Спечелих петдесет лири от лотарията и веднага забих към “Holland & Barrett”. Като ми замирише на „Holland & Barrett”, веднага ми се приисква да заживея здравословно. Там обитават такива ненагледни панацеи и пенкилери, че направо вярвам с цялото си същество колко безсмъртен може да бъде човек, стига да изяде, изпие, размаже по лицето си, втрие в кожата си и масажира дюстабаните си с всички мазила и бъркочи, които му се предлагат на изгадни, пардон, изгодни цени! Със сигурност египетските фараони биха се пропукали по шевовете от завист, ако знаеха колко е напреднало мумифицирането в наши дни. Няма нужда да си умрял, за да изглеждаш жив. Достатъчно е само да изчакаш намаленията и после жизнерадостно да се облещиш от сметката, която ти се тръсва насреща, заради неистовото ти проклето желание да си по-красива от всякога. Тогава бръчките ти се изпъват, устните ти се окръглят в усмивка а‘ла фотогеничен шаран, а косите ти се изправят като след бръкване в контакт. Да не говорим за очите! Ах, тези неотразими очи, отскочили от орбитите си към поредната недостижима витрина, която ги насълзява, щото ако не беше тая идиотска сметка тука, оная рокля там с вавилонския фасон щеше да…
Но аз посещавам „Holland & Barrett” заради Дора. И заради любимата ми боя за коса, разбира се. Кой казва, че човек не може да харесва един магазин поради съвпадението на предпочитания към стока и продавачка? А Дора е невероятна! Така подрежда всичко наоколо, че рафтовете оживяват. Когато се запознах с нея преди десет години, тя имаше дълга, червена коса.
– Любовна река – каза ми тя. – Така я нарекох. Огнени багри в нюанса на страстта.
После прическата й се скъси до раменете и стана златистокестенява. Укротена есен била, обясни ми Дора. Четяла някакви философски есета, затова решила да я промени. И всичко това на руски, защото ме чула да се обаждам на български от телефона си. Изкупих половината магазин, защото имах шантавото усещане, че си поговорих с душата му. Сякаш Дора не работеше там, а обитаваше, за да го одухотворява. Руска му работа.
Днес платиненорусата й, къса коса, в стил Роксет от най-яките й концертни години, някак нервозно трепери в дъното на магазина, настръхнал сякаш от вибрацията на спора с възрастна пакистанка, впила хипнотичните си, драконови зеници в сините, детински очи на Дора.
– Ако не ми платиш до довечера, не разчитай повече на тази софа* – отсича пакистанката.
После подхвърля през рамо, колкото да дооплеска обстановката:
– Има пари всеки месец да си сменя прическата, но когато опре до наема, все няма и няма. Но и аз не искам да търпя това! Стига толкова!
– Что здесь произходит**? – слисано питам аз. – Ну, Дора, говори!
– Какво да те занимавам… – за пръв път на английски ми отвръща тя. – Това е животът, а ти си дошла да си купиш малко красота. Няма смисъл. Не стоит!***
– Има, има – прекъсвам я аз. – Зарежи красотата, дай малко от живота. И той не е безплатен, нали?
– Това беше хазайката ми – мрачно и съвсем направо казва Дора. – Иска си наема за софата, върху която живея в антрето й вече десет години. Петдесет лири. Точно днес. А аз ще взема заплата след три дни. Не е склонна да чака. Това е.
– Ккакво…? – заеквам. – Как така живееш на софа в антре? Защо ми пробутваш тази тъпа шега?
– То е голямо антре – някак оправдателно обяснява любимата ми продавачка. – А софата се намира зад параван. Много е хубав. С щамповани слонове и златни чадъри.
Всички бои, здравословни храни, вълшебни мазила и аромати така ми се врътват пред очите, че получавам усещането за помия в центрофуга.
– И защо? – питам аз. – Защо, по дяволите, живееш на тази софа вече десет години?
– Защото наемът ми е по джоба – отвръща тя. – Първо беше двадесет лири, но сега, поради инфлацията, скочи на петдесет.
Мълча като умряло ехо. Дора ме поглежда срамежливо и много тихо добавя:
– Аз, всъщност, съм естонка. Имам възрастни родители в Талин. Пращам им почти всичко, което изкарвам тук. За храна и лекарства. Не съм се връщала у дома от седем години. Но съм доволна, те са добре. А косата си я правя сама. Не давам пари за фризьор. Вечер сядам на софата с хубава прическа и чета интересна книга. Не може само живот. Трябва и красота, нали?
Напъхвам, направо завирам насила изпотената лотарийна петдесетачка в ръката на Дора. Да си плати за живота. После излизам да се гмурна в красотата навън. Градчето се кикоти заедно с лятото. Тече италиански фестивал. Продавач на еспресо, хубав като фреска, ми предлага кафе. Зад гърба му витрината на мебелния магазин предлага софи с намаление. Може да се вземат и на изплащане. По петдесет лири всеки месец. Ако човек реши да ги даде под наем, излизат направо без пари. Лашате ми кантаре****. Искам, но никак, ама никак нямам желание…
Здравка Владова-Момчева
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Софа (sofa, англ.) – канапе
** Что здесь произходит? (руски) – Какво става тук?
*** Не стоит (руски) – не струва
**** Лашате ми кантаре (Lasciatemi cantare, итал.) – „Оставете ме да пея“, препратка към шлагер на Тото Котуньо.
.
