Home » Авторски страници, литература

Приказка за един бял лист

2016.03.24 Няма коментари
Spread the love

 

“От тук до края на света,
всъщност няма никакво разстояние.”

(Из “Лумнали огньове“)

“…За няколко месеца, сестричке, само за няколко – представяш ли си? Запалили се седем души, и то на различни места – ДО СМЪРТ! Тая окаяна земя…
Божичко, как ли са викали, как ли са крещели като са лумнали пламъците! От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…”

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

Снимка: tishbeaty.com

Снимка: tishbeaty.com

Обсъждането на книгата отдавна бе приключило, хората си тръгваха. Бавно и колебливо, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено само преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше стремително над града, като че ли искаше да го погълне завинаги.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, безкрайно мъчени в миналото, които сега смирено и търпеливо чакаха зад масата?

Заедно с тях чакаше, обгърнал ги плътно отвсякъде – с оная страст, с която прегръщаш любима жена от страх да не я загубиш – и целият им живот. Както преди, така и сега. Арестите тогава – за това, че си “мислил” или “мислила” да бягаш през границата – килиите, безкрайните разпити, изнасилванията, “кръщаването” с ледена вода “в името на народа”, пребиването с маркучи, понякога до смърт… И едновременно с призрака на оня ужас – убийствената немотия, самотата днес.

Винаги ми е било крайно неловко да надписвам книгите си. Като че ли чувам някакъв глас: “Кой си ти и какво право имаш да надписваш книги – на когото и да било? Можеш ли да проникнеш и на сантиметър в страданието на другия?”. В такива моменти имам чувството, че съм седнал само по долно бельо пред хората, а те ме гледат очаквателно.

Мракът бе опасъл вече залата.

Докато събирах кураж, се сетих за писмото на един читател: “Стиховете в тази книга парят, защото в тях горят душите ни.” (Може би читателят е свръхчувствителен, но ми се ще да вярвам, че ги е усетил точно така.)

Тогава видях онзи човек. Сравнително млад, на Христовата възраст – не повече от 33-34 годишен. Среден на ръст, по-скоро нисък, облечен съвсем скромно, чисто. Стои смутен зад червената маса, едва ли не виновно – като че ли ще го съдят невидими съдии – и… държи лист хартия в ръцете си, един бял лист.

– Моля Ви… Напишете тук името си и датата. Моля! – и ми подава празния лист.

Погледнах го внимателно. Той наведе плахо очи, объркан. И пак ми подава листа. Помислих си: “Еcce homo! (Ето го Човекът!). Стои разголен пред мен и… носи душата в ръцете си.”

– Но защо на този лист? – попитах аз в глупостта си. – Дайте си книгата, ще Ви се подпиша, разбира се. Радвам се, че обичате стихове.

– Не – с един тих глас – нищо не разбирам от поезия. Това е друго, това е за нас.

Не се реших да го питам кои са тези “нас”. Беше твърде млад, за да е пострадал от Миналото. После си спомних думите на Уилям Фокнър: “Миналото не е никога мъртво. Миналото дори не е минало”.

Тъкмо си мислех кои от книгите си да му препоръчам, когато… разбрах!

– А-аз – заекна той, изчервен – ще дойда някой друг път… и тогава ш-ше си я купя. И другите две – в-всичко ще купя!

Кимнах мълчаливо, почти съучастнически. Бръкнах под масата и извадих от личния си резерв две от книгите. Предложих му сам да си избере страниците, на които да се подпиша. Той отговори, още по-смутен, че нямало значение. Важното било да поставя подписа си и датата, непременно.

Така и не разбрах защо “непременно”.

Не настоях повече. Надписах книгите на една от първите им страници, не помня точно къде. Бях изцяло погълнат от изражението на лицето му и от ръцете, тези малко едри за ръста му ръце на физически работник, с една особена изящност в пръстите. Нещо в него ме караше да потръпвам. Понякога, изправени внезапно пред някоя голяма истина, която не разбираме, мълчим – изтръпнали.

Написах: “С уважение и признателност…” – и сложих датата. После добавих: “С голяма признателност!”

Странно, забравих да го питам за името! Чак след време се сетих, когато вече го нямаше. А и той не каза нищо. Пое бавно, почти тържествено двете книги, погледна някъде нагоре, после се поклони замислен и ги понесе, заедно с белия лист хартия. Внимателно, почти като ритуал. Имах странното усещане, че се страхува да не се разпаднат на пепел – като изгорели.

Така и си тръгна от дългата маса този човек – полека, с книгите и белия лист в ръцете. На вратата спря, обърна се и отново кимна с глава преди да излезе. Поклоних се и аз, но по-дълбоко.

Заедно с него, нещо невидимо излезе от залата. Невидимо… и съвсем осезаемо.

***

“Понякога
се улавям, че чезна
в небеса
светли и топли,
далечни…
И забравям за бездната
и за мъката, воплите.
И летя, и летя
заедно с песните
през вечността…”

Приказка за студената родина
(“В съня над пропастта”)

***

Навън беше нощ. Тъмна есенна нощ, без звезди.

Неочаквано го видях. Седнал на пейката отсреща, под един електрически фенер. Не чакаше никого, обаче. (Тази, която щеше да си го прибере окончателно един ден, не обича да я учат кога да дойде.)

Приближих се и му се усмихнах. Държеше все така грижливо книгите на коленете си, заедно с белия лист хартия. Боже, колко беше хубав този бял лист!

Чак тогава забелязах призрачната бледност на лицето му. Внезапно си спомних за бледото лице в един забравен филм в детството, от епохата на нямото кино. Като че ли този човек беше част от тишината на някакъв друг свят – отвъд времето и пространството.

– Извинете ме, господине, мога ли да Ви запитам нещо?

Той кимна утвърдително, ала погледът му беше като че ли въобще не ме е чул.

– От колко часа не сте хапвал нищо?

Мълчание. После наведе глава.

– Не знам. Може би два… или три дена.
Бръкнах спонтанно в задния си джоб за портфейла, но веднага усетих как гневно светнаха очите му.

Вдигнах рамене. Разтършувах се в чантата и открих, за щастие, едно шоколадче “Milka”, кой знае как останало там.

– На мен лекарите ми забраняват да ям шоколад, а обичам много. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако го изядете Вие.

Той го пое, без да ме погледне и без да промълви нито дума. Аз докоснах леко рамото му, после си тръгнах. Трябваше да побързам – всеки момент щеше да се изсипе пороен дъжд. Небето над нас бе пълно с напрежение…

Едва когато се отдалечих, забелязах полуобърнат, че е още там, на пейката и стиска шоколадчето, заедно с книгите и белия лист в ръцете си. Безразличен към всекиго и към всичко, което можеше да се случи – като че ли беше седнал в Ноевия ковчег.

Спомних си:

“Най-силни сме, когато намерим в себе си смелостта да вярваме и живеем между живота и смъртта, между надеждата и отчаянието.
И най-самотни.”

***

Две седмици по-късно ми казаха, че в същия град, няколко дена след моето заминаване, се полял с бензин още един човек.

Толкова бързо лумнали пламъците, че изгорял като вейка, целият.

Така и не разбрах, кой всъщност се бе запалил.

 

Иван Бързаков

_____

P. S. Този кратък разказ се базира до голяма степен на истински случай, тъй както са истински самозапалванията в градовете ни. През 2013 г. поне седем-осем смъртоносни случая, само за няколко месеца! Освен това, на редица премиери на книги (от различни автори) виждах да чакат за автограф хора с лист хартия в ръце. Не можеха да си позволят да купят книгата, колкото и да беше евтина.

————————————————————————————————————————

Бел.ред.: Още за автора и неговото творчество можете да прочетете тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.