Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Монката

2018.12.19 Няма коментари

Разказ от Георги Гълъбов

Илюстрация: Vbox7

Бяха го осиновили бездетни възрастни хора и никога не криеха тази “малка подробност”. От него искаха да бъде послушно, възпитано дете, добър ученик и естествено да ги “гледа”, когато му дойде времето. Това се повтаряше често и миризливото, подгизнало сирене, и сухият хляб, които му даваха да яде, засядаше в гърлото му. От малък го пращаха да чака по километричните опашки, да пали печката, да рине снега и му се караха, задето краката му растели толкова бързо. Износваше протритите дрехи на по-големички деца от квартала. Трябваше да гризе от дребните маслини, които майка му понякога слагаше на масата, защото не бил “бивол”, да ги яде наведнъж. Шамарите, с които го награждаваха често, отдавна бяха престанали да го плашат. Мечтаеше да порасне по-скоро и да се махне от мазето с влажните, подпухнали стени, наречено “дом “.

Децата, които в ранната си възраст са доста жестоки по природа, го смятаха едва ли не за боксов чувал и често, събрани на малка групичка, го ритаха, блъскаха с рамене в гърдите или го шляпваха по врата, избухвайки в престорено неудържим смях. Лека-полека се научи да се брани и юмруците му скоро започнаха да вдъхват страх сред малките злосторници. Това не остана незабелязано от управата на училището и главата му често лъсваше свежо остригана за наказание. Единствено учителката по физическо възпитание виждаше нещо обещаващо в това дете и един ден след часовете го заведе в залата по бокс.

Тук Монката намери дома си. Тренираше по-усърдно от всички други, излизаше за крос без да го подканят, дори в дъждовно време и в снега през зимата. Скоро и резултатите не закъсняха. Стана най-добър сред децата в неговата категория в София, след това и юношески шампион на България. Зачести и времето, прекарано по лагер-школи, което според него си беше чист курорт. Майка му, живяла с години във влажния сутерен, си отиде набързо от някакъв мартенски грип. Баща му, съкрушен от мъка, се отдаде на алкохола, загуби работата си като счетоводител и бе принуден да стане бояджия. След работа се замъкваше в кръчмата, където Монката го намираше почти всяка вечер здраво “гипсиран”. Разни хора започнаха да го търсят, защото им взимал пари в предплата, боядисвал една стена и не се връщал повече. Обстановката стана непосилна за Монката. Беше едва на шестнадесет години, но трябваше да поеме грижата по баща си, домакинството, училището, тренировките. Понякога, връщайки се от състезания, намираше “стария”, спящ с дрехите на голия дюшек, празни бутилки по земята, неизмити чинии и рояци хлебарки по тях. Съседите, с които деляха кухнята и тоалетната в сутерена, се сърдеха, защото през времето, когато не бил вкъщи, баща му не спазвал уговорката да мие общите помещения два пъти седмично.

Тогава Монката се захващаше с чистене и скоро стаята добиваше предишния си скромен, но подреден вид. Парите за храна, както винаги, не достигаха. Той започна да довършва работата на баща си, за което му плащаха остатъка от договорената сума. Често изкарваше по някой лев, пренасяйки кюмура на хора от квартала, връщайки шишета и буркани, или метални отпадъци.

Вече беше достигнал последния клас в гимназията и доста износената му куртка се пръскаше по шевовете, поради необикновено широкия му гръб. Тъмнокестенявата коса, сините очи и спортната му фигура го правеха много интересен за представителките на “нежния пол”, особено след като снимката му на европейски юношески шампион се появи във вестниците. Постоянно го канеха да рокясва на купони, на които рядко ходеше, заради многобройните си задължения. Въпреки това се намeриха една или две “девойки”, които се хвалеха, че го познавали “по-отблизо”, за което другите им завиждаха. На снимката му с шампионската купа, сложена на таблото с отличниците пред учителската стая, някоя почитателка беше написала с лилаво мастило “Сладура”.

Никой не подозираше за стаената в сърцето му мъка от липсата на семейство, от липсата на бащина опора и майчина любов, без които беше израсъл. Тайно се надяваше, че някой ден може да срещне родната си майка и фантазираше как това се случва. От години носеше мрежите с покупки на възрастните хора от квартала и се стараеше да бъде полезен с каквото може. Бабите, седнали на приказка на пейка в кварталната градинка, си шушукаха, че това момче е истински ангел или “Ризови имаха голям късмет с това дете!”.
Децата често викаха бате Мони за арбитър, когато се развихреше някой спор помежду им и решението му беше закон за тях. Често ги усмиряваше, когато се биеха за глупости.

Веднъж стана свидетел на онази детска жестокост, от която така често бе страдал самият той. Няколко хлапаци, сигурни в превъзходството си, заливайки се от смях, подритваха по земята ученическата чанта на едно изплашено, по-малко от тях момче. Един дори го биеше с направения на възел край на шала си. Малкият се разрева неудържимо, което още повече развесели мъчителите му, и кой знае как щеше да завърши всичко това, ако не се беше намесил Монката. Ухото на онзи с “боздугана” изпращя в ръката му и за секунда ги събра накуп.

– Защо биете братовчед ми, бе пичове? – Той не познаваше малкия, но реши да ги сплаши.

– Ако науча, че сте го тормозили пак, ще ви потурча, да знаете!

Хлапаците, стъписани, мълчаха, едва сега разбрали сериозността на грешката си – бяха разсърдили бате Мони, заради този маляк. От този ден нататък никой не дръзваше да бие маляка, страхувайки се да не би да ги “натопи” на братовчед си.

След матурата го взеха в спортна рота, където се отдаде изцяло на тренировките. За него боксът беше призвание. Надарен с перфектна физика, непоколебимо желание за успех и добър треньор, той скоро спечели националната титла в полутежка категория за мъже. Заедно с титлата и многобройните си победи в различни турнири, той можа да спести малка сума, с която си купи едно таванско помещение в центъра на София. За пръв път в живота си имаше собствен дом. Нанесоха се с баща му в новото жилище, но сърцето на стария човек не издържа да изкачва седемте етажа до тавана и скоро го намериха, издъхнал на стълбището от масивен сърдечен удар. Сега Монката наистина остана сам.

След като се уволни, бай Иван, треньорът му, го назначи за общ работник към залата и това му осигуряваше прехраната между лагер-школите. Изкарваше по малко пари след турнири в чужбина, откъдето носеше по някой и друг чифт дънки или интересни фланелки, за които постоянно го врънкаха “приятели”. Бояджийският занаят, наследен от баща му, носеше по някой и друг лев, но от тренировки за това не му оставаше много време.

Един ден се случи нещо, което изцяло промени бъдещето му. Беше най-обикновен делничен ден, като много други, през който освен няколкото часа в залата, на ринга, въжето, боксовия чувал и кроса в парка, нямаше планувано нищо интересно. И все пак съдбата се беше погрижила това да бъде преломният ден в живота му. Тичаше по една тиха алея сред боровете, когато чу писък на жена, боричкане и шум от удари. Това не беше шум от хлапаци, които често си играеха в горичката и правеха всевъзможна гюрултия, това беше вик на смъртно изплашен човек. Нещо лошо се случваше само на няколко метра от него и не можеше да го подмине. С няколко скока се отзова на мястото, откъдето бе чул ужасяващия вик за помощ. Там, на земята, се мяташе полуголото телце на младо момиче. Разкъсани дрехи и спортен сак се търкаляха в краката на няколко млади мъже, които я бяха повалили на земята. Един запушваше устата й с ръка, други двама държаха широко разтворени краката на жертвата. Четвъртият, гадно ухилен, с вече свалени под коленете панталони, тъкмо разкъсваше бельото й, когато юмрукът на Монката се стовари върху брадата му. Онзи падна на земята, без да издаде нито звук. Ритникът, който намери единия, държащ левия крак на момичето, го отхвърли скимтящ от болка в храстите, където се намери и другият, след като железният юмрук на изневиделица появилия се спасител го повали. Всичко това трая няколко секунди, но беше достатъчно за четвъртия да избяга.

Монката се наведе да вдигне момичето от земята, когато един от повалените се изправи зад него и заби нож дълбоко между ребрата му. Острието се счупи и остана забито в тялото му. Това даде възможност и на останалите да избягат.

Момичето, треперещо от току-що преживяното, гледаше с ужас как спасителят й бавно се свлича на земята, мъчейки се да диша. Кръв обилно се стичаше от него. На виковете й за помощ се отзова наблизо минаваща двойка и не след дълго екип на “Бърза помощ” ги отведе в “Пирогов”. Тежко раненият млад човек бе сложен на операционната маса в много критично състояние. Изгубил бе голямо количество кръв, защото ножът беше пронизал белия му дроб.

Прегледаха и момичето за контузии, получени при опита за изнасилване. Родителите й, повикани по телефона, пристигнаха изплашени, но се поуспокоиха като разбраха, че най-лошото за детето им се е разминало само с няколко синини по тялото и едно затворено око. Хора от милицията взеха показания от нея, но се наложи да отиде с тях обратно в гората, придружена и от родителите си, за да разгледат мястото на произшествието. Там, не след дълго, бе открита и дръжката на счупения нож, откъдето бяха свалени отпечатъци.

По спортната екипировка и бинтованите юмруци за следователя от милицията не бе трудно да разбере, че пострадалият е боксьор от ЦСКА и малко след това бай Иван също пристигна в болницата. От него момичето научи, че спасителят й няма семейство и всъщност треньорът е най-близкият му човек.

Операцията на Монката трая шест часа. Острието на ножа бе преминало между ребрата, разкъсало мускулите на гръдния кош, проникнало през плеврата и разкъсало част от белия дроб.

След три дни, когато отвори очи, видя момичето, седнало до леглото му. Отокът по лицето й беше доста лилав и окото полузатворено, но такива контузии самият той беше имал много пъти на ринга и знаеше, че след седмица ще са минало. Опита се да й каже нещо, но тръбата в гърлото му пречеше да говори. Щастлива усмивка грейна на лицето й, виждайки го в съзнание. Излезе от стаята и след минута се върна заедно с дежурната сестра, която след като му зададе няколко въпроса, доведе реаниматора.

– Доволен съм от прогреса и състоянието на пациента, сега ще клампираме торакалния дрен и след рентгеновата снимка на белия дроб, ако всичко е наред, може да се извадят дренът и ендотрахеалната тръба. После пациентът да се преведе в отделението.

– Симеоне, – в гласа на доктора се прокрадна закачлива нотка – благодарение на изключителното ти физическо състояние се възстановяваш много бързо. Явно и компанията ти допринася за това! – Закачката му накара момичето да се изчерви.

Докторът беше прав и не след дълго Монката бе настанен в отделението, в стая с още пет, наскоро оперирани пациенти. За разлика от другите, заедно с него в стаята дойде и момичето, което накара всички да се спогледат, не разбирайки защо е тя там.

Монката, освободен от неприятните тръби в гърлото си, й направи знак да се наведе над него:

– Как се казваш? – можа да изшепти с мъка.

– Светла, Светла Боева. – Имаше много приятен тембър на гласа и цялата сияеше, когато му отговори.

– Защо си тук? – едва можа да изшепти, пренебрегвайки отново болката.

– Как защо? Ти ми спаси живота и за малко да загубиш своя, сега е мой ред да направя нещо за тебе.

Светла се оказа на седемнадесет години, майстор на спорта по земна гимнастика. Живеела в „Лозенец” и след тренировките на стадиона винаги минавала за по-пряко през боровата гора. Явно това не е останало незабелязано и онези, които я бяха нападнали, са го планували.

Скоро, след като дойде в съзнание, Монката трябваше да отговаря на въпросите на следовател от милицията. Стана ясно, че на първия, когото беше ударил, бе избил горните предни зъби. А това било ужасно, защото потърпевшият бил син на много влиятелен другар от Президиума на партията. Изведнъж нещата се промениха и Светла трябваше да обяснява защо е ходила през гората сама и дали не е искала да бъде нападната и по този “романтичен” начин да оправдае загубата на девствеността си. Гинекологът, който я прегледа веднага след произшествието, не пожела да промени констатацията, че девойката е девствена, което се оказа пагубно за бъдещата му кариера.

Монката беше изписан след няколко дни, но ходеше на превръзки два пъти в седмицата. Светла идваше при него всеки ден след училище, пазаруваше, приготвяше му храна и за пръв път на масата му се появи хубава чиста покривка и ваза с люляк. В аскетичния му скромен живот, който водеше, това момиче внесе топлота и уют. Все по-често ги виждаха заедно, щастливи, хванали се за ръка. Трудно можеше да се намери по-привлекателна двойка. Тя, нежна и грациозна, с фигура, каквато древните скулптури са превъплъщавали в бял мрамор. И до нея той, строен, с необикновено широки рамене, излъчващ сила и увереност.

Съдебният процес срещу четиримата млади мъже, чиято вина бе доказана, някак си започна да се протака, документи също изчезнаха от папките в съда. Монката се оправи донякъде и започна отново тренировките, но не можа да достигне нивото си от преди. Бай Иван застаря и се опита да му предаде треньорското си място, но не се получи, защото за това трябваше да бъде човек с пагони и партийна принадлежност, а той ги нямаше.
Светла завърши гимназия и влезе във ВИФ. Родителите й не искаха тя да си губи времето с човек като Монката и й забраниха да се среща с него. Но когато тя категорично отказа да се подчини на волята им, я заплашиха, че ще се откажат от нея и ще я лишат от наследство. Естествено, това не я изплаши и тя се нанесе при Монката в таванското апартаментче.

От този ден двамата живееха само един за друг. Рядко се среща толкова пълна хармония между двама души. Той беше мечтал през целия си живот да има семейство, любящ другар в живота, сродна душа, и го получи по най-невероятния начин. Докато тя бе намерила този мъжествен, красив и всеотдаен човек, готов да даде живота си за нея.
Светла завърши ВИФ и започна работа като учител по физическо възпитание в едно училище. Монката намери работа като „бригадирски” в предприятие, което извършваше ремонти на обществени сгради, и не след дълго стана технически ръководител.

В това време светът започна да се променя. СССР, който държеше под властта си източната половина на Европа, разреши да бъде разрушена Берлинската стена и двете Германии се обединиха. Тогава и в другите страни от Източния блок започнаха процеси на „демократизиране”. По улиците на София многохилядни тълпи от ликуващи хора, които до вчера бяха манифестирали пред мавзолея, сега скандираха “Свобода” и “Демокрация”. Хората се надяваха на промени. И промените не закъсняха. Всеки можеше да получи така недостижимия преди задграничен паспорт, отменено бе софийското жителство. Хиляди се втурнаха да си пробват късмета по света. Хиляди се преселиха в така недостижимата София. Хилядите изгнили стари “Лади” бяха заменени с хиляди изгнили стари коли от Западна Европа и тротоарите станаха паркинги. Хиляди просяци се настаниха по улиците. Хиляди бивши “активни борци” получиха обратно неизвестни досега имоти, а някои получиха и милиони, с които изкупиха фабрики, хотели, търговски централи, многоетажни кооперации. Хиляди се ровеха в кофите за боклук, а хиляди ги гледаха с безразличие от новите си мерцедеси, аудита и бе-ем-вета.

Светла и Монката също ходеха да скандират “свобода” и “демокрация”, също се надяваха. Монката загуби работата си, когато фирмата, в която работеше, бе приватизирана и неговата изключителна честност не се хареса на новия собственик. Светла разви хронична бъбречна недостатъчност и се нуждаеше от постоянна хемодиализа, чакайки донор за трансплантация. Малкото пари, които бяха спестили, бързо се стопяваха. Монката, почти обезумял от тревога, бе готов да започне търговия с горива за изолираната от Запада Югославия, но Светла го спря. А там хората правеха пари!

Категорично му забрани да търси помощ и от родителите й. Една вечер ги извикаха в “Пирогов” – бяха намерили подходящ донор. Докато траеше операцията, Монката чакаше в коридора. След като я преместиха в реанимацията, я гледаше през стъклената врата, защото вътре имаше няколко пациенти и не пускаха никакви посетители. Надяваше се скоро новият бъбрек да започне да функционира и да я преместят в отделението. За жалост, организмът й не прие трансплантирания орган и изведнъж състоянието й се влоши. През вратата ги видя как загрижени се суетят около нея и я местят обратно в операционната, където извадиха трансплантирания бъбрек. От този ден нататък се налагаше да я води ежедневно на хемодиализа. Беше отслабнала с килограми, кожата й доби сивкаво землист цвят и той я носеше на ръце до таванското им жилище. Оставяше я сама само за малко, докато пазаруваше, или да изкара набързо някой лев. Наблизо, пред едно мутренско заведение, където се излагаха на показ престижните коли на неизвестно как забогателите им собственици, бате Мони изкарваше прехраната на семейството. Като бивш спортист му имаха доверие, даваха му ключовете от колите си, а той им ги връщаше измити, почистени и лъскави. За всяко измиване му плащаха на ръка. Един дори се спазари да му плаща на месец, като трябваше да чисти колата му по два пъти в седмицата.

Когато оперираха Светла, Монката прекара почти седмица по коридорите на “Пирогов” и не можа да отиде при мутрите. Тогава онзи, дето трябваше да му плати за месеца, отказа. Монката му обясни, че иска да му се плати само за извършената работа. Онзи, подпийнал вече, реши да се покаже пред наизлезлите от заведението приятели, неочаквано замахна да го удари с юмрук в лицето, но Мони се отдръпна светкавично с леко извиване в кръста. Онзи посегна отново, но ударът му бе отбегнат със същата лекота. Насъбралите се зяпачи започнаха да се смеят, намирайки цялата история за много забавна. Това вбеси Къртицата (така го наричаха приятелите му) и взе да се бърка за оръжие. Нещата изведнъж станаха сериозни. Насъбралите се виждаха нелепостта на ситуацията и няколко от по-близките приятели на Къртицата го отведоха обратно в заведението, където след още еднo-две питиета онзи се успокои.

– Бате Мони, какво става, защо се “пени” този глупак? – попита го един от клиентите му, който винаги след почистване на колата оставяше щедър бакшиш. – Защо не го смаза?

– Приятелче, в безизходица съм. Светла, жена ми, едва преживя неуспешна трансплантация на бъбрек и сега събирам пари да я водя в Пакистан за повторна операция. Ипотекирал съм жилището и ми трябват още малко пари, за да тръгнем. Ако го наплескам, онзи ще ме съди и ще я загубя за глупости. – Гласът му потрепери от вълнение.

– Бате Мони – “клиентът“ му извади един свитък стотачки от джоба си – тук са пет хиляди лева, с които ще си помогнеш!

– В никой случай! Аз подаяния не приемам!

– Бате Мони, това не е подаяние, аз съм ти длъжник. Надали помниш, но преди много години ти помогна на едно хлапе, когато го биеха на улицата няколко малки гадове. Ти им каза, че хлапето ти е братовчед и от този ден нататък никой не смееше да го пипне, страхувайки се да не би да ги “натопи” пред братовчед си. Това хлапе бях аз! Сега ти имаш нужда, а аз съм в състояние да ти помогна. Моля те, не ми отказвай!

– Добре, ще ги взема. Спасяваш живота на най-близкия ми човек! Но при условие, че са заем, който ще ти върна при първа възможност. Как се казваш? – Монката прие парите, стискайки ръката на “клиента”.

– Бате Мони, няма да ти кажа името си, защото ако ми върнеш парите, ще ме обидиш!

Само след две седмици Светла получи трансплантация в Пакистан, която се оказа абсолютно сполучлива, и месец по-късно можеше сама да изкачва стълбите до таванското им жилище. Лицето й доби предишната си руменина и Мони видимо сияеше до нея. Започнаха да ходят по няколко пъти в седмицата на Витоша, което укрепна здравето й още повече.

След няколко посещения в шведското посолство получиха визи да емигрират там. Настаниха ги в просторен, панорамен апартамент в Стокхолм. Там все още помнеха младия боксьор от България, който стана европейски шампион за юноши именно в техния град. И сега с готовност го назначиха за втори помощник-треньор на националния им отбор. Светла също намери работа като треньор по художествена гимнастика. Шведският език се оказа доста странен, но го усвоиха бързо. Английският, с който и двамата си служеха добре, се оказа много полезен, тъй като там беше втори официален език.

Един слънчев летен ден Светла, уж случайно, го попита би ли имал нещо против да поставят розови тапети в една от спалните. Веселите пламъчета в очите я издаваха, че крие нещо хубаво.

– Това пък защо? – надигна глава Монката от програмата с тренировките за отбора.

– Ами-и… – гласът й му се стори наистина странен – ще си имаме бебе!

Той онемя от приятната изненада. Скочи, вдигна я като играчка в здравите си ръце. Покри лицето й с целувки. После внимателно я остави на земята и изхвърча от апартамента. От терасата тя го видя как тичешком пресече улицата и влезе в малкия католически параклис отсреща. Намери го там, на колене пред олтара, сълзи се стичаха по лицето му. Никога не бе го виждала да плаче.

– Светле, има Бог, има Бог!

.

—————————————————————————————————————————-

Георги Гълъбов е роден в София през 1946 г. В корените на родословното му дърво се преплитат съдбите на висши български офицери и австрийски аристократи. Завършва техническо образование в България, институт по маркетинг и мениджмънт в ЮАР и бизнес колеж в Австралия, където е домът му. Плод на неговото перо е стихосбирката “Прекършено крило”, издадена през 1997 г. и повторно – през 2015 г. Сборникът от сентенции и афоризми “Сентенции”, публикуван през 2015 г. на четири езика, е плод на житейския му опит и мъдрост, които авторът споделя със своите читатели. През 2018 г. излезе от печат и сборникът му с разкази „Дива страст“.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.