Home » Избрано

Ивайло Зартов: Словото е най-силното оръжие

2014.09.25 Няма коментари
Spread the love

В затвора се срещнах с всички известни имена, за които пишат по вестниците

.

Интервю на Добринка Корчева с Ивайло Зартов, направено на 10 септември т.г., на премиерата на неговата книга “Нож” в книжарница “Гринуич” в София. Интервюто е публикувано във в. “Шоу” и в БЛИЦ.

Ивайло Зартов на премиерата на своята книга

Зартов на премиерата на своята книга

– Ивайло, използвам това, че си пуснат за 48 часа на свобода, за да присъстваш на премиерата на книгата си „Нож”, за да разговаряме с теб „на живо”, без посредничеството на телефона в помещението за свиждания на Софийския централен затвор. Ти направи нещо, което доскоро изглеждаше утопично – българин, лишен от свобода, да издаде книга, докато изтърпява наказанието си зад решетките. Как се случи това? И как се чувстваш след година престой в килията?

– След година и половина. А книгата се случи с помощта на много верни приятели – на първо място на Катя – съпруга и боец, и на хора, които са около нея. Не знам как да ги нарека – съратници, симпатизанти, съмишленици, съотборници… Надявам се от ДОПГ (държавната организирана престъпна група) да не пратят някой прокурор да обвини тези хора, че са някаква престъпна група, защото, като се съберат повече от трима човека на едно място, става организирана престъпна група (ОПГ) – /смях/.

– Организирана престъпна група, която… издава книги?!

– Ами, да, защото това е…

– …наказуемо?

– Наказуемо е, защото словото е оръжие.

То е оръжие за масово поразяване, много по-силно от автомат „Калашников”. Много по-силно от бомби, от самолети, от танкове и какво ли не. Убеден съм в това, тъй като исторически е доказано, че словото е най-силното оръжие. Всяка една, каквато и да е буна, всеки един бунт, революция, смяна на нещо старо с нещо ново, пък било то и власт, е предхождана от слово. Никой не се събужда рано сутринта и тръгва да сменя властта.

– Макар и с детска книжка под мишница, но за някои и там сигурно има послания…

– Може с Джани Родари да е… За някои това са огромни послания, разкошни… Зависи кой как ги чете.

– Аз те видях първа след твоя протестен жест с отрязването на пръста, след това сме „разговаряли” индиректно, чрез писма, но сега вече мога да те попитам: промени ли се нещо в отношението ти към това драматично събитие, то ли определи по-големия ти обществен престиж в сравнение с другите ти „братя по съдба” в България, по-голямата сила и „бронебойност” на твоите послания, включени в книгата ти?

– Отрязването на пръста впоследствие се оказа с огромна полза. Защо? Хиляди неща са се случвали в живота – и добри, и лоши, но времето е като гумичка – изтрива спомените. Наслагват се нови неща, склонни сме да забравяме. Това го знам по себе си. И колкото и да е силно днес нещо, което ни е потресло, изкъртило буквално, след година, две, три, отшумява, толкова лежерно става всичко… Склонни сме да прощаваме. Склонни сме да забравяме, да заместваме нещата, които са били важни някога, с нещо, което е злободневно.

– Но ти успя да превърнеш твоята лична травма в обществена. Да изнесеш на показ травматичното, наследено от „стария режим” и снесло своите змийски яйца в полозите на прехода…

– Не съм я превърнал аз. Но когато погледна лявата си ръка и липсващата част на малкия пръст, моментално паметта се връща. Тоест, от една страна, добре, че направих този протест, за да мога никога да не забравя и никога да не се отпускам. И когато погледна тази ръка, винаги да съм в бойна готовност, винаги да съм в този миг, в този ден, когато знам, че съпротивата е единственото нещо, което трябва да правим.

– С какви чувства те посрещнаха останалите затворници, които знаеха за рязането на пръста?

– Другите „гости” на Хотела (аз наричам затвора „хотел” и твърдя, че съм там на „творческа командировка”), ме посрещнаха много добре. И администрацията също ме посрещна много добре. Не мога по никакъв начин да се оплача. Всички се държат много вежливо, уважително, почтително. В интерес на истинатаq „творческата командировка” преминава в едни перфектни условия.

– Радвам се, че поне в битово отношение нямаш проблеми.

– Даже не в битово, защото от тази страна условията са отвратителни. Това даже самите надзиратели го казват. Хората протестират. Една част от протестите им е точно за това – за мизерията, която е вътре. Тя е със стогодишна „давност”, тъй като откакто е построен, “Хотелът” не е пипан.

Всички сме в едни и същи условия. Няма разлика. Отделно заплатите на надзирателите са 700 лв. С тях няма как да храниш семейството. Трябва да работиш на две-три места още. Така правят всички с тези нива на заплатите. Другият вариант е да станеш слуга на ДОПГ. И да се продаваш срещу пари. Защото в крайна сметка какво значи тук някаква чест, някакво достойнство? Дават ти пет лева отгоре и ще си купиш дюнер.

– А на другия ден?

– Пак същото. Тези, които не са слуги на ДОПГ, като всички останали хора в България изпитват остра финансова недостатъчност.

– Само финансова ли?

– Не, социална също, непродадените ги притискат…

– Всяко едно от есетата ти в „Нож” е злободневно в добрия смисъл на думата и представлява „ключ” към даден проблем. Тоест, всяко есе си има „тактически ключ”, а цялата книга вече сама по себе си е един „стратегически ключ”. Как да боравим с него?

– Когато се случва някакво събитие, обикновено за това има причини. И целта на ДОПГ е да държи в подчинение българските граждани, а в подчинение се държат много по-лесно по-неграмотни и необразовани хора. Колкото са по-необразовани, те не знаят какво се случва около тях и защо са бедни например. Или защо нямат работа, защо няма здравеопазване, защо няма образователна система…

Колкото по-голямо е незнанието, толкова по-богати са ДОПГ

– толкова по-послушни са жертвите – българските граждани в случая. Затова един от „ключовете” в книгата е знанието. За това къде живеем, как е устроена системата, на какво разчита и какво следва от това.

– Кой трябва да осигури достъпа до тези неща, които се случват малко или много задкулисно?

– Всеки, който вече знае, трябва да говори, трябва да разпространява информацията към други хора, които не знаят. Когато те разберат, трябва да продължават нататък. Да се използват всички съвременни средства – Интернет, компютри… Книгата е по-традиционно средство, но затова пък остава. Освен ако не бъде изгорена на клада.

Един от главните ключове в книгата е устройството на света в България. Обвързаността на системата ДОПГ с три главни поразделения. Първо – олигарсите и местните феодали, които не са безименни. Втората група са т.нар. политици. Третата група са прокурорите и съдиите. Тези три групи заедно извършват геноцид на българските граждани. Те откраднаха България – на части и изцяло. Приватизираха всичко за една стотинка, сложиха си го в джоба, замениха чукари за планински курорти, снабдиха се с фабрики, заводи, хотелски вериги… с каквото се сетите. Политиците им съдействат за този грабеж, като държат в ръцете си законодателната и изпълнителната власт, назначават си свои послушни хора. Олигофренско е да се смята, че тези власти са независими. Те са изцяло зависими и взаимно се подкрепят. Цялата държава не просто е прогнила. Тя е открадната.

От другата страна са българските граждани. Част от тях не знаят за какво става въпрос. Част от тези, които знаят, или напускат България, или остават и протестират – по свой начин. Мъчат се, пишат, коментират, правят гладни стачки и други протестни актове. Тези, които не знаят обаче, са много повече. И всъщност със своето незнание те помагат този процес да продължава.

– С кои по-известни затворници се запозна зад решетките?

– Няма име, за което да са писали по вестниците и да не сме се срещали вътре в “Хотела”, тъй като то е едно все пак малко, компактно място и повечето се виждаме и се познаваме.

Имал съм много разговори с всички от тях, но те винаги са били тривиални – за шах, за карти, за времето, за футбол… Никога не сме разговаряли на по-специални теми. Имена не искам да споменавам, защото, като спомена един, другите ще ми се разсърдят. За да не пропусна някого, нека сложа под един знаменател всички.

За мое голямо учудване тези хора не са престъпници

– А какви са?

– И те са жертви на ДОПГ. Както и администрацията на Хотела. Защото онези, които ги ръководят – от ДОПГ, са на свобода. В Хотела са техните пешки, техните пионки… В затвора не са бригадирите, организаторите, шефовете…

– Там са дребните риби?

– Даже не и дребните риби. Това са обикновени хора – като мен, като теб… Но са избрали друга линия на поведение. И точка. Край. За тях това е начин на живот. Някой ще продава цветя, друг – оръжие, трети – книги… Но що се касае за наркотиците, не може това да става не само без знанието, но и с активното съдействие на ДОПГ – тя вкарва наркотици, всякакви карго стоки, забранени стоки, тя ръководи всички контрабандни канали, тя отговаря за разпределението, за печалбите…

– Значи, държавата е силна. Тогава защо се оплакваме?

– Защото това не е нашата държава. Хората искат да живеят достойно. ДОПГ са недосегаеми. Но това, което можем да направим, е да накараме ДОПГ да преотстъпи поне част от властта на хората. Прокурорите, съдиите, висшите магистрати трябва да се избират пряко. Няма никой да се самоарестува и самоосъди. Само президентът се избира пряко. Няма да изберем никой, който е част от ДОПГ. Нито един от силните не е бил наказван. Нито един от тях не е зад решетките.

– И в другите страни това не е толкова лесно…

– Тук изкарваме на показ престъпления, ощетяващи държавната хазна с милиарди. Правят се, че не съществува корупция по върховете на властта.

– В много от интервютата си ти намекваш, че си станал жертва на конкретни хора. Прости ли им?

– Нямам причини да прощавам на бандити. – Те са само членове на ДОПГ. Такива хора има във всеки български град. В конкретния случай няма как да простя нито на тях, нито на цялата им шайка като цяло. Защото дали това се е случило с мен или с някой непознат, няма никаква разлика.

– Какво мислиш за случая „Кобляков”?

– Кой знае защо, докато е пътувал из Полша и Прибалтийските държави, никой не го арестува. Във Франция – също. Но в момента, в който каца в България, го арестуват по нареждане от Кремъл. Но нашата ДОПГ е известна, че бързо и качествено изпълнява чужди поръчки. Срещу което получават възможност да ни грабят.

– Бях изненадана, че си имал някаква причастност към бившата ДС, макар и „по допирателната”, ако мога така да се изразя.

– Аз никога не съм го крил. И в книгата си съм го написал. Има една справка от Комисията по досиетата, в която пише, че през 1989 г. съм бил агент на Четвърто управление, четвърти отдел, четвърти сектор, което е икономическото контраразузнаване. Тогава съм бил малко над 20 години и работех на Аерогара София – извън митницата, извън КПП-то, тоест – извън граница.

Работех като част от екипа, обслужващ транзитните пътници

и по тази причина всеки колега, в това число и аз, нямаше как да не сме част от системата, която тогава се наричаше ДС. Това – първо. Второ – подчертавам дебело, че не става въпрос за Шесто управление, където са доносниците, които са топили своите най-близки хора, своите колеги и приятели.

Тази справка съществува, не е тайна за никого. Другото обаче, което го няма в справката и няма как да го знаят хората, е тогава, а и днес, ако дойдат и ме потупат по рамото, и ме попитат: „Искаш ли да бъдеш част от ДС или от ДАНС…”, винаги ще им кажа: „Да!”, и винаги ще служа на държавата. Винаги ще приема и даже с гордост. Това за мен е наистина удоволствие – да помагам на държавата си. Така съм възпитан.

 

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.