Елхата

.

Разказ от Георги Ников

.

Моят приятел Иван се отби при мен и ме помоли да разкажа приказка на сина му. Каза ми, че синът му бил сигурен, че аз съм написал вече поне една приказка, и затова ме моли да му я разкажа.

След няколко дни отидох и разказах на Андрей, сина на моя приятел Иван, тази приказка:

.

Мото: Трябва да сме Човеци!

1. Момчето на име Андрей

Тази сутрин момчето отвори очите си рано, настъпил беше дългоочакваният празник – Коледа и днес трябваше да се украси елхата. Тя още не беше купена – но следобед, когато в града шейните щяха да прокарват с плазовете си удобни пъртини в снега, дядо му, старият Асен, щеше да отиде до най-добрия си приятел Димитър, за да поиска от него пари на заем, и след това да я вземе от пазара.

Момчето се казваше Андрей и живееше с дядо си в малък град, разположен по северните склонове на величествени планини, където през четирите зимни месеца на годината непрекъснато валеше сняг.

Когато погледна през прозореца, момчето се учуди на големите преспи навън. Помисли си: „Нима само за една нощ може да е наваляло толкова много сняг?!“

И наистина – от снега през улицата не можеха да се видят къщите на съседите им, нито дуварите в техните градини, нито дори покривите. Само димът от комините и светлините на прозорците напомняха, че тук живеят хора.

Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора оповести с гонга си осем часа, Андрей се облече и изтича на двора. Навън придоби чувството, че се намира на дъното на океан, който беше изпълнен не със солена вода, а с милиарди снежинки, които се рееха свободно из въздуха, без да изпитат желание да докоснат земята.

Започна да крещи с пълен глас:

– Вали сняг! Колко е красива зимата!

И тогава помисли, че е оглушал, защото не можа да чуе гласа си. Не можеше да чува стъпките си в снега, нито конските впрягове, преминаващи като феерични снежни вихрушки, безмълвно по тяхната улица – долавяше само звъна на техните камбанки накрая. Толкова големи бяха станали
през изминалата нощ снежните преспи навън.

„Настъпила е бяла тишина!“ – каза си отново наум Андрей.

Той направи на двора един снежен човек, а след това се прибра вкъщи, за да се преоблече и да се стопли.

Когато махагоновият часовник в дъното на коридора отмери с махалото си девет часа, той отиде в трапезарията, за да помогне на дядо си да разпалят камината. След като закусиха се свиха пред нея. Там старият Асен с един горещ въглен запали лулата си и след това разказа на Андрей историята на града.

Преди много години градът се беше прочул не само с дългата си и снежна зима. Той е бил известен тогава по света и с шоколадовата си фабрика, най-голямата на Балканския полуостров, с градския си площад, със сергиите за детски играчки и тази за часовници, с цирка, със стрелбището си и с виенското си колело, с приюта за бездомни деца и с ледената си пързалка през зимата.

Градът се бил прочул тогава и със своите жители – бохеми.

Както през лятото жителите на града се събирали около виенското колело, за да се веселят, така през зимата те отивали на ледената пързалка. По-малките се пързаляли на нея, кои с ученическите си чанти, кои с кънките си, като са я обикаляли винаги обратно на часовниковата стрелка. През това време по-големите, както и техните родители, са стояли встрани, за да ги наблюдават. Повечето са ядели захарен памук и са дъвчели тиквени семки, други пък са се
замеряли един с друг с блокчета шоколад и с бонбони, взети от шоколадовата фабрика, които предварително са били обвити в конфети. Трети просто клюкарствали помежду си или колективно обсъждали последните настъпили в града събития, които са били отразени на страниците на местния общински вестник – „През изминалата седмица“.

Асен разказа на внука си Андрей и историята за тримата неразделни приятели: самият той, Димитър и Аксения. Като малки те били неразделни – през зимата заедно отивали на ледената пързалка, за да се забавляват. По-късно, когато пораснали, дълго време Аксения не можела да направи своя избор, за кого от двамата приятели да се омъжи. Много трудно накрая решила да се събере с по-умерения като характер Асен.

Веднага след тяхната сватба Димитър заминал да странства в чужбина – върнал се в града, когато вече бил богат.

Няма я вече ледената пързалка, не съществува и виенското колело, нито приютът за безпризорни деца, който се е намирал в края на тяхната улица. А жителите на града без тях вече не са същите.

2. Елхата

Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора отмери тринадесет часа, старият Асен тръгна да посети своя приятел Димитър, за да вземе от него пари на заем, за да може да купи елхата. Шейните с конските си екипажи бяха прекарали удобни пъртини в града и той скоро стигна до дома на своя най-близък приятел. Двамата изиграха няколко партии шах, както и карти, и Асен взе от Димитър пари на заем. Скоро след това се отправи към пазара, за да купи елхата.

По това време на пазара се бяха събрали много хора. Мнозина от тях се бяха скупчили около кукления театър, за да наблюдават представлението с куклите. Асен се присъедини към тях и, когато то свърши, той отиде да гледа изявите на гълтачите на саби и огън.

След това се отправи към стрелбището. Точно в този момент един войник в отпуска, който беше облечен в лятна униформа, понеже току-що се беше върнал от странство в топлите страни, се опитваше за кой ли път да спечели една сребърна писалка със златен писец. При всеки изстрел със собствената си карабина, войникът успяваше да улучи конеца, за който писалката беше вързана – но конецът се въртеше заедно с нея, без да се скъса – и по този начин той не можеше да я спечели. Възникна спор, повечето от присъстващите – тези, които бяха по-млади, застанаха на страната на войника, като започнаха да твърдят, че писалката е спечелена от него. Другите – тези, които бяха и по-възрастни, застанаха на страната на съдържателя на стрелбището. Те твърдяха точно обратното, че войникът не е изпълнил залога, понеже конецът трябва да бъде скъсан. Накрая, при последния си изстрел, войникът уцели конеца, така че той се скъса, и по този начин успя да спечели писалката със златния писец.

От стрелбището Асен отиде при сергията с часовниците. Имаше богат избор от всякакви видове часовници. Бяха изложени часовници, чийто произход беше от всички краища на света. Някои от тях бяха толкова големи, че представляваха малки готически кули. Те можеха да изумят всеки един човек със сложността на механиката си, както и с изяществото на своята дърворезба. Голямо разнообразие имаше и от стенни часовници, имаше часовници, които бяха истинско произведение на часовникарските, ювелирните и златарските науки. Някои от тях бяха големи, колкото човешки нокът, а други пък богато украсени с диаманти. Асен купи за вкъщи един стенен часовник с твърде сложен механизъм, а след това се отби при сергията, на която се предлагаха механични играчки от всякакъв вид. Имаше механични играчки и кукли, каквито човек не можеше да си ги представи, без да ги е видял. Асен купи за подарък на Андрей една механична играчка с множество зъбчати колела по нея, със самонавиващ се механизъм, която играчка при навиване на ключа можеше да разпери крилете си така, че сама да се рее из въздуха.

Накрая отиде на пазара за елхи. Оттам купи за вкъщи една много добре разклонена елха и тръгна, за да се прибере в дома си. Но се подхлъзна без да иска на един заледен участък от пътя, падна, удари си главата в един голям камък и замря. Той беше изпаднал в безсъзнание.

Около него се събраха много хора. Някои от тях – тези, които бяха по-бедни, а бяха и по-млади, застанаха на страната на припадналия на снега човек. Те сочеха за виновни общинските власти, тъй като не бяха изчистили от леда градския площад; други от тях – тези, които бяха по-богати, а и бяха и по-възрастни, обвиняваха за случилото се самия Асен:

– Сам си е виновен, че се подхлъзна! Нали го видях, как сам тръгна да се пързаля по един заледен улей на пътното платно, като че ли е малко дете! – викаше превъзбуден, на висок глас, един собственик на месарски магазин, като размахваше войнствено във въздуха сатъра си, сякаш искаше да съсече някого с него.

От тълпата с хора, които бяха станали свидетели, се намери един фелдшер – медик, който помогна на стария Асен да се съвземе и да дойде в съзнание, като му направи изкуствено дишане. След което хората около него постепенно започнаха да се разотиват. При Асен за известно време остана само фелдшерът, за да му помогне да се възстанови напълно.

3. Играчките за елха

Когато дядо му излезе от дома им и тръгна към пазара, младият Андрей се облече в новите си дрехи и отиде в салона на първия етаж, където щеше да се постави коледната елха. Разтвори големия скрин, който се намираше под високия еркерен прозорец, извади от него всички играчки, с които трябваше да бъде украсена празничната елха, и започна да ги подрежда.

Имаше голямо разнообразие от коледни играчки, тъй като те бяха събирани в продължение на години от няколко поколения хора в тяхното семейство. Там се съхраняваха: големи, обвити в станиол орехи, боядисани със сребърен лак шишарки, надиплени причудливо книжни фенери и разноцветни гирлянди. Още: различни по цвят и по големина стъклени топки във всички цветове на дъгата, които бяха толкова крехки и изящни, че се чупеха само ако бъдат стиснати леко с два пръста.

Там можеха да се намерят различни по размер дървени играчки – някои по-големи, други по-малки. Имаше над сто на брой оловни войника, няколко на брой елена Рудолф, както и още различни Дядомразовци и Снежанки. В едно отделение на скрина се съхраняваха механичните играчки. Нямаха брой опаковките с коледни свещи и пакетите с бенгалски огън.

Андрей избра една механична играчка, подарена му за рождения ден през изминалата година, с множество зъбчати колела и сложни механизми по нея. Нави й пружината с един ключ и по този начин я приведе в действие. Играчката се завъртя бързо около себе си, разтвори механичните
си криле, извиси се над пода и започна да се рее във въздуха. Накрая се издигна толкова високо в салона, че се удари в най-горната част на еркерния прозорец и се счупи.

Андрей прибра счупената си играчка за ремонт и тогава отиде в другия край на салона, където съсредоточи вниманието си върху изложените на стените му портрети на някои негови роднини.

Започна да ги разглежда внимателно. Спря се пред портрета на баба си Аксения, която е била съпругата на дядо му Асен – но си е отишла от този свят, още като е била твърде млада, поради което младият Андрей нямаше никакъв спомен за нея. Само беше чувал от дядо си Асен, че Аксения е притежавала и способностите да владее силата на окултните науки. Портретът на Аксения беше в цял ръст – и Андрей беше удивен от красотата й и от нейната младост.

На картината, където беше изобразена в цял ръст, тя беше протегнала ръцете си така, сякаш искаше да каже на света:

– Хей, живот! Здравей!

Но най-запленен беше Андрей от очите й – тя имаше големи, тъмносиньо-зелени очи и на портрета те изглеждаха като живи.

След като се съвзе и възстанови силите си, старият Асен се прибра с елхата в дома си. Намери младия Андрей заспал в салона, пред портрета на баба си Аксения.

Той държеше в ръката си една румена, свежа ябълка.

По-късно със съвместни усилия те украсиха хубавата елха и, както винаги, заедно прекараха Бъдни вечер. Но те не бяха сами – невидимото присъствие на Аксения съпътстваше разговора им.

.