Home » Авторски страници, литература

Комшийско доверие и признателност

2013.05.21 Няма коментари
Снимка:  Снимка: Живко Ангелов, Bulgaria1989.wordpress.com

Снимка: Снимка: Живко Ангелов, Bulgaria1989.wordpress.com

Лятото на 1989 година. Годината на срамната „голяма екскурзия“. Невръстни деца, немощни старци, дори и хора, умствени изостанали, бяха принуждавани да напускат родните си места и да поемат път – незнаен и труден. Режимът ги хулеше, измисляйки най-долни сравнения. Обвиняваше ги в нечестност, в изменничество…

И моето село със своите скромни 600 гърла само преди месец от отварянето на южната граница, в един майски ден беше намерило куража да въстане срещу етническото почистване и на соцнационализма.

………………..

Непрестанно колони от хора и машини поемаха посоката югоизток. Всеки ден и час една и съща картина:  плачещи съседи, българи и турци. Хора, расли на една и съща земя, делили скръб и радост. Разменяха си подаръци, но без да си казват ‚сбогом‘, сякаш знаеха за предстоящата есента промяна.

Натрупаните с години с пот блага оставаха на произвола. Със скромни бохчи поемаха пътя на изгнаника.

Бе дошъл и редът на моето семейство. И ние получихме „любезната покана“ за екскурзия. С наближаването на уречения час и в повече ставаха изпращачите ни, и с това – човешките ридания…

По едно време на прага на къщата се появи приятелят ми бате Борис от съседното село. Имаше по няколко прякора. За мен бе известен с прякора – Борис Бързия. Сякаш за да ме опровергае, набързо започна да се прощава с всички ни. Преди да ме прегърне, леко сложих ръката си на рамото му и го издърпах малко встрани. Предложих му да приеме като дар някои-други вещи от покъщнината, тъй и тъй оставаха на произвола. След чутото с присъщата му бързина се освободи от мен и заставяйки лице в лице с мен рече: „Приятелю, сгреши! Може ли да приема това, като знам как е спечелено! Как ще гледам чужда мъка в къщата си и да се радвам на чужд честен труд?!”. Изведнъж ми стана съвсем горещо, но само след миг тъжното ми сърце се изпълни с радост. Исках да викна с цялото си гърло: „Хей, хора, оставете управниците, вижте нашите комшии какво мислят за нас! Как ни съчувстват!?“. Вече бях в прегръдките на бате Борис… А как ми се искаше да прегърна всичките хора, мислещи като него…

И така, ние се вслушахме в нашите чисти комшийски сърца. Те не ни излъгаха. Тези, които искаха да строят стена между нас, не майстори, а чираци останаха на човечността!

 

Хабил Курт,

из книгата “Любов, мъка и раздяла”, издадена през 2004 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.