Илюстрация: nova.bg
.
Америка. Каква грамадна земя, в сравнение с България. Почти континент! Океан от изток, океан от запад, ледена пустош от север и субтропици от юг. А колко много хора има на тази земя! Над триста милиона и не спират да прииждат! Преди нас са били ирландците, италианците, поляците, а след нас африканците и азиатците пълнят ли, пълнят тази бездънна чаша. Всеки иска по-добър живот за себе си и, ако не може за себе си, то поне за децата си.
По-добър значи по-богат. Богатството е наградата в края на тежкия емигрантстки път. То лежи там и примамва с блясъка на златото в гърнето, заровено в края на дъгата. Колкото повече се опитваш да се приближиш до него, то толкова повече се отдалечава. Ти вървиш все към него и по пътя си работиш, работиш и работиш. Плащаш, плащаш и плащаш. Накрая – остарял, изморен, изхвърлен в канафката, за да не пречиш на другите златотърсачи – разбираш, че злато няма. Има само стремеж към него. Този стремеж е и в основата на просперитета на Америка. Второто и третото поколение тук вече знаят, че богатството е просто една примамка в капана и търсят други неща. Повечето търсят лично удовлетворение, каквото и да означава това. Да, каквото и да означава това, то винаги води до самота, по простата причина, че е лично.
А хората прииждат от цял свят, привлечени от блясъка на златото и работят, работят, работят. На по две работи, на по три работи, за малко пари или за малко повече – няма значение, защото колкото и да заработиш, всичките ще ги дадеш. Последния си цент ще дадеш накрая за старческия дом и погребението и ще си отидеш лек и чист като сълза. Нищо. Други ще дойдат. И те ще работят. И те ще си дадат здравето в надпреварата за злато. И те ще дадат всичко, което са натрупали, за старчески домове, в които ще ги гледат едни млади несретници от чужбина, едвам сричайки английски, но сигурни, че с тежък труд и пестеливост ще станата милионери. Ще станат. Ще станат с течение на инфлацията и милионери, и милиардери с времето, но годините, загубени в непрекъснат труд, далеч от близките, далеч от приятели и род, никога няма да си върнат.
А после? После самота. Не самотата на стареца, глава на голямо семейство, който живее сам, за да не пречи на деца и внуци, но ги мисли непрекъснато, моли се за тях и ги закриля с молитвите си. Не тази самота на стария, уважаван и обичан човек, която всъщност не е самота, а висше щастие, сливане с рода си, бавно и величествено превръщане в корена на дървото на живота. Не. Самотата на човека, който е живял за себе си и само за себе си. Не е обичан от никого и никого не обича. Няма за кого да се моли и никой не се моли за него. Американска самота. Живот под грижите на чужди хора, с безразлични сърца и умели, но студени ръце. Не грижа за човек, а работа е това за тях, пари и надежда за бъдещо богатство.
Как да разкъсам омагьосания кръг? Как да стопля тази земя, раждала само динозаври? Та аз съм човек! Не искам да бъда динозавър – бездушен, студенокръвен, жесток и самотен звяр! Ние, хората, се опитване да стоплим Америка от десет хиляди години, а тя се опитва да ни направи на динозаври. Но ние ще идваме, ще продължаваме да настояваме, ще бъдем смилани в машината, но ще завещаем на другите след нас да не се предават. Един ден безжалостният метал на мелачката ще се изтъпи от нашите кости и ще почнем да ù присядаме. Ще задавим машината и тя ще се счупи на хиляди парченца. И тогава човек, стъпвайки на тази земя, ще вижда не небостъргачи и магистрали, а изгрева на слънцето от един океан и залеза му в друг, ще вижда красотата на американската есен с невероятните ù багри, безкрайните полета и величествените планини, ще вижда земен рай, създаден за хората, за да се прехранват и множат, обичат и подкрепят, да бъдат винаги заедно един с друг и един за друг. Един ден…
.
Виктор Хинов
.
