Всичко от литература

литература

• Хоро над Тирол

  

  Началото на октомври е най-красивият есенен период в Алпите. Тук ти се струва, че все още е лято, поради непреходните зелени багри на високите склонове. Единствено долу, в подножието на планините, дето са селата на Южен Тирол, шарките вече са преминали в други тонове и ти подсказват, че зимата иде.

  Онзи ден току-що бях изпратил залеза, а огънят край мене бавно се разгаряше. В такива моменти обикновено махвам с ръка към залязващия “чичо Райко”, както старите шопи шеговито му викаха на Слънцето. Чудният аромат на боровата смола и едрите звезди над мен ме караха да продължа да седя отвън, въпреки настъпващата студена вечер. След като светлото си отиде, неволно извърнах глава на югоизток, където Катценкопф и десетките други върхове бяха окъпани в последните розови лъчи на отиващия си ден. Там някъде, далеко зад тях, Рила, Пирин и Родопите вече заспиваха…

  Постепенно в ума ми се върна една любима и позабравена от детството ми картина, която нахлу у мен с неподозирана сила, незнайно откъде. Сетих се за зимните вечери край огъня в къщата ни, която беше на една от най-старите и централни улици в София. И днес още усещам миризмата на прясно разцепените дърва, които дядо ми носеше от мазето. Печката и камината бяха зареждани още в ранни зори, защото, по думите на дядо: “Стане ли саатот десет, денот веке е минал”. Времето ми от Архангеловден, та чак до Трифон Зарезан през февруари, беше наситено с много игри в снега, приказки, смях и песни край огъня.

  Загледан в танцуващите червени езици по тавана, аз слушах разказите за несгодите и радостите на отминали дни. В съзнанието ми винаги ще останат да звучат емоцията и заряда на вечерите сред македонските българи, тяхната неразрушима памет и безмерната любов, с която те разказваха за изгубените си родни места и близки хора. Заспивах с приказките за юнаците и красивите девойки от Охрида, Кукуш, Струга и Битоля. В съня си виждах лодките по Бялото море и безбройните стада из тучните поля край Вардара, чувах плисъка на вълните под наколните рибарски къщурки на Дойранското езеро. Будех се с песните за цар Самуил и Крали Марко. Немеех в захлас от разказите за страшните комити из Пирина, Ениджевардарско и Осогово.

  Не мога да забравя и съботите, когато през зимата ходехме да се пързаляме в Западния парк на едно наклонено място, кой знае защо наречено Льош, където се събираха млади и стари ентусиасти, правещи първите си стъпки в ските. Но повечето от нас идваха с шейни, найлони и кънки, а екстремните часове сред снега продължаваха до вечерта… Спомням си още как по онова време четирите сезона се редуваха в строга последователност. През март снеговете се топяха под напора на засилващото се слънце, а водите весело шуртяха по улуците и канавките на павираната София. Следваше магично-красивата пролет, с цветовете и аромата на хилядите трендафили, с уханието на люляците и черниците, които красяха дворовете на почти всяка софийска къща, с пеенето на птиците и с веселите детски викове, идещи от сенчестите улици.

  Лятото пък обичахме да играем на криеница в гората край ж.п. прелеза, до малкия и винаги препълнен летен ресторант, наричан “Километъра”, дето бе накрая на Западния парк. Наоколо можеше да ритаме топка на воля по зелените и добре окосени тревни площи, а навред се разнасяше смесеният мирис на кебапчета, мастика и мента. Звъняха чаши от редуващите се наздравици в ресторанта. От време на време изсвирваше локомотив и по релсите пред нас тежко-тежко преминаваше дългата влакова нишка. Поляните ечаха от детска глъчка… Западният парк бе нашата зелена крепост.

  Именно из тези места дядо ми често ме вземаше със себе си на разходка, тъй като често се отбиваше там, при свои роднини. Ако сте стар софиянец, няма как да не знаете на кое място му викат Гевгелийския квартал. Допреди 40 години това все още беше един много тих район, със своите малки, но подредени дворчета, с тесни, но чисти улички и с прекрасни малки поляни покрай влаковата линия, разделяща Западния парк от Гевгелийския квартал.

  Било е, значи, някъде през 70-те на миналия век, когато през една неделя дядо ми ме бе завел за пореден път на “Гайдата”. Така старите македонци условно наричаха мястото около една каменна чешма с осмоъгълно корито в Западния парк, където дядо обичаше да се среща с негови приятели от младините. Още от началото на ХХ век, македонските бежанци, живеещи в София, имаха традицията да се събират в неделя на приказка край чешмата, която бе в средата на парковата алея, пресичаща днес парка наполовина и свързваща бул. “Сливница” и бул. “Царица Йоана”. Там се стичаха главно възрастни, беловласи мъже, ходещи бавно с ръце, сключени зад гърба си, и държащи навити на руло вестници или жълти броеници от кехлибар. Достолепното им излъчване ме караше да изпитвам респект особено към онези от тях, с които дядо ми се заговаряше. И повечето бяха едри и високи, широкоплещести мъже, каквито днес рядко ще срещнеш в България, дори и сред по-младите.

  Като потомък на българи от Македония, аз имах уникалната възможност ежедневно да слушам и да попивам много от историите и песните, които възрастните споделяха. Разсмиваха ме и с разни забавни истории, но понякога ставаха много сериозни. Тонът им се променяше, когато в темите им се появяваха думите “Автономия”, “Егея”, “Македония”, “Америка”, “Съюза”… Аз не разбирах почти нищо от това, за което си говореха, но подозирах, че е нещо важно, защото очите им се изпълваха с влага, а гласът им затреперваше.

  Сетих се и за незабравимата среща на дядо ми с неговия най-добър приятел от младежките години, чичо Глигор, от Лерин. Казвахме му “чичо”, но той всъщност беше връстник на дядо ми. Още като млад бе заминал за Америка и за последно се беше виждал с дядо ми в края на 30-те години на миналия век….

  За часа, мястото и деня на срещата се бяха разбрали чрез коледни картички, които двамата редовно си пращаха повече от 50 години. Когато наближихме чешмата, дядо ми ме държеше за ръка, но изведнъж се спря, пусна ме и почти се затича към един гологлав, висок мъж с очила, с мустаци и с карирано сако, който също се завтече към нас, захвърляйки бомбето си на земята. Двамата се прегърнаха и така останаха почти пет минути – мълчаха, гледаха се и сълзите им течаха с детска искреност… Най-накрая конвулсиите в гърдите им попреминаха и аз завинаги запомних следните фрази:

  – Е, на тая чешма се разделихме, тука се и собрахме! Ей, дженабет ниеден! – викаше през смях и сълзи дядо ми.

  – Бехме живи пак да се видиме, чекай да се прекръстум – гледаше нагоре чичо Глигор и се кръстеше. – Истото момче си, как шо си на кадрото!

  Край тях бързо се събраха и други хора, започнаха да ги тупат по рамената и с любопитство да гледат госта от Америка, който бе дошъл в родината си след толкоз години… Не можеха да се наприказват, питаха се взаимно за един или за друг общ приятел, или за все още неръждясала стара любов. А после чичо Глигор черпеше наред с цигари и отговаряше с охота на въпросите на любопитните. Самият той също пушеше или по-скоро само държеше вечно димящата си пура „White Owl“. Осанката му бе висока и леко прегърбена, а проницателните му очи ту гледаха изпитателно, ту се смееха зад лъскавите рамки на очилата му. Тънкият му прошарен и добре подържан мустак, пуснат по самата му горна устна, му придаваше изискано и едновременно хитро изражение. Истински прототип на Шон Конъри! Речта му бе бавна, но изпълнена с много патос и придружаващи я убедителни жестове, а характерният му кукушко-воденски диалект я правеше хем жива, хем игрива:

  – Има, как да нема! Во Америка има сичко, шо сакаш! И олио даже има! – редеше ги чичо Глигор и леко смигваше на дядо ми. – Но да ти кажам най-важното: има хем ред, хем слобода! Слушай сега шо станало преди време:

  Дошел един нашенец во Америка и както слезнал от параходот, разперил ръце, па току викнал: „Ееей, най-после сум во слободна страна!“ Да, ама като ги разперил тия ръце, го пернал през лицето на един полицай… Полицайот нищо му не рекъл, но го извадил тефтерот, па написал: „10 долара глоба“ и му го дал тоя кетап на нашиот човек. Оня се фанал за глаавта и викнал: „Лелееее…. оти бре ?! (а тогава тия 10 долара биле много пара…) Нали е слободна страна?! А полицайот му рекъл: „Оти страната е слободна, ама тука си има ред и закони!“

  Спомням си също така как по едно време чичо Глигор заклати недоверчиво глава и почна да се пали по повод на дефицита на стоки, който тогава цареше из България:

  – Немаше ги едно време тия опашки во София! Никакви опашки – ни за леп , ни за месо! Сичко имаше за яденье и за пиенье. Шо е това сега?! Три годин чекал брат ми ред да купел цветен телевизор… Айде мори, бегай…

  Дядо ми леко се усмихваше под мустак, но правеше с очи недвусмислена мимика към приятеля си, като гледаше да го отдели от спора, в който се опитваха да го вкарат някои. Защото на тези срещи идваха не само добронамерени хора и дядо ми отлично знаеше това.

  – Кажи ми, бай Глигоре – ти какъв се викаш сега: българин ли, македонец ли или американец?! – питаше го заядливо един дребосък на средна възраст, с вид на квартален доносчик. Той имаше въгленово-черни и лукави очи, чиято зеница не се виждаше. Бях го запомнил добре, тъй като се подвизаваше на всякакви обществени прояви из централната част на София. Носеше платнена шапка с козирка, с надпис “Спорт Тото 2”.

  Двуметровият чичо Глигор ядосано го погледна отвисоко над очилата си и аха да се сопне на дребосъка за провокативния му въпрос, но видя отсреща дядо ми, който му направи скрит жест и тогава той смени подхода:

  – Как ти е името, бре момче? Аз не помня да се познаваме, а ти вече ми знаеш името…

  – Евтим Спиров – представи се човекът с шапката и подаде ръка.

  Чичо Глигор не я пое, а вместо това запали отново пурата, бавно намести очилата си и продължи:

  – Шо да ти кажам, Евтимчо…. Телото ми е во Америка, душата ми е тука! А ако съм американец или македонец, то не сум ли и българин? А ти каков се викаше по деда – Спиров или Спировски?! Чакай, да не сбърках – не каза ли Спирич? Или беше Спирос?! – захапваше го на свой ред чичо Глигор.

  Дребосъкът не се смути от контравъпроса и тъкмо се канеше да продължи да човърка темата, когато дядо ми се приближи до двамата и обърна очи към Евтимчо. Без да казва нищо, дядо ми го погледна много сериозно, а после повдигна показалеца си нагоре, след което постави леко ръка на рамото му. Оня се опита да се усмихне, след това измънка нещо и веднага се шмугна някъде из навалицата. Повече не го видях да идва на “Гайдата”.

  Останах изумен и едновременно възхитен от начина, по който дядо успя да въздейства на нахалния заядливко! После научих, че дори и провокаторите в ония времена внимавали с темата “македонски въпрос” и не рискували да бъркат надълбоко в тези незатворени български рани… А типове като този бяха отлично запознати с чувствата и с неписаните закони на хората от Гевгелийския квартал и нямаха особено желание да ги нарушават.

  По време на тези родови срещи не минаваше и без шеги. Понякога, по адрес на някой младеж се пускаха и подобни солени лафове:

  – Шо стана с твоето момиче, бре, Благо? Ке има ли сватба или да?

  – Ами да, как нема да има!…

  – Ке има, ама гледай да не стане като оня, който тръгнал с кума си да вземат булката: “Куме, шо ке правиме, ако не ни я дадат булката? А кумът му рекъл: “Абе, ако не ни я дадат, арно! Ама шо ке правиме, ако ни я дадат…” – и се заливаха от смях по адрес на кандидат-жениха.

  След смеха идеше ред и на хорото. Малко преди обяд отнейде изсвирваше гайда. Тази традиция бе започнала още в началото на ХХ век, когато прокудените родове от бежанци, настанени край Западния парк в София, се събирали на неделните си срещи в парка. Поради гъстата растителност и тогавашната липса на достатъчно алеи, те се ориентирали за събора по звука на гайдата. Оттогава гевгелийци така наричаха това място – “Гайдата”, а на хорото идваха да се хващат стотици хора от цяла София…

  Помня тогава, че както ги гледах скупчени на различни групи от по 7-8 души, старите мъже, чувайки гайдата, изведнъж се събраха в общ кръг около въпросната чешма и се хванаха на комитско хоро. Отнейде започна да бумти и тъпан. Хорото беше бавно, но с доста усукани стъпки и изискваше повишено внимание, особено за начинаещи като мене. Аз знаех, че само мъжете трябва да се хващат на първото хоро, но много исках да подражавам на гордата им осанка и на войствените им подвиквания. Ловях се за тях, но обикновено бърках крачките и често отнасях мъмрене или, най-малкото, ядосани погледи. Спомням си даже как разгневеният дедо Кръсте ме нарече “ашлак” и замахна да ме цапне с бастуна си отзад, но вместо мене, уцели играещия до мен дедо Томе и после двамата се скараха. Аз използвах момента и набързо се скрих засрамен сред зяпачите. Оттогава реших никога повече да не играя хоро.

  Но човек не трябва да се зарича.

  ***

  Постепенно картината ми от детството избледня. Над Тирол се беше стъмнило. Отворих очи и пред мен отново се показаха заспиващите Алпи. Една продължителна въздишка се изтръгна от устата ми и се смеси с песента на вятъра от север. Той вероятно я понесе със себе си и мислено им пожелах да минат над София и да достигнат до Черното море. Усетих, че очите ми се замрежиха и една тънко ручейче проблясна за кратко по лявата ми буза. Въпреки това се опитах да скрия от себе си тези сакрални нотки на духа. След дългите години в странство научих, че тъгата и носталгията са като лютата ракия – знаеш, че ще те изгори отвътре и ще те напие, но въпреки това жадно я поглъщаш… Затова доскоро считах, че емоциите са нещо, което само може да навреди на целеустремения човек… Но този път бе различно.

  Жълтите езичета на огъня танцуваха все още и се превръщаха в мечове, като хвърляха по дърветата наоколо странни сенки. Тези сенки понякога ми приличаха на неясни мъжки силуети, наметнати с ямурлуци… Мина ми през ума, че вероятно в такъв момент, замръквайки някога нависоко в планините над Калофер, Ботев е създал стиха “Балканът пее хайдушка песен…” .

  В този миг една мощна вълна от смесени чувства нахлу у мен като северния вятър и заедно с това в главата ми зазвуча и една стара македонска песен. В нея се пееше за това как млади комити начело с войводата им се събират, за да отмъстят за отвлечена девойка… Споменът за тази песен така удари върху струните на поръждясалата ми носталгия, че чак настръхнах като бодлите на околните ниски храсти. После почти се затичах към джипа, който бе паркиран на възвишението край къщата. Трескаво отворих жабката, измъкнах диска с въпросната песен и го включих. Сетне разтворих и четирите врати така, че музиката да се чува навсякъде и хвърлих още две големи цепеници в огъня. Лумнаха хиляди искри. Над смълчаните върхове се понесе гласът на Румяна Попова…

  Отворих и една бутилка със силна и много стара карловска анасонлийка, която мой български приятел от Канада ми я бе донесъл при едно свое гостуване. Той вярваше, че същата ракия го бе спасила през зимата на 1990 година в Лабрадор, където сякъл дърва, но стъпил на капан за вълци… Разказа ми, че веднага промил раната си с ракията и вярваше, че така избегнал почти сигурна смърт от бяс…

  А сега въпросната анасонлийка напълни гласа ми със сила, за която не бях подозирал, че имам. Викнах и запях… Пеех, разперил ръце сред алпийските тъмни хребети. Писнаха гайдата и зурлите. Рязко се завъртях в кръг около лумналия наново огън и заиграх онова бавно и тежко комитско хоро, на което като дете се бях хващал в Западния парк. В ръката ми вместо сабя заблестя и дългият алпийски пикет, който неотлъчно е закачен на колана ми. Накрая и гласът ми последва искрите, като се извиси до небето с едно мощно “Ихаааааа!!!”…

  Ехото се заблъска между скалите като обезумяло и после потъна от срам някъде из урвите… Продължих да играя, като от време на време прикляквах и подвиквах рязко, чувствайки как духът ми се носи все по на югоизток… Звездите над мен премигваха учудени и имах усещането, че ме чуват. Северният вятър и той се поспря, затиши се и сега само песента ми пореше небето. Искрите от огъня се гонеха около мен, опитвайки се да се настигнат една друга. Музиката продължаваше, а аз не спрях да пея и да играя, дори и след като тя свърши. Кръвта ми кипеше, но не толкоз от огъня или от обилната глътка ракия, колкото от невероятната сила на позабравената емоция. Измина поне час и умората едва тогава се появи. Най-накрая отпуснах ръцете си надолу, а пикетът сам се търколи настрана, като острието му звънна о камъните с подобаващ финален акорд….

  Отново настана тишина. Планината като че ли си отдъхна след края на песента. Тукашните върхари все още не бяха чували такава. Песните из тези места са весели и оптимистични, у тях няма и следа от борба, кръв, клетви, войводи и комити… Вдигнах глава и загледах звездите, а те все така примигваха с малките си сини очички. На изток хребетите се бяха вече слели с мрака и погледът ми губеше посоката. Далече над хоризонта на запад едва се мъждееше една тънка светла ивица. Слънцето отдавна вече светеше някъде при моя приятел, над Лабрадор. А тук в Тирол нощта искаше своето.

  Изведнъж изпращя клонка някъде зад мене. Почти едновременно с това усетих и нечие присъствие зад гърба си. Косата ми инстинктивно се изправи като четина на вълк. Извърнах се рязко, като първата ми мисъл бе да потърся пикета си. Тогава съзрях три човешки фигури, на не повече от седем метра от мястото, където бях наклал огъня си. Бяха двама мъже и една жена, която с две ръце се бе хванала за лакътя на мъжа до нея. Те ме гледаха изумено, с известна тревога и се опитваха да се усмихнат. Успях много трудно да овладея първоначалната вълна на изненада, която ме заля за миг. Разбрах, че са ме наблюдавали скришом от няколко минути и малко се ядосах. Но тук в Алпите, както казах, се пее само за хубави и приятни неща, а човек през годините свиква да е приветлив с всекиго.

  Затова и пикетът остана да си лежи върху камъните, а аз заговорих неочакваните ми гости. Оказа се, че мъжът и жената са австрийско семейство, а с тях бе и един италианец, облечен в яке от тиролската “Планинска служба”. Двойката давала дежурство наоколо заедно с техен колега от град Тренто, който им гостувал за вечерта. Те видели в тъмното проблясъците от огъня и чули силните ми викове, като решили че някой е в беда и вика за помощ. И тръгнали да ме търсят. Ориентирали се по музиката и светлината на огъня…

  Спогледахме се за секунда-две и после всички се смяхме от сърце. Поканих ги да седнат край огъня и им налях по чашка от карловската. Разправиха ми какво са си помислили, когато накрая ме открили – дългокос и брадясал мъжага, разперил ръце над скалите и играещ около огъня като същински шаман. Първоначално здравата се изплашили, виждайки отдалеч как размахвам острието над огъня. Защото тука няма ни комити, ни шамани – тук всичко е предвидимо и балансирано, дори и песните. Но това, което видели у танцуващия с пикета, ги бе стреснало не на шега. Те дори признаха, че са имали идеята изобщо да не ме “тревожат”, тъй като не били докрай убедени, че “шаманът” нямало да бъде агресивен…

  Нямаше смисъл да се опитвам да им обяснявам какво ме е отприщило сам да играя хоро около огъня, да пея с пълно гърло и да въртя пикета над главата си – нямаше да могат да ме разберат… Впрочем, те го отдадоха най-вече на ракията, която щедро реших да споделя с тях.

  Извадих от запасите си и един блутвурст (нещо като нашенската кървавица), а към него отрязах и няколко хубави парчета домашен бекон, като ги наредих върху нажежените камъни край огъня. Скоро ароматът на печеното месо се смеси с мириса на хвойновите храсти. В очите на уморените ми гости се появиха радостни пламъчета, които бяха и сигурен белег за изгряващото помежду ни доверие. Разказвах им за славните векове на България, за това, че Черното ни море се нарича още и Гостоприемно море, че азбуката ни е сред най-старите в света, както и за великата култура на древната ни Тракия. Зададоха ми много въпроси, като ме учудиха и с познанията си за българските оперни гласове и за златните ни съкровища. Беше изумителна нощ, прекарана с неочаквани гости, които се оказаха прекрасни и добродушни хора, изминали пеша повече от километър планински път в нощни условия, за да спасяват мнимия бедстващ…

  Така дочакахме сутринта край огъня, сред смях и сладка приказка. Разделих се с моите гости, които си тръгнаха с обещания да идват тук всяка година на тази дата.
  От изток отново порозовя – скоро “чичо Райко” пак щеше да се покаже, а мене ме чакаше дълъг ден. Трябваше да поспя поне малко. Погледнах отново звездите над мен – сега вече те сияеха много по-ярко отпреди, а величието на многомилионния им хор ме покри с невидимото наметало на космическия покой. Легнах си, като продължих да ги гледам, но само след миг алпийският въздух ме пренесе в царството на Морфей. Там отново сънувах България. Някъде свиреше гайда.

   

  Ф. Филипов – Бандов

  Южен Тирол, 2018

• Стъпки

  Стихове от Дарина Проданова

  

   

  СТЪПКИ

  Тези стъпки, тихите, безгласните
  съдържат всичко друго. И думите
  и жълтите павета, и очите ти, неясните. Ръцете ми,
  безкрайни, неразлистени притискат въздуха, пак
  древно поетичен. Довчера
  бяхме само песен, скитаща
  по сънните артерии, тревожна. А днес
  минути нескончаеми все още искат, искат
  още.

  Наистина, наистина съм тук. И цялата. И тишината
  с теб не ми тежи. Защо? Когато утре пак ще стана
  бяла, безминутна, бягаща. На сто вълни
  ще се разбия, утрото
  на сто да преживея. Угаснало, отново ще ме грее
  в земята във която стъпките
  на нашите мечти ще се докоснат, само
  за да потреперят
  от капка вечност в лунната мъгла.

   

  *    *    *

  Нощем бреговете пеят, пеят.
  Нощем даже птиците сънуват онзи сън –
  който ние двама, крачещи,
  oтричаме, за да достигнем.
  Нощем цяла се разливам над града,
  за да попия тишината в себе си
  като замлъкнала камбана
  в спомена за звън.

  Нощем всичко е като игра.
  Закотвена, не мога да отплувам
  нито към теб, нито към себе си.
  А как зове морето и пристанището
  ме отпраща. Цяла вечност
  морето ме е тласкало към теб.

  Нощем си тъй близо до съня ми,
  че само с поглед мога да докосна
  душата ти. Сред водорасли и
  крила от сол. До сутринта остават само
  шепа пясък в пазвата и спомени,
  които чакат да се сбъднат.

   

  *    *    *

  Обичам хората, които
  Изяждат шоколада с обвивката
  Измислят вселени под завивките
  И тичат срещу хоризонта
  Но не с надежда да го стигнат
  А защото тичането им подхожда.

  Обичам хората, които
  Трептят от полъха на вятър
  Който за другите е просто бриз
  Които светят в тъмното
  Където никой не е бил.
  От вътрешни неизречени стонове
  И несломени желания,
  Тайно цъфтят.

  Обичам хората
  Които с един замах преоткриват
  Началото и края на вселената
  Не бързат те…
  Но като вихър
  Могат да те подминат.
  И докато разбереш
  Че тук били са
  Останал си без дъх… без себе си дори.

  Обичам хората, които
  Не са по-високи от слънцето.
  Ала се реят високо над житото….
  И върхове планински не броят
  Нито браздите по челото ти
  А тихо край тебе присядат
  За да не залиташ сам
  По чуждите простори….

  Но най-вече… най-вече обичам
  Хората
  Които се прокрадват в теб небрежно
  Като пеперуди
  Почти изящно, с писани крила
  Изписват името ти, както никога
  Политат с твоето въображение нанякъде
  Наникъде ще тръгнеш ти със тях.

  И без да искаш, ти си само
  Спомен от царството предишно
  Което слепешката
  Си обитавал.
  Издуват се и твоите платна.
  Ракети с грохот се изтръгват от земята.
  И гаснат всичките слънца. Защото ти

  Си слънцето сега.

   

  Дарина Проданова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Безименната

  Откъси от романа „БЕЗИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев

  

  – Утре ще дойдеш ли с мен в училището? Ще те запозная с моя живот, с моите мечти, с моето бъдеще и всичко онова, което ме прикова към това място, забравено от Бога.

  – Да, разбира се! Трябва ли да питаш подобни въпроси? Знаеш, че всичко, свързано с теб, ме интересува и до лудост вълнува. Само ми кажи в колко трябва да бъда готова, останалото го остави на мене.

  – Аз обикновено ставам в пет сутринта и полагам определени грижи за любимците в двора. След това се къпя и в седем и трийсет излизам от къщи.

  – Разбрахме се, в седем и трийсет ще те чакам пред портата на къщата, с разтворени обятия, пълни с много несподелена любов!

  – Но само това, искам да те предупредя, че няма да ти е никак лесно измежду тези десетки вулкани, които горят от любопитство и желание да научат нещо ново от забързания ни живот.

  – Аз съм готова на всичко! Просто искам да им бъда от полза и да им се раздам до основа. Да почувстват какво е това живот, любов, нежност и красота…

  – Моля те, не се раздавай до толкова, че за мен какво ще остане?

  След тази закачка и двамата избухнаха в щастлив смях, идващ от недрата на душите им. Този смях бе дочут от жена му, която го поля с горчиви болезнени сълзи, породени някъде дълбоко от сърцето й. Тези сълзи я накараха да помисли по-подробно за войната, която водеше за своята любов, и да направи план, който щеше да я отведе до победата.

  Свекървата също дочу този щастлив смях и с мъжкия си, строг тон, се провикна към Азиз:

  – Ела, сине, за малко при мен!

  След тази, почти генералска заповед, Азиз пред нея застана покорно и смирено, но на лицето му все още цъфтеше оная щастлива усмивка, която не красеше само лицето му, а и мъжката му, влюбена до уши душа.

  – Слушай, сине, в тази къща така не трябва да продължава. Всичко трябва да дойде на мястото си. Не искам между две джамии да останеш без намаз*. Затова през деня, на която пред вратата оставиш своите терлици, тя трябва да се подготви да спиш с нея. Това ти ще го решаваш, а те ще трябва да се съгласят и изпълняват. Така е най-редно, сърцето ти която покаже, нея ще белязваш. В противен случай в тази къща хузур** няма да остане. Ще патиш ти, ще патят и те, и най-вече и аз самата.

  – Добре, мила майко! Досега, каквото си казала, това е било в тази къща! Така ще е и занапред! Ти само не тормози изстрадалата си душа с мен, че достатъчно други проблеми си имаш.

  На сутринта Безименната точно в седем и трийсет, облечена в бяла ризка и къса черна пола, го чакаше на двора. Двете горни копчета на ризата бяха разкопчани и издаваха безброй тайни, прикрити под останалите копчета. Азиз като я видя, като малко дете й се зарадва, защото тази сутрин тя приличаше на зората, която бе огряла живота. Приближи се до нея и я целуна по челото, защото на двора можеше да я целуне само там. Хвана я плътно и копнежно за ръката, и поеха пътя за училището, който преминаваше през калния площад. Шушуканията долитаха до тях от всяка стряха и порта, но те си бяха запушили плътно ушите за тях, и с бързи крачки вървяха по своя път, осиян само с бели мечти.

  На площада пак ги посрещна ходжата на селото, но този път нищо не им каза, само наведе глава и се отправи за джамията, която в момента се престрояваше с допълнителни помещения. В училищния двор ги посрещнаха стотици любопитни погледи и овации, както по бялата разкопчана ризка, така и по черната къса пола, която прикриваше само най-важната част от дългите, стройни бели крака на Безименната. Така между тези погледи и овации, хванати за ръце, двамата влюбени влязоха в учителската стая. Безимената надълго и нашироко бе представена на аудиторията, която продължи със своите овации. Звънецът би и всички учители заминаха по класните си стаи. Тогава Азиз я попита дали е готова да се срещне с онова, което го заробило в този кът на рая. Безименната му отговори само с едно решително кимване и една широка, благородна усмивка, която се срещаше рядко по този край.

  Пръв в стаята влезе Азиз. Поздрави учениците и им пожела приятна и ползотворна седмица. След като те седнаха по местата си, той потърси тяхното съгласие да ги запознае със своя гост. Последва едно гръмко “Да!“ и той я покани да влезе в стаята. Всички ученици пак станаха на крака и почти в един глас я поздравиха с “Добре дошла!“. Само синът на кмета не стана от мястото си и не я поздрави. Този път Безименната почувства, че не е прозрачна, че я има и е част от тях. Учениците насядаха по местата си, а Азиз взе думата и им заобяснява как и кога се е запознал с нея, като накратко разказа и нейната биография.

  – Драги ученици, давам думата на нея и на вас! Можете да я питате, каквото си искате! Сигурен съм, че тя е в състояние да отговори на всички ваши въпроси.

  – Тогава да говорим за секса – дочу се подигравателен глас от дъното на стаята. Момчетата избухнаха в силен смях, а момичетата се спогледаха озадачено и с недоумение, какъв отговор ще последва.

  – Добра тема за начало. Но какво по-точно те интересува за секса? Това е доста обширна тема.

  – Какво е това секс? Само това искам да зная – продължи с нахалството си синът на кмета.

  – Секс е съвкупление на два различни органа.

  – Ръката също е орган, нали, госпожо? След този въпрос момчетата пак избухнаха в смях.

  – Бихте ли са представили? Как се казвате?

  – Аз съм синът на кмета! – продължи с удивление пълничкото момче.

  – А имате ли име? Как ти викат в къщи, на улицата, в училище?

  – Навсякъде ми викат “Синът на кмета!“. Колко гордо звучи, нали?

  Но в класната стая никой вече не се смееше.

  – А ако някой ден баща ти не спечели изборите, тогава как ще ти викат?

  – Е, това вече няма как да стане! Защото баща ми ако не е, това село ще опустее! Пък и не знаеш баща ми каква личност е и какво е направил за това село! Пък и няма кой да го замести…

  – Вече има и това със сигурност ще съм аз.

  – Слушай, госпожо, теб не те искат в селото, ти си тръгнала да питаш за Ходжовата къща! По-добре ти си кажи името, за да блесне истината пред всички, че не си от “нашите“, а от другото стадо.

  – Аз от кое стадо съм, само моят Бог знае. А вие на мен ми викайте Безименната! С това име ще съм пред вас до края на живота си. Защото само в това име ме припознахте и с това име ще ме запомните.

  На следващия ден кметът на селото като развихрен бик нахълта в учителската стая и се развика на Азиз:

  – Само това не беше ставало в това село и това стана. Станал си известен, Азизе. Заради тебе идват журналисти чак от столицата, а от партията ми още отсега ме предупреждават, че ако не внимавам в картинката, щели да ме разжалват. Ха сега кажи ми, какво да направя? Какво да ги лъжа тези хора, а дали и ще ми повярват?

  – Господин кмете, за тебе лъжата не би трябвало да е проблем. Поне в тази сфера си ненадминат в селото. Но този път, моля те, не лъжи, а кажи самата истина. Ако ти не го сториш, аз ще го сторя. Ако аз не го сторя, тя сто процента ще го направи, защото досега не съм я видял да лъже.

  – Кога и в какво съм лъгал, господин Азизе? Засрами се. Засрами се от това, че си учител. Но от теб това може да се очаква. Цяло село, та дори и околията, видя какви ги вършиш, а обвиняваш мен във вина и лъжа.

  – Къде са четирите мостове, които си построил? Къде са билковите цехове, които щяха да създадат поминък на съселяните ни? Да редя ли още? По данните в централата, всички улици на селото са асфалтирани, а той, площадът ни, все още е в кал до колене. Греховете ти пред този народ са големи, господин кмете. Ще дойде някой ден, когато ще отговаряш за тях. Сега, моля ти се, напусни стаята ни и ни остави да си отдъхнем на спокойствие, че пак работа ни чака.

  – Ще напусна, разбира се. Ще напусна и още сега заминавам за столицата. Ти да му мислиш, че каквато я си надробил, такава досега е нямало в околията…

  След тези гръмки обвинения кметът тръшна вратата след себе си и напусна стаята, Но не след дълго пак се върна и заяви още по-гръмко:

  – Пък и щяла да кандидатства за кмет! Къде се е чуло и видяло дивото да изгони питомното? Къде? Аз за това село живота съм си пропилял, живота…

  Но Азиз съвсем спокойно мина покрай него и с бавни крачки се запъти за класната стая, която за него беше всичко онова, за което си заслужаваше да живее.

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Намаз – молитва (от перс. نماز, namāz)

  ** Хузур – спокойствие, мир, блаженство (от турски, huzur )

  

  …Къщата на Азиз, откакто влезна Безименната, изцяло се промени. Осветиха се почти всички кътчета по нея. Застлаха се нови черги на миндера и по цялата къща. През ден се миеха прозорците и калдъръма не само по двора, а и по улицата. Засадиха се нови свежи цвета, всички дръвчета и асми се подрязаха. В тази къща вече не липсваха смехът и музиката, които понякога се чуваха дори и от улицата. Комшиите от любопитство, на големи тълпи заприиждаха на гости и все с пълни ръце. Една стая на долния етаж, от която се отвори изход към улицата, се беше превърнала в занималня, в която Безименната помагаше на по-буйните и трудолюбиви деца. Дори и свекървата вече не беше същата, а някак още по-майчина и закрилница, още по-внимателна и грижовна. Особено, откакто научи, че новата й снаха е бременна, за нея вече нямаше нито покой, нито пък знаеше кога е ден или нощ.

  Така една нощ на вратата им се почука продължително и силно. Азиз скочи на крака и почти на себе си каза: „Дано да е на добро, ишалла“. Почти тичешком отиде да отвори тежката дъбова порта. Но за негова изненада, зад нея стояха ходжата и кметът на селото, придружени от още десетина видни съселяни, които водеха с тях и жените си. Домакинът беше толкова изненадан от гледката, че забрави да ги покани да влязат.

  – Приемаш ли гости, даскале? – провикна се кметът.

  – Да, разбира се! Къщата ми е отворена за всеки! Но на какво дължа това ваше внимание? – продължаваше да врачува Азиз.

  – Нека да влезнем, пък тогава, де! Не става така от вратата и за краката! – продължи да хитрува кметът. Азиз направи крачка встрани и се здрависа с всичките си гости. Къщата му беше доста обширна, спокойно можеше да побере няколко дузини гости наведнъж. Мъжете се настаниха от едната страна на гостната, а жените – от другата. Така бяха свикнали още от младини, когато се събираха на вечерни, пищни седенки. На които седенки се решаваха доста любовни съдби. Ходжата и кметът, както винаги пак заеха централно място в стаята, но този път вниманието не беше отправено към тях, а към новата снаха, на която все още никой не й знаеше името. Фатима и Безименната сервираха кафето, заедно с различни плодове. Запалиха се тютюни, придружени от женски смях и мъжко надвикване. По едно време свекървата взе думата и попита кмета на какво дължат това тяхно внимание. Но вместо кмета, думата взе ходжата.

  – Ние в селото сме едно цяло семейство. Пък и със стария (свекъра) много се уважавахме. Нека Аллах дженет* да му определи! До последният си дъх с всички сили се бореше за благото, както за семейството си, така и за селото. Ако питате мене, той е единственият човек в селото, за който не мога да си спомня нито една лоша дума или дело. Затова ние, заедно с кмета и тук присъстващите, решихме в негова памет да направим онова, което, ако той беше жив, щеше да го направи още от първия ден. С други думи, ние тук сме дошли да венчаем младоженците и, ако искат разбира се, можем да им вдигнем и голяма сватба.

  Азиз не вярваше на ушите си и стоеше като вкаменен. Така изминаха няколко минути в мълчание и в очакване на неговия отговор, защото в помашките къщи беше прието решенията да се взимат от мъжете. Свекървата не можа повече да търпи и наруши мълчанието със своя заповеднически глас:

  – Ходжа ефенди, поне да ни бяхте дали хабер, за да се подготвим за този ритуал. Това сега на какво прилича? Пък и добре знаете, че снахата ни е от друга вяра! Тя може би ще поиска ритуалът да се състои по техен обичай!

  – Вайде, кога се е видяло и чуло по нашите къщи кокошка да пее? А? Нима забрави за шериата**, който преподавам в джамията? А там гласи, че всеки, прекрачил прага на мюсюлманин, трябва да спазва неговите закони.

  – Ходжа ефенди, ела на себе си. За какъв шериат говориш, за какви пет лева? Пък и не забравяй с кого си имаш работа, че още доста време ще те боли главата от мен. Нима това село не е част от тази държава и в тази държава няма свои светски закони? Не е ли така, кмете? Кажи нещо, защо мълчиш? Нима не знаеш законите в тази държава, или и ти си тръгнал по пътя на шериата? – каза Азис, почти бесен, който продължаваше да търси изход от ситуацията.

  – Зная, Азизе! Зная! А те са, че тричленният брак е забранен. Не ме карай сега да ти редя точки и алинеи. Познавам те що за твърда глава си, та затова този път добре си научих урока. Затова този път си мълча, за да можеш чрез шериата да се сдобриш със селото. Чрез него да си измиеш лицето и пак с горда глава да застанеш между нас, както в джамията, така и в кафенето, и в кметството…

  – Слушайте, братя, разберете го, без нейно съгласие аз не мога да направя нищо. Защото и във вярата, и в любовта се престъпва по желание, а не със сила и власт, ни най-малко пък по принуда. Всичко останало очаквайте от мен, но не и това.

  – Знам, че ти е трудно, сине, но това е положението тук, при нас. Традициите и вярата нас ни крепят, пазят и закрилят. Така е било от панти века, така ще е и занапред. Смирението е майка на мира и разбирателството. Затова смири глава и се съгласи, че в противен случай ще те отлъчим от стадото.

  – Вие или сте луди, или сте оглупели като този старец, който не знае какво говори – почти с отчаян глас проплака Азиз. Безименната, откакто го познаваше, за първи път го видя в паника и отчаяние, за първи път с покосени крака и ограбено сърце…

  – Кажете какво трябва да сторя и ще го направя! –  прекъсна ги Безименната. По този начин тя тутакси спечели сърцата не само на жените, ами и на мъжете, та дори и на кмета, и най-вече и на ходжата.

  – Ето, на това се казва смела и покорна жена! Браво, момиче! Браво! – развълнуван този път, продължи кметът.

  – Сигурна ли си в това? Моля те, помисли добре. Че след тези стъпки ти няма да си онова, което си сега. Ще се превърнеш в онова, което те искат, а то не е…

  – Ще го направя! За теб и отрова бих изпила! Искам само едно – до старини да съм с теб. Останалото няма никакво значение.

  – Тогава нека жените да те приготвят за обреда! – провикна се пак ходжата. А жените сякаш това и чакаха, наскачаха като ужилени от местата си и поканиха булката да ги последва на горния етаж. Не след дълго, облечена в прекрасна родопска носия, низ стълбите заслиза Безименната. И този път тя грееше като ясно майско слънце. Никой никога досега не беше виждал по-хубава от нея в тази премяна. Срамежливостта й пък й предаваше обаяние, което я извисяваше като някакво божествено същество. С бавни и плахи стъпки се приближи до своя Азиз, който през това време се беше облякъл подходящо за церемонията. Хвана го за ръката, приседнаха пред ходжата на колене и зачакаха неговите наставления за церемонията. Ходжата подаде и на двамата в ръцете по един коран и запя няколко дови*** от него. След това накара Безименната да си избере едно име, подходящо според шериата.

  – Името нека ми бъде Безименната. С това име ме посрещнахте и с него искам да ме наричате!

  Но ходжата на този отговор се възмути до небесата.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Джаннат (Дженет) – едно от имената на рая в исляма.  (Джа́ннат, араб. جنّة‎  – градини) – в ислямската есхатология означава райска градина, в която след Съдния ден (киямат) ще пребивават вечно праведниците. За обозначаване на рая се употребяват също думите ан-на’им (благодат), аль-фирдаус (рай) и др. 

  ** Шериат (Шариат) – съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма (на арабски: شريعة – пряк, правилен). 

  *** Дови (дуи) – молитви.

  .

• Как да обикна Хайделберг

  Стихове от Генка Петрова

  

  .

  КАК ДА ОБИКНА ХАЙДЕЛБЕРГ

  На всички майки,
  които си имат своя Хайделберг

  Хайделберг ми отне момичето.
  Рокличките му се ветреят слънчеви
  по улиците на Хайделберг.
  Стъпките му изкачват старините
  на Хайделберг.
  Стените на Хайделберг
  попиват смеха на момичето ми,
  което тъгува за мене, но обича Хайделберг.
  Хайделберг обича гласа на момичето ми,
  който е така различен на езика на Хайделберг,
  но Хайделберг не мисли така.
  Защото не знае как се смее с друг глас момичето ми
  в България,
  на друг език звучат стъпките му, на роден език,
  и рокличките му говорят
  с вятъра по улиците на България така,
  че не мога да не си помисля:
  моето момиче затопля климата на България,
  дори шантавият октомври на 2010-та,
  вкочанясал от студ, става по-мек
  от гласа на момичето ми,
  изключва парното, реотановите печки,
  печките „циганска любов“ изгася,
  когато момичето ми е през октомври в България,
  където само след няколко дни,
  преди шепа години се роди момичето ми,
  когато невидяна орисница го ориса:
  То ще обича България, но отдалече… от Хайделберг.
  Иди, че не вярвай на приказки за орисници…
  Бих обикнала Хайделберг,
  почти колкото момичето ми го обича.
  Но има една тишина,
  която така тежи върху пианото на момичето ми
  в стаята му,
  че не мога да отворя вратата на път за Хайделберг,
  в стаята на момичето ми, пълна с пианото,
  с мълчанието му и с далечното, изнемощяло от път ехо,
  от гласа на моето момиче, което заспива и се събужда
  в Хайделберг, с Хайделберг.
  Как да обикна Хайделберг,
  чийто език не зная и не искам да зная,
  но пък Хайделберг не знае що е тишина в стая с пиано,
  в която е отраснало моето момиче…
  Каква тежина от мълчание върху капака на това пиано
  се опитва да го почупи…
  Едва го удържам тоя капак, прискрипал душата ми.
  Как да обичам Хайделберг, отнел момичето ми.
  Как да не обичам Хайделберг, щом момичето ми го обича.

   

  МОИТЕ БЕБЕТА І
  ИЛИ ДРУГОТО ИМЕ НА ЛЮБОВТА

  Моите бебета още не ме разпознават.
  Стъпили са с розови крачета в мислите ми
  и боксуват безпомощни –
  ни напред, ни назад.
  Същински магаренца на мост.
  Същински ангелчета от свитата на Господ.
  Говоря им всяка вечер,
  че е време да ме събудят
  с един телефонен звън,
  който ще завърти стаята на 180 градуса
  с гласа на мама и тати:
  – Тръгнахме!…
  Но те не искат да го направят.
  Глупавичките те, мислят,
  че животът е в хармония,
  когато стаята не се върти на 180 градуса.
  И си кротуват моите бебета.
  И си мълчат.
  А аз въртя мислите си
  в тенджери,
  в перални,
  в бебешки колички,
  в розови и сини ританки.
  Мислите ми стават
  все по-розови,
  все по-сини.
  Влизам с тях
  в кантати от бебешки смях,
  в симфонии от бебешки плач.
  Чувам ги
  как извиват своето соло
  в една софийска гарсониера на Лозенец,
  в едно ателие на Дианабад.
  Моите бебета са солисти
  на  м о я т а  формация „Чакам бебе“.
  Затова са така напористи,
  така гласовити,
  така именити…
  Същински Робертино Лорети на младини,
  същинска Симона от Мюзик Айдъл 3.
  Моите бебета растат в мислите ми
  така буйно,
  така истински…
  Всяка сутрин им сипвам
  все повече мляко в чашките,
  проходилката им съм изнесла отдавна
  на тавана.
  Вървим заедно с моите бебета
  ръка в ръчичка.
  Краченцата им подтичват
  след мечтите ми,
  мечтите на баба с тънки токчета,
  с бяла рокля
  и розови очила.
  Мечти до мечтите на дядо
  с кученце и кола,
  готова да припали със 120 км в час
  към София и момчетата,
  към София и бебетата.
  Магистралите за мечти са така широки.
  Трафикът е непозната дума.
  Светофари не са нужни.
  И дупки няма по тях.
  Моите бебета издуват мислите ми.
  Мислите ми отдавна са с наднормено тегло.
  Не искам да ги подлагам на диета.
  С тях съм все по-млада,
  все по-красива.
  все по-смислена.
  Само дето искам
  стаята, в която заспивам с тях,
  ден по-скоро да се завърти на 180 градуса.
  Слънцето да пробие тишината.
  Тишината да проговори на чист български,
  на чист бебешки:
  Тръгнахме!

   

  МОИТЕ БЕБЕТА ІІ

  Моите бебета ще са солисти
  в Хора на бабините внучета.
  Още не са чували за Гена Димитрова,
  Райна Кабаиванска, Валя Балканска,
  но баба ще им разкаже за звездите на България.
  Звездите на България
  са толкова големи, ярки
  и познати на Големия свят,
  че заслепяват граничните КПП-та
  на Гюешево, Кула и Капитан Андреево,
  прелитат без визи и лични карти
  в Мирозданието, където човеците души дават
  за Дездемона и Тоска на Гена,
  за Мадам Бътерфлай на Райна,
  за „Излял е Дельо хайдутин“ на Валя…
  Хубаво им е на звездите на България
  в Големия свят.
  А на България й е все едно без тях,
  защото си има Азис, Мишо Шамара,
  Влади Въргала, Глория, Мария и пр., и пр.
  Не, че й е хубаво на цяла България с кича
  на другата България, но мълчи и си слуша
  у дома
  Гена Димитрова,
  Райна Кабаиванска,
  Валя Балканска и пр., и пр.
  Записва бебетата си в Хора на бабините внучета
  и си мечтае за нов Ренесанс в България.
  Но не Ренесанс в имената на улици, паметни плочи
  и музеи с имената на Гена, Райна и Валя,
  а Ренесанс в душите,
  които да се събуждат, да оздравяват и да припяват
  с гласовете на Мирозданието,
  с гласовете на истинския Живот,
  за които мълчи България,
  заглушена от чалга, куршуми и финикийски знаци в кеш.
  Докато се сбъднат мечтите на истинската България,
  Хорът на бабините внучета ще се преселва
  в Канада, Маями, Уелс, Барселона…
  Все повече и повече. И още повече…
  А бабите ще прощават, до вчера сърдити…
  Ще благославят филиалите на България
  по големия свят,
  където ще се раждат бабини внучета,
  без спомен
  за баба,
  за бяла спретната къщурка
  с две липи отпред…
  Защото майчина милувка те ще сещат
  на хиляди левги разстояние,
  на 20-часови полети над океана…
  Да, същият океан,
  непознаващ България, бабите на България
  и оредяващия Хор на бабините внучета.
  А бабите ще умират от чакане на Ренесанса
  в тази дълбока провинция на света, България,
  заглушена от кич, куршуми и чалга.
  Ще умират бабите,
  изстрадали пътя към Рая,
  по съвместителство хванали диригентската палка
  пред Хора на бабините внучета,
  защото и някои от по-младите баби-диригенти
  ще са тръгнали към филиалите на България по света.
  Светът, полудял от носталгия,
  ще пее песните на България, песните за България
  всяка вечер по Скайпа на
  България, Канада, Маями, Уелс, Барселона…
  И моите внучета ще са солисти в живота,
  който се опитвам да опознавам, приемам, обичам.
  Всяка вечер ще ми казват, че ще свикна,
  както свикнах със Скайпа – хакерка на сто години,
  с бяла рокля като германка на море в България,
  с бял панталон и боди, с гривна на глезена от Swarovski,
  (подарък от снаха ми – пътница за Канада),
  с книгата на Джон Кехоу под ръка
  „Подсъзнанието може всичко“.
  Точно този Кехоу ще обърка всичко,
  защото „Мила Родино…“ ще звучи фалшиво
  в Канада, Маями, Уелс, Барселона.
  А без песен живот ли ще е Животът!

  Този истински спомен
  от нов тип,
  който не се обръща при повикване,
  не кашля подозрително,
  не се задавя в сълзи…
  Този спомен
  току дерайлира.
  И настава една суматоха…
  Бременна е самотата на моя град
  със спомен за живот
  с децата ни.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Генка Петрова е родена през 1952 г. в Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на девет поетични книги: “Хубав си, дяволе” (1991), “Продиктувано от звездите” (1992), “Спомен за живот” (1995), “Отсрочен апокалипсис” (1999), “Внезапни думи” (2000), “Обичам думите за тебе” (2002), “Докоснати антени” (2002; по есета, разкази и дневници на Николай Хайтов, в памет на писателя), “България – объркана приказка. Задочен разговор с Хайтов” (2007), “Любовни преселения” (2010). Съставител и редактор на литературния сборник “Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов” (2003). Участва в Антология “Сто години любов. Българска любовна лирика” (2000). Нейни стихове са публикувани в сп. “Пламък”, “Везни”, “Знаци”, “Антимовски хан”, в.“Сега”, “Новият пулс”, “Словото днес”, “Кил” и др. Освен стихове, пише и литературна критика и публицистика. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град. Ръководител е на литературен клуб “Н. Хайтов”.

  .

• Погледът на душата

  Разказ от Ибрахим Бялев

  

  В стаята на свобода се ширеха тишината и тъгата. Бяха притеснявани само от звуците на дъждовните капки, които се спускаха от стряхата на дървения таван. Техните звуци напомняха, че има живот, а където има живот, има и надежда… Но тях едва ли някой ги слушаше или им се любуваше…

  Погледът и вниманието ми, както винаги, бяха насочени надолу по небосклона, където криволичеше пътят, по който си бяха заминали с уговорката – да е за малко. Но вече години изминаха, а никой не се завръщаше. Понякога се питам дали има по-пуст път в света от този?

  До прозореца си бях поставил дървения стол, който бях пригодил и за спане, и доста вечери осъмвах на него. Мислех, че с него сме едно цяло. Когато се прибирах в къщи, най-напред отивах при него, сядах и впервах погледа си в далечината. От там се виждаше най-добре пътят, по който щяха да се завърнат…

  Така се нижеха дните и нощите – в едно очакване и надежда, за едно по-хубаво време, когато ще има глъч и смях, а защо не и плач от болка в коляното…?

  „– Ела, сине, ела да видя! Не плачи де, какво толкова е станало? Една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник, как ще си? Не забравяй, че този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците! Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е техният защитник… Не му се сърди сега на него, той си е свършил добре работата, опазил си е тайфата, и ти, когато пораснеш, ще пазиш своите рожби от неприятели…

  – Заповядай, набрах ги за тебе, защото много те обичам! Сега на мене какво ще ми дадеш?

  – Ела да видим откъде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки! Ела де, защо бягаш, пак си обрал цветята ми, нали?…“

  Спомените ми бяха почти целия живот. Понякога говорех с тях. Много често ме хващаше срам, че обещавах да бъда по-старателен и търпелив, пък каквото ще да се случва в живота.

  Сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното тържество в живота ми. А аз го притисках няколко пъти, сякаш му казвах: „Стой ти там мирно, сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава…“

  Албумът беше най-четената книга в живота ми. Често го взимах в ръцете си, а той говореше ли, говореше, с всички подробности… Ето тази, третата снимка, когато съм се родил, черно-бялата, почти е избледняла, но споменът ми я оцветяваше, а плачът му е все още в мен, попит е от душата ми, сякаш е днес…

  Откъм дерето до чешмата взе да се вдига дим, а това означаваше, че циганката пак беше дошла, за да калайдисва.

  Взех двете тенджери , посъбрах малко боб, пастърма, и още някои неща, които можеха да са нужни на калайджийката.

  Когато бях вече при нея, видях, че не бяхме сами, а имаше и малко момче, на около пет години. Момчето плачеше със сълзи на очите, а тя вместо да го успокоява, го налагаше със шамари…

  – Защо го биеш, какво е направил? – попитах я сопнато.

  – Нищо не е направил! Какво може да направи едно петгодишно момче? – отговори ми още по-сопнато циганката.

  – Защо го биеш тогава? – я попитах. – Какво искаш от детето? – Настоявах да узная защо това дете ядеше бой.

  – Гладно е, не е яло нищо! Казвам му, че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има…? – продължаваше да обяснява циганката, но беше толкова ядосана, че продължи на цигански, като си мислеше, че я разбирам.

  – Вземи тези тенджери, а аз след малко ще се върна да ги взема!

  Оставих тенджерите и се запътих обратно за вкъщи. Събрах някои неща за ядене на момчето. Видя ми се доста оръфано и затова реших да му занеса и някои дрехи, останали от детето ми, които ги пазех в гардероба, за да ги галя от време на време… Пък и миризмата му все още стоеше върху тях. Когато отварях гардероба, винаги от него излизаха стотици спомени, все едно, че тях бях затворил там, а не дрехите…

  Така стана и този път. Ето неговата фланелка, небесно-синя като очите му, сякаш бяха взети от небето, а засмееше ли се, сякаш изгряваше слънце на лицето му… Черните панталони – изгладени така, че винаги да имат ръб… А обувките му… Когато ги купихме, от радост първата нощ спа с тях…

  Взех ризката на карета, чорапите и черното сако. Помирисах ги до насита, сгънах ги старателно в една чанта, взех и останалия багаж, и потеглих към чешмата.

  Мислите ми възвърнаха спомените, когато го обличах с тези дрехи за празника. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да се радвам на русите му къдрици, които сякаш бяха взети от снежните върхове на планината…

  – Донесох ви нещо за ядене! Нахрани момчето, за да не плаче от глад! Тези неща не са хубави! Къде е баща му, не работи ли нещо? Как може такива работи?

  Видях, че циганката, обръщайки се към мене, държеше в устата си цигара, която пушеше охотно.

  – Ха така, за цигари пари имаш, а за храна нямаш! Засрами се, засрами се…

  – Това ми го даде комшията ти, преди малко дето мина! Поисках му една цигара, а той ми даде цялата кутия…

  – Не говори много, а вземи и нахрани детето! – А то все още плачеше.

  Тя взе чантата, седна на земята, взе детето в скута си и започна да го храни и да му говори нещо на цигански. Като всяка една майка беше нежна с него. Гледах и не вярвах на очите си. Допреди малко го налагаше с шамари, а сега сякаш не беше тя, а някоя друга жена.

  – Много хубав народ сте вие, бе ага! Дори да поискам и душата ви, и нея на драго сърце май ще си я дадете, а?… – благодареше ми циганката и продължи да обяснява колко хубав народ сме били, а може би заради тези няколко хапки храна, които бяха дошли точно навреме и я бяха разчувствали толкова много.

  – Вземи и тези дрехи, бяха на сина ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет, облечи го, че времето е доста хладно!

  Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата, а след като си облече рожбата, се провикна в захлас:

  – Ето това е, видя ли какъв човек стана? Винаги съм казвала, че дрехите правят човека, а то си е така…

  Но аз бях поразен от гледката. На мястото на сина ми, аз виждах нещо съвсем друго…

  – Не! Дрехите не правят човека, а животът прави човека или просто го разваля…

  Но бях сигурен, че и душата е важна. Зависи с какви очи ще погледнеш човека…

  .

• Детелин Вълков, из „На мухата не й пука, че ще дойде зимата“

  

  Публикуваните тук творби са част от цикъла стихотворения на поета, журналиста, редактора и преводача Детелин Вълков “На мухата не й пука, че ще дойде зимата”. Първата публикация на този цикъл е в Public Republic, по-късно цикълът е бил публикуван и в сайт за поета Иван Методиев, в рубриката „Другите за него“.

  Детелин Вълков е роден на 6 октомври 1957 г., умира на 5 юли 2012 г. Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Оперативен журналист в различни телевизии, вестници, списания. Публикувал е поезия, проза, хумор в много печатни издания, бил е сценарист на телевизионни предавания. В различни периоди от живота си е работил и като строител, чугунолеяр, общ работник, златар, гробар, учител, началник-склад за строителни материали.

  Автор е на книгите „Вселената“ (1996), „Общност и общество“ (1996), „Кой кой е в ‘Илиада’ и ‘Одисея’“ (1999), детските повести „Момо“ (2004, издадена само в Гърция от издателство „Кедрос“) и „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“ (2007), и др. Преводач на поезия и проза от английски и руски на редица автори, включително и на няколко обемни книги. За съжаление, не издава приживе нито една своя стихосбирка. Негова поетична книга не е издавана и след смъртта му.

  Още творби от Детелин Вълков – вж. тук и тук. Още за него и трагичния му край – тук и тук.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Из „На мухата не й пука, че ще дойде зимата“

  .

  ***

  Иван Методиев –
  един някакъв си поет –
  отиде да лови риба,
  а Бог го издърпа с въдицата си.
  Е, Иване,
  трябваше ли да си тръгнеш,
  за да припомниш на другите
  колко си им необходим?
  На мухата не й пука, че ще дойде зимата.

  .

  ***

  В края на някоя зима
  ще се превърна на врабче, което
  се събужда премръзнало на клона
  и не се сеща
  било ли е вече лятото
  или утре – най-много вдругиден –
  ще идва.

  .

  ***

  Интересува ли се червеят в ябълката
  от мнението ми за Вселената
  Ако в ръката ми е ножът
  Да
  Не
  ако ябълката гние безметежно под дървото

  .

  ***

  Буда казва
  А кой го чува

  .

  ***

  Кредиторите ми са повече
  отколкото врабчетата
  по дървото отсреща
  Къде ми е чувството за
  безотговорност

  .

  ***

  Между другото,
  помниш ли, че някога бяхме
  други

   

  ***
  В арабското цифрописане нулата
  е като точка –
  песъчинка от пустинята,
  която като мен почти я няма –
  без значение за вятъра, камилите, гущерите, случайните оазиси, бедуините, конете им,
  ивицата на хоризонта и останалите неща, които така или иначе се случват.

  .

  ***

  Задъхан конник пои коня си на кладенеца

  .

  ***

  Песъчинката – май –
  дори не се разпада –
  нула в безмилиардието на Вселената.

  .

  Остатък

  Две стърготини,
  залепнали върху длетото, с което ме
  стругуват.

  .

  ***

  Понеже е зима,
  снежинките няма как да не падат
  върху нослето ти,
  сине

  .

  ***

  Циганин –
  пристигам и си отивам по средата на чувствата.
  Тя помни началото им,
  а аз края.

  .

  ***

  В лятното слънцестоене
  на мухата не й пука,
  че ще дойде зимата.

  .

  ***

  Отборна победа за тандема на твоето и моето Аз –
  срещу нас

  .

  ***

  Камъкът никога не заспива –
  буден,
  той векове оплаква
  сълзата си вкаменена.

  .

  ***

  Стомахът боли.
  Лекарят казва, че е язва.
  Глупости, докторе.
  Самотата боли
  и ме наказва.

  .

• Розови бикини

  Из сборника с разкази на Невена Паскалева „Игрите на града“ (изд. „Весела Люцканова“, 2018)

  

  Сергия след сергия. Наредени от двете ми страни като панаирджийски палатки. Вървя в тясното пространство между тях, блъскам се в хората, седемнайсетгодишно момиче с тъмни къдрици, вдигнати на кок и ефирна лятна рокля. И как грациозно пристъпвам на високите си токове, като балерина съм. Около мен всички пуфтят, пот се лее от лицата им, бършат чела с длани, спират се да поемат дъх – но аз не. Аз съм същинска Анна Павлова.
  Тази ли е? Не, това е досадната сергия с кабели, бушони и трийсет вида батерии. Отдалеч мирише на метал, а чичката е един такъв все намусен, самият той прилича на кабел.

  Издължен, сив, нагънат по краищата, потънал в прах.

  Тази? Не, тук са детските играчки. Вълшебните пластмасови кукли и камиончета, в които със сестра ми се взирахме облещени като малки. Помня как спирахме тук, протягахме ръце към шарените предмети, но всеки път жадните ни пръсти се блъскаха в невидима стъклена стена. Въздъхвам и поклащам глава: минало.

  Тази? Не, тук са пижамите, провесени на евтини закачалки като бостански плашила. Огромни размери – всеки път, като ги гледам, се сещам за разказа на Робърт Шекли „Поради липса на работа“, в който един шивач стъкмява великански премени за оживелите кошмари. Не я обичам тази сергия. Не мога да допусна, че някога в живота си, дори и след петдесет години, ще имам нужда от нея.

  Внезапно потен дебел мъж се отърква в мен. Направил го е неволно, просто няма откъде да мине, но аз потръпвам и смръщвам нос. Свивам рамене, избързвам напред и ето я – лъсва пред мен! Моят Ханаан, моята Обетована земя!

  Продавачката е леко закръглена, с бяло лице и червени бузи. Усмихва ми се. Познава ме отдавна и разперва ръце като щедра майка. Между ръцете й – редове със съкровища. Фини дантели, лъскава ликра и памук, ефирен тюл. Черно, бяло, синьо, червено, розово. Очите ми попиват гледката, както прегладняло коте гледа купичка с мляко. За първи път и аз, заедно с хората около мен, започвам да се задъхвам и потя.

  – Ето тези искам – гласът ми потреперва. Пръстите ми докосват чифт дантелени бикини в бледорозово. Със сатенена панделка в средата.

  – Два лева – казва тя с неизменната си усмивка. Поемам трепетно покупката. Знам, че точно след месец бикините ще са избелели и ще са развалили формата си, но това е без значение, защото сега са нови. И си струват всяка стотинка.

  По-късно вечерта, в квартал Кършияка, в ателието на приятеля ми, сред купища недовършени платна и остър мирис на масло и разредител за бои, розовата дантела искри на светлината на лампата. Крис се усмихва и проследява извивката на корема ми с изящната си, силна ръка.

  – Ама, че си сладка! Бонбонче направо! Откъде го купуваш това готино бельо?

  – Тайна! – измърквам. Той вдига лице към мен – осемнайсетгодишен, с чиста, загоряла от дните в Несебър кожа, широки рамене и трептящи мускули. Леко е брадясал, а очите му са зелени като пейзажите, които рисува. Казал ми е, че един ден картините му ще са окачени в Лувъра. Вярвам му. Той може да постигне всичко.

  ***

  Дали картините му вече са стигнали до Париж? Изобщо рисува ли ги все още? И дали жената, с която е сега, му позира, легнала полугола върху купища възглавници, както правех някога аз?

  Десет години по-късно си задавам тези въпроси, докато се преобличам в тясната ми квартира на улица „Богомил“, втренчена в сатенената строгост под дрехите си. От три години живея тук. Дипломирах се и сега работя в 68-ма Бригада за специални операции. Преподавател и преводач. Приятна, добре платена служба. Не се оплаквам.

  Често, когато съм свободна през деня, се разхождам по улица „Капитан Райчо“. Това решавам да направя и сега. Сергиите отдавна ги няма. Вървя и се любувам на равните плочки, на широкия, чист тротоар. От лявата ми страна се редят красиво подрязани широколистни дървета. Отдясно – нови, лъскави административни сгради, пицария „Верди“, магазин „ДМ“, две аптеки. Ето го и новият светофар, пиукащ предупредително на червена светлина – изчаквам накъсаната аларма да премине в протяжен вой, който цели да подскаже на незрящите, че вече могат да тръгват, и пресичам „Петко Д. Петков“. Заедно с десетки други хора се озовавам пред „Гранда“ – луксозния мол в центъра, който преди няколко години замени биташките сергии. И направи Пловдив изящен като порцеланова чаша за кафе, лек и удобен за префинените ръце на туристите.

  Влизам вътре. Качвам се на втория етаж. Вървя уверено – двайсет и седем годишна жена, с костюм и високи токчета. Е, глезените малко ме понаболяват от обувките и очите ми се подути от работата пред монитора до среднощ, но все пак успявам да държа раменете си изправени. Вървя спокойно, разминавайки се със загледани във витрините посетители, докато стигам до „Нов силует“ – магазин за луксозно българско бельо. Влизам вътре. Оглеждам бавно рафтовете. В този магазин съм по-често, отколкото в тоалетната, но въпреки това продавачката ме зяпа като пришълец от Марс. Острите й, лакирани в червено нокти натискат унесено клавишите на телефона й.

  Избирам най-скъпите бикини. Три чифта, от чист памук и фина черна дантела. Като за пред изисканото око на адвокат. Плащам четиридесет и пет лева. Продавачката ми ги слага в лъскава фирмена торбичка. Запътвам се към вкъщи.

  Адвокатът идва точно в седем. На всяка среща е такъв – заковава секундата. Тази е петата ни подред. Влиза, без да си събуе обувките. Би трябвало да е привлекателен с черния си костюм, жълтата вратовръзка и пригладената назад гъста черна коса, но в този миг натрапчивата му елегантност ме стряска. С дългото си тяло и скосените рамене внезапно ми заприличва на прилеп, готвещ се да отлети. С жертва между зъбите.

  Преглъщам и оправям нервно един паднал кичур коса.

  – Ела, да пийнем – казвам, – взех хубаво вино.

  Пием, хапваме френско Бри, а той оглежда всичко около себе си. Коментира размерите на жилището, стила на обзавеждане, начина, по който съм наредила чиниите в мивката. Обсъжда качествата на виното, което пием. Започва да ми разказва за пивоварните, в които е бил. В селата Езе, Венген, Савока. След един час разговорът вече страшно ми е дотегнал. Непрестанно го докосвам по лакътя, стремя се да уловя очите му, да му подскажа по всякакъв начин, че в момента не ме интересуват гастрономическите му екскурзии, а дали той е Мъжът. Мъжът, който най-сетне да запълни бездънната празнота, която Крис е оставил в живота ми.

  В спалнята свалям дрехите си и излагам пред очите му изисканата хладина на черната дантела. Постарала съм се до крайност да отговоря на вкусовите му предпочитания и следя с надежда лицето му. Едно потрепване на клепачите му, една усмивка, едно възклицание на одобрение – само това ми трябва. Адвокатът също ме гледа. Отваря уста и аз примирам в очакване. Но той казва само:

  – Да дръпнем ли пердетата, че не е хубаво да ни гледат от съседните апартаменти? А?

  Два часа по-късно вече съм сама. Взимам търкалящата се на пода черна дантела и отивам в килера. Хвърлям смачканото бельо в малък плетен кош. Взирам се в него, осветен от бледото сияние на лампата. Пълен е с бикини, носени само по веднъж. Черни, бели, червени, бежови. Прекрасни материи и кройки. Скъпа, фина изработка. Но винаги, винаги с неподходящия цвят.

  Зная, че купя ли си цвета, който наистина искам, животът ми ще се нареди. Ей така, изведнъж. Като по магия.

  Но вече ме е страх да нося розово.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Невена Паскалева е родена през 1979 г. в Пловдив. Завършила е магистратура по британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее в Солун, Гърция, и работи като преводач. Печелила е няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Има участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ (1998), в българската антология „Ведри Хоризонти“ (2006), с разказа „Пътуване във времето“, и в алманаха „Детски истории“ (2015), с поредицата „Приказки за Боби“. Публикуваният тук разказ „Розови бикини“ е част от нейната книга „Игрите на града“, излязла тази година.

• Заспивай като дъжд на тротоара…

  Посвещавам това стихотворение на всички, които вярват, че като общество и личности ние трябва да отделяме специално място в сърцето за „лудостта“ на тези, които обичаме. А пък на тези, които ни обичат, даже им харесват лудостите ни.

  

  .

  Заспивай като дъжд на тротоара
  Безименен и мокър от мечти
  Дори да не откриеш в тишината
  Защо вселената след взрив мълчи

  Прегръщай като странник от мъглата
  Завърнал се във първия си дом
  И нека не заподозре тълпата
  Че в теб са влизали със взлом

  Откривай песъчинките в тревата
  Прибирай ги за черни дни
  Те светят в тъмното по-ярко от зората
  Затуй морето нощем тъй трепти

  Бъди като молитва непоискана
  И като тайна, неразкрита истина
  От себе си ти нищо не изисквай
  Освен да си безкрая на света

  На лудостта все пак не се прекланяй
  Но лудостта на другите от прага ти
  не връщай
  Защото най-невидимото наказание
  Е лудостта ти да остане
  Непрегръщана

   

  Дарина Проданова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Дарина Проданова е родена и израснала в Бургас. Завършила е ГПАЕ „Гео Милев“ в родния си град и English literature в Northwestern University. От 20 години живее в емиграция. Дарина е човек с много таланти и отворено към хората сърце. Занимава се с писане, любителски филми, фотография, любителски театър, свири на цигулка. Създател е на първия български куклен театър в Чикаго. През 2013 г. участва в продуцирането на първата си драматична пиеса „Попитай ме утре: Надежда“. От 2013 г. до 2018 г. води кръжоци по куклен театър и детско театрално майсторство в две български училища в Чикаго. Догодина се подготвя да издаде няколко свои книги, в които ще намерят място няколко нови пиеси, поезия, разкази, детски театрални сценарии и приказки за възрастни. Много обича децата, които са нейно вдъхновение през целия й живот.

  .

• Чистачки

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Най-накрая бях реших да сменя чистачките на колата. Цяло лято карах с накъсани, но след като дойде есента… В интерес на истината, бяха се скъсали още зимата, ама много не си го сложих на сърце. Като завее и зафучи в Добруджа зимата, като ми легне на една страна оня ми ти Северняк, като подбере снега чак от Сибир и го набива баш на моето стъкло. Въртя чистачките, но скоро се образува една ледена маса по тях, която дори не чисти, а гумата на перата накъсва безпощадно. Много добруджанци зимата не си и изкарват колите, стоят по гаражите и чакат пролетта, защото солта, дето я хвърляли по пътя, разяждала ламарината. Бе, мамито й и ламарина…

  – Че аз в студа като не карам, кога ще карам? – изричам винаги и пердаша наред със снегорините. Мен лятото не ми трябва кола – тук биричка, там мастичка и, докато се усетя, съм стигнал у дома с колелото.

  Позасуетих се малко как да ги изкарам, защото едната голяма, а другата малка. Така ги правят вече, за да не можеш да си вземеш друг комплект, а само на марката. Накрая ги издърпах и те взеха, че изщракаха и излязоха. Спрях пред първия магазин. Да, ама човекът си сложил обедна почивка. Разбрах го по табелата. Дрънчах по вратата, ама файда йок. Изпсувах и подкарах към друг магазин. Още докато влязох през вратата, разбрах, че продавачът иска проблем с мен.

  „Никога не отказвам битка, дори когато съм сигурен, че ще загубя“ – изрекох си наум и застанах пред щанда. Е, щеше да си получи проблема.

  Оня, един такъв съсел, увиснал пред някакъв монитор, намества си очилата, кьори се сякаш разбира нещо и се прави на важен. Дори не подозира, колко съм ги виждат таквиз като него.

  – Добър ден, господине – ми изрече отдалеч и затвори пасианса, с който се мъчеше. – Какво ще желаете?

  – Чистачки.

  – Чистачки?

  – Да, чистачки.

  – За автомобил?

  – Не, за комбайн.

  – Как за комбайн?

  – Ей, де съм го паркирал – винаги срязвам много питащите. Че много ясно, за кола. Да сте виждали комбайни да бръмчат из града? А и спрях пред прозореца му и той прекрасно ме видя, докато слизах от колата.

  – Шегата ви беше неуместна, господине.

  – Въпросът ви щото беше много уместен.

  – Но да се подигравате така с мен?

  – Карам колата, подобно на комбайн вече.

  – Защо?

  – Защото ми омръзна да плащам глоби. Кой, дето ме види, и прави снимки. Храсталаците се напълнили с папараци и щракат на поразия.

  – Марка?

  – Не ща марка, дай ми гьотмарка.

  – Питам за марката на колата ви.

  – За какво ви е марката на колата ми? Просто ми дайте чистачки.

  – Господине, трябва да проверя в каталога. За всяка марка чистачките са с различна големина и закопчаване.

  – Нали ви казах, че искам гьотмарка.

  – 76 лева, господине – изрече ми накрая съселът, след като 10 минути се рови в компютъра.

  – Мамито им и чистачки! Да не са златни?

  – Защо не си купите „Москвич“?

  – Добра идея, вместо да дам тези пари за чистачки. Предните бях си ги купил от „Кауфланд“ за 8 лева и ме изкараха 3 години.

  – Купувате чистачки от хипермаркет за такава кола?

  – Че ти не си ли купуваш манджа оттам?

  Дръпнах му едни майни, блъснах вратата и се отправих към следващия магазин. Хайде де, човекът иска днес да продаде едни чистачки на баламурник като мен и да си изкара гюнделика. Ще стане, ама да прецака Андрешко като мен – в шестък.

  Влязох в следващия магазин и о, чудо. Пред мен стоеше неземна красавица.

  – Здравейте, господине – поздрави ме още от вратата. – Заповядайте.

  – Здравей, красавице. Имаш ли такива чистачки? – изрекох и блъснах старите йорнеци на масата.

  – Имам всякакви, господине.

  – Ей, това е отговор. А…, ще ми иска 76 лева за чистачки. Нещастник.

  – Кой? Съселът ли?

  При тези думи и двамата едновременно се засмяхме.

  – Вижте, господине, изтръгнали сте перата, а щипките са останали на рамената – забеляза веднага красавицата. – Дайте да отидем до колата ви и да свалим и щипките.

  – Ми, те така си излязоха.

  – Защото сте ги изтръгнали. Неизползваеми са вече.

  Отидохме до колата и красавицата с много фин жест натисна щипките отстрани и ги изкара.

  – Брех, мамито му – не се стърпях. – И идея си нямах, че излизат така.

  16 лева струваха чистачките на красавицата. Понеже бяха различни размери двете пера, измери ги с рулетка, отиде до рафта и ми донесе новите две чистачки в отделни кутийки.

  – Няма смисъл да купувате марка, господине – ми изрече. – Всички издържат по година-две, с тази нашата зима.

  Отвори кутийките красавицата и отвътре изпопадаха десетки видове щипки, подходящи за всяка една кола. Братята китайци бяха помислили и за това.

  Платих и понечих да взема новите пера.

  – Момент, господине – задържа ме тогава красавицата. – Аз ще ги закача на колата ви.

  Стоях отстрани и гледах. За пръв път виждах жена, която да е така на ти с техниката.

  – Нещо друго да желаете, господине? – обърна се след това към мен с чаровна усмивка.

  – Всъщност… – засуетих се и аз. Не исках да си тръгвам още. – Чистачките ми и не пръскат.

  – Отворете предния капак.

  – Нямам копче.

  – Как така нямате копче?

  – Ми, ето на дистанционното имам копче за вратите, за багажника, но за предния капак нямам.

  – Ама, господине, отваря се отвътре, от тази ръчка – усмихна се тя, отвори вратата на колата, пресегна се и дръпна ръчката на капака. Той леко изщрака и се надигна.

  Винаги е добре да се правите на по-глупав, отколкото сте, пред една дама. Запомнете го от мен – винаги помага.

  – Ама, никога ли не сте го отваряли?

  – За какво ми е? Тя, колата, си върви и така.

  Красавицата отиде до магазина и се върна скоро с една тубичка течност за чистачки.

  – Нямате течност в резервоара, господине – усмихна ми се, наливайки от течността. – Я пръснете сега.

  – Пикае накриво едната – забелязах, когато повдигнах ръчката за водата и тя пръсна настрани.

  – Момент, господине.

  Красавицата бръкна в джоба си и изкара една малко отверчица, почовърка около дюзите на чистачките и после се обърна към мен:

  – Я пробвайте сега.

  – Ехе, като момчешка пишка – захилих се и аз.

  – Някакви други проблеми, господине?

  – Да, една лампичка ми свети постоянно на таблото, какичката от компютъра ми говори някакви неща, на неразбираем език.

  Без подкана красавицата се качи в колата и натисна ключа на стартера.

  – Изгоряла ви е едната лампичка на осветлението на регистрационния ви номер, господине – обърна се отново към мен с чаровната си усмивка. – Компютърът ви го казва и го изписва на таблото.

  – Брех, мамито му… Не ми пречи.

  – Не ви пречи, но плачете за акт.

  – Без това днес още не са ме глобили.

  Точно две минути отне на красавицата да подмени лампичката. Пустият му компютър най-накрая млъкна, а го търпях три години.

  – Имате златни ръце, госпожо.

  – Госпожица…

  – Ох, пардон, госпожице. Аз щото малко бях под стрес.

  – Каквото пипна и светва.

  – Виждам! Слушай, красавице… – не се стърпях тогава. – А случайно масло не сменяте ли при вас?

  – Мога, но ми трябва канал, а тук нямам. Скоро ще си направя и сервиз, и може би тогава. А кога е сменено вашето масло?

  – Че де да знам аз. Тя, колата, си върви и аз…

  Влязох в магазина, за да платя.

  – Всичко това е подарък от магазина – усмихна ми се тогава красавицата. – Отворих този магазин скоро и се радвам на всеки нов клиент.

  – Хубав е. Гледам и кафе-машина имате.

  – Да, искате ли да ви направя кафе? Ама вие май бързахте.

  – Че за къде да бързам? То, от бързане…

  Е, по време на кафето вече я омаях. Точно толкова време ми трябва, за да стане една жена моя.

  – За колата трябва да се грижите като за жена – обясняваше ми красавицата, докато сърбаше от чудесното кафе. И кафето й беше прекрасно като всичко нейно.

  – Аз, като нямам жена… – направих се отново на по-смотан, отколкото съм всъщност.

  – Никога ли не сте имали?

  – Имах седем, ама мислех, че те трябва да се грижат за мен. Накрая всички си тръгваха, нарамили покъщнината ми.

  – Ужас…

  – А, не е ужас. Аз се радвам, че се отървах с толкоз… Е, аз да си ходя вече – изправих се накрая с огромно нежелание.

  – Ако мога с още нещо да ви помогна?

  – Всъщност, знаете ли? От бойлера ме бие ток. Докато се изкъпя, и косата ми станала на таралеж. Ето, дори после си стои така.

  – Но как?

  – Така, как? Пробвах дори с кондиционер за коса, ала не помага.

  – Но това е опасно, господине.

  – Опасно, ама… И от печката ме бие ток. Докато си забъркам едни яйца и те, моите, вече…

  – Ох, ужас…

  – Ужас, ама и от тостера ме бие ток. Реша да си направя препечени филийки, а те подскачат, подскачам и аз.

  – Но, господине…

  – Та си мислех… Дали не може да ги погледнете с тези вашите, златните ръце?

  – Ама, вие сериозно ли?

  – За какво ми е да се шегувам с вас? Ще си платя, каквото и да ми струва.

  – Нямам нужда от пари.

  – Е, от каквото имате нужда, тогава. Не съм стиснат. Ще запаля и барбекюто.

  – Навън вече е студено.

  – Барбекюто ми е закрито. Външна и вътрешна топлоизолация, троен стъклопакет. Навън вали, а вътре…

  – Прекрасно! Винаги съм мечтала да седя близо до дъжда. Той да си вали, а аз на топличко.

  – Да не сте поетеса.

  – Не.

  – Слава Богу. Ще метна и едни пържоли.

  – Аз съм вегетарианка.

  – Ох, и аз, но щях да ги метна заради вас. Моркови на скара, тиквички, пипер, стават чудесни. Имам и ракийка.

  – Аз пия узо.

  – Какво съвпадение, и аз.

  – Но аз съм на работа в момента.

  – Е, след работа. Ще мина да ви взема.

  – Няма нужда. Аз с „Купър“-чето. Стига ми. Малко е мъничка, ама…

  – То, в този живот по-мънинкото е по-скъпо, госпожице, а и вие сте фина дама.

  – Така ли мислите?

  – Не само го мисля. Колкото по-малка е една… кола, исках да кажа, толкова е по-скъпа.

  Ох, бягам. Трябва да запаля барбекюто, че да направи хубава жар. Аз самият отдавна вече съм целият в жар – чакам красавицата със златни ръце, дето, каквото пипне, и светва. Поне докато ме разбере, какъв ми е слаб ангелът. Да, тези чистачки толкова бързо се накъсват. Ще дойде ден и ще вляза в друг магазин, там ще има друга красавица и безкрайният цикъл, съставен от седемте ме напуснали, ще се повтори отново, докато станат 10 или 20. Но дотогава…

  Послеслов:

  Оттогава живея с моята красавица. За чистачки повече не ми се е налагало да ходя. Каквото има за подмяна – нейна работа е.

  – Мило, остави ми утре колата си, трябва да й сменя маслото в сервиза – изрича ми вечер. – Вземи моето „Купър“-че.

  – Да бе, не мога да се обърна в нея, че да пръдна.

  – Правиш го в моята кола?

  – Е, нали прозорецът е отворен, заради цигарата ми.

  – Пушиш в моята кола?

  Но ми прощава. Прощава ми за всичко, а и аз вече гледам да няма за какво.

  Вечер чехлите ми обърнати, застанала до вратата и ме чака усмихната.

  – Мило, направих салатка за теб и за мен. За нас… Узото е изстудено…

  Дрехите, изгладени и подредени в гардероба. Дори и потниците и слиповете. Чорапите наредени като аптекарски шишета.

  – Мило, какво да направя още за теб? – изрича в ухото ми вечер в леглото.

  – Че какво да направиш още? – отвръщам и аз. – И това, което правиш, не заслужавам. Благодаря всеки ден на Всевишния, че те има и си в моя живот. Искам само време и здраве, за да можем да изхарчим парите, които изкарваме. Да си седим в Рая, нашия двор, който сами си създадохме, и да забравим за всички несгоди по света.

  Седем пъти… Седем пъти се опитвах да давам, а накрая се появи тази, която не иска нищо, а само дава. Какво повече да искам от живота?

  Вече и на работа толкова ходя. Какво ме интересува мен, на коя е закъснял месечният цикъл? Спя до късно, когато се събудя, излизам по чехли на двора и дълго пия кафе. После плувам в басейна, лете и зиме. За какво иначе да се харчат парите, ако не за жената, която дава всичко за вас?

  – Знаеш ли, мило – прегръща ме вечер. – Благодаря, че ме допусна в твоя живот. Толкова дълго си чакал да почукат на вратата ти, а тя дори не е била заключена. Благодаря, че ме прие в твоя вълшебен свят. Като бях малка се влюбвах в писатели. Четях си някоя книжка и се замислях за човека, който е написал това. Сега вече знам! Ти не живееш в този свят. Обикаляш някъде с героите си, а дори не забелязваш, че те бие ток от бойлера. Аз ще съм с теб в този твой свят, каквото и да стане. Може бури да зафучат, дори земята да се преобърне, но какво ни засяга това нас, в нашия си свят?

  Какво повече да добавя?

  .

• Денят, в който човек осиротява…

  

  .

  Денят, в който човек осиротява
  и никога вече не е същият,
  е черна дупка във всеки следващ годишен календар,
  тази зейнала черна паст засмуква жертвата си
  и я запокитва в най-мрачното място на вселената,
  а там я смазва с неописуема тъга,
  човек ослепява от болка,
  дави се в сълзите си,
  безпомощен като дете,
  подхвърлено пред нечий негостоприемен праг,
  и по някое време от дълбините на миналото
  долита светлината,
  и един ангелски глас прошепва:
  Стани, не плачи,
  аз съм тук сега и завинаги,
  аз съм ритъмът на сърцето ти,
  светлината в очите ти
  и началото бяло на пътя,
  аз съм шепот в листата
  и росата в тревите,
  аз съм снопът лъчи,
  който те буди в неделя,
  не плачи и живей,
  дишай с пълни гърди,
  продължи да изкачваш върха си,
  ще те чакам в най-белите млечни мъгли,
  ще те чакам във края на пътя…

  25 септември, моята черна дупка следва.
  Обичам те, мамо!

   

  Румяна Симова,

  Уелингтън, Нова Зеландия

• Притичване в света на усмивките чрез „Емигрантски неволи“

  Интервю с авторката на книгата Гергана Егова-Динева

  

  Тя е българка, но е далече от България. На друг континент, с други порядки. Живее в Канада, но не се чувства канадка. Поне засега.

  Странен човек е. Различен. Играе си с грижите – на криеница, зад думи. Думи, които спасяват – от болката, от страха, от трудността – да намериш ново място под слънцето, да пуснеш нови филизи, които да те вкоренят. На чужда земя. Думи-бръсначи, думи-усмивки… Които успяват да обърнат най-обикновената, най-отегчителната, а понякога много страшна, плашеща ситуация в смях. Такава е играта. Този подход е избрала една смела млада жена – да лекува чрез хумор. Себе си, семейството си, приятелите си, а и всеки непознат, имащ куража да надникне в нейния свят. За да погледне от друг ъгъл на натрапниците с име проблеми, които постоянно атакуват живота ни. Да им се изсмее директно в очите, на глас, с пълно съзнание и без капчица угризение.

  

  Гергана Егова-Динева. Ловецът на кратки истории, поднесени с ароматни подправки от закачливост, шегички, интрижки, понякога с примес на черен хумор, за своя сметка. Няма как да останете равнодушни, намусени, сиви и скучни. Освен ако не сте ваксинирани срещу смях. Сигурно често ще припознаете себе си или свой близък, приятел, колега, познат… В ситуация, приличаща по нещо на разказаната. Или ще научите нещо ново, екзотично. Като индийски сватби в Канада. Или китайски. Може да попътувате в канадски автобус… А как бихте се почувствали като касиер в голям търговски център? Или в ролята на детегледачка в нова среда? Каквото и да бъде, ще попаднете в екстремна ситуация. И не си и помисляйте да си държите устата затворена. Трудно ще удържите усмивките.

  

  През октомври 2017 г. излиза от печат първата книга на Гергана Егова-Динева – „Емигрантски неволи“, която през май 2018 г. е представена в България – Перник, Велико Търново и София.

  

  

  Тя има и друго хоби – театъра. Скоро след пристигането си в Канада е включена в екипа на българския театър в Торонто. Първата й роля е на Демира от пиесата „Двубой“ на Иван Вазов. След две представления през април 2018 г. пред публиката на Торонто, трупата заминава на турне в България: Сливен, Бургас, София и Кюстендил. Участва в Международния фестивал за комедийни театри, сатира и пантомима „Велко Кънев“ – Тополовград, където трупата е отличена с голямата награда „Златна камила“.

  

  Това е Гергана – спонтанна в изказа си, безпощадна към ситуациите, успяваща да намери дори песъчинката смях в преживяното и да го предаде така непринудено и наивно, че се губи границата между реалността и фантазията.

  Но… всичко казано е само една гледна точка, моята. Която може би съвпада с Вашата, а може би не. Затова, нека опитам да взема вода директно от извора – с конкретни въпроси.

  

  – Всеки има мигове, когато в живота му нахлува „Вятърът на промяната“. Би ли споделила кой вятър те отвя чак до Канада? И поднесено в твой стил, какво би му казала днес?

  – Както казва дъщеря ми: „Доведоха ме накрая на света, и то само щото майка ми не знаела къде точно се намира Канада. Според нейната география, Канада е две държави след Холандия… (а баба ми твърдеше, че образователната система в България била добра)… Като се качихме в самолета в Амстердам и майка ми прочете на информационното табло, че пристигаме в Канада след 7 часа, 13 минути и 21 секунди, две стюардеси и резервният пилот едва я удържаха да не скочи в движение… Ей, корава жена… подхвърляше ги както Станка Златева подхвърля рускините на олимпиада… Обаче баща ми си го отнесе най-много, горкият… Що не ѝ бил казал четири години по-рано, че Канада е толкова далече, хич нямало да си прави труда куфари да събира и да ходи на майната си…“

  Истината е, че със съпруга ми – Николай Имрих, или както всички го наричат Имриха, много искахме да емигрираме и дълги години се опитвахме да намерим своето място под слънцето. Съпругът ми е професионален ски учител и през целия си съзнателен живот е работил извън пределите на България. По тази причина често обикаляхме Европа. Харесваше ни да пътуваме, да живеем на различни места, да се запознаваме с чужди култури и да учим чужди езици (съпругът ми говори 6 езика, а дъщеря ни – 4). Затова, когато при една случайна среща приятелка ми разказа за имигрантската програма на Канада, с Имриха не се двоумихме много. Привлече ни мултикултуризмът и добрите възможности за реализация. През септември 2012 г. подадохме документи и през юни 2016 г. кацнахме на летището в Торонто.

  

  – Животът на емигранта е сложен, повратен и достатъчно труден, особено в началото. Какви са най-драматичните ти спомени от това време? И може ли да се каже, че вече “плуваш по течението“ на „канадските води“?

  Още когато подготвяхме документите за Канада, Имриха не спираше да ми повтаря, че емиграцията не е като екскурзията. И разбира се, както за всичко останало в живота, се оказа прав. Но ние имахме щастието в Торонто да бъдем посрещнати от наши приятели – Наталия и Иван Андонови, които ни помогнаха в първите стъпки. Имахме късмета на втория ден от пристигането ни да се запознаем със семейството на Веселин и Веселина Моневи, които изиграха ключова роля за нашата адаптация и реализация в Канада. Весо, Веси и синът им Зизо ни „осиновиха“ от първата ни среща и до днес продължават да се грижат за нас и да бъдат наши добри приятели.

  Няма да кажа, че е било лесно или трудно, защото емиграцията е горчива чаша, която всеки имигрант трябва да изпие. За едни чашата е почти пълна, за други почти празна. Ще кажа само, че ние приехме емиграцията като приключение, което ни дава страхотна възможност да открием нови светове и хоризонти, и нови перспективи за по-добро бъдещо развитие. Поставихме ново начало в живота си и започнахме да градим от нулата. Всъщност, според мен, когато дойдеш в чужбина, не започваш дори от нулата. Започваш десет степени под нея и имаш много работа, преди да я достигнеш. Но е адски забавно, стига да знаеш как да го изиграеш. Защото, както обичам да казвам: „Най-хубавото на живота е, че винаги можеш да му се надсмееш“.

  – Много хора не знаят пред какви препятствия се изправя човек, попаднал в чужда страна. Или не искат да повярват. Как би изразила чрез своя нетипичен поглед върху нещата усещането на човек с изтръгнати корени?

  – Обичам България, тъгувам за нея, но не се чувствам като човек с изтръгнати корени. Всичко българско нося в сърцето си – от роднините и приятелите ми до гледката от терасата на апартамента ни в София. Когато тази година се прибрах в България след две години емиграция, целунах земята на софийското летище. Защото бях у дома. Бях щастлива. Щастлива съм и тук. Влюбих се в Канада в мига, когато стъпих на канадска земя. След една седмица престой имах усещането, че това отдавна е било моето място и ме е чакало. Нищо не ме плаши и от нищо не се страхувам, защото съпругът ми и дъщеря ми са с мен. С Ники и Синди мога да отида на края на света. Но, където и да живея, знам, че един ден ще се върна у дома, в България. Сега, обаче, е време за приключения и авантюри, защото животът е само един…

  – Каква е връзката между емигрантството и писането при теб?

  – Когато дойдохме в Канада, имахме толкова много преживявания, случки и емоции, а нямахме никакви приятели, с които да ги споделим. Затова започнах да пиша. В началото беше като част от социален експеримент, но после видях, че хората реагират на разказите ми, харесват ги и ми дадоха стимул да продължа. Абе, както ми каза един приятел, актьор и режисьор: „Получава ти се“. Мисля, че писането ми помогна да съхраня себе си и семейството си по трънливия път на емиграцията и ме научи да гледам на нещата от високо.

  – Във връзка със стила ти на писане: кой кого избра – ти него или той теб?

  – Стилът ми на писане – това съм аз. Имам един приятел, който винаги ми повтаря: “Галя, когато разказваш някоя история, ти си като 4D кино с всички симулирани ефекти и атракции.“

  – Коя е най-тъжната история, която си „обърнала“ в смешна?

  Историята, в която никой не е искал да се родя…

  – Откога пишеш и къде могат да се прочетат твои публикации?

  – Започнах да пиша, откакто дойдох в Канада. През 2017 г. излезе от печат първата ми книга „Емигрантски неволи“, която съдържа 35 кратки хумористични разказа. Публикувам на моята фейсбук страница, която носи името ми – Гергана Егова-Динева. Имам рубрика в „Български хоризонти“ – вестникът на българите в Канада. Понякога мои неща излизат на страниците на списание „Литературен свят“.

  – Би ли се наела да прокараш нов вид терапия – преработване на споделени истории от драматични в комични? Например, идва човек с проблем, който му тежи, разказва ти какво го терзае и пита как да го разреши чрез хумор – оръжието, което владееш. Би се получил двоен ефект: споделяне (изхвърляне на проблема навън) и прекодиране (от драматичен се обръща в комичен). Нещо като психотерапия чрез смях. А като краен продукт – нов разказ.

  – Защо не? Смехът, наред с плача, е начин за „презареждане батериите на тялото“. Лично аз, обаче, предпочитам да се смея, вместо да плача. Само фактът, че съм жива, е достатъчен да ме накара да се усмихвам и да виждам нещата откъм тяхната забавна страна. А, както казват психотерапевтите: „Най-доброто мерило за душевно здраве е способността да се надсмиваш над себе си с лека ирония.“. Така че, определено бих опитала със смехотерапия.

  

  – Като човек на перото и на театралната сцена, кое е по-лесно за теб: да се превъплътяваш в различните роли, пишейки или играейки? Коя е допирната точка между двете?

  – С театъра се „запознах“ благодарение на Веселин Монев. Веднъж на една вечеря у тях, докато му разказвах поредния виц, той присви очи, поклати съзаклятнически глава и рече: „Имам страхотна роля за теб в театъра. Идваш да играеш!“

  И така, без грам опит, но с голямо желание и хъс, се озовах в ролята на Демира от Вазовия „Двубой“. Благодаря на Вес, че ме хвърли в дълбокото и повярва в мен, без аз да си вярвам. Благодарение на него и професионалния актьор Георги Ряпов, който ни е колега и приятел, аз направих своя дебют и завинаги се влюбих в театъра.

  И, докато театърът е сърцето ми, то писането е душата ми. Еднакво трудно ми е и да пиша, и да играя, защото, което и от двете да правя, все нещо не ми достига и искам още, и още…

  А допирната точка между писането и играта на сцената за мен е театърът. Защото, както ми каза един приятел: „Има много театър в разказите ти“. А аз мога да допълня: „И много разкази в театъра“.

  – Любопитно ми е каква история би спретнала от няколко подадени реплики: самолет, счупено токче, изгубен билет, бизнес класа, розова шапка, непознато летище, пижама, студена вода. Наемаш ли се да ни усмихнеш извънредно?

  – С импровизираната история може да се утешите за финал след края на интервюто.

  – Какви са плановете ти занапред? Обмисляш ли идване до Чикаго? Сигурно и тук имаш вече доста почитатели? Надявам се да се увеличат и да има интерес към книгата „Емигрантски истории“ и към самата теб – един усмихнат лъч в монотонното ежедневие.

  – Да, много искам да дойда в Чикаго. И не само, за да направя представяне на книгата ми „Емигрантски неволи“. Искам да дойдем с колегите от „Отражение“ – нашия български театър в Торонто и да зарадваме българите с българска постановка. Вярвам, че това ще се случи в най-скоро време и съм сигурна, че българската общност в Чикаго ще бъде очарована от това, което ще види в „Отражение“-то.

  – И за финал, с много кратки отговори:

  – Обичам… да вдъхновявам.
  – Вълнувам се… преди всяка премиера.
  – Разстройва ме… предателството.
  – Тъгувам по… сбъднатите мечти.
  – Разсмива ме… всичко.
  – Приятелството е… завинаги. И даже още малко след това…
  – Щастлива съм… със семейството си.
  – Спомням си… всяка трудност, която ми помогна да открия себе си.
  – Мечтая за… още един живот.
  – Животът… е най-прекрасния подарък.
  – Пожелавам на читателите… да бъдат цветни и споделени.

   

  Интервюто подготви Калина Томова, Чикаго

  
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ИМПРОВИЗИРАНА ИСТОРИЯ

  Гергана Егова-Динева

  Ще пътувам за България. Дааа, и аз много се радвам. От кой терминал летя? Хм. Ми, то на това летище има само един терминал. Къде съм? Ами… всъщност, нямам идея.

  Миналата седмица си тръгнах за България извънредно. И понеже купих билета в последния момент, имаше само едно място в бизнес класата. Скъпо място. Главния* едва го плати. Три пъти смени боята на лицето, два пъти му прилоша и един час псува. Накрая замижа и плати парите. Обаче каза, че като се прибера обратно в Торонто, ще ги връщам с лихва. Тоя па! Голем зор, че съм похарчила някакви си нам колко хиляди долара за билет. Аз на него колко съм му спестилааа! Е, че как от к’во? От чистачка, от готвачка, от детегледачка… А от ония другите работи? Малеее, цял живот не може ми се наплати… А той, вместо да е доволен, мрънка. Неорганизирана съм била, туткава съм била, все всичко в последния момент съм правила. Ако съм била планирала по-добре нещата, нямало да се наложи той да похарчи толкова грешни пари за място в бизнес класата. Ееей, не го разбирам тоя човек! Ма, то си ми приляга да пътувам там, бе! С тая глава за бизнес и това тяло за любов, за къде другаде да купя билет? А? Ама иди му го обясни… Не вдява и това е. Най-добре, вика, правиш две неща – проблеми и борчове по кредитните карти. Виждате ли какъв е заядлив? Е, как да се оправиш с такъв човек? За какво ги стиска тия пари, не знам? Викам му:

  – Абе, Имрих, любовница не издържаш, комар не играеш, по кръчми не ходиш… Дай поне аз да им видя сметката на тия твойте пари, бе!

  Ама не ще. Не дава и не дава.

  Но тоя път го прекарах. И понеже беше бизнес класа, бях се барнала с една черна рокля, бях турила една розова шапка и се бях покатерила на токчета. Красавица. Като от списание. Не готварско, бе! Не, не е и… мъжко. За модели. Само обувките ми малко не отиваха на ципа на роклята, ама Главния не даде дума да се издума да си купя други. Рече:

  – За тия кокили платих $278.49. Ще ги носиш в следващите два живота!

  Два живота с едни обувки? Тоя моя тотално изчаластри. Как два живота, бе… Че те и кучетата ще ме научат с тях… Тцъ, няма да я бъде тая. Ще счупя токчето. Не, не сега. После, че иначе ще трябва да шляпам боса из летищата. Като се връщам.
  И не стига, че Главния не купи нови обувки, ами не поиска и да плати за куфар. Затова пътувах само с ръчен багаж. Каза:

  – Вземай само пижама и четка за зъби. Всичко друго имаш в България.

  Куфар не плати, ама поне дойде да ме изпрати на летището. Преди да се разделим ми даде два листа. На единия беше напечатан билета ми, а на другия – текст на английски. Прегърна ме и каза:

  – Лек полет. Обичам те много и да знаеш, че ако се затриеш по летищата, много дълго ще страдам.

  – Какво има на този лист? – попитах аз, като игнорирах напълно думите за довиждане.

  – Ако случайно се объркаш и ти се наложи да търсиш помощ – отговори той.

  – Аха – стиснах устни в досада аз. – Ако се объркам, да ме упътят. Затова на листа пише: „Добри хора, бягам от мъжа ми, който ме малтретира. Помогнете ми да се скрия, така че никога да не ме намери!“

  Имриха се захили и ми натъпка листата в чантата, но аз бръкнах, извадих го и като го смачках на топка, го метнах в кофата. Помощ, а?… Ако се объркам… Ще види той…

  Тръгнахме към чекинга. Там Имриха поиска да ме целуне, но аз завъртях глава и го пратих на майната му. Айде де… Ще ме целува. Нали иска да се отърве от мен. Никакво целуване. Хак да му е! После му обърнах гръб и го зарязах.
  Застанах на опашката, подадох си билета на служителката, тя го погледна, после погледна мен и попита дали това беше съпругът ми. След като кимнах утвърдително, тя бързо ме пусна да мина и започна да говори по радиостанцията.
  В самолета ме настаниха най-отпред, до прозореца. Дойде капитана, представи се и попита дали имам нужда от психолог. „Психолог?“ – повторих учудено аз, а той закима енергично с глава. Гледай какво става! Хората почнаха да познават, че съм откачалка, без да си отварям устата вече. Ти да видиш…

  Отказах, благодарих и казах, че ще спя, защото бях много изморена. Не знам колко време съм спала, но по едно време усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях стюардесата да клечи до мен. Чух, че започна да ми обяснява, че сме кацнали отдавна и трябвало да слизам, щото само аз съм останала в самолета. Да съм излезела през ръкава, там щели да ме посрещнат. Казах й, че мен никой не ме чака, щото аз в Мюнхен познати нямам.

  – Какъв Мюнхен? – зачуди се стюардесата. – Ние дори не сме в Европа!

  Майко мила, лошо ми стана. Едва не припаднах. Добре, че ми лиснаха чаша студена вода, та да не сдам багажа. Като погледнах към вратата, там ме чакаха полиция, социална служба и две жени от някаква международна асоциация за защита на жените. Цяла делегация. И какво излезе? Аз да взема по погрешка да си изхвърля билета, да се наредя на грешна опашка за грешен полет и на чекинга да си покажа бележката от Имриха. О, свещена тъпота! А служителката, понеже била обучена за такива случаи, реагирала веднага и задвижила процедура. Майко, как работят тия хора!

  Сега дремя с един полицай на някакво непознато летище и чакам да ми дойде време за полета до България. Понеже е студено, съм нахлузила пижамата върху роклята. Абе, знам, че не си отиват много цветово, ама поне ми е топло. Седя и скучая, щото полицаят ми рече, че си имал достатъчно грижи, затова да не го закачам. И аз не го закачам. Само ходих да го питам дали има нещо против да си боядисам косата тука на летището, че не мога така да тръгна за България. Той сгоден мъж излезе, махна с ръка като да отпъди досадна муха и рече, че аз съм най-малкият проблем. И аз наизвадих чаршията и почнах. И тамън се боядисах наполовината и се сетих нещо. Зарязах всичко и се отърчах пак до него. Питах го дали не иска да се обади на мъжа ми да повтори, че съм малък проблем, щото от 25 години Имриха постоянно повтаря, че аз съм му най-големият проблем. Полицайчето не рачи. Даже ме изпъди. Какъв му е и на тоя проблемът, не знам… Ама и не ми дреме. Отивам да си се добоядисам, щото утре в пет ми е полетът за България. Даже, ако имам време, ще обръсна и краката. Малко не е удобно насред летището, ама… трябва. Ми тъй, де. Какво като съм на майната си? Трябва ли да се занемарявам?

  Айде, чао, и останете със здраве. Аз отивам да питам полицайчето дали случайно няма пяна за бръснене. Дано ми услужи де, че като го гледам какъв е нервак, може и да ударя на камък.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Главния – прозвище на героя-съпруг.

  .

• Оседлаване на Пегаса

  

  Имало едно време един кон, който живеел на края на световното село.

  Колко пъти го били, колко пъти го гонели и обиждали, колко пъти оставал и гладен, и жаден, не е за разправяне.

  „Ти си впрегатен кон, трябва да мъкнеш товари и да не се дърпаш и пръхтиш, когато ти слагаме юлар и капаци на очите“ – му казвали едни.

  „Ти си състезателен кон, трябва на носиш ездачи на гърба си, които да те ръгат в ребрата, за да тичаш по-бързо“ – му казвали други.

  „Ти не си никакъв кон, ти си едно инатливо магаре, което не иска да влезе в правия път“ – му казвали трети.

  Но той не бил нито едното, нито второто, нито третото.

  Бил само един кон, който можел да мъкне невидими за хората товари. Да носи на гърба си невидими небесни ездачи. Да търси наистина правия път между всичките, добре утъпкани от хората криви пътища.

  И можел да лети. И това можел. В редките случаи, когато се намирал ездач, роден на земята, който да усети тоновете на сърцето му.

  Един ден този кон, посивял и изтръпнал от всичките земни каруци, се отказал да носи невидимите небесни товари. И започнали да измират децата на фермерите. Друг ден конят, отвратен и останал без дъх от неумели жокеи, се отказал да качва невидимите небесни ездачи. И семействата на търговците се разпаднали. Накрая конят се отказал да търси и правия път между всички добре утъпкани от хората криви пътища. И светът се напълнил с магарета на високи управленски позиции.

  Той бил само един кон с невидими небесни криле. И бил пратен между хората, за да се научат да различават по-добре доброто от злото. И да летят заедно с него, ако успеят да усетят великия, скрит, недостъпен, сложен и вечен двигател, частица от който се намирала в сърцето му. Но те искали от него само това, което можели да видят. Не знаели, че крилете на Пегаса не винаги се виждат, и че, когато се впряга крилат кон или когато се оседлава, без да усетиш сърцето му, светът задължително става по-беден, празен и жалък, отколкото е.

   

  Мариана Христова

• Anadromous на Людмила Калоянова с премиера на “Аполония ‘2018”

  Наш автор, член на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, чието седалище е в Чикаго, с премиера на “Аполония ‘2018”

  

  Людмила Калоянова, която от дълги години живее и работи в Питсбърг, Пенсилвания, представи с голям успех поетичната си книга Anadromous (изд. „Захари Стоянов“, 2017) по време на празниците на изкуствата Аполония ‘2018 в Созопол. На събитието се стекоха много граждани на Созопол, почитатели на поезията и почетни гости, сред които Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондация „Аполония“, Божана Апостолова от издателска къща „Жанет 45“ и Румен Леонидов, поет и издател. В представянето на книгата участва Снежана Галчева, председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго, която също беше в Созопол.

  

  Премиерата се състоя в сградата на Художествената галерия и предизвика радост и ентусиазъм сред публиката, която аплодира топло авторката. Ентусиазмът беше предизвикан и от факта, че в 34-годишната история на фестивала за първи път бе представен автор, роден в Созопол.

  „Anadromous е книга за завръщането, както и опит за самоопределение, балансиращ на границата между прошката и изкуплението“ – обобщи Калоянова. Авторката сподели мисли, свързани със значението на поезията и духовното, както и способността им да заличават физическите разстояния.

  

   

  ЕМИГРАНТСКИ СТИХ

  Людмила Калоянова

  В този живот на абсурда
  и нелепите грешки,
  докато спасявахме едни,
  (може би най-вече себе си)
  убивахме други
  (може би най-вече себе си).

  Каква бе нашата вина и
  кой ще ни я дефинира –
  или и ние бяхме просто пешки
  в шахматната вселена на Всевишния,
  където съдбата уринира
  на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.

  Каква бе тази участ –
  отломъци от вчера
  да ни наричат „невъзвращенци“,
  а после ловко да притварят
  непроветрените си тягостни кепенци.

  Каква бе тази орис –
  докато отглеждаме децата си
  в любов и свобода,
  да жертваме бащите си и майките,
  които ни изпращаха към неизвестното
  с печал и безутешна горест.

  На таз земя за емигрантската ни болка
  няма изцерение.

  Вината си я носим и без плеядата джуджета,
  готови да ни я напомнят всеки миг.
  Затова спестете си, ако обичате,
  моралните каскади и присъдите
  на глухото домашно лицемерие!
  Щом дойде време ще приготвим от въжето
  на емигрантските си спомени бесилка.

  И пак ще стигнем свойто изкупление.

  

  И накрая, нека припомним значението на anadromous – (sea-run) fish that migrate from freshwater to the ocean and then back to freshwater to spawn /(морски) риби, които мигрират от сладководни води в океана и след това се връщат в сладководните води/.

  .

• Делиормански нощи

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  В схлупената селска къщурка лекувах баба Гена. Колко станаха вече? Загубих броя и на къщурките, и на съсухрените старици. Учил съм толкова много, за да лекувам умиращи старици в къщички, които скоро ще ги последват. И така, къщурка след къщурка, докато не остане само голо поле, докъдето видят очите.

  Всичко, което се вземе, някой ден трябва да се върне. Някога хората сме крали земя от пустошта и сега тя ще си я прибере обратно. Взел си живот назаем? Връщаш! Само не казвайте, че не сте го осъзнали досега.

  Знаете ли? В тялото на всяка красавица живее побеляла и сбръчкана старица. Ръцете й винаги са съсухрени, по кокалчетата им се чете съдбата. Толкова са отчетливи. Винаги са облечени в черно – тъгуват по любовта, която отдавна ги е напуснала. Когато вървят, са приведени на две, ситнят с малки нерешителни крачки по последния друм на живота. Да, те знаят прекрасно къде отиват. Затова много ги е страх, но не показват никога това. Свикнали са винаги да бъдат силни. Вечер само си говорят с вечността. През останалото време седят на дървената пейка пред вратника и чакат ли, чакат. Чакат пролетта, която все някога ще дойде отново, но те надали ще я посрещнат повече. Чакат южняка, с неговите аромати неземни. Чакат изгрева, но обърнат ли се назад, разбират, че отдавна залезът свети в кървавочервено над хоризонта. Чакат да се завърнат и… птиците им. Но те никога не се завръщат, веднъж отлетели.

  Да, така е! Но красавиците, омагьосани от мечтите си, не забелязват старицата, скрита под нежната им кожа, докато прелетят неусетно над живота. После… Идва ден и се взират в огледалото, и чак тогава осъзнават жестоката истина, видели най-накрая старицата, която ги гледа безпомощно оттам. Никой повече не ги търси. Те вече са без значение за този свят. Затова и всички ги напускат. Оставят ги сами да посрещнат смъртта.

  – Гошо, нехранимайко такъв – провикваше се баба Гена, докато се опитвах да й премеря кръвното. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.

  – Бабо Гено, пречиш ми. Нищо не чувам от теб – възмущавах се и аз.

  – Ох, докторе, извинявай. Мислиш, че ми е лесно със седем внучета ли? Таман единия озаптиш, другият налетял на нова беля.

  – Как е сърцето? – питах на следващия ден.

  – Че как да е? Сърце като сърце. Цъка… но боли.

  – Сърце не боли, бабо Гено. Явно е нещо друго. Дай да те чуя.

  – Че какво ще ме чуваш? Не си ли се нагледал на самотни сърца? Знам аз какво ме боли. Не ме учи ти мене, па макар и доктор да си. Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин. С малкото детенце ли намери да премериш сили?

  След малко баба Гена се обръщаше едно по едно към всичките си внучета. На едни се караше, други милваше. Стоях със слушалката в ръка и чаках своя ред, докато накрая, възмутен, не започвах да се карам и аз.

  Друг път я сварвах в бахчичката, награбила мотичка в немощните си длани. Я боба да прекопае, я баклата. Не пропускаше и цветенцата – тук боцнала мушкато, там – зюмбюлец.

  – За какво са ти сега и тези цветя? Сякаш не се знаеш… – правих се на лош винаги.

  – Че къща без цветя къща ли е, докторе? – отвръщаше винаги нашата. – Ей, от тези цветенца да посадите на гроба ми.

  – Аз да не съм гробар? Кажи го на попа – не оставах по-назад и аз. – Така като те гледам, всички ще ни умориш ти, каквато си проклетница.

  Зимата заварвах баба Гена, заета с дръвца. Взимаше само едно в ръка, а с другата, подпирайки се по плета, куцукаше към къщурката си. Нечути останаха увещанията на кмета да изпрати някой, който да й пренесе дърва поне до вратата, а тя после само да ги взима оттам.

  – Бабо Гено, върлува грип. Не излизай – препоръчвах тогава.

  – То, и грип като грип ли е? Да мине да ме прибере, а то, от вратника да пристъпи не посмява. Само ти го прекрачваш, докторе. Да знаеш… Урочасан е! Урочасан е да не го прекрачва никой. Дори смъртта се повръща, ужасена.

  – А бе, друга песен ще запееш ти като дойде.

  – Кого плашиш ти със смъртта, бе момче? За внучетата само се притеснявам.

  – Не ги мисли ти тях. Като ги гледам, добре се справят и сами.

  Така и сварих баба Гена една сутрин, преселена в царството небесно, а седемте й котета бяха сгушени в нея. Беше отгледала четири деца, за да умре самотна в мястото, забравено и от Бога. Внуците й растяха в далечни земи, затова бе нарекла котките си на тях. За да не е сама и за да минат по-лесно дългите зимни нощи. До пролетта, която дойде, но не и за нея.

  – Марш… – разгоних ги на момента.

  – Аз, на този живот… – изругах и десетки пъти по пътя до Здравната служба.

  Напоследък не съм добре. Все повече се заседявам нощем над бутилката със скоросмъртница. Наливам си чаша след чаша и хортувам с Луната, полегнала над баира. То, кого и да лекуваш вече? Навсякъде се е настанила пустота, както е и в моята душа. Денем се взирам по празните улици, изгорели от летния пек.

  – Гошо, нехранимайко такъв – провиквам се от време на време. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.

  – Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин – разкрещявам се и между две чаши.

  После се обръщам към Луната:

  – Аз, на този живот…

  Няма за света, тя продължава по небесния си път.

  Случва се и да прекаля с алкохола. Тогава се изправям и с цяло гърло се провиквам в нощта над празното село:

  – Аз на този живот…

  – Живот… живот… живот… – отговаря ми само ехото на отсрещните делиормански баири.

  .

  22.08.2018 г.

• Африканска принцеса

  Разказ от Симеон Коев

  

  Грешката ми беше, че, когато бръкнах във вазата, взех само 200 лв. Там имаше между 2 и 3 хиляди, но аз отивах само за 2-3 дни, нямаше да ходя по дискотеки и скъпи ресторанти, нямаше къде да харча повече. Бях пуснал обява във Фейса, че тръгвам след час за морето и който иска, да тръгва с мен. Багажът ми беше готов и ако не се обадеше никой последните няколко минути, щях да тръгна сам, и то натам, накъдето ме тласкаше един далечен спомен. Нямаше кой да гледа котката на единствения, който беше навит да тръгне, и той се отказа. На другия ден няколко човека ми се скараха, защо не съм им се обадил, видели Фейса след няколко часа и искали да дойдат. Искаше ми се да им кажа, че за мен това беше хвърляне на жребий, дали да тръгна за там, където ме зовеше един далечен спомен, или да не се занимавам с глупости и да направя с тях един-два плажа. Падна се първият вариант.

  И така, когато изминах към 50 км, спомените се върнаха с неподозирана сила. Беше по време на соца, бях на около 23 години, няколко човека отидохме с един „Москвич“ на море, но през нощта бяхме прекалили с алкохола така, че аз се събудих към три следобед и отидох към четири часа на плаж, и там пак съм заспал. Събудих се от някакви кавги и караници, и когато погледнах часовника, часът беше към седем; бях доста поизгорял като за втори ден и добре, че слънцето се беше скрило зад едно дърво, иначе съвсем щях да изгоря. Събуден, но неподвижен, защото изпитите бири и мастики ме държаха все още в лапите си. Това не ми пречеше да слушам спора на момчетата. Бяха 14-15 годишни и се караха, кой последен ще спи тази нощ в лодката. По-късно си отворих едното око и ги наблюдавах, без те да ме забележат. Започнаха да се обвиняват, че някои вече са спали и са загубили право. Опонираха си, че не са били наясно и не са си пожелали смислени желания. И понеже главата ми беше натежала и не ми се ставаше, полека-лека започнах да вдявам, че който спи в лодката и си намисли едно желание, то се изпълнява. Станах и тръгнах, но не знаех, че след полунощ, пак прекалил с алкохола, крачките ще ме отведат отново при синята лодка. Олюлявайки се, повърнах шумно и звучно така, че и на километър са ме чули. И когато си надигнах главата, видях, че две уплашени очички ме гледат от лодката. Приближих се и се надвесих над нея. Вътре стоеше изплашено момче.

  – Изчезвайййй, бе… фъстък! – успях да избоботя.

  Хлапетията изчезна на мига, а аз се проснах вътре в лодката.

  Когато се събудих сутринта, само помнех, че водих някакъв дълъг разговор с една жена. Нищо като спомен не остана от него, но в съзнанието ми кънтяха последните думи, последното изречение, които тя ми казваше, докато Жоро и Стефчо ме тресяха да се събудя:

  -…и не се притеснявай, още утре ще разбереш, че си приет! – Тези думи бяха единствените остатъци от един нежен женски глас, с който бяхме разговаряли с часове.

  На другия ден се прибрахме от морето и вечерта, докато ритахме мач, дотича един малчуган и запъхтян ми каза, че баща ми се обадил, имало телеграма, че съм приет във ВИНС – Варна. Това ме удари като гръм, защото изплува веднага онзи глас, а аз не вярвах да се получи, понеже успехът ми от дипломата беше нисък, иначе се справях добре с изпитите, но това беше пети или шести път, когато кандидатствах. В тази година се оказа, че за едно място в икономическите вузове е имало най-много кандидати… а аз бях приет!

  Другият спомен, който ми остана, е, че когато Стефчо и Жоро ме помъкнаха насила с тях, аз се извърнах и видях, че синята лодка беше доста стара и имаше надпис на английски „Африканска принцеса“.

  Очаквах да заваря мястото, затиснато и засипано от бетонни постройки, но не беше така. Къмпингът си беше останал съвсем същият, само няколко бунгала бяха реновирани и подновени. Единствената разлика, че бяха наслагани няколко слоя боя върху старите бунгала. Имаше някаква бариера, където оставих колата, и тръгнах да минавам през къмпинга по посока плажа, защото добре си спомнях, че лодката беше на плажа. И когато свърнах зад едно бунгало, за да хвана посоката на плажа, буквално я видях на 3-4 метра пред мене. Мястото беше на стотина метра от брега, някой я беше докарал отдавна на това място, до едно дърво, и така я беше запазил от разяждането на солената вода. Надписът все така си стоеше на английски, а човекът, който го беше измислил и писал, може би отдавна си беше заминал от този свят. Приближих се и я докоснах с треперещи пръсти. Не беше сън, не беше мираж или пиянско видение, както понякога си мислех. Беше тук пред мене, беше моята Африканска принцеса, за която си мислех, когато понякога изпаднех в дупка. Беше истинска, обляна от слънцето и чакаща да се завърна. На дъното й имаше старо и избледняло черно одеяло и същo една надуваема възглавница от 3.50 лв.

  – Какво, ще я купуваш ли? – Зад мене беше застанал як и мускулест трикрилен гардероб.

  Само по хавайски боксерки, той беше събрал всичко, което мразех в такива като него – и мускулите, с които показваше превъзходство, и татуировките, които оживяваха и при най-малкото движение, които трябваше да причинят тих ужас на събеседника, и нахалното поведение, с което показваше ясно кой доминира във всяка една ситуация. Само че аз не бях от „първосигналните“, животът ме беше сблъсквал с доста такива като него и затова тези външни белези не можеха да ме подведат. Даже напротив, той взе да ми харесва, защото имаше добри очи. Имам си една поговорка, която казвам на приятели, които ме питат – как така, там, където те не успяват, аз успявам да се навра. Тогава им казвам: „По очите им ще ги познаете“, а те си мислят, че се бъзикам с тях, но това е истината. Очите казват всичко, стига да може човек да чете.

  – Ти ли я продаваш?

  – Вече е купена! И утре заминава!

  – Закъде?

  – Не знам! Не знам и защо струва толкова много пари, но аз от утре съм свободен!

  – Охранявал си някакво старо корито?

  Сега той се жегна и впери мръсен поглед в мен!

  – Хайде, стига! Не ми се прави на света вода ненапита. За два месеца видях тука толкова чудесии, че не можеш ме заблуди. Дошъл си да спиш в нея, нали? – Въпросът му беше толкова изненадващ, че аз няма как да не съм се издал.

  – И какво от това? Не може ли? – успях само да изломотя, признавайки си!

  – Допреди седмица можеше, срещу хилядарка за десет часа максимум. И за мене беше добре, пазя и вземам процент, който шефът ми дава. Но новият собственик спа тука преди една седмица и направи на шефа предложение, на което той не можа да устои.

  – 20 хилки ли? – измислих сумата напосоки.

  – Ха-ха…. само на мене шефа ми дава толкова да я пазя, нещо да не се случи. Сумата е огромна.

  – Кой е купувачът?

  – Името не говори нищо, така казва шефът. Но е сигурен, че без да го говорят и пишат по медиите, е един от най-богатите хора.

  – Аз познавам всички богати гадове, които са крали от нашата Родина.

  Той извади телефон от задния джоб на боксерките, потърси нещо и ми показа снимка.

  – Този няма да го знаеш. Снимах всички, преди да спят в лодката. – Показа ми изображение на мъж, около четиридесет години, с малки и много хитри очички. Отнякъде ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.

  – Не го познавам. Ще бъда откровен, наистина исках да спя в лодката, но не знаех, че е станала частна собственост…

  – Шефът може да надушва такива неща, които после ще му донесат печалба. Но си закъснял. Допреди седмица плащаш хилядарка, а после десет часа, ако искаш и повръщай в нея. Сега не става.

  В този момент ми хрумна идея да я открадна. Не съм крал от 4-ти клас, когато с братовчеда откраднахме няколко книги от селската библиотека, но да крадеш лодка без колесар – не ставааа!

  После реших да му се примоля.

  Колко е интересен светът?! 20 години не се бях молил на човек, а ето сега за втори път за една седмица трябваше да се моля. Първият път ми отказаха среща, макар и за 10 минути, а сега да видим как да го направя…

  – Слушай, Тигре (имаше тату на разярен тигър на гърдите), не знаех, че събирате по 1000 лв., иначе щях да взема и повече, а кредитни карти нямам от поне две години, мразя ги! Имам само 150 лв., моля те, измисли нещо. Идвам чак от Търново за тази лодка… – Същевременно се псувах, че не взех всичките пари от вазата. – Бая път съм бил, така че остави ме да спя в тази лодка – добавих с молба в гласа.

  – Закъснял си, брат. Ако беше дошъл преди десетина дни с хилядарка в джоба, щях да те пусна до сутринта. Сега не може! Ясен ли съм?

  – И защо да не може? Лодката е тука, аз съм тука и сънят все ще дойде!

  – Ти от дума не разбираш ли? Не може! Даже и да исках, виждаш ли онова око над вратата? Шефът гледа, а може и сега да ни гледа.

  Усетих, че в сърцето му се прокрадваше вече някаква еретична мисъл. Та нали бизнесът му секваше, защо да не прибере 150 лв.? Така че пуснах всички ходове на убеждаването, извадих портфейла да му покажа, че имам само 150 лв. (вече бях заредил с 50 и горивото трябваше да ми стигне за връщане), пуснах молби, пуснах обещания и му казах, как можем да го направим така, че хем агнето цяло, хем вълкът сит. След един час той склони! Доразбрахме се, той с една метла да се прави, че чисти от паяжини входа на бунгалото, където е камерата, и да я закрие за секунда, а аз да скокна в лодката и след час, пак за секунда, да спре тока на бунгалото и аз да изляза и изчезна на 300 км оттук. Дали нещо щеше да се получи за само един час? Едва ли, но си струваше рискът, а и това беше последното купе на последния вагон. Утре сутринта би било късно и за този вариант.

  Когато скокнах вътре, бързо се настаних върху старото одеяло и веднага застанах в стойка „шава-сана“, мъчейки се да забавя дишането. След няколко минути възбудата премина, сега трябваше да се отпусна съвсем и да изчистя съзнанието си от всички мисли. Започна да се получава, но не знаех колко време е отминало, погледнех ли телефона за час и минути, всичко щеше да започне отново. След още няколко минути започнах да виждам тъмносини пулсиращи кръгове, които излизаха от мене, но някак си ме обгръщаха, като същевременно изтъняваха и се обезцветяваха, накрая губейки се в пространството….

  – О, ти дойде отново! – чух нежен, познат глас в моето съзнание!

  – Принцесо, ти ли си? – Не знам защо я нарекох така, но вероятно като продължение на един разговор отпреди няколко десетилетия.

  – Да, Принце!

  – Никога не съм бил и няма да бъда принц – отвърнах бързо, за да не губим време.

  – Бил си…

  – Това са глупости. Ако намекваш за предни животи, знам, че на всички така казват. Всички са били принцове и принцеси…

  – Бил си, но няма с какво да се гордееш. Много би се срамувал от това време. Нищо ли не си спомняш?

  – Спомням си до 4-5 клас, как, облечен като римски войник, наблюдавах небето и се ослушвах за нещо.

  – Тогава беше най-смелият римски войник. Можеше да излезеш без страх срещу десет противника. Когато дойде заповед от Цезаря, че ти начисляват да управляваш легион, ти вече беше ранен смъртоносно.

  – Объркваш ме. Не съм дошъл да искам нещо за мене, не ме интересува какво и какъв съм бил. А всъщност, имам за мен само един въпрос – дните и годините минават, а аз не съм направил нищо значимо и важно.

  – Итън…

  – Итън ли ме нарече?

  – Итън беше пастор в Америка преди 150 години. Фанатик, който говореше от името на Библията, но нямаше Любов. Веднъж едно момиченце, чиито родителите не можаха да отговорят на въпроса й, защо Христос е казал за маковото цвете, че е най-красивото нещо на този свят и по-красиво от одеждите на Соломон в неговата слава, отиде при него и го попита. Итън после всеки ден мислеше за това. Когато си отиде от този свят, всички, които го познаваха, бяха убедени, че той е постигнал много, както за себе си, така и за човечеството. Но това не беше вярно. Всичко беше лъжа и мъгла, но „въпросът за красивото“ е най-смисленото нещо, с което ти влезе пак в този свят. Ти търсиш навсякъде красивото, намираш го къде ли не… и в мъртвата, и в живата материя, и ще ти кажа, че този е най-смисленият ти живот. Всичко си има причина и следствие, скъпи ми Принце. Детенцето, с неговия въпрос, ти донесе много повече от всички книги, които беше изчел. Причина и следствие! Помниш ли, че някога ти изгони хлапето от лодката, а ето сега то не те допуска до нея.

  Нещо проблесна в съзнанието ми и сега вдянах, на кого приличат онези малки очички от снимката на богаташа, който е купил лодката. Разбира се, че на хлапето, което изгоних пиян на плажа и влязох на неговото място. Исках да попитам – кой, защо и как… колко пъти е спал и какво е поискал, но нямаше време. Времето ми на престой беше ограничено, затова трябваше да питам важни неща.

  Явно се бавех с комуникирането, затова Принцесата продължи:

  – Той си мисли, че ще има в къщата си нещо уникално и невероятно скъпо, което ще бъде само негово, но ще установи, че притежава само една стара и изтърбушена лодка.

  Бях готов с един от хилядите въпроси, които трябваше да задам:

  – Принцесо, как започна всичко с тази лодка?

  – О, стара история, на почти 100 години. Един мъж си даде всичките пари, даже взе заеми и купи тази лодка, а когато влизаше за първи път в морето, каза: „Лодке, лодке! Ти сега си всичко за мен – и дом, и съпруга, и любов, и живот. Пази ме и ми помагай, а аз ще те обичам повече от себе си.“ След такива думи, как да не му проговоря?!

  – А ти къде си сега, Принцесо?

  – Може и на другия край на Вселената да съм, но пространството и времето са относителни. Важен си сега ти, а не аз.

  – Принцесо, какво трябва да правя, за да не повтарям грешки?

  – Търси Истината и Мъдростта. Те винаги оставят знаци на тези, които ги търсят. Скоро ще намериш един знак, който ще те върне към този разговор. И продължавай да търсиш и намираш Красотата, Принце!

  – Принцесо, а…

  В този миг избухна гръм или някаква силна бомба. По-късно осмислих, че Тигъра е ритнал лодката, за да ме събуди.

  – Хей, болярчето! Събуди се, час и пет минути изминаха.

  Идеше ми да скоча и да му фрасна един между очите, но нали му бях дал дума. Когато за миг изгаси тока, аз за секунда се преместих от полезрението на камерата, както се бяхме разбрали. Извадих трите банкнотки от по 50 лв. и му ги дадох за спомен от мене. Гледаше ме с любопитство и очакваше да му споделя, дали е станало нещо.

  – Времето беше много кратко… нищо не се получи – донякъде казвах истината, защото имах хиляди въпроси, а бях задал само няколко.

  За последно погледнах към лодката. Беше все така неподвижна, тъмнината я обвиваше отвсякъде, но в нея или до нея имаше една същност, която искаше да помага на хората. Беше я повикал някакъв рибар преди сто години, а ние с нашата алчност правим така, че да изчезне.

  – Чао, Тигре!

  – Чао, болярче.

  От многото конспирация даже не си научихме имената.

  След два часа бях при едни мои приятели на брега на друг къмпинг и чак тогава видях морето. След една седмица пак отидох там, но те си тръгваха. Единият ми подаде книга и ми каза:

  – Приятелю, прочети я, много е интересна! – И ми я тикна в ръцете.

  На другия ден, като я отворих и започнах да чета „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек, се оказа, че главният герой е Итън.

  „Ахааа, значи, ето на това се казва камъче или знак, който ти говори“ – си помислих.

  На следващия ден телефонът ми звънна…

  – Монка, да не си разбил някакъв катер на морето?

  – Ха-ха, защо?

  – Преди час някакви мутри караха след мене, спряха ме на едно място, снимаха ме, пращаха снимки някъде и ме питаха кой още има черен „Нисан Кашкай“ в Търново.

  – Каза ли им за мене?

  – Казах, че са поне 5-6, но не ги познавам.

  – И хубаво си направил!

  – Скъп ли беше катерът?

  – Не съм се докосвал до никакъв катер, освен до една стара и изтърбушена лодка, която не струва и 5 лева – казах, без да излъжа.

  .

  18 август 2018 г.

• Ще застанат прави

  „Когато майка и татко са избрали да осиновят мен, лекарите са ги предупредили, че има огромна вероятност да умра или да бъда физически увреден. Въпреки това, майка ми им казва: „Него си избрахме. То е нашето!“. Прогнозата на лекарите не се сбъдва!“

  Авторът

  

  .

  Докосна ли ме Господ по челото
  или орисница така ме е орисала,
  да избереш сред всички изоставени
  най-хилавото, грозно и умиращо!

  Каква е тази смелост – аз не зная!
  В очите ти да казват, че умирам… –
  каква е тази смелост, мила майко,
  да кажеш твърдо: „Него си избирам!“

  С какъв акъл решила си, женице,
  да вземеш мен пред всички здрави?!
  С каква любов, ти майчице – светице,
  роди ме от ръцете си корави!

  А толкова си мъничка и крехка…
  Не можеш даже себе си да носиш…
  Каква бе тази сила нечовешка
  с Смъртта за мене да се бориш!

  И да победиш! Доказано е! Жив съм!
  Разбира се за малко и до края,
  но аз видях какво е светлосиньо
  и как цветята на живот ухаят…

  Поклон! Поклон! Камбана ще удари,
  когато Господ призове те, мамо!
  И всички мъртви ще застанат прави,
  а най-отпред ще се усмихва татко!

   

  Емил Стоянов

• Сиромашки рай

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Така се случи, че животът на Ангел Цветин премина в малкото селце Люляк, близо до североизточната граница на държавата. Той работеше като учител по български език и литература в съседното, по-голямо село Бежанец. Постепенно, заради възможност за работа или по-добър стандарт на живот, хората се преместваха в града и селата все повече запустяваха. От училище с повече от хиляда ученика при започването си като учител, сега то се бе превърнало в средищно, където идваха с автобуси едва триста деца от околните села. От тях повече от две трети не знаеха български и не успяваха да го научат в началния курс на обучение. Пристигаха при него в прогимназията с няколко запомнени български думи, част от които бяха нецензурни. Всичко, за което го бяха агитирали през годините различните партийни и държавни функционери, се оказаха празни приказки и кухи лозунги. След година Ангел щеше да се пенсионира и, както се чуваше откъм областния град, училището щеше да бъде закрито. Това натъжаваше учителя и той ходеше из селото самотен и унил, защото не чувстваше удовлетворение от работата си. Сегашните му ученици си играеха на телефоните в час, говореха му на турски и цигански, и почти не го слушаха. Когато няколко пъти той се опита да говори с директорката на училището по този проблемен според него въпрос, тя му отвръщаше по един и същ начин:

  – К’во ти пука, колега? Нали се пенсионираш догодина? Взимай си заплатата и не си троши нервите за глупости! Те ония в столицата са пуснали държавата по пързалката още преди тридесет години, ти си седнал да се кахъриш, че няколко деца не знаели български!

  – Ама, така всичко се обезсмисля! Ние ще се затрием като нация, ако продължава така!

  Директорката го поглеждаше със съжаление и продължаваше в същия дух:

  – Кажи, в твоето село колко хора останаха и колко от тях са българи?

  Ангел свеждаше глава, сякаш бе негова вината за обезлюдяването:

  – Останаха двадесет и пет къщи, деветдесет и един души, от които само аз, жена ми и дядо Нейчо сме българи. Има пет турски семейства, а останалите са цигани. Но то навсякъде по селата е така…!

  – Така е, я! – кисело се усмихваше директорката. – Гледай си рахатлъка и не ме занимавай с неща, които нито ти, нито аз можем да променим или оправим!

  – Всичко може да се промени! – упорито прехапваше устни Ангел. – Ако вместо разбойници и крадци, за управници изберем читави хора и истински стопани! В началото на двадесети век ние, българите, също сме били едва половината от населението, но после си взехме държавата в ръце, нали?

  – Все съм виждала идеалисти, но като теб подобен никъде няма! – приключваше разговора директорката.

  И това последно лято преди да се пенсионира, Ангел излезе във ваканция омърлушен. Едва прекопа доматите, пипера и краставиците в двора си. Нямаше ищах за нищо. С часове седеше на стария, удобен фотьойл под лозата и само отпиваше от спуснатия в кладенеца да се охлажда айран. Жена му леля Жечка все плетеше елечета и терлички за внуците, които също живееха в столицата и от дъжд на вятър ги навестяваха за ден-два.

  Една събота пред къщата избуча кола и когато Ангел излезе да види кой е пристигнал, съзря мустакат, дебел мъж да се смее насреща му:

  – Здравей, даскале! Кажи сега, позна ли ме?

  Ангел повдигна несигурно вежди и призна:

  – Наистина не те помня! Кажи кой си!

  – Аз съм Бахтито, бе! Калпазанина, дето все го гонеше от час! Закачахме се с Росен – дългия, дето седеше до прозореца, на предния чин! През ден, през два все ми посочваше вратата…!

  Ангел примижа с очи и се плесна по врата:

  – Но ти беше един такъв малък, слабичък! Гледай, каква мечка си станал сега! Как бих могъл да те позная?

  – Е, пораснахме! Променихме се! Но ти си почти същият! И винаги ще съм ти благодарен за тройката, дето ми писа в края на училището! Без нея сега нямаше да имам нито средно, нито висше образование!

  Ангел опули очи:

  – Ти и висше ли си изкарал?

  – Че как! – ухили се бившият му ученик. – Записах задочно „Публична администрация“ и се дипломирах без проблем! Нали знаеш как се вземат изпитите в университета днес? Имаш ли пари, имаш взет изпит! А при мен пари бол!

  – С какво се занимаваш, че печелиш толкова?

  Преди да отговори, Бахтито извади пакет луксозни цигари, подаде на Ангел и след като той отказа, сам запали цигара. Издуха ароматния дим и завъртя ръка във въздуха:

  – По принцип съм зърнар, но имам още няколко фирми! Обработвам към сто и петдесет хиляди декара земя. Вземам под аренда земята на хората. Има за тях, остава и за мен! Не мога да се оплача!

  – Ами, добре! – кимна Ангел. – Хайде, влез в къщи и кажи, какво те води при мен!

  Бахтито вдигна ръце:

  – Няма да влизам, даскале! Дошъл съм по молба на твойта директорка! Говорихме тия дни с нея за ремонта на училището и тя ми спомена за теб!

  – Какъв ремонт? Нали говорят, че догодина ще закриват училището?

  – Тънка работа е тя! – засмя се ученикът му. – Има отпуснати милион и нещо за ремонт и трябва да се усвоят! После сградата ще ни трябва за друга цел! Та, директорката ме прати, да ти отворя очите малко!

  – В какъв смисъл?

  – Возил ли си се в „Бентли“? – посочи луксозната си кола Бахтито.

  – Не! – повдигна рамене Ангел. – Откъде такава чудесия тук, на село?

  – Е, сега ще се возиш! Тръгваш с мен за няколко дни на екскурзия! Всичко за моя сметка! Ще сме само в скъпи хотели и ресторанти! Ще видиш каймака на държавата, как се е устроил! А като се върнем, ще ти направя един малък подарък заради тройката…!

  Ангел разпери ръце:

  – Ама аз… така, не съм готов! И как тъй, за твоя сметка?

  – Я не ме разсмивай, даскале! Върви да си смениш дрехите и кажи на жена си, че към края на другата седмица се връщаме!

  Старият учител потри уморените си очи, изгледа замислено бившия си ученик и повдигна рамене:

  – Защо пък не? Животът ми мина, а нито една щуротия не съм направил досега!

  Той предупреди жена си за предстоящото пътешествие, облече единствения си нов костюм и се вмъкна смело в разкошна кола. Бахтито подкара и с неочакван интерес Ангел се остави това невероятно приключение да го води напред.

  Точно седмица по-късно, „Бентли“-то се върна обратно в село Люляк. Преди да остави Ангел в дома му, Бахтито спря пред сградата на пустото от години читалище. Срита с крак заключената входна врата и покани Ангел да влезе с него. Сградата бе стара, но здрава все още. Запазени бяха салонът, червените плюшени завеси на сцената и дори столовете за зрителите. Само в няколкото други стаи и библиотеката бяха провиснали дълги паяжини.

  – Как ти се вижда читалището? – запита Бахтито.

  – Пусто! Запуснато, като всичко на село! – въздъхна Ангел.

  – Като си толкоз ербап, направи го по-хубаво! Нали си даскал, организирай останалите хора, направи самодейност някаква! Това вече е твоят сиромашки рай, даскале!

  – Как тъй? Че то е държавна собственост!

  – Вече е частна собственост, даскале! Държава отдавна вече няма! Нали видя, какви палати има по целия бряг на морето, от край до край? А на планините? А в големите градове? Всичко вече е частна собственост, а тая съборетина е твоята награда за труда ти досега! Ето документите! Всичко съм уредил, само като ремонтираме училището, ще пратя момчетата за ден-два да постегнат малко тук!

  – Ама, как тъй, бе момче? – прошепна Ангел. – Че то тъй може ли?

  – Може, даскале! Може! В България днес всичко е възможно, ако си на власт или имаш пари!

  На другия ден намериха Ангел, обесен в читалището. Беше метнал едно въже върху релсата за завесите на сцената и висеше, стиснал все още в ръка папката с документите за собственост на своя сиромашки рай.

  .

• АД и РАЙ

  

   

  .                        *    *    *

   

  Неведоми са пътищата Божии,

  неведом е и моят жизнен път.

  Но знам едно: за нас със тебе няма място

  в хубавите ложи.

   

  Защото Господ тъй е сътворил света.

  И да! Отново бедни и богати.

  Все същото е. „Привилегировани“

  сме ти и аз.

   

  Един, напълнил гушата,

  краката клати,

  а друг очаква с празен джоб

  поредния аванс.

   

  Кажи ми, Господи, като твори, къде си гледал?

  Защо създаде този свят така несъвършен?

  А може би и Ти на някого си се подмазал,

  за да докопаш жезъла свещен.

   

  Не Ти се карам, само искам да ти кажа –

  светът отива си към своя край.

  А Ти, като създаваш друг път,

  не създавай АД и РАЙ.

   

   

   

   

  .                        *    *    *

   

  Прости ми, ако ти нанесох рана,

  какво да правя, влюбил съм се вече.

  Опитах се да те забравя, но не стана

  и срокът за забравяне изтече.

   

  Нима не помня твоите милувки,

  изпълнени с любов и топлина,

  и устните ти, мамещи и вкусни,

  каквито няма други на света…

   

  Прости, любима, нищо не е вечно,

  отчаяна бе нашата любов.

  Дели ни разстояние далечно.

  И аз потеглям сам към пътя нов.

   

   

  Станчо Божиков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Станчо Божиков е роден през 1965 г. в София. Завърил е механотехникум в родния си град. Работил е в МК „Кремиковски“, после е правил железни решетки, работил е в склад за дърва, бил е и емигрант в Италия. От няколко години води окаян живот, на крачка от клошарството и просията. И въпреки това пише стихове, някои от които поместваме тук.

  .

• Ще мине време…

  

  .

  Ще мине време, моя дъще,
  когато вече няма да ме има,
  покоят ще се вмъкне вкъщи,
  ще стане хладно, като зима…

  Ще молиш времето да върнеш,
  със спомена на мъничко момиче,
  ще искаш пак да те прегърна,
  ще помниш колко те обичах…

  В дома ни ти ще се завръщаш,
  но… няма кой врата да ти отвори,
  само тишина ще те прегръща
  и няма със кого да поговориш…

  Ще мине време, ще настане… тихо!
  Ще шуми на двора бялата бреза,
  в спомен твой ще съм усмихнат,
  в окото ще съм пареща сълза…

  Ще мине време – някога ще мине,
  минавай скъпа, пък макар и рядко,
  все още тук съм… и ме има.
  Помни, че те обичам:
  Татко.

   

  Валентин Желязков

• Вярност

  

   

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  С проплакал покрив родовата къща
  ме вика да я утеша поне,
  че от небето дядо ми се мръщи.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Без мен съпругата ми –
  стая цветна –
  ще стане мрачен сейф за мъжка чест…
  А обещах докрая да й светя.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Децата ми сами да ходят искат,
  но спъват се,
  охлузват колене
  и още в търсят в мен опора близка.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Добрите българи от хала скотски
  далече бягат.
  Гибелно.
  Без вест…
  Без мен кой да им каже,
  че народ сме?

  Дори земята ще обърне ход
  без мен –
  по знак на злото!…

  …Но тогава:
  аз просто ще умра за теб,
  живот…
  А ти и след смъртта не ме предавай!

   

  Атанас Капралов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Атанас Капралов е роден през 1958 г. в Димитровград. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на стихосбирките „Нежен скитник”, „Завръщане в слънцето”, „Голота”, „Дамгосан”, „Приближаване до взрива“ и на книжката за деца „Цветно чудо”. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов” за 2008 г. Член на СБП и СБЖ. Бил е главен редактор на в. „Ориент експрес“ и директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград. Сега е директор на Националния литературен музей – София.

  .

• <<
• 1
...
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
...
• 77
• >>