Home » Избрано, литература, политика

З. Карабашлиев: Големи политически промени може да има само със силна политическа драма

2014.02.03 Няма коментари
Spread the love

През януари Захари Карабашлиев се завърна в България след 17 години в Калифорния (САЩ), а с тази промяна в живота му настъпи и друга – той вече заема позицията главен редактор на издателство “Сиела”. Въпреки че не е убеден, че добрият писател лесно може да се превърне в добър редактор, той е сигурен, че това ще го промени като автор. Как, може би ще разберем от следващата му книга, която пише в момента.

Пред “Дневник” авторът на “18% сиво” и “Симетрия” разказва повече около плановете на “Сиела”, издателския бизнес и антиправителствените протести, които той подкрепи още преди да се върне в България, но за които е вече склонен да говори.

 

Интервю на Светослав Тодоров със Захари Карабашлиев,  в. “Дневник”

.

Захари Карабашлиев. Снимка: Nikak.bg

Захари Карабашлиев. Снимка: Nikak.bg

– Казвате, че решението да се върнете в България не е спонтанно, а е било премисляно. Кога за първи път се появи усещането, че сте по-нужен тук и доколко успехът на “18 % сиво” има принос за това?

– Е, не помня дата, но може би отпреди 7-8 години. А и аз в известен смисъл никога не съм напускал напълно страната си. Не и духом, не и в мислите си.

– Твърдите и вече не е чак толкова наложително да сте в САЩ, за да движите проектите си там. Погледнато глобално, може ли да се каже, че е все по-малко наложително един автор да е “на място”, за да пробие на даден пазар/сфера, или този пробив винаги остава ограничен, ако се случи от дистанция?

– За мен, както и за много автори преди мен, е било не просто желателно, а и задължително да напуснат страната си, за да имат нуждата да пишат за нея. Огромна част от страниците в световната литература са писани от хора, които по различни причини са се оказали далеч от мястото, в което са били родени. Има неща, които можеш да вършиш от дистанция, а има такива, с които – колкото и близо да си – пак не можеш да се справиш. Аз направих своя избор да продължа да работя в/и от България.

Що се отнася до втората част от въпроса ти – глобализацията може и да прави света да изглежда по-малък, но това не значи, че разстоянията между хората се скъсяват. За пробива – виж, аз не гледам на писането си като на нещо, с което трябва да “пробивам” на всяка цена, не съм от онези “пробивни” индивиди. Всъщност – няма нещо, което да си заслужава да разпробиваме, освен собствените ни черупки. Ако не го правим, ние ги влачим със себе си, където и да сме – България, Америка…

– Предполагам, че приемането на длъжността главен редактор в “Сиела” е свързано и с усещането, че може да въведете определени промени, които досега не са прилагани. Можете ли да синтезирате какви ще бъдат те?

– Аз съм призован в “Сиела”, за да помогна някои неща да се променят. Компанията се управлява от качествени хора, с които гледаме в една посока, и добрата новина е, че каквито и промени да следват оттук нататък, те ще са в интерес на българските читатели и на авторите ни.

– Какви са основните разлики в отношенията между издателите и авторите тук и на Запад?

– Не обичам да говоря на едро. Прави ми впечатление обаче, че тук съществува някаква романтична представа за писателите в чужбина и начина, по който издателствата се грижат за тяхното добруване. Истината е, че има само няколко автори, които биват обгрижвани, и то е защото са донесли мултимилионни тиражи. С издателството, което публикува моя роман в Америка например, съм в добри отношения, но нищо повече. Те си гледат тяхната работа, аз – моята. Отношенията ни се крепят на взаимно уважение – все пак книгата ми им донесе немалко положителни рецензии и добри продажби.

Основната разлика в отношението издателство-автор тук и в чужбина е може би литературният агент, който е едновременно бизнес партньор, отговорен редактор, приятел, изповедник, медиатор, а често и съавтор. Литературният агент е наистина интересна фигура – той/тя може да те издигне от нищото, да продаде скъпо ръкописа ти, да изгради кариерата ти, или един ден просто да спре да ти връща телефонните обаждания.

– До каква степен съвременната англоезична литература присъства в книжния живот на България? Често лауреати на престижни награди са дебютиращи и вече утвърдени автори, които почти или въобще не са превеждани в България…

– Присъства толкова, колкото е възможно. Няма целенасочена българска държавна политика, която да стимулира превода на стойностни, но непазарни автори, а такива са наистина много в англоезичния свят. Тъй като обаче те са некомерсиални, нашите издателства не могат да си позволят лукса да губят с тях и не купуват правата им. Така те остават непревеждани, непознати и читателите свикват с мисълта, че американската литература е предимно жанрова, тийнейджърска и насочена към масовия читател. Което е далеч от истината. Веднага се сещам, че у нас няма сериозно представени култови автори като Дейвид Фостър Уолъс, Реймънд Карвър, Чийвър, Дейв Егърс, Дейвид Седарис и много, много други… А от детските автори – Морис Сендак, Доктор Сус и т. н… Нямам представа как това може да се промени без намиране на алтернативни начини на финансиране.

– Има ли вече конкретни имена, които се подготвят за издаване, и можете ли да разкажете повече около тях?

– Съвсем скоро ще излезе “Lean In” на Шерил Сандбърг – оперативния директор на Фейсбук. Книгата й е не просто мемоар или автобиография, а истински неофеминистки манифест за жените, работното място и волята за лидерство. Тази книга е бестселър във всяка държава, в която е издадена, а у нас и със специално внимание от авторката, за която това е не просто книга, а по думите й “мисия”.

Току-що излезе “Кървава луна” на Бенджамин Пърси – нов, млад майстор на трилъра, писател от ранга на Стивън Кинг…

Подготвяме за печат “Мълчаливата съпруга” на мистериозния канадски автор А.С.А Харисън – брилянтен психологически трилър, вече купен за екранизация с Никол Кидман в главната роля. През пролетта идва “Сезонът на костите” на безочливо младата английска писателка Саманта Шенън, също в развитие за екранизация.

Излиза “Животът на Исус” на Реза Аслан – може би най-интересната книга, занимаваща се с историческия контекст, в който се появява Исус от Назарет.

“На ръба на нормалното” – психотрилър, и т.н…”Тими Провала” – в традицията на Дръндьото – за по-младите ни читатели, и т.н., и т.н…

– Преди точно година загатнахте пред в. “Сан Диего юниън трибюн”, че пишете нова книга. На какъв етап е тя?

– Напреднал.

– Вие сте сред авторите, които изявиха подкрепа към протестите. Спомням си, че отказахте интервю, тъй като: “Има нужда от действия, не поредното мнение на някого, който дори не е там.” Като човек, който е вече тук, къде виждате победите и къде виждате провалите на протеста?

– Да, отказах интервю в момент, в който всеки бе зает да дава акъли как най-добре могат да станат нещата. Вълнувах се, подкрепях протестите, но отдалеч и отстрани, а това не помага. За провали не може да се говори, а и сега забелязвам, че каквото и да се случи в България, никой никога не е победен, всички излизат победители – като в американска детска градина – на всички деца им дават по един пластмасов медал и им казват, че са “специални”. А как се пораства така? Без истинска победа, без поука от загубата?

Големи политически промени можем да имаме само със силна политическа драма. А силната драма е силен конфликт. Управляващите, разбира се, знаят много добре това и избягват всячески конфликта. И така, лишена от силен идеологически и/или физически сблъсък, енергията на протестите няма как да не се самоизчерпи.

Ефективните политически жестове са нещо по-различно от “пърформанс”. Те са действия. “#ДАНСwithme” например от самото начало бе политически неясен, неинклузивен, неработещ слоган и по-голямата част от населението нямаше как да се идентифицира с него. “Оставка” също не означава нищо кой знае какво.

Демократичният процес, струва ми се, има нужда от конкретни цели и сблъсъци и малки, конкретни победи. Като тази с Пеевски. Волята на хората надделя. От друга страна, една компрометирана фигура като Стати Статев – ректора на УНСС, който арогантно насърчи собствените си студенти да напуснат страната, ако не им харесвало, е все още ректор. И то на университет, от който бихме очаквали да се роди бъдещият икономически елит на България.  В този пример Статев побеждава, а студентите – не. Друг пример – един доказан учен, шефът на архивите Мартин Иванов, беше отстранен без причина (или по политическа такава) и това някак остана неадресирано, безнаказано, прие се.

Та за съжаление малките победи на демокрацията изглеждат по-малко на брой от загубите ни, а няма нищо по-деморализиращо от това да виждаш как несправедливостта побеждава. Аз все пак вярвам, че демократичният процес е именно “процес” (като в тази дума се осланям и на юридическата й конотация – “съдебно дело, съдебен процес”). И някак знам, че рано или късно доброто побеждава.

– Започна да се говори за модели на протест, които са вече неефективни, и търсенето на различни начини за изказване на недоволството. Според вас какво може да донесе свежест и ефективност в действията?

– Няма никаква нужда от “свежест”, а от постоянно всекидневно търсене на истината и устояване на елементарни, аксиоматични човешки права и принципи. Протестът е начин на мислене. Протестът няма как да бъде спрян с ограждения на жълтите павета, защото е роден другаде, и то преди хилядолетия. Няма режим, който да е устоял на промените. Просто човечеството работи по този начин. И слава Богу.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.