Home » Авторски страници, българи зад граница

Цветан Бошев: Животът е днес и сега

2014.12.03 Няма коментари
Цветан Бошев. Снимка: Tili.blog.bg

Цветан Бошев. Снимка: Tili.blog.bg

Поетът Цветан Бошев е роден през 1949 г. в Търговище. Завършил е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е като металург, радиопрограмен ръководител, репортер, редактор, водещ на новините и автор на документални филми в БНТ. От близо две десетилетия живее в Република Южна Африка. Автор на стихосбирките „Господ в плевника” (1998), „Перо от човек” (2010), „Нашата пасмина” (2012), „Любвоежбина” (2012). 

.

.

Интервю на Георги Николов с Цветан Бошев

.

– Приятелю, девизът ти е: „Няма страшно, лошото е напреди!”. С какво подхранваш странния му оптимизъм и мръщиш ли се люто на живота?

– Що да е странен? И други ме упрекват, без да вникват, че той съдържа една константна реалия от мравешкия ни животец. Ами, докато крепим будки, будем крепки! При по-щастливо начало имаме известно количество от т.нар. Време да се развием поетапно правилностно и с пестеливи проблеми. И трябва да благодарим на Създателя, ако ни е дал подобна опция. Язе, въпреки една тежка катастрофа преди една трета от битуването ми дотук, се поизмъкнах с моите жена и синове. Вероятно съм и помазан от Него. Преди инцидента на една среща с Момера Пенчева (най-светлата предсказателка българска) от Стара Загора, в присъствието на мнозина я попитах: „Госпожо, май трябва да си направя операция на еди-що си. Тук ли да се подложа на нея или по-надалеч?”. (Защото тогава един професор от Латвия ми предлагаше да отида там, за да ми помогне с неговото ноу-хау). „А-а-а, много ще е далече. През океани и материци на другия край на света. През прозореца ти виждам палми”. В момента имам в градината си 17 вида палми, но и досега не съм си направил хирургическата интервенция. Оправих се по други способи. Тъй че, Жоре, няма сгода с одъртяването да ставаме все по-добре. Изчиства ти се умът, ако си прилежен за това, засилва се усетът ти към дребните неща, пониква ти свръхпреценъчното, вслушваш се в казаното от други и стигаш до истината, че можеш да се учиш от всички, но никому да не подражаваш.Тази истина е и източна мъдрост, по-скоро будистка, залагам на нея. Животът е днес и сега. Негли?!

– Автор си на стихосбирките „Господ в плевника”, „Перо от човек”, „Любвоежбина”, „Нашата пасмина”. Апологет на какви ценности се самоопределяш? Имаш ли своя философия за смисъла и значението на литературното творчество?

– Вероятно имам, но що да се натрапвам. В ранни младини, когато работех като металург в МК „Кремиковци”, за да се домогна до софийско жителство, и често кльопах заводски леб и горчица, ми викаха Цецо Категоричния. На 21 години имах теза за всичко случващо се около ми. Доста късно се излекувах от това. Аз съм общо-взето бавно развиваща се личност. Разобрах се като един лумпен. До 48 лазарника пишех откършляци от поезия, ама като дебаркирах в Африка, се замислих дали не трябва да ги сбера в тетрадка. И почнах да щудирам предишните наброски. Повлия ми о Бозе почившият поет Иванко Николов. При първото ми връщане в татковината, сиреч на следващата година от още неясната ми емиграция, на боб чорба и на ракия той ми рече: „Абе, копеле, ти май пишеш доста добре!” И взех да се мобилизирам. Посветих му следното:

ИВАНКУ НИКОЛОВУ

Този божи бозайник, на име Иванко
похапва, посръбва, нагон утолява,
скрил в брадата си тънка усмивка на сянка,
стихци зад лоба, лакардион в ръкава.

Както потокът на слънце бълбука,
хортува тъй сладко, тъй благо псува.
Белият свят за него пролука е
да зърне оттатъшния и да го нарисува.

С иженаречената си “бавна поезия”
и с парнаски фасон из словесността се шляе.
Негов “Илю” в читанките ще завлезе,
а с Иванко по Интернет ще си доиграем

на пълно и празно в чашите и на “желти”
зарове от кокалите на нашето време грубо.
Сред шопи ще пукне той, аз – между келти,
макар че двамина сме от семе по друго.

Но додето пълзим и дишаме през молива
от ланшен бамбук и сме с жените лоши,
такова настроение никак не ни отива,
защото най-първом сме си сарахоши.

Светло му небо!

Смисъл и значение няма. Но литературата е присъстваща у нас енигма и е завладяла много поколения. Има свидетелства за това, повечето от старо време. Кефя се и от множеството млади хора, които се възторгват от нея в наши дни в родината ни, въпреки рептилщината, която главенства. Поезията е призвана да се домогне до този, който има ищах да я асимилира. Да си спомогне с неи, ако става. При добра слука, де.

– Поезията ти, в голямата си част, е граждански-протестна. Отричаща вехти морални правила, сочеща язвите на съвременното българско общество. Искаш ли да бъдеш чут от някого или така се опазваш от предизвикателствата на делника?

– Кво да му се пастря делничном? Виж, празниците са фалшименто. Има тертип наши хорица, които са привдадени на них – рожден ден, имен ден, девети септември, десети ноември и прочие. Орта-будала. Фанаористично е да се самопразваш, да наблягаш на дати и декади, щото вътрешно си празноват и няма с кво друго да се занимаеш. Тук в Южна Африка има много често т.нар. пъблик холидейс. Народът е щастлив, доста често и не знае какво се празнува. Дали Шака Зулу поканил на обед белите търговци и ги изклал до крак, дали освободили Мандела от заключението му, дали се отбелязва древното африканско наследство, като един вид ценност. На всички им е густо да не са на работа и да пекат пържоли. Правил съм моя анкета – къф ден е днес? И черни, и бели не знаят.

– Всяко твое стихотворение е изтъкано от неологизми, неочаквани по смисъл, оригинални като звучене. Как стигна до идеята да хвърлиш ръкавица на фонетиката и лексикалните канони?

– Преминах кавалкада от инвенции, които първом ме притесняваха. Накрая даврандисах самосебно, че словесният пуризъм е рестрикция. Има право всяка първа дума, която те споходи. Изникнаха ми анахронизми, от които не всеки млад читател ще се опоняти. Ама си рекох, че ако е заинтересуван, няма как да не се справи. Пък и не е лошо да доведем словесната памет до онез, дето пишат с цифри по мобилните телефони.

– Създаденото от теб е преднамерено гротескно, разчупващо визуално рамките на реалността. И раждащ далечна аналогия с Йеронимус Бош, но с писалка в ХХІ век. Това е начин да бъдеш различен от другите автори, или е най-верния диалог със съвременниците?

– Диалог почти не търся. Бош е леко двузначен в днешната ни памет. Някои го приемат като сатанист. Както дойде. Той ми харесва. Знам, че гутенбергщината ми ще прашясва по задните етажерки на книжарниците. Книгите си последни не съм пърформирал. Те си имат собствена съдба и не би било правилно да ги раздувам, нищо, че имам възможност, която въобще не ме блазни. Ти бе любезен да ми обърнеш счепетление. Благодаря ти, преди всичко като истинен приятел и оценител на моешката скромност!

– Лирическият ти герой е малкият човек, съотнесен към твоето личностно „аз”. Какви истини споделя пред тълпата, грохнала от тичане след парчето хляб? След отчаяно препускане на място към примамливи политически лъжи и неясни радости в бъдното?

– Ами, квито-такива. Запомних Сашо Авджиев от тъдявашната ми далечност от едно интервю, преди да погине от притеснение за три месеца, че му извадиха картонче, като сътрудник на ДС. В класа на невръстния му син задали математическа гатанка: ”Баба насадила еди колко си марули и репички в еди-колко си лехи. Каква реколта са извадили от детската градина в края на есента?”. А синчето на Сашо не мислило много над такава тъпотия и отвърнало: ”Ами колкото – толкова”. Неговият отговор веднага ми заприлича на подобния на храбрия войник Швейк, когато комисия се опитвала да го окачестви за обвиняем симулант с подобен въпрос: ”Една къща имала двайсе стаи, четеридесет прозорци и десет комина. На колко години е бабата на портиера?”. „Както дойде!” Понеже навремето бях окомуш, май, телевизионен работник и леко черна овца в предишното, се опитаха да ме гепнат за депутатин от две политически формации, подир промяната. Не се получи. Не ми е лирически герой тойзи. Да се оправя сам в избраната от него суматоха!

– Голяма част от творчеството ти е посветено на еротиката, „разказана” натуралистично и без излишни задръжки. Носи ли тя свой скрит смисъл или е начин да се разтовариш след тегоби и нежелано дребнотемие?

– Жоре, абе не сме от вчера и ни е ясно, че ебантът не е всичко. Еротиката е предимно человеческа екстраполация да надмогнеш духовната си нищета. Да подириш съответствие. Декамеронщината не ми е присъща. Ама пък от друга страна сламката да си жив се съдържа в неи. Некъф Горен е измислил животните да се плякат без повод, а ний катадневно. Туй ми е естетиката по повода.

– Близо две десетилетия живееш в ЮАР. Считаш ли се гражданин на света? Търсиш ли свое място в националната ни литература и изкушаваш ли се да си родоначалник на нов поетичен стил?

– Ами що да не съм гражданин? Обработих се де юре и де факто, че бялото саламуруено сирене го правят навсякъде, но с по-малко мазнини. Тук киселото мляко, но без бактерия булгарикус, е много вкусно. Има и изцедено, но пак без мазнини. Държавата ме уважава, нищо, че куцам с едния си крак, а в България не ми разрешиха, поради тази инвалидност, и семки да продавам на Женския пазар, съблюдимо тогавашните закони след уволнението ми от телевизията. Докопах се до четири къщи и два декара място край най-голямото езеро в Южното полукълбо. Един вид просперирах да си пиша, квото ми дойде.

– Имаш ли свое любимо стихотворение, в което ти си целият, същинският, непрестореният Цветан Бошев, и ще го споделиш ли с нас?

– Абе, де да ги помня. Не мога едно да кажа наизуст, даже за някои се дивя, че съм ги писал. Ментален пигмей съм. Наподобявам Монтен.

– Какво още не си вплел в римуваната си реч и има ли теми, от които се страхуваш и отвращаваш?

– Достатъчно съм градирал във възрастта, та да питая крайни тежнения. Христо Ботев, дето силно е любил и мразил, е загинал доста млад, за да осъзнае, дето е бил сбърканяк в тази си теза. Пацифист съм. Не воювам. Являват ми се навремени гаристични врази, но нямам солук да ги намразвам. Винаги прощавам.

– Ти несъмнено обичаш България. Каква искаш да я видиш при завръщането си у нас някога? И какво ще пожелаеш на изнуреното й население?

– Обичам я, защото ме е отгледала, но не слугувам на псевдопатриотизма: „Високи сини планини, небето като от коприна…”. Ако сравним небето над България, май прилича на поклупак на автоклавна тенджера. Африканското е безкрайно, като океан. Разходил си се по света и вероятно той ти е дзякнал, че е всякакъв и вълшебен. Патриотизмът е напъхан у нас от тоталитаризма и никому не бих позволил да го коментира в добавък след шибаната ни комунистическа несъответственост преди четвърт век и досега… Изборът на мястото за живеене си е своя работа. Няма нищо общо с ония келеши, дето пишат по форумите, че такива като мен са се изтърсулили от България, за да печелят пари. Ела бе, спечели ги и ти! Това не се отнася до теб.

– А на себе си, пак в стих, какво пожелаваш..?

– Някак си не ми е присъщо. Моите стихове се пишат сами от първото си изречение. Поезията е вид занаят. Вдъхновението, за което пледират много колеги, е технологична категория.
Благодаря ти, Жорка, за качествения разпит!

———————————————————————————————————————————————————-

Бел.ред.:  Творби на Цветан Бошев, публикувани в нашето издание, могат да се прочетат тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.