Home » Авторски страници

Основания на Комисията по помилването да каже „не“ на молителя Иван Тодоров и коментари по тях

2013.10.09 3 коментара

Във връзка със случая „Иван Тодоров“, за който в нашето издание излязоха досега две публикации (вж. тук и тук), и заради който случай се обърнахме два пъти за отговор от президентската институция, представяме на вниманието на читателите отговора, който получихме при второто си запитване. (Отговорът на институцията на първото ни запитване към нея беше отразен във втората ни публикация по случая. Първият отговор беше доста формален и затова питахме втори път.)

От Президентството ни изпратиха два материала.

Единият представлява извлечение от Доклад на Комисията по помилването в отговор на молба за помилване №: 94-03-252/14.03.2012 г. (Това е доклад по последната молба за помилване, която Иван Тодоров е изпратил чрез своя адвокат до Комисията.) Целят текст на извадката от този доклад, която ни беше изпратена, може да се види тук:  Извадка от доклад

Другият документ е отговорът, който Иван Тодоров е получил като молител от Върховна касационна прокуратура /ВКП/, и който неговият адвокат е приложил към материалите по преписката. Вторият документ може да се види тук: SKMBT_75113100209420

Освен тези документи, председателката на Комисията по помилването доц. д-р Ива Пушкарова ни изпрати по собствена инициатива линк към  СПРАВКА ЗА ПОМИЛВАНИТЕ ЛИЦА в периода 2002-2011 г., качена в сайта на Президентството.

Във връзка със становището на Комисията за отказ от помилване на Иван Александров Тодоров, който през 2012 г. подава молба за помилване за 5 или 6 ти път, се обърнахме за коментар и към неговия адвокат Лъчезар Попов.

……………………………………………………………………………………….

 

От Справката за помилваните лица в периода 2002-2011 г. може да се види, че по времето на вицепрезидента Ангел Марин (който беше такъв два мандата), са били помилвани с различен срок от остатъка от присъдата или изцяло 529 лица, много от които са били осъдени за убийство, а някои за убийство и грабеж.

Ето някои от тях:

Затворник с инициали А.А.М., осъден през 2004 г. за убийство по чл. 116/1/ т.6 от НК на 17 години лишаване от свобода, е бил помилван през 2011 г. с 5 години от остатъка от 9 години и два месеца на своята присъда. Мотивите са това помилване са, че убийството е извършено след употреба на алкохол в значителни количества и в резултат на битово спречкване между двама братя. Освен това помилваният имал сериозни здравословни проблеми.

Лишен от свобода с инициали П.С.К., осъден през 2007 г. по чл. 199/2/ т.1 от НК за грабеж, придружен с тежка телесна повреда, от която е последвала смърт, на 22 години лишаване от свобода, е помилван през 2010 г. с 1 г. от остатъка от присъдата си 2 години и два месеца. Мотивите за това са че живее на семейни начала и има две деца, че е награждаван многократно, че е пребивавал дълго време в затвора/?/, че има добри характеристики и добро поведение. Не става много ясно от описанието на този случай как така съответният човек е пребивавал дълго в затвора, след като е осъден през 2007-та и помилван през 2010-та с една година от остатъка от присъда две години и два месеца, като се има предвид, че първоначалният срок на присъдата е 22 години и това, че между 2007 и 2010 г. са изтекли все пак само три календарни години.

Осъденият през 2007 г. за убийство при състояние на афект М.В.К., на 5 години лишаване от свобода, по чл. 118  от НК, е бил помилван през 2010 г. с една година от остатъка от 2 години и 11 месеца на своята присъда. Мотивите за това са: чисто съдебно минало, напреднала възраст, ограничени интелектуални възможности/?/, приема отговорността за собственото си поведение, лицето е многократно награждавано, престъплението  е извършено под въздействието на алкохол, която не се наблюдавала в момента на подаването на молбата.

Примерите са много. Има помилвания на осъдени за многократни кражби и грабежи, т.е. на рецидивисти. Има помилвания за извършени отвличания на хора, придружени с убийство. Едни са били много пияни, други са били много млади, трети са имали деца и/или болни майки, които ги чакат и пр. И всички са били много примерни в затвора и са показали, че се разкайват. Като цяло в този списък с помилвани впечатлява фактът, че за визирания период те са повече от 500 и че в голяма част от случаите става въпрос за помилвани с присъди за убийства.

……………………………

Но да се върнем към случая с Иван Александров Тодоров. Който е осъден през 1987 г. за кражба на гориво от военно поделение на 20 години лишаване от свобода. Какво казва Комисията по помилванията за неговия случай: 

„Осъденият Иван Александров Тодоров е на 66 години /на толкова е би през 2012 г. – бел.ред./, със средно образование,  по професия машинен механик, женен с три деца с двойно българско и американско  гражданство. През 1987 г. е осъден на 20 г. л.св., лишаване от права за 3 г. и  конфискация на конкретни имущества за съучастие в продължавано длъжностно  присвояване в особено големи размери (над 100 000 лева), представляващо особено тежък случай и улеснено от продължавана подправка на официални документи,  извършено за петгодишен период. Съдът е приел, че молителят е основен инициатор (подбудител и помагач) на посегателствата на съучастничката му, с която е поддържал трайна извънбрачна връзка, докато престъпната дейност се извършва. По данни от присъдата молителят основно се е облагодетелствал от присвоеното, което инвестирал в строежа и обзавеждането на скъпа вила и множество движими вещи, за които е постановена конфискация.“

Според адвоката на Тодоров присъдата срещу него е за подбуждане (а не за помагачество, както твърди Комисията)  на основната извършителка на присвояването Малакова, която е била материално отговорно лице. Присъдата срещу Тодоров е била издадена и обоснована изключително въз основа на обясненията на Малакова като подсъдима, което е противоправно, смята неговият адвокат, поради противоречивите им интереси в съдебния процес. Само срещу Малакова е бил съставен  акт за начет като материално отговорно лице. При това обясненията на подсъдимата Малакова (която, впрочем, отдавна е помилвана) са били изключително противоречиви, заради което тогавашният адвокат на Иван Тодоров  е подал молба до Върховния съд.

Какво още казва Комисията:

През 1991 г. осъденият поискал отмяна на присъдата по реда на надзора от ВС, който спрял изпълнението на наказанието през януари 1991 г. с остатък 13 г. и 8 м. Преди ВС да се произнесе с отказ през дек. 1992 г. осъденият заминал за САЩ заедно с новата си съпруга, където си сменил името и придобил американско гражданство. От май 1993 г. осъденият е обявен за общодържавно издирване.“

По това твърдение на уважаемите експерти от Комисията може би е редно да се уточни, че на 28.01.1991 г. Върховният съд (ВС) е освободил  Иван Тодоров, при условията на чл.352 от НПК, във връзка с чл.356 и 328 от НПК, и здравословното състояние на Тодоров. По сведения на осъдения, той е получил увреждане от жълтеница в затвора „Кремиковци“. Според неговия адвокат Лъчезар Попов:

„При прочит и внимателно преглеждане на текстовете от НПК (отм) прави впечатление , че при подадени молби за преглед пред ВС, същият не е  бил длъжен да спира изпълнението на наказанието. За издаването на Определение 117/09.01.91 г. по н.н.д.11/90 г. Тричленният състав на съда очевидно е констатирал съществени процесуални нарушения. Вероятно и поради това ВС не е постановил и никакви обезпечителни мерки  за неотклонение при освобождаването на доверителя, каквито е имал възможност да постанови, ако е искал. Доверителят ми си е извадил редовен задграничен паспорт, което може да се провери, и необезпокоявано е заминал за САЩ.“

Какво може да се обобщи дотук:

Може би това, че да те съди през 1987 г. Военна прокуратура – Варна, в качеството ти на военен, обвинен за присвояване на гориво в особено големи размери, който при това имал извънбрачна връзка с другата подсъдима по същото дело,  това значи, че при подобен процес съответният подсъдим се е явявал и нарушител на тогавашния социалистически „морален стандарт“, който обхващаше и личните и семейни отношения, както и за нарушител на военния морал разбира се. Може би това обяснява донякъде и това защо тогава съдът е приел подсъдимия Тодоров за по-виновен от материално отговорното лице Малакова, и, че го е осъдил главно въз основа на нейните показания по делото.  Това обяснява може би донякъде и защо по-късно, през 1991 г., Върховният съд е намерил основания за преразглеждане на неговата присъда. Във всеки случай тогава ВС не е постановил никакви обезпечителни мерки или забрани на лицето да пътува зад граница. И две години след 1991 г., през 1993-та, Иван Тодоров заминава съвсем легално за САЩ.

Какво става после, според Комисията:

„През 2008 г. осъденият за първи път сезира българския държавен глава с искане  за помилване чрез адвокат. На Комисията по помилването са предоставени непълни  данни, като въпреки настоятелните указания на Комисията те не са попълнени с исканата от Комисията допълнителна информация. Поради тази непълнота Комисията погрешно е установила основание за прекратяване на разглеждането на случая (изтекла давност), за което е уведомила молителя. Този извод обвързва само Комисията и е съобщен на молителя единствено като мотив за нейното становище по случая.“

Този пасаж от Доклада на Комисията е доста интересен. Защото в него Комисията по помилването се опитва да прехвърли на самия молител вината за издаването от самата нея преди време на документ с невярно съдържание (факсимиле от този документ беше публикувано във втората ни публикация по случая „Иван Тодоров“ – бел.ред.). В този документ, издаден впрочем на 16.11.2007 г. /а не през 2008 г. /, се казва, че:  „молбата за помилване на Иван Александров Тодоров е разгледана по надлежния ред и е прекратена поради изтичане на давностния срок за изтърпяване на наложените наказания.“. Дори тогавашната адвокатка на г-н Тодоров, г-жа Илиева, да е подала молба за помилване до Комисията, в която да са се съдържали някакви неточности или неясноти (не разполагаме с текста на тази молба), експертите в тази комисия, които са облечени с отговорността техните оценки да имат роля в решаването на човешки съдби, и които имат възможност да отправят всякакви запитвания към всякакви държавни институции, не могат да се оправдават с никого за това, че са издали документ с невярно съдържание.

Какво смята във връзка с това твърдение на Комисията адвоката на Иван Тодоров г-н Попов: 

„След неговото заминаване  (на Иван Тодоров –  бел.ред.) при условията на „неизпълнени срокове за излежаване на наказанията“, основната извършителка е била помилвана от Президентството, а докато доверителят ми е бил в САЩ, прокурорското дело е било унищожено през 1994 г , така  също и съдебното дело – през януари 1998 г. За всички тези обстоятелства има висящо дело пред Върховния административен съд (ВАС) с No.11845/2013 г., както и пред Европейският съд за човешките права и основни свободи с No.71545/2011 г.

Обстоятелствата във връзка с Малакова са накарали  доверителят ми да поиска помилване през 2005 г. (а не, както се твърди в писмото на Комисията, през 2008 г.). На 16.11.2007 г. е издаден грешният отговор на Президентската администрация, подписан от професор и от името на Президентската институция.“

И така, на 27 януари 2008 г. на летище София пристига българският и американски гражданин Иван Тодоров /Виктор Рос/. Той влиза и се легитимира в родината си след години, прекарани далеч от нея, с българските си документи за самоличност, не с американските, защото е получил официален отговор от Комисията по помилване, че присъдата му, получена през 1987 г., е с изтекла давност и няма нужда да бъде помилван. Ако беше влязъл с американския си паспорт или ако беше пристигнал в България не през януари 2008 г., а примерно през юни, нищо нямаше да му се случи. Нямаше да види своята родина „през крив макарон“, така да се каже, след години на отсъствие. Нямаше да я гледа от вътрешния двор на затвора или от прозореца на килията си, откакто е стъпил на летище София през януари 2008 г., та до ден-днешен. Нямаше разбира се и животът му да се преобърне така катастрофално, ако беше решил и въобще да не се връща. Можеше да си остане в САЩ, да се радва на живота си там, да си изплати къщата (за която той тегли кредити и която след неговото заминаване и задържане неговата втора съпруга е принудена да продаде). И да плаче от време на време, от носталгия, слушайки български народни песни примерно.

Освен това, прекарвайки 15 години от живота си в Америка, Иван Тодоров вижда, че президентската институция на САЩ е неоспорима в решенията си и нейната администрация не би си позволила с лека ръка каквото и да било документна самодейност. Но българската президентска администрация, в частност съставът на Комисията по помилванията през 2007 г., не само прави една доказана документна грешка, не само не се извинява за нея, не само не взема предвид последствията от подобна грешка за самия молител, но и когато по-късно той няколко пъти подава молби за помилване към същата тази Комисия, тя, в този си или в друг състав, не взема предвид в този казус собствената си отговорност, а се опитва да я прехвърли на жертвата всъщност на грешно издадения документ.

Впрочем, как иначе може да се тълкува това изречение например:  „Поради тази непълнота Комисията погрешно е установила основание за прекратяване на разглеждането на случая (изтекла давност), за което е уведомила молителя. Този извод обвързва само Комисията и е съобщен на молителя единствено като мотив за нейното становище по случая.“ Като някакъв административен смислов „бисер“, по чиято логика може би трябва да приемем, че молителят Иван Тодоров, като е подал жалба за помилване до Комисията през 2007 г., чрез своята тогавашна адвокатка, е целял може би да заблуди Комисията, за да може тя да издаде документ с невярно съдържание и в резултат на този документ Тодоров да се появи на следващата година в България, и да не види оттогава нищо друго освен летището, следствения арест примерно и Централния софийски затвор? Освен това съответната институция твърди, че „този извод обвързва само Комисията“, т.е. само нея, и е съобщен на молителя „единствено като мотив за нейното становище по случая“. Да… И как въобще може някой да си помисли, че издаден документ с невярно съдържание, обърнал съдбата на един човек, може да го засяга? Това засяга и обвързва само институцията, която го е издала, както тя сама твърди в посочения пасаж. Дали пък институцията не се смята за априори безгрешна?

Но да продължим с цитирането на аргументи и основания, заради които на Иван Тодоров за пореден път е отказано помилване през 2012 г.

„Затворът в София го характеризира оскъдно като средноинтелигентен, с адекватни на средата умения за общуване, самоинициативен при следване на целите си и упорит при постигането им, с леко завишена самооценка и егоцентрично-меркантилна ценностна система.

Този пасаж също е интересен. Чрез него се разбира, че кой знае защо интелигентността на един или друг човек, каквато и да е тя, може да е релевантна сама по себе си към неговото помилване или непомилване. Но такива данни  за твой кой затворник колко бил интелигентен и колко не, се съдържат на доста места и в Справката за помилваните лица за периода 2002-2011 г. На една място в тази Справка се казва например, че С.М.З., осъдена за грабеж, придружен с убийство и кражба през 1993 г. на 18 години лишаване от свобода, е била помилвана през 2003 г., поради това и това и това (напреднала възраст, желание да се върне в родината си, понеже е чужденка, добро поведение и пр.), между които основания е и нейният, цитирам: „ограничен интелект“.

Та така. Ниска, средна, не знам каква интелигентност, ограничен, неограничен интелект. (Кой как я мери тази интелигентност на лишените от свобода, тестове на МЕНСА ли им пускат в затворите…  не знам, честно казано. Но и това даже не е най-важното, как я мерят. Макар че със сигурност има затворници, чиято степен на интелигентност е по висока от тази на служителите, дето им я мерят.) Но как това природно качество може да се окаже „релевантно“ относно правото на един или друг осъден за помилване или непомилване? Въпрос с „повишена трудност“, не е за „средно интелигентни“. А въпросът за това кой и защо е решил, че „средната интелигентност“ на осъдения на 20 години за кражба през 1987 г. Иван Тодоров е сред основанията за непомилване, а „ограниченият интелект“ на споменатата С.М.З., осъдена за убийство, грабеж и кражба през 1993 г., помилвана през 2003 г., е сред основанията  за обратното, е само подвъпрос на първия, принципно важен според мен въпрос.

Но в цитирания по-горе пасаж от доклада на Комисията във връзка с молбата на Иван Тодоров за помилване, се съдържа и още нещо, което си струва да се спомене. Това е твърдението, че Тодоров има „егоцентрично меркантилна ценностна система„. Това твърдение е споменато като идещо от администрацията на затвора. А в същото време, на друго място в същия доклад, се твърди, че той има „…положителни характеристики за него от служители на затвора с впечатления от трудовите му постижения и дисциплинираност. В една от характеристиките специално се акцентира, че осъденият е многократно награждаван за намиране и предаване на забранени вещи.“  

И така… Как е възможно хем за лицето Иван Александров Тодоров затворническата администрация да издава положителни характеристики, да казва, че той е бил многократно награждаван за намиране и предаване на забранени вещи, че има трудови постижения, че е дисциплиниран и пр., и в същото време да се оказва, че същият този човек има „егоцентрично меркантилна ценностна система“? Като такъв егоцентрик и меркантил, защо ли осъденият Тодоров е бил награждаван, защо са му били издавани положителни характеристики, защо е бил способен на трудови постижения и пр.? Не е ясно…

Но това, което е ясно, и което се усеща в духа на на цитирания доклад на Комисията, или поне на извлечението от него, с което разполагаме, е един постоянен стремеж молителят да бъде изкаран колкото се може по-виновен и недостоен за милост. В разглеждането на неговия случай не се вижда и ред, в който да прозвучи дори нотка съчувствие или разбиране за огромния шок, който е преживял, връщайки се в родината си след години, прекарани в чужбина, и попадайки най-ненадейно за него от летището – направо в затвора. В този текст, с който Комисията обосновава своето становище, че Иван Тодоров не трябва да бъде помилван, няма и ред на съчувствие и към неговите близки, които са споменати само в контекста на това, че има, цитирам „саморъчни писма на неправилен български, изходящи от съпругата и тъщата на осъдения“. Т.е., писали съпругата и тъщата на осъдения писма, жалби и пр. до институциите, но те били на неправилен български. Толкоз. И така, да си седят съпругата и тъщата в САЩ, и да чакат (ако все още чакат и имат надежда), че техният съпруг или зет все някога ще се върне при тях. Че все някога може би последният осъден от всички осъдени в България по времето на соца, на 20 години лишаване от свобода (за кражба на гориво, на която бил подбудител), ще излезе, макар и вече доста възрастен, жив от Централния софийски затвор. И да вземат да си припомнят граматическите правила за писане на български, защото дори за това могат да получат укор.

Но да продължим нататък. С още един аргумент на Комисията да откаже помилване на Иван Тодоров. Той е следният:

„Случаят се отнася до престъпление, което както при извършването му, така и днес, среща особено висока обществена нетърпимост и оценката за него не се влияе от политическия режим, при който е извършено.“

И така,  Комисията твърди, че оценката за кражба на гориво (или подбудителство за кражба на гориво), от един мъж на военна служба през 1987 г., който бил в извънбрачни отношения с материално отговорното лице в съответния военен склад Малакова, и днес ще е същата. Тя твърди, че едва ли не българското обществено мнение ще нададе вой или ще започне да страда, ако точно този човек бъде помилван през 2012 г.

Нима? Българското общество какво ли не видя през тези вече 23 години преход. Видя знакови фигури от ъндърграунда, които вечерят със съдии и прокурори; видя рецидивисти с цяла броеница от висящи дела, които или не влизат в затвора, или влизат за малко и после си тръгват, или пък нелегално напускат страната, без никой да може да ги спре. Видя убийства и самоубийства на прокурори, вечери на вътрешен министър с братя Галеви преди приемането на страната в Европейския съюз; видя и, за кой и път, неспособността на правосъдната система да вкара де факто дори за малко в затвора такива като Галеви, които не са един и двама, много са. Видя също как т.нар. Батко и Братко, намирали се на високи държавни служби, се измъкнаха сухи от водата за кражба на евромилиони, докато техните съучастници в други европейски страни си понесоха заслуженото. Какво може да го стресне или учуди това обществено мнение? Нищо. То би се учудило само ако за такива Красьо Черния примерно имаше възмездие. Или ако някой министър или прокурор беше попаднал в затвора за корупция.  Нищо друго това обществено мнение не може да го учуди и нищо друго не го възмущава повече от корупцията по високите етажи на властта. Нима експертите от Комисията по помилването към президентската институция не знаят това? Нима не знаят в точно каква държава и в точно какво общество, пълно с дефицити на справедливост, както и с доверие към институциите, живеят?

Нима не са сетили, също така, тези експерти, че през 1987 г. една извънбрачна връзка, съпътстваща някакво нарушение на законите, може да е повлияла на воденето на процеса повече, отколкото би повлияла днес, и би утежнила присъдата на сочения за подбудител за кражбата и извънбрачен любовник на материално отговорното лице, понеже е рушала, така да се каже, социалистическия морал? И така, прегрешилият любовник и военен, нарушил войнската и семейна социалистическа чест, е бил осъден на 20 години по показанията на материалното отговорното лице и бивша любовница, чиито интереси в процеса разбира се са били противоположни на неговите – а именно да оневини възможно повече себе си. И когато през 2012 г. тази подробност, за извънбрачната връзка на Тодоров с Малакова, продължава да се излага като някакъв аргумент за неговата всяческа виновност – как може да се гледа на твърдението на Комисията, че оценката за извършеното през 1987 г. престъпление е една и съща и тогава, и днес?

И тук идва още едно малко „бисерче“ в текста на доклада, с който отказът от помилване на Тодоров е обоснован. Това е определението за „неискрения му стил на общуване с българските държавни институции“. Молителят не е бил искрен с държавните институции, не се е разкайвал пред тях, искал е да избегне излежаването на наказанието си и пр.  Прекрасно. А дали държавите институции, хората в тези държавни институции, които твърдят подобно нещо, са били искрени към себе си първо, не към молителя, когато са били способни да използват думи като искрен или неискрен в този случай /пък и не само в него/? Дали са били искрени, когато са написали, че документната грешка, която те или техни колеги са направили в отговора си на молбата на помилване на Иван Тодоров, изпратена през 2007 г.: „обвързва само Комисията и е съобщена на молителя единствено като мотив за нейното становище по случая“? Дали са били искрени в това, че никакво основание не са видели за помилването на Тодоров, нито едно, както и  в това, че, както твърдят също в доклада си:  „целите на наказанието не са изпълнени, включително целта да се въздейства предупредително върху обществото“…

Уважаеми дами и господа от Комисията по помилването към президентската институция, да не би пък да има две различни държави, две различни общества, в които вие и т.нар. обикновени граждани живеят? Защото в това общество, реалното, в което всички ненапуснали родината си живеят, да се твърди, че непомилването и през 2012 г. на един осъден за кражба през 1987 г. (който при това в един момент е станал жертва на документна грешка на държавна институция), можело да има предупредителна цел за обществото,  може да се прочете и не така, както вие сте го видели.  То може да се прочете и като някакво друго предупреждение, а именно, че висшата администрация продължава да се държи като „богоизбрана“, както винаги се е държала, че не й пука особено за това дали е сбъркала или не е сбъркала в нещо, и че, както и досега, често се оказва напълно неспособна да се постави на мястото на редовите граждани, когато решава техните съдби.

Но да продължим нататък с поредния цитат от доклада на Комисията:

„Молбата е подадена чрез адвокат. Тя съдържа полемичен и спекулативен анализ отново на част от фактите с неверни твърдения (например, че осъденият е в затвора вече 25 години), очертаващи грубо и произволно тълкуване на фактите и закона“.

И от сведенията, дадени ни от адв. Попов:

През 2011 г. подадох от името на Иван Тодоров молба за помилване.

Направихме това заедно с Тодоров и с помощта на съпругата и тъщата му , които са в Америка. Представихме документи за задлъжнялостта на семейството и нуждата им от съпруга и мъжа Тодоров , който е изплащал ипотеката за къщата, където живеят.

Отзивите и на двете жени, както и на приложените две становища от надзирателите за работата на Тодоров в затвора, бяха прекрасни.

Мотивът на действията ни и подаване на молбата на помилването изхождаше от заключителните редове на стр.5 от отговора на ВКП (който е на Ваше разположение) в лицето на прокурора Пл. Пачев.Там прокуратурата ни напътства към такова действие.

Прочит на решенията по делата срещу доверителя ми дава възможност да се разбере, че става въпрос за присъда срещу него за подбуждане (а не за помагачество, както твърди Комисията)  на основната извършителка на присвояването – МОЛ Малакова. Присъдата срещу него е издадена въз основа и обоснована изключително върху нейните обяснения като подсъдима,което е  противоправно поради противоречивите им интереси в процеса. Само срещу Малакова е бил съставен  акт за начет като МОЛ.Обясненията й са изключително противоречиви, видно от подадената молба от тогавашния им адвокат.

Това по всяка вероятност е довело и до обстоятелството, че на 28.01.91 г. Върховният съд (ВС) в един формат на състав е освободил  доверителя ми при условията на чл.352 от НПК(отм.)във връзка с чл.356 и 328 от НПК (отм.) и здравословното състояние на доверителя ми. По негови сведения той е получил увреждане от жълтеница в затвора „Кремиковци“. При прочит и внимателно преглеждане на текстовете от НПК (отм.) прави впечатление, че при подадени молби за преглед пред ВС, същият не е  бил длъжен да спира изпълнението на наказанието. За издаването на Определение 117/09.01.91 г. по н.н.д.11/90 г. Тричленият състав на съда очевидно е констатирал съществени процесуални нарушения. Вероятно и поради това ВС не е постановил и никакви обезпечителни меркиза неотклонение при освобождаването на доверителя, каквито е имал възможност да постанови, ако е искал. Доверителят ми си е извадил редовен задграничен паспорт, което може да се провери, и необезпокоявано заминал за САЩ.

След неговото заминаванепри условията на „неизпълнени срокове за излежаване на наказанията“ основната извършителка е била помилвана от Президентството, а докато доверителят ми е  бил в САЩ, прокурорското дело е било унищожено през 1994 г , така  също и съдебното дело – през януари 1998 г.“.

 

Може би тази молба за помилване, изпратена от Иван Тодоров, е била примерно с по рязък тон (не разполагаме с нейното съдържание), в който вече да се е прокрадвало огорчение, не уважение към институцията, и в текста й да не е личало така търсеното коленопреклонно разкаяние от страна на осъдения.  Но как да покаже разкаяние един човек, сполетян от доста голяма ирония на съдбата, ако може да се каже така, който, откакто се е върнал в родината си, нищо друго не е видял, освен затвора? И след като няколко пъти е молил за помилване една институция и тя все е отказвала, като преди това същата тази институция го е заблудила, че относно неговата присъда от 1987 г. няма нужда от помилване и той може спокойно да се върне в България? Не знам каква интелигентност се иска и какво сърце, за да не се види случая „Тодоров“ и от тази страна.

Сигурно Иван Тодоров се разкайва и много пъти се е разкайвал, впрочем. Разкайвал се е обаче най вероятно за това, че въобще се е върнал в родината си, вместо да си гледа живота в САЩ. Разкайвал се е вероятно много и затова, че се е доверил на отговора Комисията по помилванията през 2007 г. и е пристигнал вместо през юни примерно, през януари 2007 г. в страната, легитимирайки се спокойно с с българските си документи за самоличност. Разкайвал се е вероятно и за прословутото си извънбрачно прегрешение с бензинджийката Малакова, по чиито показания се е оказал толкова виновен на процеса през 1987 г.

И още един цитат от Доклада на Комисията:

„…и при единодушно становище молителят да не бъде предлаган за помилване“.

Този пасаж противоречи с изнесеното в ТВ предаването „Хрътките“ от началото на 2012 г., където един член на Комисията казва, че той винаги е гласувал „за“ помилване на Тодоров.

…………………….

Какво можем да допълним още по тази сага, свързана с Иван Тодоров? Може би още някои обстоятелства, за които споменава неговият адвокат Лъчезар Попов, след като бе потърсено и неговото мнение.

Остатъкът от наказанието му е 13 г. 8 месеца и 20 дни, а не както твърди Комисията – 6 години и 5 месеца.

В момента довeрителят ми е на 67 години. Средната мъжка възраст (при това извън затвора) е 76 години.

Ако трябва да излежи остатъка и все още е жив, какво ще спечели Президентската институция или Върховната Прокуратура? Неговото превъзпитание на тази възраст?

Има ли друг затворник, осъден с влязла на 22 юни 1987 г. присъда, който все още да е в затвора? /к.М.Хр./

Има ли друг затворник американски гражданин в затвора, при това с такава тежка съдба?

Има ли бъдеще за такъв човек, за каквото превъзпитаване непрекъснато пише Комисията на Президента?

Заплаха ли е за държавата като пенсионер на 67 години?

Кaкто изтъква Комисията, „Рискът от рецидив е нисък“, но „Рискът от увреждане е вероятен и зависи от обстоятелствата“. Последното  твърдение е крайно неясно изразено и двусмислено.

Фактът, че доверителят ми в момента  е в затвора при прекъсната давност и  25 години след влизане на присъдата в сила, при законово предвиден срок за изпълнение на наказанието от 22.5 година, съгласно с чл.82, ал.2 и 4 от НК, става същевременно и  уникален за съвременната история на българското  пенетециарно право и обект на изследване на тема „справедливост на наказанието“ при действието на държавните институции /к. М.Хр./.

 

И още един цитат от изпратените ни от адв. Лъчезар Попов сведения:

На страница втора в  писмо номер ПП-239/1987 г. от 29.07.2013 г. до мен, Административният Ръководител Военно-Окръжен Прокурор на ВОП Варна полк. Славов определя, че абсолютният срок за изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“ по отношение на л.св. Тодоров изтича на 03.12.2014 г. /к. М.Хр./

Посочeната дата влиза в противоречие с написаното  на стр. трета от писмото (представено Ви от Комисията) от 10.05.2011 г., на прокурор Пл. Пачев от ВКП, където прокурор Пачев брои 13 години, осем месеца и 20 дни, считано от  27.01.2008 г., или изтичане  на наказанието много след посочената от ВОП Варна дата 03.12.2014 г. /к. М.Хр./

Ако датата 03.12.2014 е вярната, дали Иван Тодоров ще остане  в затвора една година или повече, става много по-лесен  въпрос за решаване от Президентската Комисия.“

 

———————————————————————

Из втория документ, изпратен ни от президентската институция отговора на прокурор Пл. Пачев, ръководител на сектор „Изпълнение на наказанията“ във Върховна касационна прокуратура, до адвоката на Иван Тодоров – Лъчезар Попов, за който вече стана става дума. Документът носи служебен вх. № 723/10.05.2011 г. (Подчертаването и въпросчето отстрани се съдържаха в pdf файла с документа, изпратен ни от Президентството. В документа има и други подчертавания на отделни пасажи бел.ред.)

Untitled-Тодоров2-580x618

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След всичко изнесено дотук мога да добавя накрая само следното: 

Уважаеми дами и господа от Комисията по помилването,

Уважаемо гжо вицепрезидент Попова (която за съжаление не благоволихте да ни отговорите лично по случая с Иван Тодоров, защо според Вас той не е заслужил никаква милост, а оставихте това само на Вашите подчинени),

когато решавате човешки съдби, не се стеснявайте да се поставите на мястото на молителите, които са Ви потърсили. Не се стеснявайте да се „принизите“, така да се каже, до това ниво на разсъждение.

Защото всички ние сме хора и всички бъркаме, но както е казано в един съвсем друг текст, касаещ едно съвсем друго правосъдие: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

И ако въпросният Иван Тодоров се осмели въобще  в някакъв момент пак да Ви попита дали бихте проявили към него поне малко милост, и Вие пак кажете „не“, може да се окаже, че само Вие, експертите от тази Комисия, както разбира се и заместник държавния глава, който носи законните правомощия да помилва или да не помилва, ще вярвате в това, че сте постъпили правилно.

 

 Мариана Христова

3 коментара »

  • Христов said:

    Този случай е една много добра илюстрация на състоянието на правосъдието, институциите, ако щете и човечността на географската територия България… Война между термини, членове, алинеи, чиновнически пасове… А зад всичко това седи човешка съдба, истина, за която на никой не му пука – Абсурдистан…

  • Mariana said:

    Из http://www.arspbg.org/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0061&n=000001&g=

    „Към вицепрезидента има помощен орган – комисия, която е със съвещателни функции и изготвя експертни становища за помилванията. За двата мандата на Марин в нея са влизали 9 души, става ясно от отговора на президентството.

    Един от тях не е дал съгласие името му да бъде огласено, а друг е починал. Останалите са: проф. Здравко Трайков, проф. Маргарита Чинова, проф. Момяна Гунева, д-р Георги Митов- преподаватели по наказателно право; проф. Юлия Бояджиева, шеф на Българската асоциация по криминология, Иван Букарев, който е лекар, работил в здравното и правосъдното министерство; адвокат Даниел Стоянов, международен експерт по права на човека и избори и ръководител на “Център за подкрепа на осъдени лица.[…]

    Критерии и правила за държавна милост

    Критериите при упражняване правото на помилване са събрани едва в 10 точки. Според тях процедурата се упражнява по хуманни съображения, съобразява се превъзпитанието на осъдения, отчита се дали са възстановени вредите, причинени на жертвата на престъплението. Специално се казва, че помилването не може да бъде използвано като извънреден способ за поправяне на съдебни грешки. При него се вземат предвид само фактите, обстоятелствата и събитията, настъпили след осъждането. Изключение се допуска, ако фактите не са били съобразени от съда.

    Точка 8 гласи: “Помилването не трябва да се отразява отрицателно на авторитета на президентската институция, да предизвиква напрежение между властите и държавните институции, както и отрицателната реакция на пострадалите или членовете на обществото като цяло.”.
    ––––––––––––––

    Споменатият в текста на сайта „Всичко за помилването“ Даниел Стоянов е този, който казва в предаването „Хрътките“, че винаги е гласувал „за“ помилването на Иван Тодоров. А спомената в публикацията на Еврочикаго доц. д-р Ива Пушкарова, която е председател на Комисията по помилването, вероятно е тази, която не е дала съгласието си името й да бъде споменато.

    Не знам дали който и да било от всички тези членове на Комисията по помилването /с изключение на Даниел Стоянов, защото той единствен е гласувал така или иначе „за“ помилването на Тодоров/, повечето от които носят тежки научни титли и пр., ще си позволи да отговори публично на тази публикация, да полемизира по нея, ако щете. Къде е удобно всички тези експерти да се направят на ни чул, ни видял. Въпреки че според правилата за работа на Комисията: “Помилването не трябва да се отразява отрицателно на авторитета на президентската институция, да предизвиква напрежение между властите и държавните институции, както и отрицателната реакция на пострадалите или членовете на обществото като цяло.“

  • Mariana said:

    Линк към материал по същия случай в Dnes.bg http://www.bgdnes.bg/Article.asp?Id=2344094

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.