Всичко от литература

литература

• Венеция

  .

  Луната е спряла
  над Моста с въздишките –
  гондола от злато,
  искряща в нощта…
  А мама избърсва сълзата си скришом.
  Дано доживеем до пролетта!

  Прости ми за грешките,
  лошата слава.
  Не бях най-добрият
  и примерен син.
  Нали само майката
  може да опрощава,
  което и Господ не би ми простил…

  В очите ти плува Венеция, мамо –
  надежда сред цял океан самота.
  Ще идем там някой ден, само
  дано доживеем до пролетта!

   

  Ивайло Диманов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Видения край Златния рог

  .

  Глава от бъдещ, недовършен още роман на Хасан Ефраимов

  .

  Мразя празници. Не са направени, за да тачат Всевишния. Ако не изричате лъжи, или не крадете и не убивате, за Него ще е най-големият празник. Празниците са измислени, за да се наядат бедняците. За да отделят пари от оскъдния си бюджет и за да ги насочат към касите на богаташите. Човешкият егоизъм и себичност прозират зад тях. Поне да не се напивахте на Коледа, Великден или на някой от Байрамите! Как тогава да ви обича Той? На християнските празници духвам за Истанбул. На мюсюлманските дори не припарвам в Турция. Бягам далеч от суетата, прегръдките, целувките, усмивките и лъжовните слова, изричащи се тогава.

  – Честито на теб. Аз не празнувам Коледа – припомням на честитилите ми.

  – Ама… как?

  – Така, как. И Великден не празнувам.

  – Е, поне имен ден?

  – Нямам и имен ден. Всеки ден е имен ден, щом си се събудил заранта.

  Повечето стоят и зяпат с отворена уста.

  Така направих и този път на Коледа. Да седя и да гледам как лъжехристияни се наливат с алкохол и гърмят бомбички? Не, благодаря. Оставих колата на входа на Истанбул и се втурнах сред множеството от лъжемюсюлмани. В покрайнините все още се намира по някое безплатно място за паркиране. Иначе е десетачка на час. Да речем, че все пак успеете да стигнете с кола до Златния рог. И к’во? Навярно ще паркирате на… коляното ми. Друго си е с Метробуса. Това е нещо средно между метро и автобус. По-скоро е дълъг автобус. Движи се в специално заграден път. Петдесетте километра до центъра на Истанбул, към който са се стремили всички варвари от античността, та до днес, изминава за около час. На много места лепва стотака от раз. Навремето ли? Навремето цареше аристократизъм в Истанбул. Всеки говореше на вие. Сега е пълно с овце, бутащи се по спирките на метробуса, на трамвая и на самото метро. Видях го с очите си. Като ви разправям, че не сме сами. Пошлостта се е настанила навред. Слабите и старите биват смачкани за няма и час. За тях място в света… пардон, в метрото, не е отредено. Напред вървят само умеещите да се бутат. Какво бъдеще очаквате за подобен свят? Лошо гледащи и изглеждащи индивиди. С това е пълен вече Истанбул. Отдавна е превзет от варварите, дошли от Изток – и, вместо да се адаптират към ценностите, постигнати от цивилизацията, те скоро научават и професора от истанбулския университет да се бута в метрото.

  Шейтанът е навред. Протегнал е алчни пипала, за да задоволи ненаситната си същност. Усещам го все повече. Той е някъде там, напред, около Златния рог. Колко бяха битките? Днес е тук, утре там. Злото дебне, стаено по булевардите на Вечния град на Изтока. Никой ли друг не те усеща, Сатана? Как стана така, че слепците изпълзяха навред? Нима са толкова крехки устоите на човечеството? Защо така всеки е обявил майка си на търг за пари? Ще успееш ли да ме победиш, нечестивецо? На дамаскинята дали ще устоиш? Острието в ръката ми ще успееш ли да пречупиш? Аз съм готов, Сатана. Чакай ме… Идвам.

  – Заповядайте, господине, седнете вие – усмихнаха ми се две млади момичета в метробуса и ме изкараха от унеса, в който бях попаднал. Тълпата ме потиска. Гледам да не комуникирам с нея. Затова винаги си мисля за нещо мое.

  Красавици! Възмургави туркини, с чаровни погледи. Бяха облечени по европейска мода, както и 90 % от хората наоколо. Тесни дънки, подчертаващи хубавите им бедра. Едната с кестенява коса, другата изрусена. Издаваха я тъмните вежди, но лицето й бе прекрасно и русото й отиваше.

  – На старец ли ви приличам? – забих ги на момента.

  – Не, но… все пак.

  – Мога да ви нося на гръб от тук, докато ви омръзне, и то двете едновременно – продължих със заядлив тон. – Мога да копая цял ден в градината, докато вие си оправяте маникюра. След това мога да разтоваря цял камион с цимент. Вечерта мога да ви заведа на вечеря на свещи и да пия, докато вие не паднете под масата. Ако имате сили, мога да ви заведа и на дискотека. Обещавам ви да не сядам до сутринта. После и двете ви мога да… изпратя до вас, пеша. А вие ми предлагате местата си в автобуса.

  – Съжалявам, мислех, че сте пенсионер, господине – сконфузи се едната.

  – Баба ти е пенсионерка, красавице.

  И тримата едновременно, като по зададен сигнал, се засмяхме. Гласовете ни изкънтяха, надвивайки шума на двигателя на чудото на техниката, наречено метробус. Момичетата седнаха отново на местата си, благодарни на съдбата, че до тях не е някой пенсионер, заради когото трябва да ги отстъпят, а мъж в разцвета на силите си, въпреки побелялата си коса.

  – Не сте тукашен, господине. Европеец сте – обади се не след дълго момичето с кестенявата коса. – И турският ви е много смешен.

  – Мене ако питаш, вашият турски е смешен. Половината ви думи са на английски, френски и немски. За арабските и персийските дори няма да споменавам.

  – Нима ги владеете всички тези езици?

  – Човешкият език не ми е чужд.

  – Не казахте откъде сте – отказа се от дискусията за езиците красавицата, но не налетя на по-лесна тема.

  – От горите, които са на север и далеч оттук.

  – А как се нарича вашата гора?

  – Лудата гора.

  – Ха-ха-ха… Лудата гора. И много луди ли има там?

  – Аз стигам.

  – Ха-ха-ха…

  Стана ми някак приятно да бъбря с тези две момичета. Бяха съвсем деца още. Опитваха се да се правят на големи, както всички младежи по света, но детската наивност ги издаваше. Трябваше ми само поглед, за да разбера това. Можеше да ги изгълтам подобно десерт на всяка една тема. Дори не подозираха, че има толкова много места, от които аз се бях завърнал отдавна, а те току-що бяха решили да се насочат към някои от тях. Нещо повече – можеше да вляза в самите им глави, без даже да се усетят. Мислеха си, че са красиви. Единствено това имаха и с красотата си бяха тръгнали да покоряват света. На колко красавици бях отнел душите, дори не подозираха. Не са били родени още, когато аз… Затова не живеят вечно хората. Идва момент, в който се превръщат в конкуренти на самия Бог.

  – А какво правите в Истанбул, господине?

  – Ловувам.

  – Ловувате?

  – Да, ловувам.

  – Но тука дивеч няма.

  – Глупости! Две зайчета дори са пред мен.

  Смехът на момичетата отново изкънтя и се понесе из метробуса. Хората, учудени, повдигнаха глави и всички погледи се насочиха към нас.

  – Ама, вие сте голям лъжец, господине – възмути се и русото момиче, когато най-накрая спря да се смее.

  – Аз не лъжа никога.

  – И защо не лъжете?

  – Забранено ми е да лъжа.

  – И кой ви забрани?

  – Оня, който ми позволява да дишам.

  – Нищо не се разбира от думите ви, господине.

  – Защото не сте внимавали в час.

  – Уж не лъжете, пък отговор досега не сме получили на нито един въпрос.

  – Ми, като не знаете да задавате въпроси.

  Метробусът напредваше добре. Преди всяка спирка нежен дамски глас съобщаваше на турски и английски имената им, а също и връзките, които могат да се направят. С пуфтене возилото набиваше спирачки и веднага отваряше врати. След кратка блъсканица, вратите изсъскваха и нежно се затваряха. Тогава чудовището, поело новите пътници в утробата си, потегляше с адски грохот. Да, оня нещастник, шофьорът, не жалеше изобщо машината. Усещах как педалът на газта е натиснат винаги до дупка. Ако беше мой шофьор, щях да го уволня на минутата, но навярно гонеше график и секундите му бяха разцепени на две. На един голям завой успях да видя десетки возила пред нас и още толкова, които ни преследваха на метри разстояние. Така целият път на метробуса се бе превърнал почти в непрекъснат керван. Да, в големия град времето струваше пари. Беше ми много интересно да видя, какво ще се случи ако някой от конвоя пукнеше гума. Навярно щяха да го избутат така, както си е с пукната гума, но дотогава щеше да се е образувало задръстване чак до българската граница.

  На една от спирките навалицата беше особено голяма. След адско бутане някаква жена на средна възраст успя да се докопа до вратата и накрая се качи по стълбите. Стоях прав точно до входа, но отначало не я забелязах. Това стана непосредствено преди автобусът да тръгне, когато тя се развика към някакво момиче, останало на спирката.

  – Качвай се… Качвай се… – крещеше неистово жената.

  – Не мога да мина – отвръщаше й момичето.

  Някакви младежи, чакащи явно метробус за друга дестинация, бяха препречили пътя. Младото момиче се опитваше да пробие, но безуспешно, а онези нямаха и намерение да помръднат. Точно тогава звънна звънецът, предупреждаващ пътниците, и вратите изсвистяха, тръгнали да се затварят. Там е така – който успял, успял. Който не е успял, да е успял. Дори не се замислих, а подложих огромния си ботуш. Да, забравих да кажа. В Истанбул през зимата всички ходят с летни обувки, защото зима просто няма. С изключение на мен, дошлият от снеговете. Другото крило на вратата подпрях с тяло. Тя се помъчи няколко пъти неуспешно да се затвори и безславно се върна назад. Звънецът пищеше като полудял, но на отворена врата шофьорът не смееше да потегли. За стандартите на Турция, където е пълно с азиатци, се смятам за едър човек. Спуснах се над младежите и просто ги разделих на две. Хванах с една ръка момичето, а с другата найлоновата торбичка, която държеше в ръка, вдигнах ги и над главите на младежите ги замъкнах в автобуса. Всеки ден работя по няколко часа тежък физически труд и това не беше никакъв проблем. В последния момент, преди да се затвори вратата и потегли метробусът, от височината на стъпалата играх един забранен във футбола, но не и в кикбокса ритник, на някакъв нагъл младеж, който се правеше на велик пред делиорманския ми ботуш. Но разбира ли ти селски ботуш от подобни неща? Едва ли друг път оня ще го повтори.

  Пътниците в автобуса заръкопляскаха, а най-активни бяха двете ми красиви приятелки.

  – Какво носиш в тази торба, красавице? – изрекох на момичето, спасено в последния момент от мен.

  То срамежливо наведе глава и не изрече нищо, а за торбата бях сигурен, че е пълна с камъни. Дотогава не знаех, че найлонова торба може да издържи подобна тежест. Беше слабичко момиче. Възмургаво, както повечето тук. По принцип, хората в големите градове са отракани. Видели са и две и двеста още от деца, но това не беше от тях. Можех да се обзаложа, че е дошло съвсем наскоро някъде от Изток. Беше пораснало сред поля и гори, поемайки истински въздух в дробовете си, а не боклука на мегаполиса. Да, бях сигурен в това.

  – Благодаря ви, господине – изфъфли майката на момичето.

  Тогава я погледнах. Усмивка беше озарила лицето й. Дори не разбрах как целият изтръпнах от нея. Сякаш усмивката й се впиваше някъде в мен и ме караше да се парализирам. Изведнъж ми стана топло и започнах да се изпотявам и задушавам. Една от новите ми приятелки отвори прозореца и вятърът ме лъхна в лицето.

  – Къде съм я виждал тази усмивка? Къде? – повтарях си през цялото време.

  Въодушевени от случката на спирката, красавиците подеха нов разговор.

  – А вие какво работите, господине? – запита русокосата.

  – Нали в казах, ловец съм – отвърнах й веднага.

  – Ловец, а без пушка!

  С пушка в Истанбул? Да, за да бъда застрелян още на втората крачка. Зад всяко минаре дебне снайперист, а те там са безброй. Как мислите, че се справят с толкова много терористи? Всеки съмнителен се обезврежда на момента, а някой с пушка в ръка би получил куршум в средата на челото, точно между двете очи. Иди разправяй после, че не си терорист, а ловец. Някакъв нали се опита да си извади носната кърпичка от задния джоб при разговор с полицаи. Беше точно пред „Света София“. Там си го и надупчиха, подобно на решето.

  – Не преследвам дивеч, госпожице – отвърнах с нежелание.

  – А какво преследвате?

  – Преследвам злото.

  – Злото?

  – Да, злото.

  – Вие сте много интересен човек.

  – Всички така разправят.

  – А защо преследвате злото?

  – Все някой трябва да го прави. Иначе, ако злото се шири свободно, представяте ли си какво би се случило със света?

  – И като срещнете злото?

  – Ще го напъхам в табакерата на дядо.

  – В табакерата на дядо ви?

  – Да, в табакерата на дядо.

  – А ще успеете ли?

  – Щом дядо го е направил.

  – А ако злото не се подчини?

  – Ще го съсека със сабята на дядото на дядо.

  – Не ви ли е страх, господине, да се изправите срещу злото?

  – То на това разчита. Но, ако намериш сили в себе си, за да го направиш, никога не си сам. Тогава всички добри сили на света се втурват да ти помагат.

  – Тези, добрите сили, много ли са?

  – Повярвайте ми, много повече и по-силни са от злото.

  Пристигнахме на спирка Джевизлиба. Някога навярно там е имало лозе с орех по средата, както уточняваше името, но те отдавна бяха заминали в небитието. Сега имаше само бетон. А също и трамвай, на който се прехвърли,х за да продължа към Златния рог. Моите приятелки също го направиха.

  „Дано не дойде и оная с гадната усмивка“ – изрекох си наум. Но тя вече се бе качила на трамвая и даже ми се усмихваше през прозореца. Изглежда, сякаш целият свят се бе насочил към моята дестинация, след като забелязах и мълчаливото момиче с тежката найлонова торбичка. Не след дълго трамваят скръцна с железните си копита и ние поехме към стария град. Мястото, заради което се бяха водили толкова много битки. Минахме през портите на външния град, заредиха се Истанбулският университет, Медицинският университет, а скоро и Синята джамия, и „Света София“. Бях минавал стотици пъти по тези места сам, а също и с приятели, дошли на екскурзия. Районът ми бе познат. След няколкостотин метра беше Високата порта, управлявала толкова дълго половината познат мир и накрая сама заминала в небитието, както всичко на този свят. Но аз нямаше да ходя там сега, затова трамваят пое покрай водохранилището, в дъното на което се намираше статуята на Медуза, обърната с главата надолу, за да не може да погледне никого в очите. Скоро се извисиха и каменните стени на Гюлхане. Улицата съвсем се стесни и минувачите вече бяха досущ до самия трамвай. Той по-скоро пълзеше по баира надолу.
  В този момент усетих миризмата. Отначало едвам я долавях, но ставаше все по-силна. Последва трясък на трамвая, като че ли сменяше коловоз, и светът пред очите ми се завъртя ненадейно. Тогава съзрях и войниците, катерещи се по стената. Бяха войници, облечени в старинни метални доспехи. В ръцете си държаха полумесец. Отгоре, на стената, имаше други войници, стискащи огромни кръстове. Войниците се срещаха на върха на стената, полумесецът и кръстът със стържене и свистене се удряха един в друг и не след дълго поредният войник политаше надолу. Кръв се стичаше по стената. Затова бях усетил и миризмата й. Навсякъде бе осеяно с трупове, навярно бяха хиляди, а виковете и крясъците се чуваха навред.

  – Боже… – усетих се, че изричам.

  Бях на самото бойно поле. Трамваят бе изчезнал някъде далеч в бъдещето. Войниците препускаха покрай мен, а дори не ме забелязваха, увлечени в битката между полумесеца и кръста.

  – Престанете… Защо го правите? – провикна се някой с моя глас. – Защо продължавате да се убивате? Толкова ли е важно какво носите в ръцете си – полумесец или кръст?

  Но никой не ме чуваше. Тогава, там, осъзнах за вечната битка, продължаваща и до днес. Ако не бяха кръстът и полумесецът, щяха да бъдат измислени други атрибути, навярно кръг или овал. Можеше да е дори квадрат. Просто това нямаше никакво значение. И хората щяха да продължат да воюват за тях. За един миг само осъзнах предопределеността на изхода от битката. Тя нямаше да спре никога, докато и последният войник не погинеше в нея. Кръвта продължаваше да се стича по стената. Скоро потече и по пътя и пое към морето. Видях и Златния рог. Целият бе почервенял.

  – Кръвта ще потече към Златния рог. Видях я… Кръвта… – усетих се, че викам.

  И друг път бях попадал в подобни състояния. Минало и бъдеще се преплитаха и смесваха. Времето объркваше своя ход и потичаше в хаотични посоки. Картини от бъдещето изплуваха, подобно на призрачни кораби, носени по вълните на времето. Често крачех сред трупове, а кръвта беше повсеместна. Живеех с проклятието си да виждам бъдещето, без да го споделям с никого. Нямах представа кога ще настъпи, но винаги се случваше в най-неподходящия момент. Кръвта на делиорманската пророчица Сибила, превърнала се в баба Себиле, говореше в мен.

  Над мен се бяха надвесили десетки хора. Питаха ме нещо. Показваха ми различни знаци.

  – Господине… Господине… – започнах да долавям думите на мъже, облечени в бяло.

  – Кръвта… Златният рог… Ще почервенее… Бягайте… Махнете се… – продължавах, но никой не ми обръщаше внимание.

  Не след дълго осъзнах, че се намирам на брега на Златния рог. Площадът бе пълен с хора. Навярно бяха милиони, плъзнали подобно на мравки. Наблизо имаше автобуси на Червения полумесец, чакащи доброволци за даряване на кръв, но пред тях бе пусто. Огромна опашка от близо 500 метра се бе извила за лотарийни билети. Хората чакаха търпеливо.

  – Боже, какво бъдеще очаква този свят? – изрекох и станах.

  – Господине… Господине, трябва да ви заведем в болницата – крещяха след мен лекарите, които бяха надвесени над мен, но дори не им обърнах внимание.

  – Махнете се… Махайте се – развиках се към тълпата. Вървях, блъскайки се в хората. Крещях им в лицата, но никой дори не ми обръщаше внимание.

  – Махнете се… Златният рог ще почервенее. Махнете се… – провикнах се още хиляди пъти, но без ефект.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – изрекох и се насочих към тоалетните.

  Огромна опашка се бе извила и там.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – повтарях, но никой не ми отстъпи реда си. Когато най-накрая влязох, пред мен, на мивката, стоеше някакъв дребен човек. Дълго си ми ръцете. Трябваше да е приключил отдавна, но той продължаваше да стои там и да ги търка. Прави го навярно цяла вечност. Едвам се сдържах да не пристъпя към него и да го избутам от мивката. Най-накрая привърши. Обърна се към мен и ме погледна право в лицето. Отначало видях само чертите на някакъв азиатец. После ми се усмихна ехидно. Злобата на целия свят беше събрана в тази усмивка. Побиха ме тръпки и ледена вълна премина през мен. Беше същата усмивка като на онази жена от метробуса. Изведнъж го познах. Това беше той. Самият Шейтан. Стоеше право пред мен. Гледаше ме в очите и ми се хилеше противно. Ненадейно изчезна по стълбите нагоре. Последвах го веднага. В момента, в който се изкачих на повърхността, съзрях момичето с найлоновата торбичка. Беше приклекнала на средата на площада, сред множеството. Тогава вече осъзнах всичко.

  – О, Боже… – се провикнах и хукнах към нея.

  Тя посегна и сграбчи някакъв бутон.

  – Недей… Не го прави… Недей… – виках постоянно, бягайки към нея.

  Момичето повдигна глава и погледна към мен.

  – Недей… Не го прави… Недей… – продължавах да крещя, протегнал ръце към нея.

  Така и го натисна – гледайки към мен.

  Слънцето слезе на земята. Ярък пламък обхвана целия площад. Адски грохот огласи околността. Нещо ме удари в гърдите, отне ми дъха и аз полетях назад, подвластен на силата, дошла от дебрите на пъкъла. После настана тишина. Не се забелязваше никакво движение. Само огромен облак се издигаше над Златния рог. След това съзрях неща, разхвърляни наоколо, докато не осъзнах, че това са просто хора на парчета. Десетки ръце и крака, разпръснати наоколо. Пред мен лежеше разполовеното тяло на русокосата хубавица от метробуса. Очите й гледаха нагоре, неосъзнали още това, което се бе случило. До нея беше долната част от тялото на приятелката й. Кръв бе потекла навсякъде. Бе поела надолу и се вливаше в Златния рог, целият почервенял. Опитах се да се помръдна, а не можах. Лежах в някаква хлъзгава каша, попила навред. Пробвах да изкрещя, но и устните ми също не ми бяха подвластни. Само усещах как поемам дъх на пресекулки. Тогава пристигнаха линейките и полицаите, почти едновременно. Виждах само как проблясват лампите им, но не чувах нищо. Някакви санитари ме гледаха ужасени. После ме хванаха за краката и ръцете и ме положиха на носилка. Тогава погледът ми случайно се насочи към разполовените ми гърди. Видях сърцето си да тупти и да подскача на воля. Можех да го докосна, стига да успеех да помръдна ръцете си. Понесоха ме към линейката. Носилката се напълни с нещо топло. Беше моята кръв. Плувах в нея. Видях отново и Шейтана. Стоеше на брега на почервенелия Златен рог. Усмихваше се. Пресегна се към мен. Достигна до самата ми душа с нечестивите си ръце. Стана ми студено, студено… Разтресох се целият. За последно видях сърцето си. Изтуптя уморено за сетен път и замря.

  .

• Човекът от бара

  .

  Когато вечер в локвите нагазвам
  сред странен, говорещ
  и постоянен дъжд,
  тръпки ме побиват
  щом извие
  саксофонът в кръчмата на Бобъра.
  Ме озарява светлина,
  реклами на парфюми,
  светулки от такситата.
  В подобен миг се уважавам
  и цялата планета ме споделя –
  Ню Йорк, Атлантика, Тибет
  и турнумъгуреле,
  но аз не схващам суахили…
  И мисля си – на този свят
  ако срещна непознат,
  едва ли той ще ме познае
  сред толкова години прах и скука.
  В дъждовна вечер като тази
  не можеш да направиш нищо,
  освен да си откраднеш джоба
  при Бобъра на бара,
  да изтрезнееш
  в сладникав джин
  и много бавна бира.
  Ако ли не,
  утре ще е късно.
  Според синоптиците –
  нямало да е валяло
  Когато вечер
  в локвите
  нагазвал
  съм…

  .

  Михаил Кръстанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Полет случаен

  .

  Стихове от Максим Велков

  .

  ПОЛЕТ СЛУЧАЕН

  Толкова ли трудно е,
  обичам да кажеш
  бил съм
  до сърцето твое
  толкоз път
  тоз калдъръм
  до там все
  с остри ръбове постлан е,
  та душа, сърце, кървят
  толкоз трудно ли е
  усмивка да покажеш
  гледайки очи ми
  как сълзят
  да погалиш
  някак си душа ми
  и нататък
  пак да продължиш
  този безразличен път.
  Туй ще са крила
  за душа ми
  туй премигване встрани
  този трепет
  буря ще е в сърце ми
  и ще го пълни с вятър
  мечти да летят!
  Толкоз трудно ли сега е
  някак с усмивка
  мечта да подновиш,
  да положиш
  пак в душа ми
  тоз порив случаен
  тоз полет без любов!

   

  ЕХ, ТАКА

  Не разбирам
  самотата на нощта
  цяла с мечти покрита
  не разбирам
  гмежът на деня
  от пустота протрит
  Не разбирам
  пустота запълнена
  на сърце от барабан
  не разбирам
  тоз букет от самота
  там сред цъфнали
  лехи от сърца
  недокоснат
  от мечти на душа
  към нощ тръгвам
  да придърпам пак
  самотата на тълпа
  таз нощна
  топла
  на душа завивка,
  омекотена
  с пустота на барабан.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Максим Велков е роден през 1955 г. в Габрово. Завършил е гимназия и „Организация и управление на производството в транспортната промишленост“ във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (сега Университет за национално и световно стопанство) – София. Има няколко специализации по сигурност в рамките на трудовия си стаж в държавната администрация. Понастоящем е пенсионер. Живее в София. Има издадени две стихосбирки – „Юнашко време“ (2019, изд. ИВРАЙ) и „Стъпки по сърцето“ (2021, изд. ИВРАЙ), както и участие в алманаха „Събудени за обич“. Поддържа личен блог maxim0411.blog.bg и творческа ФБ страница.

  .

• Христо Смирненски

  .

  Толкова крехък… Толкова нежен… И толкова млад. На 18 вече популярен. Ведбал и неговите сатирични стихотворения. А после лиричните… И възторжените… И тъжните… И толкова малко любовни. И неговата невероятна любов с една 16-годишна ученичка на име Женя, която е с него и в предсмъртните му дни… Жълтата гостенка си го прибра на 24 години… А музеят му, къщата му почти 20 години пустееше полурухнала. Някак не се връзваше с новоизлюпената демокрация…. И ето днес най-после отново бе възстановена.

   

  ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

  В онези години… Любов ученическа.
  Даже открита… Не плаха и скришна.
  Ето я Женя… От Втора девическа.
  Умна… Красива… Шестнайсетгодишна.

  Ето поетът… На двайсет… Известен…
  Как се обичат! И как се ревнуват!
  Той… И писмата му… До глупост честен…
  Може би даже не се целуват.

  Жълтата гостенка… Женя при него…
  Бди над леглото му… Скришом поплаква…
  Той е усмихнат… Мъжкото его…
  Храбро привидно края очаква…

  Кратка любов… Ненаписани стихове…
  Бродят Гаврошчета… Летят ескадрони.
  На двайсет и четири… Всичко утихва…
  Сам… И смъртта… И скърбят милиони.

  Стълбата… Пак се катерят по нея
  тези, които той ги предсказа.
  Толкова дни буренясва Музеят…
  Толкова дни на нескрита омраза!

  Нявга… Душата ми… Как те обикна!
  Бях като теб… И вървяхме с теб двама…
  Стар съм сега… И не мога да свикна…
  Толкова млад… Друг поет такъв няма.

  Христо… Момчето наивно… И чисто!
  Светло повярвал в онази идея.
  Жив, ако беше сега… Бледи Христо,
  щеше ли още да вярваш във нея?

   

  Недялко Йорданов

  .

• Обсидиан

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Аз си имам ритуал по заспиването. Като легна и затворя очи, започвам да си мечтая за разни работи и така заспивам. Тази нощ заспах много късно, защото си мислех за Зорница. Тя е една година по-малка от мен, но когато ме погледне с огромните си, изпълнени с болка очи, се чувствам малък почти като Радко. Това е малкият ми брат, който е втори клас. Той е сладък шошо, с когото се разбирам идеално. Рядко се караме и най-вече, когато ми пипа нещата.

  Нашето семейство е обикновено. Баща ми е шофьор на автобус, мама работи в квартален супермаркет, а аз съм осмокласник в музикалната паралелка в нашето училище. Свиря на гайда и не съм от най-добрите, но знам няколко парчета, с които мога да събудя всяка заспала душа. Научих ги заради тате. Той обожава гайдата като музикален инструмент. Като бях в пети клас тате си продаде всички въдици на съседа, за да ми купи гайда. Знам, че да ходи за риба на буните, когато е свободен, бе единственото му удоволствие, но той се лиши от него, за да се науча да свиря на гайда. В началото бях почти безразличен, но когато се записах при Чефо в музикалния кръжок, всичко се промени. Чефо е велик! Някак ме накара да обикна гайдата и дори ме приеха в музикалната паралелка, в нашето даскало. И ето, преди месец ходихме с него до Балчик, при едно болно момиче. Сума ти време преди това Чефо ни приканва да участваме в благотворителен концерт за едно болно дете, но все не можехме да се организираме. Един ден ни грабна след часовете и с неговия стар микробус, се довлякохме до Балчик. Като започнахме да се спускаме по стръмните улички на този приказен град разбрах, че моята Варна е като фабрика, в сравнение с него. Спряхме пред малка къщурка, където живееше болното момиче. Майката изкара Зорница на двора, в една инвалидна количка. С тъжна усмивка момичето ни поздрави и каза:

  – Момчета, ако знаете как ми се ще да поиграя на гоненка с вас, свят ще ви се завие!

  Майката прехапа устни и изхлипа:

  – Никому нищо лошо не сме сторили, а защо сме така наказани, не зная! Бих дала всичко детето ми да е здраво и да ходи само като вас на училище, но..!

  Чефо заяви, че ще изнесем няколко концерта в нашия град и събраните средства ще приведем по сметка, за лечението на момичето. Обърна се към нас:

  – Нали така, момчета?

  Някак гузно, всички в един глас потвърдихме. После се качихме обратно на микробуса. Аз останах последен. Приближих до Зорница, извадих от вътрешния джоб на якето си моя талисман и го подадох:

  – Вземи го за късмет!

  – Какво е това? – запита учудено тя.

  – Даскалът по география каза, че е рядък вид обсидиан. Вулканично стъкло, но не черно като повечето срещани, а пъстро! Виж как се прелива червеното в оранжево и накрая в синьо! Намерих го в една рекичка в Стара планина и оттогава си го нося като талисман.

  Зорница разтвори длан и обсидианът в нея заблестя като най-голямото съкровище на света.

  – Но това е много ценно за теб! Не мога да го приема!

  – Напротив! Ако е истински талисман, ще ти донесе късмет и ще се излекуваш! Давам ти го от сърце!

  – А ако не успея да се излекувам? Ще загубиш талисмана си!

  – В такъв случай ще е само едно вулканично стъкло, без никаква стойност! Обаче знам, че ще ти помогне! Ти ще оздравееш, Зори!

  – Дали? – блесна надежда в очите й.

  – Задължително!

  ***

  Не знам защо, но тази сутрин е по-особена. Докато вървях към училище, не можех да откъсна поглед от нацъфтелите дървета по пътя. При нас пролетта идва внезапно и за два-три дни, изведнъж като булки се появяват цъфналите дръвчета. Все едно преди ги е нямало и като по магия изведнъж са се телепортирали. Влизам в училищния двор и забелязвам пред мен Зорница! Тя стои на краката си и в подадената напред ръка проблясва моят талисман. Това е толкова хубаво и невероятно, че се питам дали не сънувам.

  Момичето ме гледа с топлина, каквато не съм срещал в ничии очи, и казва:

  – Прав беше! Талисманът ти е истински, но само защото е твой! Реших да ти го върна сама, за да се увериш, че вече съм здрава! След като ми го даде, събрахме сумата за лечение само за седмица! Като минат месец-два, ще мога и да тичам! Благодаря ти, добър магьоснико!

  Не знаех какво да кажа, защото буца бе заседнала на гърлото ми. Бръкнах в раницата и между учебниците си извадих гайдата. Едва сега проумях, защо баща ми толкова я обичаше. Надух я и се опитах да изкарам навън всичката любов, сбрана в гърдите ми!

  .

• Молитвата

  .

  Странникът се препъна от слабост, после трудно се изправи. Не беше ял и пил от дни. Отново седна и отправи молитва към Небето да го спаси. С учудване видя сребриста птица, която излетя от гърдите му нагоре. Каза си: “Дали това е молитвата ми към Бог, или бълнувам от изтощение?”. Това, което не видя – десетки други птици излетяха нагоре от другите континенти, срещнаха се с гръм с неговата птица и всички паднаха мъртви на земята.

  Престъпникът бягаше, подгонен от полицията, стиснал ценния улов – торбичка със златни монети. Полицията вече го настигаше и той се помоли на Бог искрено: ”Моля Те, помогни, аз съм само нещастен крадец.” Но от Африка, Азия и от съседната улица към Бог излетяха същите молби-птици, които се удариха в облаците и паднаха мъртви долу.

  Армиите, обладани от омраза, се изправиха отпред. Военачалниците със сурови лица, в блестящи брони на мощните коне, слязоха от тях и се помолиха смирено: “Господи, бъди добър с нас, помогни ни срещу врага.” Но от другата страна военачалниците помолиха на колене за същото Бог. Всеки един от войниците, с мисъл за майките, децата си и любимите си, също паднаха на колене и Го помолиха: “Моля Те, запази живота ми, защото имам майка, жена и деца.” Но войниците от другата страна помолиха Бог за същото. Ето защо хилядите им сребристи птици, всяка една се сблъска смъртоносно с другарката си и всички паднаха мъртви.

  Майката и бащата, които не бяха виждали децата си от години, в далечната страна, отидоха в църквата и се помолиха Богу: “Боже, моля Те, помагай на децата ни в онази чужда страна, където отидоха по неволя. Моля Те, Боже, помогни им, защото те са добри хора, не позволявай да страдат.” Но в десетки страни, на всички континенти, стотици милиони бащи и майки помолиха Бог за същото. Ето защо, стотици милиони бели птици излетяха устремно нагоре, но всяка една се удари в другата и всички паднаха, поразени от смърт.

  Всеки мъж, жена и дете от хиляди години се молеше Богу, но неуспешно, защото молитвите им не стигаха до Него. Всяка молитва – на обикновен човек, на властник, престъпник, изследовател, човек на изкуството – се сблъскваше със същата молитва и падаше мъртва долу. Ето защо от векове нито една човешка молитва не стигна до ушите Му.

  Хиляди години Бог седеше на Трона Си, със затворени очи и мислеше – не знам за какво мислеше. Може би за безкрайната Си, безгранична Божественост.

  Така изминаха векове. Докато един ден, в старчески дом в центъра на София, една старица БЛАГОДАРИ Нему: “Господи, благодаря Ти, че ме настани в нелош дом, и преди всичко Ти благодаря, че синът ми идва всеки ден при мен. Жената в моята стая днес ми каза, че синът ми е добър човек. Благодаря Ти, Господи!”.

  Тази възрастна жена с чиста душа, като по чудо незамърсена от десетки години живот, всъщност не поиска нищо от Него, само Му благодари! Молитвата й, могъща птица с искрящи изумрудени криле, литна силно в небесата, без препятствия. Сетне кацна на Трона Му и се взря във вечните очи, които бяха затворени.

  И тогава се случи ТОВА: Бог отвори очи, сякаш с изненада, после се изправи и погали изумрудените криле. Сетне погледна нагоре и надолу, настрани и се усмихна щастливо на изтерзаните човеци.

  И тогава ТОВА се случи: престъпниците се разкаяха, армиите се прегърнаха и войните спряха, бащите и майките изведнъж узнаха, че децата им са добре. Изведнъж стотиците милиони молитви на хората бяха чути и изпълнени. Всеки човек, който се беше помолил искрено Нему, получи, каквото искаше.

  Но това ще продължи само, докогато Бог е с отворени очи и усмихнат гледа надолу.

  Ще продължи само, докато на света има хора, които го крепят да не рухне в преизподнята.

  Като възрастната жена в старческия дом в центъра на София.

   

  Огнян Дъскарев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Огнян Дъскарев е роден през 1954 г. в София. Завършил е Английската гимназия в София и „Английска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като преводач от английски за „Техноекспортстрой“ в Нигерия и Южен Йемен. Пътувал е много из Африка, която познава добре. Превел е от английски редица книги, между които „Смърт край Нил“ от Агата Кристи и „Ние, живите“ от Айн Ранд. Автор на сборника с разкази, есета и анализи „От другата страна“ (издателска къща „МаК“, 2020). Журналист и международен анализатор. Живее в България и САЩ.

  .

• За нестинарството: скучно-научно

  .

  Как се пише за нещо, което не си преживял?

  Като видиш и чуеш споделеното от други.

  От петте ни сетива най-древното е за допир. После са се развили сетивата за мирис, слух и вкус. Зрението е “най-младо”, появило се е последно. Българската поговорка “Око да види, ръка да пипне” включва всичките пет сетива, но по нашенски – в обратен ред.

  Има деца и възрастни, при които водеща е паметта за допир; при музиканти и певци водеща е слуховата памет; при дегустаторите на парфюми и питиета, и при майстор-готвачите – е паметта за аромат и вкус.

  Аз съм в групата на “най-младите”, за които водещо е видяното.

  Та, нека видя творби на тема “нестинарки”.

  Рисувани са от мъже: Атанас Шаренков, Владимир Цоневски, Димитър Казаков – Нерон, Златю Бояджиев, Илия Илиев, Костадинов, Павел Вълков, Чавдар Тепешанов, Насимо.

  Рисувани са от жени: Анна Михайлова, Антония Ангелова, Бистра Христова, Галина Петрова, Гергана Манева, Надежда Кутева, Рени Караилиева, Румяна Живкова.

  Рисувани са от 15-годишната Мария Жекова.

  Има нестинарки на жарава (всички изброени), морски нестинарки (Ангел Атанасов) и голи нестинарки (Дачевски).

  Има ги като живопис-мозайка (Калин Балев) и като гоблени с мъниста.

  Има нестинарка, направена от захар (Албена Начева), и кукла за деца.

  Има статуетки от месинг и черен гранит, и от бронз (Румен Желев).

  Има издадени книги (Бистра Спасова, Кармен Мишу, Стоян Райчевски).

  Има стихотворение (Теменужка Балинова).

  Миналата година, в серията „Български традиции и обичаи”, Българската народна банка пусна сребърна монета с номинална стойност от 10 лева, на чийто гръб са изобразени три нестинарки. Едната е с икона в ръце.

  Историческият музей в Бургас има пътуваща изложба със снимки от 1946 до 1953 година, които показват нестинарския празник в село Българи, баба Злата с ръце, вдигнати над главата, и пуснати краища на забрадката, гайдаря и тъпанджията.

  А любопитната Мария не е видяла нищо от това “на живо”!?!

  (На компютърния екран не се получава представа за размер и… изобщо не е същото.)

  Но през 1986 година гледах балета “Нестинарка” на група “Арабеск”, на сцената на Софийската опера.

  Какъв спектакъл!

  Бога ми, какъв спектакъл!

  Каква хореографска интерпретация на музиката на Марин Големинов по разказа на Константин Петканов!

  Разказът “Нестинарка” е в сборника “Омайно биле”, издаден през 1938 година от… цигулар и председател на музикалното дружество “Родни звуци” в Бургас. Авторът Константин Петканов е музицирал около 400 тракийски песни и е изживял обредния празник в нестинарското село Колиби. Затова и текстът му изписва ритмични митични кръгове (според
  проф. Калина Лукова).

  Марин Големинов създава музиката през 1940 година и премиерата на “Нестинарка” – постановка на хореографа Мария Димова – е на 4 януари 1942 година в Софийската опера. Първа изпълнителка на образа на Демна е Нина Кираджиева.

  В дневника си Марин Големинов е написал: “Може би светците Константин и Елена са били надвесени над рождената люлка на творбата! И така с тяхна благословия и до днес „Нестинарка“ изгаря върху жаравата, за да възкръсне като феникс от пепелта…”

  „Нестинарка“ е поставяна в Чехия, Германия и Русия. Балетната версията за боси крака, която Маргарита Арнаудова създава за „Арабеск“ през 1978 година, е играна в над 50 държави.

  На 30 септември 2009 година нестинарството е вписано в Списъкa на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

  Културна ценност, чийто обреден календар е свързан с езическа ритуалност и най-ранните светци от 2-4 век (според проф. Валерия Фол).

  Обичам езическите традиции на предците ни, дошли през Югоизточна България!

  Възхищавам се на мъжете, строили долмени! Възхищавам се на жените, стъпвали върху жарава!

  Сега, в 21 век, натрупаното знание е огромно и това е чудесно, нали?

  Но можем ли да предсказваме катастрофалните капризи на Природата?

  Отчасти.

  Затова продължаваме да търсим причините за вулкани и земетресения, за пожари и наводнения…

  Как приемаме различието между хората – физическо и духовно?

  “Различното” плаши и сме в трето отделение на училището по толерантност.

  А талантливото, омагьосващото “различно”?

  Отричаме го, защото е трудно да се преглътне и признае дарбата на другия. Негативната реакция, която хората получават за свое постижение – “синдромът на високите макове” – е известен от римско време.

  “Нестинарка” е поетично-музикален изказ на кръговете, минавани от хубавица, надарена с мистична вяра. Нестинарката може да бъде любима, съпруга и майка като останалите жени.

  И да се извиси до своя Бог.

  Неможещите и невярващите искат да я принизят до себе си и я погубват.

  Огнената легенда е родена!

   

  Мария Стайкова,

  Австралия

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Есето „За нестинарството: скучно-научно“ е отличено с трета награда за проза в литературния конкурс „Нестинарството – живият въглен на българския дух“, организиран от Съюза на българските творци и Салона за българска култура и духовност – Чикаго. Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук.

  .

• Маг Антонио

  .

  Из сборника на Мира Папо
  „Отец Константин се бори с дявола“,
  изд. „Библиотека България“

  Не ни стигаше световната криза, оная, дето децата в Африка гладували, не ни стигаше и нашата местна криза у нас, дето като си платим тока, водата и парното, и ний гладуваме, също като децата в Африка, ами и друго световно нещо ни сполетя. Корона „вирисът“! Умори световно всичко и сега и у нас дойде да мори хората. И не стига всичкото, но по новините, току съобщят, че 120 човека умрели, а пък други 1200 се разболели и че „вирисът“ вилнеел със страшна, невиждана ярост и нямало да стигнат чувалите и камионите, дето ще ни извозват, кога се споминем всички. Макар че, ако се споминем всички, кой ще ни извозва с чувалите и камионите, не ми стана много ясно, ама цялата се бях разлюляла от страх и се принудих да си извадя ченето, че зъбите ми тракаха като кастанети и в цялата църква се чуваше. Отец Константин пак нищо не забелязваше. Караше си службите, пееше с цяло гърло, в олтара си поплакваше скришом и стана още по-разсеян. А хора в църквата не останаха. Изпокриха се, уплашени от този пусти Корона „вирис“, и на службите останахме само ние тримата – отец Константин, баба Станка певицата, оная, дето все си посръбва анасонлийка – да й се прочисти гласа и да отпява на отеца, и моя милост клисарката.

  Най-смела се оказа баба Станка. Тя категорически отказа да слага маска, само се зареди с още ракийка и вече във всеки джоб криеше по едно шишенце, защото беше чула от някъде, че алкохолът убива „вириса“ и сега час по час надигаше някое от шишенцата. За дезинфекция било, така ми каза, ама в очите й лукави пламъчета светеха. Ох, сохрани и спаси, Господи! Какво чудо ни дойде на главите, Боже, Божеее! Световно чудо! Две маски си бях турила на устата и с ръкавици бях постоянно, и все проверявах вратата на църквата дали е затворена, и пак ми се струваше, че „вирисът“ дебне отвън и ей сега ще се промъкне под вратата, ще ни стисне за гърлото и айдеее, отец Константин ще ни опява. Много сълзи пролях от страх, то очите ми все мокри бяха и много завиждах на баба Станка, че може да пие и да се утешава с ракийката. А тя издебваше отецът да влезе в олтара, надигаше шишенцето с дезинфекцията и чак когато отеца се подадеше на Царските двери да каже: „Благословено Царство“, чак тогава бързо го мушваше в джоба. После заемеше покайна поза с наведена глава и кръстосани ръце пред гърдите и гръмко отпяваше: „Свети Боже, Свети Крепки, Свети безсмертний“.

  Така си карахме ний службите цяла седмица вече, когато изневиделица се довлече маг Антонио. То той се казва Таню, ама във вестниците все се пише маг Антонио, за реклама. Разправяше, че гледал на карти и кафе и магии развалял, ама не бях чула на някого да е помогнал да си оправи живота. И сега се домъкна в църквата, тоя ми ти измислен маг, наш Таню си беше, ама айде, наметнал една стара пелерина на майка си, пуснал си дълга коса, на плитка хваната, и голям тенекиен кръст с червени камъчета блестеше на гърдите му. Пристъпи важно в църквата и строго ни изгледа. На мен обаче тия номера не ми минават и му изсъсках:

  – След малко ще почне службата, така че без много приказки!

  А маг Антонио вдигна глава нагоре, облещи страшно очи, разпери ръце, сякаш ще лети, и зловещо пророкува:

  – Виждам, виждаааам, много народ ще измре! Много народ ще си отиде…

  Аз се разтреперех цялата и изтървах свещите на земята, а той продължи:

  – Страсти и пороци, и ефирни наслади, водят неименуемо до скърби и нещастия!

  Баба Станка се сепна и побърза да прибере шишенцето с ракийка в джоба си, а маг Антонио се развихри:

  – Всеки прави, каквото иска, и накрая търпи това, което не иска! Виждаааам много народ ще си отиде! Крадци, лъжци, прелюбодейци, убийци… всичките ще умрат от Коронавируса! Земята ще се прочисти от грешници и само праведници ще останат! Ха, ха, хо, хо!

  Маг Антонио беше твърдо убеден, че е сред праведниците, и продължи да се смее, докато ние с баба Станка уплашено се спогледахме. През това време отец Константин чу, че някой се смее в църквата, и побърза да излезе от олтара.

  – Къде ги видя тия грешници, които ще измрат от Коронавируса? – строго попита той. – Тук няма никой друг, освен тия две жени, които изплаши.

  – Ааааа, виждам ги, виждам ги, скрили са се по къщите като мишки и не смеят да се покажат навън.

  – Скрили са се, защото има карантина – спокойно обясни отец Константин.

  – Крият се, защото са грешни, но Коронавирусът ще ги стигне. Никой грешник няма да му избяга!

  Отец Константин се умълча и дълбоко се замисли, а маг Антонио победоносно ни погледна, че е излязъл прав в зловещите си пророкувания. След малко отецът, някак като на себе си, каза:

  – Не знам колко ясно вижда, ама много мъгляво говори някак… – Поглади си брадата, огледа добре маг Антонио от горе до долу и додаде: – Момче, трябва да те оженим! Само така ще се успокоиш и ще спрат да ти се привиждат и грешници, и умрели, и „краят на света“, и какво ли още не. Всякакви глупости ще ти се изпарят от главата и ще се кротнеш вкъщи, като нормалните хора.

  Маг Антонио го изгледа ужасено и целият се разлюля, а отец Константин продължи:

  – Успокой се, мойто момче, не се вълнувай! Една жена ти трябва на теб и всичко ще се оправи! Виж какъв хубав кръст имаш на врата с червени камъчета и голяяяям, колкото моя. Откъде го имаш?

  – Ааа, той ми е комплект с обици, но мама не ми дава да ги нося… Ама, отец, аз неща да се женя… Хич не ми трябва…

  Отец Константин нищо не чу от това, което му говореше маг Антонио, а пак го огледа от горе до долу и попита:

  – На колко си години?

  – На петдесет и една…

  – Ето, виждаш ли, време ти е вече! Една хубава булка ще ти намерят жените от църквата, ей, баба Станка ще ти потърси, че тя по ги знае жените от квартала…

  – Властолюбиви и нахални жени! – маг Антонио изригна. – Властолюбиви и нахални жени, дето командват мъжете и живеят само по плът. Пфу, анатема! Аз ще искам да се моля цяла нощ на звездите и звездна вода да правя, а някоя нахалница ще ме дърпа към спалнята греховни работи да правим!

  – Как греховни работи бе, момче – слиса се отец Константин. – Нали ще ви венчая, какви глупости ми говориш! И бракът е нещо честно, и брачното ложе чисто, така пише в Светото Писание! – Отецът вдигна пръст поучително и строго го изгледа.

  – Аз ще му намеря една жена – намеси се баба Станка. – Вие не ми се бъркайте!

  Баба Станка прегърна покровителствено маг Антонио, който нещо се беше оклюмал така, че дори ушите му бяха клюмнали надолу, и приличаше повече на мокър уличен пес, който зъзне под дъжда, отколкото на някакъв страшен маг.

  – Не се дърпай, мойто момче, баба ще ти намери някоя кротка булка, дето няма да те командва.

  – Не щаааа – разрева се маг Антонио и се опита да се отскубне от ръцете на баба Станка, която здраво го стискаше и не го пускаше.

  – Не се дърпай, де, не се дърпай – ядоса се отец Константин. – Венчилото е хубаво нещо и от Бога наредено! Не може така да ми се разхождаш по улиците като изоглавен и все за края на света да ми пророкуваш, аааа!

  Отецът хвана маг Антонио за другата ръка, баба Станка продължаваше и тя да го стиска здраво, а отецът се обърна към мен:

  – Ренато, я заключи вратата!

  Като чу тия думи, маг Антонио загуби ума и дума и започна да се дърпа да се измъкне, но баба Станка и отецът го държаха здраво. Тогава с последни усилия той направи едно странно въртеливо движение около себе си, измуши се от пелерината, падна на пода, изправи се бързо и хукна към вратата със страшен рев. Пелерината остана да се ветрее в ръцете на отеца и баба Станка.

  Повече маг Антонио не стъпи в църквата. Понякога го виждах как отдалече заобикаля храма, да не се засече с отеца, и припка бързо нататък към кварталната кръчма, където само мъже се събираха карти да играят и нямаше опасност някоя жена да влезе.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Сайт за запознанства

  .

  Първа част

  .

  Сега, тия истории, дето ги лафя тука, ги разказвам и на клиентите.
  Щото толкова са невероятни, но истински, преживени.

  Животът е шарен и пъстър, зависи с какви очи го гледаш.
  Па и е кратък, мамка му, защо да не се забавляваме?

  Разправях ви за сайта за запознанства, в който се регистрирах с цел подмладяване.

  Ти мани, че туй мираж, ми се оказа, че си уговорих среща с… английски престъпник. Криминал, бе, излязъл от затвора и който има пробационен период и дом.

  Младежът, разбира се, е super hot!

  Микс между Ямайка и Шотландия.

  Екзотика.

  Карамел, карамел. Крем карамел.

  Бонбонче „карамел му“.

  Висок, слаб, с ясно очертани мускули, тук-там някоя татуировка, къдрав, огромни мигли като на момиче, очи, в които можеш да потънеш, да се загубиш и съответно да се удавиш.

  Говори чист английски, което е просто прелест за ухото.
  Повечето мякат с гадни акценти.

  Вежлив, възпитан, красив, секси.

  По-млад с 6 години.

  Мда. Поувлякох се.

  Баща на 4 деца.

  Веднага печели вниманието ми.

  Следва много активен видеочат, почти през час.

  Ся, за какво точно иде реч – няма да отварям дума. Големи хора сте.

  Та, файнали се разбираме, че той ще дойде да ми гостува.

  Аз, разбира се, съм в небето и плувам.

  Викам, ебати късмета! Ударих джакпота!

  А той ми вика:

  – Бейб, колко е билетът за влака до теб?
  50 паунда? Бе, аз нали знаеш, деца, разходи.
  Ако искаш да дойда – прати, после ще ги върна.
  Облечен съм вече.

  Пращам 50-сет.
  Давам шанс, но с едно наум.

  Викам си: „То, ако не се яви, ще звъня на банката.“

  Той последно ми звънна и вика:

  – Идееем!

  След което не вдигна телефона.

  What the fuck.
  Is this a joke?

  Изчаках 30 минути и го репортнах на банката ми за измама.

  Тадам!

  И даже нагъл. Вика:

  – Бейб, ще позъкъснея, но идвам.

  Твойта мама ямайкска!

  .

  .

  Втора част

  .

  Карамелената екзотика се казва Ник.

  В 16.30 ч. на следващия ден получавам нежно съобщение:

  „What the f*ck?
  Репортнала си ме банката за измама?
  Картата ми е блокирана!“

  Започва канонада от sms-и и телефонни обаждания, какво точно съм казала, молби да се обадя на банката да спрат investigation (разследването).

  Изведнъж ставаме най-добри приятели, best friends.

  …

  Тука отварям една малка скоба за това колко сме далече България и Англия, в сравнение като правова държава при подобен случай.

  …

  Затова съм тук. Тук има закони, спазват се и правата на гражданите са доста по-добре защитени.

  Моята банка се обажда на неговата банка. Анулираха транзакцията, 50-то паунда са обратно в сметката ми.

  А на горкия Ник му отварят цялото банково досие и го гледат има ли и други такива балами, дето са му пращали пари.

  Това кога ще се случи в България?

  …

  Карамеленият красавец ми звъни:

  – Бейб, как можа?
  Не мога да си видя децата сега, нито да ги изведа някъде.
  Картата ми е блокирана, нямам пари, побърквам се.

  …

  …Съвестта почва да ме гризе.

  Ник има красиви деца, те нямат вина.

  Започвам да се извинявам, кофти ми е, но думата е казана, банката разследва. Няма връщане назад.

  …

  Викам му:

  – Бейб, аз знаех, че е измама, казах ти да не ме преебаваш, но ти ме прееба.
  И то за 50 паунда. Като искаш да мамиш, играй на едро, мамка му!
  Аз съм от България, ти забрави ли?
  Аз съм родена в измама, ям измама, заспивам с измама.
  Защо мислиш се махнах от България?

  .

  .

  Трета част

  На сцената излиза приятелката му.

  .

  Звъни ми телефонът, докато правя лицев масаж за повдигане на лице по индийска технология.

  Женски глас, брилянтен акцент, много любезна.

  – Извинете, познавате лу Ник (следва фамилия)?

  – Да. Защо?

  – Вие майката на децата му ли сте?

  – Не.

  …Следва мълчание и обмяна на телефон за контакт.

  Приклювам масажа и се обаждам на въпросния номер.

  Дамата се зове Сам.

  Приветства ме с:

  – Добре дошла на борда на лодката!

  Викам:

  – Т’ва некъв английски идиом ли е, щото аз съм чужденка.

  Описва ми вкратце историята на младежа, пооклепва го в тъмни краски, споделя, че е пращала пари за билет и тя.

  Казва, че му е помагала и с по-големи суми. И, че смята, че не е само тя.
  Криминал бе, дребен ганг.

  Баси, къде го вадя тоз късмет, или просто не отсявам добре в началото?

  Ама чак пък с английски ганг. Уф.

  Казва, че живее в пробационен апартамент и следващата седмица има изслушване в съда.
  Не работи, живее от измами и обири, и от женички, се подразбира.

  Аз немея.

  Викам си: „Колко жаби трябва да нацелувам, доде намеря принца?
  То, херпеси ще ми излязат вече…“

  Тя, Сам, ми вика:

  – Ти сега с това разследване, дето си активирала… лошо му се пише.

  Викам си:

  „Е, ся ла*ната ше ударят вентилатора!
  (Shits gonna hit the fan!)“

   

  Десислава Бърлатова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Нова книга на Радослав Бимбалов

  .

  Излезе от печат нова книга на Радослав Бимбалов, сборникът с разкази „МЛЪК“ (изд. „Сиела“, София, 2022). Ето какво пише по този повод авторът, който изказва благодарност на редакционния екип и се обръща накрая и към читателите.

  .

  

  .

  „След няколко месеца тежък труд… „МЛЪК“ е в книжарниците.

  Благодаря на редакторския екип Силвия Недкова и Мирослав Александров, на коректора Мария Венедикова, на автора на корицата Мартин Марков, на PR-а на проекта Темз Арабаджиева, на целия екип на СИЕЛА, начело със Захари Карабашлиев.

  От тук насетне всичко е в ръцете на най-важните хора.

  Ще очаквам Вашите отзиви, критики и мнения. Благодаря Ви, че пазите думите ми.“

  .

  

  Радослав Бимбалов е роден и израснал в Пловдив. Живее в София. Започва кариерата си първоначално в радио. Работи като копирайтър на свободна практика, после и като творчески директор. През 2008 г. става съосновател на рекламна агенция „The Smarts“, която, след създаването на медийната агенция „IQM“, PR агенцията „Paragraph 42“ и продуцентската компания „SHOOT“, прераства в една от най-големите комуникационни групи в България. Бимбалов е и изявен блогър, публицист, автор на разкази и памфлети. Има две издадени книги, втората от които е настоящият сборник „Млък“. Негови творби са част от сборниците „Пощенска кутия за мръсни приказки“ (2016), „Нистинари“ (2021) и „Любовта за напреднали“ (т. 2, 2022).

  Желаем успех на новата му книга.

  .

  Снимки: ФБ профил на Радослав Бимбалов

  .

• Закумът ми цъфна

  .

  Закумът ми цъфна.
  Видях такъв, на плажа
  в Неа Вресна –
  до ядливи кактуси.
  Знаеш ли как боли
  от бодлите им?
  И имат вкус на ягоди с алое —
  толкова са красиви, когато цъфтят!
  Закумът ми цъфна!
  Нощта не умира, просто е тихо.
  Ако морето не е самотно
  без мен, ми кажи.
  Закумът ми цъфна.

   

  Галина Янчева Ангелова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Галина Ангелова е родена във Враца през 1968 г. Завършила е „Икономика в социално-културната сфера“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Преди това ИПЗКССО – Враца. Първата й книга с детски стихове „Слънчице прекрасно“ излиза през 2019 г., изд. „Лунна светлина 13“. Нейни текстове и картини са включени в редица сборници на това издателство. Има собствен сайт, спечелил първо място за най-посещаван през 2003 г. – www.bgverses.free.bg. Отличена с трета награда в национален конкурс за любовта. Нейни стихове са включени в международен поетичен блог, както и разкази – в сборници на Литературен клуб „Многоточие“.

  .

• Българска сватба

  .

  Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело.
  Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село.
  Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло.
  Псуват мъжете, жените кълнат на умряло.

  Котки и кучета в тъмните ъгли се крият.
  Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият.
  Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни.
  Попът е в църквата. Попът е целият в черно.

  Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка.
  Пак те продадоха, пак те венчават по сметка.
  Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости.
  Твойте търговчета нямат ли срама от Господ!

  „Имат! Простете им!” – всичко пред Бога отричаш.
  Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш.
  Пийте до пръсване!
  Ад и небе да се кърти!
  Вият гъдулките.
  Мама се жени посмъртно.

   

  Ники Комедвенска

  .

• Пенсионерски разчети

  .

  Разказ от Савчо Савов

  .

  От десетина години съм пенсионер. Това май е най-доброто време от живота ми. Нищо не работиш, а ти плащат. Ставаш, когато искаш, правиш, каквото искаш, и никой не те проверява на портала дали си пил студена бира или греяна ракия. И понеже повечето ми стаж е от Бай-Тошово време, то и пенсията ми е сносна. Виж, жената, е работила по време на демокрацията. А то демокрацията нали е това – всеки прави, каквото си иска. Та по тая логика нейните работодатели не съвсем редовно са й внасяли осигурителни вноски, а и тая минимална заплата… Та затова и пенсията й е малка. Ама нищо. Нейната и моята стигат за всичко. И най-важното, дават я навреме. Добре че не е по демократичен начин, както заплатите, щото на комшията някой месец му дадат заплата, но по-често го прескачат. А и аз, нали си падам малко математик, та съм направил точен разчет на разходите: ток, вода, кисело мляко, хляб, телефон и цигари за жената, 10 лв. непредвидени разходи и даже остават пари. Аз телефон нямам, защото жената ми го прибра. Било излишен разход, пък и съм говорел само с бивши колежки. И цигари не пуша, но си слагам в сметките по 5 лв. на ден за цигари. Това са 150 лв. на месец, т. е. 70 литра нафта, значи 1000 км на месец. Та затова редовно ходим на разходки. Където каже жената, аз я разхождам. Аз и портфейл не нося, откакто се пенсионирах. За какво ми е, да ми тежи по джобовете? Чантата на жената е голяма, има място за всичко. Тя там и кредитната ми карта носи, заедно с останалите ми документи. На един стар риболовен билет до името ми е написала и адреса ни. Поставила го е в един найлонов плик и с безопасна игла го е прикачила във вътрешния джоб на якето ми. Ей така, да ме намерят, ако се изгубя някъде. Аз никога не се губя. Е, веднъж отидох на реката, легнах край брега и гледам реката. Риба няма, но гледам как плуват листа. Така съм се увлякъл, че не съм забелязал кога се е стъмнило, а и мъгла паднала. Викам си: „Къде ще ходя в тая мъгла, я да полегна тук на топлата трева, пък утре ще се прибирам.“ Да, ама на сутринта един полицай ме дърпа за крачола и иска документи. Подавам му риболовния билет и обяснявам, че не ловя риба. Подкара ме пред себе си и право у дома. А там жената ме чака и пустосва. Оттогава не излизам навън от портичката.

  От дома, накъдето и да тръгнеш, все трябва да излезеш по пътя за областния център и оттам да ходиш, където ти е казано. Друг път няма. Та, на този път от две години на една от отбивките се е настанила проститутка. Старичка, закръгленичка, ама жена. И много съвестна. Слънце, пек, вятър, дъжд, виелица – тя винаги си е на мястото. Стои и чака. Не сме виждали да спира някой, ама тя си знае.

  Веднъж, бяхме ходили в някаква пещера да разхождам жената, а вътре едно приятно, хладно. Да имаше и по една студена бира… Седя си аз на един камък и чакам жената да се разхожда. А тя скача от камък на камък, все поглежда тавана (мисля си – търси паяжини) и от време на време се спира на приказки с някакви мъже. После се оказа, че се познавали от други пещери. Ядосвам се и търся начин да й го върна. И мълча. То с жена не се спори. С радиоточката ми беше лесно, отрязах жиците и готово. Ама какво да правя с жената?

  На връщане, като наближихме проститутката, аз намалявам скоростта и спирам пред нея. Отварям прозореца откъм жената и питам:

  – Колко пари ще искаш да оправиш и двамата ни ей тук и сега?

  Жена ми е навела глава изненадана, ама мълчи. А проститутката се хили и казва:

  – То парите лесно, ами кажи как искаш, вътре в колата или, както обикновено, на онова одеяло в тревата?

  Аз се чудя за какво одеяло става дума, а жена ми ме поглежда и виждам, че така се е наежила, та седалката й става тясна. И добре че колата е на нафта. А то, ако беше бензин, сигурно щеше да се възпламени от искрите в очите й. Казва през зъби „Тръгвай!“ и аз потеглям. Спирам пред гаража у дома и тя първо отваря багажника. Изважда едно войнишко платнище и го размахва пред очите ми.

  – За какво ти е това тук?

  – Ами то там си стои, откакто сме купили колата, ако намерим нещо да натоварим, да го сложа отдолу, че да не се цапа багажникът – смънквам тихо. Изобщо не ми повярва.

  Оттогава не нося и ключовете за колата. Стоят в чантата на жената и ми ги дава, като седне и тя на седалката до мене.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Савчо Савов е роден през 1947 г. в с. Бутан, Врачанско. Завършил е 
  „Техническа кибернетика“ във ВМЕИ (сега Технически университ) в София. Офицер от БНА. Работил е 32 години на различни ръководни длъжности в АЕЦ „Козлодуй“. Член на Конфедерацията на българските писатели. Председател на литературен клуб „Нашето слово“. Пише публицистика и разкази, които са публикувани в областен алманах „Под лъчите на слънцето“ и в алманах „Думите“ на Конфедерацията на българските писатели. Носител на първа награда за разказ от международен хумористичен конкурс във Варна.

  .

• Босия: Една моя поема отпреди 33 години

  .

  От блога на Николай Колев – Босия, който вчера навърши 71 години.

  .

  Редакционният ни екип му пожелава много здраве, щастие, признание, благослов.

   

  НА ТОЛКОВА ГОДИНИ Е БИЛ И ИСУС, КОГАТО ГО ПРИКОВАВАТ НА КРЪСТА

  НОВО РАЗПЯТИЕ

  „Когато лишеният от свобода откаже да приема „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„` храна и това създава опасност за живото или за „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`здравето му, по предписание на лекаря се „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`взимат необходимите медицински мерки”

  „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`Чл. 86 от ЗИН

   

  Кап, кап, кап-капе бавно глюкозата,

  равнодушно и скучно до втръсване.

  Разпъване на кръст е диагнозата.

  Терапия: „Без смърт – няма възкръсване.”

  Лежи голото тяло Иисусово,

  на вечна слабост орисано,

  мачкано,

  кълцано,

  мършаво,

  тръпнещо.

  Без смърт – няма възкръсване.

  Над него знахарите

  потриват

  доволно ръце

  и ловят

  слабия пулс на пробитите длани.

  Със сатанински

  усмивки.

  Пилат стои

  зад бюрото и шепне

  магичните думи:

  – Без смърт –

  няма възкръсване?

  Системата съвършена

  бавно капе.

  Кап, кап –

  и дарява агония.

  Пилат е с каскет и шинел.

  Пилат е скромен.

  Пилат е човек от народа.

  Пилат е народа.

  Народът е тор!

  Странно?

  Защо

  не еква мощният хор за възмездие?

  Къде се е скрил

  диригентът на правдата?

  Къде се изгуби

  малката

  палка,

  наречена съвест

  на презрения роб,

  плюл

  в своя гроб?

  Къде

  е

  Той?

  Робът-герой,

  надигащ се гневно

  от топката кал,

  презрял

  трийсетте сребърни гроша?

  – Кажи, Гео! –

  Мълчиш. – Защо удушените не говорят?

  – А ти, бачо Никола?

  Не навеждай виновно глава.

  Това

  не решава въпроса!

  Зад дебелите бели стени

  Пилат

  елегантно повръща.

  Преял и препил

  на поредния пир,

  далеч от очите

  на презрения плебс

  с гуреливите слепи

  очи.

  Пилат помни най важното:

  – Без смърт –

  Няма възкръсване!

  Учителю!

  Защо те свалиха от кръста

  и лекуват кървящата плът?

  Та нима

  някой наистина смята,

  че смъртта те превръща във Бог?

  И затуй ли преливат глюкоза

  и бинтоват пробитите длани?

  Това са брътвежи

  на безумните книжници,

  недочакали

  последния вопъл:

  „Елои! Лама сабатхани!”

  И се надяват

  да те лишат от

  безсмъртие?

  Пилат,

  главният лекар

  на моргата,

  декизиран комично

  в костюм на мъдрец,

  разиграва главната роля

  в анатомичен

  някакъв театър.

  Учителю!

  Чуваш ли?

  Кап, кап, кап.

  Преливат ти злоба,

  Вместо глюкоза.

  Надяват се,

  че сърцето разбито

  не ще разбере дребната разлика

  и ще приеме измамата.

  Прости им, Учителю!

  Аз им простих.

  Те не разбират,

  че Бог

  не означава възкръсване.

  Те не усещат

  как твоите токове

  ще накарат

  предателя Юда

  да намери дърво

  и въже.

  Без смърт – Няма възкръсване!

  Не възкръсва правдата никога!

  Смъртта

  Е безсилна пред нея!

  Сечи

  и хвърляй в кюмбето

  на битието

  вековните ялови храсти.

  Илюзиите

  на червените мухоморки,

  Черния

  привлекателен мицел.

  Безплодните диви лози,

  задушаващи бялата роза

  в твоята

  буренясяла тъжна градина.

  Събери сили,

  воля и мисъл.

  Прочети

  собствените си спомени

  и сечи

  в яростен пристъп

  карциномите в своето тяло.

  Намери

  онова

  малко парченце

  жива плът.

  Полей го

  със истина.

  Кап, кап, кап –

  капе отровната плът

  и превръща

  земята в пустиня.

  Кап, кап, кап.

  Кръвта християнска

  вместо глюкоза

  подхранва пустинния пясък.

  Защото

  не арена –

  човешка пустиня

  е ограденият римски площад.

  Очите молещи

  виждат

  палците

  безразлично и вяло

  увисват

  с нокти надолу.

  Това са

  нокти на хищник,

  излязъл

  за плячка от скука.

  Кап, кап, кап.

  Тази земна глюкоза

  Създава

  Безценния хумус

  За безмълвното

  Страшно проклятие

  На червената роза.

  Творец на благата е плебсът!

  Сеяч на благата е плебсът!

  На живота генът е плебсът!

  Пролетарии от всички страни…

  Извинете…

  Проба… проба… проба…

  По трибуните театрални,

  обгърнати

  с пурпурни тоги,

  седят

  фарисеи и книжници,

  обградени

  от здравите мускули

  на пленени тракийски наследници.

  Отегчено

  разказват си клюките

  за последните подвизи

  на Месалиноподобните.

  А в клетките

  с тигри и лъвове

  християните влизат със псалми.

  Правят

  няколко крачки във въздуха,

  за да достигнат небето,

  освободени

  от слабото тяло и болката.

  Възкръсват,

  възкръсват

  възкръсват,

  приели смъртта

  като нафора.

  – Не убивай! Безпощадно убивай врага си!

  – Кой е враг? С нас ли си?

  – Не прелюбодействай! Да живее комуната!

  – Не лъжи! Пролетарии от всички страни…

  Пилат

  знае как да тълкува

  мъдрите мисли

  кратко

  и ясно,

  Пилат

  знае на кого да заложи,

  за да получи

  това дребно нещо,

  наречено власт,

  страх

  и безумие.

  Отмъщението

  бе глътката изворна,

  привлякла из римските улици

  огромна маса плебейска,

  до вчера

  очаквала от властния Юпитер

  да им дари

  щедрите кръгли монети

  с цвят

  на узряла пшеница.

  И не получили нищо,

  плъзна нашир и

  надлъж.

  Това бе

  гръбнакът стоманен

  на великото

  войнство Пилатово.

  – Бог е плебей! –

  ревна първият гладен плебей.

  – Бог е плебей! –

  ехото

  многократно отвърна,

  отразено

  от хиляди кухи пространства.

  – Бог е плебей! –

  заплашително

  копие вдигнала,

  крещеше пияна

  тълпата,

  обладана от някаква лудост

  за равенство.

  – Бог е плебей!

  Да живее Пилат! –

  шепнешком

  подстрекаваше някой,

  който приличаше

  досущ на Пилат,

  защото

  наистина беше Пилат.

  – От днес

  всеки,

  който си позволява

  да се съмнява

  даже за миг

  в този мит,

  ще бъде бит,

  ще бъде убит,

  ще бъде смит! –

  Това е

  безпощадната

  класова логика.

  Това е

  новата

  расова логика

  на времето в Рим

  – Хляб и зрелища!

  – Хляб и зрелища!

  Кап, кап, кап –

  капят

  сълзите майчини

  и превръщат в енергия

  мъката.

  Кап, кап, кап –

  сипе се пясъкът

  от пирамидите.

  Кап, кап, кап –

  капе бавно глюкозата

  и ражда

  надеждата.

  Кап, кап, кап –

  отброява секундите

  древната

  водна клепсидра.

  За да се сети

  Атила

  да донесе

  на върха на стрелите си

  неумолимата

  истина

  на времето.

  Няма време за проба!

  Няма време за проба!

   

  Август 1989 г.

  Централен софийски затвор

  .

• Двукраките отворковци на Земята

  .

  Представете си годишния доклад на някое извънземно за Земята на някой Планетарен форум.

  – Какво правят тия двукраки отворковци от Земята?

  – Ми, православни славяни се бият с други православни славяни, араби мюсюлмани се бият с други араби мюсюлмани, американски евреи (магнати) налагат санкции на руски евреи (олигарси), латиноси се стрелят с други латиноси за трева, африканци се стрелят помежду си за опали за белите… Същите са си.

  Даже има едни православни славяни, които си даряват заплатите, за да може други православни славяни да бият трети православни славяни, макар първите едва да връзват двата края.

  Всички си правят мръсно един на друг, а после са си направили социални мрежи, в които възхваляват морала си.

  – Оле, рестартирай, пращай им комета и на тия. Те са по-зле и от динозаврите, които изпонасраха планетата с големите им говна.

  – Няма нужда да хабим, комета. Споменах ли, че двукраките сами ще се изпотрепят за тези динозавърски говна?

   

  Дахер Фарид,

  Фейсбук

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Заглавието е на редакцията.

  .

• Поглед към бъдещето…

  .

  „Поглед към бъдещето…“ е къс хумористичен разказ, който може да се види в рубликата „Смешни вицове“ на сайта Ritnikotkata.com, в сайта Vicove.biz, в групи във Фейсбук като „Голям майтап“ и на различни стени в социалната мрежа. За съжаление, никъде не е посочено кой е неговият автор. Може би той би се зарадвал, че написаният от него текст е толкова споделян и че е надхвърлил жанра виц. Ако някой в Ritnikotkata.com или Vicove.biz знае името на автора, ще се радваме да го оповести.

   

  Годината е 2099-а. На прага на новия век. Планът на Бил отдавна е сработил и на планетата са останали една шепа хора – българи, малко румънци и талибаните от Афганистан. Всички са се събрали и са заживели заедно в родопското село Малък Лешпер – доят козички, садят кромид лук, българите варят ракия, няма вече акциз по селските казани, румънците правят нек’ва медовина, талибаните там, заради религията, не правят таквиз неща, но пък варят една чудна чаена отвара с макови семенца и цветчета, за бистрота на ума, по стара рецепта на некой си Бин Ладен, когото само Лили Иванова помни кой е и какви ги е вършил. Въобще, пълна идилия, липсват само Иван и Андрей, които да ги накарат да се състезават за това кой ще закове 250 пирона в дървена греда за най-кратко време.

  Няма телевизия, няма интернет, даже 5G няма, защото няма телефони и гълъбите са започнали да се връщат по родните си места. И зелен сертификат няма, защото в Малък Лешпер са чували що е то мол само от историите на най-старите в селото, в чиито гардероби още може да бъде намерено по някое яке от намаленията в Zara. Новините пристигат всеки петък с гарван, точно както в Game of Thrones, но никой не знае кой ги праща.

  И ето, петък е… гарванът лети с бясна скорост, а отдолу малкият Грунчо Сертификатов (интересната фамилия е наследена от прадядо му, който е получил прякора „Сертификата“ след участието си в битката за свободен достъп до евтини маратонки от SportDepot в мол „Сердика“ през 2021-а) чака с нетърпение да прочете листчето от крачето на гарвана и цялото село да научи новините от последната седмица. Гарванът каца, Грунчо хваща листчето и чете пред всички:

  – Поради ремонтни дейности по магистрала „Хемус“, тунел „Ечемишка“ в посока Варна ще бъде затворен до края на годината.

  .

• Родена на Цветница

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  На баба ми Невена

  Минали са безброй лета оттогава, но мълвата за баира още е жива. Прадядо ми, комит Никола, в началото на април 1912 г. бил вече на пристанището в Саутхемптън и чакал да отплува с кораба “Титаник“ за Америка. Билетът бил в джоба му. Само преди няколко години се завърнал от Чикаго, където по поръчение на ВМОРО, комитите набирали средства за освободителната борба. Сега причината да замине била друга. Знаел за поверието, че ако пресече голяма вода, мъката напускала душата и потъвала на дъното. Неотдавна се споминал най-малкият му син, Асен. Бил охтичав. Другите му двама паликаря вече се справяли сами с имота, а изтърсачето Невена, която се родила преди година навръх Цветница, растяла здрава и за радост на всички. Два дни до отпътуването с кораба, в хотела се получила телеграма за Никола: “Върни се веднага. Синовете ти паднаха с каруцата в дерето. Погребението е след два дни“. Тръгнал Никола една скръб да утеши, а сега се връщал с три.

  Дълго пътувал с „Ориент експрес“, много дълго. Някъде в Унгария влезла в купето циганка. Усетила мъката на Никола и извадила тесте олющени карти за врачуване: “Черна е душата ти, чорбаджи. Там, където си мислил една смърт за заровиш, твоята си щял да срещнеш. Спасили са те две ангелски души, които курбан от обич за теб са сторили.” Настръхнал от чутото Никола, а циганката продължила: “Заможен си. Пари имаш. Купи едни голи чукари, ама на баир да са. Посади баш на върха бор и му вържи червен конец. Дордето той расте здрав и прав, и щерката ти ще е жива.”

  Не обърнал много внимание Никола. Старият комита на циганки не вярвал. Преди да слезе от трена, тя казала още: “Не вярваш, чорбаджи, ама и жена ти скоро ще те напусне.” Така и станало. За няколко месеца Мария се стопила като восък и се преселила при синовете си. Когато прочел в газетата за съдбата на “Титаник”, Никола разбрал, че тя можела да бъде и негова съдба. Сетил се за унгарската циганка.

  Един ден Никола повел Невена към отсрещния гол баир. Носил мотика и младо борче. Посадил го на върха, вързал на един клон червен конец и седнал да изпуши един тютюн. Тогава рекъл на щерка си: “Ще ти купя, Невено, утре на Цветница, тоз баир за теб, а това е твоят бор. Тъй да знаеш. И да помниш, че и теб, и него бури ще ви брулят и слънце ще ви пече. Докато той е здрав и расте, не се страхувай от нищо.” После Никола отишъл в кметсвото да брои жълтици за каменяци.

  Невена станала красавица и дошло време да се задоми. Един румънски пикьор по това време бил командирован в града. Прехласнал се от нейната хубост и написал песен, която разказвала как ще я отведе в Букурещ и там шапки с воал ще носи. Не било писано. Една нощ Невена сънувала как висок мъж, със син поглед, отворил портата й и поднесъл увити в копринена кърпа сребърни гривни. Невена ги сложила на ръката. Хубави били, но не от злато.

  По някое време Никола наел един дюлгерин, да му подмени счупените керамиди на покрива. От Трънско бил майсторът и обикалял със занаята си страната. Харесал го старият комита, че е здравеняк и работлив. Такъв човек му трябвал за имотите.

  Никола заръчал на щерка си да приготви софра. Извадил и шише с блага ракия. Щом Невена срещнала синия поглед на другоселеца, разбрала каква е работата. Този й бил посочен от съдбата в съня й, макар сиромах, тя го приела в живота си. След седмица вдигнали сватба. Всичко вървяло, както Бог го е предвидил. Невена родила първата си рожба мъртва. Второто дете умряло на годинка от някаква болест. Когато чакала третата рожба, тя си спомнила за баира и за нейния бор. Отишла и на южния скат засадила борче със завързан червен конец, за здраве на още нероденото. Така направила и за четвъртото отроче. Децата й растели здрави, а мълвата за чудото на баира се разнесла надлъж и шир. Хората я молели да засадят и те борчета за здраве на своите близки. Когато избухнала войната, изпращали синовете и мъжете си с китка здравец на фронта, а после засаждали и борове, да пазят живота им. Така постепенно едната страна на баира позеленяла.

  Невена сполучила с работлив мъж и скоро се захванали с търговия. Отворили единствената в града голяма бакалницата, близо до гарата. По време на войната всички влакови ешелони за южния фронт минавали през тази гара. Немските офицери слизали за провизии и, придружавани от кмета, товарили от бабината бакалница пити кашкавал, цигари и шоколади. Не плащали нищо, нали сме били съюзници. Научили затова партизаните от местния отряд и тайно идвали с чували, да ги пълнят с храна. Бакалницата вървяла към фалит. Дядо започнал да пие.

  През онази съдбовна вечер бил пил повече от обикновено, когато пак се появили партизаните. Развикал се, колкото му глас държи: “Ваш’та мамка, шумкарска. Да не съм ви пратил аз в гората, та да ви храня? Хайдуци, ще ми подпалите чергата. Махайте се!“ – и ги изгонил с празните чували. Това се случило два месеца преди 9-и септември 1944 година. Новата власт започнала да търси сметка от враговете. Дядо бил обявен за фашист по много проста логика: на германците давал, а на борците за народна свобода – не. Осъдили го и го изпратили в Белене. Бакалницата била конфискувана, а нивите баба “доброволно” предала на ТКЗС-то. Кметът я срещнал веднъж случайно и насред улицата издърпал златните й обеци от ушите. Баба имаше красива коса и с нея цял живот умело прикриваше разцепените й на две долни краища на ушите.

  Дядо ми си го спомням в два случая. Веднъж ми носи голяма кутия с бисквити, покрити с шоколад, защото съм болна и лежа с температура. Другият път е като го върнаха от Белене. Всъщност, баба го е докарала с каруца, в ковчег. Бяха сложили ковчега върху два стола, в средата на стаята. Лежеше дядо със затворени очи, покрит с бял чаршаф. До главата му, на ниско столче, седеше баба. Черна забрадка закриваше лицето й. Отсреща седеше комшийката нана Боча, която беше много стара. Други хора не смеели да се сбогуват с враг на народа, а тя имала страх вече само от Бога.

  Аз още не ходя на училище. Казват ми, че дядо е заспал, а аз се оглеждам за кутията с бисквити. Викам го да се събуди, но той не ме чува. Някой ме повежда към вратата. Неочаквано баба става, хваща ме за двете плитки и ме тегли обратно към дядо. Боли ме, но се надявам, че е за бисквитите. Тогава тя го обръща леко и аз виждам гърба му – черен и страшен. Като порасна ще ми разкаже, че са го горили с нажежено желязо в Белене. Гледа ме строго право в очите и казва: “Това никога да не го забравиш! И никога да не простиш!“. Тогава не разбирам за какво говори, но ми остава мрачен спомен за цял живот. Помня гласа на баба, черния гръб на дядо и това, че нямаше кутия с бисквити.

  Властите предупредили комитската щерка, че ако поп опее мъртвеца, ще я изселят и ще й вземат къщата. Тръгнали за гробището само няколко роднини, баба, нана Боча и ходжата – Мехмед ефенди, който живееше в съседната къща. Положили дядо в изкопания гроб така, както го е майка родила. Докато циганинът хвърлял пръст отгоре, баба отишла до реката, която е до самото гробище. Извадила от водата един голям валчест камък и го поставила от страната на главата на мъртвеца. Целунала ръка на ходжата и казала: “Хайде, ходжа, прочети от Корана, каквото се полага на мъртвец.” Мехмед ефенди обърнал длани към небето и отправил молитва към Аллах. Така Невена погребала мъжа си като турчин, но не и по комунистически, като безбожник.

  След 40 дни, когато според писанията душата напуска земята, Невена се качила на онзи баир и седнала под нейния бор, който с върха си вече сякаш гъделичкал преминаващите облаци. Никога не отронила и една сълза. В жилите й течала комитската кръв на баща й. Борчето, което носила сега, засадила на другия, северния склон, който бил гол, каменист и ветровит. Накрая свалила черната шамия и я вързала със здрав възел по средата на ствола. Когато духал вятър, краищата се развявали встрани и се получавало кръст. Така душата на дядо била изпратена към небесата по християнски. Започнали хората да засаждат и северния склон, за Бог да прости починалите им близки. Целият баир станал зелен и потайнствен.

  Един ден дойде една жена и донесе на баба две златни обици: “Голям грях е сторил мъжът ми, Невено. Връщам ти ги и ни прости.” Баба помълча, а после рече: “Няма къде да ги закача, Дафино. – И показва разцепените си уши. – Давам ти ги от сърце. Детето ти е болно от паралич. Продайте ги и му намерете доктор и лек.“ Жената на партизанския кмет понечва да целуне ръка на баба, но тя не й позволява. “А може ли и ние да засадим бор за здраве?”. “Не – отвръща баба. – Няма да помогне. Това е наказание за вас и трябва да го изтърпите.“. Жената си тръгна, а баба се помоли пред иконата за здравето на детето.

  Минаха още няколко лета, когато след кратко боледуване баба се прости с този несправедлив свят. Навън бушуваше буря, гърмеше и трещеше цяла нощ. Аз седях до леглото и държах ръката й, докато тя агонизираше. На сутринта всичко утихна, баба се успокои и с усмивка пое към отвъдното. Удари празничната камбана на черквата. Беше Цветница. Отворих прозореца с изглед към отсрещния баир. Най-високият бор на върха беше ударен от гръм и разсечен на две.

  Минали бяха незабелязано и други лета. Без да знам съм станала собственик на бабиния баир. Поканена съм от кмета, мой приятел от детството, да си оформя документите по собствеността: ”Някога е бил пустееща земя – казва ми той, – но сега е гора и законът я пази. Че е твой, твой е, но не можеш с него нищо да правиш. Ако искаш, подари го на общината и да стане парк.” “Не мога. Този баир има фамилна история. Не си ли я чувал?“ – питам аз. „Нещо знам, но не всичко“ – отвръща той. “Тогава поръчай кафе и ще ти я разкажа от начало до край.” Накрая кметът казва: “Щом е така, нека си е само твой. Ти много си писала за нашия град и за хората му. Защо това, което ми разказа, не го напишеш, за да се помни, ако мълвата някога секне. Така ще има от този баир и някаква файда.”

  Тръгнах си, а в главата ми като свредел се въртеше думата “файда“. Боже, мислех си аз, в какво време живеем? Толкова мъка, злини, прекършени и заплетени съдби, скърби, болки и всичко това за една файда, разказана на бял лист.

  .

• Коцето Кюркчиев

   

  Из книгата „БУРГАС. Сантиментални истории“ (2012)

  .

  Константин Кюркчиев – Коцето е наш съученик и приятел, роден на 21 май 1939 г. в Бургас. Наричахме го още Големия бивол, брат му беше Малкия бивол, защото двамата са синове на бай Димитър – Бивола – голям колоездач и известен морски агент в Бургас. Коцето от дете пълнееше и другият му прякор стана Дебелия – когато се ожени за една чаровна лекарка от София, тя гальовно го наричаше Ragazzo dell‘ Burgas obesus.

  Ако кажеш за него „стояхме на един чин“, ще предизвикаш учудване, защото самият той трудно се сместваше на чина. За него имаше по-голям чин, по-големи дрехи и обувки, дори тетрадките и учебниците му бяха по-големи. Навярно в тях е пишело повече, отколкото в нашите учебници, защото Коцето разказваше истории, които ние въобще не знаехме. Беше ученолюбив, завърши гимназия с почти отличен успех. Като пораснахме и тръгнахме по кафенета и кръчми, той винаги сядаше с гръб към стената на масата в ъгъла – да няма никой зад него и да вижда всичко пред себе си. Преди да налее уискито си, обръщаше чашата и с отсечени движения изтърсваше „праха, който му бяха сложили шпионите“ (тази защитна реакция беше научил от Благой Тодоров – Билито – другата бургаска легенда).

  Разказваше историите си на висок глас, жестикулираше енергично, ръцете му описваха невероятни лупинги и параболи във въздуха, понякога втренчено гледаше нагоре и изричаше звуци, подобни на „ух“, „уф“, „ах“, „ау“. Обикновено завършваше разказите си с тревожно повтаряне на: „Фурна, фурна (на бургаски жаргон – мълчи, мълчи)! Всички ни гледат, всички ни подслушват.“

  Историите с преследването бяха оцветени с много метафори, хиперболи, алегории, уникални жестове и възклицания, но беше трудно да се разбере, доколко това се дължи на „опитомяване на фактите“, както той казваше, и доколко историите му бяха реални събития. Както казват италианците: „Se non è vero, è ben trovato.“ („Може да не е верно, но е добре направено.“) В края на 50-те години на миналия век, когато сомалийските пирати не бяха още родени, колумбийци, опиянени от латинореволюциите, плениха екипажа на португалския пасажер „Санта Мария“ – тогава комунистическата пропаганда започна да възхвалява революционерите и дори нарече пасажера „Кораб на мира“. Това обаче въодушеви моряците на стражевия кораб „БО“ („Большой охотник“), в екипажа на който бил и Коцето. Те решили да убият капитана, да преминат Босфора и да акустират в някое пристанище на Запад. Малко преди река Ропотамо, обаче, били дешифрирани и върнати в Бургас. Привикали Коцето в комендантството и го запитали: „Ти ли щеше да убиваш капитана с аварийната брадва?“, и Коцето отговорил, че дори не е виждал такава брадва. Тогава следователят го запитал дали си спомня, че като ученик ударил учителя си по математика с обувка по главата и Коцето отговорил: „Това си спомням, но за аварийната брадва не знам нищо“. „Щом си признаваш за учителя, значи отдавна те тегли тая работа; като дете – с обувка, сега – с брадва!“ – казал следователят и оставил пистолета си на масата с дуло, обърнато точно към Коцето. След това отишъл до прозореца и оставил Коцето да мисли. Коцето обърнал посоката на дулото на срещуположната страна, следователят идвал към масата и пак насочил дулото точно към него. Разминал му се затворът, но насоченото към него дуло хвърлило котва дълбоко в душата на спомените му, превърнало се в хипохондрия – мисълта, че някой го следи, не искаше да го напуска.

  С годините Коцето се изучи във Варна и стана капитан на кораби в океанския риболов. Един ден Билито му изпрати радиограма със следното съдържание: „Коце, убий капитана, продай рибата, чакаме те в Бавария – в Гармиш-Партенкирхен. Пушките са раздадени, носи куфара с медалите“. Извикал го първият баро, дошъл и политическият капитан и застанал зад гърба му – пак имало пистолет и пак дулото било насочено точно към Коцето.

  Затова сяда винаги с гръб към стената на масата в ъгъла на кафенето и, преди да налее уискито си, обръща чашата и с отсечени движения изтърсва „праха, който му бяха сложили шпионите“. И често казва на турски: „Чок шпионларлъ бурда вар.“ („Има много шпиони край нас.“) Толкова много, че преди 30 години един бургаски приятел го срещнал на площад „Славейков“ в София и му казвал: „Здравей, Коце!“, а той се огледал подозрително наляво и надясно и с приглушен глас го запитал: „Кой ти каза, че съм в София?“

   

  Георги Чалдъков

  .

• Агенция „София“ за представяне на български автори зад граница

   

  Издателят Манол Пейков, собственик на „Жанет 45“ и бивш депутат, съобщи вчера на своята ФБ страница за създадената Sofia Literary Agency – Литературна агенция „София“, която ще представя български автори зад граница. Ето какво е написал той:

  Скъпи приятели,

  Преди точно шест месеца, от 32-рия етаж на хотела си във Франкфурт, тържествено обещах, че започвам работа по създаването на литературна агенция, представяща български автори зад граница.

  Днес – ден преди началото на Лондонския панаир на книгата – агенцията вече е факт. За което свидетелства стегнатият, но ефективен уебсайт на адрес www.sofialitag.com.

  Да, точно така – агенцията се казва „София“ (макар щабквартирата й по същество да се намира в Пловдив). „София“ – като мъдрост. И „София“ – като ясно разпознаваем маркер за България и българската литература.

  

  За делата на агенцията ще се грижи сърцатата Gergana PaNcheva – на която тепърва предстои да трупа опит и контакти, но затова пък разполага с всички необходими качества, за да се възползва от тях по най-добрия начин.

  Не зная дали е нужно да го казвам, но агенцията ще бъде изключително внимателна и селективна при привличането на автори – най-малкото защото капацитетът ни на този етап е силно ограничен, а последното, което бихме искали, е да създаваме фалшиви очаквания у хората.

  

  Амбициите ни засега са повече от умерени – и те не се измерват в числа, а се изразяват в следното: да има някой, който (да се опитва) да представя българската литература зад граница по подобаващ начин.

  (Това в никой случай не бива да бъде считано като знак за неуважение към онези, които са се опитвали, под една или друга форма, да го правят през годините – просто нито един от всички правени до момента опити не е успял да прехвърли траен мост между съвременната българска литература и чуждестранния издател. А дали ние ще успеем да го сторим – ако не друго, да сковем поне едно дъсчено мостче, по което да минат първо най-големите смелчаци – ще покаже само времето.)

  

  Накрая – минутка, в която да изкажа специалната си благодарност.

  Отнася се за създателя на нашия уебсайт.

  Казва се Влад Грунковский и преди по-малко от месец пристигна в България с цялото си семейство, прогонен от войната, бушуваща в родната му Украйна – само два месеца преди да завърши гимназия.

  

  Въпреки липсата на какъвто и да е опит, въпреки небивалия стрес от новото място и езиковата бариера, Влад конструира, програмира и вдигна сайта за броени седмици.

  Влад е моят герой днес.

  Ако някой от Вас има малък или средноголям онлайн проект и има нужда от помощ за реализирането му – можете да се доверите на Влад. Уверен съм, че му предстои славно бъдеще.

   

  Снимки: Манол Пейков, Фейсбук

  .

• <<
• 1
...
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
...
• 81
• >>