Home » Авторски страници, литература

Женски времена

2019.03.15 Няма коментари

Илюстрация: Златю Бояджиев, портрет

.

ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА

На майка ми

На жените часът търкулѝ се.
На жените часът е сега.
Като хляб остарял и възкисел,
като мярка за женска тъга.

И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.

Те дървата така ще нацепят,
че кюмбето ще пее в нощта…
Без минутка на нежност и трепет.
Без момент за любими неща.

Ще развият прилежно бушона,
всички крушки сами ще сменят.
Няма даже сълза да проронят.
Може мъжки да псуват от яд.

Ще развържат единствено само
на душата си възела строг,
щом на топлото бабино рамо
легне внук, сякаш легнал е Бог!

Че часът им нечакан настъпи.
Вечер стенат стените без мъж.
На жените сълзите са скъпи.
И разказват нашир и надлъж,

как във моето село жените
овдовеят ли, нямат предел.

Но… броят си вдовиците дните,
като дни преди чакан разстрел…

 

 

ТЪЖНИТЕ ОЧИ НА ЛЕЛЯ СТАНА

В тъжните очи на леля Стана
сбран, блести лъжовният ни свят.
Малка тя на своя мъж пристанала.
Той пък се оженил на инат.

Три деца изгледала самичка.
Той бил все на карти и на лов.
После като малки кукувички
хвръкнали децата. По любов.

Нейният пропил се. И се гътнал.
Скрила тя във черно рамене.
После ги зачакала. На пътя –
своите деца. Едно поне.

Свила си душата на тепсия.
Да, но още имала сърце,
имала снага, и тънка шия.
Само дето нямала ръце –

мъжки, та дърва да й нацепят,
скършената вратня да сковат.
После да я сграбчат в яки шепи –
в женските й нощи да сноват.

Бързо я чумосали жените.
Бранели мъжете си със страх.
Клетвите прошарили косите й,
Смазал я нестореният грях.

Днес виси красива леля Стана,
в кухнята, на старото въже.
Свети само в погледа й сбрана
болка, че светът е за мъже.

 

 

НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО

Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!

Да усетиш
в ръцете си още,
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.

Под навеса
с гръбнака си чамов
разсипи.
Аз до теб ще приседна.
Ще запея
със виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно.

 

Николай Дялков

————————————————————————————–

* Още от същия автор – вж. тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.