Home » Авторски страници, литература

Избягалото лозе

2015.09.26 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Александър Калчев

.

Илюстрация: minchomin.blog.bg

Илюстрация: Мinchomin.blog.bg

Сън ме не хващаше. Въртях се в кревата и мислех глупости, мислех глупости и се въртях от една страна на друга, докато отведнъж скочих и навлякох анцуга. Неслучайно го бях натъпкал в раницата, тръгвайки за село. Още от бабино време си знаех, че лете без дрешка не се ходи. Изведнъж реших, че трябва да стана и да изляза. Не го ли направя, погледът ми цяла нощ щеше да се блъска в стените на стаята като муха без глава и със сигурност щях да срещна утрото с ококорени и подути за сън очи. А през деня да заспя бе изключено. Въобще не можех да спя денем и като резултат от всичкото нощно халосване, щях да се чувствам като пребит.

Как ми хрумна да тръгна за язовира, хич не се и мъча да си обяснявам. Станах, награбих такъмите – то пък едни такъми – една стара сгъваема въдица още от ученическите ми години – и потеглих по никое време към водоема в горния край на селото. Все щях да намеря някой мамул с млечна царевица от кукурузищата около язовира. Не, че съм някой голям рибар. Ако погледна назад във времето, количеството купена от мен риба стократно превишава количеството на уловената, но все пак човек трябва да си измисли причина за да оправдае поне пред себе си действия като това. Среднощен риболов през септември… Аз денем едва улавях по някоя таранка, та нощем ли. Ама на човек, особено на такъв като мене, скимне ли му, няма удържане.

Септемврийските нощи са особени нощи тук. Лятото е в края си, но земята така се е напича през деня, щото след полунощ я усещаш как тя излъчва погълнатата дневна топлина, отдавайки я на нощта като изкусна любовница. Въздухът още е хладно-топъл, ако това може да се приеме като някакво допълнително определение към качествата й, а обичайния вятър просто го нямаше никакъв. Това ме подкрепяше в пътя през полето да продължавам да обирам лепкавите плодове на репея с крачолите си, макар и да знаех какво чистене и чоплене ме очаква после. Тия малки бодливи таралежчета със закривени върхове на бодлите бяха големи душмани. Така здраво се вкопчваха в плата, че ти трябва ако не всичкият, то половината си инат да вложиш, за да ги изчистиш, проклинайки естествено нескопосаната си прищявка за среднощен рибарлък. Беше новолуние и луната я нямаше никаква. Впрочем, имаше я, но това бе по-скоро едно невзрачно скъпернически тънко резенче от изстискан вече лимон, отколкото небесно светило. То така и светеше, тънко и пестеливо. И въпреки това тъмнината беше приятна. Звездите грееха много по-ярко и отчетливо, като светлината им допълнително разреждаше мрака и правеше нощта още по-приятна и красива. Избегнах захода през стената и, за да не бъда забелязан от пазача – чувал бях, че има въоръжен такъв – минах отдясно. Там храсталаците не само бяха по-многобройни, но и по-гъсти. Точно за да прикриват такъв пишман бракониер като мене.

Чинията на язовира лъсна отведнъж, гладка и лъскава като разтопен асфалт. Толкова беше тихо, че се страхувах от шума на собствените си крадливи стъпки. Избрах си едно малко заливче, седнах в сянката на храсталака и оставих торбата с такъмите до себе си. От лявата ми страна имаше малък воден ръкав от стар дол, който бе значително по-благоприятен за хвърляне, но там храсталакът бе по-рядък и осветеността много по-силна. Не беше за мен, но все пак го имах предвид при евентуално бягство от полесражението…

Вместо да се подготвя за рибарлъка, въобще забравих за такъмите, подложих якето си и се излегнах по гръб в гъстата трева. Сключих ръце под тила си се загледах в небето отгоре. Картината на звездния океан беше приказна. Унесох се, захласнат от неудържимия оркестър на щурците и омагьосан от светлината на нощта, звездно-лунна каскада от проблясъци и отблясъци.

Изведнъж чудото бе нарушено от удар на нещо тежко в земята, придружен от кратък плисък на вода и приглушена сочна псувня. Още незаглъхнала в тишината, аз бях на крака и, награбил якето и торбата, тичах по закона на всемирното свинство точно срещу човека, който го бе предизвикал, вместо да направя обратното. За секунда се озовахме един срещу друг, аз вкопчен в пешовете на винтягата му, а той почти увиснал на раменете ми, здраво стиснал с костеливите си ръце ръкавите на и без това вехтия ми анцуг.

– Ей, момче, пусни ме бе! Пусни ме, че пак ще падна в тая тъмница. И без това задникът ми е мокър. Паднала е росата и сега всичко е лъзгаво. Чу ли ме как се суринах?

Пуснахме се от неволната прегръдка и започнахме да се разглеждаме в тъмното. Пред мен стоеше някакво старче, изглежда подминало отдавна седемдесетте, но доста жилаво за възрастта си. Малко по-долу, до самата вода се виждаше силуета на заметната въдица, а в тревата на брега бе захвърлен грубо одялан кривак, който би могъл да служи за много неща…

– Слушай, дядка, я дай да му приседнем, че както сме се набримчили тук, отвсякъде се виждаме. Пък и ти, гледам, си хванал нещо, а аз още не съм почвал.

– И аз това ти се чудя, чоджум. Видях та още като пристигна. Гостенин си имам, викам си, ама гледах да та не изплаша. Па ти като седна, не мръдна. После изчезна. Уплаши ме, бре, половин час мина, ни въдица хвърляш, ни шумка шумва окол тебе. Тръгнах да видя да не ти е станало нещо и се подлизнах…

– Това ли било? Акъла ми изкара. Помислих, че пазачът ме е издебнал – разправят, голяма откачалка бил. Оставаше и по кметството да се развяваме. Ти познаваш ли го?

– О, знам го аз. Един такъв – не ти е работа. Само дебне хората, а уж рибата пази. Завчера гърмял по едни с лодка. Стреля и хич не мисли, че може да извади на някой окото. И в областния вестник писаха даже какъв катил е. За едните сто лева, дека му плащат, човек затрива. Като едното нищо…

– Аз, да ти кажа, да се разкарам дойдох – оправдателно, като ученичка смутолевих аз. Когато не мога да заспя, до язовира идвам. За риба уж. После, като се върна, спя като къпан. От малък си го обичам тоя язовир, още като гьол го помня…

– Ама ти тукашен ли си, бре момче? Непознат ми се видиш. За ябанджийче та взех. То, тука сякакви идват. Забранено е, но идват. Ей там, горе до нивата оставят колите, заключват ги и напарат къде водътъ. Я, сядай, сядай да се разприкажем малко. Та тукашен си, викаш…

Приседнахме на росната трева, която в тъмното изглеждаше черна, и го ударихме на приказки. Старецът се поразрови из пазвите на винтягата си и измъкна оттам някакво пластмасово шише, не знам вече тристаграмка или половинка.

– Ха наздраве! – отпи и ми подаде шишето.

– Наздраве, дядка! От здраве да се не отърваш! Какво да ти казвам… Абе и тукашен, и не толкова тукашен съм. Идвам от дъжд на вятър да си видя къщата и да опитам буренаците да махна, това-онова да потегна. Пък и да видят хората, че човек се върти из двора. Тя, къща без хора не може. Напуснат ли я хората – и тя си отива. Покривът хлътва. Циглите се пукат. Прокапва. Таваните падат. Абе на тебе ли да го обяснявам…

– А, не на мене. Не на мене. На тебе си го казвай. И по-често си го казвай. Аз твойта къща нема да я гледам… То къщите на половината село опустяха, та с твоята една в повече или по-малко, няма да му проличи много… Та ти от кои беше?

Казах му името на баща си, починал преди десетина години, и даже в тъмното пролича как старецът трепна. Даже ми се стори, че се усмихна на някакъв внезапен спомен и плесна с десница коляното ми.

– Лекси, ти ли си бе? Боже, не можах да те позная в тая темница. То и на видело пак щеше да е така, ама нейсе. Е, па повня го бай Делчо, Бог да го прости, ка да го не повня. Бригадир беше. Добър човек! Справедлив човек. Като раздаваше личното (личното беше декар-два царевица или парцел за бостан, или за зеленчукова градина – нещо като частно стопанство), никого не ощетяваше. Все ще дадне някой ред повече, ако не е поникнал редовно или е пропуснат при сеитбата… И майка ти помня…

– Бог да ги прости! – побързах да го прекъсна и да се спася от поредните словоизлияния. Няма ги вече и двамата, ама хубаво е, че има с какво да го помните. Никой няма вече, всички си отидоха.

– Няма да те питам ти мене помниш ли ме, щото ти още като ученик избяга от село. Бай Иван съм аз, ама къде ще ме знаеш, не сме роднини… Чакай, нали и брат ти беше в София. Там ли е или е хванал чужбината?

– Беше. И него го няма вече. Замина и той. За оная чужбина – вдигнах ръка към небето и посочих сребристия млечен път.

– Той ли беше по-малкият?

– Не, по-големият беше.

– И сега как се оправяш?

– Оправям се, както дойде… Ама май не се оправям много-много. То да гледаш къща на село от София е все едно да се самозалъгваш, че правиш нещо. Едва се оправям с бурените по двора и в градината. Но пък оставя ли ги, хептен всичко ще запустее.

– А лозето, лозетооо – гледаш ли го?

– Гледах го, докато бе жива майка ми. Първо продадохме магарето. И овцете продадохме. Последни си отидоха кокошките. А лозето го помъчих две-три години след това и го зарязах. Отидох на следната година – ако щеш вярвай, но ядох грозде. Тук-там, но имаше. На следващата бе вече подивяло. Жал ми стана… Оттогава не съм стъпвал там… Загинало е сигурно.

– Загинало, вятър. Лозето е божи дар. И то, като човека, изоставиш ли го – бяга от тебе. Сигурен съм, че е избягало. Ако не ми вярваш, отиди някой ден и ще видиш, че го няма там. Остават само коловете с теловете, да напомнят къде е било.А със сигурност и коловете вече си ги е присвоил някой. Ако и те са изчезнали, тогава има да се чудиш къде аджеба е било. Малко по-насам или малко по-натам… Или почваш да се съмняваш да не си сбъркал мястото.

– Точно от това ме е страх, че няма да го намеря вече. Десет години минаха – виновно си признах аз и пак отпих от шишето, което услужливо ми бе подал старецът.

– Можеш да ми се смееш, ама и моето избяга. Сега ще ти разкажа. Изчака ма да стана на седемдесет и избяга ваджията. Избяга бе, избяга…

На човек много неща му бягат. Ей така, както си ги има и… ги няма. Пиши ги бегали. На кой жената побегнала, на кой съвестта, на кой човещината… а има и такива, на които и акълът им побягва, ама те не се усещат и така си я карат, докато дишат. Излиза, че можело. Много неща му бягат на човек през живота, ей… Много. Ама то, от човека си иде… Та за лозето ми идеше дума. Ако не бе станало с мене, никога нямаше да повярвам, че лозе може да бяга.

Обидих го аз. Обидих го. А то ми се разсърди и като че ли крака сдоби – избяга. И да ти кажа, Лекси, не стана отведнъж. Поболях се аз по някое време, а то като любовница. Видяло ме, че съм отслабнал и нямам оня ищах да го гледам повече, взело та разбрало, че не ме бива за него вече. Нито да го работя, нито виното му да пия. И си тръгна. Пред очите ми си тръгна. За три години отиде, та се не видя. Ти поне си в София, друга работа си имаш, ама аз… то, горе на баира ме чака, аз долу в селото само се каня на лозе да ходя. Ама като ме не бива… Едно копане пропущих, второ копане пропущих и като на третия път отидох – буренът го беше превзел вече. То се бе съпротивлявало горкото, но останало не рязано и не копано, вече бе тръгнало да бяга. Още се чудя – от бурена или от мене.

Щото буренът е като боа. Знаеш, има такива змии – бои им викат, по телевизията съм ги гледал. Страхотия! Не са нашенски, южноамерикански май бяха, ама змии ти казвам. Не са отровни, но убиват всичко живо по пътя си. Обвиват го в прегръдката си, напрягат страхотното си мускулесто дълго пет-шест метра тяло, задушават го, убиват го и го налапват ей тъй – цяло целеничко. После спели. По седмица ли, по месец ли, не повня.

Та и буренът така. Прегръща главините отвсякъде и бавно ги поглъща, боата му с боа. Влагата им изпива, храната им изяжда, въздухът им отнемва. Нито некой го сади, нито некой го копа, ама той си расте и се по-голем и по-голем стая. Като кърлеж расте. От липсата на вода, слънце и въздух силата на лозата намаля, намаля и листата й стават все по-бледи и все по-жълти, досущ като болнави хора. Тогива лозите побягват. От всяка главина е останала поне по една по-читава пръчка, която рязко се протяга встрани от реда и по-далече от бурена, където е по-чисто и по-светло. Там, където опира в земята, си пуска коренчета, които след време почват да я подхранват, и връзката с майката главина прекъсва. Всяка главина пуща по една такава пръчка. Пръчките, подивели от страх, продължават движението си все по-надалече и по-надалече от лозето, пускайки нови и нови коренчета, докато лозето остане далече, далече от там, където е било. Само, задушено и мъртво. То не е и лозе вече, какво лозе е то. Лозите са избягали, а главините вече са се превърнали в загнили и никому ненужни пънове.

Та така с моето лозе. Хем съм тук, хем съм си в село. Всичко, всичко е до времето си, момчеее. И с хората е така. И с мене е така, и с тебе така ще бъде. Мислиш ли, че с твоето лозе не е станало същото? Отиди и провери, ако не вярваш. Щом си намерил време до тука да додеш, можеш и него да потърсиш некой ден. Не, че ще го намериш. Но ей така, иди – потърси го. Аз съм сигурен, че е избягало.

Беше ми студено и хладно и тъжно едновременно. От изток мракът посивяваше. Неусетно беше излязъл ветрец, който щеше след малко да прогони мрака и да докара утрото. То пък щеше да ме свари не само без риба, но и настинал.

– Слушай, дядка, скоро ще съмне. Кой каквото хванал-хванал, но не е ли смешно да ни сварят пазачите, че сме седнали край водата на приказки, а не ловим? Мислиш ли, че ще ни повярват,че сме дошли да си поприказваме… По-старият и аз чух, че бил много откачен. Щом и по хора е стрелял, колко му е да ни светне и нас. Все един ден ще уцели някого. Не ща да ме разнасят утре из селото за няма нищо. Хайде, аз се налових, ще си тръгвам.

– Ами, ти си бегай, аз ще поостана още малко. Па прощавай, че ти изгубих времето… Поне въдицата да беше хвърлил… Я чакай, чакай. Не може ей така да си блъскал пътя залудо.

Слезе до водата, бръкна в нея, сложи нещо в една пластмасова торбичка, леко за годините си изприпка при мен и я тикна в ръцете ми.

– Вземи, вземи! Хем да не си капо, хем и да знаеш за какво си идвал. Ей тука, нагоре по ръкава мини, на спроти храстите. Не се вижда от фургона и направо на пътя излизаш. Не минавай през тревата. Не само не можеш обра репеите из полето, ами и ще се намокриш. Айде да си жив и здрав, и доскоро!

– Доскоро, бай Иване! Благодарско и за приказките, и за лозето, и за почерпката! Като се видим, аз ще черпя.

Чак когато изкачих баирчето над храсталака, се обърнах да му махна с благодарност, но дядо ти Иван вече ме бе забравил и клекнал при въдицата си; изглежда слагаше нова стръв. На метър от него, опряна в тръните на един глог, стоеше изправена почти нова лъскава манлихера, подпряна така, че хем да не падне, хем да може с едно посягане да се вземе…

Нещото в плика внезапно подскочи така силно, че едва успях да го задържа в ръцете си. Когато погледнах, отвътре опулено ме гледаше един почти двукилограмов шаран, с който отчайващо си приличахме.

.

————————————————————————————————————————————————————————————

* Още от същия автор – вж. тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.