Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Вдън гори тилилейски

2020.01.06 Няма коментари
Spread the love

Таласъми, караконджули, джинове и бабугери бяха онези страшила, с които ме плашиха в детството, щом върших неща, които възрастните не харесваха. Имах си цяла тайфа от страшилища и самото им споменаване беше достатъчно, за да се превърна в олицетворение на послушанието. Един ден събрах смелост и попитах: “Кои са тези бабугери и къде ще ме водят като ме вземат?” Казаха ми: “При лошите духове, вдън гори тилилейски*.“ Сега пък в съзнанието ми се настаниха и едни страшни духове. Фантазирах си ги според ужасите от филмите, които бях гледала. После пораснах, прилежно изпълнявах всичко, което изискваха от мен, и цялата тази глутница от зли джинове ме забрави, и аз тях също. Понякога те се прокрадваха само в разговорите на възрастните, когато си спомняха как някога са бабугерствали по къщите, за да гонят лошотията. После социализмът забранил тази езическа традиция. Опасявал се да не би хората, като надянат кожите на бабугери, да се опълчат срещу установения ред. Животът течял тих, спокоен, послушен, а злото било добре замаскирано. И хората щяли съвсем да забравят за караконджулите, ако те не започнали отново сами да се появяват тук-таме и най-вече в Банско.

Години наред празнувахме там коледните и новогодишните празници, а това е точно бабугеровото време. Властта постепенно изпускаше юздите и гоненето на злото остави на волята на народа. Още от лятото хората заделяха по-хубавите кожи, перяха ги, изсушаваха ги на слънце и в дните преди празниците се събираха по къщите, около запалените оджаци, и шиеха костюмите. Понякога цялата махала се събираше в една къща. Някой донасяше голяма тепсия с димящ, пухкав качамак, поръсен обилно с парчета банска кървавица. Цяла нощ се пиеше вино, пееха се песни и се раждаха бабугери. Щом дойдеше празникът, от ранни зори хиляди звънци и чанове раздираха въздуха с езическа гюрултия. Снегът не спираше да вали, въпреки че беше натрупал преспи, колкото човешки бой. Комините бълваха дим с мирис на борова смола. Хората, пременени и усмихнати, съпровождаха маскарада. Поздравяваха се помежду си, дори и без да се познават. Черпиха се с вино от общи бъклици. Това беше истинското Банско, където кравите си ходиха по улиците и пиеха вода от крайпътните вади, а децата познаваха само вкуса на домашното мляко. Старите банскалийки, препасали вълнени, ръчно тъкани престилки – прескутници, ходеха да се черкуват, хванати по две, по три, като млади дружки. Други тропаха с бастуните по каменната настилка и носеха със смирение гърбиците на старостта. Младите ги поздравяваха и уважаваха, а за тях това беше същата блага радост, която изпитваха, когато слушаха църковната служба.

Цялото бабугерско шествие се събираше на мегдана и, под звуците на зурни и тъпани, започваше веселието. Преди това, с ритуалното обхождане на бабугерите по къщите и с ударите на чановете, навързани около кръстовете им, биваха прогонени злите духове от домовете и душите на хората. На главите бабугерите носеха тежки маски с рога, наподобяващи козел. Подскачаха, дрънкаха, ревяха със страшни гласове и пиеха ракия, за да се стоплят. Народът около тях – и той радостен, отдал се на веселието, забравил за малко грижите, с премръзнали ръце и вкочанясали крака, но с топлинка в сърцето. Хора се виеха до вечерта, а после раздумката и веселието продължаваха по къщите до късна доба. И отново някой донасяше поредната тава с качамак и “бански старец”. Кои бяха тези невидими нерайди, които го забъркваха, така и не разбрах.

Това продължаваше с години, докато Банско не се поевропейчи. Едно по едно всичко старо и автентично започна да се опошлява и изопачава. Изгонените джинове тихомълком се завърнаха, но променени, преобразени от пластичната хирургия, накичени, лъскави, като извънземни, с маски не на козел, а на покемон. Козелът неслучайно е попаднал в езическите празнинства. Той е дал името си за обозначение на думата “песен”, която от памтивека съхранява мъдростта на човека (гр. трагос – козел, оттам – трагуди – т. е. песен). Новите караконджули построиха луксозни хотели и докараха с джиповете си чалгата. Изпълниха Банско с шумове от близо и далече. Старите баби вече не се събираха на приказки по улиците, защото те бяха завзети от тълпи екзалтирани скиори, пияни англичани, скъпи коли, дебеловрати младежи и джазирани пенсионери от градски тип. Не се чуваше и красивият бански говор, изпълнен с уникален местен хумор. Хиляди отсечени дървени трупи бяха свлечени от Пирин и наредени пред къщите и в дворовете като ковчези. Голите баири не можеха вече да приютяват бабугерите и те се настаниха уютно и лукаво в самото Банско, като кръчмарска атракция. Пошлостта превзе града, а самобитните и будни някога банскалии се опияниха от нея.

Поради такива и други подобни причини, отдавна не ходя на масови празници и мероприятия, където се правят жалки опити да се възкръсват напудрени и захаросани традиции. Там няма дух, има евтино зрелище и кич. И, понеже всяко нещо си има изключение, тази година случайно попаднах на третия европейски парад на хлопатарите в Солун, без да знам, че е имало и първи, и втори такъв. Това беше шествие на всички онези мои, отдавна забравени плашила от детството – бабугери, кукери, таласъми, с кози-маски и хиляди закачени по тях чанове. Бяха дошли двадесет и четири внушителни групи от всичките балкански държави – Гърция, България, Сърбия, Румъния и даже от средиземноморските острови, за да демонстрират общото си желание за изгонване на злото, макар и символично, от земите ни, от живота ни, от душите ни. И като писнаха онези ми ти зурни и гайди, като заудряха тъпани, дайрета и чанове, та се вдигна врява чак до небесата. Заподскачаха в чудни ритми хлопатарите. Извиха се красиви хора. Публиката и тя запя. Корабите, хвърлили котви в залива, изпратиха своя поздрав със сирените. Нямаше бири, нямаше и пиянски тълпи. Имаше балканци, които се веселяха.

Започна парадът на бабугерските групи. Всяка от тях, с кукерска обредност, показваше своята приказка, в чиято хилядолетна символика е въплътено човешкото познание за борбата между доброто и злото по земите на дедите ни. Вятърът развяваше знамената на участниците във фестивала. Уж европейски, пък едно липсваше – синьо на цвят, с кръг от звезди. Дали се беше скрило заедно със злото, или просто го бяха забравили – не знам. Но затова пък всяка група от участници водеше по една мечка, завързана на синджир, която е олицетворение от памтивека на победеното зло. Не си мислете, че визирам някаква берлинска мечка. Опазил ме Господ! Това си бяха танцуващи мечки от резервата на Бриджит Бардо в село Белица или някъде там наоколо. Тътреха се уморени, проскубани и нацупени.

И тогава се случи нещо, което стана причина да пиша за това балканско гонене на злото, родено далече в езическите времена и все още живо и актуално, защото злото, каквото и да е то, все повече ни завладява, притиска, унижава и обезличава. Днес то е добре прикрито и маскирано като таласъм, кога със скъп костюм, кога с препасани около кръста бомби или с лице, забулено във фередже.

Една внушителна група бабугери, юнаци със страховити маски, препасани с тежки чанове и звънци, направиха кръг около голямо маслинено дърво, на разстояние два-три метра от дънера. Хванаха се за ръце и в такт раздрусаха звънците. Страшен грохот заглуши всичко. Птиците на рояци отлетяха. Народът утихна. И тогава, бавно и величествено, голямите клони на дървото се раздвижиха към всичките посоки на Вселената. Никой вятър не може да направи това. Листата танцуваха и някак странно се въртяха като дервиши. Миг, изпълнен с езическа магия. Другите дървета близо до маслината стояха неподвижни, сякаш издялани от камък. Силата от вибрациите на бабугерските звънци раздвижи застоялата енергия, прогони стаилите се джинове и вдъхна нов живот. Хората не обръщаха повече внимание на ръмжащите мечки. Всички бяха впили поглед в танцуващото маслинено дърво, от чийто клони се вият венците за победителите и героите, а те от памтивека са призвани да гонят злото вдън гори тилилейски, където му е мястото.

.

Елена Пеева-Никифоридис

Снимки: Авторката

————————————————————————————–

* Тилилей – бясно дърво (вълча ягода) – митично растение, силно отровно, расте в усойни гори, допирът с него е смъртоносен.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.