Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.
Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.
„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.
Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.
Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.
Мариана Христова
Чудесна притча, Мариана!
Благодаря.
Аз съм щастлива, че Бог ни срещна на тази пътека…пък кой знае, когато се срещнат хора със сърца, може би пътят е по-лек?
Ако вярваме, ще се случи! Страхотна приказка!
Благородна задача е избрал твоя кон. Сигурен съм, че той може да лети най-високо от всички защото има най силните крила и най голямото сърце.