Home » Авторски страници, литература

Бай Иван Американеца

2020.01.10 Няма коментари

Из сборника на Златимир Коларов „От куфара със сувенири. Автентични лекарски разкази“ (София, 2015)

БАЙ ИВАН АМЕРИКАНЕЦА

Бе в края на осемдесетте години на миналия век, в разгара на Горбачовите промени. Нещо се случваше, светът бързо се променяше. Не осъзнавахме какво точно става, усещахме го смътно. Беше ни интересно да разберем какъв е животът „там”, защото знаехме какъв е „тук”. Първите отговори ми даде бай Иван Американеца от Велинград…

Доведе го жена му в клиниката със ставни болки. Представи ми се – Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата – ревматоиден артрит и започнах да го лекувам.

Съдбата му ме заинтересува и често присядах на болничната кушетка, и разговаряхме на различни теми – житейски, социални, политика. Каза, че е избягал от България след Девети септември. Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее – да замине за Америка. И заминал за Америка. Отначало работил като общ работник в ресторант в Ню Йорк, после събрал малка сума, теглил заем и купил ресторанта. Живеел в малък апартамент над ресторанта. За четиридесет и две години е ползвал три почивни дни – бил е болен. Всеки друг ден е бил на работа – в ресторанта. Слизал от апартамента си в ранно утро и се прибирал късно през нощта, когато последният клиент си тръгнел. Попитах го защо не е почивал? Отговори ми, че в ресторанта работели перуанци, колумбийци, сервитьори и работници от всякакви народности, и трябвало да ги следи, защото го крадели, без надзор не работели, както трябва, отнасяли се лошо с клиентите, подбивали реномето на собственика и на ресторанта… Представих си го – вързан не с връв, а с верига към ресторанта, дълга, колкото да се качи до апаратамента си късно през нощта, да поспи и отново да се върне в кухнята и залата, при капризните и шумни клиенти, и крадливи готвачи и сервитьори…
Пенсионирал се преди година, продал ресторанта и се върнал в България. Дотогава не си и помислял, че може да се върне – страхувал се от репресии, водел се невъзвращенец. Но времената се променили и с радост се завърнал. Парите от пенсията си получаваше в Гърция. Един път в месеца отскачаше до Солун, вземаше си пенсията и се връщаше – по онова време не бе възможно да получиш собствените си долари в България. Обясняваше ми защо, не го запомних.

Жена му идваше всеки ден от Велинград с широк, лъскав кадилак стар модел. Прекарваха няколко часа, седнали на пейка под сянката на някое дърво в двора на болницата, хванати за ръце, и тя си тръгваше. Той я изпращаше и се прибираше в болничната стая.

Първия път, когато я видях, се сепнах – среден ръст, пухкава, накъдрена, руса, по-точно изрусена. Беше облечена в разгърдена блузка, от която се подаваше пищна гръд, предизвикателен шарен панталон и сандали на високо токче. Помислих си: „Случил на булка бай Иван…”. Той ми каза, че е на четиридесет и две години.

Сгодили се по пощата – с писма и снимки. По-късно познати от Велинград ми казаха, че била разведена, без деца. Преди да се ожени, споделила с близки, че първия път се е оженила по любов, но сбъркала, не се получило, както го очаквала, втория път се оженила по разум. Щяла да направи всичко възможно, за да има добро семейство. И наистина, грижеше се добре за мъжа си – носеше му плодове и сладки…

Веднъж бай Иван ми каза:

– Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, който привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка, за да забогатеят, не разбират, че такива като нас са от най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както е в моя случай…

Закрепихме го. Жена му дойде и го върна във Велинград с кадилака. После бай Иван направи сърдечен инфаркт, ритъмни нарушения, артритът се обостри и след година се спомина.

След това лекувах още няколко болни със същата съдба – на „американци от България”, работили денонощно почти половин век като дребни търговци, строителни работници, шофьори, без близки и семейства, върнали се в България да си изкарат старините с пенсиите от Америка. С писма и чрез сватовници се бяха свързали с двайсетина години по-млади, напатили, отрудени български жени – разведени или вдовици. И със завръщането си в България бяха сключили брак, без да са виждали преди това на живо бъдещите си съпруги, а само по описание и фотографски снимки.

Разболяха се – единият от тежък инфаркт, другият – от диабет и в рамките на една-две години починаха. Шегувах се горчиво, че „младо гадже – жива болест”, винейки за преждевременната им кончина съпругите, по отколешна традиция мъжете да винят жените за всичките си неблагополучия. Всъщност, почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала – всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред бе изсмукала бавно, хищно, стръвно жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок. До последния момент стресът ги бе държал във форма, с пенсионирането – отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект.

И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължения и работа. Жал ми бе за тях – цял живот бяха блъскали и чакали да дойде моментът да се върнат в България, и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите и новите си близки, нещо, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И като дойде моментът – не се получи.

Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили – неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.

…Разказах историята на бай Иван от Велинград и на другите американци от България, защото може с нещичко да е поучителна за новите български американци, привлечени от магнита на Америка. Най-малкото да ги провокира да помислят, ако, дай Боже, до тях достигне текстът, защото, забързани да си стегнат багажа и да си купят евтини билети, не им е до четене на книги, камо ли на автори от загърбена България.

.

—————————————————————————————-

* Още от Златимир Коларов – вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.