Home » Авторски страници, литература

Кемането

2020.01.26 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Хасан Ефраимов

Илюстрация: Вalkan.auction

Моята история за кемането* започна с млада даскалица, която се домъкна в Делиорманското ми село в един есенен ден. Есенен, есенен, но понякога дори есенните дни са горещи, тук, при нас, и в този ден, мнозина амуджи се препотиха, зърнали малкия пищял на даскалицата.

Домъкна я синът на кмета Кирчо, макар че ходжата постоянно му разправяше:

– Кирчо, не го пращай туй улавото в града да учи, че голяма беля ще домъкне на главите ни.

Зададе се с пуфтене автобусът от завоя, сред облаци от мръсен пушек, каран от Дели Яхя, а половината село се нареди за да види кой ще слезе от него. Спря автобусът и дълго време… нищо. После, по едно време се показа само едно нежно краче.

Бръснарят припадна, пък и така му се удаваше възможност да надзърне дори под полата, а на ходжата устните му се раздвижиха, четейки силна молитва против нежни крачета и запръскаха слюнка във всички посоки.

Следващото, което видях, бе една колосана пола на разноцветни квадратчета, а над нея разположенo най-засмяното лице на света и… ох, без малко да забравя – с най-русата коса по тези краища на страната.

Магазинерът Ристо веднага притича и подаде ръка, с нежна извивка в китката, изричайки под мазния си мустак:

– Мадам…

Слезе даскалицата, а на мегдана аз разбрах как ще изглежда светът, когато дните, отредени му, някой ден свършат.

Дълго време никой не се обади и сякаш… дори двигателят на мръсния автобус бе замрял в този ден..

– А, тя има и кемане, бе – наруши някой мълчанието, а всички ние се загледахме дали от автобуса няма да слезе и някоя мечка с огромна тока на носа.

Дядо разправяше, че като бил още малък, с баща си отишли да секат дърва в Лонгоза. Сваляли ги в равното с биволи, защото другите животни не издържали. Та, тогава дошъл един копанарин и ги питал, дали наоколо не са виждали мечка със своето малко. Забъркал малко трици с вино копанаринът и зачакал. Когато нищо не подозиращите животни заспали пияни, копанаринът пристъпил и, както още е пияно малкото, нахлузил тока на носа му.

То, така… нахлузят ли ти веднъж тока на носа, цял живот ще вървиш след кемането, ще танцуваш и дори ще се правиш, че ти е хубаво, че иначе…

– Не е кемане, а цигулка – направи се на умен и магазинерът Ристо пред простолюдието, а мустакът му се изви нагоре, сякаш в кресчендо.

– Че то, не е ли същото? – заби го на момента бръснарят и Ристо реши за по-благоразумно да млъкне, познавайки острия му като бръснач език.

Тогава, в Делиормана, на селския мегдан за пръв път се докоснах до света, който е оттатък нашия.

Даскалицата отвори калъфа, който носеше в ръка, изкара кемането, подпря го на брадичката си и проплака с най-тъжните звуци на света, за чието съществуване дори не подозирах.

Да, аз се родих под звуците на кемането – отпреди него нямам спомени. Всичко е само празнота.

– Мамито… – не се сдържа и попът – Уж, конски косми, навити на лъка, а така жално вият.

Да, под звуците на кемането гъските, плуващи в селския гьол, се превърнаха в красиви лебеди, носещи се по Женевското езеро. Магаретата, пасящи на ливадата, изглеждаха като прекрасни газели, навеждащи глави из зелените морави на двореца Белведере. Бодилите дори… Превърнаха се в прекрасни рози, разцъфтели из Версайските дворци.

После пораснах… Ходих по много места в този грешен свят. Звукът на кемането бе навсякъде с мен. Дори съм сигурен – ако го нямаше, аз нямаше да съм това, което съм днес.

Наскоро, победен, аз се върнах в моя роден край. В селската кръчма, сред облаци от цигарен дим, седяха няколко старци.

– Вино – развиках се. – Аз черпя!

Приседнах на мръсна маса. Знаете ли? Само тя ме е чакала да се завърна след моето детство. Никой друг не ме разпозна. И… кемането…

– Катина… – обади се и мръсен селяк, полужив, полуумрял вече. – Катина… Я… Надуй кемането, Катина.

– Трябва да прибера козите – чу се и глас на старица, някъде в дъното.

– Бе, мамито им и кози – подскочи пияницата. – Те, децата ни… че…

Отново видях Женева, Белведере и Версай… В селската кръчма. Те са там… разположени на върха на лъка на старицата Катина. Който не вярва, да иде и да провери.

И вече знам… сигурен съм… Аз ще бъда това, което съм бил, под звуците на кемането.

Докато някой ден…

.

———————————————————————————

* Кемане – 1. Остаряло наименование за цигулка. 2. Старинен турски струkен народен инструмент, с различни разновидности, в зависимост от местността и от формата. Срещани други наименования са Кабак, Камане, Иклиг, Рабаб. Коренът на думата е в наименованието на струнен инструмент KEMA (kemane, kemona, kyaman), роднина на понтийските лири, който се използва все по-рядко. В Турция и Иран наричат Кемане европейската цигулка, настроена по необичаен начин “ла-ла-ре-ре”.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.