Стихотворения от книгите на Цветан Бошев „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“
Цветан Бошев живее в Йоханесбург, Южна Африка. Автор е на стихосбирките „Господ в плевника“ /1998/, „Перо от човек“ /2011/, „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“ /2012/.
Стихотворенията, включени в тази публикация, са подбрани от Георги Николов.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
РОДОВИ ОДИСЕИ
Пращи по заран оня сладък студ над селото,
фигурки ръбати каканиже блеенето на овцете,
сякаш самият Хенри Мур в обора е приседнал
да акушира спарените им гърла с ръцете си.
В яслите се ражда поредният креслив Христос,
сърп ръждив прерязва пъпа му небесен;
Архимед се щура под сайванта да намери лост;
и да го найде, дворът ще остане непреместен.
На баба й се счува яден дядовия глас в ясака,
попски круши брулили са циганьорите със сопа;
той – тръгналият на гурбет и незавърнал се в Итака;
круши са сълзите й, а тя – примряла Пенелопа.
Нечакан, аз си ида от далечната мъгла,
в която тънат хладните небостъргачи,
целувам пребрадената й сребърна глава
и сядаме да си попеем и да се наплачем.
НЕДОЗАКЪРПЕН
Все урболешката съм тръгвал към любови,
неструващи на черния пиперец щипката,
сега, когато скъдно е да се сдобия с нови,
нещо ми е шугаво и хлаба ми е пипката.
Продължавам с поглед да замахвам напосоки,
тела да жъна, неоставящи и мимолетен спомен,
приемайки ги, като продаваеми на борса стоки,
оплатими с липсващ грош от джеба ми проломен.
Какво не бих дал в солта ми да оставят стъпки,
да ме дамгосат с желязо, горещо до червено,
да съшивам с тяхна кожа торса си на кръпки
и да ми е едно такова дълбоко, ширно, извисено.
УТЕХА
Вратата в полето е предварително инсталирана
и над реката мостът издупен в подмоли занича;
Тъй че душите ни, ако не бяха инкриминирани,
да се президат щяха по терк на Уста Кольо Фичето.
Ако е било речено и чудесата се бяха пръкнали –
градините, виснали по дизайна на Семирамида;
разклюкарили биха се сфинксове млъкнали
на живота за миналото и от що в нощвите симида
бъка преди пещта, щяхме да разберем отчасти;
как да се раждаме и да мрем, без да питаме,
как да се сподобяваме с дефицитното щастие,
без да си пречим с лакти и с нозе да се ритаме.
Ако не беше мъзгата Божия толкоз завоалирана,
щяхме да си песновничим и да си танцуваме,
навлекли резервна братска риза, пандизно раирана,
с утехата – на богопомазани да се преструваме.
МЕРАКЛАНДИСВАНЕ
Брези облаците тежнеят
върху клепките й босилкови,
пращи руното й и вее
лъх на бъзуняк и полски билки.
Месечина гложди мъжеца ми,
с яд медовити духа ми услажда;
блейва повик, сърцето ми сеца,
пепели му оджака, буни сажди.
Селски коч съм сега, водете ме
да заклещя овчицата на върл дарак;
ближа каменна сол, но крепете ме –
да не ида курбан от прекален мерак.
РЕТРО ТАНДЕМ
Там някъде горе зад хвърлея
майка и татко седят на пластмасови тарги.
От телешки ребра и свински глави обират
плячката пенсионерска с наострени лъжици от алпака.
Делят ни, мътни като боза, шихти от вечност,
надраскани с крясък на есенни гарги.
И амбалажни хартии, проснати вместо пране,
да пазят от слънчевите набези мръвката.
Великден е било, било е Рождество.
Как без най-вкусните наденички
и нетабуто на тубата с блещукащо вино от афуз,
дето сега му викат болгар, ама вече го няма?
Такива ги мислят и ги говорят тате и мама и още какви ли не,
там някъде горе зад хвърлея, зад шихти от вечност.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„В лицето на Бошев езикът е намерил един предан посланик, един пилигрим в беневреците на българската реч, защото поетът е този, чрез когото езикът живее най-истински, и езикът е този, чрез който поетът престава да е самотник и страдалец, а се превръща във всеки рупор на мирозданието в неговата най-самопознавателна част – словесното величие.
Прочетете тази книга на метежния поет Цветан Бошев – макар дошла от Африка, тя е толкова българска, че чак смъди на взорите“. /Бойко Ламбовски за „Нашата пасмина“, Вook.store.bg/
„Уникален, автентичен, със собствен стил и самороден лирически изказ – тези определения по отношение на поета Бошев ни най-малко не са пресилени. И неподписани, стиховете му не биха били сбъркани от познавачите с ничии други. Малко закъснелият му с оглед на българската традиция поетически дебют (първата си книга „Господ в плевника“ (1998) авторът издава на 49-годишна възраст) му дава предимството на зрялата творческа мъдрост. При Бошев няма случайни неща. Последните му две поетически книги – „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“, издадени в края на 2012 г., имат антологиен облик и представят автор с концепция. Това са книги промислени и цялостни, в които „понасъбраното“ е организирано около един основен сюжет, който ризоматично се разклонява в по-малки сюжетни линии. Бих определила „Нашата пасмина“ като книга за Пътя, за параболата на живота – от родовите корени и пролетните надежди до есенната резигнация в далечната „обратна земя“ сред „хабубите пустинни“; от поривите и възторзите на младостта, през крушението на бляновете, до страданието и самотата.“ /Цветанка Атанасова, из рецензия в Liternet.bg/
