Разказ от Ганка Филиповска

.

Илюстрация: Neverflinch.com

Днес работата нямаше край – собственикът на фирмата искаше да тегли кредит – и той, Георгиев, като негов счетоводител, трябваше да приготви всички необходими документи. Четиридесет години вече в живота му имаше най-вече цифри, цифри и цифри. Работното време свърши и другите служители отдавна се разотидоха, а той още се ровеше в папките като кокошка в прахта.

Беше петък вечер, и то не каква да е – днес с жена му отбелязваха 35 години от сватбата. На тази дата винаги ù подаряваше по нещо, внимателно избрано – сутринта ù поднесе букет и златна гривна. Утре ще празнуват в ресторант с две приятелски семейства, а тази вечер ще бъдат пак само двамата. Откакто той се разболя от подагра, съпругата му готвеше предимно постни ястия, но този път мъжът поиска да е любимият му винен кебап. И да има мешана туршия, пък после да става, каквото ще…

С малки изключения през всички вечери на тези 35 години бяха сами. На младини се поболяха от ходене по доктори – всички казваха, че нищо им няма, но с дете така и не се сдобиха. Надеждата им ставаше все по-рехава и накрая изтля. Не се решиха да си осиновят – струваше им се, че няма да могат да го обичат, щом не е тяхна кръв. Постепенно се научиха да са си достатъчни един на друг. Прибираха се след работа в просторния си апартамент, сядаха на масата и всеки разказваше как е преминал денят му, но без нервничене и драматизъм. Хармонията между тях бе толкова пълна, че той никога не погледна друга жена – надяваше се, че и половинката му не е пожелавала чужд мъж.

Техните приятели отдавна бяха дядовци и баби, и жена му още от октомври се суетеше какво да подари на внуците им за Коледа. От колежките си знаеше, че малките госпожици си примират за розовите джунджурии на “Уинкс”, а миниатюрните господа си падат по батмановци и коли. Холът се изпълваше с шарени играчки, двамата ги опаковаха, а после, когато пакетите вече бяха раздадени, сякаш в къщата се настаняваше спокойна тъга.

И жилището, и вилата щеше да наследи племенникът на жена му – нямаше на кого другиго да ги завещаят. Той беше вече 40-годишен ерген, картоиграч и пияница. Майка му и баща му бяха собственици и на своя, и на неговия апартамент – не му го приписваха, защото се страхуваха, че ще го профука. Понякога Георгиев се мъчеше да отгатне за колко време наследникът ще пропие неговия дом и декара двор с кокетна къщичка. В такива моменти му докривяваше, че всичко, което са създали с жена си, ще отиде по дяволите.

Тя сигурно беше направила къпана питка – едва ли би оставила точно на този ден да ядат купен хляб. Откакто се пенсионира, беше абсолютна фурия в кухнята. Намираше чуждоземни рецепти в интернет и го изненадваше с нови вкусове. И масата беше подредена подобаващо, и питиетата допълваха блестящо храната. Дотолкова се увлече, че когато поднасяше източно ястие, настояваше да ядат с клечки, а индийските специалитети – с пръсти. Той я разбираше: тя отчаяно се мъчеше да запълни с нещо деня си и да е полезна на някого. Когато се сетеше, че скоро и той ще се пенсионира, Георгиев изтръпваше от мисълта, че щом са заедно по цял ден, няма да има какво да си кажат.

Сепна го бебешки плач. Чистачката! Господи, съвсем я беше забравил. Отвори вратата и видя невзрачното слабо девойче да люлее и успокоява бебето. Пак е с него, а навън фучи. Момичето дойде при тях преди месец – с детето на ръце. Отраснало в дом за сираци, нямало близки, нито съпруг. Майчинските свършили и си търсело работа. Шефът го съжали и му плащаше половин минимална заплата, за да чисти по два часа дневно след работното време на фирмата.

– Извинявай, миличка, сега приключвам и ще оправиш и моята стая – каза Георгиев.

– Не се притеснявайте, господине, вършете си работата. Тука е топло, не е като в квартирата.

– Тогава бебето защо плаче?

– Гладен е, господине, не му стига кърмата. Свършиха му пюретата, а пари ще ми дадете чак в понеделник…

Георгиев влезе в кабинета и облече палтото си. Чувстваше се неудобно, че задържа чистачката – вече е късно, навън е толкова студено, че дори уличните кучета, които настървено лаят по всяка преминаваща кола, са се сврели някъде и никакви не се виждат. Ще ù предложи да я закара, не може да я остави да се прибира пеш с бебе. Жените във фирмата разправяха, че малката живеела в някаква бърлога с още 4-5 момичета и момчета, напуснали дома. Едва ли знаела кой е бащата на детето ù, но иначе била свястна и не го изоставила, както е постъпила майка ù с нея. Редовно идваше на работа и чистеше съвестно, а малкия оставяше в някой ъгъл и той бърбореше нещо на своя си език.

Георгиев отвори портфейла си и извади 20 лева, за да ги даде на момичето за храна на бебето. И внезапно – ни в клин, ни в ръкав, си спомни съня. Върви през поляната, тревата е зелена и мека. В небето няма нито едно облаче, само пъстро хвърчило. Вятърът го носи, а то сякаш се усмихва и на земята, и на слънцето. И изведнъж от дете Георгиев се превръща в стар мъж, връвта прежулва едрата му длан, а в другата му ръка се е приютила мъничка десница и едно тъничко гласче повтаря: “Дядо! Дядо!”.

Отново го заля усещането за щастие. Решението дойде само – категорично и ясно като цифрите, сред които прекара живота си. Трябваше, непременно трябваше да убеди малката да тръгне с него. Няма да я закара у тях, а в дома си. Там е топло и има вкусна вечеря. Знае си, че жена му ще се разнежи като никога пред малкото същество. Когато заспи и го сложат на леглото в детската стая, през пет минути ще ходи да го види как е, а иначе отваря тази врата само, когато чисти. За да не се бои малката, той собственоръчно ще напише бележка и ще сложи подписа си, че тя и детето са тръгнали с него на еди си коя дата в еди си кой час, и ще я оставят в кабинета на шефа. Ще отидат и до квартирата ù – да вземе дрехи за сина си и да знаят съквартирантите ù къде ще бъде – ще купят и пюрета…

Вдигна чантата си, повъртя се в стаята и се обади на жена си. “Разказвал съм ти скъпа, за нашата чистачка. Ще я доведа с бебето ù. В дома ù е студено и нямат храна. Не, не, където има за двама, има и за трима. Не се притеснявай, моля те! Като я гледам, ме заболява сърцето. Те си нямат никого, ние – също. Ще ги харесаш, мила! Скоро ще бъдем при теб. Обичам те!”

В тази мразовита петъчна вечер едно бебе заспа, сито за първи път от няколко дни, едно момиче си мислеше колко е хубаво да имаш дом, а двама възрастни бяха по-малко самотни.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка вж. тук.

.