Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Белият амур

2018.12.16 Няма коментари

Разказ от Рада Добриянова

Илюстрация: carp.sukicarp.com

Има няколко дни през април, когато торлаците ококорват очи в Дунава, прилепят уши до транзисторните приемници и замечтано слушат гласа на информатора за нивото на реката в сантиметри: Комарно. Покачване – шест, Оряхово – седем… На седем изключват апаратите, ровят в дрешника – поизтупват винтягите, нахлузват гумени галоши, запретват ръкавите на дебеловезани пуловери, нарамват сопи, вили и гребла и, така въоръжени, тържествено поемат надолу към острова. По пътя викат ортаци: “Айде, Глигоре–е–е–е, бързо дойди, че рибето наскочи!“. Глигор търка очи, суети се минута-две, пък грабва и той вилата от обора. Едро крачи след групата забързани мъже, по едно време се чуква по главата, па се повръща: “Йовке, подай чувала ма, че го заборавих! Чуеш ли, мътните да те вземат!“ Йовка бърза със зеблото, тръска го в движение, да изпаднат осилите, и му го тика в ръцете: „Ама и ти си един рибарин, хич риба да не хванеш, чувал требва да носиш!“. Глигор суче мустаци и се подсмихва: „Ти оджака пали, тесто замесвай, че отеловото мезе иска…“. Тичат торлаците надолу, при реката, под върболака връзват саловете, децата късат коприва и тъпчат с нея торбите – цари оживление като пред сватба. Глигор шляпа в тинята, вперил взор в зелената гърбица на острова, сребристи отблясъци му се привиждат, някой го тупва по рамото:

– Шараните танцуват лебедовия си танц, а? – Водолаза се смее над главата му.

Глигор не разбира тоя език, ама и той се засмива, щото го е страх от Водолаза. Нямаше едно време чудатости из този край. Всичко си беше просто: реколта си отглеждаха хората, добитък пасяха, покрай реката много–много не се навъртаха, имаше си лодкари и рибари, а другите си бяха селяни, както навътре в равнината. Българинът с риба никога не се е препитавал, ловил я е по Никулден, че то рибата храна ли е? А сега консерви редят – по двеста–триста буркана затварят и от сортове отбират: това е маринована чига, онова осолен шаран, другото амур с доматен сос…

– Откъде дойде тази мода, не знам – диви се Глигор и наблюдава с крайчеца на окото си здравата снага на Водолаза – лопатестите му ръце притискат удължения калъф с харпуна, очите шарят по селските гугли, сини пламъчета изпускат, в устата дими запалена цигара. – Как вони само тая пущина, червата да ти изсъхнат, ама нали е софиянец, може файда някаква да знае, не ги разбираме ние всички работи… Водолазе, идваш ли оттатък?

Водолаза не отговаря, дъвче черната цигара, гледа реката, после хваща по течението бавно и отмерено като общински земемер на нива. „Чуден човек“ – казва си на ума Глигор и дава начален старт на сала с източена букова върлина.

Островът разделя Дунава на два ръкава – торлашки и влашки. Само че не се знае отсамният ли е торлашкият, или отвъдният. Торлаците викат: “Отсамният е наш”, ония пък викат: “Оттатъшният е ваш”. Единствено в тия дни спорът за ръкава се забравя. Всички хукват към острова – реката е набъбнала като тесто из нощви, потопила е мочура и тръстиките и се е разляла чак до короните на младите върби. Островът се е смалил наполовина, а живинките – зайци, глигани, патици и други хвъркати – са избягали към вътрешността. То, ако не беше пролетно време, да нарамиш двуцевката, и дивечът сам ще се нашари между сачмите, но нали е забранено. Бракониери обаче се навъртат. Нощем горският ги дебне – те дебнат дивото, Антим дебне тях – пък кой когото… Глигор също е ловец, но срещу закона не ще той да рита.

Водолаза спира, връзва колана, изтегля харпуна (пурата още драще езика му), окачва дрехите на сухия кавак и хвърля бърз поглед наоколо. Познава това местенце: „Завчера ми избяга, приятелю, но сега…“ Тръстиките като усойни вещици шумят, люшкани от вятъра, и също повтарят: „Но сега, но сега…“ Водолаза нагазва тинестата почва – лепкавата кал обвива прасците му, тука няма пиявици като в тресавищата, ала натрапчивото усещане за нещо лазещо по петите не го напуща. Винаги е така в началото. После водата изцяла поглъща острия му син взор, отгръща един пласт, втори, трети… Реката е многопластова, също като паметта – горният пласт е видимият, огледално-петролен, осеян с безформени мазутни петна. Шлепове, корабчета, сухи тръни и клонак браздят течението й, но всичките те не развихрят фантазията на човека, нито я тласкат към неочаквани решения. Следват долните слоеве… Те са друго – тайнствената им и мътна тъмнина крие изненадващ подводен живот, чудноват и опасен.

“Опасен” – мислено повтаря Водолаза, като не спира да примамва белия амур. Тогава работеше в затворено помещение на три метра дълбочина – заваряваше повреден клапан. Работеше пипнешком в тъмния квадрат на резервоара, познаваше обстановката и най–вече знаеше сигурността на ръцете си. Когато всичко бе готово и вече прибираше инструментите в гумен сак, вместо да се насочи към кръглия отвор на изхода, той замахна с крака и всмукателната помпа едва не захапа коляното му. Ако не беше толкова опитен, сигурно завинаги щеше да изчезне в небитието, увлечен от могъщата стихия. Но Водолаза беше прекарал по–голямата част от живота си в „Язовири и каскади“ и познаваше всички „мокри“ места на България. Бързо сгъна тяло в кълбо, обърна се един път, после втори и с една–единствена маневра изтласка глава към тесния отвор. Елетромонтьорът Митко и релейчикът Стан го подхванаха под мишниците, но нито един от двамата не разчете в непроницаемите зеници на Водолаза страшното премеждие.

Единствена Галя би разбрала, но Галя беше в София, още се колебаеше между кариерата на преподавателка в Алианса и тази на обикновена провинциална учителка. Остави я да размисли и сама да реши. Разменяха си писма, главно за Стоян. Галя скоро му беше изпратила снимка: Стоянчо декламира стихотворение по време на училищен патронен празник. “Колко много е заприличал на майка си” – помисли той и парлива тръпка пробягна по тялото му. „Галя…“– гласно прошепнаха устните, а ръката му нежно се плъзна по извитата дръжка на харпуна. Точно в този миг само за частица от секундата водата се разклати, образува светло кръгче и отново всичко замря.

„Знаех, че ще дойдеш…“ Белият амур ловко се стрелна по дъното, после право нагоре, перката му подплисна вода – Водолаза го дебнеше с пневматичния лък, но не бързаше да натисне спусъка… Със стремителни плавни движения рибата предпазливо разузнаваше стръвта. Едва когато амурът изви туловище и слюденият му корем лъсна вертикално към стрелата, той удари. Чу как със съскащ звук острият метал прониза мекото й тяло. Освирепялото животно се гърчеше около стрелата, опъваше на пресекулки връвта, Водолаза пък обтягаше с мускулести ръце към себе си… Това беше унищожителна битка, в която на едната страна се беше съсредоточил нападателят, а на другата – обреченият.

Всичко стана много бързо и безшумно и победата на Водолаза над огромния амур беше така знаменита, както при всяко човешко сражение, където чрез смъртта се изкупваше една честна борба за живот. Именно честната борба бе онова, което харесваше Водолаза в подводния риболов. А селяните дупчат шараните с вилите на разлива, удрят ги със секирчета и топори, пълнят торбите и се надлъгват: „Митре, такъ–ъ–ъва риба фанах, Иване, инакъв шаран упущих…“. Смелата борба обичаше Водолаза; “Другото – викаше си той – е готованство!” С огромно усилие успя да придърпа амура, мушна дебелата корда между хрилете и ги обвърза. След това освободи скобата – рибата пърхаше като ранена яребица, удряше косматите му бедра, сплеснатата й глава се извръщаше към дълбокото – там, в безмълвния мрак, напразно я мамеше великият зов на свободата… Щом уви добре ликото около хрилете й, Водолаза заклещи рибата с крака и, развеселен от добрия улов, си затананика. Натикваше с ръка стрелата отново в калъфа, когато внезапно белият амур се отскубна от въжето и мигновено драсна кървава дъга във водата. С едно сръчно гмуркане Водолаза достигна раненото животно, грабна го като дете с двете си ръце и със силен замах го изпрати на брега. То направи няколко хаотични отскока и се усмири. Под все още хладните пролетни лъчи издутото му тяло блестеше като огромна сребърна лъжица върху току–що наболата трева.

Торлаците пъплеха по кривия път, превити от тежестта на чувалите, и дръдреха след петите си окаляни сечива. Някои попрепили се клатушкаха, преплитаха крака и езици. Децата надничаха в торбите, дърпаха за опашките лъскавите хлъзгави риби и победоносно тичаха напред към къщите като вестоносци на голям празник. Жените излизаха със запретнати ръкави по стоборите, засмени и нагиздени, провождаха с очи тоя голям мъжки отряд и всяка таеше някакво неясно и магично заклинание в душата, сякаш в мъжовия й чувал непременно ще припърха и една малка златна рибка, дето вълшебството й носи берекет на дома.

Гледа Водолаза това множество, преметнал тоягата с белия амур на широката си плещ, сините му очи ходят от стопанка на стопанка, заглеждат се в сърмените цветя по престилките и гледат уж свъсено, пък сини пламъчета се смеят в тях. Глигор мъкне товара – изкормил е рибата, натъпкал я е с коприва, да не остарее по пътя, че престои ли час–два, това не е никаква прясна риба, така го е учил старият торлак. Водолаза го застига, разтърсва пред смаяния старец огънатия прът с плячката и без да вади от устата си димилото, пояснява:

– Над петнайсе кила ще да е… От месец го дебна да ми падне… Утре пристига жена ми. И синът. На тях съм го нарекъл.

Глигор цъка с език и се засмива, а с ръката отпъжда лютивия дим, ама в същото време и се почесва по тила, да не разбере Водолаза, че го дразни. „Чуден човек – мисли си той. – Все сам се тътрузи, приказка не обелва, а виж… жена имал, че и син… Чуден човек…“

 

————————————————————————————————-

* Още от същата авторка – вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.