2024-10-31

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Феята на облаците
    Илюстрация: Enfant Video Fete Photobooth

    Имало едно време една Фея на облаците, която се родила в едно село на края на света като обикновено наглед момиченце. Когато била дете, Феята на облаците танцувала с вятъра и се носела в облаците, но й било трудно да ходи по земята. Когато пораснала, Феята на облаците продължила да танцува с вятъра, да гледа света през облаците и да помага на хората с всякакви чудновати вълшебства. Защото за това се била родила тя и това било нейното предназначение. Но и като възрастна Феята на облаците не можела да стои здраво на краката си, често се спъвала, падала и губела, и никой нито знаел, нито можел да знае защо се случва това. А Феята можела да помага на хората най-вече от висотата на крехките бели облаци, на които се носела, въпреки земното притегляне. Не и когато, с кръста на човешката си форма, ходела и се спъвала по земята.

    Феята на облаците живеела във време, когато вече никой не вярвал във феи, вълшебства и пр. измислени чудеса. И дори да вярвал някой в чудеса и вълшебници, те били едни такива добре пресметнати, режисирани и рекламни. Дори и за чудесата имало регламенти и ценоразписи, кое чудо колко може да трае, кой може да си го позволи и колко ще му струва. Феята на облаците не вярвала в подобни пресметнати чудеса, те били срам за занаята и за тайната гилдия на вълшебниците, която въпреки всичко все още не била напълно изтребена от стоящи здраво на краката си подражатели и всевъзможни мошеници и факири.

    Един ден Феята на облаците, която все по-трудно стигала до тях, защото все по-трудно й било да оцелее, докато стъпвала по земята, се обърнала към неколцина от своите земни приятели да й помогнат да пусне един голям, цветен балон, пълен с думи, който да потанцува с вятъра и облаците. Той й бил нужен, за да помогне на уморените й, невидими криле да се вдигнат.

    „Защо ти е този балон? – казал един от земните й приятели. – От такива балони няма никаква полза.“ „Е, пускай го, като искаш – казал друг. – Но защо ме занимаваш с това?“. „Иди при търговците на балони и при разносвачите на думи, които имат сметка от подобни неща“ – казал трети. Четвърти пък въобще не разбрал за какво точно стана дума. Пети бил зает с къде по-важни неща от някакъв си цветен балон. Шести й се разсърдил, че балонът, който искала да пусне, не съдържал точно такива думи, каквито той би искал да съдържа. Седми я насърчил, макар че и той не направил нищо. „Пусни балона – казал й. – А, ако ти е трудно, потърси помощ свише.“

    Никой не знаел, че Феята на облаците е фея, тя била обикновена наглед жена, от която се очаквало отдавна да се е научила да стъпва здраво по земята. И нейните земни приятели, и те не знаели това. Те даже малко й се ядосвали, че е някак си не съвсем благонадеждна, това ги разочаровало и ги карало леко да я презират.

    Феята на облаците се натъжила. Тя знаела, че ако стои твърде дълго само на земята, земното притегляне за нея ще стане много по-голямо, отколкото дори хората, които не се били родили вълшебници, могат да понесат. Това била цената да си Фея на облаците, която може да променя света, когато се издигне в облаците и всичката земна прах и кал нямат власт над вълшебствата, което е намислила. Знаела също, че крехките й крила са вече прокъсани от многото издигания, падания и въздействия на тайни и явни стихии, които била понесла през живота си. Знаела, че всеки дар свише е и товар, повод за завист или причина за наказание. Феята на облаците не можела да пусне сама балона с разноцветни думи. Тя можела само да го напълни.

    Наближавал краят на поредната земна година, когато Феята на облаците се отказала да се бори със земното притегляне. То вече било толкова голямо за нея, че тя не гледала вече към облаците, не искала да създава балони и й било все по-трудно да помага на хората. Тя не можела дори да подари и съвсем обикновени, не вълшебни подаръци за Коледа, на две близки на сърцето й деца, които вярвали, че митичен Белобрад старец тръгва всяка година от Лапландия и ще донесе подаръци и за тях. Тя разбира се знаела, че Дядо Коледа не съществува още от времето, когато богатият отвън и отвътре Никола от град Мир в Ликия престанал да ходи по земята и се преселил в отвъдното. Знаела и, че Дядо Коледа може и да не дойде при децата, ако техните близки не стъпват достатъчно здраво на земята, за да им купят подаръците, които пожелаят.

    Феята на облаците била обикновено момиче, което, както и Спасителят, се родило в бедност и носело кръст от небесна мая. Но дори Спасителят не успял да научи хората да не убиват това, което не разбират, и да не предават това, което не бива да се предава. Камо ли една такава обикновена, изгубена фея, която понякога, само понякога, може да прави чудеса.

     

    Мариана Христова

  • Монката

    Разказ от Георги Гълъбов

    Илюстрация: Vbox7

    Бяха го осиновили бездетни възрастни хора и никога не криеха тази “малка подробност”. От него искаха да бъде послушно, възпитано дете, добър ученик и естествено да ги “гледа”, когато му дойде времето. Това се повтаряше често и миризливото, подгизнало сирене, и сухият хляб, които му даваха да яде, засядаше в гърлото му. От малък го пращаха да чака по километричните опашки, да пали печката, да рине снега и му се караха, задето краката му растели толкова бързо. Износваше протритите дрехи на по-големички деца от квартала. Трябваше да гризе от дребните маслини, които майка му понякога слагаше на масата, защото не бил “бивол”, да ги яде наведнъж. Шамарите, с които го награждаваха често, отдавна бяха престанали да го плашат. Мечтаеше да порасне по-скоро и да се махне от мазето с влажните, подпухнали стени, наречено “дом “.

    Децата, които в ранната си възраст са доста жестоки по природа, го смятаха едва ли не за боксов чувал и често, събрани на малка групичка, го ритаха, блъскаха с рамене в гърдите или го шляпваха по врата, избухвайки в престорено неудържим смях. Лека-полека се научи да се брани и юмруците му скоро започнаха да вдъхват страх сред малките злосторници. Това не остана незабелязано от управата на училището и главата му често лъсваше свежо остригана за наказание. Единствено учителката по физическо възпитание виждаше нещо обещаващо в това дете и един ден след часовете го заведе в залата по бокс.

    Тук Монката намери дома си. Тренираше по-усърдно от всички други, излизаше за крос без да го подканят, дори в дъждовно време и в снега през зимата. Скоро и резултатите не закъсняха. Стана най-добър сред децата в неговата категория в София, след това и юношески шампион на България. Зачести и времето, прекарано по лагер-школи, което според него си беше чист курорт. Майка му, живяла с години във влажния сутерен, си отиде набързо от някакъв мартенски грип. Баща му, съкрушен от мъка, се отдаде на алкохола, загуби работата си като счетоводител и бе принуден да стане бояджия. След работа се замъкваше в кръчмата, където Монката го намираше почти всяка вечер здраво “гипсиран”. Разни хора започнаха да го търсят, защото им взимал пари в предплата, боядисвал една стена и не се връщал повече. Обстановката стана непосилна за Монката. Беше едва на шестнадесет години, но трябваше да поеме грижата по баща си, домакинството, училището, тренировките. Понякога, връщайки се от състезания, намираше “стария”, спящ с дрехите на голия дюшек, празни бутилки по земята, неизмити чинии и рояци хлебарки по тях. Съседите, с които деляха кухнята и тоалетната в сутерена, се сърдеха, защото през времето, когато не бил вкъщи, баща му не спазвал уговорката да мие общите помещения два пъти седмично.

    Тогава Монката се захващаше с чистене и скоро стаята добиваше предишния си скромен, но подреден вид. Парите за храна, както винаги, не достигаха. Той започна да довършва работата на баща си, за което му плащаха остатъка от договорената сума. Често изкарваше по някой лев, пренасяйки кюмура на хора от квартала, връщайки шишета и буркани, или метални отпадъци.

    Вече беше достигнал последния клас в гимназията и доста износената му куртка се пръскаше по шевовете, поради необикновено широкия му гръб. Тъмнокестенявата коса, сините очи и спортната му фигура го правеха много интересен за представителките на “нежния пол”, особено след като снимката му на европейски юношески шампион се появи във вестниците. Постоянно го канеха да рокясва на купони, на които рядко ходеше, заради многобройните си задължения. Въпреки това се намeриха една или две “девойки”, които се хвалеха, че го познавали “по-отблизо”, за което другите им завиждаха. На снимката му с шампионската купа, сложена на таблото с отличниците пред учителската стая, някоя почитателка беше написала с лилаво мастило “Сладура”.

    Никой не подозираше за стаената в сърцето му мъка от липсата на семейство, от липсата на бащина опора и майчина любов, без които беше израсъл. Тайно се надяваше, че някой ден може да срещне родната си майка и фантазираше как това се случва. От години носеше мрежите с покупки на възрастните хора от квартала и се стараеше да бъде полезен с каквото може. Бабите, седнали на приказка на пейка в кварталната градинка, си шушукаха, че това момче е истински ангел или “Ризови имаха голям късмет с това дете!”.
    Децата често викаха бате Мони за арбитър, когато се развихреше някой спор помежду им и решението му беше закон за тях. Често ги усмиряваше, когато се биеха за глупости.

    Веднъж стана свидетел на онази детска жестокост, от която така често бе страдал самият той. Няколко хлапаци, сигурни в превъзходството си, заливайки се от смях, подритваха по земята ученическата чанта на едно изплашено, по-малко от тях момче. Един дори го биеше с направения на възел край на шала си. Малкият се разрева неудържимо, което още повече развесели мъчителите му, и кой знае как щеше да завърши всичко това, ако не се беше намесил Монката. Ухото на онзи с “боздугана” изпращя в ръката му и за секунда ги събра накуп.

    – Защо биете братовчед ми, бе пичове? – Той не познаваше малкия, но реши да ги сплаши.

    – Ако науча, че сте го тормозили пак, ще ви потурча, да знаете!

    Хлапаците, стъписани, мълчаха, едва сега разбрали сериозността на грешката си – бяха разсърдили бате Мони, заради този маляк. От този ден нататък никой не дръзваше да бие маляка, страхувайки се да не би да ги “натопи” на братовчед си.

    След матурата го взеха в спортна рота, където се отдаде изцяло на тренировките. За него боксът беше призвание. Надарен с перфектна физика, непоколебимо желание за успех и добър треньор, той скоро спечели националната титла в полутежка категория за мъже. Заедно с титлата и многобройните си победи в различни турнири, той можа да спести малка сума, с която си купи едно таванско помещение в центъра на София. За пръв път в живота си имаше собствен дом. Нанесоха се с баща му в новото жилище, но сърцето на стария човек не издържа да изкачва седемте етажа до тавана и скоро го намериха, издъхнал на стълбището от масивен сърдечен удар. Сега Монката наистина остана сам.

    След като се уволни, бай Иван, треньорът му, го назначи за общ работник към залата и това му осигуряваше прехраната между лагер-школите. Изкарваше по малко пари след турнири в чужбина, откъдето носеше по някой и друг чифт дънки или интересни фланелки, за които постоянно го врънкаха “приятели”. Бояджийският занаят, наследен от баща му, носеше по някой и друг лев, но от тренировки за това не му оставаше много време.

    Един ден се случи нещо, което изцяло промени бъдещето му. Беше най-обикновен делничен ден, като много други, през който освен няколкото часа в залата, на ринга, въжето, боксовия чувал и кроса в парка, нямаше планувано нищо интересно. И все пак съдбата се беше погрижила това да бъде преломният ден в живота му. Тичаше по една тиха алея сред боровете, когато чу писък на жена, боричкане и шум от удари. Това не беше шум от хлапаци, които често си играеха в горичката и правеха всевъзможна гюрултия, това беше вик на смъртно изплашен човек. Нещо лошо се случваше само на няколко метра от него и не можеше да го подмине. С няколко скока се отзова на мястото, откъдето бе чул ужасяващия вик за помощ. Там, на земята, се мяташе полуголото телце на младо момиче. Разкъсани дрехи и спортен сак се търкаляха в краката на няколко млади мъже, които я бяха повалили на земята. Един запушваше устата й с ръка, други двама държаха широко разтворени краката на жертвата. Четвъртият, гадно ухилен, с вече свалени под коленете панталони, тъкмо разкъсваше бельото й, когато юмрукът на Монката се стовари върху брадата му. Онзи падна на земята, без да издаде нито звук. Ритникът, който намери единия, държащ левия крак на момичето, го отхвърли скимтящ от болка в храстите, където се намери и другият, след като железният юмрук на изневиделица появилия се спасител го повали. Всичко това трая няколко секунди, но беше достатъчно за четвъртия да избяга.

    Монката се наведе да вдигне момичето от земята, когато един от повалените се изправи зад него и заби нож дълбоко между ребрата му. Острието се счупи и остана забито в тялото му. Това даде възможност и на останалите да избягат.

    Момичето, треперещо от току-що преживяното, гледаше с ужас как спасителят й бавно се свлича на земята, мъчейки се да диша. Кръв обилно се стичаше от него. На виковете й за помощ се отзова наблизо минаваща двойка и не след дълго екип на “Бърза помощ” ги отведе в “Пирогов”. Тежко раненият млад човек бе сложен на операционната маса в много критично състояние. Изгубил бе голямо количество кръв, защото ножът беше пронизал белия му дроб.

    Прегледаха и момичето за контузии, получени при опита за изнасилване. Родителите й, повикани по телефона, пристигнаха изплашени, но се поуспокоиха като разбраха, че най-лошото за детето им се е разминало само с няколко синини по тялото и едно затворено око. Хора от милицията взеха показания от нея, но се наложи да отиде с тях обратно в гората, придружена и от родителите си, за да разгледат мястото на произшествието. Там, не след дълго, бе открита и дръжката на счупения нож, откъдето бяха свалени отпечатъци.

    По спортната екипировка и бинтованите юмруци за следователя от милицията не бе трудно да разбере, че пострадалият е боксьор от ЦСКА и малко след това бай Иван също пристигна в болницата. От него момичето научи, че спасителят й няма семейство и всъщност треньорът е най-близкият му човек.

    Операцията на Монката трая шест часа. Острието на ножа бе преминало между ребрата, разкъсало мускулите на гръдния кош, проникнало през плеврата и разкъсало част от белия дроб.

    След три дни, когато отвори очи, видя момичето, седнало до леглото му. Отокът по лицето й беше доста лилав и окото полузатворено, но такива контузии самият той беше имал много пъти на ринга и знаеше, че след седмица ще са минало. Опита се да й каже нещо, но тръбата в гърлото му пречеше да говори. Щастлива усмивка грейна на лицето й, виждайки го в съзнание. Излезе от стаята и след минута се върна заедно с дежурната сестра, която след като му зададе няколко въпроса, доведе реаниматора.

    – Доволен съм от прогреса и състоянието на пациента, сега ще клампираме торакалния дрен и след рентгеновата снимка на белия дроб, ако всичко е наред, може да се извадят дренът и ендотрахеалната тръба. После пациентът да се преведе в отделението.

    – Симеоне, – в гласа на доктора се прокрадна закачлива нотка – благодарение на изключителното ти физическо състояние се възстановяваш много бързо. Явно и компанията ти допринася за това! – Закачката му накара момичето да се изчерви.

    Докторът беше прав и не след дълго Монката бе настанен в отделението, в стая с още пет, наскоро оперирани пациенти. За разлика от другите, заедно с него в стаята дойде и момичето, което накара всички да се спогледат, не разбирайки защо е тя там.

    Монката, освободен от неприятните тръби в гърлото си, й направи знак да се наведе над него:

    – Как се казваш? – можа да изшепти с мъка.

    – Светла, Светла Боева. – Имаше много приятен тембър на гласа и цялата сияеше, когато му отговори.

    – Защо си тук? – едва можа да изшепти, пренебрегвайки отново болката.

    – Как защо? Ти ми спаси живота и за малко да загубиш своя, сега е мой ред да направя нещо за тебе.

    Светла се оказа на седемнадесет години, майстор на спорта по земна гимнастика. Живеела в „Лозенец” и след тренировките на стадиона винаги минавала за по-пряко през боровата гора. Явно това не е останало незабелязано и онези, които я бяха нападнали, са го планували.

    Скоро, след като дойде в съзнание, Монката трябваше да отговаря на въпросите на следовател от милицията. Стана ясно, че на първия, когото беше ударил, бе избил горните предни зъби. А това било ужасно, защото потърпевшият бил син на много влиятелен другар от Президиума на партията. Изведнъж нещата се промениха и Светла трябваше да обяснява защо е ходила през гората сама и дали не е искала да бъде нападната и по този “романтичен” начин да оправдае загубата на девствеността си. Гинекологът, който я прегледа веднага след произшествието, не пожела да промени констатацията, че девойката е девствена, което се оказа пагубно за бъдещата му кариера.

    Монката беше изписан след няколко дни, но ходеше на превръзки два пъти в седмицата. Светла идваше при него всеки ден след училище, пазаруваше, приготвяше му храна и за пръв път на масата му се появи хубава чиста покривка и ваза с люляк. В аскетичния му скромен живот, който водеше, това момиче внесе топлота и уют. Все по-често ги виждаха заедно, щастливи, хванали се за ръка. Трудно можеше да се намери по-привлекателна двойка. Тя, нежна и грациозна, с фигура, каквато древните скулптури са превъплъщавали в бял мрамор. И до нея той, строен, с необикновено широки рамене, излъчващ сила и увереност.

    Съдебният процес срещу четиримата млади мъже, чиято вина бе доказана, някак си започна да се протака, документи също изчезнаха от папките в съда. Монката се оправи донякъде и започна отново тренировките, но не можа да достигне нивото си от преди. Бай Иван застаря и се опита да му предаде треньорското си място, но не се получи, защото за това трябваше да бъде човек с пагони и партийна принадлежност, а той ги нямаше.
    Светла завърши гимназия и влезе във ВИФ. Родителите й не искаха тя да си губи времето с човек като Монката и й забраниха да се среща с него. Но когато тя категорично отказа да се подчини на волята им, я заплашиха, че ще се откажат от нея и ще я лишат от наследство. Естествено, това не я изплаши и тя се нанесе при Монката в таванското апартаментче.

    От този ден двамата живееха само един за друг. Рядко се среща толкова пълна хармония между двама души. Той беше мечтал през целия си живот да има семейство, любящ другар в живота, сродна душа, и го получи по най-невероятния начин. Докато тя бе намерила този мъжествен, красив и всеотдаен човек, готов да даде живота си за нея.
    Светла завърши ВИФ и започна работа като учител по физическо възпитание в едно училище. Монката намери работа като „бригадирски” в предприятие, което извършваше ремонти на обществени сгради, и не след дълго стана технически ръководител.

    В това време светът започна да се променя. СССР, който държеше под властта си източната половина на Европа, разреши да бъде разрушена Берлинската стена и двете Германии се обединиха. Тогава и в другите страни от Източния блок започнаха процеси на „демократизиране”. По улиците на София многохилядни тълпи от ликуващи хора, които до вчера бяха манифестирали пред мавзолея, сега скандираха “Свобода” и “Демокрация”. Хората се надяваха на промени. И промените не закъсняха. Всеки можеше да получи така недостижимия преди задграничен паспорт, отменено бе софийското жителство. Хиляди се втурнаха да си пробват късмета по света. Хиляди се преселиха в така недостижимата София. Хилядите изгнили стари “Лади” бяха заменени с хиляди изгнили стари коли от Западна Европа и тротоарите станаха паркинги. Хиляди просяци се настаниха по улиците. Хиляди бивши “активни борци” получиха обратно неизвестни досега имоти, а някои получиха и милиони, с които изкупиха фабрики, хотели, търговски централи, многоетажни кооперации. Хиляди се ровеха в кофите за боклук, а хиляди ги гледаха с безразличие от новите си мерцедеси, аудита и бе-ем-вета.

    Светла и Монката също ходеха да скандират “свобода” и “демокрация”, също се надяваха. Монката загуби работата си, когато фирмата, в която работеше, бе приватизирана и неговата изключителна честност не се хареса на новия собственик. Светла разви хронична бъбречна недостатъчност и се нуждаеше от постоянна хемодиализа, чакайки донор за трансплантация. Малкото пари, които бяха спестили, бързо се стопяваха. Монката, почти обезумял от тревога, бе готов да започне търговия с горива за изолираната от Запада Югославия, но Светла го спря. А там хората правеха пари!

    Категорично му забрани да търси помощ и от родителите й. Една вечер ги извикаха в “Пирогов” – бяха намерили подходящ донор. Докато траеше операцията, Монката чакаше в коридора. След като я преместиха в реанимацията, я гледаше през стъклената врата, защото вътре имаше няколко пациенти и не пускаха никакви посетители. Надяваше се скоро новият бъбрек да започне да функционира и да я преместят в отделението. За жалост, организмът й не прие трансплантирания орган и изведнъж състоянието й се влоши. През вратата ги видя как загрижени се суетят около нея и я местят обратно в операционната, където извадиха трансплантирания бъбрек. От този ден нататък се налагаше да я води ежедневно на хемодиализа. Беше отслабнала с килограми, кожата й доби сивкаво землист цвят и той я носеше на ръце до таванското им жилище. Оставяше я сама само за малко, докато пазаруваше, или да изкара набързо някой лев. Наблизо, пред едно мутренско заведение, където се излагаха на показ престижните коли на неизвестно как забогателите им собственици, бате Мони изкарваше прехраната на семейството. Като бивш спортист му имаха доверие, даваха му ключовете от колите си, а той им ги връщаше измити, почистени и лъскави. За всяко измиване му плащаха на ръка. Един дори се спазари да му плаща на месец, като трябваше да чисти колата му по два пъти в седмицата.

    Когато оперираха Светла, Монката прекара почти седмица по коридорите на “Пирогов” и не можа да отиде при мутрите. Тогава онзи, дето трябваше да му плати за месеца, отказа. Монката му обясни, че иска да му се плати само за извършената работа. Онзи, подпийнал вече, реши да се покаже пред наизлезлите от заведението приятели, неочаквано замахна да го удари с юмрук в лицето, но Мони се отдръпна светкавично с леко извиване в кръста. Онзи посегна отново, но ударът му бе отбегнат със същата лекота. Насъбралите се зяпачи започнаха да се смеят, намирайки цялата история за много забавна. Това вбеси Къртицата (така го наричаха приятелите му) и взе да се бърка за оръжие. Нещата изведнъж станаха сериозни. Насъбралите се виждаха нелепостта на ситуацията и няколко от по-близките приятели на Къртицата го отведоха обратно в заведението, където след още еднo-две питиета онзи се успокои.

    – Бате Мони, какво става, защо се “пени” този глупак? – попита го един от клиентите му, който винаги след почистване на колата оставяше щедър бакшиш. – Защо не го смаза?

    – Приятелче, в безизходица съм. Светла, жена ми, едва преживя неуспешна трансплантация на бъбрек и сега събирам пари да я водя в Пакистан за повторна операция. Ипотекирал съм жилището и ми трябват още малко пари, за да тръгнем. Ако го наплескам, онзи ще ме съди и ще я загубя за глупости. – Гласът му потрепери от вълнение.

    – Бате Мони – “клиентът“ му извади един свитък стотачки от джоба си – тук са пет хиляди лева, с които ще си помогнеш!

    – В никой случай! Аз подаяния не приемам!

    – Бате Мони, това не е подаяние, аз съм ти длъжник. Надали помниш, но преди много години ти помогна на едно хлапе, когато го биеха на улицата няколко малки гадове. Ти им каза, че хлапето ти е братовчед и от този ден нататък никой не смееше да го пипне, страхувайки се да не би да ги “натопи” пред братовчед си. Това хлапе бях аз! Сега ти имаш нужда, а аз съм в състояние да ти помогна. Моля те, не ми отказвай!

    – Добре, ще ги взема. Спасяваш живота на най-близкия ми човек! Но при условие, че са заем, който ще ти върна при първа възможност. Как се казваш? – Монката прие парите, стискайки ръката на “клиента”.

    – Бате Мони, няма да ти кажа името си, защото ако ми върнеш парите, ще ме обидиш!

    Само след две седмици Светла получи трансплантация в Пакистан, която се оказа абсолютно сполучлива, и месец по-късно можеше сама да изкачва стълбите до таванското им жилище. Лицето й доби предишната си руменина и Мони видимо сияеше до нея. Започнаха да ходят по няколко пъти в седмицата на Витоша, което укрепна здравето й още повече.

    След няколко посещения в шведското посолство получиха визи да емигрират там. Настаниха ги в просторен, панорамен апартамент в Стокхолм. Там все още помнеха младия боксьор от България, който стана европейски шампион за юноши именно в техния град. И сега с готовност го назначиха за втори помощник-треньор на националния им отбор. Светла също намери работа като треньор по художествена гимнастика. Шведският език се оказа доста странен, но го усвоиха бързо. Английският, с който и двамата си служеха добре, се оказа много полезен, тъй като там беше втори официален език.

    Един слънчев летен ден Светла, уж случайно, го попита би ли имал нещо против да поставят розови тапети в една от спалните. Веселите пламъчета в очите я издаваха, че крие нещо хубаво.

    – Това пък защо? – надигна глава Монката от програмата с тренировките за отбора.

    – Ами-и… – гласът й му се стори наистина странен – ще си имаме бебе!

    Той онемя от приятната изненада. Скочи, вдигна я като играчка в здравите си ръце. Покри лицето й с целувки. После внимателно я остави на земята и изхвърча от апартамента. От терасата тя го видя как тичешком пресече улицата и влезе в малкия католически параклис отсреща. Намери го там, на колене пред олтара, сълзи се стичаха по лицето му. Никога не бе го виждала да плаче.

    – Светле, има Бог, има Бог!

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Георги Гълъбов е роден в София през 1946 г. В корените на родословното му дърво се преплитат съдбите на висши български офицери и австрийски аристократи. Емигрира от България още в началото на 70-те години на миналия век. Живял е и е работил в Австрия и в Южна Африка, преди да се установи в Австралия. Завършил е техническо образование в България, институт по маркетинг и мениджмънт в ЮАР и бизнес колеж в Австралия. Плод на неговото перо е стихосбирката “Прекършено крило”, издадена през 1997 г. и повторно – през 2015 г. Сборникът от сентенции и афоризми “Сентенции”, публикуван през 2015 г. на четири езика, е плод на житейския му опит и мъдрост, които авторът споделя със своите читатели. През 2018 г. излезе от печат и сборникът му с разкази „Дива страст“.

    .

  • Белият амур

    Разказ от Рада Добриянова

    Илюстрация: carp.sukicarp.com

    Има няколко дни през април, когато торлаците ококорват очи в Дунава, прилепят уши до транзисторните приемници и замечтано слушат гласа на информатора за нивото на реката в сантиметри: Комарно. Покачване – шест, Оряхово – седем… На седем изключват апаратите, ровят в дрешника – поизтупват винтягите, нахлузват гумени галоши, запретват ръкавите на дебеловезани пуловери, нарамват сопи, вили и гребла и, така въоръжени, тържествено поемат надолу към острова. По пътя викат ортаци: “Айде, Глигоре–е–е–е, бързо дойди, че рибето наскочи!“. Глигор търка очи, суети се минута-две, пък грабва и той вилата от обора. Едро крачи след групата забързани мъже, по едно време се чуква по главата, па се повръща: “Йовке, подай чувала ма, че го заборавих! Чуеш ли, мътните да те вземат!“ Йовка бърза със зеблото, тръска го в движение, да изпаднат осилите, и му го тика в ръцете: „Ама и ти си един рибарин, хич риба да не хванеш, чувал требва да носиш!“. Глигор суче мустаци и се подсмихва: „Ти оджака пали, тесто замесвай, че отеловото мезе иска…“. Тичат торлаците надолу, при реката, под върболака връзват саловете, децата късат коприва и тъпчат с нея торбите – цари оживление като пред сватба. Глигор шляпа в тинята, вперил взор в зелената гърбица на острова, сребристи отблясъци му се привиждат, някой го тупва по рамото:

    – Шараните танцуват лебедовия си танц, а? – Водолаза се смее над главата му.

    Глигор не разбира тоя език, ама и той се засмива, щото го е страх от Водолаза. Нямаше едно време чудатости из този край. Всичко си беше просто: реколта си отглеждаха хората, добитък пасяха, покрай реката много–много не се навъртаха, имаше си лодкари и рибари, а другите си бяха селяни, както навътре в равнината. Българинът с риба никога не се е препитавал, ловил я е по Никулден, че то рибата храна ли е? А сега консерви редят – по двеста–триста буркана затварят и от сортове отбират: това е маринована чига, онова осолен шаран, другото амур с доматен сос…

    – Откъде дойде тази мода, не знам – диви се Глигор и наблюдава с крайчеца на окото си здравата снага на Водолаза – лопатестите му ръце притискат удължения калъф с харпуна, очите шарят по селските гугли, сини пламъчета изпускат, в устата дими запалена цигара. – Как вони само тая пущина, червата да ти изсъхнат, ама нали е софиянец, може файда някаква да знае, не ги разбираме ние всички работи… Водолазе, идваш ли оттатък?

    Водолаза не отговаря, дъвче черната цигара, гледа реката, после хваща по течението бавно и отмерено като общински земемер на нива. „Чуден човек“ – казва си на ума Глигор и дава начален старт на сала с източена букова върлина.

    Островът разделя Дунава на два ръкава – торлашки и влашки. Само че не се знае отсамният ли е торлашкият, или отвъдният. Торлаците викат: „Отсамният е наш“, ония пък викат: „Оттатъшният е ваш“. Единствено в тия дни спорът за ръкава се забравя. Всички хукват към острова – реката е набъбнала като тесто из нощви, потопила е мочура и тръстиките и се е разляла чак до короните на младите върби. Островът се е смалил наполовина, а живинките – зайци, глигани, патици и други хвъркати – са избягали към вътрешността. То, ако не беше пролетно време, да нарамиш двуцевката, и дивечът сам ще се нашари между сачмите, но нали е забранено. Бракониери обаче се навъртат. Нощем горският ги дебне – те дебнат дивото, Антим дебне тях – пък кой когото… Глигор също е ловец, но срещу закона не ще той да рита.

    Водолаза спира, връзва колана, изтегля харпуна (пурата още драще езика му), окачва дрехите на сухия кавак и хвърля бърз поглед наоколо. Познава това местенце: „Завчера ми избяга, приятелю, но сега…“ Тръстиките като усойни вещици шумят, люшкани от вятъра, и също повтарят: „Но сега, но сега…“ Водолаза нагазва тинестата почва – лепкавата кал обвива прасците му, тука няма пиявици като в тресавищата, ала натрапчивото усещане за нещо лазещо по петите не го напуща. Винаги е така в началото. После водата изцяла поглъща острия му син взор, отгръща един пласт, втори, трети… Реката е многопластова, също като паметта – горният пласт е видимият, огледално-петролен, осеян с безформени мазутни петна. Шлепове, корабчета, сухи тръни и клонак браздят течението й, но всичките те не развихрят фантазията на човека, нито я тласкат към неочаквани решения. Следват долните слоеве… Те са друго – тайнствената им и мътна тъмнина крие изненадващ подводен живот, чудноват и опасен.

    „Опасен“ – мислено повтаря Водолаза, като не спира да примамва белия амур. Тогава работеше в затворено помещение на три метра дълбочина – заваряваше повреден клапан. Работеше пипнешком в тъмния квадрат на резервоара, познаваше обстановката и най–вече знаеше сигурността на ръцете си. Когато всичко бе готово и вече прибираше инструментите в гумен сак, вместо да се насочи към кръглия отвор на изхода, той замахна с крака и всмукателната помпа едва не захапа коляното му. Ако не беше толкова опитен, сигурно завинаги щеше да изчезне в небитието, увлечен от могъщата стихия. Но Водолаза беше прекарал по–голямата част от живота си в „Язовири и каскади“ и познаваше всички „мокри“ места на България. Бързо сгъна тяло в кълбо, обърна се един път, после втори и с една–единствена маневра изтласка глава към тесния отвор. Елетромонтьорът Митко и релейчикът Стан го подхванаха под мишниците, но нито един от двамата не разчете в непроницаемите зеници на Водолаза страшното премеждие.

    Единствена Галя би разбрала, но Галя беше в София, още се колебаеше между кариерата на преподавателка в Алианса и тази на обикновена провинциална учителка. Остави я да размисли и сама да реши. Разменяха си писма, главно за Стоян. Галя скоро му беше изпратила снимка: Стоянчо декламира стихотворение по време на училищен патронен празник. „Колко много е заприличал на майка си“ – помисли той и парлива тръпка пробягна по тялото му. „Галя…“– гласно прошепнаха устните, а ръката му нежно се плъзна по извитата дръжка на харпуна. Точно в този миг само за частица от секундата водата се разклати, образува светло кръгче и отново всичко замря.

    „Знаех, че ще дойдеш…“ Белият амур ловко се стрелна по дъното, после право нагоре, перката му подплисна вода – Водолаза го дебнеше с пневматичния лък, но не бързаше да натисне спусъка… Със стремителни плавни движения рибата предпазливо разузнаваше стръвта. Едва когато амурът изви туловище и слюденият му корем лъсна вертикално към стрелата, той удари. Чу как със съскащ звук острият метал прониза мекото й тяло. Освирепялото животно се гърчеше около стрелата, опъваше на пресекулки връвта, Водолаза пък обтягаше с мускулести ръце към себе си… Това беше унищожителна битка, в която на едната страна се беше съсредоточил нападателят, а на другата – обреченият.

    Всичко стана много бързо и безшумно и победата на Водолаза над огромния амур беше така знаменита, както при всяко човешко сражение, където чрез смъртта се изкупваше една честна борба за живот. Именно честната борба бе онова, което харесваше Водолаза в подводния риболов. А селяните дупчат шараните с вилите на разлива, удрят ги със секирчета и топори, пълнят торбите и се надлъгват: „Митре, такъ–ъ–ъва риба фанах, Иване, инакъв шаран упущих…“. Смелата борба обичаше Водолаза; „Другото – викаше си той – е готованство!“ С огромно усилие успя да придърпа амура, мушна дебелата корда между хрилете и ги обвърза. След това освободи скобата – рибата пърхаше като ранена яребица, удряше косматите му бедра, сплеснатата й глава се извръщаше към дълбокото – там, в безмълвния мрак, напразно я мамеше великият зов на свободата… Щом уви добре ликото около хрилете й, Водолаза заклещи рибата с крака и, развеселен от добрия улов, си затананика. Натикваше с ръка стрелата отново в калъфа, когато внезапно белият амур се отскубна от въжето и мигновено драсна кървава дъга във водата. С едно сръчно гмуркане Водолаза достигна раненото животно, грабна го като дете с двете си ръце и със силен замах го изпрати на брега. То направи няколко хаотични отскока и се усмири. Под все още хладните пролетни лъчи издутото му тяло блестеше като огромна сребърна лъжица върху току–що наболата трева.

    Торлаците пъплеха по кривия път, превити от тежестта на чувалите, и дръдреха след петите си окаляни сечива. Някои попрепили се клатушкаха, преплитаха крака и езици. Децата надничаха в торбите, дърпаха за опашките лъскавите хлъзгави риби и победоносно тичаха напред към къщите като вестоносци на голям празник. Жените излизаха със запретнати ръкави по стоборите, засмени и нагиздени, провождаха с очи тоя голям мъжки отряд и всяка таеше някакво неясно и магично заклинание в душата, сякаш в мъжовия й чувал непременно ще припърха и една малка златна рибка, дето вълшебството й носи берекет на дома.

    Гледа Водолаза това множество, преметнал тоягата с белия амур на широката си плещ, сините му очи ходят от стопанка на стопанка, заглеждат се в сърмените цветя по престилките и гледат уж свъсено, пък сини пламъчета се смеят в тях. Глигор мъкне товара – изкормил е рибата, натъпкал я е с коприва, да не остарее по пътя, че престои ли час–два, това не е никаква прясна риба, така го е учил старият торлак. Водолаза го застига, разтърсва пред смаяния старец огънатия прът с плячката и без да вади от устата си димилото, пояснява:

    – Над петнайсе кила ще да е… От месец го дебна да ми падне… Утре пристига жена ми. И синът. На тях съм го нарекъл.

    Глигор цъка с език и се засмива, а с ръката отпъжда лютивия дим, ама в същото време и се почесва по тила, да не разбере Водолаза, че го дразни. „Чуден човек – мисли си той. – Все сам се тътрузи, приказка не обелва, а виж… жена имал, че и син… Чуден човек…“

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .

  • Безколедна Коледа

    Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

    Илюстрация: nbp.bg

    Обичам Коледа. Рожденият ми ден е само мой празник, а Рождество е за всички. Още щом започнат да пожълтяват листата по дърветата, усещам тихите й стъпки. Всяка капчица есенен дъжд и паднал на земята кестен ми нашепват, че тя наближава и една скрита в мен радост се събужда.

    Тази година Коледа не беше коледна. Термометърът скочи като ужилен до 15 градуса. Цъфнаха сякаш напук и теменужките, а редно беше първи да са кокичетата. Коледно подредените витрини стояха някак екзотично и даже малко нелепо. На самата Коледа слънцето пекна като на Великден. Ни сняг, ни вятър, а бяхме на Балкана, в Копривщица. Разхождах се по калдъръмите, радвах се на изписаните възрожденски къщи, но не открих празнично настроение, нито коледна атмосфера. И хората се бяха изпокрили по домовете, вместо да се срещат по мегдана на раздумка, както правеха някога. Само местният луд седеше на стъпалото пред един затворен дюкян за сувенири и дълбаеше маниакално една дъска с джобно ножче. Пред него важно се разхождаха три котки и един оскубан петел, сякаш се интересуваха какво ще се пръкне от дървото. Всъщност бяха гладни и се надяваха на трохи хляб от дрипавата торба на приятеля им.

    В кафето отсреща гореше камина. Наредените по дървената поличка медни джезвета и бурканчета с бялото сладко чакаха посетители. Но тази Коледа беше пуста. Малко по-нагоре на улицата беше отворил кепенци местният антиквар. Изтегнал се на припек, той търсеше отговори на въпросите си в един дебел вестник, със стара дата.

    Зарадвах се, че поне черквата е отворена. Познавах се с отчето от времето, когато на Коледа той минаваше и благославяше трапезата в къщите. Тогава той канеше на празника в храма църковен хор от бесарабски студенти по Богослов, които го огласяха с ангелските си гласове. Песнопението създаваше настроение и прикриваше мизерията на зле поддържаната църква. Позлатените одежди на попа не компенсираха, а контрастираха на бедността и смирението. Той беше хубавец, в цветущо здраве, приятел на вечната младост и руйното вино. Разказваха се какви ли не истории за него и местните булки. Нямаше значение дали са верни или измислени. По онова време черквата беше пълна с хора, които с присъствието си прикриваха донякъде олющените стенописи. Гореше високата чугунена печка, горяха и стотици свещи за живи и умрели. Сега там заварих само две бабички, които си хортуваха за неща извън черковните дела и коледните празници. Обсъждаха ниските пенсии. Попът го нямаше. Сигурно някъде се беше запил. По свещниците догаряха само четири-пет свещи. “Що за празник?” – си помислих.

    Седнах на един стол и се помолих за Коледа. Молих се да я има, да е снежна и свята, да е красива и магическа, да е като в детството – истинска, макар и измислена. Запалих свещица и излязох навън. Слънцето ли беше виновно, че грееше, когато не му е времето, или снегът, който беше забравил, че е Коледа, но нещо се сви в гърлото ми. Циганче продаваше пред входа сурвачки. Бяха грозни, направени по цигански – разноцветни станиолови ленти, увити около дрянова пръчка и със залепени по нея всякакви изкуствени цветя. Боже, защо сме си занемарили празника и сме го оставили в ръцете на циганите!? Макар и наричани вече роми, делата им са си цигански. Ето, и сега ни радват по своему – с кич за два лева. Къде са истинските сурвачки като моята, която пазя от години? Тя е нагиздена с пуканки, кравайчета и шарена домашна вълна.

    Питам се какво опазва тук ЮНЕСКО? Къщите, калдъръма или традициите? Но последните вече ги няма. С малка надежда тръгнах към пазара. Няколко жени, наредени около дървени сергии, създаваха илюзията за коледен базар. Продаваха билки, домашно приготвени сладка от горски плодове и тиква, ръкавици и вълнени чорапи, плетени, както казваше баба ми, „от немай къде“, без желание и усет за красота, нещо, с което се е славила в миналото копривщенлийката, когато е изработвала гайтани за цялата Османска империя. Наоколо лежаха надиплени карета с българска бродерия, извадени от някой стар сандък, пожълтели и овехтели от времето и мъката по стопанката, която отдавна е напуснала този свят, а тях оставила да ги подмятат по пазара. Друго циганче предлагаше същите сурвачки, но беше дигнало цената на два и петдесет. На сергията до него имаше турски одеяла с алени гюлове, бельо и гумени галоши. Не липсваше и традиционното евтино вино в пластмасови бутилки за вода. Върхът на този коледен “мол“ беше едно заклано и зверски разфасовано прасе. Собственикът – и той разфасован от живота и изпитото вино, приканваше хората да видят отрязаната свинска глава с изплезения език и се хвалеше, че такава сланина вече е рядкост. Свинята била порода “Бяла българка“, която е на изчезване (понеже няма организация, подобна на гореспоменатата, за да я опази – б.а.). Местните хора цъкат с език, но нямат левчета да си купят от това изчезващо чудо. Ще си отидат и те един ден, без да са я опитали. А слънцето пече ли, пече…

    Кой е свързал Коледа с прасета и пуйки, аз не знам. Но има и още по-страшно – седемте постни ястия. Тежко ти, ако не си смогнал да ги приготвиш за Бъдни вечер. “Ама това е непростим грях. Трябва обезателно да са седем, иначе годината ще донесе нещастие.“ Вместо да се радвам на празника, започвам да се притеснявам и да чакам коледното наказание и затова, че не съм постила, въпреки че повечето са го правили, за да отслабнат или пък постят фанатично само на святата вечеря. Спомням си за баба и за Коледите при нея. Тя не постеше, а беше вярваща. Вярваше в доброто начало на празника. От нея знам, че коледната софра трябва да е скромна, а не само постна: „Бобец, ошаф и Христова питка стигат – казваше тя. – Ако наредим повече ястия, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни.“ Не върви да кажеш “постна трапеза“, а как хубаво звучи – “постна софра“. Около софрата всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и тя свързва цялата рода. „А царете – продължаваше баба – сядат на трапези. От едната страна седи господарят, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга. Нито едното, нито другото е българска дума, но софрата е по-благочестиво, защото не обижда Господа.“

    Ето така баба ми си обясняваше света около нея и нямаше никакви противоречия. В бабините Коледи имаше винаги сняг, скромна и блага вечеря, жар в огнището, тихи разговори, подаръци, купени с малко пари, но с много любов и обезателно красиви, нови ръкавички, изплетени от ръцете й. ЮНЕСКО това нито го знае, нито някога ще го усети, за да го съхранява и опазва. И циганчетата не го усещат, затова ще продължават да навързват лъскавите станиоли по дряна и да го продават за два лева. И Коледа полека-лека ще стане празник за два лева. Ще пазаруваме скъпи и прескъпи подаръци, на трапезите ще подредим не седем, а седемнайсет постни ястия, повечето купени от супера. Колкото по-постно ще става на душите ни, толкова повече ще се сурвакаме с бездуховни лъскотии и ще търсим причината за липсващото коледно настроение в слънцето, което грее по никое време, или ще се сърдим на синоптиците, че не са предвидили сняг, когато трябва. Ще снимаме и дебелата снага на “бялата българка“, докато още я има.

    Свечеряваше се, но аз продължих разходката си. По продължение на цялата улица не видях комин да пуши. Във всяка къща останал да живее по един човек, я вдовец, я вдовица. Прозорците – и те тъмни. Отвън къщите боядисани и нашарени, а душите на самотните стопани – надраскани. Децата им се запилели по гурбет и чакат кога ще наследят бащинията, за да я продадат, или просто са я оставили да се срути, проядена от времето и мъките на последния обитател.

    Бъдни вечер е. Събрали сме все приятели около голяма дървена маса. В ъгъла гори камина. Още малко и пуйката ще е готова. Изведнъж вратата се отваря и влиза стопанинът на къщата, в която сме отседнали. Заедно с него влизат и десетина яки мъже от ловната дружинка, с ловджийски дрехи и такъми по тях. Въодушевени са от лова, от виното и се присъединяват към нашата компания, жадни да разкажат за вълка, който днес са уцелили. Ние им предлагаме от пуйката, а те говорят за едно диво прасе, което им се изплъзнало и не успели да застрелят.

    Разговорът се завърта около това, кое е по-вкусно и здравословно – пуйката на масата или прасето в гората. Така естествено стигнахме до жълъдите и ползата от тях. Прасетата нямали стомашни проблеми, понеже се хранили с жълъди (това казвали американците, защото те знаят всичко). Били полезни и за хората, най-вече за хемороидите. И като се завъртя един разговор на връх Коледа, от печената пуйка до войнишките спомени и патилата от хемороидите. Нямаше спиране. Всеки имаше какво да сподели на тази тема, в тази нощ. Забравиха за ловджийските истории и се вкопчиха за хемороидите. Като ги гледах как са угоени и пияни, ми приличаха на диви прасета, лишени от дажбата жълъди. И точно това ме накара да пиша за тази безколедна Коледа. Не знам дали Господ ни лиши от белотата на снега, за да се вгледаме в сивотата на душата ни, или ние сами си направихме празника един такъв – никакъв?

    Излязох да се разходя на чист въздух. Минах покрай магазин за хранителни стоки. Беше вече затворен, но осветен отвътре. На тезгяха се издигаше камара от непродадени Христови питки. Баба не даваше троха да падне на земята от тях. Щом са приготвени, трябва да се изядат. Грехота било. Замислих се какво ще правят с тези, които не са стигнали тази вечер до някоя трапеза. Добре, че баба не е между живите. Тя ни учеше първия залък да го поставим под възглавницата, за да сънуваме какъв знак ще ни прати Богородица от царството небесно. Точно на Бъдни вечер баба сънувала дядо, преди още да го познава и да я поиска за жена. Подарил й в съня сребърни гривни. Било на бедност, но понеже Господ й го показал през святата нощ, тя го приела, макар и сиромах.

    Колко много коледни пожелания бяха заключени в магазина, като в склад за ненужни вещи. Оплакваме се, че понякога Господ ни забравя и не ни праща благословията си. А дали и той не се обижда, че сме оставили в тази свята нощ гладни хора? Стана ми мъчно за нераздадената божия благословия. Върнах се в къщи, отчупих комат от питката, завих в станиол десет лева, пъхнах ги в топлия хляб и потърсих лудия на мегдана. Намерих го в кафето, където пиеше чай с двама местни самотници. Оставих парчето питка до чашата му с чай и си тръгнах. Изведнъж се обърнах и го видях навън. Ронеше от нея и я споделяше с котките и петела. Те весело подскачаха около него. Не ми хареса, че дава от Христовата питка на животинките. После се сетих за фабричните питки в магазина, заключени с катинар. Тях нямаше да ги изядат дори и псетата, а Господ е отговорен за всяка жива душа.

    Прибирам се в притихналата къща. Всички са сити и спят. Пуйката е изядена, виното изпито и Коледа е оставена сама на себе си. Кандилото пред иконата все още мъжди. Тихо е. Тиха нощ, свята нощ. Дали ще минат коледарите? Не се чуват нито смеховете им, нито стъпките им. Ще дойдат утре, след като се наспят, за да съберат пари за компютърни игри, които ще ги отвлекат от реалния свят и ще ги отведат в този на безумието: свят без празници, без мисли, свят, който постепенно ни лишава от истинската Коледа. Останала сама в мрака на празника, говорих тихо на себе си: “Боже, нека следващата Коледа бъде истинска, нека има сняг и ухание на хляб, нека има пуканки по сурвачките и Коледа да бъде коледна.”

    Чу ме само пламъчето на кандилото, което трептеше с последни сили. После фитилът леко изсъска и то угасна. Беше тихо и тъмно. Погледнах през прозореца. Зорница се опитваше да разкъса нощния мрак. Засия някаква тайнствена светлина. Излязох навън и се вслушах в шепота на тишината. Откъм Балкана задуха лек ветрец. Зад високата копривщенска порта дочух стъпки и тих говор. Някой почука плахо и запя: „Ой, Коледо, мой Коледо, родило се боже чедо…“. Бяха коледарите! Песента им възвести Рождество!

    .

  • Миг
    Илюстрация: Рo-krasivi.net

    .

    МИГ

    Защо е кратък всеки миг,
    даряващ ни с божествен полъх?!
    Нима душата няма вик,
    чрез който да зове и моли?!

    Съзрях лика ти като в сън.
    Ти бе реална, но далечна –
    гласът ти бе камбанен звън,
    усмивката – наслада вечна!

    Прочетох мислите ти чисти.
    Прегърнах тон от твойта струна.
    И устните ти златолистни
    аз тайно, със очи целунах…

    .

    Илюстрация: Фейсбук

    .

    СИРЕНА

    Попитах те тихо за твоето име,
    а ти ми отвърна „Не знам”…
    С целувки солени лицето покри ми
    и рече: „Не те ли е срам!”…

    С ръка нарисувах на пясъка цвете,
    под него написах „За теб”.
    (Нали все цветя подаряват мъжете,
    дори сред пустиня и степ.)

    Ти после повика вълна белокоса
    и цветето тя ми изтри.
    А сетне целуна нозете ти боси,
    обгърна ги, после се скри…

    Под бледия месец танцува ти гола,
    а той те погледна смутен.
    Светулка в косата ти бе се забола,
    ревнуваща тайно от мен.

    Поисках за миг да докосна гръдта ти,
    но облак луната изпи.
    И буйният вятър надви песента ти,
    а ти сред нощта се стопи.

     

    Фил Бандов

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Фил Бандов е роден и израснал в София, потомък е на македонски българи. От дълги години живее в областта Южен Тирол, Австрия. Изследовател, публицист, поет, писател. Автор на книгата ”Омар Хаям, 100 избрани рубаи”, както и на две собствени стихосбирки. Носител на първа награда за поезия от Литературния конкурс „Изящното перо“ – Чикаго ‘2017.

    .

  • Северен акварел

    Стихове от Рада Добриянова

    Илюстрация: You Tube

    .

    АНА

    Една жена с копринено кимоно,
    подарено й на чайна церемония
    в небостъргача „Малахит“ в Шанхай,
    стои изправена в траверсите на релси,
    с крака, остъргани от макадама,
    крещи да спре стрелата–влак към нея,
    но шеферите–кучета пробили са мъглата
    и лаят им захапва вече части от лицето й,
    цивилният стрелочник свири
    отклонение в посоката,
    насочва в проходен тунел,
    но знае той, че изходът задънен е
    от къща, пушеща извън закона.
    Каренина, ти носиш странно име,
    но твоето легло вселенно е застлано.
    Обувките ти ще са окачени на прозореца,
    ти нямаш нищо, не ги глобявай да живеят.
    Дори надрасканите си гърди от рани
    не усещаш.
    Ти нямаш нищо.
    Приеми в стаята си
    всичките неродени детски очи,
    осъдени за ненавременност.
    И напиши писмата си с нож.
    Днес писмата са неточни,
    ала има някаква прогноза снощна
    за скоростта на светлината –
    макар и вече да е ретро мода…
    Денят се казва Ана и се повтаря със заекване.
    Ана Ана Ана Ана….

     

     

    ВСЕ ТАКА…

    Не бях аз на Пикасо
    синята жена,
    не ме възпя Флоренция,
    не се родих египтянка,
    по розовия друм в Ефес,
    не вкусих дори капка от езика ти
    през устните вълнисти,
    давещи съня…
    Ръцете ми единствени върху пианото
    сновяха черно–бяла голота:
    вода,
    избликнала на гладно.
    Все така обичам те.
    Все така, любов.
    И картината гори в здрача.
    В цветовете разтопени
    пърхат лястовици две
    в светла обща сигнатура.

     

     

    И САМО ЕХОТО

    е моята неразгадана тайна
    по пътя, който следвам по сандали,
    защото всички други мои дрехи
    са прозрачно–голи и нетрайни.
    Гола е дори открито съвестта ми,
    когато се завръщам
    в родната ми стара къща…
    Тя някога била е топла чак до бяло,
    лястовичките са я нашарили в черно–бяло,
    тъй стройна и нарядна
    идваше в съня ми,
    щом в редки интервали
    късно в нея се завръщах.
    И чужда бе като мечта на друг,
    но аз отново бях детето в гръстите,
    преди на баба ми през пръстите
    денят да се обърне в начало.
    И помня как Бог дойде при нас
    постави сирене и качамак върху синията
    и още – магарешки инат добави у децата.
    Ехото напява: Дай комат на другите;
    питаше ме ясно: Как ти беше името?
    Аз не знам приятел по–добър от ехото,
    то напомня ми за всички друми незаети
    там, където пътникът се чувства леко
    и си връща детство под хипноза
    в топла стара бяла къща… боса.

     

     

    EПИТАФИЯ

    Мислейки за Величко Добриянов

    Капката под чашата с вода –
    като отронена сълза от бор,
    като душа в запален спомен,
    като пейзаж в прозореца отворен,
    като съня, в който те съзрях,
    почти за миг – отново! И преди…
    Тази капка не прелива,
    тя въобще не е H и 2 и О.
    Някъде зареяхме се диво,
    тичаше към нас дете, и две…
    Хората облекли бяха дрехи на добри,
    не бръмчаха, а отваряха ни път
    магистралните коли.
    Всичко беше истинско като шемет в театър,
    докато декорът се върти.
    В мистерията на мрака
    (ти видя!)
    растяха буйно моите коси.
    И все очаквах…
    Капката под чашата с вода попи:
    в хартиена салфетка,
    в покривката с мелнишки лози,
    в червояда на дървото старо –
    като видричка плашлива – скри се!
    Хей, ела сега да се натичаме!
    Ела, да кажем на залеза и двама:
    “Гуд” и “Бай!”
    Оттук нататък животът става безграничен
    и аз узнавам с изненада Кой си ти.

     

     

    СЕВЕРЕН АКВАРЕЛ

    Снегът – син балтон.
    Кучешки впряг.
    Посока: Йоокмоок.
    Полярен вятър звъни.
    Самски рибари в шейни
    улов през дупки от лед
    са събрали.
    Пари бял залез силните
    мъжки очи.
    Планина с обли била
    като пудинг
    езерата завива с твърда кора.
    Докога
    мушици от слюда ще летят презглава? –
    В стремената еленови светят.
    Пет мъже се завръщат.
    Утре заран рибарите ще разгръщат
    “рьодинга” жив на пазара:
    ще прииждат там много жени
    и деца с везани пъстри манта.
    Най-младата песен ще дръпне
    надалече,
    най-дръзката с добър мъж
    ще си тръгне довечера.
    А зад кошовете празни
    ще заспиват
    дванадесет хъски красиви.
    Те като хората в сънища чезнат –
    с глух вой все да търкалят
    на Полярния кръг колелото небесно,
    докато изгревът ябълков
    благо
    не разбуди отново животинския
    лагер.
    Дива земя.
    Кучешки тропот.
    Самски рибари.
    Снежен Бог.
    Тръгване в пет
    от Йоокмоок.

    * Рьодинг – вид риба сьомга

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Вързопче

    Из новия сборник с разкази на Владимир Георгиев „МРАВКА НА ПЕРВАЗА“ (ИК „Труд“, София, 2018)

    ВЪРЗОПЧЕ

    – Това е всичко, което имам.

    Подаде вързопчето, ръката му трепереше, очите – сини и бели като небе, плуваха, сърцето спря да почине, а спомените му свършиха пътя си.

    Никой не взе вързопчето.

    – Вземи го ти, сине.

    Пресегна се към ръката на мъжа до печката. Той беше висок, строг, леко начумерен. Лекар. Не си беше идвал от двайсет години. Трябва да е станал добър лекар. Иначе няма да го търпят в чужбина. Само ние тук търпим некадърниците, не само лекарите.

    Но за какво ли ще му послужи това вързопче?

    Замисли се. Синът му вероятно нямаше нужда от съдържанието на вързопчето.

    – Тогава ти, дъще.

    Дъщерята стоеше в ъгъла. Там обичаше да стои винаги. Дори, когато се омъжи и си идваше чат-пат вкъщи вече не като мома, не като щерка, а като зряла съпруга, пак там си стоеше. В ъгъла. Като майка си.

    – Защо все стоиш в ъгъла ? – попита веднъж жената, като видя и щерката до нея. – Научи и детето така.

    Съпругата му не отговори. Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да я разпитва. Всеки може да бъде такъв, какъвто поиска. И да постъпва както намери за добре. Стига да не пречи на другите. Щом в ъгъла се чувства добре, там да стои. Сигурно да не й духа от прозореца. Няма иначе защо да е.

    И какво да прави сега? Никой не го ще това вързопче.

    – Жено, ще го вземеш ли? – попита съпругата. – Знаеш ли какво има вътре? Моля те, вземи го. Поне ти да поживееш още малко.

    Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да настоява. Всеки може да постъпва, както намери за добре. Жена му не искаше вързопчето.

    Реши се на най-нежелания вариант.

    – Добре, на теб го давам. Ти ще го вземеш, нали? – попита сянката на плешивия ухилен чичка, който стоеше насреща му и го гледаше презрително с кръглите си мазни очички. – Ти си алчен. Обичаш да ти дават. Колкото повече имаш, толкова повече искаш. Все не ти стига. Не можеш да откажеш.

    Плешивият се зарадва. Пристъпи бързо и хищно, обаче силна кашлица изведнъж го разтресе – от главата до петите. Не можеше и крачка да направи, задъха се, чак се запени. От цигарите ли, подагра ли имаше – кой знае, обаче целият се изчерви. Краката му се вкочаниха, ръцете му стискаха гърлото, сякаш се страхуваше, че душата му ще избяга през устата към небето и той ще остане съвсем сам с парите си. Не знаеше, че душата му отдавна го е напуснала, много преди да издъхне.

    – Днес никой няма нужда от мен – така си каза дядото, събрал цялото си имущество за из път. И понеже неговият път все се разминаваше с житейския, малко беше вързопчето, почти безсъдържателно, леко, кой знае какво дребно нещо беше скътал там, да го запомнят все някак. Учуди се: – Щом и единственият ми приятел, дето го мъчи подаграта десет години преди да умре, не иска наследството ми, съвсем съм го закъсал.

    Никого нямаше в стаята. Жена му – при дъщерята, сина – в чужбина, приятелят – в гроба. Всеки беше намерил мястото си в своя ъгъл: там – където не му духаше, където можеше да бъде себе си в живота или в смъртта.

    – А аз стоя на водораздела и току протягам ръка – ту към живота, ту към смъртта – тюхкаше се дядото. – И никой не ми я иска тая ръка. Отсреща – никой. И нищо. Ни за добро, ни за зло. Това вързопче, и то като мен ненужно се оказа. Има в него семена. Да ги посадят. Това имам. Сигурно ако бях спастрил парици, щяха да дойдат. И приятелят ми, и той щеше да се надигне от гроба и да се довлече. Нямаше да кашля, нямаше да пази душата си, санким приживе успя да я опази, та сега ли… Ама нямам парици. Само семена.

    – Това ли било бе, тате? – нахлу първо щерката в стаята, разчорлена, току-що слязла от влака. Майка й – до нея. Хубава съпруга имаше, макар и позастаряла вече. Момичето на нея се беше метнало, красавица. – А пък аз си мислех, че искаш да се разделяме! Затова не исках да идвам. И мама така.

    Поизбистри се небето, бялото в очите се отдръпна и синият поглед на стареца просветна. А като видя подир тях и сина си – уж без облаци, а влага се събра в ъглите на очите му и само чакаше удобен миг да потече съм семената.

    – Синко! Сине! – съвсем се разтрепераха ръцете му. – Благодаря, Боже! Доживях!

    Целуваше ръцете на сина си като просяк и не криеше сълзите си. Сърцето му спря да си почине, а спомените търсеха път да се върнат по-скоро.

    Уж строг, уж начумерен, но синът му също се разчувства, прегърна баща си, заговори му нещо, поседнаха.

    Някъде из ъглите на стаичката примърда сянката на неговия приятел, пошава малко и се скри. Той имаше най-много нужда от съдържанието на вързопчето – тези семена можеха да го върнат към живота, да покълне наново чрез тях. А не успяваше да ги вземе. Всеки път, колчем изпъваше пръстите си към вързопчето, кашлицата го връхлиташе и той интуитивно запушваше устата си от страх да не избяга душата му и той да остане съвсем сам с парите, които беше натрупал.

    И ето, стояха във вързопа на живота всички – старец, старица до него, дъщеря и син, като семена на времето, заедно за последно. И заедно завинаги.

    .

  • Кръговрат

    Стихове от Светла Кьосева

    Илюстрация: Troll.bg

    .

    КРЪГОВРАТ

    Бледнеят багрите, утихва
    след хукналото лято есента.

    Спокойно вятърът те милва,
    с прохлада се намята утринта.

    Не рухват светове, не лумват
    пожарища с желания и мъст,

    полягат листите в тревата
    и се заслушват в помнещата пръст.

    От тишината натежало
    кръжи опразнено небе

    без птици, отлетели в стари,
    неизживени светове.

     

     

    СКАЛАТА НА ФЕИТЕ

    Думите се гонят.
    И неразчетените знаци
    на душите
    се вплитат в джунглата
    от телефонни кабели.
    Вселената набъбва
    с гласове
    и разстоянията
    стават неизбродни.
    И зъзнене. Мъгла.
    Планински феи
    стоят
    на чудната скала,
    в която
    се е вкаменило
    лято.
    Нехайно и завинаги.

     

     

    ТИХО, ТИХО…

    Тихо, тихо.
    В дланта ми плахо птица спря.
    Надникна еднооко в мен.
    Така стоим
    в сезона на големите
    и чакаме:
    да отлети,
    уплашена от детски смях
    или да стихне
    в самотата на страха ни
    посребрен.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Светла Кьосева е родена в Димитровград през 1955 г. От средата на 90-те години живее в Будапеща, Унгария. Завършила е История и Философия в СУ „Св. Климент Охридски”, както и Управление на образованието в Будапещенския университет. Била е учител в България, както и учител в Българо-унгарското езиково училище „Хр. Ботев” в Будапеща. По-късно става директор на Българското училище по роден език в Будапеща. Редактор на българското предаване по Унгарското радио. Главен редактор на българо-унгарското списание за култура и обществен живот „Хемус”. Преводач на съвременна унгарска поезия и проза. Нейни стихове са публикувани в български и в унгарски периодични издания. Първата й самостоятелна стихосбирка „Водоравно и отвесно“ /1996/ излиза онлайн в сайта „Словото“. Председател на Фондация “Про скола булгарика”. Експерт на Българското републиканско самоуправление по въпросите на образованието, член на Комитета за малцинствата при Министерството на културата и образованието на Унгария. Носител на редица престижни отличия и награди за своята многостранна просветителска, културна и преводаческа дейност. 

  • Не се страхувам

    .

    Не се страхувам от смъртта
    и, че един ден аз ще си замина.
    Страхувам се за всички недовършени неща,
    за които времето не стига.

    Не се страхувам, че ще бъдеш сам –
    в безсънните ти нощи ще дохождам.
    Страхувам се за оня светъл блян,
    който да достигнем с теб не можем.

    Не се страхувам. Времето ще спре,
    някой ще постави точка.
    Ще изчезнат всички страхове.
    На хоризонта слънце ще прохожда…

     

    Райна Недялкова-Качулкова

    ––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Настроение

    .

    Безсънни нощи.
    Пълнолуние.
    Небе безмълвно.
    Пустота.

    Душата – гола.
    Празнодумие.
    Крещяща болка.
    Самота.

    Врата без изход.
    Нямо бродене
    от пусто в празно –
    до безкрай.

    Издирван смисъл.
    Преоформяне.
    Потайна капка
    от сълза.

    Море безводно.
    Стрък – фантазия.
    Уханно цвете –
    на екран.

    Любов на книга.
    И отдаване
    на сън – наслада…
    Тишина.

     

    Калина Томова

    –––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .

  • Стари спомени

    Стихотворения от Вичо Вичев

    Илюстрация: ФБ страница „Старият Сливен в албуми“

    .

    СТАРИ СПОМЕНИ

    Припомням си от детството нивята
    с угарите, със зрелите жита,
    и жаркото, измъченото лято,
    в което птици даже не летят.

    Баща ми, впрегнал старата кобила,
    преди зори ме вдига – и на крак!
    Очите се затварят, нямам сила,
    а нивата и днес ни чака пак.

    Преди да съмне трябва да сме вече
    започнали усилния си труд
    и връщаме се чак по късна вечер,
    без думи да сменим един със друг.

    Горчиво е във гърлото от мъка,
    а всеки мускул от умора спи,
    кръвта по вените стаено млъква,
    едва прекрачиш прага и заспиш.

    Така изтичаше нерадостното лято
    и идваше безшумно есента;
    подгонени от есенния вятър,
    прехвърчаха съсухрени листа.

    Излитаха сами една след друга
    годините от детските ми дни,
    по черната, по грапавата угар
    узряваха и мойте младини.

    И после… в ареста, под влажните тавани,
    във карцера на стария затвор,
    повяхна много бързо младостта ми,
    жадувала за волност и простор.

    Прегърбила се майка ми от мъка
    и плакала край сивите стени,
    а старият така си и издъхнал
    на нивата, без син да го смени…

    .

    Илюстрация: Леонардо да Винчи, „Свети Йероним“, детайл

    .

    ДУХОВНА НИЩЕТА

    Вий искате сред вас да се разлея
    При вас да се присламча
    Да избледнея
    Победен
    Да загася пожара разискрен
    Да заживуркам като вас –
    И нощ, и ден
    Кротичък
    Смирен…

    Добре!
    Почакайте ме някой ден –
    Обезверен
    Когато
    Душата ми ще се отвърне
    И от мен
    Когато тя –
    Душата – гладна
    Жадна
    Ненаситна
    В неустоим пожар ще изгори!…

    Тогаз отново ще се върна,
    При вас – „почтените“ – почтен
    При вас – смирените – смирен
    И аз отново ще се върна
    При вас, без спомена, без Нея
    При вас напълно прероден
    С вълните зли на СУХОВЕЯ –
    Без спомена – без Нея…
    Прероден!

    .

    Илюстрация: Spisanie8.bg

    .

    СЪМНЕНИЯ

    Материята,
    която виждаме,
    ще се превърне в антиматерия,
    а времето – във антивреме.
    Тогава –
    едва ли някой ще познае
    себе си,
    когато срещне антисебе си пред себе си.
    Но пак ще има материя,
    макар да я наричат
    антиматерия…
    И пак ще има време,
    макар да го наричат
    антивреме,
    но без човек,
    а може би с
    античовек?…

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Вичо Донев Вичев е роден през 1921 г. в гр. Айтос. Завършил е Военноморското училище „Никола Вапцаров“ във Варна. Работил е във Военноморския флот, където стига до капитан I ранг. По-късно преподава във ВМУ „Вапцаров“. След това се връща в Български морски флот като капитан на най-големия български пътнически кораб „Варна“. Преди 9-ти септември 1944 г. е лежал в затвора по политически причини. След 10-ти ноември 1989 г. му предлагат да стане собственик на няколко хотела в курорта „Златни пясъци“, което той категорично отказва, защото смята, че няма право да присвоява нещо, което е принадлежало на всички, на народа. Освен морски офицер, преподавател и капитан на пътнически кораб, Вичо Вичев е и поет, чието творчество е почти непознато, въпреки че негови стихотворения са били публикувани в български вестници. Почива от масивен инфаркт през 1998 г.

    .

  • Близост
    Илюстрация: Shutterstock.com

    .

    Вратата е отворена, а теб те няма…
    Чакалите се спускат гладни от баира.
    Приижда нощ – студена и голяма,
    и сънищата плаха топлина събират.

    А някой по прозореца ми ядно блъска.
    Дали е звяр, безплътен демон странен?
    Или навън ридае твоето отсъствие,
    и във вселената отваря звездна рана…?

    Вратата е отворена. Защо не влизаш?
    Не зная вълците ли, вятърът ли стене.
    Усещам, че си тук, че някъде наблизо
    покълва твоят пулс във мъжките ми вени…

    Но няма светлина. Камината едничка
    опитва този свят отчаяно да стопли.
    А в огъня ревнив – една последна сричка,
    изгарят моите съмнения и вопли…

    Вратата е отворена… Искри студени
    летят към небесата тъмни и далечни.
    Във тази нощ звездите сякаш са ранени
    и към земята падат топли и човечни…

     

    Пламен Григоров

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Пламен Григоров е роден през 1956 г. Работил е във вестниците “Българска армия”, “Експрес”, “Денят” “Репортер 7”, “Нощен труд” и др. Автор е на стихосбирките “Не късай мрака”, “Адвента”, “Небесен корен”, “Омагьосано пладне”, “Полудяло небе”, “Подпис в небето”, “Душа на мисълта” и „Бели клади”. Написал е стотици статии и десетки книги, между които: “До оня свят и обратно”, ”Ангели над Дойран”, „Кажи ми добра дума” “Българските спецсили”, “Свръхчовекът от Подземната академия на КГБ”, “Нибиру и психотронната война”, “Командосите от СОБТ”, “В огледалото на неведомото”, “Алфа и Вимпел – спецназът на ФСБ”, “Подземните градове”, “Третото око” и др. Автор е и на романите “Мирис на враг” и “Вдовицата на Бога”. Член e на Съюза на българските писатели.

     

  • Любовта се пие до дъно
    Николай Гюлев (1942-2017)

    .

    Любовта се пие до дъно. До връх.
    Без условности. Без условия.
    И така – до последния дъх.
    Инак, приятели, за какво ви е?

    Някакви заместители,
    дето само на тъмно виреят.
    Неусетно ще се наситим
    и еснафски ще заживеем.

    Няма да има светла лудост.
    Няма да има нежен взрив.
    Няма да има помен от чудо.
    А тогава защо да съм жив?

     

    Николай Гюлев

    –––––––––––––––––––––––––––––

    * Авторът е роден в Гюмюрджина, Беломорска Тракия, израснал е в Кърджали, където прави първите си поетически опити. Живее в Пловдив от 1970 г. до смъртта си. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е като журналист в централни и местни издания. Автор е на 13 стихосбирки, първата от които, „Някъде в нас е светлината“, излиза през 1970 г., а последната, „И все пак“ – през 2014 г. Книгата му „Небесен огън“, излязла през 1986-та, е обявена с. г. за най-четената стихосбирка, наред с книги на Екатерина Ненчева, Недялко Йорданов и Първан Стефанов. Стихосбирката му „Убежище“ е отличена от Дружеството на писателите в Пловдив за най-добра поетична книга за 2001 г. Носител е на Национална литературни награда от Яворовите дни в Поморие. Дългогодишен член на дружеството на писателите и ръководител на литературен клуб „Младост“ в Пловдив. Негови творби са превеждани на унгарски, руски, турски и молдовски езици. Преводач на руски поети в антологията „Бели нощи над Нева“ и на романа „Носач на вода“ на латвийката Илзе Идране.

  • Приказка една…

    Първата в света официално обявена фалшива новина

    (Мотивация от и в памет на Стивън Хокинг)

    Разказ от Граф Хаджи

    В пространство Х се появиха „Революционни промени“. На 31 декември 2xx0 година в 23.59 часа се преустанови функционирането на т. нар. Политически партии, Парламент, Президент, Премиер и т. н. Започнаха да функционират само „Управленчески инсинуации“. Служителите на Институциите се подбираха, съгласно техните генетични заложби, установени с ДНК-тест. На 10-годишна възраст всеки жител на планетата осъществяваше ДНК-тест и се знаеха и класифицираха възможностите му да участва в Управлението на планетата.

    Назначаването на всеки жител на планетата на управленчески пост става вече по-интелигентна програма. От 1 януари 2xx1 година в света има само две направления: Промишлено и Финансово. Промишленото управление се ръководи от двама брата близнаци. Единият живее на Запад, а другият – на Изток. Те непрекъснато се карат, кой е роден първи, защото при раждането майка им забравила да отбележи с химикал, кой е роден първи.

    Един ден, един обикновен човек им казал: “Не е важно кой е роден първи, важно е кой ще умре последен“. Те благодарили на човека за умния съвет и го попитали: „А сега… за какво да се караме?“. Умният човек им предложил периодично да се срещат и да се договорят за какво да се карат.

    Така и направили. Започнали да се срещат периодично, да ядат и да пият, и да се договорят. И така до ден днешен…

    Приказка една зная за света,
    умните дела ще тържествуват… ура!!!

    Честита Новата 2xx2 година!

  • „Синият гарван“ Цветан Бошев

    Из новата книга на ЦВЕТАН БОШЕВ

    „СИН ГАРВАН ВЪН ОТ НЯКОГАШЕН ДОМ“


     

    ДЕГРАДИРАЛ АГНОСТИК

    Над чаша отрова със знание
    вече надвисвам години, ексик
    ти, с него съм в пререканиe,
    щото си падам парче агностик.

    Ща не ща, ще иззобя и тая чорбица,
    още мама ме молеше да не се опиням,
    като на възрожденски мост магарица,
    а да я сърбам прилежно в соцтинята.

    Сега в свободата, с корен и върше,
    респективно вбити в хумуса и в небето,
    такава накрая май ще я свърша –
    закъсняла угода и послушание клето.

    И тъй като вече съвсем дъртясал
    ми е през оня какво е редно,
    най-много от знание да грипясам,
    на изхода сритал верую ниедно.

     

     

    ПАТРИОТАРСКИ
    ИЗБОРИ

    Най-сетне промяна! Ура! Стана още по-същото…
    Народът перн`ат е вече в превапцан кафез;
    друга ръка щедро ще хвърля просото насъщно –
    не лява, а дясна в хранилката наша от днес.

    Ще чуруликаме, ще пълним отрадно гушки
    с антибиотици нови срещу жив ретробацил;
    не с ножки птицегадателите ще ни мушкат,
    а на шишчета тънки ще ни връткат на грил.

    И във форма на рало, насилено незадружно ято
    ще литнем към питомен запад, в краен случай на юг…
    Ох, как забравих – в изборни резултати пресято,
    перцето ми порна екватора и ви мами в небето тук.

     

     

    О, ЗАМБЕЗИ!..

    От дънер овлажнен Замбези тръгва
    и много скоро влачи галерите със роби,
    като банани; на дълбина и широта обръгва
    и хипопотамите малеят до микроби.

    А аз, търговецът на бисери от черна пот,
    тактувам на веслата плясъчната болка,
    съвсем богоподобен на самия Саваот,
    с колонизаторска тарелка – ореолка.

    Пищят из трюмовете стреснати жени,
    примърдват телеса за донаситие;
    който слезе долу олабва жилини,
    получил свое женствено покритие.

    Пърхат дечица – най-безправни граждани,
    кои греблата ще поемат в розови си длани.
    Така Замбези служи с телeса осаждени,
    в игото – апотеоз, вменено им от лани.

    И слончета със своите пръскалки тихи
    до хоризонта пренапълват пълноводието;
    пиша на кърмата кълбета романтични ст`ихи
    на папируси, изджустрени по древни моди.

     

     

    НАДЕЖДА

    Да се пресегнеш в гъстата мъгла,
    до несъзримост на ръцете си…
    Да добараш вихрено кьорпе на циганската люлка,
    над дизела пухтящ в световъртежа…
    На акулата въобразена да бръкнеш под изящните хриле,
    кога прехвърча връз пръски океански
    в огледален въздух да жажди плът невинна…
    Ти ли си това или си хрисимият пич,
    в кръжец от гъжавото многолюдие,
    с лакти обръча разпъващо
    на така наречената ти монада?
    На нея майната си теглил изотдавна.
    Тогаз какво? Невидими багажи опаковай
    за бивак по-сгоден, някъде изпомежду
    огъзена зора и фугасни парчетии слънце
    в непрошнорувана тъма всегдашна,
    за която казват, че е неясната материя,
    та дано у нея прозорче просветлее,
    като дюкянче на Родари без перденца.

     

     

    * * *

    Светът без дяволите-изкусители
    е като без мерудия постна супа,
    но не ща за сътрапезници-съжители
    даже и авери от кръвната си група.

    Животни – да, но само хрисими,
    щот зверовете са си наши хора.
    И ще загубя лична независимост,
    съм ли в българската диаспора.

    Затуй ще гоня реализация в Аляска
    или в Сибир съседен, на блесна за щука;
    глобалният топлик не ще ме стряска
    и от Ким Чен Ун-чо няма да ми пука.

    И любовничка не ще подиря за утеха
    в минутите за отдих да ми мъргазува,
    макар че от свлечената нейна дреха
    дяволче-хранителче в окото плува.

     

     

    * * *

    Тя няма да се върне, а пък аз
    щом Татък тръгна ще се необятя
    в подирбата й в горен Алкатраз,
    без стени сред океан от сестро-братя.

    Ще й подсвирна нашия сигнал
    с окаяна надежда да го чуе,
    току-виж в ушната й мида спрял,
    но най-вероятно ще е всуе.

    Ще таралясвам своя жалък плач
    по млечни пътища размити
    и ще се пържа на небесен сач,
    чиито въглени ще са звездите.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Цветан Бошев (литературен псевдоним на Цветан Борисов Цветанов) е роден през 1949 г. в Търговище. Завършил е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е като металург, радиопрограмен ръководител, репортер, редактор, водещ на новините и автор на документални филми в БНТ. От доста години живее в Йоханесбург, Южна Африка. Автор е на стихосбирките „Господ в плевника” (1998), „Перо от човек” (2010), „Нашата пасмина” (2012), „Любвоежбина” (2012), „Син гарван вън от някогашен дом“ (2018). Последната му книга е качена в pdf формат и може да прочете в онлайн книжарницата на Еврочикаго.

    .

     

  • Прелюдия към царството на мрака
    Илюстрация: Йеронимус Бош (1450-1516)

    Това се случило във времената, когато Шейтанът все още живеел в подземията си. Разправят, че древните ходели прави, на два крака.

    Ся, малко ми е трудно да си обясня как са запазвали равновесие, но всички вие знаете за хилядите картини по стените, останали от тези времена, и на тях това наистина се вижда.

    Затруднявам се и да разбера – как някой може да е стъпил здраво на два крака и как, изправен, да развива различни дейности в тази позиция?

    Разправят още, че древните били почти равностойни на Шейтана. Можели дори да си записват мислите. Записаните мисли можели да се улавят от разстояние от всички останали древни. Невъзможно ми е да си обясня как е ставало това, но наистина са го правели.

    Представяте ли си каква сила е това?

    После… После Шейтанът измислил парите и нещата се пообъркали.

    Хората започнали да броят само парите, изродили се и загубили дарбата си да четат мислите един на друг.

    За това навярно спомогнал и фактът, че всички отворили едни усти и започнали да говорят, на кой каквото му скимне. Всеки си мислел, че говори най-умните неща и останалите са длъжни да го слушат. Постепенно земята се напълнила с говорещи, които никой не слушал.

    Тогава Шейтанът все още не отвеждал децата на Запад, за да използва телата им с обещания за много пари, а те оставали да живеят при родителите си.

    Така лека-полека мястото се обезлюдило, с помощта на слугите на Шейтана, които той пуснал навсякъде, благодарение на парите, които им давал.

    Все повече деца заминавали и все повече от останалите старци измирали.

    Та, така се е появил Адът на Земята – мястото, което Нечестивецът разчисти за изчадията си.

     

    Хасан Ефраимов

  • Ваз пролете сам се разшенила. Стихове от Сашо Сариев

    Сашо Сариев е автор, непознат за широката публика, част от чието творчество вече представихме на читателите (вж. тук), публикувайки няколко от неговите истории. Сашо пише и стихове, някои от които са в стистистиката на народните песни, но са негови собствени, авторски творби. В тази публикация може да се види част от поетичното творчество на Сариев.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    ВАЗ ПРОЛЕТЕ САМ СА РАЗШЕНИЛА

    16 февруари 2016 г.

    ВАЗ ПРОЛЕТЕ БЕХ СА РАЗШЕНИЛА,
    НА ЛИВАДКАНА РАНКУ БЕХ ОТИШЛА!
    КИЧИЦИ ДА НАБЕРАМ ЛИБЕ ДА СИ ДОЧЕКАМ,
    АГА МИ ЛИБЕ МИНЕ С НЕГВЕН БИЛЮК
    С ДЮЗЕНЬ ЧЕНВЕ,
    С КИЧИЦА ДА ГУ ЗАКИЧЕМ, САС ЗДРАВИЦЕ ДА ГУ ПРЕВУДЕМ.
    ТА СИ МИ РОСНА СИТНА РОСИЦА,
    АГА АРНИСА ВАЗ ДУПАРАН СА ЗУНКЕ САРПИЧНА ЕЛЕНДИСА.
    ТУГАЙ СИ НА ЗУНКЕ ПРИДУМАХ ЗАДУМАХ ЗАПЕХ.
    ЗУНКЕЛЕ, ЗУНКЕ ШЕРАНА КАМАТНА,
    ЩЕШ ЛИ МИ, ЗУНКЕ, ДА КАЖЕШ,
    ДЕНЕС ЛИБЕ УТ ТУВ ЛИ ШЕ МИНЕ?
    ИЕ ША СА ВИСОЧКУ ДА ПОКАЧЕМ,
    МЕНЕ УТ ДЕЛЕЧКУ ДА ВИДЕ.
    АГА МИ БЛИЗКУ НАБЛИЖИ,
    ПРИЗ КОРСТАС ДА МА ПРИФАТИ,
    В СРАДЕ ЛИВАДАСА ДА МА ЗАВЕДЕ,
    НА ДАБАН МОЙСА СНАЖКА ДА ВАЗПРЕ!
    КУПРИНЕНУ ЕЛЕЧЕ ДА МИ ВАЗБЕРЕ,
    ВАРКАЗУНЧЕ ДА МИ ОТВЪРЖЕ.
    КАРВАНКУВЕ ДА СВАЛЕМ,
    НА СЛАНЧИЦЕ ДА ГИ ТУРЕМ,
    РОСАНА ДА ИМ УБЕРЕ.
    ТА СЕТНЕ УТ ТУВ СУХКА ДА СИ ТАРНАМ,
    СУХКА ОЩЕ… РАЗШЕНЕНА…

    .

    КУТРИ САМ ИЕ

    11 март 2016 г.

    Мене ма майка рудила пуд БЕЛАНА АНТАШЕ в рекана.
    В КРАПКУ ми ЛЮЛКЕ варзала, низ два бука ЧЕТАЛНАТИ.
    С БАКАР ут КАЙНАКАН е БИСТРА вода дунела, та ма УМИЛА, умила още ПУВИЛА.
    С десна си РАКА мене залюлела, с другана рака е огань НАКЛАЛА.
    Че ми е и ЗАВЕТЬ СТОРИЛА, да ма ни ТУРМИ ТУРМАНА.
    ЛЕТВА ми песне запела, запела още ЗАНАРЕДАЛА.
    Расти ми, расти, ЗЛАТАН син, ГУЛЕМКУ КОПЕЛЧЕ да станеш.
    ДУР два ми АРШИНЕ височку, височку още черночку.
    Приз ДЕНЬОН хи СУРКУ пиле ПРИПЕВАЛУ, НАЩЕС хи ДЖУРКАЛЬЧЕ ДЖУРКАЛУ.
    Расти ми, расти, синольо, ага ми ГУЛЕМКУ нарастеш, с УЙКУТИ нах УВАНА да идеш, УВЧЕРЧЕ ДА ТА КАЛЕСА, равнички три гудини.
    На третана гудина ЕГРЕК увчици да ми дукараш, та и с увчицине БАРАБАР и млада НЕВЕСТА.

    .

    ЗИМНА ПРИКАЗКА

    17 декември 2013 г.

    Ех, шейна! С коне игриви!
    Сякаш красотата сама ги влече.
    Развяват гриви през пъртината бяла,
    под звуците на не едно звънче.

    Пей, коларю, Коледна песен запей,
    пей за младост отминала вече,
    и нека се чуе в бялата шир – надалече.

    Помниш ли как прилегнал на капрата зиме,
    препусках с конският впряг…? Ех, забравил съм вече.
    Забравих дори и твоето име.

    Но отде имах тази осанка,
    та уговарях момите аз сам
    и в руслото на моята талянка,
    изгаряха от любов с огън и плам.

    Но всичко свърши, конете отдавна умряха,
    оредя моят буен перчем,
    обезлюди се и моята стряха.
    А шейната прогнила замлъкна съвсем.

    .

    ПОВИКАЙ МЕ ПРЕЗ АПРИЛ

    16 април 2014 г.

    Повикай ме рано на сутринта,
    да посрещнем заедно деня.
    Ще се изгубим в люлякова гора,
    там нейде ще потърсим любовта.

    Ти ще слушаш как славеят възпява утринта,
    аз ще ти разказвам за моята зла беда.
    Букет от люляк ще ти набера,
    синчец в косата ти ще забода.

    Порив пролетен в теб ще посадя,
    а той в сърцето ти ще разцъфти любовта.
    Ще литнеш като всяка волна птичка,
    през уханната цъфнала горичка.

    Времето лети, то никога не спира,
    то отнася радост и мечти от всемира.
    Без да подозира, че във всяка душа,
    пролетният порив никога не умира.

     

    ЮЛСКА СЕНКЕ В РОДОПИТЕ

    4 юли 2014 г.

    Саид си на Фатма думаше:
    Хайде си, Фатме, да идем.
    нах нашну месту в рекана,
    в рекана зад барчинкана.

    Тарнали ми са двамина,
    стигнали са по планина.
    Нашли са ливадка зелена,
    с бистра вода студена.

    Саид си на Фатме вели:
    Свали си, Фатме, либадие,
    сенчица да си направим.
    сланцену да на ни изгури.

    Свалила й Фатма либадие,
    станала сенке мутинка.
    Свалила й Фатма карване,
    леснали бели бажеци,
    сенкена й още рехавка.

    Свалила й Фатма аленко елeче,
    сенкена й още шерана.
    Свалилай Фатма ризка копринена,
    ройнала биски розави кабальки.
    сенкена тамань натаманена,
    с анна ми дупка на варан.

    Свалила й Фатма гашкуве,
    сенкена са й натакмила.
    Ам си са еце усрамила,
    та си на Саид продума:
    Хайде са, Саид, посбарзай,
    пуд сенкеса да легнем,
    мене йот очи да скриеш…

    .

    Творби и илюстрации:

    Сашо Сариев

  • Представяне в София на нова книга на Генадий Велчев

    Велин Георгиев и Генадий Велчев 

    канят приятели и ценители на поезията на

    ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР

    с „КНИГАТА СЪС СТИХОВЕ“ на Генадий Велчев

    Място на събитието:

    „ФАЙТОНА“

    къща-музей „Димитър Благоев“
    София, ул. „Лайош Кошут“ 34

    Дата на събитието:

    9 ноември 2018 г., петък,
    от 18.00 часа местно време

    Водещ: Велин Георгиев

    .

  • Анно пумаче е тарнало на училище. Истории на Сашо Сариев

    Сашо Сариев е самобитен автор, поет и разказвач на истории, които трудно могат да ви оставят безучастни. Роден е през октомври 1953 г. в едно помашко село. Учил е в Пловдив, живее в Асеновград. Той не обича да говори за себе си, да разказва за живота си, но неговото самобитно творчество, част от което е написано на родопски диалект, казва достатъчно и за самия автор. Сашо споделя свои творби с приятелите си във Фейсбук, но неговото творчество е непознато за широката публика. Какви истории пише Сариев, за какво и как разказва негово перо, можете да се види в тази публикация. Скоро, в друга публикация, нашето издание, което не за първи път представя в литературната си рубрика непознати за читателите автори, ще представи и поетични творби на Сашо Сариев.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––

    АННО ПУМАЧЕ Е ТАРНАЛУ НА УЧИЛИЩЕ

    17 септември 2015 г.

    Та, гудината ше да била 1959-1960, та оти ни са знае точната гудина, по-натак ше стане белли. Парвуту училище в махала Ряката било уткрито приз айсе гудини, а те са били парвите ученици, пак то са находалу в каща, дену людене си живовали, а класнана одае е била на вторен кат. Та, збрали тугава дицана от кашлине – махалине и са тарнала на училище. Убаву, ама нашну пумаче ни са гу пурукала нах училищену, пак негвине другарчета ут махалана дену са били увчерчета кату лету, тарнали и ката день на пать за училищену, миновали приз дворан на нашну пумаче. А то е жвалу при ана и деду му, оти било устаналу сираче.

    Тугава адин день то са мерекландисалу и утишло нах училищену с дицана ваннаш, зам да види кина е айнва училище. И ага даскален гу пупитал: „Ти на колку си гудини, копельче?“, то рекло: „Ни знам“; та айтувань трева да ви кажем, че то гальба е било на 6 г. и некав месец. „Ами ищеш ли да учиш?“ Пак то малчелу, ама си личелу, че му е било мерак. Тугава даскален рекал: „Яла утре и донеси 2 лава за учебници и ше си ученик.“ То за зарадвалу еце и тарчешкум утишло у дума му, ка казалу на ана му, кина рекал даскален. Убаву, ама ут каде да найде тя 2 лв.? Тугава нашну пумаче са разплакалу, пак на ана му сарце ни давалу да гледа детену да плаче, станала и утишла, та зела на заем парине ут нехин брат ут Караминискана махала. И анай нашну пумаче тарлу на училище, след 20 дене по-назать ут другине дица. И айтува да ви кажем, чи ду сига то не е знаелу ниту кина е кинига, ниту татрадка, камо ли нещу другу ут сичкине рабути, дену треват за писане и учене.

    И анай без да знае нищичку, без да знае кина е приказка дори, стана най-добрият ученик и мина за втору оделение с успех отличен – 5,65. Ката лето пасеше животните, а есен тарнуваше на училище, немаше чента, кинигине носеше в турбичка, чак в четварту уделение му зеха чента – ученическа. Немаше си дрипи, дуизносваше айнакива на уйцине, пак те беха врить пузакарпени. А пак нели нашну пумаче бе най-вазприемчиву, треваше в трету уделение да каже стихотворениету „Жив е той, жив е“, и то на 24-ти май, в селуну дену ше са празнува, на сцена пред камара народ.

    Приз денен дицана са набрали китки – кинкилишки и са тарнали нах селуну ут сички махали, барабар сaс сичкине люде. Нашну пумаче сaс закарпени пантолькуве са пукачилу на сценана, дену била направена ут даски и четуна, и кина да са разбере…! То ни можелу да са види ут хорана, оти та не била сторена за дица, а за гулеми люде. И пумачену, а да са пуварне, ама некав чилек гу спрел, пуразстранил упреш нега будацине и анай то казалу стихотворениену. И ага сваршил, сичкине люде пумаци пляскали, оти за парви пать чували некои да казва толкова длегу стихотворение на изус.

    А след това му дали награда транзистор, който и в момента си го пазел, оти бил от парвите такива произведени в България. И нали е бил природно талантливу копельче, зелу да учи сичку ут радиуну, та заповнел и цали хора на тугавашнине свирачи. Ималу дарба музикална, тананикал хората на дицана, а те му давали стутинки, затва имал гулем мерак да му купет акордрон, ама ут каде пари в айнва време? И анай си устанал саму меракан, а по-сетне, чак приз 1973 г., си купил не акордрон, а китара, и сам сa научил да свири и пее.

    Но да са варнеме в училищену и да ви кажем как нашну пумаче, в трету ли било или четварту уделение, е скрилу топката на даскален. Адин ден то удрилу ано дете момиче, оти му рекло „Вашлю“, пак та са уплакала на даскален и тугава за наказание в часан пу аритметика гу наказал и гу накарал да напише на даскана цалата таблица от 1 до 10. Убаву, ама ду айно день ни кутро дете ни е било научилу таблицата с умнoжениену, ниту и нашну пумаче. То зелу да писва, пак даскален седел на столан и си четел кинига, и ни пуглевал кам нега. Нашну пумаче знаелу таблицана саму ду 5 горе-долу. И тугава кина да направи, си рекло: „Ами то, ага, примерну 2 пу 2 е 4, то 3 пу 2 е 6, оти турваме още 2 към 4…“ – и анай нашну пумаче написалу цалана таблица не с умнужение, ами със събиране. И ага сваршил, даскален проверил и ни вервал на очине си.

    Убаву, ама ималу анна грешка не съзнателна, нашну пумаче написал, чи 5 по 8 е 80, и тугава той го пупитал колко е 5 по 8, а нашен умник малчи, оти ни знае в мументан, а даскален пак гу пита сащуну: „Колку е, бе?…“ Нашен малчи… И даскален ни знаел кина станва, ама си пумислил, чи детену му е сардиту, затва ни дума и му рекло…! „Седай и друг пать да ни удриваш мумиче…!“… И анай нашну пумаче надхитрил даскален, коину и не разбрал номеран.

    Е, за сига стига толкува, пак друг пат ше ви расправем как нашну пумаче нарисувалу барс като истински и как в 4-ти клас е утишло чак в с. Душанци – Пирдопско, и как учило там – ходило пеша до училището 8 км от горскостопански обект с „куфарите'“ до селото и било единственото пумаче в цалуто училище.

    .

    ИСТОРИЯТА НА МОЯТА УСМИВКА

    13 декември 2013 г.

    В него ден през 1962-ра, в края на август ще да е било, реших да тръгна и да отида „при Господ“ а бях само на 9. Това мое хрумване беше се зародило по-отдавна, благодарение на приказките, разправяни от баба ми, при която живеех. Немотията и тежкият ми живот – без родители, ме накараха да направя тази отчаяна постъпка. Един ден, когато нямаше никой в къщи, взех една торбичка, сложих в нея половин ръжен хляб, една манерка с айран и тръгнах. За целта трябваше да отида на една скала, която се наричаше по нашему Равнен камен или още Дюс-кая. Скалата се намираше на около 5-6 км от нас, но понеже бях ходил там десетки пъти, знаех точно къде се намира. Но тук трябва да спомена, че ние живеехме почти в гората – махала „Реката“ и пътят беше само през гора.

    Стигнах до скалата, но тъй като се бях залисвал по пътя да бера дренки и лешници, беше станало вече обяд, нямах часовник, но познавах по слънцето. Седнах на ръба и се загледах надолу, чудейки се какво да правя, а височината е около 40-50 метра и, ако човек идва от север, въобще няма да разбере, че тук има скала. Затова и сигурно се нарича Равен камък. Помня, че когато тук се събирахме доста деца, никой не смееше да отиде до ръба на скалата, освен мен. И, както се разглеждах в далечината, забелязах човек, тръгнах към него и, когато го наближих, разбрах, че е доста възрастен, с вехти дрехи и с брада. Срещнахме се, но нищо не казах от притеснение, продължих още няколко метра и седнах, понеже наблизо имаше кайнак с малко вода, той също седна, но на около 20 метра от мен.

    Бях огладнял и реших да хапна, извадих хляба и започнах да ям. Но, когато погледнах към човека, видях, че ме гледаше и сякаш преглъщаше нещо, а всъщност пред него нямаше нищо за ядене. Погледите ни се срещнаха, но той мигом се обърна настрани. Но този поглед ме прониза и нещо вътрешно ми каза – гладен е я няма нищо за ядене. Тогава аз станах, отчупих от хляба и му го занесох, той го взе, но нищо не каза, аз също… Само ме погледна и се усмихна, а ръцете му трепереха. Върнах се на мястото си, пак го погледнах, той отхапваше от хляба, като държеше едната си ръка под другата, сякаш не искаше и троха да падне на земята. Ядяхме така мълчешком, поглеждайки се един друг. След това изкарах манерката, пих и пак погледнах към него, той едва преглъщаше хляба. Тогава аз пак станах и му занесох манерката. Той ме погледна, усмихна се и отпи няколко глътки, но така, сякаш пиеше нещо много ценно. Поседяхме още известно време така, без да си кажем и дума. Дори реших да отида до кайнака, за да си напълня манерката, но в него имаше само малко вода с тиня и няколко жаби, а наоколо нямаше друго място с вода, и то на доста километри.

    И тъкмо, когато се обърнах, за да си тръгвам, той се приближи до мен, погледна към тинята, а после към мен, усмихна се пак и бръкна в джоба си, извади една монета, хвана ръката ми, сложи монетата в нея и ми затвори пръстите. Аз също се усмихнах, а той ме прегърна и, когато ме пусна, го погледнах в очите, а от тях капеха сълзи. В онзи момент всичко в мен се преобърна, недоумявах какво става. Той си тръгна, бършейки сълзите си, без да продума; аз също си тръгнах, но разбрах, че и моите очи са насълзени, и то без да съм го искал.

    Когато се отдалечих, отворих ръката си и видях, че държа в нея жълта монета, но такава досега не бях виждал. Прибрах се вечерта, но бях толкова щастлив, че влизайки и смеейки се с глас, влетях у нас. Баба ми, както си беше разтревожена, веднага ме попита: „Къде ходи и защо се смееш бе, ханзърино?“, а аз отговорих без да се замислям: „Ходих при бог, ядохме с него и ми даде това“ – подавайки й монетата. Тя я взе и като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна, ме погледна и попита: „Намери ли я бе, кой ще ти даде такава пара, знаеш ли, че тя е златна…?“ Аз само цъкнах с език и нищо. „Казвай откъде е тази пара?“ – викна и дядо и му я показах. И той също ме пита, а аз същото си казвам, и като разказах цялата случка от игла до конец, ме оставиха на мира. И понеже бях много уморен, си легнах и веднага заспах, след което и не разбрах какво стана с монетата. Само помня, че на другия ден ми купиха гуменки, каквито дотогава не бях и сънувал дори. А тях много години наред ги свързвах с „Господ'“ в съзнанието си.

    А, след като пораснах, разбрах кой и какъв е бил този човек. Първо, не е бил от България. Второ, не е знаел български. Трето, дошъл е в тази местност и с карта намерил съкровище – глинена купа, събираща около 30 монети, в една малка пещера, в която дори бях влизал, намира се на около 1 км от Равния камък. Но тъй като човекът дошъл инкогнито по тази непозната местност и, от дългото търсене, останал без храна и вода, едва ли не аз съм се оказал спасител, така да го наречем. Та, именно тогава той може би е разбрал цената на хляба и златото, и затова се е разплакал. Също така разбрах, че е имал син, който е починал на моята възраст. Затова и после е отишъл на Инихан, където е направил курбан.

    Това е краят на тази история, но знам, че именно оттогава започнах да се усмихвам все повече и повече.

    .

    НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

    5 май 2018 г.

    …А някой помни ли, когато тръпката беше истинска – реална?

    Когато, за да докажеш на някого, че го харесваш, трябва просто да му се усмихнеш.
    А, за да се запознаем, едно „Здравей“ и да подадеш ръка, а не да изпращаме покани за приятелство във Фейсбук.

    Как се превърна тръпката в статус, а човекът – в профил?!

    „Колко е важно да имаш търпение, без да настояваш.
    Да имаш надежда, без да имаш очаквания“.

    Прекрасно…! Но ще добавя – само човек с далновидно мислене може да постъпи именно така. И в този контекст, един абзац от емблематична песен: „Аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те, ти да минеш по другият бряг…“

    А що се касае за чакането, реката и брега… – ето я и случката, която остави един незабравим спомен в съзнанието ми.

    Годината е 1968-ма, Пловдив, където живеех и учих (в Дом за деца…!!!), месец май (красив, разцъфнал и уханен е брегът на р. Марица). Отивам да се подстрижа в салон „Ана май“, където практикуваха момичета от самото училище, а ние се ползвахме там с привилегии, демек безплатно, но помня, че плащахме някаква символична сума от 5 или 20 стотинки.

    Подстригва ме красива девойка, с една или две години по-голяма от мен, и се разбира, че не е от Пловдив. И когато погледите ни се срещнаха… но в огледалото…! нещо се случи… Онова, което се случва в такива мигове, но без думи. Е, вече сте се сетили, само дето не можете да разберете чувството и руменината по лицата ни. А тя с усмивка ме попита: „Искаш ли да ти направя една нова прическа?“. „Да…“ – отвърнах аз, усмихнат, но като ням, който току-що е проговорил. И, така подстриган, си тръгнах, но с такава прическа, която със своята оригиналност може би беше единствена по рода си по онова време.

    Трябва да е било събота, понеже на следния ден сме на брега на Марица с бандата и играем Джамини. Така се наричаше играта с топчета по онова време, която беше на мода. В един момент до нас дойдоха три момичета и седнаха на една пейка; ние сме залисани в играта и не им обръщаме внимание. Изведнъж едната от тях извика: „Ей, момче… с прическата… Ела за малко!“. Естествено, ставаше въпрос за мен, отидох и… да, същото момиче, което ме подстрига, но ме посочва на приятелките си и, смеейки се, казва: „Ето, тази прическа му я направих аз“. И естествено, на мен пак ми порозовяха ушите… опс, бузите да кажа, а в сърцето ми – и то май. Но мен ме викнаха да продължим играта, понеже без мен те не можеха да играят. Погледнахме се с момичето, казахме си нещо, но без думи… и се върнах при бандата. Но какво се случи след това, защо аз доста недели ходих до брега и до тази пейка, разхождайки се там, с надежда да срещна или видя на този или на другия бряг… кого? Но не би, съдбата май беше решила нещо друго да направи с нас.

    И внимание..! Годината е 1978-ма.  („Пак ще се срешнем след десет години…“) Работя вече пак в Пловдив. Но него ден, пак май месец и същата майска картина, настроение, ухание и прочие… а стига, бе. Отивам да се снимам, костюмиран, вратовръзка… бла-бла, грозничък, ама фатам око (като си взимах снимките, видях, че фотажийката ме беше трапосала на витрината за реклама… ха-ха-ха), но това между другото. И оттам, кой дявол ме накара, реших да отида до дома, където бях живял, и отидох, видях и т.н. Но бях се поуморил, понеже вървях все пеша, та тръгнах към брега, а той е на стотина метра от тази сграда. Отидох и, сядайки на една пейка, спомените мигновено нахлуха в главата ми. Запалих си цигара и, съзерцавайки околната красота, не разбрах как до мен изведнъж застана едно момиче, с думите: „Може ли огънчето?“. Но тъй като тя се беше приближила откъм гърба ми, нямах време да я огледам, още повече да се познаем на мига… Щраквам запалката и се вглеждаме един в друг…! И, о, Боже – почти едновременно промълвихме едно и също… „Вие да не би да сте…?“ Отговор и от двама ни… „Да…“. Леле мале… не може да бъде.

    Скочих като ужилен, с разтуптяно сърце подадох ръка и казах: „Здравей“, а тя беше станала още по-красива и, усмихвайки се, ми отвърна: „Не мога да повярвам…“. И така седнахме, и след дълъг разговор, който няма да описвам, на следната вечер бяхме на среща-вечеря, в ресторанта „Фонтаните“, в парка „Борисовата градина“, където беше едно прекрасно и неповторимо място за такава “вечеря“, понеже фонтаните работеха с музикално оформление. След това… след това…!!! Хайде да го оставим за някои друг път…

    .


    ФУРКА ШЕРАНА ПИСАНА

    5 април 2018 г.

     

    Тази случка, която искам да разкажа, е от онези, за които казваме, че са от тежки, изстрадани години. А годината е 1962-ра или 1963-та – време, когато все още в махала „Реката“, село Мостово, нямаше и помен от настъпващата цивилизованост. Нямаше пътища, електричество, лекар, училища, магазини дори и радио. Но живееха хора сърцати, със своите неволи, и никога не се оплакваха. Многолюдни семейства с по четири-пет деца, а и повече дори.

    Та, такова едно семейство беше и семейството на башу Адем и Адемица. Ще назовавам така имената, понеже обръщенията по този край бяха по този начин. Въпросното семейство имаше четирима сина и една дъщеря – Араджеп, Себире, Бекир, Сюлейман и Руфать. А случката, която съм започнал да разказвам, се беше случила със Сюлейман. Височко, черноочко копельче, с буен алаброс, около 23-годишно. Весело момче овчарче, а и беше се понаучило да свири на акордеон.

    Та, по онова време се разраства и така познатия ни начин за припечелване на някои лев – гурбет. И почти нямаше къща, от която по един или двама да не са били на Страндже – като се имаше предвид някъде далеч по планините, така се назоваваше горбетен, та макар това да ставаше и в Средна гора – Пирдоп или в Стара планина – Ловеч. И така, след привършване на лятната работа, през късната есен се заминаваше на гурбет.

    А през онази година братята на Алиосман, с няколко братовчеда, са се намирали в Ловешкото горско стопанство, близо до връх Ботев. Затова и той решава да замине за там, но по-късно. Но тук ще трябва да спомена и един съществен момент, който е в основата на разказа ми, по-точно на заглавието. Сюлейман тъкмо бил сгоден-заглавен за едно момиче от селото (така се наричаше по-голямото село, с много къщи на едно място, а реката беше като махала, намираща се на 4-5 километра от него), която се казваше Сабрие. А това е станало на една мае или на байрам, не се знае с точност. И преди да замине за Ловеч, Сюлейман дава една резбована фурка, която сам е изработил, на моята баба, която да я предаде на главеницата си. Но поради това, че рядко се ходи до селото, а и баба ми си беше доста болнава, фурката се е намирала все още у нея. А Сюлейман кога е заминал, ноември или декември, и това не знам, но е престоял там няколко седмици.

    И, точно преди Нова година, решил да тръгне сам през билото до друга група гурбетчии от „Реката“, най-вероятно на мохабет. Сам с акордеона си. И се случва ужасна картина – тръгва лавина и помита всичко пред себе си. Сюлейман загива, дълбоко притиснат под снега. По онова време как са го издирвали и дали въобще е имало такива служби, не знам. Но зимата минава, идва пролетта, а момчето все още не беше намерено. Тогава съвсем случайно един овчар вижда, в едно дере в снега, капака на куфара на акордеона и кичур коса.

    И така, в него ден се намирахме в местността Чирешките, ей по това време, месец април. Аз и дядо ми орем тарла, а под нас Адем и Адемица също орат. И по едно време две-три деца от махалата тичат в далечината и рукат…: „Ингьоооо…, давай миждета, нашли са Сюлмана“ – понеже на тях не е било казано, че са го намерили мъртъв, по съображение. А след тях идва човек и носи страшната вест, казва им на тях как стоят нещата, а аз отдалече разбрах какво е станало, понеже виждах Адемица да се търкаля по земята. Плачеше, като си скубеше косата, и, търкаляйки се, се спря чак на брега. Всички помръкнахме и какво стана оттам насетне, не си спомням нищо, понеже съм бил едва на 9 годинки.

    Минават години и чак през 1975-та, в една зимна вечер, влязох в стаята на майка ми, а тя предеше и плачеше, като тихо пееше „Гори ми, гори, исойкьо, да ми изгориш“. Тогава именно ми разказа за фурката, на която предеше. А по време на случката майка ми се е намирала в Пирдоп. Но, след случилото се, дарът няма как да бъде даден нали – и баба ми след години я дава на майка ми.

    И така завършва тази история, като фурката доживява чак до 2010-та, когато си стоеше на гредите в избата. Докато един ден, при разчистване, падна върху нея цял сандък и стана на парченца. Но запазих едно от тези парченца, което все още си стои на гредата, криейки в себе си един жален спомен.

     

    Творби и илюстрации:

    Сашо Сариев

  • Болен за прегръщане

    Разказ от Дарина Проданова 

    Илюстрация: Мaramedia.ro

    (По истински случай)

    Снегът се забиваше с някаква скрита злоба в палтото ми. Вятърът, хладно съпричастен към него, брулеше косата и ръцете ми. Бургас през късен декември, 1997-ма. Нямах шапка, нито ръкавици – в бързината ги бях забравила. Огледах се за такси. Обикновено гарата бе пълна с такива, но сега нямаше нито едно. Почти тичешком се озовах на спирката на 12, но тя бе празна – явно автобусът току-що бе минал. Понечих да търся телефон, но в този момент се зададе празно такси. Замахах неистово, без малко не се препънах в големия си куфар. Така и не разбрах как успях да го домъкна за секунди до спирката. Таксито едва ме забеляза. Натоварих се на задната седалка, трудно помествайки и куфара. Шофьорът ме гледаше безизразно и дори не помръдна. Успокоих се, че това е просто един таксиметров шофьор – не трябва да ми прави впечатление.

    – За къде? – попита ме той сухо.

    – Ъ-ъ-ъ… болницата – отвърнах бързо.

    Не виждах нищо – само снега и напиращите си сълзи. Шофьорът се извърна към мен.

    – Kоя болница бе, госпожа?

    Макар че си бях обещала да не се нервирам, избухнах:

    – Как коя?… Главната! Първа поликлиника… И моля ви, по-бързо!

    Отново получих неодобрителен поглед. Залепих се за прозореца и замълчах.

    Дори не се радвах, че виждам отново Бургас. Не изпитвах и вълнение, че съм у дома. Моят град ми се стори странно враждебен – сякаш си отмъщаваше, че съм го напуснала. Натрупаният сняг бе превърнал дърветата в непреклонни старчески бради, а улиците – в намръщени лица. Загледах се в предната седалка. Имах най-тъжния повод за завръщане – да видя баща си за последно.

    От месец беше в кома и аз трябваше да науча за това по интернет. Брат ми нямал нито лев да ми се обади. Пристигнах веднага, щом успях да си уредя билет. Пътувах два дни. Молех се татко да ме дочака.

    Таксито попадна в задръстване. Снегът яростно трополеше по прозорците, сякаш искаше да ни затрупа.

    – Не може ли по-бързо? – запротестирах. Усетих, че ръцете ми още треперят от студа.

    – Eee, ама всички много бързате! – отбеляза мъдро таксиджията и се извърна отново към мен. – Не виждате ли каква виелица е навън?

    За пръв път го погледнах. Беше около петдесетте, но изглеждаше отлично запазен. Лицето му бе също запазено, но празно. В миг си представих татко и тясното му, усмихнато лице с дълбоки, сини очи.

    – От бързане докъде ще стигнем?! – продължи шофьорът. По-скоро мърмореше на себе си.  – До гроба!

    Подкосиха ми се краката.

    – Ама вие не разбирате ли, че идвам отдалеч?… Спешно е!…

    Той замълча. Изгледа ме тъпо. Погледна отново куфара и в очите му светна нещо лукаво. Изглежда бе забелязал етикета от Чикагското летище.

    – Ама моля ви се, не се нервирайте… – заизвинява се неловко. – Ей сега ще стигнем. Eтo, вече сме на две пресечки. А вие… ммм… как ще платите?

    Гледах го слисано. Не можех да повярвам. Не, това не можеше да бъде тази България, по която бях тъгувала шест месеца, 24 часа на ден. Това не можеше да бъде моята страна, нито моят град… нито хората в моя град. Изглежда бях забравила всичко това… Опитах се да задавя внезапната гневна болка, която ме разкъса.

    – Ще си получите парите, не се безпокойте – надявах се да забележи буреносния ми поглед.

    Отворих портмонето си. Имах само валута. Не бях помислила за това. Извадих пет доларова банкнота – по-малка нямах – и му я подадох. Той вече паркираше. Взе банкнотата мигновено. Как му се искаше да се изпаря в този момент… Погледна цифровия екран – сметка – 2 лева. Нямаше как – затърси бавно за ресто. Аз не го дочаках. Измъкнах куфара с последни сили и изхвърчах навън.

    Още не бях се обадила на брат ми. Исках първо да видя татко. Не можех да чакам. Исках да го прегърна… просто да го пипна, да усети моята топлина… Да усети, че отново съм тук…

    ***

    Когато получихме зелена карта година преди това, аз не исках и да чуя за чужбина. Не бях влюбена в България. Подир всичко преживяно след 1989-та, нямах в себе си дори капка идеализъм. Но сякаш все още вярвах в родината, в съдбата да бъдеш българин. Не можех да си представя живот извън България, дом на хиляди километри разстояние, град, в който да ги няма приятелите ми, баща ми. Татко бе сам, не можех просто да го оставя и да се пренеса отвъд океана. Мъжът ми обаче бе твърдо „за“:

    – Какво да чакаме още – да ни разбие апартамента някоя мутра ли?… Всяка сутрин се събуждам и се чудя дали колата е още долу… И дали е цяла… Разбери, това вече не ти е дом…

    Синът ми също настояваше да заминем. Можех ли да откажа на едно 17-годишно момче по-добро бъдеще? Заминахме. Знаех, че на татко му е мъчно, но не каза нито дума. Изпрати ни с усмивка. Още помня последните му думи:

    – И да не се притесняваш зарад мен, Пете… Аз шъ съ управя.

    Америка не оправда очакванията ни. Мъжът ми от инженер на летището се прехвърли в ресторантския бизнес – миеше чинии за минимална заплата. Аз също не успях да се вредя с моите две професии – история на изкуството и международни отношения. Но добрият ми английски от гимназията някак ме уреди в малко преводаческо бюро. Що-годе се справяхме – с 12 часови работни дни. Квартирата ни бе по-малка и от скромния ни бургаски апартамент.

    С американците не се спогаждахме – бяха студено-учтиви, със стъклени погледи. Започнах да се гордея с това колко сме умни и отзивчиви ние, българите. И това ми мина – след няколко несполучливи приятелства с моите чикагски сънародници.

    Умирах за България. За моите приятели. Всички хубави спомени изплуваха пред мен като примамлив наркотик и ме връщаха назад. Липсваше ми всяка улица, всеки камък… Ровех се в старите си снимки. Струваше ми се, че щом се върна, ще забравя всичко лошо. Татко също не излизаше от мислите ми. Започна да ме гризе отвътре – защо го оставих…?

    Не бяхме стояли и шест месеца в Чикаго, когато получих новината. Баща ми получил втори удар и сега бил в кома. Лекарите не давали надежда.

    Изпаднах в шок. Не знаех за първия удар. Бил отдавна, нашите го скрили от нас; и брат ми сега научил. Забравих за България. Сега само татко беше в мислите ми – не можех да си намеря място. Брат ми почти плачеше по телефона:

    – Како, ако знаеш к’во ми е… Ама ти недей… Няма смисъл да идваш. Те вече го чакат всеки момент…

    Заминах след шест дни. Знаех какво означаваше това – можех да загубя зелената карта. Още не бяхме ги получили по пощата; ако се заядяха с мен на летището, можех да си остана в България. Но не ме интересуваше. Бях загубила желание за всичко. Просто исках да видя баща си.

    Проклинах Америка и всички зелени карти, издадени някога за българи. Изпитвах благодарност, че здравеопазването все още е безплатно у нас – в Америка цените бяха космически. Познавах добри лекари в Бургас – надявах се татко да е в ръцете на един от тях.

    ***

    Вече бях на стълбите в болницата. На информация нямаха данни за баща ми. Пратиха ме в регистратурата на новото отделение. Изтръпнах. Но нямах време дори да се ядосам. Затъркалях се с куфара по коридори и етажи, и под злобните погледи на сестрите. Не бях ходила в „новата болница“ – видя ми се като безкраен лабиринт. Лъхна ме познатата миризма на лекарства и хлорни препарати, и за пръв път се зачудих как болните я понасят дни наред. Някаква старша ме спря:

    – Госпожо, тук не може с куфари. Как ви пуснаха така?

    – Ами аз…

    – Не ме интересува. Ако всички идваха с чанти и куфари, ние как ще си вършим работата?

    – Моля ви, сестра, много бързам…

    – Върнете се и оставете куфара на съхранение в информация.

    – Сестра, баща ми е в кома!… – почти извиках и се изопнах срещу нея.

    Тя ме изгледа полуучудено и хладнокръвно. Нещо сякаш й подсказа, че трябва да се дръпне, но все още стоеше като закована. Хората покрай мен се заобръщаха.

    – Пуснете жената да мине, не виждате ли, че е спешно! – обади се възрастен господин.
    Сестрата се вгледа в куфара ми – „Чикаго – Лондон – София“. Мълчаливо ми направи път с ръце на кръста. Чух как измърмори след мен:

    – Тия от чужбина си мислят, че всичко може тук. Ха!

    Не се обърнах. Опитах се да забравя какво съм чула. Мислех за татко.

    Озовах се пред регистратурата – опашка от трима. Погледнах си часовника – беше минал само половин час, откакто слязох на гарата. Стори ми се цяла вечност. Нещо ми трепна отвътре. Прередих тримата.

    – Извинете, много ви моля…

    – Госпожо, изчакайте си реда, ако обичате – търпеливо ме подкани младата сестра на гишето.

    – Ако може само да ме изслушате… баща ми…

    – Ще ви изслушам, когато ви дойде редът, госпожо! – любезно и студено процеди тя, без да вдигне поглед. Обзе ме жестоко безразличие.

    – Но той е в кома…! – избухнах. – Не знаят къде е!… Искам да го видя!… Идвам чак от Америка…

    Тя ме погледна за първи път. Тримата преди мен се бяха отдръпнали. Лицето й не излъчваше нито грам състрадание – като че ли се озлоби още повече. Извади дебела папка.

    – Име?

    – Йордан Иванов Драганов. В кома е от месец… Бях на информация, но…

    – Момент да проверя.

    – …Пратиха ме при вас… кажете ми къде е, в коя стая е?

    Тя разлистваше книгата. Не отрони дума. Вместо това се изправи с телефон в ръка и се отправи към един закрит ъгъл. Сърцето ми лудо заби. Успях да дочуя част от разговора:

    – Да… aкo може да дойдете, д-р Спасов… Да… Ами според данните той е… Да… чак от Америка, нали разбирате…

    След минута сестрата се върна и нервно въздъхна:

    – Д-р Спасов е отговорен за баща ви. Той ей сега ще дойде. Следващият по ред, моля!

    Изпитах съжаление към нея – изглеждаше твърде млада за бездушието си. В същия миг изпитах облекчение – най-после ще ме заведат при татко. Вече виждах неговата стая. Виждах затворените му очи, добрите му ръце, отпуснати на белия чаршаф, малкото му слабовато тяло, закотвено на болничното легло – неподвижно, но в очакване. Лицето му, по което ще се разлее моята милувка. И може би ще се събуди…

    ***

    Д-р Спасов ме гледаше изпитателно, още докато вървеше към мен. По някакво чудо се разпознахме взаимно – не бях го виждала преди. Той се усмихна криво, хвана ме под ръка и ме поведе:

    – Вижте… госпожа… Драганова… Вие наистина ли идвате от Америка…?

    Причерня ми.

    – Кажете ми, жив ли е… кажете ми, докторе…

    Той пусна ръката ми, прокара пръсти през косата си и ме погледна виновно:

    – Съжалявам. Той почина вчера сутринта.

    – Това не е възможно… Господи… не!

    Докторът отново ме бе хванал под ръка. Отърсих се.

    – Пуснете ме да го видя! Къде е той?

    – Госпожо… страхувам се, че това не е възможно. Вероятно вече е прехвърлен в моргата.

    Загубих и последните си задръжки:

    – Искам да го видя! Не разбирате ли какво значи това за мен! Къде е главният лекар?

    – Госпожо… моля ви, не настоявайте…

    – Пуснете ме! Дори не сте сигурни къде е! Как не ви е срам?…

    Той се замисли. Лицето му придоби особен израз:

    – Вижте, аз може и да мога да уредя това… Но и вие ще трябва да ми помогнете… разбирате ли?…

    Не разбирах. Двете ми висши и многото книги, които бях изчела, не помогнаха. Взирах се в него и не можех да проумея за какво ми намеква.

    – Вижте, госпожо Драганова… и ние тук имаме семейства да храним…

    Полудях. Щях да го убия. Съзнанието ми отказваше да повярва, че това е възможно. Хукнах да търся главния лекар. Напразно – бил в отпуска. Върнах се и заплаших сестрата от регистратурата, че я очаква съд, ако не ме пуснат да видя баща си. Тя като че ли ми повярва. Каза ми да дойда на другата сутрин – щяла да уреди нещо. Тръгнах си.
    Обадих се на брат ми да ме посрещне с колата. Той не знаеше за татко – дори не му бяха казали. Прекарахме вечерта на свещи, до иконата в неговата стая. Той не спря да пуши. Бе смазан.

    – Мамицата им…! Видя ли каква е родината ни? Пет пари не дава за тия, които дадоха живота си за нея. Животеца си дадоха, животеца…

    Брат ми гледаше злобно. Не бях го виждала такъв. Не се и опитах да го успокоя. Запуших и аз. Не бях пушила от 10 години.

    Баща ми беше работил 25 години като военен и 20 години в „Нефтохим“. Имаше седем операции от херния. Работеше неуморно, макар прехвърлил петдесетте; вярваше безпределно в комунизма. Дори, когато комунизмът падна, той някак вярваше в България, в нейното бъдеще, в хората. Беше наивен като дете – не забелязваше хорската злоба. След пенсионирането не издържа вкъщи, отиде да продава вестници – не искал да бъде излишен.

    С брат ми свършихме цигарите – той отиде за нови. Отпуснах се на дивана и затворих очи. Не разбирах какъв е смисълът от всичко това. Само плачех. Татко не ме бе дочакал.
    На другата сутрин бяхме в поликлиниката в шест. Чакахме час и половина. Сестрата най-после се появи с разрешително за посещение в моргата. Подписано от д-р Спасов – по чудо – безплатно. В моргата чакахме още час. Брат ми не издържа, вдигна им скандал. Една сестра най-после ни приближи:

    – Г-жа Драганова?

    – Да…

    – М-хм… Кой ви прати тук?

    – Ами… от болницата… Ето, имаме разрешително…

    Тя го погледна изпод вежди и изсумтя:

    – Ами аз не знам кой не си върши работата, както трябва, но баща ви не е тука.

    Причерня ми. Стори ми се, че всичко това е някаква нелепа шега, скроена от д-р Спасов и младата сестра. Изпитах истинска омраза. Не подозирах, че мога да мразя така.

    – Как не е тук…? Какво искате да кажете…? – бях в пълно недоумение.

    – Ами така. Няма го. Няма човек с такова име, постъпил при нас през последните 48 часа.

    – Пуснете ме да го видя!…

    Брат ми ме стисна за лакътя.

    – Госпожо, баща ви не е тук! – повиши глас сестрата.

    Нямах сили да споря. Брат ми ме издърпа навън и тръгнахме обратно с колата. Навън отново бе виелица.

    В болницата лекарите се стъписаха, като ме съзряха. Добре ме познаваха вече. Брат ми настоя:

    – Остави на мен, како.

    Отиде директно при младата сестра и явно я заплаши – тя видимо почервеня:

    – Не може да бъде… Казахме ви, че е в моргата…

    – Сестра… телевизията и радиото ще бъдат тук този следобед, ако не намерите баща ми! Ясно ли е?… – извика брат ми гръмогласно.

    Гледаше сестрата непреклонно. Всички наоколо го чуха. Хората се споглеждаха в недоумение. Възрастна жена от опашката, която брат ми бе прередил, се обади:

    – Какво става тука, бе момче?…

    Сестрата взе инициативата в свои ръце:

    – Вие не се грижете за проблемите на другите, госпожа. Те докторите са за това.

    – Те добре се погрижиха за баща ми…! – изфуча брат ми. Имах усещането, че ще я удари.
    Не знаех откъде бе измислил тази телевизия. Бях толкова смазана, че дори не можех да си представя да хукна натам. Младата обаче явно си го представи. След десет минути се появи дебела сестра и ни махна да я последваме. Беше ми писнало да ми казват тъмните истини по тъмните коридори. От кого се криеха?… Обявих, че не мърдам оттам. Тя започна плахо:

    – Съжалявам много за вас, госпожа. Тялото на баща ви е още тук… Но не можете да го видите. В момента го приготвят за моргата.

    Почти изкрещях:

    – Но той е починал преди два дни!…

    – Ами… станала е някаква грешка, госпожа… трябвало е да го отведат в моргата по-рано, но…

    – Аз… аз… искам да го видя…

    ***

    Трябва да съм изгубила свяст. Когато се събудих, бях вече у брат ми. Той седеше до мен на дивана и се опитваше да не плаче. Прегърнах го.

    Останах дълго в Бургас. Не чувствах нищо. Не говорех. Усещах само една тъпа болка, срам и безпомощност. Брат ми започна да пие. Вечер се разхождах край морето – надявах се то да измие срама. Но то бе студено – по-студено от всякога.

    Бях минала хиляди километри, за да видя баща си; прелетях Атлантика и половин Европа. И закъснях – с един ден. Мисълта, че баща ми е лежал в някаква задна болнична стая цели два дни, в някакъв мръсен ъгъл – сам, забравен от всички, уби малкото невинност, останала в мен. Не исках да чувам повече нищо.

    Когато летях отново към Чикаго месец след това, си мислех що е това родина. И се питах дали някога ще я имам.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .