикът справедливо отбелязва, София не трябва да се отъждествява с България.

  Как е по другите места? Каква е спецификата в старата столица? „Още на часа 5 сутрин ме събуди един заглушителен шум на улицата: биволи, волове, магарета, конье, овце, свини и гъски се разхождат в дълги върволици през тясната и крива каменна улица. Всички канят с стоката си. В берберниците пекат на скара малки „бифтеци“ за почитаемите мющерии; сарафите пазят за лов зад своите стъклени долапчета, а в отворените дюкяни седи занаятчията с игла или чук в ръце. Българският труд се вижда навред. Когато селянките дойдат в град с жито или друго и седнат да го продават, постоянно въртят вретеното и предат с удивителна сръчност – макар тъй примитивно. Но подир обед, кога запече силно слънцето, българско Търново става мъртъв град. Дюкяните се затварят, а в работилниците калфите лежат и почиват на сянка. Всяко движение спира за няколко часа, и през това време само се яде и спи. Само глухият глас на лимонададжията се чуе още“. Над всичко се извисяват руините от различни исторически епохи и къщите, все така амфитеатрално, се оглеждат в Янтра. Като авторът с право припомня думите на Молтке, че този град е романтичен и вратоломен. Защо ли..?

  Пътеписът, верен на жанровата си характеристика, трудно може да бъде преразказан от друг човек с очите на своя създател. Той просто трябва да бъде прочетен с отворено сърце. Какви са достойнствата на „Пътни бележки от България“, родени под перото на Алфред Йенсен? Днес наистина малко странно звучи встъплението, поставящо акцент върху „културното значение на европейския милитаризъм“. Основано, когато липсва друг избор, върху предимствата на военната сила пред дипломацията, религиозните ценности, стоицизма. Това е теория, която няма как да не се породи от близки все още барутни спомени, многочислени жертви и прекроени граници. Затова пък в целия текст отсъства предварителната, демонстративна убеденост на други чужди пътешественици и наблюдатели, че се намират в див и изостанал край на света. И от тази позиция трупат само негативни впечатления като доказателство за правотата си и за критичното си отношение към видяното. За разлика от шведския пътешественик, част от тях не разбират историческите предпоставки, върху които израства нова за своето време балканска държава. Чужд им е и социалният пейзаж. Там съзират единствено ориенталска пъстрота, примитивизъм, груби отношения и дистанцираност към непознатото.

  Йенсен опознава страната ни с любознателност и доверчивост, които му позволяват да вникне непредубедено в богатата й същност. Да открие и сподели очевидното: че тя постепенно загърбва негативите от чуждото господство и преоткрива националната си идентичност. Че народът е запазил в историческите превратности своите морални добродетели и несъмнено ще прекрачи с тях в бъдещото време. А още – че традициите на патриархалното при него са съвместими с новите потребности на столетието и хората ще продължат по верния път за собственото си добруване. „Българите са пъргав, здрав, пестовен и работен народ – затова се убедих при двукратното ми преминуванье Балканът. Балканът беше огнище за политическо освобождение, и той пак може да бъде огнище за едно обществено възражданье на българския народ, който с благодарение приима добрите произведения на Европа, ала презира нейните фалшиви главни и червиви плодове. И в тоя смисъл нека България остане вярна на девиза си: България за себе си!“ – казва Йенсен. Това дори днес това звучи добре…

   

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Алфред Йенсен (1859-1921) е шведски писател, пътешественик, университетски преподавател. Завършил е Славянска филология в университета на Гьотеборг, където по-късно преподава руски език. Изучавал е няколко славянски езика. Йенсен пътува из Балканския полуостров, посещава Черна гора, Сърбия и България. Като най-добър познавач на славянската литература, той е бил избран за член на Института за Нобелова награда. Превеждал е на шведски език творби на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов. През 1891 г. излиза книгата на Алфред Йенсен „Христо Ботев, български поет на свободата“. Две години по-късно, през 1893 г. Йенсен превежда романа „Под игото“ на Иван Вазов (който остава неотпечатан). Той превежда и „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, която излиза през 1913 г. Същата година Алфред Йенсен предлага кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература. През 1918 г., под редакцията на А. Йенсен и М. Еренприс, излиза сборникът „България“, в който са включени творби на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю. Тодоров.
  

  .

• „Бианки“

  Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  „БИАНКИ“

  .

  

  Волочаевски дни /1/ 20 януари 1938 г. = Търновска конституция 16 април /2/ 1879 г.

  Подобно равенство не е ли нонсенс?!

  Никак даже. Само че „Волочаевски дни“ и „Търновска конституция“ трябва да са в кавички и пред всяко от тях да пише „ул.“.

  Неведоми са пътищата Божии…

  Написах в „Google map Sofia“ „ул. “Волочаевски дни“, излезе „ул. “Търновска конституция“… Сменили названието.

  Не знам жив ли е, здрав ли е, но допреди десетина години на №29 в схлупена къщурка – спомен от началото на миналия век – живееше един необикновен чешит. Викаха му „Сапьора“, „Ветроходеца“, „Изобретателя“, „Пòпето“. Сред най-старите си познайници беше известен като „Бианки“ – по престижната марка на бегача /3/ му.

  Споменът за запознанството ни е доста избледнял, за да се сетя само къде стана – в двора на Университета. Май беше по повод на правен казус, щото впоследствие бях поел доброволен безплатен ангажимент да бъда негов  постоянен юридически съветник.

  Всъщност, имали сме непряк контакт, без и двамата да знаем един за друг.

  Бях се записал в курс за капитани на ветроходи до 20 бруто-регистър тона (БРТ). Тогава е нямало как дори да предполагам, че организаторът е именно доц. кфн. Георги Григоров Попов. Същият, който беше уредил доставянето на цяла лодъчна флотилия за Университета. По-късно разбрах, че е автор и на нова система във ветроходството – защитена с дисертация.

  Изглежда морето е било една от неговите стихии. Оказа се, че е първият български състезател по морски плувен маратон. Дистанцията Варна-Созопол-Варна била само за загрявка – преди участието му в плувния маратон „Неапол – Капри – Неапол“, където бил класиран втори. Въобще – железен шоп „одѝ /4/ Трънско“.

  Роден в трънско село в близост до фантастичното ждрелò на Ерма река /5/. Произхожда от богата фамилия с неколкостотин декара имот. За съжаление основната част от нивите, ливадите и горите се оказала – след поредната загубена война – от другата страна на граничната бразда .

  Баща му – Григор Попов – бил част от авторитетната навремето жепейска /6/ аристокрация – началник на най-важната българска гара – Софийската. Заплатата на Попов-старши била прилична, но комарджийската /7/ му страст не позволила да отдели някой и друг лев в повече – едва успял да спести за двустайна къщичка сред маломерен парцел в един от крайните столични квартали /8/.

  Знайно е, че пристрастените към хазарта индивиди са и фукльовци (по модерному – сноби). „Старият“ дал „луди парѝ“ и купил на отрано изявилия спортни наклонности син астрономически скъп състезателен велосипед от най-прочутата италианска марка.

  Юношеството на българския „Бианки“ съвпада с годините на жестокия терор над почти беззащитното население на столичния град, агонизиращо под бомбената градушка на англо-американските въздушни флоти, сеещи разрушения и смърт. Верен на унаследения от бащи, деди и прадеди авантюристичен дух, младият гимназист се оказал един от петимата щураци, осмелили се да обезвреждат неизбухнали авиобомби (срещу огромно за ония времена „възнаграждение за страха“ /9/). „Вечер си палех печката с част от спечелените през деня банкноти“ – твърди в едно свое интервю някогашният хлапак.

  Впрочем, от него научих интересна подробност, отнасяща се до озаптяването на циганската напаст…

  Тъй като повечето що-годе заможни софиянци се били евакуирали – за да опазят живота си от безчовечните бомбардировки – в близката и/или по-далечна провинция, много домове – апартаменти и богаташки къщи – били станали привлекателен обект за вродената склонност на мургавия контингент да посяга на чуждото, особено когато е безнадзорно. Същата съдба сполетявала и разбитите от взривната вълна на непреки бомбени попадения магазини.

  Но изведнъж набезите на крадливата пàсмина секнали като по чудо!

  „Нещо повече – разказваше доцентът – по булеварда се валят струващи цяло състояние автоматични писалки „Кавеко“, „Паркер“, а манго не смее дори да се наведе и „да сложи в джоба си“ това изхвърлено от взривната вълнà богатство…“

  Какво се било случило?

  „В дъното“ бил „пръстът“ на легендарния шеф на царската полиция Никола Гешев /10/. Никой не знае как е „съветвал“ тогава прадедите на днешния безконтролен цигански охлос, но промяната била стряскаща. Запознати разправяли, че главният полицай на Царството сторил такова нетърпящо възражения „внушение“ на неколцината софийски цигански „барони“, а мълвата светкавично разнесла вестта за „случката“, щото мародерите на мигà се отрекли от „вроденото“ си пристрастие да считат при всеки удобен случай чуждото за свое…

  Георги беше личност, за каквато е прието да се казва, че е всестранно надарена.

  Нищо общо с битуващата представа за силен в крайниците и слаб в главата представител на спортната класа. Умът му постоянно беше зает с поредната идея за ново изобретение. При това амплитудата на творческите му търсения се простираше от тънката материя на психологията (система за преодоляване на страха, успешно експериментирана от руските космонавти), през сътворяване на легална – в смисъл непредставляваща забранен анаболен продукт – тонизираща напитка за високи спортни постижения (тук моя скромност даде своя принос в юридическото оформяне на процедурата от „А“ до „Я“), та до изфабрикуването на всевъзможни „джаджи“ за катадневна употреба (подобно на прословутото швейцарско джобно ножче).

  В тия три-четири  страници не се наемам да изброя всичките му патентовани и/или останали на ниво уникален „модел“ идеи. Ще спомена само, че в патентното ведомство го познаваха и уважаваха. Все пак не е редно да се въздържа и да не спомена за наистина куриозното начинание, което можеше с един замах да реши всичките финансови проблеми – негови и на семейството му.

  Сладолед против простуда!

  Натренираното око на учения-българист веднага ще подозре – не без основание – фразеологичен оксиморон. Но „Бианки“ не се майтапеше – доказваше на практика народната мъдрост „Клин клин избива…“.

  В основата на този необичаен продукт стоеше рецепта, подарена му скоро след „социалистическата революция“ от майстор на сладоледи – стар приятел на баща му. Георги беше я ползал като начатък на продължили десетилетия изследвания, довели го накрая до странния резултат- лекуване на тривиалната, но поразяваща милиарди хора от всички възрасти простуда, със… студ.

  Всичко вървеше благоприятно до момента, в който този завсегдатай на „Кръглата маса“/11/ изчезна за почти година от полезрението на нейните рицари. Бяхме в течение, че към екзотичния продукт на изобретателската му мисъл е проявен интерес не само в чужбина (Япония, Италия, Австрия, САЩ), но дори… и у нас!

  Което и „изяде главата“ на непредпазливия изобретател. Знайно е, че патентните процедури – особено когато става въпрос за патенти не само с европейско, но и световно покритие – са тромави, продължителни и скъпоструващи. Нашият приятел бил привлечен с (устни) обещания от някакъв пазарджишки „паралѝя„, който му предоставил за ползване с неограничен лимит на горивото и „Волга“ (в началото на „Прехода“ западните коли „втора ръка“ все още не бяха наводнили друмищата на „Република“ България). Без да ме пита – дотогава винаги го правеше – кандисал да прехвърли нотариално всички права върху изобретението на надхитрилия го пазарджишки мафиот…

  Върна се, блудният син, съкрушен от собствената си глупост, в лоното на „Кръглата маса“…

  Още много интересни факти, случки и събития около житие-битието на „Бианки“ напират да бъдат изложени на белия лист, но ако бях им се поддал, щеше да стане малка повест… Сега ще отбележа само, че след пенсионирането му продължих да го навестявам в схлупената съборетина на №29 – всеки път с пълни торби хранителни продукти (колегите знаят колко жалки са пенсиите на университетските преподаватели).

  Дотогава, докато и мен ме налегна съдбата на пенсиониран преподавател от Юридическия факултет, подготвил бъдещи „големи началници“, посланици, министри, премиери, президенти… загрижени за своето, но не и на Отечеството ни, добруване.

  Оглеждам се назад и стигам до категоричния извод:

  – Нито един от рицарите на Кръглата маса не преклони коляно пред новия стар бог на тълпата и на нейния елит – Мамона.

  Noblesse oblige!

   

  Николай Гусев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  /1/ „Волочаевски дни“ е съветски историко-революционен филм, разказващ за събития от 1918 г., случили с в руския Далечен Изток. Премиерата на филма се състояла на 20 януари 1938 г.

  /2/ 16 април е възприет и като Ден на юриста в България.

  /3 / “Bianchi”, най-престижната велосипедна марка в света, тази година отбелязва 125 години успешна производствена и търговска дейност.

  /4 /„Одѝ“ – от (диал.).

  /5 /Вж. Алеко Константинов, „Какво? Швейцария ли?…“

  /6/ Жепейска – железопътна. В ония времена принадлежността към тази професия била престижна, носела и добри доходи на посветилите се на нея.

  /7 /„Комàр“ – жаргонно название на хазартните игри, преди всичко играта на карти, при които понякога били залагани цели състояния.

  /8 / В случая – квартал Надежда.

  /9 /„Възнаграждение за страха“ – изключително популярен филм от седемдесетте години на ХХ век. Беше му посветен дори жаргонен фразеологизъм – „Бакшиш за шубето“…

  /10/ Никола Гешев – легендарен полицейски началник, първоначално бил запленен от комунистическите идеи. Стажът му в съветския НКВД го отвратил от „революционните методи“ и след завръщането си в България „преминал от другата страна на барикадата“. Известен с безкомпромисната си успешна борба срещу престъпността.

  /11/ Вж. „Кръглата маса преди и след „Кръглата маса“

  .

• <<
• 1
...
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
...
• 74
• >>