Всичко от литература

литература

• Коронавирус и молитви

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Ся, вие си ме знаете, че на всяко гърне съм похлупак!

  Наред с всичките неща, които върша, аз наглеждам и мюсюлманската общност в града.

  Тази длъжност ми бе вменена от самия Ердоган, когато ме покани на вечеря в двореца си в Анкара, със съдействието на самия ни Премиер. Знаете какви са приятели. Викам си: „К’во иска сега пък и тоя?“, а то…

  Естествено, че не се оплаквам. Заплатата, която получавам, премахва необходимостта от това да работя и, разбира се, да пиша и книги цял живот.

  Тези дни получих десетки оплаквания, че ходжата нещо не си вършел работата.

  Викам си: „Коронавирус има, нормално е. Може пък да го е страх човека. А и не е добра идея да се събират много хора на едно място, та било то и с цел молитва.“

  Обаче, когато продължиха оплакванията, не се стърпях и го привиках.

  Дойде ходжата, един такъв сконфузен. Явно знаеше добре какви ги върши – или по-скоро какви не ги върши. Чинно свали каскета си и през цялото време не спря да го върти и стиска в ръце. То, сега всички вече носят каскет, откак се появи Гешев.

  – Ходжа ефенди – почнах го така, отдалеч. – Нещо не си ходел на сутрешни молитви.

  – Ти, чунким, си идвал – заби ме оня на момента и аз разбрах, че ме очакват трудни времена.

  – Слушай, ходжа ефенди… – не се стърпях. – Знаеш ме, че сутрин…

  – Ти и на вечерни не идваш – продължи обаче най-нагло нашият.

  – Ходжа ефенди – веднага сложих край на своеволията му. – Ти ли ме привика или аз теб?

  – Ти ме привика, доктор бей.

  – Нека все пак да не го забравяме! Знаеш, че като реша… И на обедни молитви не си ходел – продължих със задоволство, когато най-накрая го поставих на място.

  – Не ходя, ага – клекна покорно нашият.

  Аз това и чаках.

  – И на икиндия не си ходел, а и на ятсъ.

  – Не ходя, доктор бей.

  – Е, хората идвали да се помолят, а ходжа, който да поведе молитвата – няма.

  – Ми, да идват! Аз какво да направя?

  – Моля?

  – Аз какво да направя, викам.

  – Слушай, ходжа… Има много млади и надъхани момчета. Без това си и на възраст вече. Знаеш, че си тук с моята благословия.

  – Да ме прибира короната, че да се отървете.

  – Не драматизирай!

  – Няма да им чета повече на тия… на тия…

  – Слушай, ходжа… Не говори така за хората.

  – Нищо не съм казал.

  – Да, ама щеше да кажеш.

  – Щях, ама не съм.

  – Че каква е разликата?

  Ходжата отново завъртя каскета в ръцете си така, че той направи цял оборот. Чудя се – как и не го разкъса?

  – Искам още от утре…

  – Какво?

  – Да си вършиш задълженията, какво. Това, че съм добър, не значи, че…

  – Сега ще ти обясня, ага.

  – Няма какво да ми обясняваш.

  – Е, нали ме питаш.

  Всъщност… Човекът беше прав – след като го питах, беше редно и да чуя, защо не ходи на служба и не води молитвите. Нещо, за което получаваше и заплата.

  – Ага… – започна нашият и спря.

  – Какво?

  – Ага…

  – Нещо друго ще кажеш ли?

  – Ще кажа, ага.

  – Давай тогава.

  – Ми, почвам аз молитвата…

  – И…

  – Ама, да ти кажа… Така, с желание го правя. Подхващам айетите отдалеч… Преди това се изкашлям, пооправям си гласа… По някое време почвам да виждам дори отвъдното, това, което е оттатък нашия свят…

  – Не преигравай, ходжа.

  – Не преигравам, ага. Или поне аз така го усещам.

  – И…

  – И… Тъкмо да се докосна до Всевишния, ага, и…

  – Кажи, какво де?

  – Нали това се опитвам да кажа.

  – Само се опитваш.

  – И изведнъж звънва телефон.

  – Ужас! Ама и в джамията ли?

  – До, по средата на молитвата. И, на всичкото отгоре, оня спира да се моли и отговаря. „Не мога да говоря сега, на молитва съм“ – изрича. А иди и води молитва след това. Че аз забравям дори, докъде съм стигнал.

  – Е, що го търпиш това?

  – Не го търпя. Казах им десетки пъти да ги изключват тези телефони преди молитва. „Обиждате самия Аллах“ – дори ги заплаших.

  – И…

  – Ефект никакъв. Някои дори се изхитриха да влизат със слушалки. Че какво ще чуят от молитвата?

  – Ужас.

  – Не стига това, а като свърши молитвата, нали знаеш, че трябва да кажа няколко слова, а те вече награбили телефоните си и сякаш има кой да те чуе.

  – Ужас.

  – Ужас, ама аз намерих решение.

  – Така ли! Какво?

  – „Още един път ако звънне телефонът на някого, ще му го навра в…“ – изрекох преди молитвата.

  – Ходжа ефенди…

  – Какво друго предлагаш, ага?

  – И свърши ли работа?

  – Ох-о-о… И още как.

  Бръкнах незабележимо в джоба си и веднага изключих звука на телефона си. С ходжата шега не биваше. Пипаше с твърда ръка.

  – Не може да заплашваш хората по този начин, ходжа ефенди – продължих с неохота след това. От самочувствието ми не бе останала и следа.

  – Що пък да не мога? Те как влизат в Божия дом с телефони? Ама, да му е звъннал телефонът на някого след това? Значи страх от Бога нямат, но от… всички ги е страх.

  – Ужас.

  – Та си викам: „Защо да ходя на молитви? Така или инак нямат страх от Аллах.“ По-добре да сложим бръснаря на входа, знаеш го какъв е корав и пръстите му едни дебели, и който наруши някоя от Десетте Божи заповеди, да го хваща там, да го надупва и…

  – Ходжа ефенди…

  – Ще настъпи мир, ага. Помни ми думата.

  – Не може да предлагаш подобни неща.

  – Що да не мога? Искаме ли мир или не искаме?

  – Искаме.

  – Искаме ли да се спазват законите?

  – Искаме.

  – Предлагам решение само.

  – Все пак, не може да не ходиш на молитва. Получаваш заплата.

  – Спокойно, ага. Минах на дистанционно.

  – Моля?

  – На дистанционна молитва минах, викам.

  – Как така, дистанционна молитва? Ама, зачита ли се така?

  – Е, училищата как могат, а аз да не мога?

  – С училищата е друго.

  – Що пък да е друго? Направих група. Натискам копчето на телефона и заставам пред тях. Така водя молитвите. Не съм се отказал от задълженията си. Знаеш, има коронавирус. А и телефоните им да послужат за нещо.

  – Е, какво да кажа друго? Явно се справяш добре, ходжа ефенди. В крак си с обстановката и съвременните тенденции.

  – Да, ама…

  – Какво има още?

  – Ханъмите им, ага…

  – Какво ханъмите им пък сега?

  – По време на молитва минават по баджаци пред камерата.

  – Оф…

  – Ми, разсейвам се, ага. Ей, на… Снощи един айет го прочетох три пъти и накрая пак не бях сигурен, че съм го изчел.

  – Оф, ходжа… Бъктъм от тебе! На колко години си? Не те ли е срам да гледаш ханъмите?

  – Аз каква вина имам, ага? Те сами минават пред камерите, а някои даже застават отпред, усмихват се и ми махат. И аз душа нося.

  – Оф, ходжа… Отивай и прави нещо там. Каквото решиш.

  – Няма ли да се караш?

  – За какво да ти се карам? Справяш се отлично. Само гледай да няма оплаквания.

  Ми, какво да се прави? Такива времена настанаха с този коронавирус.

  .

• Българските общности в Западните Балкани. Том I – Албания

  Излязоха от печат първите бройки на том първи „АЛБАНИЯ“, от изследването на доц. д-р СПАС ТАШЕВ „БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩНОСТИ В ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ. Политически процеси и етнодемографски последици (1913-2019)“. Целият тираж на том първи ще е наличен до три седмици. Книгата се издава от изд. „Орбел“, с подкрепата на българския евродепутат Андрей Ковачев. Тя е без корична цена и ще се разпространява безплатно.

  

  Предисловие от автора

  В изследването се проследяват политическите процеси и тяхното влияние върху етнодемографското развитие на историческите български общности в Западните Балкани през периода от 1913 г. до наши дни. Първият том е посветен на българите в Албания.

  Изказвам специални благодарности на Ахмед Бала, Бануш Кочи, Гентиан Кочи, Димитри Пандовски, Ервис Талури, Ерлин Аго, Йордан Симов, Фисник Ходжа, Хаджи Пируши, Яни Николаи др., които ми оказаха съдействие за намирането на статистически данни и друга информация, намерила място в тази публикация.

  Книгата се издава със спомоществователството на д-р Андрей Ковачев – член на Европейския парламент от Групата на ЕНП. Книгата не е предназначена за продажба.

  

  Из предговора към книгата на д-р Андрей Ковачев

  Преди да пристъпи към същността на изложението си, доцент д-р Спас Ташев ни запознава с живота на българите в тези земи през Средновековието и през Възраждането и тяхното участие в редица обществени процеси. Много от нашите сънародници там се включват активно в албанското националноосвободително движение, което допринася за постигане на независимостта на Албания през 1913 г.

  В анализите си на етнодемографките процеси в Албания между двете световни войни, както и през епохата на комунизма, изпъква ролята на политическите фактори върху участта на българите. Особено място е отделено на политиката на българската държава и българските институции спрямо това население. На проведената през 1932 г. Втора балканска конференция е постигнат сериозен напредък на българско-
  албанските отношения. В заключителния протокол на форума, в чл. 1, е записано, че се „признава съществуването на българско малцинство в Албания“. Но, както пише в спомените си последния водач на освободителното движение на българите в Македония Иван Михайлов, Югославия и Гърция подлагат на силен натиск правителството на Албания да не прилага решенията на конференцията в частта ѝ за признаване на българското малцинство в страната. В това време в Югославия се издават „научни“ трудове на сръбски автори, които твърдят, че българите мюсюлмани в Голо Бърдо са сърби мюсюлмани, че са „наша кръв в Южна Сърбия“; районът е описан като „сръбски предел“.

  Неизвестни за широката общественост, и в същото време са много силни представените в книгата аргументи в защита на историческата истина за българския характер на населението в Източна Албания след Втората световна война, когато Вардарска Македония е обособена като самостоятелна политическа единица в СФРЮ. По решение на Коминтерна, освен в рамките на Р. Македония, на македонизация са подложени и българите в Албания. Следи от този безумен процес намираме в трудовете на редица скопски учени, които, опирайки се на предишни демографски проучвания, най-нагло фалшифицират съществуващите документи чрез заменянето на етнонима „българи“ с „македонци“. В помощ на югокомунистическите денационализатори на българите в Македония, в наши дни се явяват някои руски учени, които не са скъсали с възприетите по времето на СССР разбирания, произтичащи от решението на Коминтерна за налагането на македонски език и етнос.

  Монографията на доцент д-р Спас Ташев е първото пълноценно етнодемографско изследване, посветено на българите в Албания, което с научни средства доказва принадлежността на българоезичното население в Албания към българския етнос. Особено силни аргументи в защита на неговата теза са султантският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на Българската екзархия. След извършения плебисцит в Македония възникват Скопската, Охридската и Битолската български епархии, в чиито диоцези влизат Голо Бърдо, Мала Преспа и с. Върбник. През 1918 г. Франция и Австро-Унгария в качеството си на върховни военновременни суверени провеждат преброяване на населението в администрираните от тях албански области. Резултатите показват, че населението в тези райони, в това число и българите
  мюсюлмани, се декларира като българско.

  

  Някои коментари от първите читатели на книгата

  Мирослав Тенев:

  „Изключително ценно издание, което всеки българин трябва да прочете!
  Издадена с помощта на българският евродепутат от групата на ГЕРБ/ЕНП д-р Андрей Ковачев, който има голям принос за признаването на българското малцинство в Албания.
  Благодаря на Спас Ташев за бързата реакция, вече имам изданието на pdf, очаквам го и на хартиен носител за библиотеката.
  С интерес ще следя за следващите издания от поредицата!“

  Георги Анадолов:

  „Ето начина да разкъсаме забвението на това кои сме ние и къде са нашите братя и сестри.
  Как очакваме те да се съхранят, ако ние не ги припознаваме?
  Поздравления към Спас Ташев за неимоверния труд и усилия, които влага за съхранение на българщината, там, където е най-трудно, извън пределите на майка България!“

  .

  Том I „АЛБАНИЯ“ може да бъде изтеглен в pdf формат от ТУК.

  .

   

• На баба

  Разказ от Диана Стефанова

  

  Това пубертета и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба. – Ние едно време нямахме такива работи!

  – Как така сте нямали!? Имали сте, но не сте знаели какво е. – обяснявам й аз.

  – Не ми се вярва… – не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.

  – Бабо, това не е болест, а са различни състояния. Например като си растяла, не си ли усещала промени в настроението, страх, гняв, невъзможност да се справиш с живота?

  – Не си спомням такова нещо. От 10-годишна готвех за всички – точа, меся и пека хляб, докато другите са на нивата, и гледах най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, изпращам мамини и почвам да шетам, че като си дойдат уморени, къщата да е чиста и манджата да е готова.

  – Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?

  – Там какво става?

  – Да ти е напрегнато, да си нервна, да те обливат топли вълни?

  – Че аз откъде да знам? Като ми е топло – ми е топло! Като ме ядосват – се ядосвам! То цял ден си навън и работиш, откъде да ми дойде на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и трябва да се свърши, и толкоз! Вие сега много време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги гледам сега на село: млади мъже и жени – навън светло, те се затворили. Гледат филми и не правят нищо. От 3 часа следобед почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред телевизора. Работа навън нямат ли? Защо си губят времето, не знам. Много телевизия гледат, пък неграмотни.

  – Е, чак пък неграмотни…

  – Ами никой от тях не знае каква луна е днес, например.

  – Това защо им е?

  – Луната е важна. По нея много неща са разбират – какво ще е времето, кога е хубаво да сееш, кога се налива класът на нивата. Всеки трябва да знае каква луна е – пълни ли се месечината или се изпразва, и в колко часа изгрява и залязва слънцето.

  – Това е било важно преди, бабо. Сега други неща са по-важни.

  – И какви са те?

  – Ами да си образован, да имаш хубава работа, да печелиш пари…

  – За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се иска.

  – А и сега времената са различни – няма работа, парите са малко и на всички им е трудно…

  – Аз съм на 100 години и не помня да е било лесно – и война е било, и глад е било, и болести. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете заминаха на фронта. В цяло село само жени, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири жени – аз, свекърва ми и двете момичета – майка ти и леля ти. Аз сея, аз жъна, аз вършея, продавам и купувам зърно, вземам кредити от лихвари, че и от банка, и купувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. После тука, като беше гладът 50-те години, деца умираха, защото нямаше какво да ядат… ама сега гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, за да си гладен, трябва много да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички искат да имат, ама нищо да не правят. То така не става!

  Баба така и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и депресия (това последното така и не го разбра какво е и как се хваща). За нея лекарството за всички тези „работи” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и цял ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи, се прекръстваше и казваше: „Благодаря ти, Боже, че мръкна!”. Защото, докато е светло, тя работи и не се прибира.

  Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна, и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една вълшебница оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я гледам с часове и само чаках да стане, за да седна аз и най-често да объркам всичко. И досега понякога чувам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината между ударите на бърдото, в движението на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.

  Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село – и все я виждах или да мете, или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше вече да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко около себе си, пък се премести, и така… Вече беше много възрастна и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата, й казвах: „Бабо, стига си работила! Почивай си вече!”, а тя неизменно ми отговаряше: „Когато спра да работя, и ще умра! Там ще си почивам!”. После се замисляше…

  – Чудна работа! Стара съм и ми ред да умирам, а пак ми е свиден животът. Що така? Господ сигурно го е направил тъй – все да ти се живее.

  Понякога я заварвах седнала на стълбите пред къщи и я питах:

  – Какво правиш, бабо? А тя с лека усмивка ми отговаря:

  – Чакам да умра!

  – Да седна до тебе, да чакаме двете?

  – Седни, ама стой по-далеч! – отговаря и продължава да се усмихва, видимо доволна от шегата. Умееше да се шегува със смъртта. Преди 100-тния й рожден ден й разказвам какво предстои и кой ще дойде – роднини, журналисти, телевизия, хора от кметството и кое как ще се случи. Тя ме слуша с нарастваща тревога и притеснение, и казва:

  – Ааа, много страшно ми се вижда всичко… Аз дали няма да мога да умра дотогава? Като казах „умиране”, нали знаеш къде са ми дрехите за погребението? – подхваща темата за пореден път и пак става сериозна.

  – Знам, бабо!

  – Ще извикаш, който съм ти казала, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното – като умра няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла преждевременно, а защото ми е дошъл редът. Изживяла съм си живота. За такива като мене не се реве! Реве се за млади хора, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчно! Е, ще останеш около ковчега през нощта, че няма кой друг, но няма да плачеш! И да не те е страх! Те, умрелите, не са страшни, страшни са живите! От тях да трябва да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш – ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш; и без черни дрехи, че така съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!

  Не стана точно така, но… поне успях да се сбогувам с нея, да й подържа ръката, преди да умре, и съм сигурна, че знаеше, че съм там, защото ме стискаше силно и шепнеше името ми… Винаги се е страхувала да не умре сама…

  Не знам дали сега баба си почива. Малко се съмнявам… сигурно е организирала всички ангели и дяволи, и им е намерила работа, че да не ги хваща критическата или депресията… каквото и да са тези „работи“.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  Диана Стефанова е родена в гр. Добрич, израснала е в с. Паскалево, Добричка област. Завършила е ветеринарен техникум в родния си град и „Публична администрация“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Добрич като журналист. Автор и на литературни текстове.
  

  .

• Покана към приятелите на писаното слово

  Редакцията на българския медиен портал Еврочикаго разпространява следващото обръщение.

  

  .

  КЪМ СЪМИШЛЕНИЦИТЕ

  Приятели, за пореден път се обръщаме към Вас, за да издадем нова книга. Това ще е пети поред сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни и континенти!

  След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула” (2017), „Читател до поискване“ (2018) и „Хоро над Тирол“ (2019) вече се подготвя новата книга.

  И този път разчитаме на всички, които обичат литературата и родния език, да се включат в общото и безкористно дело. Защото тези, които са участвали в издаването на предишните сборници, знаят – книгите ни са напълно безплатни и те, освен че могат да се намерят без пари в «Български книжици», могат да бъдат изтеглени и онлайн от всяка точка на света, от безплатната книжарница към сайта Eurochicago.com.

  Припомняме Ви, че на кориците на сборниците са изписани имената на хората, които даряват средства за общото дело, а всеки, дарил дори и един лев, ще бъде отбелязан на страниците на Еврочикаго и ще получи информация за представянето на бъдещата книга. През годините, освен в София, сборниците са били представяни и в други градове в страната и по света – Чикаго, Велико Търново, Прага, Пловдив, Скопие, Кишинев, Пазарджик, Бяла. А екземпляри от тях се съхраняват не само в български библиотеки, но във Вашингтон в Конгресната библиотека.

  Инициативата, освен с безплатното разпространение на книгите, е уникална с това, че обединява автори, читатели и спомоществуватели, живеещи в различни страни, около едно народополезно дело, за развитието на българската литература и култура.

  Включете се и Вие!

  Ето какво е написал по повод предстоящото издание нашият добър приятел (и спонсор на книгите) Виктор Хинов – линк. Прочетете думите му и Ви очакваме в общото дело – нали най-голямата радост е общата!

   

  Възможните начини на спонсорство са следните:

  1.) Чрез краудфъндинг платформата Gofundme.com на адрес:

  https://www.gofundme.com/f/donate-to-our-fifth-free-book

  Средствата ще постъпят в сметките на нашия екип, като от тях ще се извадят 2.9% за трансфера. (Внимание: При попълване на полетата не е нужно да отбелязвате тип!)

   

  2.) По банков път:

  На банковата сметка на Мариана Христова (редактор):

  BIC:    CECBBGSF
  IBAN    BG78 CECB 9790 10C7 5735 00
  Central Cooperative Bank  (Централна кооперативна банка)

  .

  3.) През системата за онлайн разплащане ПейПал (PayPal):

  Чрез защитената страница на PayPal може да направите дарение с кредитна или банкова карта, или чрез Вашия личен PayPal акаунт.

  Като изпратите пари на имейл: [email protected] , средствата ще постъпят в ПейПал сметката на идейния вдъхновител на сборниците д-р Виктор Хинов.

   

  И накрая ви напомняме, че може да откриете и изтеглите досегашните четири сборника от нашата безплатна онлайн книжарница с адрес:
  http://books.eurochicago.com/thank-you/

   

   

  .

• В. Хинов: Не всичко е за пари. Най-хубавите неща на този свят са безплатни!

  „Тате, искам да стана писателка – ми каза дъщерята след завършване на гимназия. – Ще уча специалност творческо писане.”

  Навъдиха се разни специалности в последно време, не знаеш да се смееш ли или да плачеш.

  „Дъще, ако искаш да пишеш – пиши. Публикувай си книгите в електронен вариант, а ако искаш да ги отпечатим, не е трудно. Технологиите в наше време правят книгоиздаването лесно. Важното е да имаш какво да кажеш на хората и да можеш да го направиш така, че те да искат да го чуят. Ако пишеш от сърце и имаш дарба на разказвач, ти си писател. Ако нямаш дарба, няма как да те научат на нея. Ще те научат на граматика, литературни прийоми и ще изучаваш другите писатели. Ти и сега четеш много и имаш златно сърце. Не си губи времето. Просто сядай, пиши и публикувай.“

  Оказа се чудесен съвет. Дъщеря ми разбира се трябваше да се опита по своя начин, но след една година учене си смени специалността и сега е млада лекарка с два публикувани романа.

  Много от нас имат нужда да изразят себе си чрез изкуство и голяма част изпитват притеснение да го правят. Все пак има професионални писатели, художници, музиканти. Има министерство на културата, изкуствоведи, литератори и какво ли още не. Не може така. Ред си има! Как тъй ще се изразяваш без санкциите на съответните органи? Как така ще пишеш без литературно образование, без диплома, без да си професионалист – писател?

  Е, аз го правя. Дъщеря ми – също. Хиляди хора пишат ей така, без да имат никакво специално разрешение за това. Понякога се престрашават да публикуват в интернет пространството, на своите странички.

  Големите издателски къщи обикновено не обръщат внимание на тези публикации. Те са професионалисти и знаят от какво може и от какво не може да се направят пари. Пари се правят от вече доказали се автори или от писатели, на които им се създава ореол на гениалност, с помощта на професионални рекламни кампании.

  Няма по-добър начин да унищожиш един писател от този да се заеме с него голяма издателска къща. Къщата започва да се грижи за своята инвестиция, да създава на писателя някакъв образ – често нямащ нищо общо или твърде малко общо с действителността. Идва момент, в който писателят става жертва на образа, създаден за него. Дарбата му на разказвач е укротена, дресирана и превърната в машинка за пари.

  Ние в Еврочикаго сме неизтребени идеалисти. Медийният ни портал се поддържа с доброволен труд. Всеки може да публикува при нас своето мнение или свои литературни творби, ако наистина има какво да каже с тях. Преди пет години в разговор между нас възникна идеята да публикуваме безплатни сборници с разкази и стихове. Решихме да не са творби на няколко автори или на 20-30. А колкото повече, толкова по-добре. И от колкото повече различни точки на света, където има пишещи и четящи на български. При това, книгата просто трябваше да остане безплатна. А и представяте ли си ужаса от задачата да разделиш евентуален доход от литературен сборник между седемдесет автора примерно?

  Решихме да финансираме издаването на сборниците с пожертвования. Първите сборници се издадоха основно със средства на един от нас и с други, по-малки дарения. Но още оттогава започна това спомоществувателство от група съмишленици на идеята. Тази група е много интересна. Това са хора, които може да нямат произведения във сборниците, не познават лично повечето от авторите, чиито творби влизат в тях, не работят за Еврочикаго. Ние просто помолихме за тази помощ и тя дойде. Помолихме искрено и те развързаха кесиите си, кой с колкото душа му пожела. И това още от първата книга, когато не се знаеше дали тя ще излезе, както и дали не сме някакви поредни мошеници, измислили поредната измама за собствено облагодетелстване.

  Минаха четири години и ето, чудото ставаше всеки път.

  

  Четвъртата книга, излязла от печат миналата година, беше финансирана изцяло с малки дарения на сънародници от три континента. Ние от екипа сме дали примерно толкова, колкото и всички други, а групата на даващите се увеличи неимоверно. След четири издадени сборника все повече хора разбираха, че в това, което правим, няма грам търговски интерес. Нещо повече. За предстоящия пети сборник имахме предложения за финансиране от “големи” спонсори. Предложенията бяха отправени с най-добри намерения, но ние ги отклонихме.

  Моля писателите – участници в сборника да не ни се сърдят. Да, разбира се, с “по-сериозно” спонсорство може да издадем по-луксозно издание, в по-голям тираж и да направим по-бляскаво представяне на книгата. Това, което ни спря, е, че така може да се убие душата на идеята. Няма друго такова издание по света, което да излиза само и единствено с волни пожертвования на българи от различни страни и континенти, да се раздава безплатно и да включва толкова много автори между кориците си. Може изданието да е евтино като средства, и представянето му да е в някое читалище или в книжарница, но няма точно такова „Просякинче“ в цялата Българска литература.

  Днес Ви каним да участвате с нас за поредна година в това единствено по рода си начинание – „Просякинчето“ (вж. линк). Дайте ни само, ако душата Ви го поиска. Дайте за него толкова, колкото можете. Ние ще го издадем за поредна година. В него ще срещнете множество български автори, които живеят и пишат по цял свят. Там си дават среща известни писатели с такива, които виждат първото си произведение на хартия. Там шофьорът на камьон от Чикаго публикува рамо до рамо с писателка на свободна практика от Гърция и учител по рисуване от Варна. Едно е общото между тях. Пишат на български и техните творби са важни за нас. Точно така. Толкова ни е „прост“ изборът. Харесва ни – върви. Не ни харесва – не. Тъй като не печелим нищо от цялата тази работа, то и изборът ни е пределно честен. Всъщност, не. Печелим и трябва да си го признаем – страхотно чувство е да си част от съдбата на „Просякинчето“. То ни е като дъщеря. Обичаме си го и си му се радваме като на наше детенце. Виж колко ни е пораснала тази година, колко е хубава, умна, сърдечна. Виж колко хора са дошли за рождения й ден, какви автори и какви дарители само… Един човек, който дава десет лева, отделени от залъка си, струва колкото хиляди търгаши, опитващи се да се откупят и да успокоят съвестта си. Ето такива “спонсори” търсим – истински, към такива хора се обръщаме – с големи души.

  Ще Ви разкажа още нещо. При последното ми идване в България разговарях в едно такси с таксиметровия шофьор. По едно време той произнесе следната фраза: “Е, то е ясно, че всичко е за пари.” Жегна ме тази фраза. Мразя я! Винаги протестирам, споря и доказвам, че това не е вярно. И винаги ме гледат като леко смахнат. Този път обаче имах кратък и безапелационен отговор. Носех със себе си няколко книжки на “Просякинчето”. Просто му подадох една и му я надписах на заглавната страница.

  “Не всичко е за пари. Най-хубавите неща на този свят са безплатни!”

   

  Виктор Хинов

  .

• Слуга

  

  .

  Без значение – гладен ли, сит ли,
  следвам своята светла дъга –
  да загърбя помпозните титли
  с най-презряната дума „слуга“.

  Тя е вехта. Лишена от блясък.
  Като дреха от шаячен плат.
  Със съдбата в пустинния пясък
  на отшелник от целия свят.

  Тя нозете смирено измива
  и с молитва прощава греха.
  Уж е мъртва, но толкова жива.
  И за гладния пак е троха.

  Тази дума съкровища сбира
  не по банки и каси навред.
  Тя оттатък Голгота се взира.
  Не почита трезор с водосвет.

  Тя готова е свята да пази
  своя жребий пред съдник Пилат.
  Не помръква от хорски омрази.
  Не шушука във царски палат.

  Претърпява бичуване, злоба,
  даже сплетен венец от бодли.
  Няма страх от ковчега и гроба,
  нито ужас от смъртни стрели.

  Тази дума не иска корона.
  Не мечтае за почит и власт.
  Само с четири остри пирона
  я даряват в предсмъртния час.

  И дори да я следвам едничък
  в този свят, титулуван от бяс –
  пак Спасителят с Дух ме зарича:
  „В теб самия царувал съм Аз!“

  Че слугата е образ на Царя,
  Който в грешния свят се яви.
  Да цели от Любов, да изгаря,
  и разпънат – за вас да кърви!

  Без значение – гладен ли, сит ли,
  следвай Мене по пътя трънлив.
  Не човешката слава и титли,
  но Духът Ми направи те жив…“

  (Бакърена паничка)

   

  Ясен Ведрин

  .

• Сезонът на мъглата

  Стихове от Николай Дялков

  

  Илюстрация: Сhitalnya.ru

  .

  СЕЗОНЪТ НА МЪГЛАТА

  Дали защото имаше мъгла
  и утрото събуди се сърдито,
  не чух кога си казала: Ела!
  Шептяла си. А може би очите ти
  са давали към мене знак: Ела!
  Очите ти говорят сутрин тихо.
  А аз, потънал в сляпата мъгла,
  те мярнах. После облаци те скриха.
  Дали защото имаше мъгла,
  напук на всички, тръгнах аз към тебе.
  Но ти като в купа сено – игла,
  изчезна. И останах непотребен.
  Мъглата е сезон на любовта –
  един към друг вървяли сме сред всички,
  минавайки странично от целта.
  И двама сме. А всъщност сме самички.

   

   

  ПЪРТИНА

  .       В памет на баща ми

  Сивеят косите на дните.
  Без цвят. И без есенен блясък.
  Търкулват се облаци крити
  в тъгата на зимния крясък.
  

  Заскубва си ангел крилете,
  и трупа поля и пътеки.
  В кошарата огънят свети –
  в лицата с отблясъци меки.
  

  Небето вечерно беснее.
  Хляб-къшей за утре остава
  във тази… почти одисея,
  в дълбока сакарска дъбрава.

  Зората е с преспи до кръста.
  Баща ми, най-млад сред мъжете,
  подканя ги. Трима се кръстят.
  И страх във очите им свети…
  

  Вън вятър надува фаготи
  и зимата хали размята.
  След татко ми ловната рота,
  до залез върви към нивята.
  

  А в селото чака се чудо.
  И чудото, Господи, става!
  Баща ми, най-младият, лудият,
  дружината ловна спасява.
  

  И днес щом бял ангел застели
  перата си, даже за кратко,
  знам – горе, по бели къдели,
  пак пори пъртината татко!

   

   

  ДЕЦА НА ЛЯТОТО

  Дали защото зов е сутринта,
  надипляна от песен гургулича,
  или защото нощем през плета
  един щурец в душата ми наднича?

  Дали защото падаща звезда
  посява в мен жита и слънчогледи,
  или защото нейде над града
  блести дъга през сянката му бледа?

  Дали защото всичко е море
  и аз като река към него тръгвам,
  или защото няма кой да спре
  на бриза песента – да ме подлъгва?

  Дали защото юлското сено,
  несбрано вън, на детство ми ухае,
  или защото кленът е пано,
  с измислени от Бог бои?… Не зная.

  Но падне ли в краката ни нощта
  и палне ли небето тихи свещи,
  си мисля, че е лято любовта,
  а ние сме децата му горещи!

  И аз съм луд по твоето море,
  а ти прегръщаш юлските ми нощи.

   

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

• Политикът Хасан

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Докато беше малко циганче, Хасан се занимаваше с дребни кражби, събиране на старо и ново желязо (откъдето, каквото падне), не ходеше на училище и все още нямаше прякор. И какъв прякор изобщо, на малкия, сополив разбойник, който се къпеше главно през лятото, във Варненското езеро? Щом навърши тринадесет години, той се квалифицира в крадене на стари коли, от паркингите пред жилищните кооперации. Беше се сдобил с кон и подобие на каруца, на която с помощта на още двама негови побратими, качваха занемарените превозни средства. След това премина на грабежи във вилната зона, а когато стана петнайсетгодишен, кръвта му закипя и усети нужда от жена. Поради липса на подходящ обект, той изнасили десетгодишната си братовчедка, а тя взе, че забременя. За да не се разправя с роднините, Хасан купи един стар „Опел“ и, макар да нямаше книжка, стигна някак с него до Столипиново. Беше чувал, че каквато и беля да си сторил, там ще те скрият и погрижат за теб.

  Така и стана! Приюти го местния ходжа и след няколко дни го прати в Пазарджик, да се учи на мюсюлманска религия. Там Хасан се изучи така, че никой вече не можеше да му налага закони, правила или човешки норми. Той се провъзгласи първо за мюсюлманин, после за турчин и накрая за джихадист. Реши, че България е тясна за него, и отиде в Германия. Събра се с няколко отрепки от Афганистан и започнаха да създават безредици, да крадат и нападат немските жени и деца. Един ден полицията го залови и, вместо да го вкара в затвора, го екстрадира обратно в родината.

  Тук той се завърна със самочувствието на герой. Започна да лъже за подвизите си по Швабско и местните цигани му се прекланяха. Закономерно стана член на ДПС и се издигна много в политиката. Дойде ден, в който Хасан влезе в общината, като представител на ромската общност в града. Дадоха му кабинет, държавен телефон и голяма заплата. Хасан започна да дава интервюта по радиа и телевизии, започна да съветва кмета и общинарите, какво е нужно да правят, за да живеят по-добре циганите, без да работят и спазват законите, разбира се. Превърна се в голяма политическа фигура, снабди се с фалшива диплома за висше образование и с редовна шофьорска книжка. Купи си скъпо, крадено „БМВ“ и паркираше, където си поиска, защото на предното стъкло бе поставил картата си от общината. От всички изискваше да се обръщат към него с „политикът“ Хасан.

  Един ден видя малко, сополиво циганче, да му тараши колата. Успя да го хване и веднага звънна на кварталния цигански бос в града. Щом той дойде, си поговориха, а малкото цигане отговори на всички зададени въпроси. Оказа се, че е незаконният син на Хасан, от изнасилената някога негова братовчедка. Кръгът на съдбата се затвори. Една топла вълна заля гърдите на Хасан. Почувствал се горд, той заяви на всеослушание:

  – Ей, няма да пропаднем ние, циганите, да знаете! Щом е такъв малък, а краде като депутатин, ще се издигне моят син! Ще стигне и надмине баща си, стига да има все още за крадене…! Я ела моето момче, да ти покажа кабинета си! Да видиш и един ден да станеш президент на таз държава! Те българи вече не останаха, трябва да вземаме в наши ръце всичко! Нали в една стара циганска приказка е казано: „Лява ръка – десен джоб!“. Да знаеш, че трябва много да крадеш и лъжеш, за да се издигнеш и станеш политик като мен! Така се успява в България, друг път няма…!

  .

• Алхимия

  Стихове от Боян Ангелов

  

  .

  АЛХИМИЯ

  На късната обвързаност в затвора
  ноември
  с листопада се сбогува.
  Тежи ми, че не мога да говоря
  за теб и за това,
  че те сънувам…
  Че си за мене въздуха, по който
  рисувам думи и чертая
  знаци…
  Гнети ме
  есенното безпокойство
  и мръзнат
  оголелите акации.
  Съзнавам, че е късно
  да погледна
  очите ти, в които ще усетя
  една надежда,
  може би последна
  и път, ефирен като битието.
  Възвърнем ли на верността ни зноя,
  в откъслека на ден здрачен и зимен,
  прегърнал те,
  ще шепна,
  че е моя
  възможността
  отново да те имам.

   

   

  РАЗДЕЛЕНИЕ

  Смрачаването не е здрач,
  нито е още нощ същинска.
  Като разкайващ се палач,
  отдалечил страха от риска,
  смутено месецът пълзи
  от облак в облак и не смята
  лицето си да отрази
  в просъниците на водата.

  А ние сме на този фон
  илюзии одушевени;
  капризи, търсещи подслон
  сред мрака на недостроени,
  обeзлюдени градове…
  Добила профила на свещи,
  разделя ни нощта на две:
  измамници и потърпевши.

   

   

  С ЛИЦЕ ОТ ОБЛАК

  Пътеката е също път,
  но по-интимен.
  Тревогите ще се поспрат,
  ще ги отминем.
  Като смокинови листа
  се зеленеят
  отломъците на скръбта,
  но не умеят
  пророческите светлини
  да омагьосат.
  Разделяйки очите ни,
  които носят
  и вътрешния ипостас
  на същността ни,
  ще се вселят в един от нас,
  протегнал длани
  към плаващия демиург
  с лице от облак.
  Подрежда ни един до друг
  земята обла.
  Пътеката ще се вплете
  в шосе безлико.
  Да бъде възрастно дете
  не иска никой.

   

   

  НЕДЕЛЯ

  Пак ще е неделя – ден безгрижен,
  ден за дрямка и разходки кучи.
  Сигурно ще дойде някой ближен,
  но вратата кой ли ще отключи?

  Безразлично ще се утаява
  лудо вино в стогодишна бъчва.
  А вината с дреха кестенява
  помъдряло вино ще поръчва.

  Дрехите й как да разпознаем –
  станали са стогодишни дрипи!
  Къщите, отдадени под наем,
  са хладнеещи стереотипи.

  Порти с некролози, с катинари
  ръждавеещи и разкривени.
  Лазят върху тленните дувари
  на асмите възлестите вени.

  Няма я стопанката, възлезе
  по лъчи смрачени и смали се
  сянката й като безполезен
  и лишен от пустослови смисъл.

  Пак неделята ще изтънява
  в аксиомите неоспорими,
  че ще се пилеем като плява
  в сянката
  на идващите зими.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Боян Ангелов е роден през 1955 г. в гр. Панагюрище. Автор е на 28 стихосбирки на български език. Негови поетични творби са превеждани на английски, немски, френски, италиански, испански, руски, хинди, китайски, сръбски, словашки, чешки, полски, хърватсски, украински, японски, арабски, турски, гръцки, шведски и др. От края на 2012 г. е директор на издателство „Български писател“. Председател е на Съюза на българските писатели и на Агенция „София прес“.

  .

• Страхът и свободата

  

  .

  Хванаха се за ръка
  страхът и свободата.

  Страхът в черни дрехи,
  свободата – гола.

  – Пусни ме страх,
  освободи ме!

  – Страх ме е – отвърна той.

  Отряза си ръката свободата,
  полетя в светлия безкрай.

   

  Тодор Христов

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Кемането

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Моята история за кемането* започна с млада даскалица, която се домъкна в Делиорманското ми село в един есенен ден. Есенен, есенен, но понякога дори есенните дни са горещи, тук, при нас, и в този ден, мнозина амуджи се препотиха, зърнали малкия пищял на даскалицата.

  Домъкна я синът на кмета Кирчо, макар че ходжата постоянно му разправяше:

  – Кирчо, не го пращай туй улавото в града да учи, че голяма беля ще домъкне на главите ни.

  Зададе се с пуфтене автобусът от завоя, сред облаци от мръсен пушек, каран от Дели Яхя, а половината село се нареди за да види кой ще слезе от него. Спря автобусът и дълго време… нищо. После, по едно време се показа само едно нежно краче.

  Бръснарят припадна, пък и така му се удаваше възможност да надзърне дори под полата, а на ходжата устните му се раздвижиха, четейки силна молитва против нежни крачета и запръскаха слюнка във всички посоки.

  Следващото, което видях, бе една колосана пола на разноцветни квадратчета, а над нея разположенo най-засмяното лице на света и… ох, без малко да забравя – с най-русата коса по тези краища на страната.

  Магазинерът Ристо веднага притича и подаде ръка, с нежна извивка в китката, изричайки под мазния си мустак:

  – Мадам…

  Слезе даскалицата, а на мегдана аз разбрах как ще изглежда светът, когато дните, отредени му, някой ден свършат.

  Дълго време никой не се обади и сякаш… дори двигателят на мръсния автобус бе замрял в този ден..

  – А, тя има и кемане, бе – наруши някой мълчанието, а всички ние се загледахме дали от автобуса няма да слезе и някоя мечка с огромна тока на носа.

  Дядо разправяше, че като бил още малък, с баща си отишли да секат дърва в Лонгоза. Сваляли ги в равното с биволи, защото другите животни не издържали. Та, тогава дошъл един копанарин и ги питал, дали наоколо не са виждали мечка със своето малко. Забъркал малко трици с вино копанаринът и зачакал. Когато нищо не подозиращите животни заспали пияни, копанаринът пристъпил и, както още е пияно малкото, нахлузил тока на носа му.

  То, така… нахлузят ли ти веднъж тока на носа, цял живот ще вървиш след кемането, ще танцуваш и дори ще се правиш, че ти е хубаво, че иначе…

  – Не е кемане, а цигулка – направи се на умен и магазинерът Ристо пред простолюдието, а мустакът му се изви нагоре, сякаш в кресчендо.

  – Че то, не е ли същото? – заби го на момента бръснарят и Ристо реши за по-благоразумно да млъкне, познавайки острия му като бръснач език.

  Тогава, в Делиормана, на селския мегдан за пръв път се докоснах до света, който е оттатък нашия.

  Даскалицата отвори калъфа, който носеше в ръка, изкара кемането, подпря го на брадичката си и проплака с най-тъжните звуци на света, за чието съществуване дори не подозирах.

  Да, аз се родих под звуците на кемането – отпреди него нямам спомени. Всичко е само празнота.

  – Мамито… – не се сдържа и попът – Уж, конски косми, навити на лъка, а така жално вият.

  Да, под звуците на кемането гъските, плуващи в селския гьол, се превърнаха в красиви лебеди, носещи се по Женевското езеро. Магаретата, пасящи на ливадата, изглеждаха като прекрасни газели, навеждащи глави из зелените морави на двореца Белведере. Бодилите дори… Превърнаха се в прекрасни рози, разцъфтели из Версайските дворци.

  После пораснах… Ходих по много места в този грешен свят. Звукът на кемането бе навсякъде с мен. Дори съм сигурен – ако го нямаше, аз нямаше да съм това, което съм днес.

  Наскоро, победен, аз се върнах в моя роден край. В селската кръчма, сред облаци от цигарен дим, седяха няколко старци.

  – Вино – развиках се. – Аз черпя!

  Приседнах на мръсна маса. Знаете ли? Само тя ме е чакала да се завърна след моето детство. Никой друг не ме разпозна. И… кемането…

  – Катина… – обади се и мръсен селяк, полужив, полуумрял вече. – Катина… Я… Надуй кемането, Катина.

  – Трябва да прибера козите – чу се и глас на старица, някъде в дъното.

  – Бе, мамито им и кози – подскочи пияницата. – Те, децата ни… че…

  Отново видях Женева, Белведере и Версай… В селската кръчма. Те са там… разположени на върха на лъка на старицата Катина. Който не вярва, да иде и да провери.

  И вече знам… сигурен съм… Аз ще бъда това, което съм бил, под звуците на кемането.

  Докато някой ден…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Кемане – 1. Остаряло наименование за цигулка. 2. Старинен турски струkен народен инструмент, с различни разновидности, в зависимост от местността и от формата. Срещани други наименования са Кабак, Камане, Иклиг, Рабаб. Коренът на думата е в наименованието на струнен инструмент KEMA (kemane, kemona, kyaman), роднина на понтийските лири, който се използва все по-рядко. В Турция и Иран наричат Кемане европейската цигулка, настроена по необичаен начин „ла-ла-ре-ре“.

  .

• Бойко пак у нас

  Фейлетон от Стела Николова

  („Бойко в Давос“ – вж. тук.)

  

  Кацнах! Защо никой не ме посреща? Навън не ме посрещат, поне у нас. Няма публикации „Бойко се прибра“. Ама, пишете ги тези работи, то и без това липсват позитивни новини. Другият път фанфари да ме чакат и няколко топовни салюта. Няколко, казах. Да не помислят, че пак е Нова година, и да искат бонуси и коледни!

  Оф, пак трябва да се обяснявам. Шиши кога ще успее да купи всички медии, че да не се налага повече?

  Сега влизам и с най-назидателен тон почвам!

  Кой, кой твърди за някаква национализация? Някакви фирми не си платили таксите, агенция, държавна агенция написала доклад, някой го дал на Гешев, а разбрали-недоразбрали медии вдигат шум. Тихо, че Гешев ходи навсякъде! Каква национализация? Ние фирмите ще им оставим. Е, само бизнеса ще им вземемЕ! Защо фенове на „Левски“ клатят стабилността? Спокойно! Пак ще Ви намеря олигарх да Ви издържа клуба!

  Нали знаете, че аз издигам, аз свалям в тази държава!

  Болен левскар съм аз. Като дойде време, ставам болно канарче или каквото трябва!

  Влади, сложи пак същите такси да не вият! Нали и таксите при нас ще дойдат пак?!

  Аз винаги казвам всичко правилно. Вие чувате грешно.

  Извикайте ми строителите! Нали ние им даваме работа!

  Сядайте тука сега на бялото диванче! Една помпена станция и водопровод до Мало Бучино ще построите!

  Няма не можете! Ще се научите! До 30 дни да е готова. Знам, че казах 45 дни, но винаги трябва предсрочно да свършваме. Само мандата ще гледам да не го дам по-рано тоя път.

  Нямам време за парламента! Нали уредихте няколко независими?!

  Спряха ли вече с Краси и торбичката? Не?! „Билла“ да сменят дизайна. Ако трябва, да не продават торбички. Забранете им, иначе ще ги одържавим и тях. Ще го минем като грижа за околната среда! Когато държавата дава разрешение за горене на отпадъци и продава отпадъци, това е грижа за населението. Да, стига за днес!

  Айде, до скоро!

  .

• Бойко в Давос

  За момчетата от ГДБОП

  Фейлетон от Стела Николова

  

  Ох, кацнах най-сетне с тая бракма. Скоро ще си купя хубав самолет, че да не треперя какво ще спре да му работи.

  Няма да се оглеждам този път, да не ми се смеят, че търся Дони.

  Я да видим дали някой друг, освен от нашето посолство, ме посреща?! Тоя път не взех Краси, че много багаж носи и се излагаме. Дони сигурно заради него не иска да свали визите. Помислил е, че военният ни министър иска да емигрира.

  Кои ще са тука?

  Макрон защо го няма?

  Казах му на туй момче да не пипа пенсиите. Не от там се регулира, а през здравеопазването, а той не разбира. Сега му се наложи да се откаже. Нищо. И аз уж се отказвам, но после си правя, каквото искам, както писа „Шпигел“.

  Ето я Ангела. Ела тука да те гушна. Мъчно ти е, нали?! Ама много демокрация у Вас, бе. Колко ти остава канцлерство? Знам, знам. Пак ще се отбивам да те гушкам, споко.

  А, ето го Дони!

  Не се крий, не се крий. Няма да те целувам тоя път. Малко съм ти сърдит, че не ми се хвана за Балканския поток. К’во ти пука, че тръбата само руски газ ще носи?! Пак ще купя нещо от тебе, споко, но сега имам малко проблеми с язовири и една магистрала. Не, не, не е „Хемус“, нея я строя. Да, китайците още се чудят колко голяма е България, че 45 години строим една магистрала.

  Айде да почваме!

  Сега ще Ви кажа кое е най-доходно. Вие тука се чудите какво да произвеждате, а аз съм открил доходоносен бизнес. Как кой?! С боклука! Населението на планетата расте, значи и боклукът расте. На моите хем им давам да го горят за отопление и хем печеля, а Вие се мъчите там с някакви производства. Вече не ми пука, че „Фолксваген“ не дойдоха. За какво са ми?!

  Как се оправям с болните ли? Ами затварям болници. Който иска здраве, да се пази! И училищата по селата затворих и ги набутах моите в градовете, а тях така ги презастроихме, че сега всяка неделя всички хукват по курорти да избягат от бетона. Откъде имат пари ли? Аз им давам! Как ли? Ами имам огромна администрация… и банките, и бизнесът на олигарсите, и ги държим доволно сити. Пак се чудите ли?! Ами от време на време гърми някоя банка. Не, не протестират много. Казвам им, че комунистите са виновни и те се кротват. Да, още върви това, наистина!

  Какви са ми плановете ли?

  Ами да се свържа с китайците и да подпиша с тях за боклук. Голяма нация – много работа.

  Айде, Дони, не плачи. И ти ще измислиш нещо. Ето, Борис направи така, че сега всички гледат Мегзит и никой не пита за Брекзит. Да, знам, че нямаш кралица, ама вземи си, ако ти трябва. Колко му е?! Ето Вова сменя конституцията и главния прокурор. Стига с тая Декларация за независимост. Прати един клошар да запали музея, за две години ще забравят, че я е имало.

  Донесъл съм Ви подарък. Ей Ви по една оранжева торбичка. Моите така й се радват, че забравят да протестират. Дайте една и на Макрон, да се оправи момчето, че тея жълти жилетки му разказаха играта!

  

  А, Урсула, здрасти! Как да ти викам на галено? Сули добре ли е?

  Ама защо ще спирате парите на държави без върховенство на правото? Върховенството у нас сме го поделили малко между Шиши, мен и няколко задкулисника. Не е проблем, нали?!

  Не ме каниш много в Брюксел, нито ми слагаш в рамка схемите. „Ишиасът“ беше по-забавен. Отпусни се. Пет години имаш. Кьовеши няма да я пускате у нас, нали? При нас всичко е тип-топ . Ето, спряхме „Струма“ и казахме, че искаме да я съобразим с новите Ви екоизисквания. Е, знам, че бяхме прекалили с парите там, но ние ще си я построим за повече.

  Виждала ли си Дони? Искам да му кажа да свали визите. Катето – нашата външна министърка, която вика на люксембургци, че е добре да поддържаме добросъседски отношения, е измислила хитър план как да свалим процента на отказани визи. Какъв ли? Ами ще плащаме на Дони по 160 долара на човек за виза, но хората няма да пътуват за Америка. Чудно, нали?! Знам, знам, че най-умните съм назначил. Назначих и Харизанов във федерацията по тенис. Кой е той ли? Онзи, който ни обяснява политиката по ТВ студиата. Защо я обяснява ли? За да не мисли населението. Така е по-добре. Дали разбира от тенис? А, играе момчето, играе!

  

  Я, там виждам Ванчето. Чакай да я хвана да се снимаме.

  Здрасти, Ванче. Къде е татко ти? Ама хубава реч направи. Да, слушах я. Браво, браво!

  Ванче, кажи на Дони, моля те, да го покрие онова РИКО, бе! Ще купя още малко самолети, само да оправя язовирите. Не, Краси няма да го вземам другия път като идвам. Да ти донеса кисели краставички ли? Да не си бременна? А, смееш се ти, ама у нас за буркан краставички мъжете ходят посред нощ до магазина. Ще ти пратя няколко кашона, че Вашите магазини затварят рано.

  Айде и кажи на татко си за РИКО, че много сме изнервени!

  ***

  Севде, днес с кого ще се срещам? Само с премиера на Грузия ли? На него какво да му кажа? А да! Ще му кажа, че ще разширяваме Южния газов коридор! Да, изненадах го, че България ще помага!

  Севда, идвай бързо. Ето го Алекперов от „Лукойл“. Здрасти, здрасти! Ела да поседнем малко! Севда, снимаш ли? Да, ние вече създаваме добра бизнес среда. Да, чакаме инвеститори! Заповядайте, елате! Не, няма опасност да Ви вземем бизнеса като на Божков. Все пак сме другари!

  Ела да те изпратя до колата! Браво! Чуден разговор се получи.

  

  Севда, бързо! Ей го президентът на Азърбайджан. Илхан, Илхан, здрасти! Как е жена ти? Ще я пратиш ли пак у нас? Имаме и други стари столици, не е само Търново. Не, няма да я посреща Цецо. Наказах го, защото каза, че няма кой да го накаже. Да, моите трябва да знаят кой наказва. Дай малко азърбайджански газ, че Дони ми се сърди за Балкански поток! Не си го чувал? Турски, турски, но като влезе у нас, става Балкански! Да, помисли за жената. Айде със здраве!

  Анджей, как е? И на Вас Ви се карат за съдебната система от ЕС. Е, знам, че в Полша много протестират. Моите са кротки. Хвърлих им един министър в ареста сега! Не, няма да го осъдят. Само, за да ги радвам. Ама учете се как се прави, бе!

  Севда, кой е този с превързаната ръка? А зам.-секретар! Здрасти! Как си! Обърни се тука за снимка!! А, подаръче! Как не съм се сетил да правя монети с моето име?! Севда, запиши си, ще поръчаме на Горанов по телефона. Браво, браво! Хубав подарък. Айде, оздравявай бърже!

  Севда, звънна ли на Влади? Да направят монета от 150 лв. с моето име! Да, до довечера, че да дам една на Ангела за довиждане!

   

  Снимки: Фейсбук

  .

• Съпруга под наем

  Разказ от Здравка Владова-Момчева

  

  Няма по-перфектно създание от Натали де Анджелис!

  Това заключение ме бодваше под лъжичката със здравословна женска завист всеки път, когато я зървах, кръстосала крака зад бюрото си, към което всички мъже от офиса, от чистачът до Рой, се редяха на опашка, за да й оправят лаптопа.

  – Не, че разбирам нещо от лаптопи – откровено ми призна в една обедна почивка Рой, – но тя има такива съвършени гърди, че няма друг начин да проверя дали са истински, освен да се завра, колкото се може по-близо до нея.

  – И каква работа ти върши това? – изкълвах го, заедно със сандвича си, аз. – Ти не можеш да мечтаеш за други, освен за силиконови…

  Рой не желаеше повече да бъде мъж и затова се подготвяше за всички предизвикателства на женствеността с яростна амбиция и последователност.

  – Ми върши ми пък – тросна се той. – Ако са изкуствени, може да ми препоръча пластичния си хирург. И да ме ориентира в цените. Теб какво те бърка това?

  – Само гледай да не ми се мернеш в дамската тоалетна, когато се превърнеш в лелка – срязах го веднага. – Много съм консервативна. Ще повдигна въпроса на най-високо ниво!

  – И ще изгубиш битката, кучко балканска! В тази страна толерантността е перфектна! Мислех, че сме приятелки, а ти отсега ми кроиш номера!

  – Стягай се предварително – окуражих го аз, – в света на жените нищо не става без интриги!

  И го забравих. Забравям всички отклонения, които ме карат да излизам от себе си. Защото не си давам душата. Само нея си имам и не я прахосвам за нищо на света! Там, в душата ми, обитава една тъмносиня планина, едно оранжево небе и една сребърна луна, изгряла над една пътека с цвят на препечен хляб. Това ми стига, за да ми бъде добре. Повечето хора не осъзнават, че може да им е хубаво само в света, който сами са си сътворили. Затова, никакви перфектни Наталита и хленчещи за силикони Ройове, не могат да ме развълнуват. Те живеят извън себе си. Абсолютни бездомници. Горките.

  – Мистър де Анджелис ми е наел самостоятелна малка къща в Итън, докато трае ремонтът на имението му – довери ми Натали. – И все пак е много мило от негова страна, че всеки ден идва да ме вземе от работа, нали?

  – Защо в Итън? И за какво се трепеш да работиш изобщо? – недоумявах аз. – И как така наричаш съпруга си Мистър де Анджелис?

  Струпах въпросите си като файлове с недовършена информация и полетях към паркинга, за да мога да зърна последните отблясъци от залеза и да избегна проклетото задръстване. Не е лесно да се поддържат перфектни магистрали за перфектните залези над Темза. Чувството, че живееш в пощенска картичка, веднага ще те напусне, ако бъде нарушена перфектността…

  Мистър де Анджелис възпитано ме поздрави. После излезе с гъвкава походка на дресиран хищник и отвори лъскавата врата на бялото си „Мазерати“, за да може перфектната му съпруга с перфектните гърди да седне грациозно на задната седалка.

  – Третира я като кралска особа – иззлобя зад гърба ми Рой. – Виж как я покани по етикет, да седне отзад.

  Дадох газ, защото залезът вече гаснеше. Обичам да се състезавам с мрака. Ако го изпреваря, се чувствам победителка.

  През следващите три седмици Натали не се появи на работа. Рой се спихна като хербарий и започна унило да рови из Интернет за нашумели пластични величия. В офиса под сурдинка се мълвеше, че мистър де Анджелис е завел перфектната си съпруга на перфектна почивка в перфектна дестинация…

  Точно в петък, на третата седмица, се наложи да остана до късно. „Самоубих“ се предварително по собствено желание, понеже това ми спестяваше административната скука, която иначе щеше да ме изтормози в началото на ваканцията. Навън мракът ме изпревари. Победена, запъплих към колата си.

  Смачкана фигурка на неугледна женица внезапно изскочи пред мен, докато пръсках със спрей за размразяване вечерния скреж по предното стъкло. Насочих отбранително флакона към нея:

  – Нямам пари – реагирах веднага. – Мога да ти дам само две лири да си купиш кафе!

  – И аз нямам – смирено прошепна женичката. – Затова ми се налагаше да работя тук. За да спестявам. Поне да си поема разходите за първите дни след развода…

  – Натали – почти изкрещях от втрещяване, – какво е станало с теб, о май Год!

  Сянката на някогашната ми колежка шавна като мишчица в тъмнината:

  – Наташа – поправи ме тя, – сега съм отново рускиня. И няма нужда да викаш, пожалуйста …

  Изсъсках няколко безпомощни, нечленоразделни звуци. Нещо преливащо между:

  – Ссс, шшш, ччто, квооо?

  – Ами такова – смирено продължи бившата Натали, – ти нали ме попита онези неща последния път, когато се видяхме. Сложничко беше да ти обяснявам тогава. Затова те потърсих сега. Да ти разкажа. И да те помоля да ми дадеш препоръки за болногледачка в старчески дом. Там поне е топло през зимата и няма нужда да изглеждам добре…

  Облегнах се с тряс върху адски студения преден капак на колата си. Направо залепнах за него. Съвсем доскоро си въобразявах, че съм приключила с изненадите в този перфектен живот. Обаче, мракът ме победи!

  Натали, извинете, Наташа, учела съвестно за детска учителка по пеене и музика в Н-ския университет на своя областен град. Русо рускинче с безкрайни крака и броени копейки до края на месеца. Мистър де Анджелис се появил като бог с тогавашната си съпруга, за да спонсорира туининг – програма в университета. Плъзнал прецизно око по бедрото на Натали и спонсорирал и нея. После на бърза ръка се развел. Над хапка с черен хайвер в изискан ресторант, предложил брак на Наташа. Пълен разкош, квартира и храна. Никакви деца! По договор, трябвало да се разведат след четири години. Мистър де Анджелис всеки четири години сменял колите и жените си. Имал си принципи. Имал и много, ама много пари. Но, издръжка след брака не се полагала. Пластичните подобрения, направени по съпругите, били бонус, който им подарявал за спомен. Ако искат, де. Щото можело и гордо да му откажат женитбата, за да потънат в бедност и достойнство. Тяхна работа. Условията, впрочем, били повече от ясни още в началото. И задължително трябвало да го наричат Мистър де Анджелис…

  – На мен ми останаха само тези две гърди – тъжно приключи Наташа.

  – Страхотни са – рекох, да я ободря позитивно, – колко струват? Ама той и „Мазерати“-то ли смени?!

  – Колкото едногодишната ти заплата – отвърна бившата съпруга. – Да, и „Мазерати“-то.

  Подписах препоръката на Наташа. Дадох й две лири за кафе. Яко натиснах газта. Забих в перфектния мрак като в перфектна депресия. Мечтателят Рой не можеше да си позволи онези гърди. Освен, ако не станеше съпруга под наем на Мистър де Анджелис? Просветна ми от тази идея! Нека после разправя, че не съм му вярна приятелка! Странична пътека към подстригана, подредена гора, проблесна с цвят на препечен хляб под луната. По нея разхождаха кучета.

  .

• Планината Мохаве

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Вървяха бавно, краката им разчупваха ледената кора и затъваха в дълбокия сняг. Бързаха да стигнат до хижата преди да е мръкнало.

  – Ето я! – посочи Иво. – Хайде, стигнахме!

  Подаде й ръка и я дръпна към себе си.

  – Тъмна е – предпазливо рече Яна.

  – Не бъди песимист! – разсмя се Иво. – Нали помниш, че те не искаха никой да ги безпокои…

  Яна поклати скептично глава.

  – Не трябваше да се бавим толкова с американците… – промърмори тя и добави: – Не виждам пушек…

  Не бяха идвали тук почти две години. Преди това всяка събота хващаха автобус до селото под северния склон, оттам взимаха друг до платото. Минаваха по цялото плато, спускаха се по южния склон до другото село и след седем-осем часа непрекъснато ходене се прибираха уморени, но освежени.

  Един ден Яна се подхлъзна, залитна и пропадна в някаква яма. Удари се лошо и изкълчи крака си. Иво събу обувката й, огледа глезена и се опита да го намести. Тя извика от болка. Той го стегна с шала си, нахлузи обувката, отчупи прът и й помогна да се изправи.

  – Хайде, опитай се да вървиш – подкрепяше я той. – Сигурно наблизо има хижа…

  След около половин час видяха дим между дърветата и се запътиха нататък. Дълго тропаха по вратата, но никой не им отвори, макар да усещаха, че вътре има хора.

  – Отворете, моля ви – проплака Яна. – Пострадах и не мога да ходя…

  След няколко минути вратата предпазливо се открехна и хижарят се показа. Огледа ги недоверчиво. Личеше, че се колебае. Забеляза безпомощния й крак и сълзите в очите й, видя молбата в погледа на Иво…

  – Изчакайте малко – рече глухо, влезе и затвори вратата.

  Отвътре се чу тих говор. Стори им се, че мина цяла вечност, докато отвори:

  – Влезте… Ей там, до камината…

  Затвори след тях и превъртя ключа.

  Вътре беше топло, цепениците в голямата камина горяха, встрани имаше два дюшека, един до друг, с разпилени чаршафи и завивки. С гръб към тях седеше жена и решеше дългата си коса. Остави гребена и опита да пооправи импровизираната спалня.

  Яна се отпусна на единия стол срещу камината и постави крака си на дървеното столче, което хижарят сложи срещу нея. Свали обувката й, разви шала и опипа глезена. Стисна го, направи рязко движение с ръцете, нещо изпука, заболя я, тя извика, после приятна топлина затуптя в крака й. Той извади ластичен бинт и го стегна.

  – Тази нощ ще останете тук, а утре ще ви закарам до автобуса – рече. – Сега трябва да нацепя още дърва.

  – Ще ви помогна – скочи Иво.

  Двамата излязоха. Жената седна до Яна и й подаде димяща чаша за чай.

  – Греяно вино – уточни тя. – Ще те затопли и ще се отпуснеш – говореше й на ти.

  – Благодаря… Аз съм Яна…

  – Приятно ми е – отвърна жената, но не каза името си.

  Яна скришом я огледа. Беше между трийсет и трийсет и пет годишна, стройна, с изящни черти, зад които се криеше силен характер. Усети погледа й и се засмя, като се обърна към нея.

  – Чудиш се, нали? – отпи от чашата си. – Имам голяма фирма с успешен бизнес. Всички мъже се увъртат около мен заради парите. Тук намерих спасение. Идвам в петък вечер, скривам се от света и си тръгвам в неделя. Забелязала си, че той е красавец – погледна към вратата, – освен това е изолиран, няма на кого да разкаже…

  – Разбирам – кимна Яна.

  Продължиха да пият мълчаливо.

  Прекараха хубава вечер. Домакинът приготви вкусна вечеря, а виното се лееше безкрай. Не научиха имената им, не ги и питаха. На другия ден хижарят ги закара до селото с джип, откъдето жената ги качи в колата си и ги остави пред дома им. Уговориха се следващата събота да се срещнат отново, измислиха и сигнално потропване.

  Последваха още много вечери в хижата с разговори, смях или просто тишина, нарушавана само от пукането на дървата в камината.

  После Иво бе изпратен на голям обект в другия край на страната и Яна замина с него. И сега, когато се върнаха, в първата събота поеха по стария маршрут към хижата.

  Тръгнаха рано. Времето беше слънчево, снегът хрупаше под краката им. По средата на платото, близо до заслон, настигнаха възрастна двойка, която ги запита на английски докъде ще стигнат, ако продължат направо. Заговориха се, разбраха, че новите им познати са американци. Мъжът извади термос и пластмасови чаши, и предложи да поседнат при заслона. Докато сърбаха ароматния чай, жената им разказа, че климатът и природата тук им харесват, а и хората са мили. На въпроса им от коя част на Америка са, тя отвърна: „От гробището“. Яна и Иво се стъписаха.

  – Живеем до малко градче в пустинята Мохаве – засмя се мъжът.

  – О, да, Мохаве е най-голямото гробище за самолети – кимна Яна.

  – А също и за бракувани автомобили „Фолксваген“ – добави Иво.

  Американците мълчаха. Мъжът леко се прокашля. След малко жената проговори тихо:

  – Имах предвид буквално гробище… Там престъпниците изхвърлят труповете… Виждаме фаровете нощем навътре в пустинята. Дори не ги заравят, изхвърлят ги върху пясъка и там изсъхват, ако животните не ги разнесат… – Тя замълча, после добави: – Но тук е спокойно… Купихме къща до гората, в края на селото…

  Двамата с мъжа й се спогледаха усмихнати.

  Иво се изправи:

  – Благодаря за чая, беше ни приятно, но трябва да тръгваме…

  Сбогуваха се с възрастните хора и поеха в различни посоки.

  Стояха пред хижата и гледаха отчаяно закованата врата. Наоколо нямаше стъпки, никакъв признак на живот.

  Започнаха да прехвърчат снежинки.

  – Да тръгваме – каза Яна. – Безсмислено е да стоим тук…

  Иво мълчаливо кимна, хвана я за ръка и се върнаха на голямата пътека. Снегът се усилваше и ставаше все по-гъст. Притъмняваше бързо.

  Отнякъде се чу лай на куче.

  – Чу ли! – извика Иво. – Да вървим натам…

  Свиха надясно и се запровираха между дърветата. Кучешкият лай ставаше все по-близък, докато иззад близко дърво чуха предупредително ръмжене. Заковаха се на място. Мракът и снегът ги обгръщаха, не виждаха нищо, само зловещото ръмжене се носеше от тъмнината.

  Чу се изсвирване.

  – Помощ – изкрещя Яна. – Помогнете ни…

  – Чърчил, ела тук! – извика мъжки глас.

  Чуха стъпки и след малко се появи едра фигура. Кучето излая и пак се обърна, ръмжейки към тях.

  – Какво става? – попита мъжът.

  Чак сега забелязаха пушката в дясната му ръка.

  – Изгубихме се – прошепна Яна.

  – Хайде, тръгвайте с мен – махна им той и подвикна към кучето: – Браво, Чърчил! Те са приятели…

  Скоро, седнали до горящата камина, пиеха горещ чай, а хижарят премяташе няколко пържоли на жаравата. Когато сложи готовите мръвки на масата, жена му бе наредила чинии и чаши, чайник с греяна ракия и буркан туршия.

  – Е, как попаднахте тук? – запита мъжът, след като отпиха.

  – Отивахме в другата хижа… при приятели…

  Хижарят учудено повдигна вежди:

  – Сигурно много отдавна не сте идвали?

  – Почти две години – отвърна Иво. – Преди това често ходехме през почивните дни…

  Хижарят и жена му мълчаха. След малко жената заговори:

  – Ние сме заедно тук… Но повечето хижи ги държат сами мъже. И рано или късно се пропиват… и това ги убива…

  – Не, нашият приятел не беше сам – възрази Яна. – Сигурно го знаете, висок, красив мъж със сини очи…

  – В планината всички се познаваме – рече хижарят. – И се викаме на помощ, когато се наложи…

  Яна го изгледа:

  – Не ви ли е страх през седмицата, когато няма никой друг?

  Мъжът гаврътна чашата си. Жена му стана и донесе бутилка вино.

  – Страшно е – отвърна той, – затова с жената спим на различни етажи… ако стане нещо, тя да има време да извика помощ…

  – Крадци ли идват? – ококори се Яна.

  – Обирите са най-малкото – обади се жената. – Карат хора… бият ги до смърт, после ги захвърлят нагоре в дебрите… Дори не ги заравят, само нахвърлят сухи клонаци отгоре им…

  – Ловците понякога намират изсъхнал труп, завързан за дърво – добави мъжът. – А кучетата разнасят кости или от крак, или от ръка…

  Иво мълчеше вцепенен, очите на Яна се напълниха със сълзи.

  – Какво е станало с нашия приятел? – запита с треперещ глас.

  – Той от години не пускаше никого в хижата – рече хижарят.

  – Защото при него идваше една жена…

  – Той се самоуби – прекъсна я хижарката. – Намериха го обесен. Но стига сме говорили страхотии. Елате да ви покажа стаята ви. Аз спя в съседната, а мъжът ми тук долу ще ни пази…

  Хижарят се изправи.

  – Това е архивът ми – посочи гордо библиотеката в дъното на помещението. Всички рафтове бяха затрупани с вестници, групирани по години. – Събирам всичко за планината. Ще ви дам четиво за през нощта…

  Той избра един вестник и го подаде на Яна. Пожелаха си лека нощ и двамата се заизкачваха към горния етаж.

  В стаята Яна побърза да разгърне страниците. Иво се беше отправил към банята, когато я чу да изохква.

  – Какво има? – върна се той.

  – Тя е – посочи Яна и сълзите й потекоха.

  Иво взе вестника от ръцете й и погледна. Имаше две снимки – на едната полицейска лента ограждаше дървета в гората, а от втората го погледна познато лице. Заглавието гласеше: „Ловци намериха останките на изчезналата преди месеци бизнесдама…“

  Той прочете няколко пъти текста. После отиде до прозореца при Яна и прегърна треперещите й рамене. Загледани в падащия сняг, двамата мислеха за възрастните американци, избягали от гробището Мохаве.

  Кучето на двора започна да вие към планината.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Народ

  

  .

  Малък народ.
  Вековен, виновен.

  Виновен пред другите.
  Вековен за себе си.

  Вината поделяме.
  Вековете живеем.

  Тираните искат
  земята и нас.

  Беля си навличат,
  не знаят големите!

   

  Тодор Христов – Златния

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е роден през 1985 г. в София. Завършил е Средно специално художествено училище по приложни изкуства и Националната художествена академия. Работил е 8 години в Монетния двор към Българска народна банка. Сега работи като художник на свободна практика, занимава се и с ретро автомобили. Пише стихове, свири на гайда. Това е първа публикация на негова литературна творба. Още за Тодор Христов – вж. тук.

  .

• Прощаване

  Разказ от Златимир Коларов

  

  В стаята бе топло. Въпреки това му беше хладно. „От болестта ще е“ – помисли си той. Жена му, синовете, дъщерите и внуците – десетина души стояха прави около леглото. Опитваха се да изглеждат весели, но очите им бяха тъжни. Няма да им казва, че му е хладно, за да не ги тревожи – продължи да си мисли той. Радваше се да ги види заедно, макар и събрани по тъжен повод. Трябва да ги успокои, да поеме бремето, да им вдъхне сили, както го бе правил цял живот…

  – Как беше там, черен гологан не се губи – надигна се на лакет и се усмихна. – Ще се оправя и този път – гласът му бе отпаднал, въпреки желанието му да бъде бодър. – Ако се случи нещо… – преглътна думата, – не съжалявайте! Знайте, че живях щастливо. Бях беден, работех и забогатях. Разхищавах, губех и печелех. Имах приятели, имах и врагове. Ухажвах хубави жени, ожених се за най-красивата и живях добре. Роди ми синове и дъщери, изучихме ги, те пък ни дариха с внуци. Имах всичко, за което един мъж може да мечтае – ръката му изтръпна и се отпусна.

  Огънят в камината пращеше, но в стаята бе все така студено. По стените потрепваха бледи сенки. Подпъхна завивката под гърба си и се замисли. Приятели и врагове, хубави жени… Кои бяха те? Пред паметта му се стелеше бяло като сняг петно. Толкова много ли бе живял, че не можеше да си спомни нито едно име, нито едно лице? Не е хубаво един мъж да забрави приятелите си, да забрави жените, с които се е любил! Не беше му се случвало досега. „От треската ще е…“ – и се сви под завивката. Затопли се, поспа, отвори очи и се огледа.

  Жена му, синовете, дъщерите и внуците продължаваха да стоят около леглото. В очите им проблясваха сълзи.

  – Щастлив съм, че сте тук, сега, при мен… – гласът му потрепери.

  Някой тихичко въздъхна. Той притвори очи и отново се унесе. И продължи да шепти и да мисли. Пред погледа му искреше бялото петно и не беше сигурен дали чуваше гласа си или мислите си:

  – Живях бурно, живях дълго, имах много. Познах постоянство, познах и изневери. Преживях болести, изпитах болки, радвах се и страдах…

  Спомни си раждането на децата, смъртта на най-малкия и се натъжи. Мисълта за внуците го накара да се усмихне и му стана топло. Сега те бяха на възрастта на най-малкия – на починалия му син и пак го втресе.

  По някое време бялото петно изчезна и отново видя близките си, наредени около леглото. От години мечтаеше да ги събере – дъщери и синове, зетьове, снахи и внуци, цялата преуспяваща фамилия, да им се порадва и да ги почерпи. Не успя да го направи – едни бяха на работа, други на почивка, забързани, потънали в ежедневие и грижи, разпръснати на четири посоки. Денят бе дошъл. Лошото бе, че няма сили да стане, за да подреди масата и да ги покани. „Нищо, като оздравее ще го направи“ – помисли си той и треската му намаля.

  Огънят в камината тихичко пращеше и разиграваше неспокойни сенки по стените.

  – Много ви обичам – надигна се той в леглото.

  Някой подсмръкна. Близките се надвесиха над леглото и му стана топло.

  – Скъпи мои – пошепна той и протегна ръце да ги прегърне.

  Сенките избледняха и се стопиха в мрака.

  Намериха го на следващата сутрин зад кофите с боклук – вкоченен, свит, покрит с току-що навалял пухкав сняг. Отиваха на просия на Централна гара. Някой каза, че го е виждал и друг път да обикаля около гарата, но не беше сигурен. Друг каза, че живеел в някакво наводнено мазе. Трети го прекъсна – каза, че спял в изоставена барака зад гарата и се завърза кратък спор къде бе живял покритият със ситен снежец бездомник. Защо е лежал зад кофите, след като е имал покрив над главата? – зачудиха се останалите. Един от тях промърмори, че замръзналият е учител, защото го е учил някога да чете и пише, и разтри посинелия си нос. После замълча. И той не беше сигурен като другите.

  .

• Щастлив безсмислен бунт

  

  .

  България не се крещи на глас.
  Тя ражда само жито и поети!
  Преди мечтаех, точно като вас,
  и никнеха деца по раменете ми…

  И аз ги носех – дребнички слънца,
  за да растат на живо по митинги.
  И вярвах, че ще е добър света,
  поне за тях! А ние ще му свикнем.

  Седя си – с бира – на удобен стол,
  а братята ми вънка протестират.
  Така се уморих. Все царят гол!
  Облечен пак не струва и стотинка.

  Народът уж избира. А след ден
  започва да го мъчи луда горест!
  И пак се пъчи (този път без мен!)
  да срине нещо, дето е съборено.

  Разстрелва – и с домати, и с яйца,
  с павета, с тишина, с брътвеж злосторен.
  А нови поколения деца
  растат над раменете ни покорни.

  Но вече знам, че трябва да съм луд
  на същите площади да погина.
  България – щастлив, безсмислен бунт.
  Или една отчаяна чужбина.

   

  Павлина Йосева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Павлина Йосева е от Шумен. Завършила е Режисура (в класа на Марияна Евстатиева-Биолчева) и Операторско майсторство (при Виктор Чичов и Христо Бакалов) в Нов български университет – София. Има около 15 години на сцена в различни спектакли, събития, партита, рождени дни, чествания, като актриса и водещ. Рисува, снима професионално с камера, монтира късометражни филми, пиша стихове. Живяла е и е работила 4 години в Каталуния, Испания. Има четири издадени книги – „Трудна за сънуване” /2006/, „Още тишина” /2011/, хумористичната „Еротика по селски” /2011/ и двуезичната “Отвъд тишината“ /2013/, представена в Санкт Петербург с.г. Носител на престижни национални литературни награди. Член на Съюза на шуменските писатели и на Санктпетербургския писателски градски съюз. Автор на няколко документални филма като режисьор и оператор. Редактор на поетични книги на различни автори. През есента на м.г. участва в ”България търси талант“.

  .

• Бай Иван Американеца

  Из сборника на Златимир Коларов „От куфара със сувенири. Автентични лекарски разкази“ (София, 2015)

  

  БАЙ ИВАН АМЕРИКАНЕЦА

  Бе в края на осемдесетте години на миналия век, в разгара на Горбачовите промени. Нещо се случваше, светът бързо се променяше. Не осъзнавахме какво точно става, усещахме го смътно. Беше ни интересно да разберем какъв е животът „там”, защото знаехме какъв е „тук”. Първите отговори ми даде бай Иван Американеца от Велинград…

  Доведе го жена му в клиниката със ставни болки. Представи ми се – Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата – ревматоиден артрит и започнах да го лекувам.

  Съдбата му ме заинтересува и често присядах на болничната кушетка, и разговаряхме на различни теми – житейски, социални, политика. Каза, че е избягал от България след Девети септември. Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее – да замине за Америка. И заминал за Америка. Отначало работил като общ работник в ресторант в Ню Йорк, после събрал малка сума, теглил заем и купил ресторанта. Живеел в малък апартамент над ресторанта. За четиридесет и две години е ползвал три почивни дни – бил е болен. Всеки друг ден е бил на работа – в ресторанта. Слизал от апартамента си в ранно утро и се прибирал късно през нощта, когато последният клиент си тръгнел. Попитах го защо не е почивал? Отговори ми, че в ресторанта работели перуанци, колумбийци, сервитьори и работници от всякакви народности, и трябвало да ги следи, защото го крадели, без надзор не работели, както трябва, отнасяли се лошо с клиентите, подбивали реномето на собственика и на ресторанта… Представих си го – вързан не с връв, а с верига към ресторанта, дълга, колкото да се качи до апаратамента си късно през нощта, да поспи и отново да се върне в кухнята и залата, при капризните и шумни клиенти, и крадливи готвачи и сервитьори…
  Пенсионирал се преди година, продал ресторанта и се върнал в България. Дотогава не си и помислял, че може да се върне – страхувал се от репресии, водел се невъзвращенец. Но времената се променили и с радост се завърнал. Парите от пенсията си получаваше в Гърция. Един път в месеца отскачаше до Солун, вземаше си пенсията и се връщаше – по онова време не бе възможно да получиш собствените си долари в България. Обясняваше ми защо, не го запомних.

  Жена му идваше всеки ден от Велинград с широк, лъскав кадилак стар модел. Прекарваха няколко часа, седнали на пейка под сянката на някое дърво в двора на болницата, хванати за ръце, и тя си тръгваше. Той я изпращаше и се прибираше в болничната стая.

  Първия път, когато я видях, се сепнах – среден ръст, пухкава, накъдрена, руса, по-точно изрусена. Беше облечена в разгърдена блузка, от която се подаваше пищна гръд, предизвикателен шарен панталон и сандали на високо токче. Помислих си: „Случил на булка бай Иван…”. Той ми каза, че е на четиридесет и две години.

  Сгодили се по пощата – с писма и снимки. По-късно познати от Велинград ми казаха, че била разведена, без деца. Преди да се ожени, споделила с близки, че първия път се е оженила по любов, но сбъркала, не се получило, както го очаквала, втория път се оженила по разум. Щяла да направи всичко възможно, за да има добро семейство. И наистина, грижеше се добре за мъжа си – носеше му плодове и сладки…

  Веднъж бай Иван ми каза:

  – Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, който привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка, за да забогатеят, не разбират, че такива като нас са от най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както е в моя случай…

  Закрепихме го. Жена му дойде и го върна във Велинград с кадилака. После бай Иван направи сърдечен инфаркт, ритъмни нарушения, артритът се обостри и след година се спомина.

  След това лекувах още няколко болни със същата съдба – на „американци от България”, работили денонощно почти половин век като дребни търговци, строителни работници, шофьори, без близки и семейства, върнали се в България да си изкарат старините с пенсиите от Америка. С писма и чрез сватовници се бяха свързали с двайсетина години по-млади, напатили, отрудени български жени – разведени или вдовици. И със завръщането си в България бяха сключили брак, без да са виждали преди това на живо бъдещите си съпруги, а само по описание и фотографски снимки.

  Разболяха се – единият от тежък инфаркт, другият – от диабет и в рамките на една-две години починаха. Шегувах се горчиво, че „младо гадже – жива болест”, винейки за преждевременната им кончина съпругите, по отколешна традиция мъжете да винят жените за всичките си неблагополучия. Всъщност, почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала – всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред бе изсмукала бавно, хищно, стръвно жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок. До последния момент стресът ги бе държал във форма, с пенсионирането – отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект.

  И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължения и работа. Жал ми бе за тях – цял живот бяха блъскали и чакали да дойде моментът да се върнат в България, и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите и новите си близки, нещо, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И като дойде моментът – не се получи.

  Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили – неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.

  …Разказах историята на бай Иван от Велинград и на другите американци от България, защото може с нещичко да е поучителна за новите български американци, привлечени от магнита на Америка. Най-малкото да ги провокира да помислят, ако, дай Боже, до тях достигне текстът, защото, забързани да си стегнат багажа и да си купят евтини билети, не им е до четене на книги, камо ли на автори от загърбена България.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от Златимир Коларов – вж. тук и тук.

  .

• Вдън гори тилилейски

  

  Таласъми, караконджули, джинове и бабугери бяха онези страшила, с които ме плашиха в детството, щом върших неща, които възрастните не харесваха. Имах си цяла тайфа от страшилища и самото им споменаване беше достатъчно, за да се превърна в олицетворение на послушанието. Един ден събрах смелост и попитах: “Кои са тези бабугери и къде ще ме водят като ме вземат?” Казаха ми: “При лошите духове, вдън гори тилилейски*.“ Сега пък в съзнанието ми се настаниха и едни страшни духове. Фантазирах си ги според ужасите от филмите, които бях гледала. После пораснах, прилежно изпълнявах всичко, което изискваха от мен, и цялата тази глутница от зли джинове ме забрави, и аз тях също. Понякога те се прокрадваха само в разговорите на възрастните, когато си спомняха как някога са бабугерствали по къщите, за да гонят лошотията. После социализмът забранил тази езическа традиция. Опасявал се да не би хората, като надянат кожите на бабугери, да се опълчат срещу установения ред. Животът течял тих, спокоен, послушен, а злото било добре замаскирано. И хората щяли съвсем да забравят за караконджулите, ако те не започнали отново сами да се появяват тук-таме и най-вече в Банско.

  

  Години наред празнувахме там коледните и новогодишните празници, а това е точно бабугеровото време. Властта постепенно изпускаше юздите и гоненето на злото остави на волята на народа. Още от лятото хората заделяха по-хубавите кожи, перяха ги, изсушаваха ги на слънце и в дните преди празниците се събираха по къщите, около запалените оджаци, и шиеха костюмите. Понякога цялата махала се събираше в една къща. Някой донасяше голяма тепсия с димящ, пухкав качамак, поръсен обилно с парчета банска кървавица. Цяла нощ се пиеше вино, пееха се песни и се раждаха бабугери. Щом дойдеше празникът, от ранни зори хиляди звънци и чанове раздираха въздуха с езическа гюрултия. Снегът не спираше да вали, въпреки че беше натрупал преспи, колкото човешки бой. Комините бълваха дим с мирис на борова смола. Хората, пременени и усмихнати, съпровождаха маскарада. Поздравяваха се помежду си, дори и без да се познават. Черпиха се с вино от общи бъклици. Това беше истинското Банско, където кравите си ходиха по улиците и пиеха вода от крайпътните вади, а децата познаваха само вкуса на домашното мляко. Старите банскалийки, препасали вълнени, ръчно тъкани престилки – прескутници, ходеха да се черкуват, хванати по две, по три, като млади дружки. Други тропаха с бастуните по каменната настилка и носеха със смирение гърбиците на старостта. Младите ги поздравяваха и уважаваха, а за тях това беше същата блага радост, която изпитваха, когато слушаха църковната служба.

  

  Цялото бабугерско шествие се събираше на мегдана и, под звуците на зурни и тъпани, започваше веселието. Преди това, с ритуалното обхождане на бабугерите по къщите и с ударите на чановете, навързани около кръстовете им, биваха прогонени злите духове от домовете и душите на хората. На главите бабугерите носеха тежки маски с рога, наподобяващи козел. Подскачаха, дрънкаха, ревяха със страшни гласове и пиеха ракия, за да се стоплят. Народът около тях – и той радостен, отдал се на веселието, забравил за малко грижите, с премръзнали ръце и вкочанясали крака, но с топлинка в сърцето. Хора се виеха до вечерта, а после раздумката и веселието продължаваха по къщите до късна доба. И отново някой донасяше поредната тава с качамак и „бански старец“. Кои бяха тези невидими нерайди, които го забъркваха, така и не разбрах.

  

  Това продължаваше с години, докато Банско не се поевропейчи. Едно по едно всичко старо и автентично започна да се опошлява и изопачава. Изгонените джинове тихомълком се завърнаха, но променени, преобразени от пластичната хирургия, накичени, лъскави, като извънземни, с маски не на козел, а на покемон. Козелът неслучайно е попаднал в езическите празнинства. Той е дал името си за обозначение на думата „песен“, която от памтивека съхранява мъдростта на човека (гр. трагос – козел, оттам – трагуди – т. е. песен). Новите караконджули построиха луксозни хотели и докараха с джиповете си чалгата. Изпълниха Банско с шумове от близо и далече. Старите баби вече не се събираха на приказки по улиците, защото те бяха завзети от тълпи екзалтирани скиори, пияни англичани, скъпи коли, дебеловрати младежи и джазирани пенсионери от градски тип. Не се чуваше и красивият бански говор, изпълнен с уникален местен хумор. Хиляди отсечени дървени трупи бяха свлечени от Пирин и наредени пред къщите и в дворовете като ковчези. Голите баири не можеха вече да приютяват бабугерите и те се настаниха уютно и лукаво в самото Банско, като кръчмарска атракция. Пошлостта превзе града, а самобитните и будни някога банскалии се опияниха от нея.

  

  Поради такива и други подобни причини, отдавна не ходя на масови празници и мероприятия, където се правят жалки опити да се възкръсват напудрени и захаросани традиции. Там няма дух, има евтино зрелище и кич. И, понеже всяко нещо си има изключение, тази година случайно попаднах на третия европейски парад на хлопатарите в Солун, без да знам, че е имало и първи, и втори такъв. Това беше шествие на всички онези мои, отдавна забравени плашила от детството – бабугери, кукери, таласъми, с кози-маски и хиляди закачени по тях чанове. Бяха дошли двадесет и четири внушителни групи от всичките балкански държави – Гърция, България, Сърбия, Румъния и даже от средиземноморските острови, за да демонстрират общото си желание за изгонване на злото, макар и символично, от земите ни, от живота ни, от душите ни. И като писнаха онези ми ти зурни и гайди, като заудряха тъпани, дайрета и чанове, та се вдигна врява чак до небесата. Заподскачаха в чудни ритми хлопатарите. Извиха се красиви хора. Публиката и тя запя. Корабите, хвърлили котви в залива, изпратиха своя поздрав със сирените. Нямаше бири, нямаше и пиянски тълпи. Имаше балканци, които се веселяха.

  

  Започна парадът на бабугерските групи. Всяка от тях, с кукерска обредност, показваше своята приказка, в чиято хилядолетна символика е въплътено човешкото познание за борбата между доброто и злото по земите на дедите ни. Вятърът развяваше знамената на участниците във фестивала. Уж европейски, пък едно липсваше – синьо на цвят, с кръг от звезди. Дали се беше скрило заедно със злото, или просто го бяха забравили – не знам. Но затова пък всяка група от участници водеше по една мечка, завързана на синджир, която е олицетворение от памтивека на победеното зло. Не си мислете, че визирам някаква берлинска мечка. Опазил ме Господ! Това си бяха танцуващи мечки от резервата на Бриджит Бардо в село Белица или някъде там наоколо. Тътреха се уморени, проскубани и нацупени.

  

  И тогава се случи нещо, което стана причина да пиша за това балканско гонене на злото, родено далече в езическите времена и все още живо и актуално, защото злото, каквото и да е то, все повече ни завладява, притиска, унижава и обезличава. Днес то е добре прикрито и маскирано като таласъм, кога със скъп костюм, кога с препасани около кръста бомби или с лице, забулено във фередже.

  

  Една внушителна група бабугери, юнаци със страховити маски, препасани с тежки чанове и звънци, направиха кръг около голямо маслинено дърво, на разстояние два-три метра от дънера. Хванаха се за ръце и в такт раздрусаха звънците. Страшен грохот заглуши всичко. Птиците на рояци отлетяха. Народът утихна. И тогава, бавно и величествено, голямите клони на дървото се раздвижиха към всичките посоки на Вселената. Никой вятър не може да направи това. Листата танцуваха и някак странно се въртяха като дервиши. Миг, изпълнен с езическа магия. Другите дървета близо до маслината стояха неподвижни, сякаш издялани от камък. Силата от вибрациите на бабугерските звънци раздвижи застоялата енергия, прогони стаилите се джинове и вдъхна нов живот. Хората не обръщаха повече внимание на ръмжащите мечки. Всички бяха впили поглед в танцуващото маслинено дърво, от чийто клони се вият венците за победителите и героите, а те от памтивека са призвани да гонят злото вдън гори тилилейски, където му е мястото.

  

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

  Снимки: Авторката

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Тилилей – бясно дърво (вълча ягода) – митично растение, силно отровно, расте в усойни гори, допирът с него е смъртоносен.

  .

• <<
• 1
...
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
...
• 81
• >>