Следата на Йордан

.

Два текста от поредицата на Катрин Федина

„Разговори с премълчаното“

Следата на Йордан

Огънят се извиваше като намек за женска душа. Дебелият дъб в него му даваше сила и сам целият се превръщаше в енергия, ту лумваше да догони пламъците, ту се снишаваше и ги сграбчваше, завихряше пепелища, а после мърмореше тихо и отронваше светещи въглени. И отдаваше. Топлина.

– Затова огънят е едно от най-големите открития на човека! – изведнъж заяви високо с гърления си глас дядо Михаил.

– Защо? – попита стреснат Йордан, като че ли едва сега забеляза, че дядо му е в стаята.

– Защото вика душата. Заставаш пред него и чуваш.

– Какво чуваш?

– Че наистина я имаш, че имаш душа. И няма къде да идеш.

Странна беше мъжката компания. Тежка. Мъжете никога не се събират ей така. Те имат или задача, или проблем за решаване, или такъв, който е обречен. В последния случай обикновено пият и празнуват. Движенията на дядо Михаил бяха бавни, не немощни, напротив, просто в тях нямаше нищо излишно, макар Йордан да не ги разбираше. Защо му бяха например тези сушени билки, когато си имаше червено вино?

– Ти в какво вярваш, Йордане? – попита дядо Михаил със спокоен глас.

– Кога пък си ме питал такива неща? – опита да се измъкне внукът му с насмешка. – В много неща вярвам и в още повече не вярвам, ама вече ми се струва, че нищо не знам.

– Аха – отегчено подхвърли дядо Михаил и си намести елечето.

Беше го изплела тя. Той грижовно редуваше плетивата й през зимата: Понеделник – кафявия шал, вторник – черните чорапи, сряда – елека, четвъртък – шапката на една кука, петък – покривката за маса, а през уикенда изваждаше една малка декоративна възглавница на дивана, в чиято плетка имаше много пропуснати бримки и грешки, но му беше любима. Той продължи да нарежда билките на едно парче от вестник, сякаш не се трогваше особено от покъртително измъчения вид на своя внук.

– Ами ти в какво вярваш, дядо?

– Аз не вярвам, Йордане. Аз знам.

Йордан гледаше дядо си, сякаш за първи път го среща. Спомни си как бе играл с него и как беше слушал чудните му приказки за величие, но тогава му беше леко, безгрижно, уверено и устремено. Сега беше объркан от този обран образ, който сякаш вече не му даваше правото да е дете. Два силуета стояха насред стаята, сякаш чакаха превъплъщение.

– Какво знаеш? – осмели се да попита най-после Йордан.

– Каквото имах нужда да зная и каквото се осмелих. Щом ти не знаеш, обикновено е защото не искаш да знаеш.

– Не е вярно! – обади се характерът на Йордан, който беше наследил тъкмо от стареца, настойчив и остър.

Дядо Михаил се засмя ритмично и тихо, и на Йордан му се стори, че мустакът му щеше да падне.

– Гласът ти реже, но само теб. Ти да не мислиш, че като съм остарял, съм откачил? Само колкото е нужно!

На Йордан наистина започваше да му се струва, че тази ситуация е нереална – или беше твърде уморен, или старецът наистина беше мръднал през месеците, в които не можеше да го посети. Дядо му придоби едно необяснимо излъчване, сякаш даже стана по-висок, а лудостта му респектираше до там, че беше по-безопасно човек да се подчини и слуша, вместо да плямпа. Стопли се стаята, погледът на Йордан се премрежи и предаде. Наистина беше уморен от въпросите, които напоследък го измъчваха. Дъвчеше някакъв сух ошав, оставен на масата и беше в нелепо очакване, едновременно отпуснат и напрегнат. Като пред самата смърт.

– За малко неща се сещам, които могат да ти докарат такъв вид на бездомник – усука отново сякаш фалшивия си мустак дядо Михаил.

– Какво пък ми е на вида? И не съм бездомник! – засегна се Йордан, както винаги в работен, елегантен стил. Риза, пуловер, дънки, кожен колан, скъп часовник и обувки в тон с останалото.

Цяла кавалерия от светещи устройства премигваха и иззвъняваха кратко, но редовно край него, като апарат за дишане, сякаш за да не забрави, че се беше постарал така да уплътни живота си, че игла да хвърлиш, да няма къде да падне, както се казва.

– Дом? – погледна го дядо Михаил така, сякаш погледна нахакан хлапак. После нацепените му пръсти потупаха бавно, но сигурно плетения елек, сякаш показваха нещо важно, нещо скъпо. И в изражението на дядо си, Йордан разпозна нещо, което като дете бе пропуснал – как изглежда мъжката нежност. Някои къщи криеха и такива съкровища.

– Е, кога я срещна? – седна срещу него дядо Михаил.

Йордан подскочи едва забележимо. За миг да хукне към вратата му се стори опция, но в следващия срещна онзи луд блясък в очите на дядо си и падна в себе си обратно.

– Дълга история – отвърна той кратко.

– Дълга, значи.

Йордан започваше да се изнервя от намеците на дядо си, но после един подхвръкнал блясък от камината грабна зениците му и го уцели някъде дълбоко. Загледа се. Наистина огънят зовеше и носеше като упойка, като магия. Приспиваше мислите му, отнемаше им желязното острие, което животът бе опрял в гърлото на всички ни, стопяваше доспехите на всяка стратегия и страх. Уют му казваме, за да го смалим това преживяване до битова подробност, а то е древен ритуал, свещенодействие по търсене на себе си.

– Как да разбера, че тя е правилната жена? Как да вярваш на любовта?

– Колко безсмислени думи и въпроси! – поклати глава дядо Михаил. – Нито разумът, нито вярата имат нещо общо тук.

Йордан вече беше убеден, че старчето е луд. Но неговият дом беше единственото място, на което сега му се стоеше, без да знае защо. Затова реши да продължи този абсурден разговор. Така или иначе всичко от известно време му се струваше абсурдно.

– Вяра? Вярва се в нещо, което не знаеш, което ти се ще, което си измисляш или от което се боиш. От вярвания стават големи глупости. Например ти вярваш ли, че децата са чисти? – със строг тон попита дядо Михаил.

– Разбира се! Само те! – не му остана длъжен Йордан.

– Друг път! Тия, дето са в гроба, до един са по-чисти. Всеки новореден идва белязан от вярванията на ония преди него. И животът е даден, за да се очистим от много неща, а други да доизградим със собствени сили. И всеки има задача от някой преди него. Имаш и ти!

– Каква задача имам аз?

– Да ме надраснеш! Какво бъдеще иначе има тоя объркан свят?– замълча след тези думи дядо Михаил. Дишането му не се чуваше, само бръчките около очите му, осветени от огънят, водеха нанякъде. На Йордан му се стори, че лицето му беше цяла карта, рисувана от художник години наред. После дядо Михаил присви очи и продължи:

– Вярвал бил, не бил вярвал! Обаче с обичта е друго, да знаеш. Никой не вярва, докато не я срещне, ако я срещне!

– Как да разбера, че съм я срещнал? Как да съм сигурен?

– Не можеш. То не е за разбиране. Надценяваш си мозъка, момчето ми! Помниш ли как те учих да играеш шах?

– Помня! – наду се Йордан. Беше добър.

– Там ти е проблемът! Продължил си твърде дълго. В обичта е друго. Идва момент, в който знаеш – продължи дядото – усещаш.

– Какво усещаш? – подхвърли пак Йордан.

– Че не си сам и че не е игра. И че искаш да се грижиш за това. Да си сигурен? Че ще умра скоро е сигурно, а даже това не ми се вярва.

– Ти откъде знаеш, че тя пък ме обича?

– Че защо иначе да си толкова потресен? И то след толкова партии шах?

– И какво, ако знам? – изстена Йордан ядосано.

– Избираш! – закова го дядо Михаил – Избираш своето превъплъщение! И то е като раждане. От потомствен призрак да станеш човек.

И тези думи накараха Йордан да притихне ужасно. Стегнаха го гърдите. Душата му носеше Нея. И огънят да го опареше сега, нямаше да го усеща така ясно, както усещаше това. Знаеше…

– Една история ще ти разкажа. Ти си полегни.

Йордан легна на дядовото си легло, затвори очи, замириса му на маточина, свитите му преди малко мускули се отпуснаха, гласът на дядо Михаил го поведе, сякаш идваше от много отдалеч…
Имало едно време един велик крал. Наричали го Тихият крал. Дворецът му се прочул с безмълвните си дворове и зали. Кралят бил завоевател. Водил успешно войските си и печелил битки и богатства. Имал всичко, което някога бил пожелал. Ала някак все оставал сам. Заговорел ли някого – сякаш се боели от него, а той самият не чувствал думите им, не усещал доверие в никого, предпочитал да броди сам из земите си, сам да воюва, да избира удоволствията си и да опознава нови хоризонти. Сам. Сърцето му било тъй тихо, че дори сред войските му или сред жени с красиви одежди, то продължавало своя равен ход. Единствено понякога, когато чувало птица да пее, то трепвало, забивало бързо, припомняло му живота, реките, стадата и слънцето, зелените гори и техните тайни, облаците, разперени като ангели и нощите в топлите гнезда. Ала щом трепнело сърцето му и тихият крал чуел как кръвта нахлува в главата му, той мигом се разгневявал и се оттеглял в покоите си. Намирал птиците за шарени, интересни, вдъхновяващи същества, от които можел да пие красота, но не вярвал, че могат да му бъдат верни. Не вярвал в обичта. Така всяка година той чакал по една чудна птица да кацне в двора на кралството, за да я изпита. Но щом я хванел, затварял я в клетки и тъмници, докато тя не спирала да пее, посървала, а понякога от мъка дори умирала. И след всяка птица заявявал, че е доказал отново и отново колко неблагонадеждни същества са пернатите. И колко велика е тишината. Но останел ли насаме в нея, нещо дълбоко в него мълчало така, че от ужас и настървение той поемал към следващата битка. Ала един ден, след поредното бойно поле, насред една заснежена ливада, кралят спрял да отпочине. Навел се над студената река, която течала наблизо, и не открил своето отражение. Направил крачка назад, не разбирал… Втурнал се в своя дворец и както винаги всички побягнали, опитал да разговаря с някого, а хората се пазели. Стигнал в своята кула, а там една черна врана била кацнала на прозореца му. Кралят знаел, че враните са умни и решил да я попита какво се случва с него. Разказал й всичко. Враната го погледнала изумена и отвърнала:

– Кралю мой, всичко това се случва, защото ти си потомък на вятъра. Когато се доближиш до хората, те чуват само твоя вой и се страхуват, а ти не ги усещаш и докосваш. Твоят вихър помита всяка войска и враг, когато зафучиш, тишината настъпва. А окото на бурята – в тебе, винаги е тихо.

Кралят не знаел за своята призрачна, ветрена същност, той живеел откъснат толкова дълго, че навикът го направил саможив и пренебрежителен даже към себе си.

– А птиците, врано? Защо разтуптяваха сърцето ми? Защо обичта винаги ме напускаше?

– Не бяха птиците, сине на вятъра! Макар ти да се опитваше да отблъснеш всяка песен, да забравиш порива за обич, да повярваш, че я няма. Твоята обич не е птица с шарени крила, която млъква в твоите затвори.

– А коя е тогава, къде да я намеря, кой би обичал жестокия вятър?

– Да я намериш? – разсмяла се враната. – Пролетта е твоята обич и всяка година се завръщаше при тебе, изпращайки ти своя птица, която да те радва, а сетне лумваше в лято, уморяваше се сред есенни листа и заспиваше под снега. Променяше се, заедно с твоята посока, когато беше топъл, цветята растяха и птиците пееха, когато ставаше студен и зъл, реките замръзваха и житата заспиваха, но тя винаги е била онова, в което ти си летял. Синовете на вятъра могат да се превърнат в истински крале, но само когато изберат своята форма сами.

Една мъничка сълза се стичаше по бузата на Йордан. Той отвори бавно очи, а беше още тъмно. Снимката на дядо му беше в стъклената витрина на хола му. Йордановата фигура стоеше сред стаята. Беше време за превъплъщение.

–––––––––––––––––––––––-

.

***

Доверието… Може би най-фината човешка струна, която преминава през всички нас и ни свързва. Някои я дерат с нокти, други я галят, а после внезапно я късат, трети свирят на нея само своята песен. И тая струна, толкова наранена и прекъсвана, минава през теб, през мен, през нас. И в един кратък миг се хващаш, че не я чуваш вече, понеже ехото от нейните пропуквания някъде, при някого, те е настигнало. Или се е случило точно при теб, или ти си го случил. Не може скъсаното да се кърпи. Оставаме „с едно наум“ или по-точно „без поне едно в сърцето си“. Вярна е тази приказка, но дали е истинна?…

Да повярваш всъщност е отново и отново да избереш да следваш себе си. И с всеки следващ път изборът става все по-страшен, все по-скъп и по-дълбок. Но и далеч по-чист. И в един кратък миг се хващаш, че няма нищо скъсано, никога не е имало. Просто в болката си спираме да свирим на тази струна и тя замлъква, замлъква, докато забравим и последната нота, която някой някога ни е показвал. И едва тогава ставаме достатъчно тихи, и можем да чуем своя собствен глас – космически, интуитивен, наш. Отначало едва доловим, после все по-ясен – и макар променлив, вече знаем, че го имаме. А тази музика е най-истинското изкуство – изкуството да живеем своя собствен живот.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Катрин Федина е родена в Сливен през 1989 г. Завършила е гимназия „Захарий Стоянов“ в родния си град. Има магистратура по Право в Бургаския свободен университет и по Приложна психология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Прави дисертация в областта на „Управление на човешките ресурси“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Лектор с над 15-годишен опит в консултиране и подкрепа на служителите в различни сфери. Още от ученическите си години е доброволец към Българския червен кръст в Сливен. Автор е на стихосбирките „Гоблен от светулки“, „Спомен за същността“, „Късче живот“. Последната й стихосбирка „Безумие“ излезе наскоро.

.