Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Съпруга под наем

2020.01.21 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Здравка Владова-Момчева

Илюстрация: Аlvolante.it

Няма по-перфектно създание от Натали де Анджелис!

Това заключение ме бодваше под лъжичката със здравословна женска завист всеки път, когато я зървах, кръстосала крака зад бюрото си, към което всички мъже от офиса, от чистачът до Рой, се редяха на опашка, за да й оправят лаптопа.

– Не, че разбирам нещо от лаптопи – откровено ми призна в една обедна почивка Рой, – но тя има такива съвършени гърди, че няма друг начин да проверя дали са истински, освен да се завра, колкото се може по-близо до нея.

– И каква работа ти върши това? – изкълвах го, заедно със сандвича си, аз. – Ти не можеш да мечтаеш за други, освен за силиконови…

Рой не желаеше повече да бъде мъж и затова се подготвяше за всички предизвикателства на женствеността с яростна амбиция и последователност.

– Ми върши ми пък – тросна се той. – Ако са изкуствени, може да ми препоръча пластичния си хирург. И да ме ориентира в цените. Теб какво те бърка това?

– Само гледай да не ми се мернеш в дамската тоалетна, когато се превърнеш в лелка – срязах го веднага. – Много съм консервативна. Ще повдигна въпроса на най-високо ниво!

– И ще изгубиш битката, кучко балканска! В тази страна толерантността е перфектна! Мислех, че сме приятелки, а ти отсега ми кроиш номера!

– Стягай се предварително – окуражих го аз, – в света на жените нищо не става без интриги!

И го забравих. Забравям всички отклонения, които ме карат да излизам от себе си. Защото не си давам душата. Само нея си имам и не я прахосвам за нищо на света! Там, в душата ми, обитава една тъмносиня планина, едно оранжево небе и една сребърна луна, изгряла над една пътека с цвят на препечен хляб. Това ми стига, за да ми бъде добре. Повечето хора не осъзнават, че може да им е хубаво само в света, който сами са си сътворили. Затова, никакви перфектни Наталита и хленчещи за силикони Ройове, не могат да ме развълнуват. Те живеят извън себе си. Абсолютни бездомници. Горките.

– Мистър де Анджелис ми е наел самостоятелна малка къща в Итън, докато трае ремонтът на имението му – довери ми Натали. – И все пак е много мило от негова страна, че всеки ден идва да ме вземе от работа, нали?

– Защо в Итън? И за какво се трепеш да работиш изобщо? – недоумявах аз. – И как така наричаш съпруга си Мистър де Анджелис?

Струпах въпросите си като файлове с недовършена информация и полетях към паркинга, за да мога да зърна последните отблясъци от залеза и да избегна проклетото задръстване. Не е лесно да се поддържат перфектни магистрали за перфектните залези над Темза. Чувството, че живееш в пощенска картичка, веднага ще те напусне, ако бъде нарушена перфектността…

Мистър де Анджелис възпитано ме поздрави. После излезе с гъвкава походка на дресиран хищник и отвори лъскавата врата на бялото си “Мазерати”, за да може перфектната му съпруга с перфектните гърди да седне грациозно на задната седалка.

– Третира я като кралска особа – иззлобя зад гърба ми Рой. – Виж как я покани по етикет, да седне отзад.

Дадох газ, защото залезът вече гаснеше. Обичам да се състезавам с мрака. Ако го изпреваря, се чувствам победителка.

През следващите три седмици Натали не се появи на работа. Рой се спихна като хербарий и започна унило да рови из Интернет за нашумели пластични величия. В офиса под сурдинка се мълвеше, че мистър де Анджелис е завел перфектната си съпруга на перфектна почивка в перфектна дестинация…

Точно в петък, на третата седмица, се наложи да остана до късно. „Самоубих“ се предварително по собствено желание, понеже това ми спестяваше административната скука, която иначе щеше да ме изтормози в началото на ваканцията. Навън мракът ме изпревари. Победена, запъплих към колата си.

Смачкана фигурка на неугледна женица внезапно изскочи пред мен, докато пръсках със спрей за размразяване вечерния скреж по предното стъкло. Насочих отбранително флакона към нея:

– Нямам пари – реагирах веднага. – Мога да ти дам само две лири да си купиш кафе!

– И аз нямам – смирено прошепна женичката. – Затова ми се налагаше да работя тук. За да спестявам. Поне да си поема разходите за първите дни след развода…

– Натали – почти изкрещях от втрещяване, – какво е станало с теб, о май Год!

Сянката на някогашната ми колежка шавна като мишчица в тъмнината:

– Наташа – поправи ме тя, – сега съм отново рускиня. И няма нужда да викаш, пожалуйста …

Изсъсках няколко безпомощни, нечленоразделни звуци. Нещо преливащо между:

– Ссс, шшш, ччто, квооо?

– Ами такова – смирено продължи бившата Натали, – ти нали ме попита онези неща последния път, когато се видяхме. Сложничко беше да ти обяснявам тогава. Затова те потърсих сега. Да ти разкажа. И да те помоля да ми дадеш препоръки за болногледачка в старчески дом. Там поне е топло през зимата и няма нужда да изглеждам добре…

Облегнах се с тряс върху адски студения преден капак на колата си. Направо залепнах за него. Съвсем доскоро си въобразявах, че съм приключила с изненадите в този перфектен живот. Обаче, мракът ме победи!

Натали, извинете, Наташа, учела съвестно за детска учителка по пеене и музика в Н-ския университет на своя областен град. Русо рускинче с безкрайни крака и броени копейки до края на месеца. Мистър де Анджелис се появил като бог с тогавашната си съпруга, за да спонсорира туининг – програма в университета. Плъзнал прецизно око по бедрото на Натали и спонсорирал и нея. После на бърза ръка се развел. Над хапка с черен хайвер в изискан ресторант, предложил брак на Наташа. Пълен разкош, квартира и храна. Никакви деца! По договор, трябвало да се разведат след четири години. Мистър де Анджелис всеки четири години сменял колите и жените си. Имал си принципи. Имал и много, ама много пари. Но, издръжка след брака не се полагала. Пластичните подобрения, направени по съпругите, били бонус, който им подарявал за спомен. Ако искат, де. Щото можело и гордо да му откажат женитбата, за да потънат в бедност и достойнство. Тяхна работа. Условията, впрочем, били повече от ясни още в началото. И задължително трябвало да го наричат Мистър де Анджелис…

– На мен ми останаха само тези две гърди – тъжно приключи Наташа.

– Страхотни са – рекох, да я ободря позитивно, – колко струват? Ама той и “Мазерати”-то ли смени?!

– Колкото едногодишната ти заплата – отвърна бившата съпруга. – Да, и “Мазерати”-то.

Подписах препоръката на Наташа. Дадох й две лири за кафе. Яко натиснах газта. Забих в перфектния мрак като в перфектна депресия. Мечтателят Рой не можеше да си позволи онези гърди. Освен, ако не станеше съпруга под наем на Мистър де Анджелис? Просветна ми от тази идея! Нека после разправя, че не съм му вярна приятелка! Странична пътека към подстригана, подредена гора, проблесна с цвят на препечен хляб под луната. По нея разхождаха кучета.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.