Home » Авторски страници, литература

Бабулев

2013.10.12 Няма коментари

Разказ от Любомир Николов

.

Снимка: kafene.net

Снимка: kafene.net

На плажа пред Нептун Бийч, докато гледах как пожарът глътна за час едно заведение, се заговорих с един човек, който, оказа се, бил съдия. Кой знае какъв сухар ще да е бил, ще кажете, но не сте прави. Както знаете на Слънчев бряг хората надминават и най-добрите ни очаквания. Не бе сухар тоя човек, ами беше истинска душичка. Съдията Бабулев няколко поредни нощи ми разказваше своята история, която, тъй искрена и съвременна, плаче да бъде написана. Не казвам, че е достоверна или действителна. Кой човек, пиейки бирата си, се интересува от истината? – та той се налива с това обемисто питие, само за да влезе в реалност, която е ей тук, на една педя разстояние, но е друга и там непоносимото става красиво. Само в тази реалност съдия може да стане изповедник, иначе на него кой ще му каже истината – адвокатът ли, или подсъдимият?

Съдията Бабулев започна с това, че знаел пет хиляди вица, но не можел да ги използва в съдебна зала. Не можело, уточни, в протокола на заседанието, юридически доводи да се базират на вицове. Обратното беше се случвало достатъчно често. Все пак Бабулев не преставал да гледа на вицовете като на най-прекия път към мъдростта, а оттам и към законността. Не можел, обаче, да пледира с тях, използвайки ги като параграфи. Едва се сдържал да не заяви с блеснал поглед на стенографката, прокурора и адвоката  – ами този случай е точно като вица за чукчата хирург, запишете го, да, ето това е моето основание за присъдата. Искал, но не можело да се говори така в зала. Вместо това Бабулев предъвквал наум ясния му вече казус, приличащ на виц номер тридесет от неговия каталог, и го обличал в пищните карнавални дрехи на лексика от римското право. Бабулев дори бил започнал да мисли, след всички тия повторения, че нищо повече не може да го учуди, но едно нещо го върнало към здравословното удивление от живота.

Истината е, че докато си приказвахме, той не спираше да се взира в татуираните англичанки и да им се учудва. Коя татуировка би допринесла за увеличаване на тяхната красота? – питаше. – Никоя, отвръщах му аз.

Това, което грабнало вниманието на Бабулев, бил един сайт, една комуна на независими автори, които се подпомагали всячески. Сайтът разработил инструмент, с който авторите да се самоитервюират. Писателите можели да използват предварително зададени въпроси или сами да си измислят въпросите. Така всичките двадесет хиляди членове имали равен достъп до интервюта. После целият виртуален свят бил техен – можели да публикуват интервютата си, където си искат. Изглеждало, все едно някой им обръща внимание. Което е хитро. Или тъпо. Съдията тук не трябвало да се произнесе за вина, а само да си поиграе с категории. Някои етични,  други екзистенциални. Забелязал, че в тези интервюта авторите били толкова откровени, все едно били на Страшния съд. Те се питали с въпроси, изскочили като бавен куршум от тяхната съвест и си отговаряли крайно честно. Човек не можело да лъже себе си, нали, а и защо да го прави в интервю, създадено от самия него? Съдията Бабулев четял с нарастващо въодушевление текстовете с безграничната искреност на авторите. Някои от тях били истински престъпници.

Тук някъде, за кратко се уплаших от посоката на разговора, защото оставаше сега този съдия да вземе да избухне гневно срещу гилдията – и тогава какво? Как да бъде защитен легиона, който пишейки, се е обрекъл на беззащитност? Не са ли пишещите като живеещи в прозрачна витрина?

Но съдия Бабулев, както казах, се оказа душичка. Той просто направи аналогия. Една негова си аналогия за приликата между престъпниците и писателите, и то не така най-общо, което би било истинска простащина, а по отношение на склонността им да действат необмислено и да споделят. Как обаче един престъпник да сподели престъпните си влечения в съдебната зала? Нима няколко години допълнителен затвор са стимул за това? Тук на Бабулев му хрумнало решение, за което искаше да ми разкаже.

Решил да направи сайт за анонимни изповеди на престъпници – признайси.ком. Нека да си кажат, каза. Отпивайки бирата на продължителни глътки, сподели, че обикновено на всяко първо заседание липсвали я адвокати, я подсъдими, и винаги имало някакви процесуални пречки, така че не се решавало нищо. И тук, в тая мъртва точка Бабулев, промотирал сайта си. В коридорите пред залата или дори вътре, успявал да бутне една картичка в ръцете на адвоката или директно на подсъдимия. На картичката с адреса на сайта Бабулев добавял номера на предварително подготвения за конкретното дело въпросник. На гърба на картичката пишело: „Истината води до частично опрощение”. Това го облекчило неимоверно. Свалило от него напрежението, че за някои заседания сеподготвя напразно. Въпросите, които той подреждал, били всъщност квинтесенцията на делото, и после само прочитайки въпросите, Бабулев бил готов за следващото заседание. Но имало и друго – съдията Бабулев започнал да получава и отговори на зададените въпроси. Анонимността дава свобода, знаем. Дава ексхибиционистична смелост, от която се възползвали престъпниците и си казвали всичко. „Истината води до частично опрощение”, на това обещание се надявали те.

Бабулев четял изповедите и така всеки случай му ставал кристално ясен. Его, его. Като правило всички имали голямо его. Когато били грешни, искаха да са много грешни и упорствали в това. Когато искали да са лоши, не се ограничавали с обикновената лошотия, а търсели превъзходните степени на лошотията. Вместо да са ядосани, ставали зли. Вместо да обичат, биели шамари от любов. Вместо да присвояват туй-онуй, те грабели безмерно.

И в залата нещата се променили. Закоравели престъпници заставали пред Бабулев, преобразени в хрисими подсъдни, пречистени и осъзнати, след искрените си изповеди в признайси.ком. Хора с голямо его там се смалявали до хлебарки, които той можел да смачка с кубинката на закона. Но Бабулев не забравял, че бил и изповедник. Нима целта и тайнството на изповедта не е в даването на опрощение, попита. И като са тъй разкаяни, какво да ги правя аз.

И сега, каза ми Бабулев, аз съм на кръстопът. Трябва да бъда или съдия, или изповедник. Не е ли смешно, кажи ми. Вярно е, че подир смъртта си няма да се усмихна на никого, но сега се смея.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.